Наказателнопроцесуални правоотношени



Изтегляне 1.81 Mb.
страница8/13
Дата11.01.2018
Размер1.81 Mb.
#43600
1   ...   5   6   7   8   9   10   11   12   13

- правните норми, които установяват принудата трябва да са формулирани ясно и точно, за да може гражданите да ги разбират и да предвиждат правните последици при неизпълнението им;

- законът трябва да не е противоправен, да не противоречи на правото, което означава да съдържа всички възможни гаранции срещу произволно вмешателство и посегателство в основни права и свободи на гражданите;

- когато законът си служи с дискреционни правомощия при установяването на принуда, дискрецията трябва да е очертана ясно и точно, за да не може да се използва същата за вмешателство и за накърняване на основни права и свободи;

- правните норми, които установяват принуда не могат да се тълкуват разширително;

в) принудата прямо легалните разпоредби на ЕКЗПЧ трябва да е необходимо в едно демократично общество, което означава, че налаганата принуда трябва да е продиктувана не от лични интереси, а от обществена потребност;

г) принудата трябва да преследва правомерни цели, а според ЕКЗПЧ тези цели са правомерни, когато принудата се налага и се установява в закона в интерес на националната и обществена сигурност; на благосъстоянието на страната или на икономиката за предотвратяване на безредици и престъпления, за защита на здравето, морала или свободите и правата на другите;

д) принудата трябва да е съразмерна или пропорционална на преследваната цев, това означава, че принудата се налага, но само дотолкова и доколкото е необходимо, за да се осъществи целта с оглед, на която се налага принудата;

е) тъй като МПП накърняват основни права и свободи и са свързани с граждански права или с наказателно обвинение затова спорът при налагането на принудата трябва да бъде решен от съда - независим безпристрастен по смисъла на чл.6 т.1 ЕКЗПЧ. Затова МПП се налагат или от съда или с разрешение на съда или с възможност да бъдат обжалвани пред съда.и така се осигурява правото на достъпа до съда по смисъла на чл.6 т.1.

ІІ. МПП по НПК – посочени са изчерпателно, както и предпоставките, при които се налагат; както и реда, по който се налагат; както и компетентните органи. По нашия закон МПП включително и на досъдебното производство най-често се налагат от съда, а мерките, които се налагат от орган на досъдебното производство могат да се обжалват пред съда. Нашият НПК предписва МПП, които се постановяват само по отношение на обвиняемия и МПП, които могат да се наложат и по отношение на други лица, както и регламентира редица принудителни способи за доказване. Класификация на МПП:

1. Мерки за неотклонение и други МПП, прилагани по отношение на обвиняемия – всички мерки за неотклонение и МПП по отношение на обвиняемия са изчерпателно посочени в гл.7, р-л 2:

а) мерките за неотклонение са четири – подписка, парична гаранция, домашен арест, задържане под стража. Задържането под стража и домашният арест се постановяват от съда дори когато става въпрос за досъдебното производство. Гаранцията се постановява от органа на досъдебното производство, но с новия НПК се даде възможност на обвиняемия и неговия защитник да я обжалват пред съда. Единствено подписката като най-леко може да се постанови от органите на досъдебното производство и не се обжалва пред съда. За първи път с новия НПК не е задължително да се налага мярка за неотклонение, което означава, че може да има обвиняем без мярка за неотклонение.

б) другите МПП на обвиняемия по гл.7 са забрана за напускане чл.68, за доближаване чл.67, отстраняване от длъжност чл.69, настаняване за изследване в психиатрия чл.70, принудително довеждане чл.71, мярка за обезпечение на граждански иск чл.73 и мярка за обезпечение на глоба и конфискация чл.72.

Мерките за неотклонение са класически превантивни мерки, защото тяхната непосредствена цел е да се попречи на обвиняемия да се укрие или да извърши престъпление или да осуети привеждане в изпълнение на влязла в сила присъда чл.97. Що се отнася до другите мерки за принуда тяхната непосредствена задача е да се осигури срочното приключване на процеса. Мерките за неотклонение и другите МПП нямат санкционен характер, защото не се явяват санкция за извършено процесуално нарушение, т.е. санкция за неизпълнение на процесуално задължение. Единственото изключение е правилото по силата, на което, ако обвиняемият не изпълнява задължения, свързани с наложена мярка за неотклонение, мярката за неотклонение се заменя с по-тежка (единствения случай на налагане на принуда като санкция за неизпълнение на процесуално задължение).



2. МПП, прилагани по отношение на други лица: а) те се намират в други глави и раздели на НПК;

б) такива МПП са – принудително довеждане на свидетел и глоба при отказ на свидетел да даде показания чл.120 ла.3, отстраняване от съдебна зала на всеки, който нарушава реда чл.267, глоба на всеки, който нарушава реда чл.266 ал.2, глоба на ВЛ, което не се явява след като е редовно призовано или което откаже да даде заключение чл.149 ал.5 НПК. От изложеното е очевидно, че тази група МПП са винаги санкционни, те се налагат, когато лицето винаги не е изпълнило, предписани му от НПК процесуални задължения. Тези мерки, които представляват санкции за неправомерно поведение в хода на процеса е очевидно, че имат като непосредствена цел да се осигури успешното и срочно приключване на процеса.

3. Законът не ги е вкарал в МПП. Принудителни способи за доказване – те са способи за доказване или действия по разследване на досъдебната фаза или съдебно следствени действия на съдебната фаза и са именно принудителни, защото за тези способи за доказване НПК предписва, че могат да се извършват принудително и въпреки волята на лицето чл.146 ал.3 (иначе, ако е въпреки волята и принудата не е посочена в закона, няма да може да се приложи; ще може само ако е предписано в закона). Чл.163 само ал.4 (образци, претърсване – извършват се само с разрешение, разрешение само при отказ); обиск – когато е с разрешение на съдия може чл.164. Освидетелстване, образци, обиск, претърсване и изземване – следователно за това е необходимо да се иска разрешение на съда, защото се извършват принудително. Има още една група действия, които могат да се извършват само с разрешение на съда – СРС и задържане и изземване на кореспонденция – те също накърняват основни права и свободи – право на личен живот, тук волята на лицето е без значение, те са тайни. Принудителни способи за доказване са - освидетелстване, образци, обиск, претърсване и изземване. Непосредствената задача на тези принудителни способи е очевидна – да се принуди лицето и въпреки неговата воля да участва в извършването на действието, за да се осигури доказателствен материал за разкриването на истината. Това е тяхната единствена цел и затова те не могат да се определят нито като санкционни, нито като превантивни мерки. Именно защото са свързани с налагане на принуда и защото с тази принуда се накърняват основни права и свободи, то затова за извършването на тези действия се изисква разрешението на съда. Разрешението на съда се иска и когато се извършва изземване на пощенска и телеграфна кореспонденция, както и на използване на специални разузнавателни средства. Те не могат да се окачествят като принуда, те се извършват тайно, но представляват сериозно вмешателство в основни права и свободи.

ПОДПИСКА. ГАРАНЦИЯ. ДОМАШЕН АРЕСТ. ЗАДЪРЖАНЕ ПОД СТРАЖА. ДРУГИ МЕРКИ ЗА ПРОЦЕСУАЛНА ПРИНУДА.
І. Подписка – лицето поема задължението да се явява, а не да се подписва. Ефективна система на контрол.

ІІ. Гаранция чл.66. съобразно с имущественото състояние на лицето като допълнителен критерий при определяне на размера на гаранцията. срок за внасяне – замяна с мярка „Задържане под стража”. Освобождава се в 3 годишен срок от отпадане на основанието – осъден на наказание различно от лишаване от свобода; когато е отменена мярката – става изискуема. Срещу нея се насочва принудително изпълнение – например гражданския ищец – от чуждо име.

ІІІ. Домашен арест. Задържане под стража – ограничаване свободата на придвижване, контакти, поставяне под определен режим; най-тежката мярка – взема се от съответния първоинстанционен съд по предложение на прокурора, РО чл.63 ал.2. На досъдебното производство – задължително времетраене ал.4 (обвиняемият може да поиска внасяне на делото в съда – интересите на лицето пред интересите на правосъдието).

ІV. Процедура за вземане и обжалване.

V. МПП – изброени изчерпателно. Мерките за неотклонение са един вид от МПП. „Забрана за доближаване” – идеята е да не се въздейства върху пострадалия, който често е и свидетел; няма санкция; няма яснота как се дефинира непосредствеността; трябва ли да се ограничава свободата на пострадалия / подсъдимия – как ще се контролира.

ПРАВНА ПОМОЩ. ЗАЩИТНИК. ПОВЕРЕНИК.
І. Защитник. Предпоставки.

1. Лица, които могат да бъдат защитници – НПК визира две категории лица, които могат да участват в нак.производство като защитници:

- упражняващи адвокатска професия чл.91 ал.1 - ал.2 – не само от първа степен

2. Основания за отвод на защитника ал.3 – законът поставя определени изисквания за безпристрастност → чл.92

3. Упълномощаване чл.93 – гражданско правен момент в отношенията обвиняем:адвокат – подвеждат се под правилата на договор за поръчка. Разлика между договора и пълномощното – в нак.процес има смесване чл.93 ал.1, няма пречка избора да бъде осъществен и от трето лице. Упълномощаването е на гърба на договора за правна помощ, сътрудничество и защита, няма пречка да е избран от едно лице, а пълномощното да е подписано от обвиняемия. Ал.4 – съгласието се вписва в протокола; ал.5 – практиката – разширително. Пълномощното важи за това, което е описано; практика – правото на жалба се приема към предишната инстанция.

4. Наличие на възможност лицето да встъпи в процеса чл.97, ал.1 пр.1 – няма такава.

5. Молба – да встъпи в процеса, най-често е устна и най-често конклудентна. Изрична молба най-често се подава, когато лицето не присъства при първите действия.

6. Конституиране или допускане до участие – най-често конклудентно – вписване в протокола за предявяване на обвинението. Нарочен акт се изисква, когато има нарочна молба и винаги при служебен защитник.

ІІ. Процесуален статут на защитника.

1. Субект на нак.процес и страна в съдебната фаза.

2. Самостоятелен субект различен от подсъдимия. Това означава, че той има свои самостоятелни права и може да упражнява правата на подсъдимия различно от упражняването на подсъдимия чл.99 ал.2.

3. Различия:

а) в гражданския процес упражнява правата, чиито интереси защитава, в нак.процес е самостоятелен субект;

б) в гражданското представителство упълномощеното лице има най-много правата на упълномощителя, докато тук защитника има и свои самостоятелни права, свързани с упражняването на тези права, чиито защитава и представлява.

в) при гражданския – извършването на действието от едното лице преклудира самото право, докато тук може и защитника и подсъдимия.

г) тук водеща позиция в отношенията защитник:обвиняем е позицията на защитника, той е длъжен да съгласува линията на защитата с обвиняемия; при противоречие с позицията защитникът продължава да защитава своята позиция, уведомява и ако подсъдимия не го отзове/оттегли пълномощното, упълномощи друг, който да назначи – това е водещата позиция чл.98 ал.2.

В нак.процес отношенията между подсъдим и защитник са особен вид отношения и затова се говори за наказателно процесуално представителство, което се различава от гражданско правното представителство.



ІІІ. Повереник – лице, което подпомага останалите граждани, защитаващи свои права и законни интереси в нак.процес извън подсъдимия. Изпълнява същите функции. В правната теория няма яснота дали е самостоятелен субект или не (дали правата им са изрично упоменати, дали може да извършва самостоятелно действия и това действие да не се отрази на лицето, което представлява и това лице да може да го осъществи самостоятелно). Чл.318 ал.6 – единственото изрично регламентирано право + чл.253 – не е страна (субект).

ІV. Особен представител – предпоставки чл.101 ал.1 – конфликт на интереси + недееспособност; ал.2 – друга причина. Адвокатът обективно е длъжен да предяви тези права (когато работодателят бездейства).

ГРАЖДАНСКИ ИЩЕЦ И ГРАЖДАНСКИ ОТВЕТНИК.
І. Гражданският иск в нак.процес се разглежда, за да може едновременно с нак.дело с оглед бързината да се осъществи и тази защита и тази претенция за обезщетение за претърпените вреди. Гражданският иск се разглежда по НПК и не променя същността на нак.процес. Предимството се състои в тежестта на доказване, освен времево. Държавната такса е 4% от претендираната стойност – тук се внася на края след уважаването и то върху уважения размер. Недостатъците – съгласно разпоредбите на закона чл.88 ал.2 по тази причина редица усложнения в процеса не са допустими; изключено е съединяване на искове имуществени / неимуществени вреди, другарство, подпомагаща страна, встъпване, привличане, принудително изпълнение).

ІІ. За да бъде конституиран ГИ или за да бъде предявен граждански иск трябва да са налице няколко предпоставки:

1. Процесуална правосубектност – лице претърпяло имуществени/неимуществени вреди пряка и непосредствена последица от извършеното престъпление. За разлика от ЧО и ЧТ, които могат да бъдат само ФЛ, то ГИ може да бъде и ЮЛ (нямат чест и достойнство). Когато едно лице търси обезщетение може да бъде ЮЛ. При претърпени имуществени вреди ЮЛ също може да бъде пострадал, затова при ГИ където има обезщетен субект, субектът може да бъде ЮЛ.

2. Процесуална дееспособност – при ЮЛ представителна власт.

3. Образувано нак.дело.

4. Молба чл.85 ал.1,2

5. Срок – ал.3 най-късно; най-рано чл.84 ал.1 началото на съдебното производство.

6. Да не е предявен иск по реда на ГПК – алтернативност.

7. Допускане за съвместно разглеждане с нак.дело – с определение, конституиране на ГИ. Когато е видно, че гражданският иск ще затрудни нак.дело, съдът може да не го допусне. Определението на съда не подлежи на обжалване, защо не се прекратява пътя на защита.

ІІІ. Функции – ГИ осъществява допълнителната функция по обосноваване и поддържане на гражданския иск. От основните функции осъществява ФО, подпомага прокурора по осъществяването й. ГИ е субект на наказателния процес, страна в съдебната фаза, самостоятелен субект. Правата му са регламентирани в чл.87.

ІV. Граждански ответник. ГО не встъпва в процеса по собствено желание. Не е задължително по всеки граждански иск да има ГО, а именно когато е само срещу подсъдимия. ГО са тези лица, които по силата на гражданските закони носят отговорност за действията на подсъдимия (непълнолетни→родители, работник/служител при или по повод възложената работа →работодател). Конституира се не по собствена воля, когато се предяви граждански иск в молбата по чл.85 той заявява срещу кого го предявява и по този начин се определя; ако го предяви срещу обвиняемия, няма да има ГО. Съдът проверява дали лицето има качеството на ГО или не.

V. Процесуално положение на ГО:

- субект в процеса

- страна в съдебната фаза

- осъществява ФЗ

- функция по оборване на предявения граждански иск
СВИДЕТЕЛ. ЗАЩИТА НА СВИДЕТЕЛ. ЗАЩИТА НА ЛИЦА, ЗАСТРАШЕНИ ВЪВ ВРЪЗКА С НАКАЗАТЕЛНО ПРОИЗВОДСТВО.
Защитен свидетел – да даде правдиви доказателства. Две линии на процесуална регламентация:

1. Защита на самия свидетел, за да е свободен да даде тези показания – анонимен свидетел; – физическа – охрана

- физическа – чл.123 – гарантира недопускане на посегателства върху свидетеля, негови близки и имуществото му;

- скриване на самоличността

2. Разпит пред съдия – за да могат да се използват валидно тези показания; на досъдебното производство да има такова закрепване, че да могат да бъдат използвани. Осигуряване на свидетеля на възможност да даде обективни показания.

Технология на даване на показания от защитен свидетел чл.141 НПК, чл.124, чл.223 ал.1 – необходимост: две групи причини:



- физически

- опасност от „забрава”

ПРЕДМЕТ НА ДОКАЗВАНЕ.
І. Правна същност на понятието на предмета на доказване.

1. В НПК няма дефиниция на понятието предмет на доказване, тъй като чл.102 не е дефинитивна правна норма, а по-скоро е обяснителна такава, защото сочи при това изчерпателно кои са трите групи обстоятелства, които подлежат на доказване по нак.дела.

2. В правната литература и практика отдавна е дадена дефиниция на това понятие и тя е формулирана така: Предмет на доказване това е съвкупността от обстоятелства, които трябва да се доказват по наказателните дала, за да се приеме, че е разкрита обективната истина. Доказват се факти на обективната действителност – обстоятелствата (доказваме обстоятелства, когато се докаже, този факт става доказателство; фактите, подлежащи на доказване са обстоятелства; всеки факт, доказан несъмнено е доказателство за доказването на следващото обстоятелство предмет на доказване).

3. Предмет на доказване по нак.дела са винаги конкретни факти на обективната действителност, затова няма съмнение, че онова което се доказва по нак.дела са винаги минали факти на обективната действителност. Вярно, че законът нарича фактите, които са предмет на доказване обстоятелства по делото и причината е за да ги отграничи от същите тези факти, които в един момент от развитието на процеса се явяват доказателства по делото. По нашия НПК обстоятелствата, които са предмет на доказване, това са недоказани факти на обективната действителност, същите тези факти доказани по несъмнен начин от този момент се явяват доказателствата по делото и така до изчерпване на цялото доказване. (Възпроизвеждането на факт е твърдение за факт, защото го е видял, възпроизвеждането е доказателствено средство, твърдението не е доказателствено средство; фактическите констатации са логически извод за съществуването на тези факти след анализ на доказателствения материал по делото, а не са доказателствено средство).

4. В чл.102 предмет на доказване е посочен, но е посочен общо и абстрактно и принципно никой член, в който и да е закон не може да посочи обстоятелствата, които трябва да се докажат по всяко конкретно нак.дело, защото това е невъзможно; конкретните обстоятелства са винаги различни за всяко конкретно нак.дело.

5. Понятието предмет на доказване трябва да се различава от понятието предели на доказване. Предмет на доказване е понятие, което се свързва и което очертава обстоятелствата, които се доказват по нак.дела, а пределите на доказване, които се свързват и които очертават кръга от доказателствени материали, които трябва да се съберат и проверят, за да се изчерпи предмета на доказване. Предмета на доказване сочи обстоятелствата, които трябва да се докажат, а пределите – доказателствените материали.

6. Функционалното предназначение на понятието предмет на доказване е да очертае като сложи рамки в процеса на доказването, затова чл.102 сочи онези три групи обстоятелства, които се доказват по нак.дела, а всички други нямат правно значение.

ІІ. Анализ на трите групи обстоятелства, които подлежат на доказване.

1. Чл.102 т.1, за да се изчерпи предмета на доказване по тази първа група, трябва да се докажат следните обстоятелства: време и място на извършеното деяние, начинът, по който е извършено, причинените вреди и причинната връзка между деянието и вредата. По тази първа група обаче трябва да се докажат и всички обстоятелства, свързани с извършителя на престъплението – кой е той, има ли особено качество (непълнолетен, длъжностно лице, военен) и всички факти, свързани с вината на извършителя. По т.1 се доказва също има ли участие на други лица в извършването на престъплението и в какво се е изразило. По т.1 се доказват всички обстоятелства, които изключват или погасяват наказателната отговорност (малолетен, невменяемост; давност, смърт, амнистия).

2. т.3 – смекчаващи, отегчаващи, мотиви, подбуди – характера и степента на отговорността. За да се изчерпи доказването на обстоятелствата по т.3, това ще рече да се докажат всички онези факти, които ще бъдат оценени като смекчаващи, респективно отегчаващи вината обстоятелства, мотивите, подбудите, конкретната степен на обществена опасност на конкретното деяние и на конкретния деец. От изложеното е видно, че когато се решава въпроса кои обстоятелства се доказват по чл.102 т.3 се имат предвид разпоредбите на чл.54 НК – свързани с определяне на наказанието.

3. т.2 (по т.1 когато се доказва резултатно престъпление – ще се доказват вредите). Доказват се или защото са елементи от състава (т.1) или защото са отегчаващи, респективно смекчаващи обстоятелства (т.3). Характерът и размерът на вредите винаги се доказва по т.1, ако са елемент от фактическия състав на престъплението, но независимо от всичко вредите се доказват по всяко дело, защото са смекчаващо или отегчаващо вината обстоятелство, което означава, че се доказват при доказването по т.3. Очевидно, че смисъла от съществуването на т.2 може да се свърже само със случаите, когато е предявен граждански иск в нак.процес, защото при предявяване на такъв иск се доказват не само вредите, причинени с престъплението, но и други обстоятелства като може ли по делото да се конституира граждански ответник, има ли подсъдимия имущество, къде се намира то, може ли да послужи за обезпечаване на гражданския иск.

СЪЩНОСТ НА ДОКАЗАТЕЛСТВАТА.
І. Определяне на понятието.

1. Обяснение на първия белег на понятието, според което доказателствата са фактически данни.

а) във всички издания на Българския тълковен речник думата фактически данни е обяснена като данни, които имат характер на факти, следователно доказателствата са факти на обективната действителност;

б) за да бъде един факт доказателство, той трябва да отговаря на следните условия:

- фактът трябва да е индивидуализиран по време и място, затова слуховете или мълвата, макар да са факти на обективната действителност не са доказателства, защото не са индивидуализирани;

- фактите, които ще послужат за доказателства може да са вещи, предмети, книжа, но и всички следи, видими ли не оставени върху тях;

- фактите, които ще послужат като доказателства може да са факти на обективната действителност, но и факти на вътрешния психически мир на човек, когато се наричат невеществени доказателства;

- фактите може да са минали, настоящи, постоянни, временни, новосъздадени, нововъзникнали, съществуващи или не към момента на доказването;

в) фактите на обективната действителност, които са доказателства трябва да се различават от обстоятелствата по делото (в момента, в който един факт става доказан, той от обстоятелство става доказателство за следващия факт). Обстоятелствата също са факти на обективната действителност, които обаче са предмет на доказване чл.102. Затова един факт на обективната действителност в процеса на неговото доказване е обстоятелство по делото, а след като бъде доказан несъмнено е доказателство. Обстоятелства по делото това са недоказани факти, а същите тези факти доказани по несъмнен начин са доказателствата;

г) фактите, които ще послужат каот доказателства, трябва да се различават от възпроизвеждането на същите. Възпроизвеждането на фактите на обективната действителност по един или друг начин е доказателственото средство;


Изтегляне 1.81 Mb.

Сподели с приятели:
1   ...   5   6   7   8   9   10   11   12   13



©obuch.info 2024
отнасят до администрацията
    Начална страница
Автореферат
Анализ
Бизнес-план
Биография
Глава
Диплом
Доклад
Задача
Закон
Занятие
Заседание