Лекции държани в Мюнхен превод от руски: петранка георгиева

ПЕТА ЛЕКЦИЯ

В на­ше­то раз­г­леж­да­не дос­тиг­нах­ме до момента, в кой­то чо­ве­кът спус­кай­ки се от ду­хов­ния свят, чув­с­т­ват се­бе си об­ле­че­ни в етер­но тя­ло и бла­го­да­ре­ние на то­ва за миг е спо­со­бен да ви­ди пред­ва­ри­тел­но це­ли­ят живот, кой­то го ча­ка на Земята. Ние видяхме, как­ви със­то­яния и ано­ма­лии мо­же да пре­диз­ви­ка то­ва в човека. пре­ди да про­дъл­жим нататък, ще от­го­во­рим на един въпрос, кой­то мо­же да бъ­де ва­жен за някой, об­ръ­щай­ки своя ум­с­т­вен пог­лед на­го­ре към висините, към Девакан: как сто­ят не­ща­та със съв­мес­т­ния жи­вот на хо­ра­та меж­ду смърт и но­во раждане?

Да си пред­с­та­вим то­ва с един кон­к­ре­тен пример. Да взе­мем от­но­ше­ни­ята меж­ду май­ка и син. Може да въз­ник­не въпроса: съ­щес­т­ву­ва ли в тях ня­как­ва връзка, ко­ято ня­ма да се пре­къс­не след зем­ния живот? Да, та­ка­ва връз­ка има. И тя е мно­го тяс­на и здрава, от­кол­ко­то вся­ка дру­га връз- ка, ко­ято мо­же да съ­щес­т­ву­ва на Земята! Майчината лю­бов има по­на­ча­ло жи­во­тин­с­ки характер, в нея има не­що от ро­да на при­род­ния инсти- нкт. С из­рас­т­ва­не­то на де­те­то та­зи връз­ка ста­ва морална, етична, духов- на. Когато май­ка­та и де­те­то се учат да мис­лят съвместно, из­пит­ват об­щи усещания, при­род­ни­ят ин­с­тинкт пос­те­пен­но отс­тъп­ва - той са­мо да­ва повод, да бъ­дат свър­за­ни с прек­рас­ни­те връзки, обяс­ня­ва­щи майчин­с­ка­та лю­бов и лю­бов­та на де­те­то в един висш смисъл. Това вза­им­но раз- биране, за­ду­шев­на­та любов, ко­ито се раз­ви­ват тук, имат с про­дъл­же­ние съ­що та­ка и в ду­хов­ни­те области, въп­ре­ки че за из­вес­т­но вре­ме два­ма­та се оказ­ват мни­мо раз­де­ле­ни от смър­т­та на еди­ния от тях. След ка­то свър­ши то­зи от­ря­зък от време, връзката, об­ра­зу­ва­ла се в то­зи живот, ос­та­ва съ­що тол­ко­ва жи­ва и дълбока. Двамата ос­та­ват заедно, са­мо всич­ко животинското, чис­то при­род­ни­те ин­с­тин­к­ти тряб­ва да бъ­дат в на­ча­ло­то отстранени. Душевните качества, ду­шев­ни­те мисли, нишките, ко­ито тук се пре­да­ват от ед­но съ­щес­т­во към друго, във вис­шия свят не са ско­ва­ни до­ри при­до­би­ва оп­ре­де­лен вид, оп­ре­де­лен стро­еж бла­го­да­ре­ние на те­зи от­но­ше­ния меж­ду хората, ко­ито се за­вър­з­ват в зем­ния живот.

Да взе­ме друг пример. В то­зи свят се съз­да­ват при­ятел­с­ки връзки, ко­ито се раж­дат от ду­хов­но­то родство, те про­дъл­жа­ват и горе, в Девакан. Тук са ко­ре­ни­те на об­щес­т­ве­ни­те отношения, ко­ито ще се раз­к­ри­ят в след­ва­щия живот. И ние, съз­да­вай­ки на Земята ду­шев­ни съюзи, ра­бо­тим над формата, ко­ято при­ема Девакан. Всички, всич­ки ние сме ра­бо­ти­ли така, съ­еди­ня­вай­ки с връз­ки­те на лю­бов­та чо­век с човек. По то­зи на­чин ние съз­да­ва­ме нещо, ко­ето не е важ­но са­мо за Земята, но и об­ра­зу­ва­ме връз­ки­те в Девакан. Би мог­ло да се каже: това, ко­ето про­из­хож­да тук пос­ред­с­т­вом любовта, дружбата, ис­к­ре­но раз­би­ра­не един друг,- всич­ко то­ва са камъни, из­веж­да­щи нагоре, в ду­хов­на­та област, хра­мо­ве и за човека, ко- й­то се из­пъл­ва с та­зи увереност, тряб­ва да бъ­де ок­ри­лен от чув­с­т­ве­но­то съз­на­ние за това, че, ако още тук чо­веш­ки­те ду­ши са съ­еди­не­ни с връз- ки, то то­ва се явя­ва ос­но­ва на веч­но­то развитие.

Да предположим, че на ня­коя дру­га фи­зи­чес­ка пла­не­та има та­ки­ва същества, ко­ито са не­сим­па­тич­ни един на друг, ко­ито мо­гат да се свър­жат един с друг са­мо с мно­го мал­ко връз­ки на любов. Те би­ха има­ли бе­ден Девакан. Богат, съ­дър­жа­те­лен Девакан има са­мо та­зи пла­не­тар­на област, къ­де­то та­ки­ва връз­ки на лю­бов­та съ­еди­ня­ват хората. Този, кой­то ве­че се на­ми­ра там, в Девакан, и по прин­цип не мо­же да бъ­де ви­дян от обик­но­ве­ния човек, има - в за­ви­си­мост от сво­ето раз­ви­тие - по­ве­че или по­-мал­ко яс­но съз­на­ние за връз­ки­те с те­зи същества, ко­ито са ос­та­на­ли тук. Има до­ри сред­с­т­ва да се уси­лят те­зи ду­шев­ни връзки. Ако ние из­п­ра­тим на на­ши­те по­чи­на­ли ми­съл из­пъл­не­на с любов, но не его­ис­тич­на любов, то по то­зи на­чин ние ук­реп­ва­ме чув­с­т­во­то на свър­за­ност с тях.

Погрешно е да се мисли, че чо­веш­ко­то съз­на­ние в Девакан е сумрачно, по­доб­но на сянка. Това не е така. Ние тряб­ва да подчертаем, че та­зи сте­пен на съзнание, ко­ято е дос­тиг­нал човек, ве­че не мо­же да бъ­де изгу- бена, ма­кар при ня­кои пре­ход­ни про­це­си да са въз­мож­ни по­ни­жа­ва­не на не­го­во­то ниво. Така в Девакан чо­век със сво­ите ду­хов­ни ор­га­ни яс­но осъзнава, как­во се случ­ва тук на Земята. Окултната на­ука показва, че жи­ве­ещи­ят в ду­хов­ния свят чо­век из­ця­ло съп­ре­жи­вя­ва това, ко­ето ста­ва на Земята.

И така, ние видяхме, че жи­во­тът в Девакан, ако го раз­г­ле­да­ме в ис­тин­с­ка­та му светлина, гу­би вся­как­ва непривлекателност, та­ка че до­ри чо­век раз­г­леж­дай­ки го не от сво­ята его­ис­тич­на зем­на глед­на точка, мо­же да при­еме то­зи жи­вот за такъв, че да­ва ве­ли­ко блаженство. При то­ва не го- воря, че са­ма­та сво­бо­да от фи­зи­чес­ко­то тяло, от нис­ки прин­цип да­ва не­ве­ро­ят­но щас­тие на човека. Чувството на щас­тие тряб­ва да бъ­де ве­че пре­диз­ви­ка­но от това, че са от­пад­на­ли те­зи прегради, че чо­ве­кът ве­че не е свър­зан с те­зи обърквания. По то­зи начин, Девакан е вре­ме­то за сво­бод­на жиз­не­на са­мо­изя­ва на чо­век във всич­ки направления, и та­зи изя­ва на во­ля­та е тол­ко­ва широка, богата, неограничена, че на Земята чо­ве­кът не мо­же да по­чув­с­т­ва това.

Ние видяхме, че при сли­за­не­то на­до­лу към но­во раж­да­не об­ли­чат чо­ве­кът с но­во етер­но тяло, и то­ва го из­вър­ш­ват ду­хов­ни същества, по­доб­ни по чин на Духа на народите. Това етер­но тя­ло по­ня­ко­га не под­хож­да съв­сем на човека, а още по­-мал­ко му под­хож­да това, ко­ето по­лу­ча­ва в ка­чес­т­во­то на фи­зи­чес­ка обвивка. Сега в об­щи чер­ти ще разясним, как ста­ва включ­ва­не­то на чо­ве­ка в със­та­ва на фи­зи­чес­кия свят. Някои не­ща от то­ва в оп­ре­де­ле­но от­но­ше­ние не под­ле­жи на от­к­ри­то обсъждане.

Ние знаем, че чо­ве­кът се об­ли­ча в ас­т­рал­но­то тя­ло с по­мощ­та на те­зи свойства, ко­ито той притежава. Това, ко­ето при­със­т­ва в то­ва ас­т­рал­но тяло, пре­диз­вик­ва си­ли на при­тег­ля­не по от­но­ше­ние на оп­ре­де­ле­ни съ­щес­т­ва на Земята. Етерното тя­ло на чо­век се прив­ли­ча към на­ро­да и към

Може та­ка да се случи, че ас­т­рал­но­то тя­ло прив­ле­че­но от майката, а "Азът" да не ис­ка да оти­де при съ­от­вет­ния баща. В то­зи слу­чай "Азът" про­дъл­жа­ва сво­ето странстване, до­ка­то не от­к­рие под­хо­дя­ща­та двой­ка родители.

В днеш­ния ци­къл на раз­ви­тие "Азът" пред­с­та­вя със се­бе си еле­мен­та на желанията, им­пул­си­те на усещане, а в ас­т­рал­но­то тя­ло се съ­дър­жат ка­чес­т­ва­та на фан­та­зи­ята и мисленето. За то­ва първото, как­то казват, чо­век го онас­ле­дя­ва от бащата, а вто­ро­то - от майката. Така ние виждаме, че индивидуалността, же­ла­еща да се въплъти, тър­си със сво­ите не­осъз­на­ти си­ли двой­ка родители, ко­ято тряб­ва да и да­де фи­зи­чес­ко тяло.

Описаният про­цес за­вър­ш­ва при­мер­но към тре­та­та сед­ми­ца след зача- тието. Макар че човекът, със­то­ящ се от "Аз", ас­т­рал­но тя­ло и етер­но тяло, да се на­ми­ра от са­мия мо­мент на за­че­ва­не в бли­зост до майката, има­ща в се­бе си оп­ло­де­на­та яйцеклетка, той дейс­т­ва отвън. В то­ва вре- ме, при­мер­но от тре­та­та седмица, ас­т­рал­но­то и етер­но­то тя­ло ка­то че ли под­х­ва­щат за­ро­ди­ша и за­поч­ват да ра­бо­тят над човека. До то­зи мо­мент раз­ви­ти­ето на фи­зи­чес­кия чо­век се из­вър­ш­ва без вли­яни­ето на ас­т­рал­но­то и етер­но тяло, от то­зи мо­мент те за­поч­ват да оказ­ват вли­яние вър­ху раз­ви­ти­ето на де­те­то и са­ми обус­ла­вят по­-на­та­тъш­но­то офор­мя­не на плода. И така, ние виждаме, че по от­но­ше­ние на фи­зи­чес­ко­то тя­ло още в по­-го­ля­ма сте­пен е вяр­но ка­за­но­то за етер­но­то тяло: тук е още по­-т­руд­но да се дос­тиг­не съгласуваност. Този ва­жен факт из­ли­ва свет­ли­на вър­ху го­ля­ма част на случ­ва­що­то се в света.

До се­га ние опис­вах­ме обик­но­ве­ния съв­ре­ме­нен чо­век в не­го­во­то нор­мал­но развитие. За човека, кой­то е за­поч­нал в ед­но от пре­диш­ни­те си пре­раж­да­ния окул­т­но развитие, всич­ко то­ва ня­ма да бъ­де на­пъл­но вяр- но. Колкото по­-ви­со­ко се е из­диг­нал то­зи човек, тол­ко­ва по­-ра­но нас­тъп­ва момента, ко­га­то той за­поч­ва да ра­бо­ти над сво­ето фи­зи­чес­ко тяло, за да го нап­ра­ви по­-п­рис­по­со­бе­но към мисията, ко­ято му пред­с­тои да ­
изпъл­ни тук, на Земята. Колкото по­-къс­но чо­ве­кът за­поч­не да се съ­еди­ня­ва с фи­зи­чес­кия плод, тол­ко­ва по­-мал­ко той ще бъ­де сто­па­нин на сво­ето фи­зи­чес­ко тяло. При на­й-­ви­со­ко­раз­ви­ти­те чо­веш­ки индивидуално- сти, ко­ито се явя­ват ръ­ко­во­ди­те­ли и пред­во­ди­те­ли на ду­хов­на­та част от на­шия свят, то­ва съ­еди­ня­ва­не ста­ва още в мо­мен­та на зачеването. При тях ни­що не се из­вър­ш­ва без учас­ти­ето, имен­но те уп­рав­ля­ват сво­ите фи­зи­чес­ки те­ла до са­ма­та смърт и за­поч­ват за из­г­раж­дат но­во­то тяло, още в момента, в кой­то е да­ден пър­вия тла­сък за това.

Материята, със­та­вя­ща фи­зи­чес­ко­то тяло, пос­то­ян­но се изменя. Прибли- зително през се­дем го­ди­ни се об­но­вя­ва вся­ка не­го­ва частица. Материята се заменя, но фор­ма­та остава. Между раж­да­не и смърт ние пос­то­ян­но тряб­ва от­но­во да раж­да­ме материя, тя се явя­ва вре­мен­но съставяща. То- ва, ко­ето се раз­ви­ва меж­ду раж­да­не и смърт и всъщ­ност ко­ето се на­ми­ра от та­зи стра­на на смъртта, се съх­ра­ня­ва и об­ра­зу­ва нов организъм.

Това, ко­ето обик­но­ве­ния чо­век из­вър­ш­ва меж­ду раж­да­не и смърт несъз- нателно, пос­ве­те­ни­ят из­вър­ш­ва съз­на­тел­но от смърт до но­во раж­да­не - той съз­на­тел­но фор­ми­ра сво­ето но­во фи­зи­чес­ко тяло. За то­ва за не­го раж­да­не­то е са­мо пре­лом­но събитие. Той под­ме­ня ве­щес­т­ва­та са­мо вед- нъж, но из основи. За то­ва на та­ки­ва ин­ди­ви­ду­ал­нос­ти е при­съ­що го­ля­мо външ­но сход­с­т­во от ед­но тях­но въп­лъ­ще­ние в друго, до­ка­то при ос­та­на­ли­те меж­ду раз­лич­ни­те въп­лъ­ще­ния ня­ма ни­що сходно. Колкото по­-на­го­ре се е из­диг­нал в сво­ето раз­ви­тие човек, тол­ко­ва по­-го­ля­мо сход­с­т­во имат две след­ва­щи ед­но след дру­го прераждания. Ясновидецът чу­дес­но мо­же да ви­ди това. Има на­пъл­но оп­ре­де­ле­но на­име­но­ва­ние на то­ва състояние, в ко­ето се оказ­ва чо­ве­кът във вис­ша сте­пен на развитие. Каз- ват, че той изоб­що не се раж­да в дру­го тяло, точ­но как­то за обик­но­ве­ния чо­век не се казва, че той се раж­да от­но­во на все­ки се­дем години. За Учи- телите казват: той се е ро­дил в съ­що­то тяло. Той го из­пол­з­ва сто­ле­тия до­ри хилядолетия. Така ста­ва при по­ве­че­то нас­тав­ни­ци на човечеството. Изключения пра­вят те­зи учители, ко­ито имат съ­вър­ше­но осо­бе­на мисия. Тяхното фи­зи­чес­ко тя­ло та­ка се съхранява, че смърт за тях не нас­тъп­ва изобщо. Това са Учителите, на ко­ито ле­жи от­го­вор­нос­т­та за пре­хо­да от ед­на ра­са към друга.

Сега ние тряб­ва да си за­да­дем въпроса. Единият въпрос: кол­ко дъл­го про­дъл­жа­ва пре­ми­на­ва­не­то в дру­ги­те светове? Другият: свър­зан ли е по­ла на чо­ве­ка във вся­ко от­дел­но не­го­во въп­лъ­ще­ние с пос­ле­до­ва­тел­нос­т­та на те­зи въплъщения?

Окултните из­с­лед­ва­ния показват, че сред­но чо­век се по­явя­ва на Земята в ин­тер­вал на 1000-1300 години. Смисълът на то­ва е, че чо­ве­кът при сво­ето зав­ръ­ща­не да от­к­рие из­ме­нен об­лик на Земята и бла­го­да­ре­ние на то­ва мо­же да пре­жи­вее всич­ко по нов начин. Всичко, ко­ето се про­ме­ня на
на­ша­та Земя, се на­ми­ра в тяс­на връз­ка с оп­ре­де­ле­ни кон­с­те­ла­ции - то­ва е мно­го ва­жен факт. В на­ча­ло­то на про­лет­та слън­це­то из­г­ря­ва в един оп­ре­де­лен знак на Зодиака. 800 го­ди­ни пре­ди Рождество Христово за пър­ви път е нав­ляз­ло в съз­вез­ди­ето Овен, още по­-ра­но - в съ­сед­но­то съз­вез­дие Телец. Например 2160 го­ди­ни са не­об­хо­ди­ми на Слънцето, за да пре­ми­не през ед­но съзвездие. Времето, за ко­ето Слънцето пре­ми­на­ва през всич­ки­те два­на­де­сет зна­ка на Зодиака, в окул­тиз­ма се на­ри­ча ми­ро­ва година.

Древните на­ро­ди ви­на­ги дъл­бо­ко са чув­с­т­ву­ва­ли това, ко­ето е свър­за­но с то­ва пре­ми­на­ва­не на Зодиака. Техните ду­ши с бла­го­го­ве­ние са усе­ща­ли ето това: Слънцето се из­ди­га през про­лет­та по­-ви­со­ко зас­па­ла­та през зи­ма­та при­ро­да се обновява, бо­жес­т­вен про­ле­тен лъч я про­буж­да от дъл­бо­кия сън. Тази мла­да про­лет­на си­ла се съ­еди­ня­ва със съзвездието, от ко­ето све­ти Слънцето. Хората каз­ва­ли за то­ва съзвездие: то­ва е този, кой­то из­п­ра­ща на­до­лу Слънцето, съ­еди­ни­ло се от­но­во със силите, от­но­во със съ­зи­да­ва­ща­та бо­жес­т­ве­на сила. И за­то­ва хо­ра­та от та­зи епоха, ко­ято про­дъл­жа­ва ето ве­че две хилядолетия, Овен, или Агнеца, се пред­с­та­вя за бла­го­де­тел на човечеството. Всички ле­ген­ди за Агнето са съз­да­де­ни през то­ва време. Понятието за бо­жес­т­ве­ност съ­еди­ня­ват с то­зи сим- вол. Самият Спасител, Христос Исус в пър­ви­те сто­ле­тия се сим­во­ли­зи­ра от кръст, а под кръс­та се изоб­ра­зя­ва агънце. Едва в 6 век Спасителят за­поч­ва да се изоб­ра­зя­ва ви­сящ на кръста. Известният мит за Язон и пла­ва­не­то му за злат­но­то руно, т.е. злат­на­та ов­неш­ка кожа, съ­що има сво­ето на­ча­ло тук.

До 800 го­ди­ни пре­ди Рождество Христово слън­це­то из­г­ря­ва­ло в съз­вез­ди­ето Телец, и в та­зи епо­ха ние се сблъс­к­ва­ме с кул­та към би­ка Апис в Египет и би­ка - Мирта в Персия. Още по­-ра­но Слън­це­то е пре­ми­на­ва­ло през съз­вез­ди­ето на Близнаци. И действително, в ин­дийс­ки­те и гер­ман­с­ки ми­то­ве ние от­к­ри­ва­ме ука­за­ния за два близнака. Последни ре­лик­ви за то­ва се явя­ва коз­ли­те­-б­лиз­на­ци във впря­га на бог Донар. Накрая се връ­ща­ме към епо­ха­та на Рака, пос­лед­ва­ла след вре­ме­то на древ­ния ат­лан­т­с­ки потоп. Загива ста­ра­та култура, раж­да се нова. Това се оз­на­ча­ва с един оп­ре­де­лен окул­тен знак - вихър, кой­то ед­нов­ре­мен­но с то­ва се явя­ва сим­вол на Рака и кой­то мо­же да се от­к­рие във все­ки календар.

И така, на­ро­ди­те ви­на­ги яс­но са съзнавали, как­во ста­ва в не­бе­са­та па­ра­лел­но с про­ме­ни­те долу, на Земята. Когато Слънцето пре­ми­не по­ред­но­то съзвездие, то и Земята до­тол­ко­ва про­ме­ня своя вид, че за чо­ве­ка е цен­но да из­жи­вее жи­во­та отново. За то­ва вре­ме­то на но­во­то въп­лъ­ще­ние за­ви­си от пред­виж­ва­не на точ­ка­та на про­лет­но­то равноденствие. Напри- мер, времето, ко­ето е не­об­хо­ди­мо на Слънцето, за да пре­ми­не през един та­къв знак на Зодиака, е нуж­но на чо­ве­ка за да се въп­лъ­ти два пъти, ­

Така, ед­нов­ре­мен­но с то­ва е да­ден от­го­вор и на въпроса, как е свър­зан фе­но­ме­на на по­ла с пре­раж­да­ни­ята на човек: ка­то правило, по­лът се ре- дува. Това пра­ви­ло чес­то се нарушава, та­ка че ед­но след дру­го мо­гат да след­ват три или пет ед­нак­ви /що се ка­сае до пола/ прераждания, но те ни­ко­га не мо­гат да бъ­дат по­ве­че от седем. Ако казват, че се­дем ед­нак­ви пре­раж­да­ния под­ред - е правило, то та­ко­ва из­каз­ва­не про­ти­во­ре­чи на ка­къв­то и да бил окул­тен опит.

Преди да се обър­нем се­га към кар­ма­та на взе­тия от­дел­но чо­век тряб­ва да взе­мем под вни­ма­ние един ос­но­во­по­ла­гащ факт. Съществува об­щес­т­ве­на карма, та­ка­ва карма, ко­ято не се оп­ре­де­ля от от­дел­ния човек, ма­кар да се урав­но­ве­ся­ва в пос­ле­до­ва­тел­нос­т­та на не­го­ви­те прераждания. Ще дам кон­к­ре­тен пример.

Когато в сре­да­та на ве­ка от Азия в ев­ро­пейс­ки­те стра­ни нах­лу­ли хуните, ко­ито на­ру­ши­ли ми­ра в Европа,- то­ва има­ло и ду­хов­но значение. Хуните - са пос­лед­ни­те ос­та­тъ­ци от древ­ни­те ат­лан­т­с­ки народи. Те се на­ми­рат в дъл­бок упадък, кой­то се из­ра­зя­ва в един про­цес на раз­ла­га­не на тех­ни­те ас­т­рал­ни и етер­ни тела. Тези про­дук­ти на раз­ла­га­не­то на­ме­ри­ли бла­го­дат­на поч­ва в ужаса, кой­то ху­ни­те пре­диз­вик­ва­ли във всич­ки народи. Тези на­ро­ди пре­об­ра­зу­ва­ли по то­зи на­чин про­дук­ти­те на разложение, и то­ва се пре­нес­ло във фи­зи­чес­ко­то тя­ло на по­-къс­ни­те поколения. Кожата по­пи­ла въз­п­ри­етия ас­т­ра­лен компонент, и ка­то след­с­т­вие се по­яви­ла бо­лес­т­та на ве­ка - проказата. Лекарят, кой­то на прак­ти­ка от фи­зи­чес­ка глед­на точка, раз­би­ра се, ще по­со­чи фи­зи­чес­ки­те при­чи­ни за то­зи недъг. И аз ня­ма да спо­ря с това, ко­ето ще ка­же лекаря, но в не­го на­ми­ра мяс­то умо­зак­лю­че­ни­ето от то­зи тип: ня­ка­къв чо­век ра­нил друг с нож при сбиване, а той от­дав­на имал же­ла­ние да от­мъс­ти на то­зи човек. Един ще каже, че ра­ня­ва­не­то и би­ло пре­диз­ви­ка­но от жаж­да­та за мъст, а друг - че при­чи­на­та е бил ножа. И два­ма­та са прави. Ножът е бил последната, фи­зи­чес­ка­та причина, а зад нея стои ду­хов­на причина. Който тър­си ду­хов­ни­те причини, ня­ма да ос­пор­ва фи­зи­чес­ки­те основания. Тук ние виж- даме, как ис­то­ри­чес­ки­те съ­би­тия оказ­ват зна­чи­тел­но вли­яние на це­ли поколения, и осъзнаваме, как­во бла­гот­вор­но и про­дъл­жи­тел­но вли­яние мо­жем да оказваме, за­ся­гай­ки до­ри условията, пре­доп­ре­де­ля­щи здра­ве­то на хората.

В пос­лед­но­то сто­ле­тие сред на­се­ле­ни­ето на Европа бла­го­да­ре­ние на тех­ни­чес­кия прог­рес се е раз­вил за­вод­с­кия пролетариат, а с не­го се е об­ра­зу­ва­ла и ог­ром­на­та ма­са на кла­со­ва­та и със­лов­на ненавист. Тази не­на­вист се на­ми­ра в ас­т­рал­но­то тя­ло на чо­ве­ка и дейс­т­ва фи­зи­чес­ки под фор­ма­та на ту­бер­ку­ло­за на бе­ли­те дробове. Разбирането за то­ва се явя­ва ре­зул­тат на окул­т­ни изследвания. Често ние не мо­жем да по­мог­нем на от­дел­ния човек, вър­ху ко­го­то вли­яе та­зи об­ща карма. С те­жест на сър­це­то чес­то сме при­ну­де­ни да гле­да­ме как да­ден чо­век страда, ние не мо­жем да го из­ле­ку­ва­ме или да го развеселим, за­що­то е свър­зан с об­щес­т­ве­на­та карма. Само по­доб­ря­вай­ки са­ма­та та­зи карма, мо­же да се по­мог­не на от­дел­ни­те хора. Ние тряб­ва да се стре­мим да не из­ди­га­ме от­дел­ния его­ис­ти­чен "Аз", а да дейс­т­ва­ме така, че да по­ма­га­ме на ця­ло­то човече- ство.

Ето друг пример, кой­то ка­сае не­пос­ред­с­т­ве­но съ­би­ти­ята в пос­лед­но време. Окултните из­с­лед­ва­ния показаха, че сред ас­т­рал­ни­те същества, взе­ли учас­тие в ня­кои от сра­же­ни­ята на рус­ко­-­япон­с­ка­та война, е има­ло мър­т­ви руснаци, ко­ито са дейс­т­ва­ли про­тив своя народ. Предизвикано е от това, че в пос­лед­ния пе­ри­од от рус­ка­та ис­то­рия мно­го бла­го­род­ни иде­алис­ти са по­чи­на­ли в зат­во­ри­те и в страх. Това са би­ли хо­ра с ви­со­ки идеали, но не до­тол­ко­ва развити, за да се на­учат да прощават. Те ум­ре­ли със сил­но чув­с­т­во за мъст спря­мо тези, ко­ито ста­на­ли при­чи­на за тях­на­та смърт. Това чув­с­т­во тряб­ва­ло да се про­яви в пе­ри­ода на Камалока, до­кол­ко­то са­мо там се ос­во­бож­да­ват та­ки­ва чувства. След сво­ята смърт те, дейс­т­ву­вай­ки на ас­т­рал­но ниво, из­пъл­не­ли ду­ши­те на япон­с­ки­те вой­ни­ци с не­на­вист и мъст сре­щу народа, към ко­ито са­ми­те са принадлежали. Ако те би­ха се на­ми­ра­ли ве­че в Девакан, те би­ха казали: аз про­ща­вам на мо­ите врагове! Тъй ка­то в Девакан те би­ха ви­де­ли по из­ли­за­щи­те сре­щу тях об­ла­ци от не­на­вист и мъст, кол­ко са ужас­ни и не­дос­той­ни та­ки­ва чувства. Така окул­т­ни­те из­с­лед­ва­ния ни показват, как це­ли на­род мо­гат да се на­ми­рат под вли­яни­ето на сво­ите предци.

Идеалните стре­ме­жи на на­ше­то вре­ме не мо­гат да дос­тиг­нат до сво­ите идеали, за­що­то же­ла­ят да дейс­т­ват са­мо с фи­зи­чес­ки сред­с­т­ва и са­мо на фи­зи­чес­ко ниво. Например, та­ка пос­тъп­ват об­щес­т­во­то на Пацифистите, же­ла­ещи да пос­тиг­нат мир са­мо с фи­зи­чес­ки средства. са­мо тогава, ко­га­то се на­учим да вли­я­ем и на ас­т­рал­но­то ниво, ще узнаем, кои сред­с­т­ва са верни. Само то­га­ва ние ще мо­жем да дейс­т­ва­ме така, че ко­га­то чо­век от­но­во се ро­ди в света, да го от­к­рие при­го­ден за пло­дот­вор­на ра­бо­та в него.