Книга за живота и смъртта Согиал Ринпоче Tибетска книга за живота и смъртта

Непостоянството вече е разкрило пред нас много истини, но то притежава още едно съкровище, което до голяма степен е скрито от нас, неподозирано и непознато, и въпреки това наше.

Западният поет Райнер Мария Рилке казва, че най-дълбоките ни страхове са като дракони, охраняващи най-голямото ни съкровище.¹² Страхът, който непостоянството буди у нас - че нищо не е реално и нищо не е трайно, - всъщност е нашият най-добър приятел, защото ни кара да си зададем въпроса: след като всичко умира и се променя, тогава кое всъщност е истинско? Има ли нещо зад видимата страна на нещата, нещо безкрайно и неограничено, нещо, което обхваща танца на промените и непостоянството? Има ли нещо, на което можем да разчитаме, което надживява това, което наричаме смърт?

Като насочим вниманието си към тези въпроси и се замислим над тях, постепенно откриваме дълбока промяна в начина, по който гледаме на всичко. Ако не спираме да размишляваме и да се учим да се отказваме, постепенно откриваме у себе си „нещо", което не можем да определим и опишем с думи, „нещо", което - започваме да си даваме сметка - лежи зад всички промени и цялата смърт в света. Дребните желания и развлечения, на които сме осъдени от отчаяното ни вкопчване в идеята за постоянството, постепенно се разсейват и отпадат.

Докато става това, започваме все по-често да виждаме огромното значение на истината за непостоянството. Сякаш през целия си живот сме летели в самолет сред тъмни облаци и бури и изведнъж машината се е издигнала над тях в ясното безкрайно небе. Вдъхновени и опиянени от това издигане в едно ново измерение на свободата, ние откриваме дълбините на спокойствието, на радостта и увереността в себе си и това ни изпълва с удивление, постепенно поражда увереност, че у нас има „нещо", което нищо не може да унищожи и да промени, което не може да умре. Миларепа пише:

Изпълнен с ужас от смъртта, аз поемам към планините -отново и отново насочвам медитацията си към несигурността на часа на смъртта,

завладявам крепостта на безсмъртната, безкрайна природа на ума. Сега целият страх от смъртта е победен и го няма.^в

И тогава постепенно ние долавяме в себе си спокойното, подобно на небе присъствие на това, което Миларепа нарича „безсмъртна и безкрайна природа на ума". Това ново усещане започва да става все по-ярко, почти непрекъснато, настъпва това, което в Упанишадите¹⁴ се нарича „повратен момент в съзнанието" - едно изцяло лично, напълно неподдаващо се на описание откровение за това, какво сме ние, защо сме тук и какво трябва да правим, което в крайна сметка се равнява на нов живот, на ново раждане, би могло да се каже - на възкресение.

Какво красиво и целебно тайнство е това, че чрез размишление, непрекъснато и смело, върху истината за промяната и непостоянството постепенно можем да се окажем лице в лице - благодарни и изпълнени с радост - с истината за вечната, с истината за безсмъртната, безкрайна природа на ума!
ЧЕТИРИ

Природата на ума
ЗАТВОРЕНИ в тясната клетка на собственото си създание, което приемаме за цялата Вселена, малцина от нас могат да си представят някакво друго измерение на реалността. Патрул Ринпоче разказва за една жаба, която прекарала целия си живот в кладенец. Един ден при нея дошла друга жаба - от морето.

- Откъде си? - попитала жабата от кладенеца.

- От големия океан - отговорила другата.

- Колко голям е твоят океан?

- Гигантски е.

- Искаш да кажеш - колкото четвърт от моя кладенец?

- По-голям.

- По-голям? Искаш да кажеш - наполовина?

- Не, още по-голям.

- Да не би... Да не би да е колкото този кладенец?

- Не може да се сравни.

- Това е невъзможно! Трябва да видя със собствените си очи.

И те тръгнали заедно. Когато жабата от кладенеца видяла океана, толкова се стъписала, че главата й се пръснала на парчета.

Повечето от детските ми спомени от Тибет вече са избледнели, но винаги ще помня два момента от времето, когато моят учител Джамянг Кхиентсе ме въвеждаше в основната, същинска и най-съкровена природа на моя ум.

Първоначално не ми се искаше да разказвам за тези лични преживявания, тъй като в Тибет това никога не се прави, но учениците и приятелите ми бяха убедени, че ако ги опиша, ще помогна на другите, и непрекъснато ме молеха и настояваха да го направя.

Първото от тези събития стана, когато бях шест- или седемгодишен, в специалната стая, в която живееше Джамянг Кхиентсе, пред портрета на предишното му превъплъщение Джамянг Кхиентсе Уангпо. Това беше тържествена, вдъхваща страхопочитание личност и този ефект се увеличаваше още повече, когато отпред гореше масленият светилник и осветяваше лицето. Преди да разбера какво става, моят учител направи нещо необикновено. Изведнъж ме прегърна и ме вдигна от земята. След това ме целуна по бузата. В миг напълно загубих ума си и бях обгърнат от невъобразима нежност, топлота, увереност и сила.

Другият случай бе малко по-официален. Беше в Лходрак Кхарчу, в една пещера, в която бе медитирал големият светец и баща на тибетския будизъм Падмасамбхава. Бяхме спрели там по време на пътуването си през Южен Тибет. Тогава бях деветгодишен. Учителят ми ме повика и ми каза да седна пред него. Бяхме сами.

- Ще те въведа в истинската природа на ума - каза ми той, взе камбанката и малкия си барабан и започна напевно да призовава всички учители от приемствената традиция - от изначалния Буда до неговия собствен учител. След това ме въведе. Съвсем неочаквано ми зададе един въпрос без отговор - „Какво е умът?" - и се вгледа дълбоко в очите ми. Това ме изненада силно. Умът ми сякаш рухна. Не останаха нито думи, нито имена, нито мисли - всъщност не остана ум.

Какво се случи в този изумителен миг? Миналите мисли бяха мъртви, бъдещите още не бяха родени. Потокът на моите мисли беше прекъснат. И в това стъписване се отвори една празнина, а в нея се появи едно непосредствено и чисто усещане за настоящето - освободено от всякакво вкопчване в каквото и да било. Беше просто, необременено и фундаментално. И въпреки това тази необременена простота излъчваше топлината на огромно състрадание.

Колко много неща бих могъл да кажа за този миг! Очевидно учителят ми беше задал въпрос. Все пак аз знаех, че не очаква отговор. И преди дори да започна да търся отговор, вече знаех, че такъв няма. Стоях стъписай и изумен и въпреки това у мен се надигаше някаква светла увереност, която дотогава ми беше непозната.

Учителят ме попита „Какво е умът?" и в този момент аз се почувствах така, сякаш всички знаят, че не съществува такова нещо, а аз съм последният, който го научава. Колко нелепо ми изглеждаше тогава да търся ум!

Това, което направи учителят ми, засади дълбоко у мен едно семенце. По-късно разбрах, че в нашата приемствена традиция е прието въвеждането в природата на ума да се извършва по този начин. Но тогава не знаех това и всичко за мен беше напълно неочаквано, изумително и силно.

Според нашата традиция трябва да са налице три „автентичности", за да се извърши въвеждането - благодатта на автентичен учител, всеотдайността на автентичен ученик и автентичен приемствен метод за въвеждане.

Президентът на Съединените щати не може да ви въведе в природата на вашия ум, не могат да го направят майка ви или баща ви. В случая няма значение с каква власт разполага някой или колко ви обича. В природата на ума ви може да ви въведе единствено човек, който сам напълно я е осъзнал и носи в себе си благодатта и опита на приемствената си традиция.

А вие, ученикът, трябва непрекъснато да подхранвате откритостта, широтата на погледа, желанието, ентусиазма и уважението, които са в състояние изцяло да променят атмосферата на вашия ум и да го направят податлив за въвеждането. Ето това разбираме ние под всеотдайност. Без това учителят може да въвежда, но ученикът няма да го осъзнае. Въвеждането може да стане само когато и ученикът, и учителят навлязат в преживяването заедно - именно в тази среща на умовете и сърцата ученикът ще постигне резултат.

Методът също е от основна важност. Това е същият метод, който е бил използван и изпробван в продължение на хиляди години, който е дал възможност на учителите от миналото сами да постигнат осъзнаването.

Когато моят учител ме въведе така спонтанно и на такава ранна възраст, той постъпи много необичайно. Обикновено въвеждането става много по-късно, когато ученикът е преминал през предварителна подготовка с медитативни практики и пречистване. Това е, което кара сърцето и ума на ученика да съзреят и да се открият за непосредственото осъзнаване на истината. Тогава, в този силен момент на въвеждането, учителят може да насочи своето съзнание за природата на ума - това, което наричаме „ум на мъдростта" - към ума на автентично възприемчивия ученик.

Това, което прави учителят в този момент, е всъщност въвеждане на ученика в онова, което е Буда. С други думи, той събужда ученика за живото присъствие на вътрешното просветление. При това преживяване Буда, природата на ума и умът на мъдростта на учителя се сливат в едно и се разкриват като едно цяло. Тогава ученикът осъзнава, преизпълнен с благодарност, без сянка на съмнение, че не съществува, че никога не е съществувало и никога не може да съществува някакво разделяне между ученик и учител, между ума на мъдростта на учителя и природата на ума на ученика.

Дуджом Ринпоче пише:

Тъй като пълното осъзнаване на настоящето

е истинският Буда,

в откритост и доволство открих аз Ламата в сърцето си.

Когато разберем, че този безкраен естествен ум

е самата същност на Ламата,

тогава няма нужда да се молим -

поради привързаност или скръб, и с разплакани очи,

нито пък от изкуствено жалване.

Просто като се отпуснем в това спонтанно,

открито и естествено състояние,

постигаме блаженството

на непринуденото самоосвобождаване от всичко възникващо.¹

Когато напълно осъзнаете, че природата на ума ви е една и съща с тази на учителя ви, повече не можете да се разделите с него, защото учителят и природата на вашия ум са едно, тоест винаги присъстват. Спомняте ли си лама Цетен, когото като дете наблюдавах на смъртното му легло? Когато имаше възможност да му бъде осигурено физическото присъствие на него­вия учител, той каза: „С учителя разстоянията не съществуват." Когато, подобно на лама Цетен, осъзнаете, че вие и учителят сте неделимо цяло, у вас се раждат огромна благодарност, чувство за страхопочитание и уважение. Дуджом Ринпоче нарича това „респект към Гледката". Това е всеотдайността, която се явява спонтанно, когато зърнем Гледката -природата на ума.

Преживях още много моменти на въвеждане - при обучението, при посвещенията, по-късно ме въведоха и другите ми учители. След смъртта на Джамянг Кхиентсе с любовта си ме обгърна Дуджом Ринпоче. Той се грижеше за мен, а аз бях негов преводач в продължение на доста години. Това откри нов етап в моя живот.

Дуджом Ринпоче беше един от най-прочутите учители и мистици, а също така известен учен и писател. Моят учител Джамянг Кхиентсе винаги ми е говорил колко прекрасен учител е Дуджом Ринпоче, как той бил живият представител на Падмасамбхава в наше време. Ето защо аз изпитвах дълбоко уважение към него, макар и да не бяхме имали, лични връзки и да не бях преживявал лично мъдростта на учението му. Един ден - след като моят учител умря, а аз бях прехвърлил двадесетата си година - посетих Дуджом Ринпоче у дома му в Калимпонг, малко селце в Хималаите, за да изразя уважението си.

Когато пристигнах, видях при него една от първите му ученички от Америка. Тя се измъчваше много, тъй като нямаше преводач, който да знае английски достатъчно добре, за да й преведе учението за природата на ума. Когато ме видя, Дуджом Ринпоче възкликна:

- О! Ти дойде! Добре. Можеш ли да й превеждаш?

И аз седнах при тях и се заех да превеждам. При тази среща, продължила около час, той изложи едно изумително учение, обхващащо почти всичко. Бях толкова развълнуван и вдъхновен, че в очите ми се появиха сълзи. Разбрах, че всъщност това е била целта на Джамянг Кхиентсе.

Незабавно помолих Дуджом Ринпоче да преподава и на мен. Започнах да ходя до къщата му всеки следобед и да прекарвам по няколко часа с него. Беше дребен човек, с красиво и благо лице, фини ръце и деликатно, почти женствено присъствие. Носеше косата си дълга и завързана на възел като йога. Очите му винаги блестяха от вътрешна веселост. Гласът му бе олицетворение на самото състрадание - благ, леко дрезгав. Дуджом Ринпоче седеше на ниско столче, покрито с тибетско килимче, а аз сядах на пода пред него. Винаги ще си го спомням в тази поза, силуетът му бе очертан от залязващото слънце, което светеше през прозореца зад гърба му.

Един ден, когато за пореден път бях при него, докато го слушах и практикувахме заедно, преживях нещо удивително. Стори ми се, че всичко, за което бях слушал в ученията, се случва на мен - всички материални явления наоколо започнаха да губят очертанията си... Почувствах се много развълнуван и започнах да заеквам:

- Ринпоче... Ринпоче... То се случва...

Никога няма да забравя състраданието, изписано на лицето му, когато се наведе към мен и започна да ме успокоява:

- Всичко е наред, всичко е наред. Не се вълнувай прекалено. В края на краищата това не е нито добро, нито лошо...

Учудването и блаженството започнаха да ме отнасят надалеч, но Дуджом Ринпоче знаеше, че макар добрите преживявания понякога да са полезни ориентири по пътя към реализацията, те също така могат да станат и капани, ако се появи привързаност. Трябва да достигнеш отвъд тях, да потърсиш по-стабилна основа. Именно такава основа ми дадоха мъдрите му думи. Чрез думите на учението си Дуджом Ринпоче отново

и отново ме караше да осъзнавам природата на ума си - самите думи представляваха късчета от истинското преживяване. В продължение на много години, ден след ден, той ме обучаваше чрез така наречените насочвания. Въпреки че бях получил от учителя си Джамянг Кхиентсе цялото основно обучение, което наподобяваше семенце, именно Дуджом Ринпоче започна да полива това семенце и го накара да покълне и разцъфти. А когато самият аз започнах да преподавам, именно неговият пример ме вдъхновяваше.

Най-революционната идея на будизма е, че животът и смъртта са в ума и никъде другаде. Умът се смята за универсална основа на всички преживявания - създател на щастието и създател на страданието, създател на това, което наричаме живот, и на това, което наричаме смърт.

Умът има много аспекти, но два от тях изпъкват особено силно. Първият е обикновеният ум, наричан на тибетски сем. Ето как го дефинира един учител: „Това, което притежава различаващо осъзнаване, това, което притежава усещане за дуалистичност - което се вкопчва в нещо външно или го отхвърля - това е обикновеният ум. В основата си то е онова, което може да се асоциира с „друго", с всяко „нещо", което възприемащият възприема като различно от себе си."² Сем е колебаещият се, дуалистичен, мислещ ум, който може да функционира само по отношение на проектирана, но погрешно възприета външна отправна точка.

И така, сем е умът, който мисли, крои планове, желае, манипулира, който избухва в гняв, който създава и се потапя във вълни от отрицателни емоции и мисли, който непрекъснато трябва да се уверява в своето „съществуване", да го потвърждава и да го доказва чрез фрагментиране, концептуализиране и затвърждаване на жизнения опит. Обикновеният ум е непрекъснато променяща се и неизбежна плячка за външните влияния, за навиците и условностите. Учителите го сравняват с пламък на запалена свещ, поставена на прага на пътната врата. Той е уязвим за всички ветрове - според обстоятелствата.

Погледнат от един ъгъл, сем трепка, непостоянен е, вкопчва се и непрекъснато се интересува от чуждите работи, а енергията му се изразходва, за да проектира себе си навън. Понякога мисля за него като за подскачащо топче или като за маймуна, която непрестанно скача от клон на клон. Погледнат от друг ъгъл обаче, обикновеният ум притежава една фалшива стабилност - удобна самозащитна инерция, наподобяващо камък спокойствие, съставено от вкоренени навици. Сем е хитър като корумпиран политик, скептичен, недоверчив, експерт в заблудите и измамите, „гениален - пише Джамянг Кхиентсе - в нечестните игри". Именно в рамките на хаотичните, объркани, недисциплинирани и повтарящи се преживявания на този обикновен ум - сем, ние се променяме и умираме.

Освен това съществува и същинската природа на ума, неговата най-съкровена същност, която е неподвластна на смъртта и промените. Понастоящем тя е скрита в собствения ни ум, в нашия сем, обвита и обгърната от потока на нашите мисли и чувства. Точно както силният порив на вятъра може да разнесе облаците и да открие светещото слънце и синьото небе, така при определени обстоятелства, в момент на вдъхновение, можем да зърнем природата на ума. Това „зърване" може да е различно по дълбочина и продължителност, но при всички случаи ще ни донесе известно просветление, разбиране и свобода. Това е така, защото природата на ума е самият корен на разбирането. На тибетски ние наричаме това Ригпа -първично, чисто и непроменящо се осъзнаване, което в същото време е интелигентно, осведомено, лъчисто и винаги будно. Може да се каже, че това е знание за знанието.³

Не правете грешката да смятате, че природата на ума е свойство, присъщо единствено на нашия ум. Всъщност тя е природа на всичко. Няма да сгрешим, ако кажем, че да разберем природата на ума означава да разберем природата на всичко.

Светците и мистиците на всички времена са украсявали проник­новенията си с различни имена, давали са им различни лица и тълкувания, но това, което са преживявали, по същество е основната природа на ума. Християните и евреите наричат това нещо „Бог", хиндуистите го наричат „Аз", „Шива", „Брама" и „Вишну", мистиците Суфий⁴ го наричат „Скрита същност", а будистите - „буда-природа". В сърцето на всички религии лежи убеждението, че съществува фундаментална истина и че този живот е една свещена възможност тази истина да бъде разкрита и осъзната.

Когато чуем „Буда", ние, естествено, мислим за индийския принц Гаутама Сидхарта, който постигнал просветление през VI столетие преди Христа и посочил духовната пътека, следвана от милиони хора в цяла Азия, известна като будизъм. „Буда " обаче има много по-дълбок смисъл. Това означава човек, всеки човек, който напълно се е пробудил от неведението и е открил огромния си потенциал за мъдростта. Буда е този, който е довел до окончателен край страданията и мъките и е открил вечните и безсмъртни щастие и духовен мир.

За много от нас в този век на скептицизъм това състояние може да изглежда като сън или фантазия или пък постижение извън нашите възможности. Никога не бива да забравяме, че Буда е бил човешко същество - като вас, като мен. Той никога не е претендирал за божественост, а просто е знаел, че притежава буда-природа, семенцето на просветлението - така, както и всеки друг. Буда-природата е рождено право на всяко чувстващо същество и аз винаги казвам: „Нашата буда-природа с нищо не е по-лоша от буда-природата на всеки буда." Ето това е радостната вест, която Буда ни носи от просветлението си в Бодхгая -вестта, която много хора смятат за толкова вдъхновяваща. Неговото послание, че просветлението е у всекиго от нас, ни дава огромна надежда. Чрез практика всички ние можем да се пробудим. Ако това не беше така, не би било възможно през вековете, а и чак до наши дни, да има толкова много просветлени индивиди.

Говори се, че когато Буда постигнал просветление, единственото, което искал, било да покаже на всички нас природата на ума и да сподели напълно нещата, които е осъзнал. Но той също така е виждал - с тъга и безкрайно състрадание - колко трудно би било за нас да разберем това осъзнаване.

Защото макар и да имаме същата вътрешна природа като Буда, ние не сме я разпознали, тъй като тя е скрита и „опакована" в обикновения ни индивидуален ум. Представете си една празна ваза. Пространството вътре по нищо не се отличава от пространството вън. Единствено крехките стени на вазата отделят едното от другото. Нашият буда-ум е скрит зад стените на обикновения ни ум. Когато постигнем просветление, все едно че тази ваза се е счупила. Пространството „вътре" мигновено се смесва с пространството „вън". Те стават едно. Тогава ние осъзнаваме, че те никога не са били отделени или различни; те винаги са били еднакви.

Следователно какъвто и да е животът ни, нашата буда-природа винаги е налице. И винаги е съвършена. Ние казваме, че дори и будите не са в състояние да я подобрят с безкрайната си мъдрост, нито пък разумните същества могат да й навредят с безкрайната си обърканост. Нашата същинска природа може да се сравни с небето, а объркаността на збикновения ум - с облаците. Има дни, когато небето е напълно скрито зад )блаци. Когато сме на земята и гледаме нагоре, ни е много трудно да товярваме, че има и нещо друго, освен облаци. Но ако излетим със самолет, ще видим, че над облаците има безкрайна небесна шир. Там, отгоре, облаците, за които сме мислили, че са всичко, ни изглеждат незначителни и някъде ниско долу.

Винаги трябва да си спомняме, че облаците не са небето и че не „принадлежат" на небето. Те просто се появяват там и се носят по хаотичния си, непредвидим начин. С това обаче те не могат да оцветят или променят небето.

Къде тогава е буда-природата? Тя е в подобната на небе природа на нашия ум. Изцяло отворена, свободна и безгранична в същността си, тя е толкова проста и обикновена, че никога не би могла да бъде усложнена, опорочена или опетнена; тя е толкова чиста, че за нея са неприложими понятия като „чистота" и „нечистота". Да говорим за природата на ума като за небето, разбира се, е само метафора, която може да ни помогне да започнем да си представяме всеобхватната й безграничност - защото буда-природата притежава едно качество, което небето не може да притежава, а именно - сияйната яснота на осъзнаването. Казано е:

Дуджом Ринпоче пише:

Ньошул Ринпоче⁵ казва:

Защо е толкова трудно хората дори да си представят дълбочината и величието на природата на ума? Защо на мнозина това им се струва неземна и невероятна идея?

Ученията говорят за четири недостатъка, които ни пречат да осъзнаем природата на ума веднага:

1. Природата на ума е твърде близо, за да бъде разпозната. Както не можем да видим собственото си лице, за ума е трудно да се взре в собствената си природа.

2. Тя е твърде дълбока, за да можем да я обхванем. Нямаме представа колко дълбока може да бъде. Ако имаме, това означава, че до някаква степен сме я осъзнали.

3. Твърде лесно е, за да повярваме. В действителност всичко, което трябва да направим, е просто да се отпуснем в непомраченото, чисто осъзнаване на природата на ума, която винаги присъства.

4. Твърде чудна е, за да можем да й намерим място. Необхватността й е такава, че не може да се побере в тесните рамки на мисълта ни. Просто не можем да повярваме. Нито пък можем да допуснем, че просветлението е истинската природа на ума ни.

Ако тези четири недостатъка са били валидни за Тибет, чийто народ се е посветил почти изцяло на стремежа към просветление, колко по-валидни трябва да са за съвременната цивилизация, която е посветила себе си преди всичко на култа към заблудите? Не съществува обща информация за природата на ума. За нея писатели и интелектуалци никога не пишат. Съвременните философи не говорят за нея директно. Повечето учени отричат, че е възможно да съществува. Тя не играе роля в популярната култура - никой не пее за нея, никой не я споменава в театралните по'становки, не я показват по телевизията. Всъщност учат ни да вярваме, че нищо отвъд това, което възприемаме със сетивата си, не е реално.

Въпреки това масово и всеобхватно отричане на нейното съществуване все пак понякога ние можем да се докоснем до природата на ума. Това докосване може да бъде вдъхновено от някой възвишен музикален откъс, от спокойното щастие, което понякога ни обхваща, когато сме сред природата, или пък от най-банална ежедневна ситуация. Може да се случи, докато наблюдаваме бавно падащия сняг или пък издигащото се над планинския хребет слънце, докато гледаме проникващия в стаята ни по тайнствено вълнуващ начин лъч светлина. Подобни моменти на просветление, душевен мир и блаженство преживява всеки. Някак странно тези моменти не ни напускат и остават с нас.

Струва ми се, че понякога отчасти си даваме сметка за тези докосвания до природата на ума, но съвременната култура не ни предлага контекст или рамка, в която да ги разберем. И още по-лошо, вместо да бъдем окуражавани да изучаваме тези докосвания задълбочено и да открием откъде произлизат те, на нас ни се казва - както директно, така и завоалирано - да не им обръщаме внимание. Знаем, че никой не би ни взел сериозно, ако се опитаме да ги споделим, и сме готови да елиминираме това, което би могло да се превърне в най-благодатния ни жизнен опит, стига да разберем тези преживявания. Може би тъкмо това е най-тъмният и най-обезпокоителен аспект на съвременната цивилизация -непознаването и потискането на собствената ни същност.