Наказателнопроцесуални правоотношени
РО не може да приключи разследването преди да докладва на прокурора. 5
Изтегляне 1.81 Mb.
|
4. РО не може да приключи разследването преди да докладва на прокурора. 5. Когато при предявяване на разследването са направени искания, бележки, възражения, РО за трети път задължително докладва. 6. Според чл.196 прокурора упражнява ръководство и надзор върху разследването и има всички онези правомощия, които са посочени в т.1-7 на ал.1. 7. Според чл.197 и указанията на прокурора до РО са задължителни и не подлежат на възражения. Може да се направи извод, че РО са органи на прокурора, те събират доказателства, за да може той да повдигне обвинението пред съда. Видно е , че са му наказателно процесуално подчинени и не са независими от него и не е осигурена възможността им да действат единствено по вътрешно убеждение. Друг е въпросът, че в чл.10 са обявени за независими. ОФИЦИАЛНО НАЧАЛО. РАВЕНСТВО НА ГРАЖДАНИТЕ В НАКАЗАТЕЛНОТО ПРОИЗВОДСТВО. І. Равенството на гражданите в нак.процес – конституционно закрепен принцип в чл.6 ал.2 КРБ, а на отраслово ниво чл.11. Разграничаване между равенството и равните права при състезателността: 1. Равенството се отнася до всички участници в процеса, а състезателността само между страните. 2. Равенството действа в целия нак.процес, а състезателността само в съдебната фаза. 3. Равенството изисква еднакво прилагане на всички закони процесуални и материални, а равните права на страните има предвид равни процесуални права. 4. Равенството изисква равнопоставеност пред всички държавни органи, които осъществяват ФРР, а състезателността еднакво отношение на съда. 5. При равенство на гражданите се сравнява процесуалното положение на гражданите в процеса, които са встъпили в процеса в еднакво качество (равенство на обвиняемия независимо в кой нак.процес), а състезателността се отнася до такива в противоположно процесуално качество. 6. Състезателността има отношение и към прокурора, към процесуалното му положение, докато този принцип се отнася само до гражданите в процесуален смисъл (защото прокурорът също е гражданин). Това не означава идентичен процесуален статут. Потенциалните възможности са еднакви, но процесуалните положения са различни (единия - подписка, другия - домашен арест). ІІ. Изисквания. 1. Единни за всички граждани съдилища, органи на прокуратурата и разследващи органи. 2. Прилагане спрямо всички граждани на едни и същи материални и процесуални закони. 3. Разпоредбата на чл.131 ал.2 обобщено в нея – точно и еднакво прилагане на закона спрямо всички граждани, кова означава, че: а) потенциална възможност за поставяне в по-благоприятен или неблагоприятен режим потенциално съществува за всички граждани в съответно процесуално качество; б) разликата в конкретния процесуален статут зависи не от усмотрението на държавните органи, а от определени обективни признаци; в) тези обективни признаци може да са всякакви, но не и тези, които са изброени в чл.11, респективно чл.6 КРБ; ІІІ. Специфични основни гаранции за неговото проявление. Всички основни начала взаимно се гарантират, но има и някои конкретни процесуални гаранции. 1. Чл.21 ал.1; 2. ! Задължителна защита чл.94 хипотези за защитник – адвокат; 3. Прокурорски надзор – института на контрол по спазването на законността върху дейността на РО – цели да осигури този принцип; 4. Съдебния контрол върху досъдебното производство (друг контрол срещу досъдебното производство) – СРС, претърсване, изземване на кореспонденция, мерки задържане под стража, психиатрия, отстраняване от длъжност, чужбина – различни мерки за принуда и следствени действия. 5. Инстанционният контрол – за точно и еднакво прилагане на законите спрямо всички. ІV. Официално начало – няма разпоредба, извежда се от чл.13. НПК го свързва само с разкриването на истината, неговото приложно поле е по-широко. Той поставя изискване върху дейността на всички държавни органи в целия нак.процес. В рамките на своята компетентност ex oficio служебно да осъществява представените му от закона правомощия (т.а. не просто може, а е длъжен да осъществи). Проф.Чинова различава служебното начало чл.107 от официалното, ако служебното се премахне, не означава, че няма да има официално начало. Всички разпоредби са свързани с официално начало – съд, прокурор. Ярко проявление на принципа е ревизионното начало, което е свързано с така наречените предели на проверка на акта на по-горна инстанция чл.314. Трябва да се разграничава тази компетентност на въззивната инстанция от положението при касационната инстанция чл.347 – тук проверката е ограничена в обжалваната част и по отношение на обжалваните лица (практика – непососочени в жалбата/протеста основания са ирелевантни, освен ако се касае за абсолютно процесуално нарушение по чл.348 ал.3 ал.2-4; още една хипотеза когато ВКС се занимава без посочено основание – когато са нарушени много съществени процесуални принципи, напр. приложен стар закон). Чл.347 обосновава правилото, че там липсва това начало, пределите на проверката са ограничени. V. Изключения. 1. При дела от общ характер. а) във връзка с прилагането на института на споразумението чл.381-384 – официалното начало е ограничено, защото прокурора може да реши да го сключи, прокурорът има дискреционна власт. б) в случаите на чл.21 ал.1 т.7 във връзка ч.207 ал.2 – частно публично престъпление (чл.161 ал.2 НК са такива и 193а); 2. При дела от частен характер. а) свързани със започването на това дело чл.24 ал.4, чл.80 и сл. и продължаването на нак.процес – зависи от пострадалия. В тези дела има възможност за пълно проявление на официалното начало чл.48-50 НПК, възможност прокурора да встъпи и продължи – връщане към принципа; б) чл.414 ал.1 т.3 – свързани с изтърпяването на наказанието. Прокурорът е длъжен да ги приведе в изпълнение (вече с участие на съда). ПРАВО НА ЗАЩИТА. І. Европейски стандарти В европейското право и в частност в решенията на Европейския съд в Страсбург не се използва израза право на защита, а „право на справедлива процедура” или „право на надлежна съдебна процедура”, но между този понятиен апарат и българския израз няма съдържателни разлики. Отделните аспекти на правото на справедлива нак.процедура са обобщени така: 1. Равно право на страните за достъп до материалите по делото; равно право за противовес на доводите на другата страна; равно право за призоваване на свидетели и ВЛ. 2. Право на лично участие в процеса, което е пряко свързано с изслушването на страните – Фишър, Стангфорд, Фредин. 3. Всички доказателства трябва да се представят в присъствието на страната, за да може тя да изтъкне своите. 4. Обвиняемият трябва да има право да мълчи, да не се самообвинява; право да се защити сам, от защитата и право на безплатна правна помощ. 5. Правото на справедлива нак.процедура винаги се свързва с презумпцията за невиновност. У нас вместо право на справедлива нак.процедура и в закона, и в доктрината, и в практиката се говори за право на защита, но в тази връзка са достигнати всички европейски задължителни минимални стандарти, изложени по-горе. ІІ. Обща характеристика на правото на защита по НПК. 1. Принципът е установен в чл.15 и от тази разпоредба могат да се направят следните изводи: а) нормата е непрецизна и съдържа редица повторения и неточности; според ал.1 обвиняемия има право на защита, а според ал.2 отново се повтаря обвиняемия като се включват и другите лица, които участват в нак.процес; ал.4 продължава да повтаря, защото формулира правото на защита на пострадалия, а той няма съмнение, че е лице, което участва в нак.производство по смисъла на ал.2; б) непрецизностите се изразяват в това, че разпоредбата на чл.15 установява правото на защита и в заглавието и в ал.1 използва именно израза „право на защита”, а в ал.2, 4 независимо че пак става въпрос за право на защита употребява израза „средство”. Чл.15 освен че установява правото на защита в ал.3 установява един от основните гаранции за защита . по този начин се получава пълно сливане между право/средство/гаранция за защита; в) лицата, които имат право на защита по смисъла на чл.15, като принцип на процеса, това са гражданите, които в нак.процес защитават свои материални права и законни интереси. Друг е въпросът, че тези граждани, както и всички други граждани, които вземат участие в нак.процес притежават и процесуални права; Гражданите, които защитават чужди права и законни интереси (защитници и повереници) нямат право на защита, защото нямат материални права, които да защитават, но те също притежават многообразни процесуални права, за да могат упражнявайки тези процесуални права да защитават правата и интересите на лицата, които защитават. Гражданите, които технически подпомагат дейността на държавните органи (свидетели, ВЛ и т.н.) също притежават редица процесуални права, но те също нямат право на защита, защото с упражняването на процесуалните им права те подпомагат дейността по разкриването на обективната истина. Всички граждани в нак.процес имат процесуални права, но само тези, които в същото време защитават свои материални права, само те имат право на защита като принцип на нак.процес. Т.е. едни упражняват процесуални права, за да защитят свои материални права, а други, за да подпомогнат съда.
От това правило могат да се направят следните важни изводи: # държавните органи не могат да правят изводи във вреда на лицето от това, че то или не е упражнило или е упражнило частично правото си на защита; # безрезултатното упражняване на правото на защита също не може да се тълкува срещу лицето, което има такова право; # правото на защита трябва да бъде осигурено, независимо от това дали присъствитето на лицето при извършване на дейността е задължително или не; # правото на защита е не само предоставена възможност за активно участие в процеса, но то включва правото на гражданите да изискват от държавните органи да им осигурят правото на защита; 3. Правото на защита е сложно право: а) защото се изразява чрез предоставяне на цяла система от процесуални права на гражданите, за да могат чрез упражняването на тези процесуални права да участват активно в процеса и така да се осигури правото им на защита б) правото на гражданите са регламентирани в самостоятелни текствове на закона, при това изчерпателно: - за обвиняемия правата му са установени в чл.55 - за частния обвинител – чл.76 - за пострадалия – чл.75 - за частния тъжител – чл.82 - за гражданския ищец – чл.87 и т.н. Ако се анализират тези текстове ще се направи извод, че някои права са еднакви за всички граждани, като например правото им да обжалват; правото им да участват в съдебно заседание; да правят искания, бележки, възражения и т.н. В същото време има права, които са специфични само за отделния субект на правото на защита (правото на последна дума има само подсъдимия; само гражданския ищец има право да иска обезпечение на гражданския иск и т.н.). 4. Правото на защита е лично право – именно защото е лично право, то е ненаследимо и непрехвърляемо. Вярно, че след смъртта на пострадалия правото му да се конституира като ЧО, ЧТ, ГИ преминава върху неговите наследници, но конституирането на гражданите в едно или друго процесуално качество не е част, не е съставка от правото на защита, то е предпоставка, за да възникне правото на защита. 5. По българското право отказът от право на защита е недопустим, независимо от начина, по който е направен, затова дори когато едно лице се е отказало да упражнява правото на защита в даден момент, то това лице независимо от направения отказ може да упражни правото си във всеки следващ момент. ІІІ. Отграничаване на правото на защита от други сходни институти. 1. Правото на защита / Правата, които са обект на защита. Правото на защита винаги е процесуално право, защото то се изразява в и чрез процесуалните права, предоставени на гражданите за активно участие в процеса, докато правата, обект на защита (живот, свобода, чест, достойнство, лична и полова неприкосновеност, право на собственост) са винаги материални права. Затова е вярно, че материалните права на гражданите, които са обект на защита в нак.процес се защитават чрез правото на защита. Но самите процесуални права, които са предоставени на всички граждани в процеса също са обект на защита, а института, чрез който се защитават те е този на същественото процесуално нарушение. 2. Право на защита / Процесуалните гаранции за защита. Правото на защита е предоставената възможност за активно участие в процеса, докато процесуалните гаранции са процесуални правила, които или установяват или осигуряват правото на защита. Нормата на закона е гаранцията! чл.55 ал.2 установява правото на защита, тази гаранция се реализира дори когато правото не е упражнено, защото това зависи от волята. Гаранцията, която осигурява правото на защита е обвързана правна норма, която създава задължение за държавните органи (право да разбере в какво е обвинен – ако му е предявен). 3. Право на защита / Средства за защита. Правото на защита осигурява възможността за активно участие в процеса, докато средствата са начини, предпоставени в закона за упражняване на съответни права (право на обжалване – жалба). Правото да се обжалват актовете е именно израз на правото на защита, а средството за упражняване на това право е жалбата. В правото отдавна е доказан постулата, че процесуалните права без процесуалните средства са безсилни, защото няма с какво да се упражняват, а процесуалните средства без процесуални права са безпредметни. 4. Правото на защита от функциите в процеса. Функциите са самата извършвана нак.процес.дейност. Затова е вярно, че правото на защита като процесуален институт е системата от предоставените на гражданите процесуални права, а в процеса на неговата реализация правото на защита е извършваната нак.процес.дейност. Има граждани, които имат право на защита и извършват нак.процес.дейност, която в своята същност е ФЗ (подсъдим, граждански ответник), но има и друга категория граждани, които имат право на защита, а осъществяват ФО (пострадал, граждански ищец, частен обвинител и тъжител). ПРОЦЕСУАЛНИ ГАРАНЦИИ ЗА ПРАВОТО НА ЗАЩИТА. І. Обща характеристика на процесуалните гаранции. 1. Правна същност. а) в доктрината и практиката са давани различни определения на понятието процесуални гаранции, те са обяснявани било като процесуални средства, било като процесуални правни положения, било като задължения на държавните органи; б) определение на понятието процесуални гаранции е дадено от проф.Павлов. Според него може да говорим за различни видове процесуални гаранции, но не можем да говорим за различни по същност. Те са процесуални правила, установени със закон, които осигуряват такова развитие и приключване на процеса, което ще доведе до пълноценното осъществяване на неговата непосредствена и основна задача. Това е определение въобще на понятието процесуални гаранции (абстрактно), а нас ни интересуват в системата от процесуални гаранции тези процесуални гаранции, които осъществяват правото на защита и тези, които осигуряват правото на защита; в) разликите между процесуалните гаранции, които установяват и които осигуряват правото на защита: - тези, които установяват са процесуални правила или правни норми, чиято диспозиция установява, създава права на граждани; тези които осигуряват са процесуални правила или правни норми, чиято диспозиция установява, създава задължения за държавните органи; - тези, които установяват винаги обуславят възникването на процесуални права за субекта на правото на защита, а тези, които осигуряват винаги обуславят възникването на процесуални задължения за държавните органи; - при процесуалните гаранции, които установяват правото на защита не упражняването на правото не означава, че гаранцията не се е реализирала (не – последна дума); това означава, че не се е реализирало правото, но гаранцията, т.е. правилото на закона остава. При процесуалните гаранции, които осигуряват правото на защита неупражняването на задължението от държавните органи винаги ще означава, че това задължение не е реализирано, от което пък следва, че не е реализирана и самата гаранция! Важното е, че нереализирането на процесуалните гаранции от този вид е винаги съществено процесуално нарушение. Когато държавните органи не изпълняват задължение, предвидено в закона, това означава, че не е осигурил правото на защита на гражданите, т.е. че това право е накърнено, а съществените процесуални нарушения винаги се свързват с накърнени права на гражданите. 2. Класификация на процесуалните гаранции, които осигуряват правото на защита (не и тези, които установяват). Аа) които са задължителни по всички нак.дела Аб) които се прилагат, но не задължително, а при предписана дискреция, т.е. целесъобразност дали да се приложи конкретно правило или не чл.224. Дискрецията очертава дали ще се затрудни разкриването на обективната истина, следователно ще се приложи, ако не затруднява. Ба) които се отнасят до всички субекти на правото на защита (да бъде призован на съдебно заседание) Бб) които се отнасят само до конкретни субекти – презумпция за невиновност Ва) които намират приложение във всички стадии и фази на процеса – неприкосновеност на личността; Вб) които намират приложение сам в някои стадии и фази на процеса – забрана да се влошава положението на подсъдимия (намира приложение само във въззивната инстанция и при връщане на делото за ново разглеждане); Га) основни правни гаранции, върху които се изгражда цялата система от правни гаранции за правото на защита – три, които никой не е оспорил: - презумпция за невиновност - неприкосновеност на личността - задължение да се разясняват правата на гражданите Гб) не основни – всички други (чл.15 : чл.17 - затова се тълкува различно↓) ІІ. Неприкосновеност на личността. 1. Тази гаранция е установена не като отделна алинея на текст, който установява правото на защита като принцип на процеса, а в самостоятелен текст чл.17; изводи: а) неприкосновеността на личността се отнася до всички граждани, които участват в нак.производство, а не само до гражданите, които участват в нак.производство и защитават свои права; б) неприкосновеността на личността не означава, че спрямо гражданите не могат да се предприемат мерки за принуда, гаранцията означава, че могат да се предприемат мерки за принуда, но само в случаите и по реда предвиден в НПК. Мерките за принуда са изчерпателно посочени в закона и не може да има други; закона изчерпателно сочи фактическите предпоставки, при които се налага една или друга принуда; както и изчерпателно сочи кои органи налагат мярката, с какъв акт я налагат, редът, по който се налага и редът, по който се обжалва така постановената мярка. 2. Чл. 17 ал.2 съдържа някои особени разпоредби, свързани със задържането, доколкото то е най-тежката форма за принуда, доколкото накърнява правото на свобода. а) единственото основание за задържане извън НПК, извън нак.производство е посочено в ЗМВР – до 24ч. без разрешение на съда; (започне ли нак.процес, задържане по ЗМВР не може да има чл.223-оглед-224) б) задържането по НПК – два вида са възможни: - задържането на обвиняемия от прокурора до 72ч., за което не се изисква разрешение от съда. Правно основание чл.64 ал.2. Фактически основания – обвиняем; необходимост от довеждането му пред съд → искане за промяна на мярка. Единственото фактическо основание за задържане, както е посочено в чл.64 ал.2 е, за да може прокурорът да осигури явяването на обвиняемия пред съда за вземане на мярка за неотклонение „Задържане под стража”, когато е направено такова искане. - задържането под стража, което на досъдебното производство се постановява само от съда по искане само на прокурора по правилата на чл.64 НПК. Задържането по чл.64 от прокурора е мярка за процесуална принуда, а задържането под стража е постановена мярка за неотклонение. ІІІ. Задължение за разясняване – тази гаранция е регламентирана като самостоятелна алинея на чл.15, който установява правото на защита ал.3. От този текст могат да се направят следните изводи: 1. Това задължение е адресирано до всички държавни органи. 2. Това задължение е спрямо всички лица, участващи в процеса (систематическо тълкуване ~ не личи, че е за всички, а само по ал.2) 3. Употребява се главно „разясняват”, което означава, че не е достатъчно държавните органи да му прочетат правата, както са предписани в закона или да му дадат възможност сам да ги прочете. Това означава, че държавният орган трябва да ги обясни като има предвид възрастта, образованието, професионалната квалификация на лицето. 4. Нормата на чл.15 е императивна правна норма, нещо повече, тя създава задължение за държавния орган да разясни правата на гражданите без каквито и да било уговорки, което означава, че трябва да ги разясни, включително когато се явява с упълномощен от него адвокат или повереник. 5. Правата на гражданите се разясняват обикновено преди да е извършено действието, в което те ще вземат участие, но няма пречка това да стане допълнително и в хода на самото извършване на действието. 6. Държавните органи са длъжни да разясняват, но това не означава, че са длъжни да дават периодично или системно консултации на тези граждани, каквото задължение имат техните защитници. 7. От края на изречението на ал.3 е очевидно, че държавните органи не само имат задължение да разясняват правата на гражданите, но имат и задължение да осигуряват възможност гражданите да упражняват своите права (телефон, за да се свържат със защитника си; да му предостави технически средства, за да упражни защитата си – жалба – химикал и хартия). ІV. Презумпция за невиновност. 1. Обща характеристика. а) презумпцията за невиновност е онова правило в правото, което е винаги използвано като критерий, за да се обособят и разграничат различните типове нак.процеси – следствен, обвинителен и смесен. Следственият процес се е обяснявал винаги като такъв, защото в този процес не е действала презумпцията (инквизиционен); Каталог: 2008 2008 -> В. Б. І. Историческо предисловие 2008 -> Що е наркотик? 2008 -> Списък на училищата, които имат ученици с ниски резултати от външно оценяване след 5 клас по съответните предмети 2008 -> Съобщение за членовете на еп 2008 -> Tinctura Valerianae 2008 -> Насочени проверк 2008 -> Betaloc Zoc 2008 -> Движи се и победи есен 2008 2008 -> Решения на задачите за подготовка за състезание Изтегляне 1.81 Mb. Сподели с приятели:
|