Литература по йудаизъм на руски език. Основно това е преводна литература от английски и иврит. Книгата „Беседи по Тора е написана на руски. В нея с Вас говори човек добре запозват с действителността, формирала болшинството от нас

Става и така, че Вс-вишният наказва човек… с богатство.

Живели двама знаменити богаташи и двамата поради богатството си загубили и този, и бъдещия свят. Единият от тях бил евреин от знатен род, познавач на Тора – Корах. А другият – неевреин Аман.

Навярно, подобно нещо се е случвало да преживее всекиму: вървиш си по улицата и срещаш познат, поздравяваш го – но той не ти отговаря. Неприятно е, разбира се, но ние намираме обяснение на това и си спим спокойно.

Но ето веднъж по улицата минавал царският министър Аман. Всички му се кланяли, всички ниско падали пред него. Един единствен човек не се поклонил на Аман — Мордехай, защото на дрехата на министъра имало изобразен идол. И това се оказало достатъчно, за да отрови цялото удоволствие на знатния царедворец от успехите и почестите му. Именно поради това, че бил богат и приближен на царя, той не приел малкото невниманието към своята особа. Аман събрал приятелите си и извикал жена си Зереш и започнал да им описва, колко е богат, колко великолепно са устроени неговите деца, как царят го е издигнал над всичките министри и разказал за това, че самата царица Естер е поканила само него и никой освен него, Аман на пир, който тя организирала за царя.

“Но това е нищо за мен, докато виждам Мордехай – евреина да седи до царските врати” - завършил Аман речта си (Свитък Естер, 5:13).

Съчувствено изслушвайки Аман, Зереш и приятелите го посъветвали без да отлага, да построи бесилка висока петдесет лакти и на следващата сутрин да измоли от царя разрешение да обеси Мордехай. Цяла нощ Аман се трудил да издигне бесилката за ненавистния иудей, а се случило така, че на нея е бил обесен самият той. (Забележете – ние ще се върнем на тази тема - че съветът, довел до този резултат, му дала собствената му жена.)

Вторият човек, за когото споменава Тора, като човек, който не издържал изпитанията на богатството бил Корах. В книгата “Коелет” (5:12) е казано: “Тежък недъг видях аз под слънцето: богатство, пазено за беда на своя владетел!” И казал р. Йеошуа в Мидраша, че тук става дума за Корах.

Как забогатял Корах? Той обичал парите. И Б-г му дал възможност да намери съкровище, още когато евреите били в Египет. Той бил схватлив, практичен човек благодарение, на което станал един от най-богатите хора в историята.

Произходът му бил блестящ: бащата на Корах, Ицар и бащата на Моше, Амрам били родни братя, така че Корах бил братовчед на самия Моше.

Корах смятал, че след като е толкова богат и знатен, му се полагат по право чинове и почести. Но не му дали никакъв чин. Даже за глава на рода Кеат, към който принадлежали и Моше и Корах, бил поставен не Корах, а неговият по-млад братовчед Елицафан, син на Узиел. Това дълбоко засегнало честолюбивият богаташ.

Корах вярвал и знаел, че Тора е дадена на евреите от Б-г. Той е трябвало да знае, че Моше прави всички назначения и обявява всички закони и устави не по собствено осмотрение, а само по волята свише. Но самолюбието заглушило гласа на разума. За това на Корах му се струвало, че Тора, разбира се е от Б-г, но назначенията прави Моше по свои съображения.

Корах претендирал за поста на първосвещеник. Без да говори за това пряко, той агитирал и доказвал на хората, че Моше и Аарон са узурпирали власта и свещенослуженето за собствени интереси, а на практика всеки евреин не е по-малко свят от тях и има не по-малко право да служи на Вс-вишния в Храма. Корах успял да увлече след себе си двеста и петдесет съмишленици.

В многобройната група на „ощетените” влезли представители от коляното на Реувен, които не се отличавали с нищо между колената на Исраел, независимо, че техният родоначалник бил първенецът на праотеца Яаков. Сред обидените реувенити били и известните скандалджии и клеветници Датан и Авирам. В партията на Корах влезли също и синове на първенци от други исраелски колена, които били оскърбени от това, че след греха от поклонението на златният телец, правото за служба в Храма им било отнето и дадено на потомците на Аарон. Метежниците протестирали против това, че даже на левитите, които не са били от рода на коаним, им е било забранено да участват в жертвоприношенията.

С какви лозунги са се обръщали бунтарите към народа? Те казвали, че били „борци за истината”: за всеобщо равенство и справедливост.

“И те се събрали против Моше и Аарон и им казали: „Дотегна ни от Вас! Нали цялата община, всички са святи и сред тях е Г-спод. Поради какво се възнасяте над събранието на Г-спод?’” (16:3).

Уместна ли е от наша страна подобна ирония, по отношение на „борците за справедливост”?

Възгледът на Тора за борбата за истината е сложна тема. Ще кажем за това само няколко думи. Целта, средствата и последствията - ето за какво трябва да мисли човек, когато има намерение да разобличава несправедливостта, от най-малката нечестност на продавача в лавката (например тази, която разглежда Хафец Хаим) — до най-голямата: „експлоатацията на една класа от друга”. За тези, които провъзгласяват: „Ще имаме само една кесия за всички ни” - в притчите на Шломо е казано: „Краката им бягат към злото и бързат [тези хора] да проливат кръв” (Мишлей, 1:16).

Що се отнася до последствията - то нашите мъдреци ни учат, че трябва внимателно да претегляме действията си така, че виновният да не пострада повече от това, което заслужава.

Що се отнася до средствата, Тора ни призовава да избягваме лъжите и злословията. Метежниците обвинявали своя вожд в корист, без да имат никакви доказателства за това и забравяйки, че Моше е поставен начело на народа от самия Вс-вишен.

За самият инициатор на бунта и за средствата, към които той прибягва, най-точно се е изказал Рамбан.

Корах бил уязвен от назначението на своя по-млад братовчед на поста глава на Кеат. Но това не е станало вчера. Защо той се връща в миналото? За това сега можем да си спомним в предишната глава! – евреите били обречени да останат четиридесет години в пустинята и те били дълбоко потиснати от това. Корах разбирал че: състоянието на душевна угнетеност е най-подходящия момент за бунт. Отчаянието води до постъпки, до които не водят и най-греховните желания. Ето защо на нас ни е заповядано да битуваме в радост, която ни отделя от греха.

Помните ли с какво завърши предишната глава? Със заповедта за цицита. Това ни напомня за още една подробност. За повод за метежа, както разказва мидрашът, Корах избрал детайла за сините нишки от тази заповед. Той попитал Моше: ако цялата дреха е изтъкана от сини по цвят нишки, трябва ли да се носи цицит с една синя нишка? Моше отговорил: трябва. И Корах започнал да му се присмива.

Въпреки, че Моше пред никой от бунтовниците не чувствал ни най-малка вина, той все пак се опитал да поговори с Корах. Но последният не пожелал да говори с него. Моше повикал за беседа Датан и Авирам, но и те отказали да дойдат.

Защо Моше, въпреки, че бил уверен в правотата си, пожелал да се помири с обидените? Защото на нас ни е заповядано, с всички средства да избягваме раздорите.

На иврит спор, раздор се нарича - махлокет. Тълкувайки всяка буква на тази дума: “мем” — мара — “горчивина”, “хет” — харон — “гняв”, “ламед” — локин — “подлага се на наказание”, “куф” — клала — „проклятие“, “тав” — тоева — “мерзост”, — Мидрашът ни подсказва, че раздорите винаги са предизвикани от лоши чувства и винаги водят до беда.

Мидрашът казва, че ние трябва да се учим от Моше и да се стараем да избягваме споровете. Тук не става дума за спора, за изясняване на истината, когато например мъдреците обсъждат някой закон и техните мнения се различават, но въпреки това си оставят другари. Става дума за спорове, в които са смесени самолюбие и лични интереси. За това Рав пише в трактата “Санедрин” (110а) така: този, който раздухва спорове, нарушава заповедта на Тора „Да не бъдеш подобен на Корах и неговите съмишленици”. От това всеки следва да изясни за себе си, че не трябва при първата дума, която поражда противоречие да се отнасяме към човек като към противник. А ако думите не помагат, трябва да се излезе от спора.

Рамбам писал на синът си: “Не осквернявайте душите си с раздори, от които губим и духовно, и физически. Аз видях, как се разрушаваха семействата, бяха унижени велики хора, загиваха големи градове, разпадаха се съобщества, как благочестивите ставаха по-лоши … в резултат на спорове и раздори”.

Как постъпил Моше? Упрекът в корест засегнал достойнството му. При това упрекът бил без доказателства. Моше би могъл да се опита, да отстои честа си с различни аргументи и контра обвинения. Но той разбирал, че работата не опира до неговата чест. Положението било много по-сериозно. Съмнението в мотивите на неговите действия, можело да доведе до съмнение в заповедите на Тора, които той предавал. Поради това, Моше предоставил решението на този въпрос на Вс-вишния, а самият той се опитал да предпази метежниците от грозящата ги опасност.

Мидрашът разказва, че Моше, въпреки, че не е бил виновен отишъл при Корах, Датан и Авирам. И с това той постигнал много.

Представете си: седят тримата сина на Корах при баща си — и изведнъж влиза великият наставник Моше. Какво да правим? – разтревожили се те. Да станем ли прави пред влезлия учител? Ще обидим баща си ако станем. Ако не станем? Ще нарушим заповедта на Вс-вишния, заповядваща ни да уважаваме мъдреците. И те решили да станат. Това било началото на тяхното покаяние и накрая това ги спасило от участа на родителя (Ялкут Шимон). Синовете на Корах не се съмнявали в правотата на своя баща, но все пак те се смутили, че в разговора си с Моше, Корах не възразил нито една дума. Защо? Те много мислили и минута преди да дойде наказанието свише и домовете и имуществото на всички членове на семействата на Корах, Датан и Авирам, да бъдат погълнати в земята, решили, че Моше е прав. И Б-г им дал възможност да се спасят.

След това Моше отишъл при Датан и Авирам. И това по косвен начин помогнало да се спаси Он бен Пелет, за което скоро ще узнаете.

И така чрез посещенията си Моше, спасил от физическа и духовна гибел четирима човека.

Съгласно Мидрашът, в бунта на Корах важна роля изиграли жените.

“Мъдрата жена строи своя дом, а глупавата го руши с ръцете си” (Мишлей, 14:1).

“Мъдрата жена”, строяща своя дом, — това е жената на Он, синът на Пелет от коляното на Реувен (той е посочен в самото начало на главата, като един от лидерите на бунта срещу Моше).

Глупавата жена, която разрушава дома си, със собствените си ръце — е жената на Корах (и нека си спомним, какво казахме по-горе — жената на Аман, която вместо да успокои мъжа си, го посъветвала да се разправи с Мордехай).

Преминавайки през освещаване, левитите били длъжни по нареждане на Б-г — да обръснат всички косми от тялото си. Идва си Корах в къщи остриган и без брада, а жена му казва:”На какво приличаш? Станал си за смях! Моше си прави с Вас, каквото си поиска!”

“Но нали и Моше също се пострига и избръсна” - отговорил Корах.

“Направил го е, само за да ви остриже. А какво се случи още там? – любопитствала жена му.

“Накичиха Аарон като булка, целите му гърди украсиха със скъпоценни камъни” — казал Корах вече с лека насмешка.

Жена му продължила: “Ти само погледни, какво прави Моше. Самият той е цар, брат си назначил за първосвещеник, племенниците си – за негови заместници. Освен това нареди да му се отдава трума”.

Всичко това не би могло да не повлияе на Корах. В същност, той загива, заради постоянните подстрекателства на жена му.

А жената на Он, синът на Пелет, “мъдрата жена”, спасила мъжа си.

Разбирайки, че той се готви да се присъедини към бунта на Корах, тя се заела да го разубеждава: „За какво ти е да се намесваш в чужд спор? Главен ще стане Аарон или Корах — и в двата случая ти ще си останеш ученик”. „Да но аз дадох дума. Ние се заклехме, да се борим заедно”, възразявал мъжът. Жената не започнала да спори, а го посъветвала, докато дойде време да се действа (в този момент Моше посетил Датан и Авирам, отсрочвайки по този начин началото на събитието), да си почине и го напила с вино. Самата тя си измила главата и седнала пред вратата с разпуснати коси. Дошли хората на Корах да вдигат съмишлениците си на въстание. Почукали на вратата. Викнали:”Он бен Пелет!” Но той безметежно спял и не им отворил. Те отворили вратата сами, но когато видели жена с непокрита глава побързали да си отидат.

Единствената написана в Мидраша фраза, с която жената се опитала да убеди Он, че неговото участие в метежа е безсмислено, звучи не много принципно. Като, че ли жената призовала мъжа си, да изходи изключително от лични интереси. А след това го приспала, без изобщо да зачете мнението и желанието му.

Действително ли жената на Он е толкова безпринципна и користна?

Рав Каневски в книгата си “Биркат Перец” пише, че главатарите на метежа прекрасно разбирали, до какво се свежда работата, осъзнавали, че истинската причина за метежа била жаждата за власт. Дори и Корах да е бил искрено убеден, че има право на нея, той криел целите си от съмишлениците си. Ако той бил разкрил всичките си карти, те биха ли тръгнали след него? И въпреки това душите на съмишлениците му го разбрали. Защото има лозунги, но има и вътрешно усещане за движещата сила. Така, че всъщност жената на Он му е казала: „Ти самият разбираш, че работата не е чиста (т.е. Корах просто претендира за мястото на Аарон). Всичко това не е добро. И всъщност във всеки случай ти нищо няма да спечелиш”. Т.е. жената е направила това, за което рав Шмулевич казва: за да се намери верният път, трябва да се погледне истината в лицето, да се погледне върху нещата директно и просто.

Добре, но защо тя не е убедила мъжа си и по-нататък, а хитро „го е извадила от играта”? Защото, преди всичко е нямало време и тя се страхувала, че няма да подействат никакви аргументи.

Става така, че Корах и съмишлениците му загинали, а един от главните му съратници - Он бен Пелет — остал жив. Между другото, след това, той през целия си живот се разкайвал за своя грях.

Със суровото наказание за съгрешилите и заблудилите се, Вс-вишният показал, че те са извършили велик грях. Освен това потвърдил, че всички предписания, които дава Моше на народа, са по волята на Б-г, че правото да се служи в Храма, Вс-вишният е предоставил само на коляното на Леви, Създателят направил чудо, като накарал да разцъфти тоягата на Аарон.

“И Г-спод казал на Моше така: „Обърни се към синовете на Исраил и вземи от тях по една тояга от домовете на бащите им, от всичките им старейшини, от домовете на бащите им, дванадесет тояги; нека всеки да напише своето име на своята тояга. А името на Аарон напиши върху тоягата на Леви… И ги сложи в Шатрата на Събранието пред мястото, където Аз ви се явявам (редом със скрижалите. — И. З.). И ще бъде: тоягата на човека, който Аз избера, ще разцъфти. И така Аз ще успокоя пред Себе си, недоволството на синовете на Исраел, което те повдигат““ (17:16-20).

За какъв ропот се говори? Евреите обвинявали Моше и Аарон за гибелта на двеста и петдесетте участника в метежа. Сега е трябвало да последва още едно доказателство за неправотата на последните.

Моше разказал за изискванията на Вс-вишния и старейшините му дали своите тояги. Вождът ги сложил близко до Ковчега на Завета и когато на сутринта той влязъл в шатрата, се оказало, че тоягата на Аарон е разцъфнала: дала цвят, завързала плод и на нея узрял бадем. (Защо именно бадем? Защото плодовете на това дърво узряват три седмици – по-бързо от всички други плодове. Тук Тора намеква за това, че наказанието за бунта против коаним ще последват също толкова бързо.) Моше показал тези тояги на целия народ, а след това по волята на Твореца, положил отново тоягата на Аарон на предишното и място – като знак, че в Храма могат да служат само Аарон и потомците му, за да не се съмняват евреите повече и да не роптаят.

Главата завършва с изброяването на правата на коаним и левиим върху особените дарове от народа на Исраел и описание на тези дарове .

Ние казахме за Корах много лошо. За него трябва да се каже и нещо добро. Така например: неговото заблуждение е имало някакво основание. Корах считал, че него не трябва да го принизяват, а напротив, следва да го поставят на максимално висок пост, защото е знаел: че сред неговите потомци, ще се появи велик човек.

Афтара към главата „Корах” говори за този велик потомък – един от най-известните хора в еврейската история - пророкът Шмуел.

Шмуел е живял в края на епохата на съдиите и бил духовен ръководител на народа и неговите съдии. Именно Шмуел, по заповед на Б-г, е помазал за царстване първо Шаул, а след това Давид.

През целия си живот, оглавявайки евреите, Шмуел никога от никого не е взел нещо за направени от него услуги. Но от какво живял? Както е известно, той произхождал от коляното на Леви и както всички, които произхождат от него, е получавал една десета част от урожая (вие знаете, че като коляно те нямали заделена своя част от земята.)

“И израснал Шмуел, и Г-спод бил с него, и не изпуснал [пророкът] от всички Му думи нито една. И разбрал цял Исраел, от Дан до Беер Шева, че Шмуел — е верен пророк на Г-спод” (Шмуел I, 3:19, 20).

Шмуел изкоренил идолопоклонството, което се разпространило сред евреите, от времето на съдиите до него.

“И се насочил целият дом на Исраел към Г-спод. И казал Шмуел на целия дом на Исраел така: „Ако от цялото си сърце се възвърнете към Г-спод, то премахнете чуждите богове и астролози от средата си и се обърнете със сърцето си към Г-спод, и служете само на Него, и Той ще Ви избави от ръцете на филистимляните“. И премахнали синовете на Исраел баалей и астартите и започнали да служат на единия Г-спод. И казал Шмуел: „Съберете целия Исраел в Мицпа и аз ще се помоля за вас на Г-спод“. И те се събрали в Мицпа… и постили в този ден, и казали там: „Ние сгрешихме пред Г-спод“. И Шмуел съдил синовете на Исраел в Мицпа““ (също там, 7:2-6).

Пораснало духовното ниво на народа – и делата му тръгнали по-добре.

“И се покорили филистимляните, и не идвали повече в пределите на Исраел, и ръката на Г-спод стояла над филистимляните, през всичките дни на Шмуел. И били върнати градовете на Исраел, които взели филистимляните от Исраел от Екрон до Гат, и освободил Исраел територията си от филистимляните. И настъпил мир между Исраел и еморитяните” (пак там, 7:13, 14).

По-нататък е казано: „И Шмуел съдил Исраел през всички дни на живота си. Година след година той ходил, посещавайки Бейт Ел и Гилгал, и Мицпа, и съдил Исраел по всички тези места. Той се връщал и в Рам, защото там е [бил] домът му, и там съдил Исраел, и там построил жертвеник на Г-спод” (пак там, 7:15-17).

Мидрашът разказва, че Шмуел обхождал градовете на Исраел с чайник, тенджера и маса, и добавя: трудно е било да се каже, къде е бил домът му.

Защо е трудно, ако е написано, че е в Рам? А след това е написано, че няма да е трудно, Танахът не би ни подсказал, къде именно се обособява, намиращият се почти по всяко време на път Шмуел.

Но какво общо има с това чайника, тенджерата и масата? При това пророкът никого не обременявал с молби.

Шмуел остарял рано. “И се събрали всички старейшини на Исраел и отишли при Шмуел в Рам. И му казали:“Ето ти се състари… време е да ни поставиш цар, който да ни съди, както е [прието] при всички народи’” (пак там, 8:4, 5).

Означава ли това, че народът се загрижил за своето бъдеще? Не разбира се. По-скоро при евреите започнал спад. Както Вс-вишният казал на Шмуел, „не ти им омръзна, а Аз”. Евреите поискали живот, „като всички народи”. Шмуел ги предупредил: царят има неограничени права; той ще вземе вашите деца на царска служба, ще поиска част от вашите поля, лозя и градини, на вас ще ви се наложи да се трудите за него и да правите много други неща, които сега не сте задължени да правите. Но народът настоявал: „Не! Нека цар да има над нас. Тогава и ние ще бъдем като всички народи” (пак там, 8:19, 20). И Шмуел, по заповед на Б-г, помазал за цар Шаул. Сега няма да анализираме ситуацията, а само ще отбележим, че намеренията на евреите били съвсем чисти.

Такава е предисторията. Сега да преминем към самата афтара. Шмуел “сдал работата си”. И той знаел, че народът действа неправилно. Как ще се държи пророкът при тази ситуация?

Заедно с помазването за цар Шаул, той завел всички исраелтяни в Гилгал и там те принасяли мирни жертви. Народът се радвал, а Шмуел казал на събралите се:

““Ето аз послушах гласа Ви… и поставих над вас цар… Бъдете ми свидетели пред Б-г и пред Неговия помазаник: взех ли на някого от вас вола, или взех на някому от вас магарето, кого обидих и кого притесних, и от чии ръце взех подкуп, и с това ослепих очите си – и [ако e било така], аз ще ви ги върна“. И те казали: „Ти не си ни обиждал, и не си ни притеснявал, и нищо от никого не си взимал“. И той им казал: „Г-спод Ви е свидетел и свидетел е Неговият помазаник, че вие не намерихте нищо за мен“. И казал: „Свидетел“” (пак там, 12:1, 3-5).

Кой казал? Народът? Тогава защо вместо „и те казали” е записано „и казал”? Талмудът отговаря: защото това произнесе Б-г: „Аз съм – свидетел!”

След това пророкът казал на народа: „Ако започнете да се боите от Г-спод и Му служите… то ще бъдете и вие, и царя… за Г-спод, вашия Б-г. А ако не слушате гласа на Г-спод… то ръката на Г-спод ще бъде срещу вас и бащите ви. А сега станете и погледнете на великото дело, което Г-спод извърши пред очите ви. Защото иначе жътвата на пшеницата няма да се състои, аз ще призова Г-спод и Той ще изпрати гръмотевици и дъжд, и вие ще разберете и видите, колко голямо зло сте направили в очите на Г-спод, когато сте си изпросили цар”. Шмуел помолил Вс-вишния, „и Г-спод изпратил гръмотевици и дъжд през този ден…”(пак там, 12:14-18).

Странен аргумент! Защо дъждът да означава, че не е трябвало да се молят за цар?

Да се замислим, как са живели евреите в описвания момент. Всичко им е било подредено и всичко вървяло добре. Те били управлявани от пророк. Времето да се постави цар над народа, още не било настъпило. Доказателството на Шмуел обяснява: всичко е добро, когато е своевременно, дъждът е полезен и необходим, но не тогава, когато се жъне пшеницата.

Отчитайки се, пред всички исраилтяни за дейността си, посочвайки им извършената грешка, Шмуел ги успокоява и наставлява. ”И казал Шмуел на народа: „Не се бойте [въпреки, че] вие извършихте това зло, не се отделяйте от Г-спод и служете на Г-спод с цялото си сърце. Не отстъпвайте, защото [ако последвате] празните [идоли], които не помагат и не избавят, защото те са нищо. Г-спод няма да остави Своя народ, заради великото Си Име, защото е пожелал Б-г да ви направи Свой народ. А що се отнася до мен, то аз ще бъда далеко от греха, пред Г-спод, за да не престана да се моля за вас и ще ви наставлявам по добрия и прав път“”. (пак там, 12:20-23).

Така афтара ни разказва за величието на еврейския пророк.

Парашат Хукат (глави 19-22)

Неделната глава “Хукат” (“Законът”) започва с един от законите за очистване от ритуална нечистота – законът за червената крава. Главата разказва за странстването на евреите, през последната четиридесета година от пребиваване в пустинята. Много важни събития се случили през тази година: умрели Мирям и Аарон; кладенецът на Мирям напуснал общината и при евреите започнали проблеми с водата; по пътя към Обетованата Земя влизали в населени области и им се налагало или да заобикалят тези страни, както с Едом, или да се воюва с тези, които не ги пускали, както с аморитяните. Главата завършва със съобщението, че евреите се приближили до границите на Ерец Исраел и се спрели на източния бряг на Ярден, срещу Йерихо.

Първите думи на неделната глава — “Зот хукат аТора” (“Ето законът на Тора”). За това тя се нарича “Хукат” (от думата хок — “закон”).

Съществуването на света се регулира със закони. Има установени от Твореца закони на природата. Много от тях вече са уловени и изучени от естествените науки и ние умеем да ги констатираме и даже да ги използваме. Но въпреки, че сме усвоили тези закони практически, тяхната същност си остава за нас загадка. Ние не сме в състояние да разберем, защо те действат така или иначе. Защо например, между физическите тела има притегляне? Колкото и дълбоко да е бил изучен законът за световното притегляне, отговор на въпроса не намираме. Този факт много точно е формулиран от великия физик Макс Планк. В една от книгите си той пише: „Науката не може окончателно да разгадае тайните на природата. Защото в края на краищата, ние самите сме част от природата, част от тази тайна, която се опитваме да разкрием”.

Сред законите за поведение, дадени от Твореца, на света и човек, също има много такива, които не разбираме. Б-г ни посочва, как да се държим в живота, за да осъществим предназначението си. Тези указания са подобни на инструкциите прилагани към даден механизъм и обясняващи, как да се използва (ние вече прибягвахме към тази аналогия, говорейки за главата “Лех леха” на книгата “Бирейшит”).

На някои от тези „инструкции” ние можем да дадем логическо обяснение – тези предписания Тора нарича мишпатим. Изискването да се уважават родителите, забраната да се краде и убива, ни се струват разбираеми и необходими.

От наша гледна точка са обясними и заповедите едот — “свидетелства” — например, изискването да се празнува Песах, в памет на изхода от Египет.

Но има закони, които не са обясними в границите на човешкия опит, въпреки, че безусловно имат своето основание в тайните на творението. Тази третата категория заповеди Тора нарича хукат – дума, с която е назована тази неделна глава.

Беседвайки за главата “Бехукотай” от книгата “Ваикра”, ние вече отбелязахме една от тези причинно-следствени връзки, фиксирани в жизнения опит на еврейския народ: когато исраелтяните живели в своята страна по законите на Вс-вишния, тях винаги ги е съпътствал успех и процъфтяване (времената на царете Шломо, Йеошафат, Хизкияу и др.) и обратното: по времето на царете-отстъпници Ахаз, Еояким и др.) е имало войни и глад (Млахим II, гл. 16, 23, 24).

В тази глава става дума само за един закон – и то един от най-загадъчните. Този закон е за червената крава, с чиято пепел се снема нечистота от умрял, позната ви от две споменавания: говорихме за нея, когато анализирахме главата „Трума” на книгата „Шмот” и главата „Насо” на книгата “БиМидбар”.

Вече говорихме за това, че човек, който се е докоснал до мъртвец, носил е ковчег с мъртвото тяло или се е намирал под един покрив с умрял евреин, става нечист. На такъв човек, както знаете се налагат същите ограничения, каквито се налагат при нечистотата от контакт с умряло животно: той няма право да влиза в Храма, да яде месо от жертвите или трума. Къде е казано за това в Тора? Именно в тази глава (19:13-16).

Тора предписва да се вземе „цяла червена крава (т.е. безупречно червена, дори два косъма да имат друг цвят, то те я правят непригодна. — И. З.), която няма физически дефекти и не е носила ярем”(19:2) и да се предаде на Елазар коена. Той е длъжен да я изведе извън пределите на лагера и да присъства на убиването и, след което седемкратно да напръска с кръвта и „по посока на предната страна на Шатрата на Събранието (т.е. към Светата светих. — И. З.)” (19:4) и напълно да се изгорят вътрешностите и, хвърляйки в огъня кедрови клонки и трева исоп, вързани с вълна с червен цвят. Пепелта от изгореното животно „да се съхранява в общината на синовете на Исраел” (19:9). Тя се пази извън лагера и се използва за очистване на тези, които имат нужда от това.

Как се прави очистването? Пепелта се разтваря с изворна вода и се пръска върху нечистия човек на третия и на седмия ден, след като той е станал нечист. След това той се потопява в миква и става чист.

Пред нас стои типичен пример на закон от категорията хок. От разгледаните тук заповеди, към законите от този тип се отнасят всички закони за жертвоприношения и за нечистотата, а от заповеди, които не споменахме, - са забраните да се обличат дрехи в тъканта, на които има влакна от овца и лен (такова съчетание се нарича шаартнез) и някои други закони.

Същността на тези заповеди е скрита от нас, но някакви обяснения са възможни и тук. Така Раши от името на раби Моше Даршан посочва, че съществува връзка между заповедта за червената крава и грехът за поклонение пред златния телец.
Евреите настойчиво искали от Аарон, да им помогне да направят златния телец и за това дали своите златни украшения. Те отдали почести на неодушевения, „мъртъв” предмет като на Б-жество. Сега след, като се осквернили от досег с мъртво тяло, те ще започнат да изпълняват за очистване съвсем непонятна заповед.

“Червената крава”. Защо именно крава?

Ако синът на слугинята направи боклук в дома, където тя работи, естествено е да се изиска от нея да почисти помещението. Евреите омърсили своята история със златния телец – и сега кравата е длъжна да ги очисти от нечистотата.

Защо червена? Червеният цвят символизира греха, както е казано: „Ако вашите грехове са червени…” (Йешаяу, 1:18).

“Цяла” (на иврит — тмима). След получаване на Тора до поклонението на златния телец, евреите били духовно цялостни.” „Цялостната” крава ще може да им помогне, отново да придобият загубеното качество.

“На която не е слаган ярем”. Изработвайки златния идол исраелтяните показали, че снемат от себе си Небесния ярем. Сега изпълнявайки закона за кравата, която не е впрягана в ярем, те ще потвърдят, че признават власта на Вс-вишния.

“И отидете при Елазар коена” — напомняне за натиска, който в историята със златният телец, евреите оказали на Аарон - първосвещеника.

“И ще изгорят кравата” — аналогия с това, както Моше изгорил телеца.

“И ще вземе ... коенът кедрова клонка, и исоп, и червена нишка, и ще ги хвърли на [мястото], където се изгаря кравата” (19:6) — ще вземе три вида предмети, което съответства на трите хиляди човека, които са пострадали заради телеца. За значението на кедъра, исопа и червената нишка, вече говорихме (глава “Мицора” от книгата “Ваикра”). Кедърът е по-висок от другите дървета, а исопът — е трева. Нека този, който се гордее и смята себе си за кедър да почувства, че се намира на едно ниво с исопа и червея, с чиято кръв е боядисана нишката.

“Да се съхранява в общината на синовете на Исраeл” - поклонението на златния телец е грях и вината за това ще легне, върху рамената на бъдещите поколения (“...В деня на наказанието ще изискам от тях отговор за този им грях” — Шмот, 32:34).

В закона за червената крава има особен и странен детайл, дори като че ли алогичен. Пепелта на тази кравя очиства, обаче всички взели участие в нейното приготвяне ставали нечисти. Как да се обясни това? Кравата осквернява всички, които се занимавали с нея, подобно на златния телец – осквернил, всички които се занимавали с него.

Така, както евреите се очистили от греха с изготвянето на телеца с това, че го изгорили, т.е. злото му, така те ще се очистят с пепелта на червената крава от нечистотата си, предизвикана от контакта им с мъртво тяло.

И така, евреите странствали през последна година. През първия месец на тази година те стигнали до пустинята Цин и се установили в Кадеш. Тук умряла и била погребана Мирям. Със смърта и изчезнал и съпровождащият евреите в пустинята кладенец на Мириям, водата не им стигала и те се нахвърлили с упреци върху Моше и Аарон.
“И народът спорил с Моше... „За какво доведохте общината на Г-спод в тази пустиня, за да измрем тук и ние, и нашите животни? И защо ни изведохте от Египет?... „И Г-спод казал на Моше така: „Вземи тоягата си, събери общината, ти и Аарон - твоя брат, и кажете на скалата пред очите им, и тя ще даде вода… и ти ще напоиш общината и животните“. И събрали Моше и Аарон общество пред скалата. И казал им [Моше]: „Слушайте опърничави! От тази скала ли искате да извадя вода за вас?“ И издигнал ръката си, ударил скалата с тоягата си два пъти, и обилно се изляла вода, и пила общината и нейните животни. И Г-спод казал на Моше и Аарон: „За това, че не Ми повярвахте и не успяхте да покажете Моята святост, пред очите на синовете на Исраел, вие няма да въведете тази община в страната, която Аз им дадох’” (20:3-5, 7, 8, 10-12).
Всички коментатори задават въпроса: в какво са се провинили Моше и Аарон? Две от обясненията ще приведем тук.

По мнението Раши, основният коментатор на Танаха, грехът на Моше се състоял в това, че е ударил върху скалата, докато му било заповядано, да се обърне към нея с думи. Заповедта на Г-спод трябва да се изпълнява точно, без да се променя. Ако Моше не бе ударил по скалата, а само бе и обявил волята на Б-г, в резултат на което от скалата пак би потекла изворна вода - така психологическият ефект на това чудо би бил по-силен. За човек е свойствено да извлича уроци от това, което вижда. Какво видели тогава евреите? Когато се удря – се чува. Ако камъкът беше дал вода след думите на Моше, хората биха си казали: щом дори камъкът чува думите на Вс-вишния и изпълнява Неговата воля, то ние още повече сме длъжни да слушаме Твореца.

Рамбам казва: грехът се заключава в това, че Моше се е разсърдил – наричайки евреите опърничави – и в гнева си ударил по скалата. А вождът се разсърдил защото: отначало той се обърнал към скалата със заповед – но преди да започне да тече от нея вода, евреите започнали да нервничат и да искат от Моше, да се обърне към друга скала, която не била посочена от Вс-вишния. Моше не само, че си позволил да се гневи, но което е по-лошо, дал повод на другите да се оправдават за собствената си избухливост: ако най-великият от пророците не успява да сдържа гнева си, то какво да искат от нас!
А в какво се свеждала вината на Аарон? Виждайки, че Моше е разгневен, Аарон е бил длъжен да го успокои.

Талмудът привежда множество изказвания на еврейски мъдреци за пагубното влияние на гнева.

Рейш Лакиш казвал: “Когато човекът е обзет от гняв, ако е мъдрец – мъдростта го напуска, а ако е пророк – пророчеството го оставя (Талмуд, Псахим, 66б).

Рав Мани бар Патиш казвал: “Даже ако за гневния е предопределен висок пост, то той няма да бъде удостоен с него.” (пак там).

Рав Йонатан казал: “Избухливият ще постигнат всички наказания на ада” (Талмуд, Недар, 22а).

Рабейну Ашер казва, че гневът е толкова болезнен за организма, колкото са болезнени адските мъки за душата.

“Гневът довежда до това, човек може да стане дързък дори към Б-г” (Сефер хасидим, 145).

Рав Нахман бар Ицхак казва (Талмуд, Недарим, 22б): “ Ако видиш човек, който често изпада в гняв, то знай че той има повече грехове от заслугите, както е казано: „Този, който се сърди има много грехове” (Мишлей, 29:22).

Бар Капара казвал: “Раздразнителният не печели нищо, освен своята раздразнителност” (Талмуд, Кидушин, 40б,41а).

В “Сефер хасидим” (145) е написано: “Сърдитите хора умират преждевременно, както е казано: „Глупакът го убива гнева му“ (“Иов”, 5:2)”.

Всички знаем, че гневът е нерядко причината за сърдечните пристъпи. И всички ако желаем, можем да сдържаме своите емоции. Но ето, кое е странно. Ако всяка зла дума ни струва стотици долари, някак си щяхме да успеем да ги сведем до минимум. Защо не го правим това заради здравето си? Та нали то е по-скъпо от парите!

В момент на гняв човек е напунат от вярата си. Ако той вярва, че всичко е от Б-г, че Вс-вишният изпитва неговата издръжливост, то той няма да излиза извън себе си. Щом като вече е предопределено от Небето някакво огорчение, то той непременно ще го изпита, ако не от човека, който го е разсърдил в дадената минута, то от някой друг (по книгата на Алтер Ребе “Ликутей аМаамарим”).

Раби Хаим Витал в своя труд “Шаар руах аКодеш” цитира думите на светия кабалист Аризал. Той казвал, че гневът е най-лош сред другите грехове - дори ако евреин се сърди за това, че някой е нарушил свята заповед. В гнева си човек престава да бъде самият себе си, постъпва не така, както би постъпил при спокойно състояние. Той даже може да вдигне ръка и върху свой близък. За известно време святостта напуска душата му. Гневът е временно самоубийство.

Човек, обхванат от гняв се приравнява на идолопоклонник: защото в този миг той, както вече говорихме, губи вяра в това, че и огорчението, и радостта идват при нас по волята на Вс-вишния, той нищо не вижда и не чува около себе си, освен себе си.

Известно време след смърта на бащата, синът отишъл по работа в далечни страни и оставил в къщи бременната си жена. Много години той бил далече от семейството си, но накрая се върнал в своя град. Било късно вечерта. С радостно вълнение отворил входната врата и влязъл в коридора. Изведнъж чул мъжки глас и звук от целувка. В гнева си се хванал за меча си, но… си спомнил завета на баща си и се спрял. В този момент се раздал гласа на жена му: „Сине мой много години минаха, от както твоя баща замина по море! Той не знае, че му се е родило момченце и вече е дошло време да го женим…”

Скочил човекът и казал: „Слава на Вс-вишния, че успях да сдържа гнева си! И да е благословен моя баща, който ми завеща това!” (Сефер хасидим, 655).

Рав Йехиел Михл от Злочев получи по наследство от баща си много ценен тфилин. Богатите хасиди били готови да заплатят за него много, но р. Йехиел Михл, независимо, че е бил беден, дори не пожелал да чуе за продажба. Как ли не го уговаряла жена му: „Та нали ти имаш още един също толкова хубав, а ние се нуждаем от пари”, - нейните молби не подействали.

Приближавал празникът Сукот. Да се сдобиеш в тази местност с етрог било много трудно. Но някой донесъл от далеч прекрасния плод, за който искали много пари. Без да види друг изход, р. Йехиел Михл продал драгоценният тфилин и купил етрога. Когато неговата жена разбрала за това се разсърдила: „Ти не продаде тфилина, за да спасиш семейството от недостиг и глад, а го продаде за етрог?!”
Поради невнимание на жената, етрогът паднал и станал непригоден за изпълнение на заповедта. Р. Йехиел Михл промълвил: “Владетелю на света! Аз вече нямам тфилин, нямам и етрог. Но няма да се гневя. Така, че в моя дом ще има мир”. В съня му се появил неговият баща и му казал: “Това, че ти не се разгневи, го оцениха в Небесата по-високо от покупката ти на скъпия етрог”.

За раби Нахман от Брацлав разказват, че бил много избухлив, но работейки над себе си, успял да достигне състояние, при което никога не се сърдел, каквото и да му кажат или постъпват с него.

Раби Менахем Мендл от Любавич, авторът на алахическия труд “Цемах цедек”, никога не изпадал в гняв. Имало случаи, когато му казвали, че в подобна ситуация се разрешава, не само да се сърди, но и се препоръчва: благородният гняв тук е мицва. Тогава той се заемал с Талмуда и свода на законите, за да се увери, действително ли е заповядано в даденият случай да се сърдим. Докато той търсил, какво можело да остане от избухването на гнева?

Кадеш, където се установили евреите, се намирал на границата със страната на Едом. Посланикът на исраелтяните помолил царя на Едом, за разрешение да премине през неговите земи за Ерец Исраел:

“'[Позволи] ни да преминем през твоята земя. Няма да преминем през полята и лозята и няма да пием от кладенците. По главния път ще преминем, без да се отклоняваме нито вдясно нито вляво, докато не минем твоята граница“. И Едом му казал: „Няма да минеш през мене, а [ако не ме послушаш], аз с меч ще изляза срещу теб“. И му казал [посланикът от името] на синовете на Исраел: “По прекаран път ще минем, и ако пием от твоя вода, аз и моите животни, ще заплатя за нея…“ И казал той: „Няма да минеш“. И… се върнал Исраел от него” (20:17-21).

Както виждате, царят отказал (по-долу ще стане разбираемо, защо ние така пълно цитираме този откъс от Тора).

Евреите тръгнали в обход около границата с Едом и пристигнали в аАр аАр (буквално “планина на планината”, малка върху голяма). Тук в първия ден на месеца ав умрял Аарон първосвещеникът и го оплакал целият дом на Исраел тридесет дни.
За Моше е казано: “И синовете на Исраел оплаквали Моше на моавитските равнини тридесет дни...” (Дварим, 34:8). А за Аарон е казано: “...и те оплаквали Аарон тридесет дни, целият дом на Исраел” (БиМидбар, 20:29) — т.е. и мъжете и жените: всички обичали Аарон.

Защо? Това бил човек, който през целия си живот помагал за установяване на мир между хората. Той е бил майстор да помирява скаралите се и в това бил много изобретателен. Талмудът посочва, например такава сценка.

Скарали се двама. Срещал Аарон единия от тях и му казал: „Сине мой аз видях този, който те оскърби. Той много съжалява за това и само дето не плачеше”. След това отишъл при другия и му казал примерно същото. Скаралите се, се срещнали и станали приятели.

За Аарон е казано: “В мир и честност ходи той с Мен и много отврати от греха” (Малахи, 2:6).

Раби Меир казал: “Един човек започнал да се държи лошо. Срещнал се с Аарон, поздравил го, беседвал с него. Когато в последствие този евреин е бил близко да съгреши, изведнъж му идвало на ум: как след това ще погледна в лицето Аарон! Праведникът ще знае, какво съм направил и той ще се срамува да разговаря с мен”.
Много двойки, които са били на границата на развод, били помирени от Аарон. И хиляди евреи от това поколение са носили неговото име: те се раждали от съпрузи, които се решавали да се разделят, но са се помирявали благодарение на него.
Давайки на синовете си неговото име казвали: нека той да прилича Аарон!
Не е случайно това, че Илел е казал: “Бъди ученик на Аарон: стреми се към мир [в своето сърце] и прибавяй в света любов към хората, и ги приближавай към Тора”.
След смърта на Мирям, евреите напуснали кладенеца, а след смърта на Аарон, от тях си отишъл и облакът, който около четиридесет години ги защитавал в пустинята от палещото слънце (след известно време и едното и другото се върнали благодарение на молитвите на Моше).

Чувайки за това, царят на най-близката страна, Арад, решил, че сега евреите са беззащитни и ги нападнал. Те с Б-жията помощ, го разбили и се придвижили по-нататък.

Завършвайки обхода на Едом, исраелтяните пристигнали до границата на Моав, царят на която също не им позволил да преминат през неговата територия. Обхождайки Моав, евреите се оказали до реката Арнон, която го миела от север и граничела с Емор. Знаейки, че до дни те трябва да се появят тук, враговете им се подстрекавали да се съберат и да атакуват пришълците.

И тук станало чудо. По двата бряга на реката Арнон имало планини, а в тях пещери. Враговете на евреите се скрили там и се готвили за нападение. И изведнъж станало земетресение! Планините се раздвижили, и всички еморитяни били убити от разместилите се планини. Евреите преминали през тези места, без да разберат, че ги е очаквала засада. За това те разбрали по-късно.

“За това е казано в книгата за битките на Г-спод: „Случилото се на Червено море и в руслото [притока] на Арнон…’” (21:14). Събитията, които се случили с евреите на реката Арнон, били чудо, както и събитията при Червено море: враговете на Исраел загинали и в двата случая.

Ние често се оказваме спасени от много беди, без да знаем, как това е станало. Това са скритите чудеса „Този, Който сам твори велики чудеса, защото милостта Му е вечна” (Тиилим, 136:4).

Преди евреите да стигнат до реката Ярден, до границата с Ерец Исраел и да се установят срещу град Йерихо, им се наложило да участват в още две сражения: с царя на еморитяните - Сихон и с царя на Башан - Ог. Двете сражения завършили с Б-жията помощ с победа за тях.

По-горе подробно цитирахме откъса, в които Исраел се обръща към Едом за разрешение, да премине през неговата територия. Сега в епизода със Сихон, Тора повтаря буквално същият текст (21:21-23): “И изпратил Исраел посланик до Сихон, царят еморитянски да му каже: „[Позволи] ми да премина през твоята земя! Няма да минавам през поля и лозя, няма да пием вода от твоите кладенци, по главните пътища ще минем, докато не преминем твоята граница“. Но Сихон не позволил на Исраел да премине през неговите предели; и събрал Сихон целия народ и се противопоставил против Исраел в пустинята”.

А в стих 33 е казано: “...и застанал срещу тях Ог, царят башански, той и целият му народ…”

За какво са тези повторения и подробности? За да се почертае: Исраел никога не е бил агресор. Не е бил и няма да бъде.