МАЛКАТА АНТАНТА И ЗАПАЗВАНЕТО НА СТАТУКВОТО

МАЛКАТА АНТАНТА И ЗАПАЗВАНЕТО НА СТАТУКВОТО

Въпреки “заклинанията” в прословутите 14 точки на Уилсън¹, допълнени с още толкова на брой допълнения към тях до края на войната, за справедлив мир и всичко произтичащо от това за победители и победени, за пореден път в дотогавашното историческо минало на народите става ясно, че договорите се пишат от победителите. Те са тези, които определят тежестта на санкциите, а като резултат на това и очаквания реваншизъм от страна на победените.

В края на първата голяма война за света, вероятно много са били оптимистите, които се надяват тя да е последната, с необратимо решение за всички противоречия предизвикали започването й. Такива са обществените настроения. Това мнение обаче се споделя от много малко политици, стоящи от двете страни на масата за преговори, както и от техните последователи.

Първата световна война оставя след себе си една разрушена и разорена икономически Европа. Резултатът от сблъсъка на двата военно-политически блока определя еднополюсен следвоенен модел за Европа, където имаме победители и победени както в “ядрото”, така и в “периферията”. Неговото съществуване е твърде кратко и завършва с първите противоречия между Великобритания и Франция. Подписаните мирни договори създават не само ново териториално, политическо и икономическо статукво, но и поставят началото на следвоенната схема на споразумения и съюзи за неговото запазване. Великобритания, вярна на принципите на Палмерстон от 30-те години на ХІХ в., продължава своята огледална политика по отношение на доскорошните си съюзници и врагове. Появата на Лигата на нациите (Обществото на народите) може да се разглежда като безполово създание на Уилсъновите принципи за (първото) следвоенно устройство на света. Много по-логично звучат думите на маршал Фош, казани за Версайския договор, но отнасящи се за цялата Версайско-Вашингтонска система: “Това не е мир, това е двадесетгодишно примирие!”

Франция, другата победителка, се чувства най-несигурно. В следвоенната политическа система тя се стреми да съгласува американския идеализъм с френските кошмари от евентуален германски реваншизъм. Сред задокеанските историци съществува мнението, че тя е склонна към по-малко наказателни клаузи, от онези, които смята че би трябвало да наложи, с единствената цел да спечели САЩ (както политически така и общественото мнение там) за дълготрайно гарантиране на сигурността си. Подобна теза описва по-скоро американското желание за главна роля в следвоенна Европа, отколкото реалното съотношение на силите. Истината е, че всякакво присъствие на САЩ в Европа, не е толкова искано от европейските победители, колкото е желано от самото американско правителство. Това се отнася както за центъра, така и за периферията, където Вашингтон се стреми към усвояването на подмандатни територии. Неприемливо е и твърдението за стремеж към “по-малки (по-леки) наказателни клаузи” от страна на Франция, защото както става ясно по-късно, договорите с Германия са толкова тежки, че скоро се налага тяхното ревизиране. Ролята, която се опитва да играе американският президент, като умиротворител на европейските държави и арбитър на техните спорове завършва със създаването на бездейното и немощно в своята работа ОН и бързото оттегляне на американската делегация от конференцията в Париж.

Политиката на Великобритания през междувоенния период залага на такова ограничено възпиране на Германия, което все пак да бъде и възпиращо за прекомерните амбиции на Франция. Стремежът на Франция към военен съюз с нея, като компенсация за пропадналите гаранции след отказа на САЩ да ратифицира Версайския договор, се преценява от британските лидери като опит за установяване на цялостно господство над континента. Последвалата през 1924 г. окупация на Рейн, се разглежда “като стартова площадка за нахлуване в Централна Европа” и заплаха за английските интереси. Английската традиционна политика и мнителност породена от политическата й грандомания диктува поведението й в европейската дипломация. Не е рядкост за дипломатическите среди мнението, че Великобритания трябва да поддържа Германия, като противовес на Франция. Избраната от Великобритания европейска политика е съответстваща на геополитическия фактор, даващ й възможност за участие в европейските събития, като страничен, но не толкова отдалечен (като САЩ) наблюдател, с възможности за по-голямо икономическо и политическо влияние в тях. Що се отнася до Франция през междувоенния период, тя прави всичко възможно за да се обгради със съюзи водещи политика в неин интерес. Такъв тип съюз е и Малката антанта, включваща една ново консолидирана след войната централно-европейска държава (Чехословакия) и получилите най-голямо териториално разширение балкански държави – Кралството на сърби, хървати и словенци и Кралство Румъния. Последните две имат най-много национални малцинства в новите си граници и поради това запазването на следвоенното статукво се явява и тяхна основна грижа. Фактически и двете държави реализират максимално националните си доктрини. Сърбия – “Начертанието” на Гарашанин, да обедини и включи в границите си всички южни славяни, а Румъния – да осъществи идеята си за Велика Румъния, обединявайки в едно цяло Влахия, Молдова и Трансилвания, а както се оказва и още други територии. Всички нови териториални придобивки веднага получават политическа обосновка за югославската и съответно за румънската им принадлежност.

Идеята за подобен съюз се заражда още в края на Първата световна война, когато поражението на Централните сили е предопределено и когато идеята за запазването на Хабсбургската монархия намира все по-малко привърженици сред силите от Антантата. Още през лятото на 1918 г. във френският печат се прави своеобразен анонс за създаването на блок от Велика Румъния, Сърбия (все още не е създадено КСХС) и Чехословакия, с всички политически и военни последствия от това, който ще бъде насочен към Германия и ще замести Русия в баланса на силите. На 3.ХІ. 1918 г. Австро-Унгария подписва примирие в Падуа, според което несъществуващата вече монархия излиза от войната. Десет дена по-късно след подписването на Белградското примирие, унгарското правителство започва отделни преговори с държавите от Антантата. Само месец след края на войната в Париж започват разговори между Е. Бенеш², Т. Йонеску³, Н. Пашич⁴ и Е. Венизелос⁵ за съвместни действия на предстоящата Парижка конференция, както и за създаването на съюз между техните държави. Според Бенеш, първоначалната цел на тази идея е установяването на тясно сътрудничество между Чехословакия и Франция, като в последствие, с помощта на Великобритания, се създаде блок с участието на Чехословакия, КСХС и Румъния. Според чехословашкия министър на външните работи, точно тази конфигурация на силите е необходима за да се неутрализира Германия, да се предотврати реставрацията на Хабсбургската империя и да се създаде преграда срещу настъплението на болшевизма към Централна Европа. Така става ясно, че Малката антанта е замислена като централно-европейски съюз. Включването в нея на две балкански държави, задължава така създадения блок да се занимава и с чисто балкански проблеми, което е продиктувано и от естеството на тяхната външна политика.

Освен Малката антанта, друга френска идея за влияние в региона е създаването на Дунавска федерация в която освен Австрия, Унгария и Чехословакия трябва да влязат и балканските държави по Долния Дунав. Още от нейното лансиране тази идея не е подкрепена от заинтересованите страни. Въпреки, че М. Палеолог обещава на хортистите ходатайство пред правителствата на КСХС, Чехословакия и Румъния “за частично изменение на границата в полза на Унгария”, ако те подкрепят френската идея, тя е отхвърлена и в двете държави, съставляващи доскоро дуалистичната монархия. През време на посещението си в Лондон през февруари 1920 г. румънският министър-председател Александър Вайда-Воевод заявява твърдата си позиция “да се бори срещу всякакъв опит за създаване на Дунавска федерация”. Тази идея среща активното противодействие и от страна на правителствата в Чехословакия и КСХС. Фактически държавите, бъдещи членове на Малката антанта се обявяват против нов подобен съюз. От Рим също са против идеята за Дунавска федерация, не само защото тя е френска и цели създаването на нов препятстващ италианската политика блок, но и защото съзират в нея опит за реставрация на Хабсбургската монархия. На това основание през март 1920 г. Милеран (бивш председател на Мирната конференция) получава общ протест от представителите на трите държави, срещу искането на Унгария за промяна условията на мирните договори, както и срещу склонността на Франция да се съгласи с нея.

Известно забавяне по дипломатически причини, свързани с изостряне на кризата в съветско-полските отношения, има и при подписването на чехословашко-югославския договор. Според Бенеш, подобен договор ще засили подозренията към Прага и ще предизвика недоволство както на Запад, така и сред групиращата се в Чехословакия бяла емиграция. Много скоро, в края на юли 1920 г., след спешно проведени разговори между чехословашкия дипломатически представител в Белград и министъра на външните работи Момчило Нинчич⁶, се пристъпва към подписването на договора. Катализатор на двустранните договори водещи до създаването на Малката антанта са военните приготовления на хърватското правителство. Месец по-късно трите държави изпращан съвместен протест до Париж, Лондон, Рим и Вашингтон във връзка с унгарското искане за въоръжаване на четири дивизии. Съвсем неочаквана е реакцията от френска страна. В Париж са раздразнени от неуспеха при опита да се създаде Дунавска федерация, поради което посрещат хладно съюза между Прага и Белград. Оттам продължават да настояват за формирането на по-широка коалиция от малки държави, поради което искат към проектирания политически блок да се присъединят България и Полша.

Замисълът за по-широк състав на Малката антанта включва Гърция (още една балканска държава) и Полша. Идеята за последната е защитавана от Румъния, която вижда в нея съюзник против общ противник, какъвто е Съветска Русия, с която и двете държави имат териториални проблеми. С румънските планове в тази насока не е съгласна Чехословакия имаща икономически и териториални противоречия с Полша, заради Тишанската област. Вероятно под нейно влияние, в сключените в последствие двустранни договори формиращи Малката антанта, не се предвижда военно сътрудничество за защита срещу Съветска Русия, обезсмислящо и влизането на Полша в нея. Това налага сключването на отделен румънско-полски съюз от 3. ІІІ. 1921 г. , който няма връзка с целите на Малката антанта. Въпросът за мястото на Полша в Малката антанта има и друго обяснение. По време на посещението си в Лондон през октомври 1920 г. Т. Йонеску развива идеята за създаването на блок от пет държави. Тогава от Форин офис заемат резервирана позиция по отношение включването на Полша в проектирания блок, Причината за това се свързва с френско-английските противоречия, чиито резултати се прехвърлят и върху техните протежета. Англия вижда в Малката антанта възможност за контролиране интригите на френското и италианското правителство.

Създаването на Малката антанта е реализиране на плановете на победителите, като чрез нея те смятат да контролират не само посочените по-горе “проблемни” държави, но и своите съюзници. И трите влизащи в нея държави придобиват територии, които са обект на ревизионистична политика, което ги прави съпричастни и обвързани с френската следвоенна политика. Трябва да се има предвид, че още в началото на преговорите за подобен съюз, инициаторката Чехословакия се натъква на редица пречки и само благоприятното за нея стечение на последвалите събития, довежда до реализация на идеята. На 20. ІІІ. 1920 г. югославският министър на външните работи М. Спалайкович по принцип потвърждава съгласието си за подобен съюз, като дълг на славянската солидарност, но не дава категоричен отговор под предлог за предстоящи правителствени промени в страната. През следващия месец Е. Бенеш предлага на КСХС конкретен военен съюз, наречен от него Малка антанта. Подобно предложение той отправя и към правителството в Букурещ. От там обаче демонстрират незаинтересованост и слаба склонност за подобен съюз. Един от мотивите е, че “Румъния е в най-малка степен заплашена от Унгария”. Според водача на консерваторите А. Маргиломан, румънският крал Фердинанд е за съгласие и добросъседство с Унгария, като единствената държава от Централна Европа “способна да съхрани устойчивост и ред”.

От английска гледна точка, създаването на Малката антанта е възможност за създаването на опорен център на британската политика в Югоизточна Европа. Последвалите събития – полската интервенция срещу Съветска Русия (25. ІV. 1920 г.) и възможността за постигане на териториална промяна (с френско съгласие и подкрепа) в условията на договора с Унгария, накланят везните към сключването на подобен съюз.

В подписаните двустранни договори между трите държави, по отношение на водената от тях външна политика, също има обвързваща клауза, според която нито една от договарящите се страни не може да сключва съюзен договор с трета страна, без да уведоми за това предварително другата. Основополагащите двустранни договори са последвани от нови спогодби, допълващи и разширяващи взаимната обвързаност. На 23. ІV. 1921 г., преди още окончателно да се оформи Малката антанта, между Чехословакия и Румъния се сключва отбранителен съюз насочен против Унгария, като се поема и взаимно задължение за съгласувана политика спрямо нея. Що се отнася до полска-румънския договор от март същата година, насочен срещу Съветска Русия, чехословашкото правителство го приема като не влизащ в рамките на проектираната Малка антанта. На 31. VІІІ. 1922 г. Чехословакия и КСХС взаимно се задължават да си оказват политическа и дипломатическа поддръжка във водената от тях външна политика, както и да съгласуват действията си при обща външна заплаха. Първата обща акция на новосъздадения съюз е насочена срещу Унгария, когато през октомври 1921 г. те мобилизират своите армия и обявяват намеренията си да нахлуят в нея, ако от страната не бъде отстранен (екстрадиран) завърналия се бивш император (крал на Унгария) Карл Хабсбургски. Тази акция се извършва по съвета на посланиците в Париж (Съветът на 5-те, ръководен орган на Антантата в Париж) е първото използване на Малката антанта по предназначение. На последвалата спешна консултативна среща в Прага от 28 до 30 октомври, освен представителите на новообразуваното съглашение присъстват и посланиците на Франция, Англия и Италия. Менажираният от тях съюз връчва и първия си колективен ултиматум. Не закъснява и желаният резултат. На 7. ХІ. 1921 г. унгарският парламент приема закон за детрониране на Карл ІV. На 10. ХІ. “кучетата на войната” са прибрани до следващата акция. Това е и индикация за основна цел на Малката антанта – запазване на следвоенното статукво в Централна Европа и на Балканите.

Също така трябва да се има предвид, че изпълнявайки френската политика, Малкото съглашение има за задача и изолирането на Италия от Балканите, което съвпада и с интересите на Белград.

Управляващото по това време в България самостоятелно земеделско правителство прави опит чрез държавите от създаващия се пакт да излезе от следвоенната политическа и икономическа изолация. През време на своята 100-дневна обиколка (5. Х. 1920 г. – 9. І. 1921 г.) Ал. Стамболийски се спира последователно в Прага, Варшава и Букурещ. Освен актуалните за България въпроси след Ньойския договор, в румънската столица той прави “сондаж” пред английския дипломат Деринг за “включването на България в отбранителен съюз заедно с Румъния, КСХС и Полша”. Това всъщност е опит за влизане на страната ни в проектирания бъдещ пакт, което е добър дипломатически ход на Стамболийски, който без да налага нови ограничения и задължения за България, ще спомогне за излизането й от наложената изолация на Балканите. По това време Малката антанта все още не съществува на практика, тъй като ратификацията на първия договор, този между Чехословакия и КСХС се извършва на 10. ІІ. 1921 г., т.е. месец след визитата на българския премиер в румънската столица.

Предварителната договореност между Чехословакия и КСХС е потвърдена с нов отбранителен договор от 31. VІІІ. 1922 г., който продължава (във времето с пет години) и допълва договора от 14. ХІ. 1920 г. Ратифициран е на 3. Х. 1922 г. и отново подновен през 1928 г. От следващата година, той се подновява периодично през всеки пет години. Чрез него двете страни продължават започнатото сближаване в отношенията си в областта на икономиката, финансите и транспорта. Те се задължават да си оказват политическо и дипломатическо сътрудничество на международната сцена, а когато общите им интереси са заплашени – да съгласуват съвместните си действия. На 2. VІ. 1921 г. е подписан чехословашко-румънска военна конвенция, последвана през август от чехословашко-югославска, а през януари 1922 г. от югославско-румънска. И трите договорености са заплаха с военна сила срещу хортистка Унгария. Другият основен движещ въпрос за Малката антанта е свързан със Съветска Русия, както и произтичащата от това политика. Докато с нея проблем има само Румъния във връзка с Бесарабия, то по отношение на Унгария са ангажирани и трите държави. Подобно с това на Унгария е и положението с България, от “другата югоизточна страна” на Малката антанта – на Балканите. Въпреки че е поставена в изолация през началото на 20-години, влизайки в плановете на Италия и Великобритания, като съставна част на проектираните от тях съюзи, тя постепенно става обект на внимание преди всичко от страна на Белград, което пък предизвиква все повече опасения в другия й балкански съсед, също държава от Малката антанта.

Важна страна в политиката на двете балкански държави от Малкото съглашение е отношението към СССР. Още през юли 1922 г. , малко след сключването на югославско-румънския договор, югославският външен министър обявява, че неговата страна ще се придържа към политика на ненамеса във вътрешните работи на (тогава все още) Съветска Русия. Тази декларация би могла да се сметне за “рутинна”, ако бе направена в друг момент. Тя обаче предизвиква нескрито безпокойство в Букурещ, където я разглеждат като намек за дистанциране от проблемите на Румъния (във връзка с Бесарабския въпрос) и нежеланието на Белград с тях да се ангажира Малката антанта.

Политическите промени в Лондон от октомври 1922 г., идването на власт на консервативното правителство на Бонар Лоу, смекчават английската политика по отношение на Съветска Русия. Паралелно с това се задълбочават и френско-английските противоречия. Франция не желае да “свири втора цигулка” сред победителите, а Великобритания не може да допусне доминиращо френско влияние в следвоенна Европа. Техният сблъсък на Балканите започва още с конкуренцията им по отношение на мандатното разпределение на турските територии и борбата за влияние в бившата Османска империя. Като съюзник на Гърция във войната й с кемалистка Турция, Франция прави завой в политиката си, като през март 1921 г. сключва договор с кемалистите. Това е достатъчно ясен признак, че тя смята да води своя самостоятелна политика, дори ако това понякога означава и противопоставяне на английската политика. Осъществяването на тази идея върви паралелно с отделянето на по-голямо внимание на създадените от нея съюзи. През есента на 1922 г. Франция кредитира с 500 млн. франка страните от Малката антанта, като според Поанкаре, те могат да се използват и за отбрана срещу Съветска Русия.

През октомври 1922 г. на власт в Италия идва фашистката партия на Б. Мусолини, което коренно променя посоката и остротата на италианската политика. Сега тя вече е насочена преди всичко към Балканите и към дунавска Европа. Основните цели на новото италианско правителство са свързани със завладяването на Албания, утвърждаване на Рапалския договор⁷ за Истрия, Задар, Фиуме (Риека), както и обезсилване и унищожаване (като съюз) на Малката антанта. Докато първите две цели са свързани с политиката и на предишното италианско правителство, то по отношение на третия приоритет има коренен обрат. До идването на Мусолини на власт, възможността за ревизиране на незадоволителното за Италия ново териториално статукво се свързва с новосъздадения троен съюз. Чертаят се планове за създаването на общ икономически блок, под италианска егида, както и на политическо и военно обединение с Малката антанта, което при необходимост веднага може да “извади” армия от над 100 хил. човека.

С идването на фашистите на власт се променя и италианската политиката по отношение на Малката антанта. Рим започва да работи първо за вътрешното й разбиване, а след това и за цялостното й унищожаване. Поради силното френско влияние в Чехословакия и противоречията с КСХС, като най-вероятен партньор за реализирането на тези планове се явява Румъния. За това спомага и благоприятното настроение сред румънските политически кръгове към действията на италианската дипломация. В началото на януари 1923 г. правителството на Мусолини прави първите сондажи за италианско-румънско сближение. Това може да се оцени като голям завой в политиката на Рим, като се има предвид поддръжката на Италия за Унгария и благоприятното италианско отношение към Съветска Русия по време на конференцията в Генуа. От друга страна това е добра възможност за правителството на Брътиану, което не се чувства много уютно в Малката антанта, сред компанията на двете славянски държави, които при това не споделят румънските тревоги по отношение на Бесарабия. Тази нова ориентация в политиката на съюзника се посреща с тревога в Белград. Там предпочитат по-стабилна политика на Балканите, като в навечерието и по времето на Лозанската конференция, югославската дипломация влиза в преговори с България, Турция и Гърция,като това засилва още повече “верижната реакция”. Сега вече е притеснена и Чехословакия, която смята че възприетата от КСХС ориентация, ще го отдалечи още повече от централноевропейските проблеми. Обвиненията в пражките вестници са персонално срещу Н. Пашич, който “не признавал нищо друго освен Балканите”.

Паралелно със сондажите си в Букурещ, Рим не изоставя и натиска си срещу Белград. Две години след подписването на Рапалския договор, Мусолини иска преразглеждането му, като не скрива намеренията си за анексия на Риека (Фиуме) и Задар (Зара). Този натиск става по-осезателен след Лозанската конференция, в края на 1923 г. По съвет на Поанкаре, Югославия отстъпва пред италианските претенции. Аргументът на френския държавник, че Франция не може да излезе срещу Италия в конкретния момент, крие в себе си не толкова военна слабост, колкото дипломатически затруднения след Генуезката конференция. Вътре в самия съюз, също се дистанцират от югославските проблеми. Срещата на външните министри на Малката антанта в Синая (27-30 юли 1923 г.) се занимава преди всичко с изострящите се отношения с Унгария, което се потвърждава и от подписания общ военен договор срещу нея. По този проблем, както и по отношение политиката на двете балкански държави към България, Франция заема съвсем друга позиция. Поанкаре уверява Пашич, че при необходимост неговото правителство ще предприеме акция в подкрепа на КСХС и Румъния, “защото Франция не брани само себе си, а европейската система като цяло”. Натруфени и празни от съдържание обещания, както ще покажат това последвалите само десет години по-късно събития в Европа. Според югославските историци, направените по това време отстъпки от страна на югославското правителство пред италианския натиск във връзка с Риека , са продиктувани от необходимостта да се съсредоточат усилията на Белград срещу България, Гърция и Албания на Балканите. При така създадената обстановка, КСХС е изоставено само срещу италианската дипломатическа експанзия не само от своите партньори в Малката антанта, но и от Франция – нейната създателка. Оценявайки позицията на Париж и Лондон, правителствата в Букурещ и Прага правилно насочват своите интереси, диктуващи им прилагането на действия само при подкрепата на една или група велики сили. Тази меркантилна политика се превръща в характерен белег за позицията на трите държави.

Неблагоприятно е и положението на Румъния в Малката антанта. Както и КСХС и тя не се чувства изцяло защитена от съюза що се отнася до въпроса свързан с Бесарабия. В Букурещ си дават ясна сметка, че след като Великобритания и Италия си възстановят отношенията със Съветска Русия, то рано или късно това ще направи и Франция - тяхната покровителка. Там също така разбират, че крал Александър Караджорджевич, едва ли ще брани Румъния от съветско нападение, само поради факта, че е женен за румънска принцеса. Такова е и официалното мнение на водещите сръбски политици Пашич и Нинчич. По този повод Бенеш уведомява югославското военно аташе, че Малката антанта няма да се намеси при румънско-съветски конфликт, защото тя е създадена да се бори за Централна Европа, а не за Бесарабия. При това положение, през първата половина на 20-те години, Румъния която се чувства предадена и изоставена от съюз, който решава само част от външнополитическите й проблеми, съвсем логично се насочва към Италия. По-късно тя ще “върне” жеста на Чехословакия, изоставяйки я сама срещу унгарските и германски претенции и така за пореден път ще потвърди принципа за приятелите и интересите. Всички тези опасения и взаимни подозрения по различни поводи, пораждат кризите в Малката антанта.

Още в първите години след създаването на съюзното обединение се започват и вътрешните борби за надмощие. Амбициите на всяка една държава се определят от основните параметри на нейната политика, от мястото което тя заема в новата конфигурация на следвоенна Европа (като икономически и геополитически фактор), както и от отредената роля при употребата й в голямата политика.

През лятото на 1923 г. назряват сериозни противоречия между Англия и Франция във връзка с продължаващата Рурска криза. Опасенията че Лондон може да поиска преразглеждане на германските репарационни плащания, принуждава Франция да затегне образувания от нея съюз. Тази френска акция се възприема от фашистите в Италия като заплаха на “жизнено важни интереси”. Не закъснява и съответната реакция. На 1. VІ. 1923 г. Мусолини обявява Средиземно море за “италианско море” - в речта си той го назовава “наше море”.

През 20-те години основен изразител на френското икономическо, политическо и военно влияние в съюза е Чехословакия. До 1926 г. там продължава да действа френска военна мисия, а 75% от капитала на завода “Шкода” са контролирани от френски монополисти. На 25. І. 1924 г. в Париж Поанкаре и Бенеш подписват френско-чехословашки договор, допълнен от секретна военна спогодба. Предположението, че Франция ще продължи по пътя на двустранни договори и с другите две държави от алианса, не се потвърждава. Според Поанкаре това е договор защитаващ от Германия интересите и на двете държави, като той е свързан и с геополитическия фактор. Би могло да се предположи, че липсата на граница с Германия при останалите две държави е причината те да не получат подобна договореност с Франция. Премълчаваните мотиви могат да се потърсят и в противоречията между страните от Малката антанта. За да не предизвика подозрение в Рим, Бенеш месец преди това “успокоява” италианското правителство, че в подготвения чехословашко-френски договор няма да участват другите две държави от алианса. През януари чехословашкият премиер посещава Лондон. Тази визита не е неочаквана, като се има предвид политиката на балансиране между покровителите, която държавите от Малката антанта се стремят да спазват.

След като в Белград става ясно, че Франция няма да продължи двустранните договори с другите две свои протежета, оттам се съсредоточават върху отношенията си с Италия. На 27. І. 1924 г. в Рим се подписва договор за “дружба и сътрудничество” между Югославия и Италия. На практика това е единствения възможен ход, който западната ни съседка може да предприеме. Изправено пред трудни преговори с Рим, пред перспективата да не играе водеща роля в тройния съюз, както и поради нерешени проблеми на Балканите (обтягане на отношенията с Гърция заради икономическата зона на Солунското пристанище) КСХС предпочита първо да си уреди отношенията с най-силния (в случая) противник. Подписаният договор утвърждава претенциите на фашистка Италия и направените от югославска страна отстъпки. Потвърден е италианският суверенитет над Риека (Фиуме), след окупацията му в края на 1923 г. Италианско-югославският договор дава възможност и за засилване на експанзионистичните стремежи на Италия на Балканите.

През целия междувоенен период италианската политика (особено след идването на Мусолини на власт) е насочена към реванш и политическо доказване пред доскорошните съюзници от Голямата война. Политиката на изграждане на съюзи менажирани от Франция не е по вкуса на винаги по претенциозните от реалните възможности за това италианци. Малката антанта, като “две трети” балкански съюз, заплашва плановете на Рим за доминираща политика в региона. За да я неутрализира, Италия планира създаването на противостоящ й троен балкански съюз от България, Гърция и Турция или вътрешно й разбиване чрез сключването на двустранни договори с участващите в нея държави.

След подписването на двата, разгледани по-горе, договора се забелязва известно просветляване във вътрешните отношения на съюза. Стихват и обвиненията на югославския печат към Прага “за проява на егоистична икономическа политика”.

На Белградската конференция на Малката антанта (10-12. І. 1924 г.) се обсъждат бъдещите отношения на трите държави със Съветския съюз. Поради липсата на единно становище не се стига до обща платформа за бъдеща политика в тази насока. В сравнение с активността идваща от Прага и Белград, от Букурещ проявяват забележима търпимост, която може да се обясни с ангажираността на покровителката Франция с Рурския въпрос. Непостоянната, по отношение на своите балкански протежета, френска политика през следващите години, ще накара дори и Румъния с оглед на своите балкански интереси, да се ориентира към Великобритания Този завой по отношение на Лондон правят и в Белград.

Противоречия в Малката антанта настъпват и по отношение на фашистка Италия. След налагането над Югославия с договора от края на 1923 г. италианската дипломация се ориентира към откъсването на Румъния от Малката антанта. Активността в тази насока започва от 1924 г., продължава през следващите години, времето когато се прави опит за създаването на “Балканско Локарно”. Италия остава вярна в настойчивостта си да се противопостави на френската балканска политика чрез опитите да създаде балкански съюз в противовес на Малкото съглашение, или да го “разбие” отвътре. Началото на акцията по отношение на Румъния започва с ориентация към трансилванската опозиция - Национал-царанистката партия за влошаване на отношенията с Чехословакия. Много скоро става ясно, че тези усилия са напразни и обречени на неуспех. През пролетта на 1924 г. се изострят румънско-югославските отношения като поводът е политиката на Букурещ по отношение правителство на Ал. Цанков. Стига се до очевидна криза в Малката антанта.

Идва ред и на полската инициатива, провокирана без съмнения от Италия, за полско-унгарско-българска антанта, към която да се привлече и Румъния. Подобна инициатива лансирана от полския посланик в Букурещ е лишена от смисъл поради географската раздалеченост на тези държави и поради различните политически цели, които те защитават след подписването на мирните договори.

Идването на лейбъристите⁹ на власт във Великобритания и признаването от тях на СССР, задълбочаване на Рурската криза, падане на правителството на Поанкаре¹⁰ и идването на власт на Ерио (през октомври 1924 г. Франция също признава СССР) налагат свикването на Лондонската конференция от лятото на 1924 г. Това предизвиква срещата на външните министри от Малката антанта в Прага от 11-13. VІІ. 1924 г. Постигнатите договорености издават тревогата и предпазливостта в политиката на трите държави по отношение на Германия и на СССР. От трите държави на конференцията участват само Румъния и КСХС, а Чехословакия не е поканена. Продължаващото напрежение в англо-френските отношения и след Лондонската конференция запазва несигурността в Малката антанта.