Литература по йудаизъм на руски език. Основно това е преводна литература от английски и иврит. Книгата „Беседи по Тора е написана на руски. В нея с Вас говори човек добре запозват с действителността, формирала болшинството от нас

Книга Дварим (Речи)

По заповед на Всевишния Моше напомнил на евреите, на които предстояло да влязат в Страната Исраел без него всичко, което преживели и всичко, на което ги учил Б-г в пустинята.

Моше припомнил на евреите извършените от тях грешки, за да не ги повтарят в бъдеще, обяснил им как трябва да се държат в своята страна, Ерец Исраел, говорил им за многото закони и ги предупредил, че ги грозят сурови изпитания, ако се отклонят от пътя, който им е посочил Б-г. Моше рисува с много ярки цветове картината на изгонването им от Ерец Исраел и живота на евреите в изгнание. Той завършва речта си с песен и благословение към всички колена.

С описанието на тези събития завършва последната книга на Петокнижието. По-нататъшната история на евреите – завоюването на Ерец Исраел и живота им в святата земя – е тема на други книги на Танаха.

 

Парашат Дварим (глави 1-3)

Евреите са на прага на Ерец Исраел, крайната цел на техните странствания. Колко близка е била тази цел, когато те стояли пред Вс-вишния в Хорев, до планината Синай! И как тя се отдалечила на четиридесет години, заради прегрешенията им! В книгата „Дварим”, както знаете от предисловието, Моше напомнил на евреите, целия изминат от тях път, заедно с грешките и греховете извършени от тях по този път. В главата „Дварим” („Речи”) той конкретно припомня, как в Хорев избрал за народа съдии, как евреите не се решавали да влязат в Страната Исраел, без да направят предварително разузнаване и как са плакали цяла нощ на девети ав, изплашени от отчета на разузнавачите. Как след тридесет и осем години в пустинята умрели всички излезли от Египет възрастни, а техните деца по заповед на Вс-вишния тръгнали в посока Ерец Исраел. „От този ден, казал Вс-вишният, - Аз ще започна да изпращам ужас пред вас за другите народи”. Евреите разгромили армиите на двама страшни царе – Сихон и Ог, превзели земите им и ги предали на колената на Реувен, Гад и на половината от коляното на Менаше и се спрели пред река Ярден. Моше напомнил на евреите, че с Б-жията помощ са победили еморитяните и ги призовал да съхранят верноста си към Г-спод.

Какви качества трябва да има съдията, съгласно Тора? Моше казва: „Вземете си мъдри хора, и разбиращи, и известни сред вашите колена, и аз ще ги поставя за да ви оглавят...” (1:13).

За пръв път Тора споменава за съдии в главата „Итро” на книгата „Шмот” (18:21, 22). Моше съветва да се назначат съдии, за да му помагат да разрешава възникващите в хората въпроси, Итро посочва четири качества, които трябва да има еврейският съдия: той трябва да бъде човек Б-гобоязнен, справедлив, състоятелен, т.е. да не се нуждае от пари и да е равнодушен към тях. В главата „Дварим” са добавени още три: да е мъдър, разбиращ и известен. Както виждате при избора на съдия е необходимо претендента да има седем качества.

Какво означава „мъдър”? Това е човек, дълбоко е изучил Тора и добре познава еврейския закон. Но това е все още малко. Той трябва при това да бъде и „разбиращ”, т.е. проницателен, виждащ, кой закон да бъде приложен във всеки отделен случай. Думата „известен” предполага добра репутация – да е известен от положителната страна.

“И взех аз главните от вашите колена, хора мъдри и известни, и ги назначих да властват над вас: началници на хилядите, и на стотиците, и на петдесетниците, и десетниците – и [поставих] наблюдаващи във всичките ви колена” (1:15).

„Главни” тук означава хора, които са с най-откроени две качества, от посочените вече са разбираеми, а третото „разбиращи”- в стиха не се посочва. Защо? Нима, това качество не е толкова важно? Не, разбира се. Работата е там, че способността за „разбиране”, т.е. точно да използва своите знания, не се среща толкова често. А Моше е трябвало да назначи по един съдия на всеки десет, петдесет, сто или хиляда евреи. Станало така, че той не успял да намери необходимия брой хора, притежаващи всички необходими данни.

Що се отнася до „наблюдаващите” - ако говорим с термините на съвременния език, това е изпълнителната власт или полицията, които обезпечават изпълнението на съдийските решения – такива проблеми вероятно не е имало. Те са били длъжни да притежават не по-малко високи душевни качества от съдиите, но тях не се изисквало толкова дълбоки познания на Тора.

„И заповядах аз на вашите съдии това: „Вслушвайте се във вашите братя и съдете справедливо всеки с неговия брат или неговия съсед. Не оказвайте предпочитания, когато съдите; изслушвайте, както малкото [дело], така и голямото; не се бойте от човека, защото съдът е Б-жий...” (1:16, 17).

„Изслушвайте” това означава – давайте възможност на всички да се изказват, изслушвайте търпеливо и спокойно и тогава говорете.

„Съдете справедливо”- изискване, разбираемо от всички по един и същ начин: справедливо – това е обективно и безпристрастно. Но какво се разбира под „брат” и „съсед” (в текста на Тора буквално – „пришелец”, понятие което Раши тълкува, като „жалващата се страна” или „човек живеещ на близка територия”)?

Разделянето на „брат” и „пришелеца” ни е познато. Обикновено Тора подразбира под това евреин и неевреин, който е приел еврейството. Но доколкото става дума за справедлив съд, то е очевидно, че при съдебен процес такова разделяне е недопустимо. Коментарът на Раши ни показва, че тук става дума не за две категории хора, а за две категории дела, при което втората от тях са имуществените спорове, които могат да възникнат между хората, живеещи на съседни територии.

Какво означава „не давайте на никого предпочитания”? Та нали току що беше заповядано, да се съди справедливо и обективно. Шулхан арух (Хошен мишпат, 7:7) обяснява: Това означава , че съдията е длъжен да предаде делото на друг, ако към съда се е обърнал негов близък другар или личен враг. Двете страни трябва да бъдат равни в очите на съдиите. Идеалният вариант е тогава, когато съдията не познава и двамата.

„Не се бойте от човека” също и не добавяйте нищо. Ако съдията иска да бъде справедлив, той не трябва да се бои от отмъщение на осъдения. Но Тора посочва още една ситуация, когато съдията може да се откаже от разглеждане на делото: ако той изпитва страх, че един от обвинените може да му отмъсти. Обаче той има право да направи това само, преди да е изслушал двете страни. Ако обаче той е стигнал до някакво решение – той е длъжен да обяви присъдата, „без да се бои от човека”.

„...Ако делото се окаже трудно за вас, предоставете ми го на мен и аз ще го изслушам” (1:17).

Тъй като съдии са се назначавали на различен брой хора от десет до хиляда, сред тях е съществувала йерархия. Към по-високата инстанция е следвало да се обръща, ако делото не намирало своето решение на по-ниската степен. За решаването на определени въпроси съдиите се обединявали (в пустинята, а в Ерец Исраел са се създавали съдилища с постоянни състави по населени пунктове). За нивото на съда се съдело по неговия състав: колкото по-голяма инстанцията е представлявал съдът, толкова бил по-голям неговия състав – трима съдии, двадесет и трима и седемдесет и един съдии; висшият съд се състоял от седемдесет и един съдии – в пустинята той се назначавал от самия Моше и всеки следващ получавал своите пълномощия непосредствено от предишния.

Към по-високата инстанция са се обръщали, не за да се обжалва съдебното постановление. Ако еврейският съд е взел някакво решение, то това решение се е смятало за окончателно. Но ако съдът се затруднявал при решаване на даден въпрос, съмнявал се е в неговото алахическо обосноваване, тогава се обръщал по-нагоре. В пустинята най-висшата инстанция бил Моше Рабейну, за което се говори в приведения по-горе стих. Моше е оглавявал целия народ и ако самият той се съмнявал в нещо се обръщал с въпроси пряко към Б-г. Тора привежда два примера, когато на нашия учител Моше се е налагало да решава трудни въпроси: за това как да се постъпва с хората, които са закъснявали за принасяне на пасхалната жертва (БиМидбар, глава “Беаалотха”) и за това, как да се разпредели наследството в семейство, което няма синове (епизодът с дъщерите на Цлофхад; също там в „Пинхас”).

Това е първото, което е казано за структурата на съдопроизводството.

А второто е — “И за вас ще дам заповеди за всичко, което вие сте длъжни да правите” (1:18).

Тук става дума за разликата между имуществените дела (за тази категория дела, косвено се споменава в стих 16 за „брата” и „съседа”) и за тези, които са наказани със смъртно наказание. Те не само са подведомствени на различни съдилища, но и в десетки детайли се различават при тяхното разглеждане.

В Тора тези подробности не са посочени. Моше обяснил устно кои съдилища, с какви дела са упълномощени да се занимават и как те са длъжни да го правят и в последствие тези правила били записани в Талмуда, в 4-та глава на трактата “Санедрин”.

Сега да се върнем към качествата, които е длъжен да притежава еврейският съдия.

Рамбам казва:

“В Санедрин, и в Големия, състоящ се от седемдесет и един човека, и в Малкия, състоящ се от двадесет и трима човека, могат да бъдат назначавани само мъдри и разбиращи велики познавачи на Тора, които имат голям ум, знаещи и други науки, като медицина, математика, астрономия, осведомени са за начините за омагьосване и идолопоклонничество, за да могат да знаят, как да съдят.

В Големия Санедрин е заповядано да се назначават коаним, левиим и евреи с добро родословие. Ако няма коаним и левиим, е възможно Санедринът да бъде създаден от обикновени евреи.

Не трябва да се назначават човек, който е много стар или бездетен (т.е. такъв, който не е отглеждал и възпитавал човек или вече е забравил, как става това— И. З.).

Той не е достатъчно жалостив...

Членовете на Санедрина са длъжни да изглеждат прилично, да нямат физически недъзи и да знаят много езици, за да могат да слушат показанията на свидетелите без преводач.

Членът на бейт дин, състоящ се от трима човека, трябвало да има седем качества: [да бъде човек ] мъдър, скромен, Б-гобоязнен, равнодушен към парите, да обича истината, хората да го обичат, да има добро име...[Това е трябвало да бъдат хора,] които владеят страстите си... и да бъдат мъжествени, т.е. готови да спасяват ограбеният от грабителя, както е постъпил Моше с дъщерите на Итро. Оказвайки се беглец в чужда страна, той видял, че дъщерите на Итро черпят вода за своите овце, а пастирите ги гонели. Той отишъл и помогнал да си напоят овцете...

От Големия Санедрин изпращали посланици по целият Ерец Исраел да търсят хора, които са достойни за съдии. Да ги назначат за съдии в своя град, а след това да ги повишат” (Закони за Санедрина, гл. 2, закон 1-3, 6, 7).

Както е казано в Тора (Бемидбар, 11:16): “...и ще застанат до теб (Моше. — И. З.)”. Еврейският съдия – това е човек, който е подобен на Моше по знания и Б-гобоязненост.

Парашат Ваетханан (глави 4-7)

След победата над двамата емотитянски царе, Моше се опитал да измоли (“Ваетханан” — “И молил”) от Б-г, да му разреши все пак да влезе в Страната на Исраел. Но Вс-вишният само му позволил, да я погледне от върха на планината и му заповядал да се занимава с други дела: да подготви Йошуа за ръководството на народа и да даде последни наставления на евреите. В своя реч, насочена към народа на Исраел, Моше напомнил за този епизод, казвайки примерно следното: вие сте велик народ. Никога нещо подобно на това, което се случи с вас, не е било в света от деня, от който Вс-вишният сътвори човека. Никога не се е случвало един цял народ да чува Б-г. Помнете всичко, което сте видели и чули. Вие не видяхте никакъв образ, когато Вс-вишният говори с вас на Синай, за това не си правете идоли и не бъдете идолопоклонници. Творецът сключи съюз не само с нашите бащи, но и непосредствено с нас, стоящите пред Синай - и така помнете за съюза ни с Него. Ще мине време, нещо ще се забрави и вашите потомци ще съгрешат. Тогава – небето и земята нека бъдат свидетели – вие ще бъдете прогонени от земята и разселени. Но вие ще се върнете към Вс-вишния и Той няма да ви изостави.

В тази глава се повтарят десетте заповеди, записани на скрижалите на Завета (за първи път те са описани в главата „Итро” на книгата „Шмот”, където се разказва за получаването на Тора от евреите).

Десетата заповед изисква:

“И не се домогвай до жената на ближния си, и не пожелавай нито дома на ближния си, нито полето му, нито роба му, нито бика му, нито магарето му – нищо от това, което е в ближния ти”(5:17).

Сега ще поговорим за нея.

Съдейки по текста, заповедта забранява определени действия към жената на ближния и определен помисъл - по отношение на имуществото му. Какви са тези действия и помисли? И как те са свързани помежду си? Действително ли първата забрана касае само жената, а втората – само имуществото? Да се обърнем към разясненията на Рамбам.

Рамбам посочва, какво именно се подразбира под думите ло тахмод и ло титаве, които тук са преведени като „не се домогвай” и „не пожелавай”.

“Всеки, който се домогва до роб или робиня, принадлежащи на друг, до дома му или вещ, до всичко, което може да се купи, изпращайки при него приятели, за да го уговарят и в края на краищата, придобие тази вещ, даже ако той е заплатил за нея много пари, нарушава забраната „не се домогвай“... Човек, който е пожелал дома на ближния си или неговата жена или негови вещи... от момента, когато е започнал да размишлява върху това, как да придобие желаното, нарушава заповедта „не пожелавай“ (Закони за грабежа и загубите, 1:9,10).

Да се замислим върху казаното. Кое се нарича желание и домогване, сега ни е известно. Но нарушена ли е заповедта „не се домогвай”, ако човек не е достигнал желаното? Не. Рамбам казва ясно: „...и в края на краищата придобие тази вещ...” Това означава, че ако не е успял да я придобие, т.е. човек след известно време е прекратил опитите си, то той не е нарушил тази забрана.

С казаното се обяснява връзката между „не пожелавай” и „не се домогвай” : първото, предшества второто.

Накрая виждаме, че заповедта забранява двете действия, независимо от това към кое от списъка в нея те са насочени.

Човек настойчиво съветва някой, колкото се може по-бързо да продаде, да кажем дома си. Той убедително доказва, че домът му се намира далеч от работното му място и че ще е жалко за загубеното време по пътищата, че в дома му има маса неудобства, че за него може да се получат не лоши пари и т.н. А зад всички негови съвети, той желае да му се даде възможност, да придобие това жилище за себе си или за свой роднина. Подобна тактика не е рядко срещана и много от хората смятат, че е напълно приемлива. Добивайки желаното, тези хора успокояват своята съвест: Та нали аз си платих и то платих доста, Кой друг би дал толкова пари?

Това е много опасен път. Той започва с желанието и преминава в домогване, а може да завърши (и с крайното и това се случва) грабеж или даже убийство.

Така се случило и с царя на десетте еврейски колена Ахав. Той пожелал да има лозето на своя роднина Навот, тъй като участъкът се намирал близо до царския дворец. Ахав предложил на Навот да замени своето лозе за друго, по-добро или да го продаде. Но Навот не желаел да се раздели с наследството, оставено му от неговите предци. Желанието на Ахав било толкова силно, че когато получил отказа „легнал на леглото си и се обърнал [към стената] и не пожелал да се храни”. Изевел, жената на Ахав се присмяла на мъжа си: „Не умееш да царуваш!”, след това обвинила Навот в Б-гохулство и злословия против трона, довела в съда двама лъжесвидетели и постигнала наказание за обвиняемия. И всичко това, за да може Ахав да получи неговото лозе (Млахим I, 21).

Защо е станало така? Защото е била нарушена заповедта на Тора “не пожелавай”.

Ибн Езра казва следеното: Много хора се удивяват: как може да се заповяда на сърцето, да не желае красива вещ, красива жена, само поради факта, че принадлежат на друг. Но за момент си представете едно момче от обикновено селско семейство, което е призовано на военна служба като войник и е поставено да охранява царския дворец. Прекрасната принцеса му е връстничка, царските дрехи са постоянно пред очите му. Ще му дойде ли на ум, че може да се ожени за принцесата и да облече царските дрехи? Ако той е нормален човек, подобна мисъл не би му дошла в главата. Такова трябва да е отношението ни към всичко чуждо.

В предпоследния раздел на главата “Ваетханан” има думи, които съдържат в себе си основата на еврейското мирозрение: „Слушай, Исраел: Б-г е нашия Г-спод (Адонай Елокейну), Б-г е един (Адонай ехад)” (6:4).

С тези думи евреите се молят и ги произнасят няколко пъти на ден. Те ги произнасят и преди кончината си. С тях са отивали в огъня стотици хиляди евреи, които не са пожелали да сменят вярата на бащите си.

В свитъка на Тора в думата шма — “слушай” — последната буква “айн”, се пише увеличена. В думата ехад — “един” — буквата “далет” също е по-голяма от останалите букви. Защо тези букви са отделени?

Обяснението на това намерих в книгата на пророка Йешаяу и в коментара към Петокнижието на раби Яаков бен Ашер, когото наричаме Баал аТурим.

Едно от най-удивителните явления в света е фактът, че еврейският народ съществува въпреки непрекъснатите опити да бъде унищожен.

Народи, които са били многократно по-силни и многобройни от Исраел са изчезнали отдавна. Къде са бившите Египет, Асирия, Вавилон, Гърция, Рим? Да не говорим за по-малките - филистимляни, амалекитяни, моавитяни, амонитяни, едомитяни и прочие. А ако и днес съществуват народи с такива имена, то е трудно да се каже, че те са такива на практика. Нито един от тях не е съхранил вярата си, която е изповядвал преди три хиляди години. Единственият народ, който не се е променил и не си е сменил вярата е еврейският.

Условията, при които е живял еврейският народq никога не са били идеални. Навсякъде са го презирали и ограничавали източниците му на съществуване, често е бил гонен. И въпреки това той съществува. А за да научат някои подробности за него, на заклетите му врагове им се е налагало да отидат в музеите.

За какво говори това? За това, че има Управител на света, Който желае да съхрани Исраел. Със своето съществуване еврейския народ свидетелства за това: че има един Б-г, Властелинът на вселената.

На иврит думата ед - “свидетел” – е съставена от буквите “айн” и “далет”, същите тези букви, които са били отделени в стиха “Слушай, Исраел... Б-г е един!”

В книгата на пророка Йешаяу (43:12) четем: “...вие сте — свидетели, на думите Ми, че Аз Съм Б-г и че Аз съм — Г-спод”. Ето защо са отделени тези букви, които изразяват думата “свидетел”. “Слушай, Исраел... Б-г е един!”

А кой може да засвидетелства това? Еврейският народ, с факта на своето съществуване.

“И обичай Б-г, Г-спода твой, с цялото си сърце и цялата си душа, и цялото си имущество ...”(6:5).

Ние вече анализирахме този стих в главата „Емор” на книгата „Ваикра” и казахме, че този, който обича Б-г с „цялата си душа” в определени случаи, трябва да бъде готов да отдаде живота си, за спазването на Неговите заповеди (сравнете как е на руски „да отдаде на Б-га душата си”, т.е. да умре).

Но не е съвсем ясно, какво е това „с цялото си сърце”? В руския език общо, синоним на душата в едно от значенията на тази дума и в превод звучи като поетическо повторение. Но на иврит душа и сърце – са различни понятия: ако душата това е живот, то сърцето това са чувствата.

Но любовта нали пак е чувство. Тогава, какво се получава? Чувствай чувство? В Тора не случайно е казано: „с цялото си сърце”. Защото можеш да обичаш и на „парченца”. Нашите чувства не са завършени неща. Може да се обича например, таейки в сърцето обида. Ето какво казва Тора: „обичай с цялото си сърце”- направи така, че в твоето сърце да няма обида към Б-г.

Странно. Асортиментът от негативните ни чувства за съжаление е много богат. Обидата е само едно от тях. Защо се взима за пример точно тя?

Защото тук става дума за много важно, ако не най-главното в отношението ни към Б-г. От това, как ние приемаме живота, който Той ни е дал.

Доволни ли сме от дела си? Няма човек в живота, на който всичко е било съвършено гладко. Приемаме ли участа си с радост? Разбираме ли простото нещо: това, което ни е дадено, е дадено от Твореца за наше благо? Накратко, не сме ли обидени на Твореца?
А как да разбираме думите „с цялото си имущество”? Те говорят за това, че при съблюдаването на заповедите, евреинът не трябва да го спират разходите. Това изискване се регулира от определени правила.

Това изискване не се разпространяване върху заповедите асе (прави, повелителните). Ако, кажем, че ви е необходимо да се снабдите с етрог за празника Сукот, вие не сте длъжни да стигате до крайност и да се разорите напълно. Съществува норма на загуба, отвъд които може да не се влиза.

Но ако на евреин кажат: „Или ще ядеш свинско или ще платиш глоба в размер на десет хиляди долара” – то той е длъжен да плати, даже ако тази сума ще го разори. Единственото, което не трябва да се допусне е опасността от гладна смърт.
За да се избегне нарушението на закона, следва да се отиде на всякакви разходи без ограничения. Границата тук е само заплахата за живота (и то, както знаете не във всички случаи).

В нашия век хората свикнаха да мислят, че парите са всесилни. Решава само сумата (какво ли няма да купиш за милион!). Но Тора казва: ако не трябва – то не трябва независимо от каквито и да било загуби или изгоди.

Животът не един път ме е сблъсквал с хора, които са правили всевъзможни жертви, само за да имат възможността да съблюдават събота: те са сменяли професиите си, ходили са от място на място, плащали са огромни глоби за неявяване на работа. Аз познавам стотици такива примери.

Спомням си за един талантлив инженер от Бобруйск, основателно измъчил се, поради трудностите със спазването на съботата, станал...коминочистач. През деня в събота се договарял с клиентите, не ходил на работа, но винаги се явявал при тях точно в определеното време, вечерта на изхода на съботния ден и никой нямал претенции към него. Така той живял спокойно.

Познавах и един шивач, който шиеше през нощта, за да може да изпълни плана си, предвиден за шестдневната работна седмица. А след това давал част от изработените пари на лекаря, който му давал болничен лист за съботния ден. И за да не гладува, тихо носил на пазара някои неща за продажба, рискувайки да се окаже в затвора.
Много от хората са променяли местожителството си, за да намерят еврейска среда, където биха могли да работят, без да нарушават светия ден.
Много добре помня моята първа лагерна събота ИТК-4. Това се случи през петдесет и първа година.

Когато ме доведоха в лагера, моите мисли бяха заети само с едно: как да избегна работата в събота. Провървя ми – веднага с идването ми двама от затворниците ме попитаха: „Ду бист а ид? Ти евреин ли си? С какво да ти помогнем?”

Аз казах: „Да аз съм евреин и не желая да работя в събота”.

Един от тях, Семьон Семьонович Лукацкий, обеща: “Добре, за тази събота ще ти помогна. Ще дойдеш в петък в шест часа вечерта и ще ти дам болничен лист за целия ден”.

Аз бях трогнат. Но слава на Б-г, тази събота минах без болничен. Истината е, че не ми се наложи да представям документ, защото се оказах в болницата.
Във вторник, сряда и четвъртък местих дървени трупи – тази работа се оказа много тежка и непривична за мен. В четвъртък паднах. По чудо останах жив, но си повредих ръката много сериозно.

Носихме трупи с едно момче, на което много му харесваше да издевателства над новите и още повече, когато те са евреи. Той беше вече опитен товарач и избра да ходи по-високо от мен по пътеката и потропваше с крак, за да я клати, а аз вървях по тясната дъска и едва пазех равновесие. В четвъртък все пак се изсулих и лежах три седмици в болницата. Не зная дали бих се радвал така, ако бях заработил милион, както се радвах, че се избавих от това да работя в събота...

Но трите седмици свършиха и мен ме изписаха и отново ситуацията беше същата, както преди първата събота. Бригадирът се обърна към лекаря и той му каза: „След, като съм го изписал, значи може да работи”. Бригадирът започна да ме бие, но аз избягах и се скрих между лодките на брега на реката, достатъчно на високо.

Около дванадесет часа чувам глас: „В лодките някой се крие от работа – това е саботаж!”

Отгоре видях, че някаква група затворници отиват на обедна почивка и с тях се движи Лукацкий. Трябва да кажа, че той беше луд по марксизма и винаги говореше само на тази тема. Аз казах тихо на идиш с надеждата, че той ще ме чуе: “Фарклап зей дем коп” — “Замотай им главите”.

Семьон Семьонович веднага се обърна към събеседниците си: „Момчета, тук във вестника (той размаха огънатия като тръба вестник) има статия на другаря Сталин за „Икономическите проблеми през периода на социализма.“ Каква дълбочина на мисълта! Може би трябва да я прочетем?“

Кой би рискувал да се откаже от подобно предложение? Лукацкий започна да чете на глас и разясни някои неща и изведнъж произнесе много странен коментар: „Както се казва в една известна латинска пословица - “Баалт зих ин а цвейтн орт” (“Скрий се на друго място” — на идиш).

Аз се спуснах, пропълзявайки стотина метра, където също имаше лодки и се скрих сред тях. Там лежах до края на деня.

Това се случи есента, валеше дъжд и аз се стараех никой да не ме види и така се бях завил, че не успях да чуя сигнала за края на работния ден.

Сигналът се даваше в пет часа без петнадесет минути, след което се започваше проверка – един от затворниците липсвал! Хората държали в строя, никой не пускали и търсили липсващия. Намериха ме в пет часа и двадесет минути. Хората бяха готови да ме разкъсат на парчета, защото заради моята дръзка постъпка, всички са стояли под дъжда четиридесет и пет минути и закъснели за столовата. Независимо, че там даваха само вода с гнило зеле, но горещо. А сега всичко беше изстинало.

До този момент струва ми се, че се бях молил от цялата си душа само един път в живота си. Това беше преди десет години преди вечерта, за която разказвам, т.е. през четиридесет и първа година.

Тогава студовете бяха страшни – под петдесет градуса. Живеех и учителствах в селото Столбищи (то се намира на двадесет и пет километра от Казан), а всяка събота и празничните дни ходех при родителите си в града. И ето в понеделник, в пет часа сутринта излязох от дома си, за да мога да успея за уроците. Успях да пробягам за три часа двадесет километра и стигнах в училището, но се оказа, че уроците са отменени: студът беше минус четиридесет градуса. Но тъй като в Съюза не обичаха да предоставят на учителите „излишно” свободно време, за това ни изпращаха до близките села, да записваме децата за следващата учебна година. На мен ми определиха Големи Кабани, селце което се намираше на пет километра от Столбищи. Пътят към него минаваше през замръзнало езеро, в което под снега имаше много дупки под леда и не беше трудно човек да попадне в тях.

От къщи излязох гладен. В Столбищи, където получавах дажбата хляб, фурната не работеше – защото поради големия студ не бяха докарали дърва и за това по новия си път се отправих без да съм ял. Снеговалежът, който започна като излязох от Казан, още не беше спрял. Снегът затрупа пътя и аз неусетно се отклоних от пътя и се оказах потънал в сняг почти до гърдите. Останах без всякакви сили и ме обхвана странното желание – което никога преди не бях изпитвал в живота си – само за минутка да дремна и да си почина. Спомних си, че така се умира при замръзване и започнах да се моля на Б-г: да се смили над родителите ми, защото аз съм единственият им син и съм още млад и ми се иска да направя нещо добро в живота си.

Така аз се убедих на собствен опит, че има “шомеа тфила” — Слушащ молитвата! (Това обаче не означава, че всичко за което се молим, Б-г ще направи веднага. Може би частично, може би по-късно – но молитвата не пропада!) Бръкнах с ръката си, по-дълбоко в джоба си и извадих... парче халва! Вече от половин година ( и няколко години след това до четиридесет и четвърта година) ние не само не сме яли, но и не сме виждали нито масло, нито захар. А сега изведнъж халва! Аз хапнах и набрах сили и продължих да вървя по-нататък и след петнадесет минути успях да изляза на пътя...

Но откъде се взе халвата? Оказва се, че нашият познат Рефаел Моше Фридман се уредил да работи в училищния бюфет и му дали халва. Той продал на родителите ми седемстотин и петдесет грама от нея на държавна цена. Когато аз отивах на работа, мама нямайки за мен нищо, ми е сложила в джоба халвата.

И така вечерта на този ден, когато навлякох върху себе си гнева на затворниците, закъснявайки за проверката, започваше четенето на слихот — молитвата за опрощаване на греховете преди Рош аШана. През тази нощ за втори път през живота си, се молих от цялата си душа. Защото на мен ми се отдаде, да се скрия за една събота, а какво ще се случи през следващите? Какво ще стане на празниците
Рош аШана, Йом Кипур, Сукот?

И отново се убедих: съществува Този, Който слуша молитвата и отговаря! В два часа през нощта излязох от бараката и кого виждам? Коля-нарядчика, който гони всички да работят. Трябва да кажа, че ме посъветваха да се заема сам, да снабдявам с вода целия лагер и да мия подовете на умивалните, което беше работа за пет-шест човека. В тези места нямаше водопровод и водата се носеше с ведра от реката, а в лагера бяха три хиляди човека. Такава работа не можеше да се нарече „топло местенце”. За това в нея не бях свързан с никой. На всяка друга работа, ако аз не работех в събота, бих задържал останалите. „Коля, - казвам му аз – ти виждаш, че не мога да се справя с трупите. Аз приемам да снабдявам всички с вода”. Той се заинтересува: „А каква е моята изгода от това?” „Двадесет и пет рубли”, - обещавам му аз и му давам в аванс десет. „Добре“ - каза той. Така аз станах носач на вода. И до края на пребиваването ми в лагера, носех вода.

Истината е, че да се носят две пълни ведра от реката в лагера не е леко. Започвах сутрин в шест и половина и завършвах някъде към осем и половина вечерта. Но за сметка на това си бях сам господар. В петък, до залез слънце носех вода за съботата и тя стигаше до дванадесет часа на деня. След това се обръщах към всякакви мошеници, които майсторски се измъкваха от работа и за храна и пари донасяха вода, която стигаше до края на съботата.

А ето и история от живота ми в Ташкент. Един хабадник – рав Мендел Горелик — покани бившия кагебист Александър Дмитриевич Юдин, да оглави малък цех, в който петнадесет човека бяха готови да работят – всички бяха честни, добросъвестни хора: да им помогне да открият кантора и да стане неин началник. Половината от заплатата на всеки, ще получава той и „на който трябва”, а условието е едно: в събота хората идват в цеха, но не правят нищо. Аз работих там седем години.

Интересното е, че когато повечето от работещите в цеха получиха разрешение за изселване, Юдин се разболя и умря. Може би, заради последната си роля е бил изпратен в този свят?...

Вече говорехме, че думите “Слушай, Исраел...” се произнасят от евреите няколко пъти през деня. Те са първата част на молитвата „Шима”. Втората и част е откъс от главата „Екев”, която следва “Ваетханан”, а третата – е последния откъс от главата “Корах” на книгата “БиМидбар”. Ще цитирам пълната молитва.

“Слушай, Исраел: Аз съм Б-г — вашият Г-спод, Б-г един. Благословено да е славното Име на царството Му завинаги! (Тези фраза я няма в текста на Тора, тя поставена в молитвата— И. З.).

И обичай Г-спод, твоя Б-г, с цялото си сърце, и цялата си душа и цялото си притежание. И нека тези думи, които Аз ти заповядвам днес, са в твоето сърце. И учи своите синове на тях и ги произнасяй седейки в своя дом, или по време на път, преди да си легнеш, и като ставаш. И ги завържи на ръката си като знак и те да бъдат украшение между твоите очи. Напиши ги на касите на вратите на твоя дом”.

„И ще бъде: ако се вслушвате в Моите заповеди, които Аз ви заповядвам днес, - да обичате Г-спод, вашия Б-г, и Му служите с целите си сърца, и целите си души, то тогава ще дам на вашата земя дъжд и ранен, и късен, и ще събираш твоето зърно и твоето вино, и твоето маслиново масло. И ще дам трева на твоето поле за твоите животни, и ще ядеш, и ще се насищаш. Пазете се да не се съблазнят сърцата ви, и да не отстъпите, и да започнете да служите на други богове и да им се покланяте. И ще се разгори гневът на Г-спод над вас, и Той ще затвори небесата, и няма да има дъжд, и земята няма да даде своя урожай, и бързо ще изчезне от тази благодатна земя, която ви е дал Г-спод. И приемете тези Мои думи в сърцата си, и в душите си, и ги завържете като знак на ръката си, и нека те да бъдат украшение между очите ви. И учете вашите синове на тях, за да могат те да ги казват, седейки в домовете си, и намирайки се на път, и когато си лягат, и когато стават. И ги напишете мезузот на касите на вратите по дома си. За да се умножават вашите дни, и дните на синовете ви на тази земя, която Г-спод се закле да даде на вашите бащи, - както дните на небесата над земята”.

„И Г-спод казал на Моше така: „Обърни се към синовете на Исраел и им кажи да направите ресни, по ъглите на дрехите си за всички поколения, и да вплетат в края на ресните сини нишки. И нека тези ресни да са в китката ви, и гледайки ги, да си спомняте за всички заповеди на Г-спод и да ги изпълнявате, а не да следвате своите сърца и очи, които ви развращават. За да помните и изпълнявате всички Мои заповеди и да бъдете святи пред вашия Б-г. Аз съм Г-спод, вашият Б-г, Който ви изведе от египетската земя, за да ви бъде Б-г; Аз съм – Г-спод, вашият Б-г. Истина’”.

В главата „Емор” вече говорихме: „не трябва да следваме сърцето си” – не трябва да се увличаме по възгледи, които противоречат на Тора, не трябва да „следваме и очите си” – да не развратничим. И още обърнете внимание на думата „учете”. Тя означава „усъвършенствайте”, т.е. децата да не мърморят, а ясно и точно да произнасят думите на тази молитва. И самите ние трябва да я произнасяме точно и разбираемо.