Невена Неделчева – Марта Невена Неделчева (19. 08. 1908 г. – 20. 04. 1995 г.) Предговор

*********************

– Може би всичко така е трябвало да бъде – мислеше си Марта – може всичко в миналото да е станало за добро... Пък и бяха изминали толкова много години вече. Мисълта за Павел бе станала за нея като някаква звезда, която светеше в душата й... но далечна, много далечна. Тя не изпитваше вече скръб, нито пък тъга, а само в душата й бе останал за него спомен като за нещо много хубаво преживяно, но отдавна, много отдавна...

Имаше време, когато тя го очакваше и мисълта, че той ще се върне, я вълнуваше. Но после работата, която всецяло изпълни живота й, сякаш отдалечи образа на Павел и тя не мислеше като преди постоянно за него... Но за своя изненада, винаги го намираше в душата си да я гледа с хубавите си очи, тих и мълчалив.

Бяха се изминали седем месеца от завръщането на Лидия, когато Марта получи от нея особено писмо. В него тя пишеше, че животът си искал своето и, че тя щяла да встъпи в нов брак. На нея й било твърде тежко сама жена да се грижи за себе си и за детето. Затова тя моли Марта да отиде при нея, за да могат да си поговорят заедно. Тя била съвсем сама на света и съветът на Марта, която тя имала като повече от сестра, й бил така необходим в този важен за живота й момент. Наистина, тя вече не била млада, но колкото и да бил възрастен човек можел да сгреши, а тя достатъчно грешила вече... Човекът с когото тя мислела да свърже живота си, бил доста заможен. Имал три деца. Две момчета – оженени и едно на възрастта на Ян. Това я радвало и омъчнявало, защото й напомнял за нейния син, който не пожелал да отиде да я види. Но тя щяла да вложи много обич и нежност в отношенията си като майка към онова момче и по този начин да направи за него това, което някога не е могла да направи за Ян.

Марта дълго се колеба, дали да отиде, но най-после реши. Докторът и жена му обещаха да наглеждат приюта и да се грижат за всичко, само и само да отиде. Най-после и тя бе жив човек, имаше нужда от почивка и разходка – нима цял живот ще живее и ще работи само за другите хора. Най-после Марта отстъпи пред настояванията на двете, обичащи я безкористно души. Но дълбоко в душата си тя знаеше, че отива пак заради него – заради Павел... Колко неизмерими са дълбочините на душата и как на нейните гънки се крият неща, които човек и не подозира. Могат години да минат, много години да минат... и човек мисли, че е забравил всичко. Но един ден, една от гънките на душата се разгъне и от там се покаже миналото тъй, както някога е било преживяно и тогава вижда, че всичко си е пак така, както някога, само че не е мислил за него... И Марта знаеше, че отива да види тази жена, тази чудесна жена, която без сама да знае, бе станала причина за толкова нечовешки страдания и скърби, за такъв дълъг низ от години, в които душата на Марта бе обкована с лед и мраз, а животът й бе пуст, мрачен и безсмислен... Притворила клепки, Марта си спомняше всичката горчива скръб на дните и годините, през които сама в стаята си е проливала горещи сълзи по безвъзвратно загубеното щастие. Как е кършела пръсти и как е плакала с всичкото онова безнадеждие на човек, загубил всичко най-мило и нямащ за какво да живее повече... Как си е удряла главата, как е призовавала смъртта да я освободи от непоносимите страдания...

Марта чувстваше, че при спомените на това горчиво минало душата й отново потръпва, сърцето болезнено се свива. Затова тя помаха с ръка и отвърна поглед от миналото. Искаше да вижда само настоящето, а това настояще казваше, че една жена има нужда от нея и от нейния сестрински съвет.

Марта ходи, стоя пет дни и се върна. На връщане в душата си чувстваше радост, спокойствие, облекчение и освобождение. За всичките си тези чувства тя не можеше да си даде ясна сметка – защо и за какво се раждаха в душата й, но като че ли дълбоко в себе си тя чувстваше, че новият брак на Лидия й дава някаква особена свобода. И това чувство бе толкова силно у нея, че я изпълваше с радост.

Лидия беше още много млада и запазена. Сякаш страданията не бяха сложили своя отпечатък върху нея и тя бе запазила своята необикновена красота. А детето й – Лучия, Марта дълго не можеше да снеме очи от това прекрасно дете. Тя беше изненадана от нежността, грацията и деликатността в обноските на това малко момиче.

Човекът, с когото Лидия свързваше живота си, беше спрямо нея много по-стар, но беше добър и най-главното за Лидия – богат. Марта в случая й беше малко полезна с отиването си, защото решението беше взето, но все пак, Лидия й се зарадва много и като на родна сестра си каза всичко, което беше на сърцето й.

След този брак Лидия пак пишеше на Марта хубави писма, но те ставаха по-редки и по-редки. Види се, заета твърде много в новия си живот, нямаше много време за писане на писма. А и Марта като че ли не ги очакваше, защото й се струваше, че тя бе изпълнила дълга си към тази жена и някакво огромно бреме бе паднало от гърдите й.

И сега Марта, готвейки се да отиде при Ян, чувстваше душата си окрилена и радостна. От новия брак на Лидия Марта почувства, че самата съдба й оставя Ян. Родната майка след първите няколко писма не се опита да влезе повече във връзка с него и не го потърси... Ян беше отново сам... Тогава незнайно как, из самите дълбочини на душата на Марта се появиха безкрайно нежни чувства към него. Чувства, които тя винаги бе потискала в себе си, защото мислеше, че те са право на тази, която го бе родила... Но когато тя отново го остави заради материалното си благосъстояние и новия си мъж, когото бе срещнала, Марта премахна човешките прегради, които бе сложила в чувствата си и даде свобода на природата да нареди всичко в нея. А тази природа казваше – майка – това е обичта – хубавата, безкористната всеотдайна обич... И който я пуснеше в себе си и проявеше, тя беше истинска майка.

***************

В цялата страна имаше необикновено оживление поради това първо допускане на външни хора в опитното училище и навсякъде се чуваха различни коментари върху методите, с които то си служеше.

Пътуващите в специалния влак също бяха крайно възбудени и оживени. Във всички купета ставаха спорове за невероятните успехи на това първо по рода си училище и заедно с това спечелването на уважение от чуждите държави спрямо нашата страна.

Практическите задачи, които учениците изпълняваха вън от училището, по всички краища на родината, караха мнозина да се заинтересуват за това необикновено училище, а заедно с това идеите, които изнасяше то, се разпространяваха с необикновена бързина.

Между пътниците имаше много репортери, фотографи, които искаха да видят чудото и да го съобщят на мнозинството чрез своите вестници.

Някои ги бяха вече изпреварили и в сутрешните вестници имаше снимки на някои сгради и салони на училището. Всички навеждаха глави над фотографиите, гледаха ги и дълго разговаряха върху тях...

Марта стоеше в едно от първокласните купета и също разглеждаше един вестник. Когато тя се качваше на специалния влак, той беше вече препълнен и тя влезе съвсем набързо в купето, което кондукторът й бе посочил. В него имаше чужденци, дошли специално да видят и се запознаят с методите на новото училище. Те говореха на френски и тя разбираше езика, слушаше неволно мислите, които си разменяха относно принципите, върху които било сложено новото училище.

Марта бе седнала в ъгъла до прозореца, тъй като това място бе свободно, без да обърне внимание на дрехата, която бе закачена там. Господата я погледнаха, но никой нищо не й каза и тя зачете вестника.

На една гара продаваха хубави едри череши в малки пликове, сложени на специални дървени табли. Марта веднага поиска да купи от тях за Ян. Наистина, носеше му много неща, но все й се виждаха малко и недостатъчни. Тя повика момчето, което се спираше под прозорците на купетата, да й даде череши. То веднага дойде и тя се наведе да си избере някой плик с по-добри череши. Когато се изправи, случайно се обърна и видя един господин изправен на съседния прозорец гледащ през тъмните си очила към нея. Може би той също очакваше да си купи череши, затова Марта набързо плати своите и освободи момчето.

Влакът отново бе потеглил, когато вратата на купето се отвори и на прага се показаха двама господа. Те погледнаха към Марта и мястото до нея и едва тогава тя се сети за закачената зад гърба й дреха и разбра, че е заела чуждо място. Тя веднага стана, но един от господата й направи знак с ръка да седи. Седящите се сместиха и направиха място на влезлите. Единият седна до нея, а другият отсреща. На Марта й бе крайно неловко от случилото се и й се искаше да им се извини, но те заговориха помежду си на английски и тя мислейки, че са чужденци, не знаеше как да им заговори. Тогава тя само въздъхна, посмести се съвсем в ъгъла и се загледа във вестника си.

Когато обръщаше страниците му, тя неволно погледна насреща към насядалите господа и погледа й падна върху господина, чието място бе заела без да знае. Той беше същият, който тя бе видяла да стои изправен на съседния прозорец, когато тя купуваше черешите. Тя спря за миг очите си върху него и го видя по-добре. Той бе с прошарени коси върху слепите очи и със също такава прошарена брада. На нея й се стори, че той я гледаше изпод тъмните си очила и пак й стана неловко, че е заела мястото му.

Когато Марта прегледа вестника и прочете това, което беше интересно за нея, тя го сгъна, остави го на масичката и се загледа през прозореца.

– Госпожо, ще ми позволите ли да прегледам вестника – чу Марта някой да й говори на български език. Тя веднага се обърна и видя протегнатата ръка към вестника на господина с тъмните очила.

– Да, разбира се – отговори тя, крайно учудена от това, че чужденецът, според нея, знаеше родния й език и му подаде вестника.

После тя отново се обърна към прозореца и гледайки красивите местности, които се редуваха пред погледа й, се замисли за Ян и Величков.

– Колко ли ще се зарадват те и как ли я очакват сега? А също и двамата приятели на

Ян – Борис и Венелин – какво ли правят сега и как ли се приготвят за гостите? Колко й бяха мили тези дребни младежи, които бяха за нея като братя за Ян. През тези седем години, колко пъти идваха заедно с Величков и Ян през време на отпуските, за практическо приложение на знанията си и колко хубави спомени пази в душата си от тогава за тях!

И тъй замислена, като че не по своя воля, тя се обърна и погледът й падна върху господина с тъмните очила, който държеше вестника без да го чете, спрял неподвижен поглед върху нея. Тя щеше отново да се обърне към прозореца, когато господинът я запита дали тя има някой близък в новото училище или отива като любителка.

– Да, имам близки – отговори Марта.

– Ученик или ученичка – попита отново господинът, явно желаещ да влезе в разговор с Марта.

– Ученик —промълви тя.

– Ваш син може би?

– Почти... или как да кажа?...

– Извинете – каза бързо господинът, попитах, защото ме интересува да чуя нещо за това училище от родители или ученици. Защото ние сме тук от два дни, а толкова чудни неща сме чули – просто невероятни. А бих искал да зная нещо по-положително – в смисъл да е близо до самата действителност.

– Да, наистина, това училище е първото по рода си в страната – заговори Марта – и ние вярваме, че неговите випускници в своя живот ще докажат доколко то е полезно за тях, а също и на родината ни. Защото винаги едни добри граждани са полезни както на себе си, така и на родината си.

– Това е много вярно. Но какви са тези практически отпуски, за които толкова много се говори?

– Те са даване на възможност на ученика да провери, доколко той е възприел знанието, предавано му там и до колко той може да си служи с него в практическия живот. Така например, между многото други практически задачи, дава им се и тази да изкарват сами прехраната си през тези отпуски. Като това самостоятелно справяне с живота се започва от един ден и прогресира с дни, седмици и месеци, пропорционално с растенето на ученика, а също така и с възможностите, които той крие в себе си.

– Това, наистина е интересно. Но какво ли биха могли да работят тези деца в България?

– О, толкова много. Работа има навсякъде, господине, стига човек да желае. А тъкмо в това училище развиват най-много трудолюбието и желанието на човек да работи.

– Много би ме интересувало как вашите близки са разрешавали някои практически задачи. Разбира се, ако това питане не е нескромно от моя страна.

– О, не, моля, никак. Детето, което ми е близко, свири много добре на цигулка. Той обикновено се връща с приятелите си, един от които е негов по-голям брат в изкуството – голям цигулар, виртуоз. От него има доста отпечатани музикални трудове. Другите трима приятели – съученици – единият е отличен резбар, вторият пее, а третият е комик и същевременно е добър художник. Но освен тези първи специалности, както те ги наричат, имат и второстепенни. Всеки ученик си избира по един практически занаят, така да се каже или както те го наричат практическо изкуство, с което всякога могат да си послужат, когато имат време или не могат да прилагат първото. Някои имат като втори предмет подвързването на книги, други – правене на мрежи, детски чанти, кукли, детски играчки. Или пък тъкачество, в което се прилага художествения усет и способности, зидарство и още много други. И когато си идват в тези практически отпуски, те прилагат знанията, които са придобили и усвоили.

– Навярно музикантите дават концерти – каза господинът – и Марта забеляза, че той я гледа упорито в ръцете и почувства нещо особено, което преминаваше през самата нея. Тя прибра към себе си ръцете си и, като ги стисна неволно, каза:

– Да, понякога даваха концерти, но това бе през първите години. Но после Ян и другарите му образуваха скитническа група, свиреха по пътища, села и градове. Тогава наистина аз им завиждах от сърце, защото те имаха възможност да пропътуват доста местности и да се запознаят с много неща. Едно лято имах възможност да бъда с тях. В душата ми остана един от най-красивите спомени в живота ми. Те свиреха по събори, по хора, по стърги. Народът се събираше и ги слушаше. Двама от тях свиреха, трети ги придружаваше с песен, а комикът събираше щедрия дар на българина.

Случваше се да минаваме край жетварки – цигуларите изваждаха цигулките и засвирваха. Сърповете се отпускаха и всички мълчаливо слушаха.. Друг път подхващаха буйно хоро край натрупаните снопове. А колко хубави бяха лунните нощи в селата! Завърналите се морни от работа селяни насядваха на мегдана и слушаха така прехласнати до късна нощ... И колко благословии получаваха свирачите и тези които са ги научили така хубаво да свирят...

Марта замлъкна и погледът й срещна този на господина, който я гледаше изпод очилата с напрегнат и внимателен поглед.

– Да – каза той – наистина това е много добре. За Америка тези неща са твърде обикновени. Такива пътуващи артисти и музиканти се срещат често. Но особеното тук е, че тези музиканти и артисти се ръководят от една разумна воля и преследват благородна цел. Защото принципите, както четохме, са облагородяването и възпитанието на младежите и то с методи и начини, досега неприлагани в никое училище. Тъкмо това е, което привлича учени от близки и далечни страни. Защото човечеството не може да върви вече по старите пътища на изтребването и братоубийствата, а трябва да тръгне по нов път, който да го изведе към нови, по-светли хоризонти... Затова децата и младежите трябва да се възпитават и насочват именно към тези пътища. А училищата са най-годни за тази цел.

– Да – каза Марта – точно това е целта на това училище, да подготвят ратници за

Новата култура, която ще дойде на света.

– Ние слушаме за това училище от няколко години вече и с рядък интерес следяхме неговото развитие и успех, за което искрено се радвам, че тъкмо моята родина е люлката на това първо по рода си опитно училище. Защото навсякъде се чувства нужда да се знае верния път в живота. Особено за младежите е така необходимо да има кой да ги насочи в една вярна посока, по която да вървят, за да не стигнат до разочарования и горчивини, до които достигнахме ние... Защото, какво дадоха на нас нашите училища? Знания, много знания, но ни едно от тях не ни научи как да се справим с трудностите и противоречията в живота.

– Да, така е – съгласи се Марта и сведе поглед, защото чувстваше силния устремен върху нея поглед и й ставаше неловко. Искаше й се да прекрати вече този разговор, за да прекрати и това особено вълнение, което по незнайни за нея причини я обхващаше, слушайки това, което й говореше този непознат господин.

Някои от чужденците си говореха тихичко, други четяха нещо или гледаха през прозорците. Тя също отправи погледа си през прозореца, но чувстваше ясно прикования поглед на господина в нея. Тъмните му очила бяха като прикритие, но все пак не бяха толкова тъмни, че да скрият съвсем очите му и да не се вижда на къде е отправен погледът му. За да се освободи от мисълта за непознатия господин и особеното странно чувство, което на вълни я обхващаше, Марта съзнателно се замисли за Ян, за Величков и за другарите им. Питаше се, къде ли ще прекарат годината, определена за практическите им занятия? Тя много искаше Ян да остане при нея в градчето. В него всякога можеше да се намери работа за него... Но ако Ян бе намислил да бъде другаде? Естествено, че ще бъде, както той иска. Нека сам той да избере полето на своето действие и нека направи така, както намери за най-добре. Той е вече пораснал и е разумен. Марта можеше само да се радва на неговите успехи, без значение къде ще бъде той.

После мисълта й премина към доктора. Тя знаеше, че той с нетърпение очаква нейното завръщане, а заедно с това и напътствията на брат Светлов, за което бе го молил и писал писмо. Тя се радваше, че най-после ще може да види и срещне брат Светлов, за когото бе чувала толкова много неща. Как би искала да може да поговори с него и да чуе няколко думи, които да нахранят душата й. Защото наистина Марта обичаше децата и те нея, обичаха я мнозина като братя и приятели, но всички те хранеха сърцето й, но душата й там вътре оставаше гладна и най-вече самотна. През деня, заета и погълната всецяло от работа, тя не усещаше това, но прибрала се вечер в стаята си, тя ясно чувстваше самотата си. Чувстваше, че нещо съществено й липсва, което не знаеше кой може да й го даде. И твърде често мисълта за брат Светлов я изпълваше с някаква надежда, че може би той ще й каже нещо, което ще бъде тъкмо онова, което й липсва на душата...

Така се бе замислила Марта, когато някой отвори бързо вратата и каза: „Моля на обяд в ресторанта“. Той каза това на български, френски и английски. Марта се обърна. Господинът с очилата и неговия приятел, с когото бяха влезли в купето, си размениха няколко думи на английски.

След малко всички се размърдаха и Марта с облекчение си помисли, че ще остане за малко сама. Тя пътуваше вече близо два часа и й бе крайно неудобно между тези чужденци.

Всички се изправиха и някои от тях бяха вече излезли, когато господинът с тъмните очила се обърна към Марта и застанал съвсем близо да нея, я изгледа продължително и настойчиво. После като отстъпи на приятеля си да мине напред, тръгна след него.

Марта се бе изправила до прозореца и чувствайки се приятно сама в купето, гледаше спокойно през него. Беше хубав юнски ден и пред очите й тичаха картини и местности, към които пролетта е била така щедра с живот и краски.

Тя леко трепна, когато вратата на купето се отвори и като се обърна видя на прага застанал господинът с тъмните очила. Един миг тя го гледаше неволно учудена, задето тъй скоро се върна, а след това отново се обърна и се загледа през прозореца. Той дойде от другата страна и застана прав до нея. Марта мислеше, че той се любува на разкошните гледки, които бяха пред тях, но когато неволно извърна глава към него, тя забеляза, че той я гледа из зад очилата си и без да знае защо, почувства, че в този момент имаше някаква мъка – но за какво?

В същия миг един глас съвсем различен от този с който й бе говорил по-рано господинът с тъмните очила, прозвуча до нея и Марта трепна. Този глас бе дълбок, проникнат с мъка и отекващ в себе си много болка. Този глас й каза:

– Марта, не ме ли познаваш? – и ръцете му снеха очилата.

Марта остана вкаменена. Гледаше го без да може да снеме погледа си, без да може да се помръдне и да проговори.

– Марта – продължи той – аз те познах веднага... защото и никога не бях те забравил... А ти, ето вече два часа пътуваме заедно и сърцето не ти подсказа, че съм аз... Наистина ли Марта си ме съвсем забравила или аз съм станал неузнаваем? Да, тъмните очила, брадата – попипа си той лицето – това е човешката маска, тя може би много се промени...

Марта слушаше като вкаменена без да се помръдне, но в следващия миг, като че ли изведнъж оживя и поиска да изтича, да се махне от купето. Но когато бе стигнала до прага, тя чу гласа на Павел да й казва:

– Марта остани! Какъв е смисълът? Ето, аз се върнах, нима ти не ме чакаше?

Марта се обърна... Той бе дошъл до нея и очите му я гледаха, изпълнени с тиха молба. Ах, Боже мой, тези очи, които завинаги бяха останали в душата й... Миналото изведнъж се изправи в съзнанието й и тя отново го видя млад, хубав, гледащ я с любов и нежност в онази хубава пролетна утрин на тяхната първа среща...

Гласът на Павел отново достигна до слухът й:

– Марта, нека ние не бъдем като обикновените човеци и нека между нас да са излишни всякакви формалности. Нима не беше ти, която бдеше ден и нощ над леглото ми, когато бях болен и ме спаси тсмъртта с любовта си?... Върни се Марта, ела... Кажи ми, наистина ли си ме забравила... Или не си ми още простила... А аз никога не съм престанал да мисля за теб... Вече толкова години, двадесет нали? И всякога през тези дълги години в чужбина ти си била до мен, в мен и аз съм ти говорил не един път... и не един път молил да ми простиш... И затова ти говоря сега така, като че ли никога морета и океани не са ни делили...

Марта наведе глава и мълком се върна в купето. Той седна до нея и отново заговори.

– Знаех, Марта, че ти не си като другите и когато те видя и заговоря, ти ще постъпиш така, както постъпи сега... и затова никога не те забравих...

Марта бе вдигнала очи и го гледаше. – Колко много трябва да е страдал, за да се промени така? Бедният, какво ли е преживял, че косите му са посребрели толкова много? О, само страданието може да промени толкова много човека... И тя слушаше това, което й говореше той, но й се струваше, че и говори не онзи Павел, когото тя познаваше някога, а друг човек, който сякаш бе по-стар и по-мъдър негов брат. И неволно й се видя смешна мисълта, че тя го е очаквала да го види пак такъв, какъвто беше тогава, преди двадесет години... Без да иска, тя го съпоставяше с образа, запазила от миналото в душата си и не можеше да се примири, че този възрастен човек тук е същият онзи млад и хубав Павел, когото тя бе обичала с всичката нежност на душата си...

Преди години как бе очаквала този миг, как бе тръпнала при неволната мисъл, че може случайно да го види... И ето, този миг дойде така ненадейно, така неочаквано... Всичко в нея бе поразено като от гръм и тя все още го гледаше, не можейки да повярва, че наистина Павел се е завърнал...

Той й говореше и гласът му, думите му, махваха една по една всички наслагани от времето прегради между тях. Тя го слушаше и чувстваше как миналото протяга ръце, за да се докосне до настоящето... Тя гледаше очите му – те бяха същите като на оня някогашния Павел и първи хвърляха мост между някога и сега. И без да иска, изведнъж тя видя изправен Ян – висок, строен, млад и хубав. Очите му искрят в светлина... О, колко по-близо бе той до онзи някогашния Павел, отколкото този човек тук?... Но Ян разтвори ръцете си и те докоснаха двамата души, които носеха името Павел – онзи там отпреди години и този тук, който седеше до нея...

Марта въздъхна и притвори очи. Видението изчезна и тя отново чу това, което й говореше седящия до нея Павел.

– Марта, помниш ли, когато ти подарих този пръстен? От прозореца на другото купе аз видях най-напред него, когато ти протегна ръка, за да избереш черешите. Тогава веднага дойдох тук... Оттатък бях отишъл при стари, някогашни познати, които бях видял случайно... Аз стоях тук и гледах пръстена. Той ми говори цели два часа, докато ти не ме виждаше и не знаеше, че съм тук... Той ми каза много неща и затова аз ти заговорих така...