Лекции изнесени в Дорнах пред лекари и студенти по медицина

ТРЕТА ЛЕКЦИЯ

Ако си представим, как всъщ­ност из­г­леж­да изу­ча­ва­не­то на ме­ди­ци­на­та днес, то ще от­к­ри­ем по­не глав­но­то - че терапията след­ва патологията, без меж­ду две­те да съ­щес­т­ву­ва яс­но раз­би­ра­ема връзка. Особено в те­ра­пи­ята го­ли­ят ем­пи­ри­чен ме­тод и поч­ти един­с­т­вен ме­тод днес. И осо­бе­но в те­ра­пи­ята поч­ти не мо­же да бъ­де от­к­ри­то не­що рационално, вър­ху ко­ето да се гра­ди прак­ти­ка с по­мощ­та на дейс­т­ви­тел­ни принципи. Знаем, че те­зи не­дос­та­тъ­ци на ме­ди­цин­с­ко­то мис­ле­не през 19 век до­веж­дат до­ри до шко­ла­та на ме­ди­цин­с­кия нихилизъм, за­ла­гащ из­ця­ло на диагноза- та. Нихилизъм, кой­то всъщ­ност е на­пъл­но доволен, ко­га­то бо­лес­ти­те бъ­дат раз­поз­на­ти и кой­то об­що се от­на­ся дос­та скеп­тич­но спря­мо ня­как­во ра­цио в лечението. А би трябвало, бих ис­кал да кажа, ако по чис­то ра­зу­мен път пос­та­вя­ме изис­к­ва­ни­ята спря­мо медицината, все пак би тряб­-

Днес, ма­кар и в сла­ба степен, ще се опи­та­ме да се приб­ли­жим до от­го­во­ра на то­зи въпрос: отговор, който ще ни се удаде напълно едва в хода на лекциите. Но при то­ва вед­на­га мо­жем да кажем, че при­ро­до­на­уч­но­то обос­но­ва­ва­не на медицината, ха­рак­тер­но за днеш­но­то време, всъщ­ност прег­раж­да пътя, кой­то Ви очертах. При съв­ре­мен­ни­те ус­ло­вия е из­к­лю­чи­тел­но труд­но да се вър­ви по то­зи път, за­що­то е мно­го странно, че тък­мо ма­те­ри­алис­тич­на­та на­со­ка на 19 век до­веж­да до това, да не се пре­це­ня­ват фун­к­ци­ите на след­ва­ща­та система, ко­ято тряб­ва да при­чис­лим към костната, мус­кул­на­та и сър­деч­на­та система, а имен­но - на нервната сис- тема. Постепенно ста­ва не­що обичайно, на нер­в­на­та сис­те­ма да се при­пис­ват ця­ла­та ду­шев­на дейност, и всич­ко душевно-духовно, осъ­щес­т­вя­ва­що се в човека, да бъ­де обяс­не­но с па­ра­лел­ни процеси, про­ти­ча­щи в нер­в­на­та система. Вие знаете, че в кни­га­та си "Върху загадките на ду-

Всичко, ко­ето твърдя, мо­же из­ця­ло да бъ­де под­к­ре­пя­но със съ­от­вет­ни­те фак­ти от биологията, до­ка­то про­ти­во­по­лож­ни­ят въз­г­лед за един­с­т­ве­на­та при­над­леж­ност на нер­в­на­та сис­те­ма към ду­шев­ния жи­вот ни­как не мо­же да бъ­де потвърден. Бих же­лал да видя, как, раз­съж­да­вай­ки разумно, фа- ктът, че ако пре­ре­жем тъй нар. мо­то­рен нер­ви ако пре­ре­жем и един се­зи­ти­вен нерв и ги ос­та­вим да сраснат, при ко­ето от­но­во се из­г­раж­да еди­нен нерв, как то­зи факт мо­же да бъ­де свър­зан с дру­го ед­но допускане, а именно, че съ­щес­т­ву­ват сен­зи­тив­ни и мо­тор­ни нерви. Защото та­ки­ва не съществуват. Това, ко­ето на­ри­ча­ме моторни нерви, не е ни­що друго, ос­вен сен­зи­тив­ни нерви, въз­п­ри­ема­щи дви­же­ни­ето на соб­с­т­ве­ни­те крайни- ци, т.е. това, ко­ето се из­вър­ш­ва във ве­щес­т­во об­мя­на­та на край­ни­ци­те ни, ко­га­то при­ла­га­ме воля. И така, в действителност и в лицето на мо- торните нерви имаме сензитивни нерви, но които нерви възприемат в самите нас, докато същинските сензитивни нерви възприемат външния свят.

В та­зи на­со­ка е за­ло­же­но не­що с ог­ром­но зна­че­ние за медицината, но ко­ето мо­же да бъ­де оценено, са­мо ако са­ми­ят факт бъ­де пра­вил­но раз- бран. Защото виж­да­те ли, тък­мо спря­мо бо­лес­т­ни­те явления, с ко­ито си пос­лу­жих вчера, за да из­ло­жа при­ме­ра с туберкулозата, е труд­но да при­ло­жим раз­де­ля­не­то на сен­зи­тив­ните и мо­тор­ни нерви. Ето за­що ня­кои ра­зум­ни уче­ни ве­че са приели, че все­ки един нерв про­веж­да не са­мо от пе­ри­фе­ри­ята навътре, или обратно, но че все­ки един нерв про­веж­да ви­на­ги как­то от пе­ри­фе­ри­ята към центъра, та­ка и об­рат­но от цен­тъ­ра към периферията. Точно та­ка все­ки мо­то­рен нерв про­веж­да в две посоки.
Това означава, че ако ис­ка­ме да обяс­ним нещо, из­хож­дай­ки от нер­в­на­та система, нап­ри­мер хистерията, е не­об­хо­ди­мо да при­емем две провежда- ния, про­ти­ча­щи в про­ти­во­по­лож­на посока. Така, слу­жей­ки си с факти, ста­ва не­об­хо­ди­мо да приз­на­ем та­ки­ва свойс­т­ва на нерва, ко­ито всъщ­ност из­ця­ло про­ти­во­ре­чат на хи­по­те­зите за нер­в­на­та система. Поради това, че хо­ра­та по то­зи на­чин са за­поч­на­ли да раз­съж­да­ват за нер­в­на­та система, по та­зи при­чи­на е би­ло пог­ре­ба­но всичко, ко­ето би тряб­ва­ло да зна­ем за не­ща­та раз­по­ло­же­ни в ор­га­низ­ма под нер­в­на­та система, за това, как­во ста­ва нап­ри­мер при хистерията. Това което става при хистерия- та, вчера го характеризирахме чрез процеси във веществообмяната, които само биват възприети от нервите. На това би трябвало да се обърне внимание, вместо това причините за хистерията са били тър- сени само в един вид ранимост и сътресение на самата нервна система и всичко е било обяснявано с нервната система. Чрез то­ва ня­ма­ме на­яве още нещо. Не мо­же да се отрече, че между по-отдалечените причини за хистерията съществуват и душевни причини - мъка, преживени разо- чарования, някакви осъществими или неосъществими вътрешни вълне- ния изплуващи след това в хистерични прояви. Поради това, че целият останал организъм е в известен смисъл отделен от душевния живот и само нервната система действително, директно бива свързана с душе- вния живот, науката се вижда принудена да стовари всичко върху нер- вната система. Така въз­ник­ва един оп­ре­де­лен възглед, кой­то пър­во ни на­й-мал­ко не се пок­ри­ва с фак­ти­те и вто­ро не да­ва ни­как­ва въз­мож­ност ду­шев­но­то да бъ­де доб­ли­же­но до чо­веш­кия организъм.

Казва се най-много, че съ­щес­т­ву­ват мо­тор­ни нерви, как­ви­то всъщ­ност няма, и че фун­к­ци­ите на мо­тор­ни­те нер­ви се очак­ва пов­ли­ява­не на цир­ку­ла­ци­ята и т.н., нещо, ко­ето е край­но хипотетично.

Сега, оба­че ще тряб­ва да за­да­дем въпроса: сетивното възприемане и всичко, което е подобно на сетивното възприемане, може ли да ни даде опорна точка за наличието на някакви по-особени влияния, които да са насочени към човешкия организъм и които да изхождат от лечебни

Ала тук ид­ва­ме до ед­на област, къ­де­то и оби­чай­но­то ни ме­ди­цин­с­ко обу­че­ние от­но­во вмес­то ор­га­нич­на­та вза­имов­ръз­ка ца­ри чист агрегат. Наистина, ме­ди­ци­те пред­ва­ри­тел­но слу­шат курс по ес­тес­т­ве­ни науки, и след то­ва вър­ху ос­но­ва­та на то­зи ес­тес­т­ве­но­на­учен курс се из­г­раж­дат об­ща­та и спе­ци­ал­на патология, об­щата те­ра­пия и т.н. Но ко­га­то за­поч­нат съ­щин­с­ки­те ме­ди­цин­с­ки лекции, не мо­же мно­го да се разбере, как те­зи процеси, об­съж­да­ни в съ­щин­с­ки­те ме­ди­цин­с­ки лекции, и по­-точ­но - как се от­на­сят ле­чеб­ни­те сред­с­т­ва спря­мо про­це­си­те във външ­на­та при- рода. Вярвам, че ле­ка­ри­те пре­ми­на­ли съв­ре­мен­но­то ме­ди­цин­с­ко обуче- ние, не са­мо разсъдъчно, но и с ця­ла­та си ду­ша ще по­чув­с­т­ву­ват ка­то не­дос­та­тък факта, че ко­га­то прак­ти­чес­ки тряб­ва да се на­ме­сят в бо­лес­т­ни­те процеси, те усе­щат в се­бе си ед­но чувство, едно чувство на несигур- ност, ко­га­то тряб­ва да при­ло­жат ед­но или дру­го средство. Наистина мно­го ряд­ко съ­щес­т­ву­ва дейс­т­ви­тел­но поз­на­ние за връз­ка­та на при­ло­же­но­то ле­чеб­но сред­с­т­во с това, ко­ето про­ти­ча в човека, ко­ето е дейс­т­ви­тел­но на­ли­це в него. Тук ста­ва дума, че тък­мо по­ра­ди при­ро­да­та на то­зи проб­лем из­пък­ва не­об­хо­ди­мостта от ре­фор­ма в ме­ди­цин­с­ко­то образова- ние.

Засега бих же­лал да за­поч­на с това, чрез оп­ре­де­ле­ни про­це­си от при­ро­да­та из­вън чо­ве­ка да покажа, как в мно­го от­но­ше­ния те­зи про­це­си в ес­тес­т­во­то на човека. Бих же­лал да тръг­на от процесите, ко­ито за­се­га на-
блю­да­ва­ме сред нис­ши­те жи­вот­ни и растения, та от­тук да от­к­ри­ем пъ­тя към оне­зи процеси, ко­ито мо­гат да бъ­дат пре­диз­ви­ка­ни от при­ро­да­та из­вън чо­ве­ка изобщо, от това, ко­ето мо­жем да из­в­ле­чем от рас­ти­тел­но то или от жи­во­тин­с­ко­то царство, и пре­ди всич­ко от ми­не­рал­но­то царство. Но до ха­рак­те­рис­ти­ка­та на те­зи чис­то ми­не­рал­ни суб­с­тан­ции мо­жем да се доб­ли­жим едва, ко­га­то тръг­нем от съв­сем еле­мен­тар­ни­те при­ро­до­на­уч­ни представи, и пос­ле ще въз­ка­чим към това, ко­ето става, когато, да ка­жем ка­то ле­чеб­но сред­с­т­во въ­ве­дем нап­ри­мер ар­сен или ка­лай в чо­веш­кия организъм, или не­що друго. Първо трябва да обърнем внимание на това, че растителните метаморфози на съществата вън от човека се осъществяват по начин, съвсем различен от този у човека. Не мо­жем да не си пред­с­та­вим по ня­ка­къв на­чин ис­тин­с­кия прин­цип на рас- тежа, на жи­вия рас­теж у човека, и да си пред­с­та­вим то­зи рас­теж и в съ­щес­т­ва­та из­вън човека.

Но по­явя­ва­ща­та се тук раз­ли­ка има ос­нов­но значение. Разгледайте нап­ри­мер нещо, ко­ето ни е мно­го близко, обикновената, тъй на­ре­че­на­та бя­ла ака­ция (popinia pseu doacacia). Ако на та­зи ака­ция от­ре­же­те лис­та­та от лис­т­ни­те им дръжки, то се по­явя­ва не­що интересно, а именно, че лис­т­ни­те дръж­ки тър­пят про­ме­ни чрез ме­та­мор­фо­за и след то­ва те­зи въз­лес­ти лис­т­ни дръж­ки по­емат фун­к­ци­ите на листата. Тук в сил­на сте­пен се про­явя­ва нещо, ко­ето за­се­га хи­по­те­тич­но ще на­ре­чем "сила", раз­по­ло­же­на в ця­ло­то растение, ко­ято сила се про­явя­ва ко­га­то поп­ре­чим на рас­те­ни­ето да из­пол­зу­ва своя нор­мал­но офор­мен ор­ган за оп­ре­де­ле­ните му функции. Виждате ли тук - бих же­лал да ка­жа - все още съ­щес­т­ву­ва ос­та­тък от това, ко­ето в сил­на сте­пен от­к­ри­ва­ме в обикновеното, раз­ви­ва­що се растение, про­явя­ва­що се в това, че ако, да кажем, да­ден чо­век е пре­пятс­т­ву­ван да из­пол­зу­ва ед­на­та си ръ­ка или ед­на­та си длан за ня­как­ви фун­к­ции на дру­га­та ръ­ка или длан ста­ват по-силни, по-яки, а съ­що и фи­зи­чес­ки по­-го­ле­ми и т.н. Подобни не­ща тряб­ва да бъ­дат свър­з­вани, за­що­то то­ва е пътя, во­дещ до поз­на­ние на въз­мож­нос­ти­те на да­ден ле­че­бен метод. И така, в при­ро­да­та из­вън чо­ве­ка не­ща­та оти­ват мно­го дале- че. Така нап­ри­мер мо­жем да наб­лю­да­ва­ме следното: да приемем, че да- дено растение расте на планински склон, при което подобни растения разширяват такъв тип листни дръжки, че листата остават недораз- вити. Листата отсъствуват. От дру­га стра­на дръж­ки­те се из­ви­ват и се прев­ръ­щат в под­по­рен орган. Листата закърняват. Листните дръж­ки се из­ви­ват и се прев­ръ­щат в под­по­рен орган, под­пи­рат се: растенията с видоизменени листни дръжки при които листата закърняват (виж рис. 6). Това на­соч­ва вни­ма­ни­ето ни към вът­реш­ни­те фор­мо­об­ра­зу­ва­щи си­ли в растението, съ­дейс­т­ву­ва­щи за това, рас­те­ни­ето по мно­го­об­ра­зен на­чин да мо­же да се прис­по­собя­ва към оп­ре­де­ле­ния от окол­на­та сре­да на­чин

на живот. Само че имен­но при нис­ши­те ор­га­низ­ми силите, дейс­т­ву­ва­щи там вътре, ни се пред­с­та­вят по мно­го ин­те­ре­сен начин.

Ако взе­ме­те нап­ри­мер ня­ка­къв ембрион, дос­тиг­нал в раз­ви­ти­ето си до сте­пен на гаструлация. Вие мо­же­те да раз­ре­же­те гаструлата, да я пре­ре­же­те по средата, и вся­ка ед­на от две­те час­ти от­но­во ще се зак­ръг­ли и ще раз­вие в се­бе си спо­соб­нос­т­та да офор­ми и три­те час­ти на предното, сред­но­то и зад­но черво. И така, раз­ряз­ва­ме гас­т­ру­ла­та и откриваме, че вся­ка ед­на от час­ти­те се от­на­ся така, как­то би се от­на­ся­ло не раз­ря­за­но­то цяло. Вие знаете, че то­зи опит мо­же да бъ­де про­ве­ден и с нис­ши­те животни, до­ри и с дъж­дов­ни­те червеи. Когато от оп­ре­де­ле­ни нис­ши жи­вот­ни от­ре­жем части, съ­щи­те от­но­во се оформят, та­ка че, из­хож­дай­ки от вът­реш­ни­те им фор­мо­об­ра­зу­ва­щи си­ли от­но­во по­лу­ча­ва­ме това, ко­ето сме отрязали. Към те­зи фор­мо­об­ра­зу­ва­щи си­ли тряб­ва да под­хо­дим кон- кретно, а не хипотетично, при­емай­ки ня­как­ва жиз­не­на си­ла - те­зи фор­мо­об­ра­зу­ва­щи си­ли тряб­ва да бъ­дат на­со­че­ни конкретно. Защото ако по- г­лед­нем внимателно, ако дейс­т­ви­тел­но прос­ле­дим това, ко­ето стои пред нас, то виж­да­ме нап­ри­мер следното: виждаме, че ако да кажем, в един много ранен стадий отрежем нещо от тялото на жабата, то остана- лият организъм, организмът, от който сме отрязали, се възстановява. Който има ма­те­ри­алис­ти­чен на­чин на мислене, ще каже: е да, в раната съществуват сили на напрежение в раната се възстановява това, кое- то току що е било изрязано. Но то­ва не мо­же да бъ­де така.

Защото, ако е така, ако ето тук пре­ре­жа да­ден ор­га­ни­зъм (виж рис.7) и тук (в) в ра­на­та про­рас­не не­що ново, чрез си­ли­те на напрежение, раз­по­-

Който умее да наб­лю­да­ва при­ро­да­та в същ­нос­т­та и, той знае, че изоб­що са­мо по то­зи път мо­же да се дос­тиг­не до един при­ро­до­съ­об­ра­зен въз­г­лед за връз­ка­та меж­ду ду­хов­но­то и фи­зи­чес­ко­то у човека. Виждате ли, те­зи сили, ко­ито ние опоз­нах­ме ка­то пластични, из­вай­ва­щи не­пос­ред­с­т­ве­но фор­ми от субстанцията, те­зи сили при чо­ве­ка са из­ве­де­ни из­вън ор­га­ни­те и съ­щес­т­ву­ват са­мо в това, ко­ето е ду­шев­но­-ду­хов­но в човека. Тук те съществуват. И по­ра­ди това, че са из­ве­де­ни из­вън организма, че не са ос­та­на­ли ка­то фор­мо­об­ра­зу­ва­щи си­ли на органите, по­ра­ди то­ва чо­ве­кът ги при­те­жа­ва ка­то не­що допълнително. При чо­ве­ка те съ­щес­т­ву­ват в ду­шев­но­-ду­хов­ни­те му функции. Когато мисля или чувствувам, аз мисля и чувствувам със същите онези сили, които у нисшето животно или в животинското царство изпълняват пластични функции. Не бих мо­гъл да мисля, ако със съ­щи­те сили, ко­ито съм из­вел из­вън материята, не бих осъ­щес­т­вя­вал мисленето, чув­с­т­ву­ва­не­то и волята. И така, ако раз­г­ле­дам нис­ши­те организми, то тряб­ва да кажа: това, което тук са пластични- те сили, това е същото, което аз нося в себе си, но това аз съм го извел извън моите органи, взел съм го за себе си, и със същите тези сили, кои- то във външния свят, в нисшия организмов свят, са пластични, с тези сили аз мисля, чувствувам и желая. И кой­то би же­лал да бъ­де пси­хо­лог със съ­от­вет­на суб­с­тан­ция в своите пси­хо­ло­ги­чес­ки построения, а не с

Така всъщ­ност би тряб­ва­ло да при­те­жа­ват ха­рак­те­ра на по-ранни, при­ми­тив­ни кле­тъч­ни образования. Но в дру­го от­но­ше­ние те съв­сем не са такива, за­що­то те нап­ри­мер ня­мат спо­соб­ност за размножаване: (нервни- те клетки), тъй както и кръвните клетки, са неделими, след като са се оформили морфологично, те не подлежат на размножаване. Следва, че в един срав­ни­тел­но по­-ра­нен ста­дий на тях им е би­ла от­не­та способно- стта, при­съ­ща на клет­ки­те из­вън човека; тази способност на тях им е отнета. При то­ва те ос­та­ват в един по­-ра­нен ста­дий на развитие, в из- вестен смисъл те биват парализирани на то­ва стъ­па­ло на сво­ето разви- тие. Това, което бива парализирано в тях, то се отделя под формата на душевно-духовно. Така че в на­шия ду­шев­но­-ду­хо­вен жи­вот ние дейс­т­ви­тел­но се зав­ръ­ща­ме към това, ко­ето ня­ко­га се е фор­ми­ра­ло в ор­га­нич­на субстанция. Това, обаче, мо­же да бъ­де пос­тиг­на­то са­мо бла­го­да­ре­ние

А се­га си представете, че по по­вод на нещо, ко­ето ние на­ри­ча­ме бо­лест (по то­зи въп­рос ще го­во­ря по­-къс­но по един по­-то­чен начин), въ­веж­да­ме в ор­га­низ­ма това, ко­ето сме му отнели. Или пред­с­та­ве­те си, че те­зи фор­мо­об­ра­зу­ва­щи сили, съ­щес­т­ву­ва­щи в при­ро­да­та из­вън човека, които сили ние сме отнели от нашия организъм, тъй като ги използуваме за духовно душевна дейност, пред­с­та­ве­те си, че при­ла­гай­ки да­де­но рас­те­ние или не­що подобно, под фор­ма­та на ле­чеб­но средство, ние връщаме организма тези сили и го свър­з­ва­ме с това, ко­ето в мо­мен­та му липсва. Ние помагаме на организма, като му даваме това, което първоначално сме му отнели, за да можем да бъдем хора. Тук ве­че виж­да­те да прос­вет­ля­ва нещо, ко­ето бих­ме мог­ли да на­ре­чем ле­че­бен процес: извикваме на помощ онези сили от външната природа, които ние, като нормални хора, нямаме, и които прилагаме, за да може нещо в нас да стане по-силно, отколкото е при нормалния човек. И така, за да го­во­рим конкре- тно, да вземем, но са­мо ка­то пример, ня­ка­къв ор­ган - да ка­жем - бе­лия дроб или не­що подобно: при такива органи би се установило, че сме им отнели формообразуващи принципи, за да използуваме тези принципи за своята духовно-душевна дейност. Ако от рас­ти­тел­ното цар­с­т­во взе­мем имен­но оне­зи сили, ко­ито сме от­не­ли от бе­лия дроб, и ако при ня­как­во на­ру­ше­ние в бе­лод­роб­на­та сис­те­ма ги въ­ве­дем в човека, то с то­ва ние

Накратко, пред ду­ша­та ни зас­та­ва въпросът: какви са тези особени сили, съществуващи в минералите, които можем да изследваме, ако просле- дим формообразуващите сили, които проследихме и сред нисшите ор- ганизми? В ми­не­ра­ли­те те се про­явя­ват в ли­це­то на кристализацията. Кристализацията ре­ши­тел­но ни по­каз­ва нещо, по­явя­ва­що се, ко­га­то наб­лю­да­ва­ме низ­хо­дя­ща­та еволюция, ко­ето е във вза­имов­ръз­ка - но не е съ­що­то - с това, ко­ето се про­явя­ва в ли­це­то на фор­мо­об­ра­зу­ва­щи­те сили, ко­га­то наб­лю­да­ва­ме въз­хо­дя­ща­та еволюция. Ето за­що ако в ор­га­низ­ма въ­ве­дем това, ко­ето е за­ло­же­но ка­то си­ли в минерала, то въз­ник­ва един нов въпрос. Ние ве­че ус­пях­ме да от­го­во­рим на един по­до­бен въпрос: след като чрез духовно-душевното сме отнели на нашия организъм фо- рмообразуващите сили и ги въвеждаме в човешкия организъм чрез рас- тителното, чрез животинското царство, то ние помагаме на органи- зма. Но как­во би станало, ако в чо­веш­кия ор­га­ни­зъм въ­ве­дем дру­ги­те сили, те­зи от низ­хо­дя­ща­та еволюция, т.е. за­ло­же­ни­те в ми­не­рал­но­то ца- рство? Това е въпросът, кой­то днес бих же­лал да пос­та­вя и кой­то въп­рос в хо­да на раз­г­леж­да­ни­ята тряб­ва да по­лу­чи отговор. Но въп­ре­ки всич­ко това, все още не сме в състояние, в ис­тин­с­кия сми­съл да доп­ри­не­сем не­що за въпроса, кой­то днес пос­та­вих­ме на­че­ло на на­ше­то разглеждане: дали не можем да проследим лечебен процес в самата природа. Вижда- те ли, при по­до­бен въп­рос ра­бо­та­та ви­на­ги се свеж­да до това, че оп­ре­де­ле­ни про­це­си раз­к­ри­ват сво­ята същ­ност ед­ва ко­га­то под­хо­дим към при­ро­да­та с пра­вил­ни възгледи, а ние ве­че се опитахме, ма­кар и системати- чно, да си из­г­ра­дим по­доб­ни въз­г­ле­ди по те­зи въпроси. До то­ва се свеж­дат нещата.

Съществува, оба­че ед­на съ­щес­т­ве­на разлика. Млякото, при­те­жа­ва та­зи фор­мо­об­ра­зу­ва­ща сила. То, оба­че не при­те­жа­ва нещо, от ко­ето кръв­та се нуж­дае в на­й-­сил­на степен, или на­й-­мал­ко­то то го при­те­жа­ва слабо, в ни­щож­но мал­ко количество: желязо, в основата единствения метал в човешкия организъм, който в своите съединения в човека, в самия чове- шки организъм сам показва една значителна изразена способност за кристализация. Или, ако мля­ко­то в сла­би ко­ли­чес­т­ва при­те­жа­ва и дру­ги метали, то във все­ки слу­чай раз­ли­ка­та се със­тои в това, че кръв­та за це-

Когато раз­г­леж­да­ме кръвта, то раз­г­леж­да­ме то­ва в човека, ко­ето прос­то за­ра­ди са­ма­та чо­веш­ка конструкция, за­ра­ди устройството, е нещо, ко­ето е неп­ре­къс­на­то болно. Кръвта е бол­на прос­то по­ра­ди соб­с­т­ве­на­та си същ­ност и тряб­ва неп­ре­къс­на­то да бъ­де ле­ку­ва­на чрез до­ба­вя­не­то на желязо. Това означава, че в ли­це­то на процеса, осъ­щес­т­вя­ващ се в на­ша­та кръв, ние но­сим в се­бе си един непрекъснат оздравителен процес. И ако ле­ка­рят ис­ка да по­ло­жи из­пит пред природата, то той пре­ди всич­ки тряб­ва да наб­лю­да­ва не един аб­нор­мен про­цес в природата, но тряб­ва да наб­лю­да­ва един нор­ма­лен процес. А кръв­ния про­цес по­ло­жи­тел­но е но- рмален, но в съ­що­то вре­ме той е и процес, чрез кой­то са­ма­та при­ро­да неп­ре­къс­на­то тряб­ва да лекува, къ­де­то чрез при­ба­вя­ния материал, чрез же­ля­зо­то при­ро­да­та неп­ре­къс­на­то тряб­ва да лекува. Така че, ако ис­ка­ме гра­фич­но да си пред­с­та­вим това, ко­ето ста­ва в кръвта, то тряб­ва да ка- жем: това, което кръвта, при липсата на желязо, притежава като собствена конструкция, представлява една крива или една линия, която отива надолу и която накрая би достигнала до пълното разтваряне на кръвта (виж рис.8, червено), докато това, което желязото извършва в