Невена Неделчева – Марта Невена Неделчева (19. 08. 1908 г. – 20. 04. 1995 г.) Предговор

Марта погледна пръстена и без да знае защо, в очите й бликнаха сълзи. Сърцето й се напълни с мъка, която като на вълни прииждаше все повече и повече и я обхващаше цяла. Тя не можеше да спре сълзите, които се поронваха отначало една по една, а после бликаха изведнъж обилни и горещи... Тогава тя свря главата си в ъгъла на купето, сложи ръцете си на очите и раменете й леко потреперваха от риданията, които я изпълваха...

– Марта – прошепна до нея Павел – ако моето присъствие ти причинява мъка, аз ще се махна... ще си отида, кажи ми само...

– Не, не – успя само през сълзи да каже Марта и продължаваше да плаче. Най-после мъката й се разнесе, сълзите като гореща, топла река бяха преминали през душата й и бяха я премили и окъпани. Стана й изведнъж леко и тя като изтри добре очите си, усмихна се сама на сълзите си и погледна Павел. Той стоеше насреща й, с очи изпълнени с тиха тъга. Но като видя усмивката й, лъч на радост премина в очите му и той пошепна:

– Марта, Марта, ти си същата като някога... Сега като те гледах, мислих си за тогава, когато бях болен, колко често те виждах тъй да плачеш над главата ми... Има неща, които никога и нищо не може да заличи от съзнанието на човека.... А защо ти не ми проговориш, Марта?

– Защо ми говорите всичко това – промълви тя – може би по-добре беше...

– Как беше по-добре Марта?

– Не зная... Но може би не трябва да си спомняме за миналото... То е било така отдавна... какъв смисъл да си го спомняме?...

– Когато тръгнах за насам, за едничък човек се върнах, Марта – за тебе. Майка ми е умряла, баща ми също. Брат ми преди тях... Другиго аз нямам тук... освен теб... Понякога ми се струваше, ти ме чакаш и аз ти казвах от там зад океана: „ще дойда, ще дойда“... И знаех, че ще се завърна тук, въпреки че понякога изглеждаше така невероятно... Теб ти се вижда странно, че ти говоря така, но аз неведнъж съм прелитал океана с крилата на мисълта си и не веднъж съм идвал при теб да ти говоря. Колко пъти съм ти казвал тези думи, които сега само ти повтарям гласно?...

– И защо ти мислиш, че трябва отново да се запознаем и да започнем като теб – на вие – и официално?... Кажи ми, Марта, че не искаш това, защото иначе ще ми бъде много тъжно... Нима си ми чужда ти, която толкова години си живяла в съзнанието ми, в душата ми?...

Той замлъкна, а след малко продължи:

– През тези години разбрах, че има неща извън човешката воля, извън човешките желания, има Нещо, което дирижира човешките съдбини и на което човек се подчинява волю неволю... Понякога наистина се питах, защо не те забравих там, между толкова нови неща, защо не престанах да мисля за теб между толкова много жени? Ето, това е което ме учудваше, което ме изненадваше. Като че ли имаше някаква невидима нишка протегната между морета и океани, която ме свързва с теб... И чудно бе, когато чувах български език от някой непознат брат – този език пак ми напомняше за теб. Тогава разбрах, много неща разбрах Марта... И най-важното – че ще се завърна... Чувствах, че имаше една сила, която управляваше моята мисъл и всякога търсеше удобен случай да ми напомня за теб, все за теб... Тази Сила хората наричат Любов – и аз се върнах...

– Аз знаех, че ще се върнеш – каза му тихо Марта.

– Така ли?

– Да... и през всичките тези години чаках...

Пръстенът ми показа това... На ръцете ти нямаше друг, освен него. Той ми каза, че ти си мислила за мен и си ме чакала...

Знаеш ли, Марта, там зад океана, години наред трябваше да се боря за насъщния хляб. През какви ли не страдания не минах, какви ли скърби не преживях. И винаги, в най-голяма мъка и скръб, си мислех за теб... Спомних си, как тиха, кротка и мила бе. Как беше готова на всичко... на всичко, само за да ме зарадваш. И тогава на мен ми ставаше леко на душата. Случвало се бе да зъзна от студ и аз така, свит на кълбо си мислех за онази хубава зимна вечер, когато вървяхме двамата след майката, бащата и детенцето им... Помниш ли? – което искаше от татко си подарък... И така вдаден в миналото, забравях студа, забравях мизерията, в която се намирах и в душата ми ставаше светло и хубаво. Ти бе станала за мен извор на сили, тишина и почивка... И не ти ли се вижда, че Съдбата има пръст в нашата нова среща? А сега погледни – и Павел, като бръкна в горния ляв джоб на дрехата си, извади бяла копринена кърпичка – разгъна я – в нея беше малкото пръстенче, което някога му бе подарила Марта. То е стояло тук до сърцето ми и говореше винаги за теб...

Марта се усмихна и посегна да го вземе, но той го зави и го сложи обратно на мястото му.

– Не, Марта... още нямам доверие в теб... Може би ще го вземеш и да не ми го върнеш... а то е така скъпо за мене...

В това време един от чужденците се завърна в купето, а малко след него и друг.

– Марта, ела да отидем в ресторанта. Там е моят приятел, казах му да ме почака. Той знае за теб, аз съм му разправил за всичко. А преди малко му казах за така неочакваната ни нова среща... Моля те, ела да отидем...

Марта за миг се подвоуми и стана. Всичко ставаше така необикновено и все пак така естествено, че тя не намираше никакъв смисъл да отказва. Той я погледна и се усмихна... И все пак без да иска, Ян се мерна пред очите й...

Влакът спря на една малка гара, която носеше името „Светло бъдеще“.

– Ето дойдохме – каза Павел и засваля куфара на Марта, която бе готова за слизане от преди десет минути. Но тя като че ли не го чу и очите и гледаха с напрегнат поглед навън, за да види Ян дали чака на перона.

– Хайде да слизаме – предложи Павел и взе в ръцете си двата куфара – своя и този на Марта. Приятелят му също взе куфарчето си. А Марта взе дрехата и чантата си, в която бе поместила пликовете с черешите.

– Няма ги, защо ли ги няма? – пошепна тя, като вървеше към изхода на влака. Когато беше вече пред самата врата, тя видя Венелин. Той радостно се затича към нея и й подаде ръка да слезе. Когато тя беше вече долу, той се наведе и й целуна ръка, тя го целуна по бузата, която той сам си предложи.

– Колко се радвам, че дойде, сестра Марта – каза той.

– И аз също – каза Марта радостна – но къде е Ян?

– Той чака на втората спирка. Ние сме изпратени тук да посрещнем гостите и да ги настаним в нашето малко влакче...

– Така ли? Добре. Хайде да вървим тогава. Но най-напред запознайте се с тези господа, които са дошли специално за вас от Америка.

Венелин сне бързо и почтително шапката си и се ръкува с гостите.

Тръгнаха. Из перона бързо преминаваха младежи като Венелин, които помагаха на слезлите пътници, като им носеха куфари, чанти и ги отвеждаха към дясната страна на гарата.

– От тук започва нашата територия – каза Венелин цял сияещ от радост, носейки куфарите на американеца и на Марта. – Сега вече ще видите това, което сме работили и правили през тези седем години. Тази гара е първата постройка, в която и наши ученици работеха, но разбира се не и последната...

Павел слушаше това, което казваше Венелин и го превеждаше на приятеля си.

Стигнаха до теснолинейката и всички се качиха в нови, чисти вагони.

– Влакчето се кара без пушек – каза Венелин – върви с електричество.

– Това е много хубаво – каза Марта – но ти няма ли да се качиш?

– Не. Ние сме от вчера тук и посрещаме гостите. Утре след последния специален влак, ще се приберем.

Когато всички пътници бяха настанени във влакчето, то тръгна. Младежите-посрещачи размахваха весело шапки и пожелаваха добър път. Занизаха се множество вагони и тръгнаха през чудно живописна местност.

– Каква красота! – казваше Марта, гледайки през прозореца – наистина, какво великолепно място са избрали.

– Да, България има чудни местности. И много пъти в чужбина ми се е струвало, че България е най-хубавият кът на света. Това говоря, не защото я обичам като родина, а защото действително тя е тъй живописна в своето разнообразие. В толкова малко място, което заема тя, има и планини, и полета, и долини, и реки... А в Америка, ако си в равнината, трябва да изминеш хиляди километри, за да видиш планината или обратно – за да видиш равнините...

Американецът стоеше на другия прозорец и разговаряше с няколко французи.

След половин час влакчето премина през красива арка от живи рози. Беше толкова красива, че главите на мнозина пътници бяха наведени през прозорците, за да я видят по- добре.

– Марта, забеляза ли, че розите бяха естествено посадени, а не откъснати и направени на венци? – каза Павел, срещайки изпълнените с възхищение очи на Марта.

– Да – отговори тя и отново се загледа през прозореца.

След няколко минути, влакчето намали хода си и спря пред нова, великолепна сграда. И тук се виждаха младежи, както и на първата гара, наредени на равни разстояния, изправени с напрегнат поглед да очакват влака. Когато той мина край тях, те издигнаха ръце и ги замахаха весело за поздрав. На Марта сърцето й щеше да изхвръкне от напрежение и вълнение. Очите й гледаха напрегнато и когато влакът съвсем намали хода си, тя видя Ян изправен точно пред прозореца й. Той я видя, втурна се към нея и без сам да съзнава, от гърдите му се изтръгна вика: – „Майко!“

– Ян! – извика радостно Марта и му подаде ръцете си през прозореца. Ян ги хвана и целуна.

– Подай ми багажа си – каза Ян. А в това време малки ръчни колички, водени от младежи се приближиха до влака.

Марта се отдръпна и Павел подаде куфарите един след друг и после слязоха всички.

Марта прегърна, целуна Ян и след това каза: – Павел, позна ли се в твоя син? – Ян – обърна се тя към него – това е твоят баща, дошъл от Америка специално за вашето училище. Във влака случайно го открих...

Павел и Ян се гледаха няколко мига изправени един срещу друг, без да могат да си кажат нито една дума. После изпод очилата на Павел се стекоха две тънки вадички сълзи и той, като протегна ръце към Ян, каза: – Господи, жив бях отново да видя детето си...

Ян все още стоеше така, неподвижно вперил поглед в Павел, после бавно извърна глава към Марта, сякаш питаше, какво да прави. – Прегърни татко си, Ян – каза му тя и леко го подтикна към него. В следващия миг Ян беше в прегръдките на баща си, който му шепнеше:

– „Илиян, колко много си пораснал, Илиян!...“ – после го целуна по свежата буза.

Ян се наведе и целуна само ръката му. В това време един от младежите-ученици бе сложил куфарите им в количката и ги бе отнесъл. Американецът стоеше една крачка настрани, гледаше всичко и чакаше търпеливо да тръгнат.

Изведнъж Павел сякаш се сети за него, хвана Ян за ръката и като го приближи до него, каза му на английски, че този ден му било съдено да преживее неща, които така много са го развълнували – той съвсем неочаквано намерил своя син, за когото не знаел досега нищо, дори дали е жив...

Американецът видимо се зарадва и като протегна ръка към Ян, силно я стисна в своята и му каза на английски, колко много се радва заедно с тяхната радост. И за голяма изненада на Павел, а може би и на американеца, Ян на хубав английски език му благодари.

– Боже мой, каква съдба, каква чудна съдба – говореше възбуден Павел и все още държеше едната ръка на Ян. – До сега вярвах, че има Бог, но днес се уверих не само в Неговото съществуване, но и в Неговата безкрайна милост. – Марта, кажи ми – обърна се той към нея – кажи ми, как е станало всичко това? Как така Ян е дошъл при тебе?... Аз... някога... го бях оставил там...

– Когато Бог нарежда нещата, те стават по чуден начин – отговори му Марта, ще ти разкажа после всичко... – и като се обърна ненадейно забеляза, че багажа й го няма.

– Ян, къде са куфарите? – попита тя.

– Не се бой, тук никога няма да се изгубят. Те ще бъдат отнесени в сградите, където ще бъдете настанени вие. Но хайде да вървим.

Всички тръгнаха.

– Ето, това е нашата гара, работена от учениците под ръководството на най-добрите майстори – подхвана Ян. После той се обърна и обясни на английски надписа, сложен над една от вратите – „Настоящето определя бъдещето“. А името на гарата беше „Зазоряване“.

Марта гледаше ту Ян, ту всичко, което я заобикаляше и не можеше да се нарадва. Излязоха от гарата и влязоха в чудно хубава градина, в която бяха нацъфтели множество цветя.

– Аз ще ви изпратя до края на градината – каза Ян – а от там ще ви посрещнат други и ще ви заведат в почивните домове.

– А ти кога ще дойдеш Ян? – попита го Марта.

– Довечера, може би, ако не сте си легнали, защото тази вечер очакваме друг специален влак, а утре последният.

Непременно ще те чакаме.

– Добре.

– Разстоянието до подслонните домове е половин час бавен ход, пешком. Но ако се чувствате уморени, можете да вземете и кола.

– О, не – каза Марта – времето е тъй хубаво, пък и толкова часа стояхме във влака.

– Добре!

Марта позна Борис между тях и весело му помаха с ръка. Той с бързи крачки се приближи, целуна й ръка и получи очакваната от Марта целувка по бузата. После се изправи и със светнали от радост очи каза:

– Знаех, че с първия влак ще дойдеш.

– Нима можех повече да чакам – каза Марта и погледна към Ян, който гледаше настрани със съсредоточен поглед. Изглеждаше вглъбен в някаква сериозна мисъл. После представи Борис на гостите.

Изведнъж усмивката от лицето на младежа изчезна и той, като се поклони сериозно и почтително, се ръкува с тях.

– Аз ще се върна – каза Ян, като се обърна към Марта – а вие вървете. Хубаво е, докато не е залязло слънцето да се настаните.

– Добре – каза Марта – но да знаеш, че ще те очакваме. Павел сне очилата си и като ги изтриваше с бяла копринена кърпа, го погледна с пронизващ, дълбок поглед. Искаше сякаш да разбере какво става в душата на този хубав младеж, който бе негов син...

Марта вървеше и очите й се радваха на всичко, което виждаше. А Павел, гледайки и слушайки я, виждаше колко много от нейната детинска чистота бе запазена...

От двете страни на пътя имаше посадени овощни дървета, между които имаше много череши. Някои от тях протягаха надолу отрупаните си със зарозовели плодове клони, като живи същества и Марта не можеше да не се спира пред тях и да изказва възхищението си.

– И аз ви купих череши – смееше се тя – а вие тук сте имали толкова много...

– Да, ние имаме тук – каза Борис – от всичките видове плодни дървета, виреещи в страната ни... Нали сме ти разказвали, сестра Марта, че тук плодовете изобилстват на трапезата ни.

– Да, знаех, вярно е, че сте ми разказвали, но никога не можех да си представя това, което виждам. Боже мой, какво изобилие, каква красота!

Борис се усмихна и каза:

– Има много неща да видите и дано те да ви харесат, както тези зреещи череши. На нас до сега ви позволяваха да говорим много за училището, особено за опитите, които се правеха в него, но сега при вече постигнатите, макар и минимални резултати сравнително, това, което би могло да се постигне за в бъдеще, можем да бъдем свободни и да покажем на интересуващите се извършеното през тези седем години...

– А то не е малко, както виждам – каза Марта, като се взираше в обработената земя от двете страни на алеята. Виждаха се зеленчукови и овощни градини, а по-далеч и висококласни ниви. Павел и американецът наблюдаваха всичко, което ги заобикаляше и от време на време си разменяха по някоя дума.

– Ох, никога не бих се уморила да вървя по такава хубава алея – каза Марта, като видя красиво изработени скамейки, сложени от двете страни на пътя... – Но все пак, ако разполагах с време бих поседнала на тях, за да се полюбувам на всичко.

– Ще имате време и за това – каза усмихнато Борис.

– Дано – отговори Марта и погледът й се спря върху бяла чешма, чучурът на която представляваше две мраморни шепи, които щедро пропускаха през себе си изобилна струя вода. Марта се спря пред нея и прочете надписа, изрязан в самия мрамор и позлатен отгоре – „Бъдете необходими като водата“.

Павел прочете и преведе надписа на приятеля си, който внимателно го записа в бележника си. По алеята, която извиваше между градини и плодни дървета имаше на много места чешми, които, обясни Борис, са направени от ученици, занимаващи се с ваятелство. Някои от чешмите бяха особено красиви, изобразяващи същински скулптурни творения и Марта спираше да ги гледа, а американеца изваждаше бележника си и записваше това, което може би го интересуваше.

Най-после стигнаха до един доста голям площад, постлан с разноцветни каменни плочки. От дясната му страна имаше разкошна цветна градина, а по-нататък гора от овощни дървета. В ляво не далеч се издигаше малък хълм, засаден с млада борова горичка.

В цветната градина имаше красиво изработени скамейки, по които бяха насядали някои от гостите. Марта и нейните спътници също седнаха на една скамейка, любувайки се на красивия изглед, който се разкриваше пред тях. Планината се издигаше с първите си не високи, но гористи склонове и беше великолепна в този час на залязващото слънце. Марта се бе загледала с унесен поглед, а душата й пиеше от заобикалящата я красота, когато до нея достигнаха думите на Борис: – Ако обичате, да тръгваме вече.

– Да – стана изведнъж Марта – тук всичко е толкова хубаво, че човек би стоял с часове без да се насити.

Като завиха край гората с овощни дървета, пред очите на Марта се разкри едно чудно градче или село – тя не можеше да определи точно какво е. Къщите бяха с много красив и еднообразен и все пак не съвсем еднакъв стил. Всички бяха боядисани бели с големи градини от трите им страни. Прозорците им бяха големи и разтворени. Улиците на това чудновато градче бяха постлани с бели плочки, като че ли току-що измити – толкова чисти бяха. Пред самия вход на градчето имаше каменна статуя-чешма, представляваща младо момиче, което поднася с шепите си вода на пристигащите пътници.

– Това е великолепно – каза Марта и се спря прехласната пред чешмата-статуя.

Павел и приятелят му също се спряха и гледаха продължително. Борис пак ги подкани да тръгнат и като вървяха из улиците на чистото градче, то изглеждаше съвсем безлюдно – не се виждаха никъде никакви хора с изключение на гостите и учениците, които ги съпровождаха. Преминавайки улицата, те стигнаха до малка цветна градина, сред която имаше красив фонтан. Пред градината се издигаха три големи бели сгради, приличащи на хотели, с широко разтворени големи прозорци.

– Ето тези са подслонните домове – посочи сградите Борис – тук ще нощувате – и той ги поведе към тях.

Влязоха в голяма зала, където Марта видя наслагани куфарите на гостите. Тя бързо се приближи към своите, искайки да провери дали не се е загубило нищо.

– Не бойте се – каза Борис – тук кражба не съществува – поне от страна на учениците.

Марта се усмихна и като се обърна, за своя изненада и радост видя Величков, който вървеше право към нея, цял сияещ от радост.

– Най-после! – каза той – толкова много те очаквахме. – И той стисна двете й ръце.

– Това са гости от Америка – представи му тя Павел и приятеля му.

– Много се радвам – каза той и се поклони на гостите и подаде енергично ръката си, първо на Павел и после на американеца. След това той влезе в ролята си на разпоредител и искаше да им покаже стаите, където те биха могли да си починат.

Изкачиха се по широките стълби, преминаха през дълъг коридор и влязоха в хубава, неголяма стая.

– Тази стая е за Вас, сестра Марта, каза Величков, а господата, ако обичат да дойдат с мен, за да им покажа тяхната стая.

Като излязоха отново в коридора, Павел посочи една близка врата и попита дали е заета.

– Не – каза Величков – вие сте гостите от първия влак и за сега стаите са още почти празни. Ако ви харесва, можете да бъдете в нея. – И като отвори вратата, показа им голяма стая с три легла.

– О, с три легла, а няма ли с две – попита Павел.

– Има. Тази съседната на Марта.

Павел погледна въпросително Марта. Тя леко кимна с глава. Тогава Величков тръгна към нея, а всички след него. Стаята беше по-голяма от тази на Марта, с две легла, гардероб, хубав умивалник и красиво изработени шкафчета пред леглата.

– Всички тези мебели са изработени от наши ученици в нашите работилници – каза Величков, посочвайки леглата и другите мебели.

– А какво е това, градче ли е, село ли е – запита Марта, гледайки през широко разтворения прозорец, пред който се разкриваше малкото вълшебно градче, никак не мога да разбера какво е.

– Това е слънчевият град, за предназначението на който може да говори само брат Светлов. Мога само да ви кажа, че то е нова, жива опитна станция, чиито резултати ще се видят в бъдеще. А аз сега ще ви оставя, защото трябва да се настанят всички гости. Вечерята е готова, когато обичате, можете да слезете в салона за хранене. Ако ви трябва нещо – тук са копчетата за услуга – посочи той на стената до вратата. След това Величков, покланяйки се леко на всички, излезе от стаята. Марта също отиде в своята стая и там, за своя изненада, завари вече своите куфари. Когато тя ги разтваряше и надвесена над тях разглеждаше нещата, които бе донесла, през отворения прозорец се чу нежна мелодия. Марта се заслуша така над куфара, после затвори бързо капака му и се приближи до прозореца. Слънцето беше залязло и в този привечерен час музиката долиташе нежна и проникваща...

Тя се бе заслушала, когато на вратата леко се почука. Едно тихо „да“ от страна на Марта и вратата се отвори. На прага застана Павел.

– Смущавам ли те, Марта? – попита той.

– Не. Влез.

– Оставих Джек да си нарежда книжата и приготвя бележниците, а аз дойдох при тебе – и той я погледна с малко неспокоен поглед, държащ очилата си в ръце.

– Седни, ако обичаш – подаде му тя стол и леко се усмихна, за да разсее неспокойството му.

– Всичко, което днес се случи – подхвана Павел, сядайки на стола – е толкова необикновено, че аз още не мога да повярвам, че не е сън. За тебе, аз знаех и вярвах, че когато и да е, ще те срещна... Това ти казах и във влака, но за Ян? За моето дете, за моя син... това ми се вижда като някаква приказка... Аз често съм си мислил за него и съм се питал, дали е жив и къде е. Тогава... в онези страшни за мен дни, когато майката заключи вратата на сърцето и на дома си за мен, болката беше толкова страшна, раната тъй болезнена, че аз си спомних за него, когато бях вече далеч от тях... когато корабът се носеше по вълните на океана... Детето беше момче, то принадлежеше на майката, според законите, това тя ми го бе казвала много пъти и естествено то остана при нея... Но после какво е станало, не зная.

– Знаеш ли, че тя е тук – каза му Марта, като го погледна в очите.

– Коя? – попита той.

– Твоята жена.

– Аз нямам жена – каза Павел с твърд глас.

– Тогава майката на Ян... Тя се завърна преди две години.

Сянка премина по лицето на Павел и на челото му се появиха дълбоки бръчки.

– Но да не говорим за това – пресече се сама Марта – има време за това. Няма ли да се оскърби приятелят ти, че го оставяш сам?

– Не. Той е американец. Изпратен е специално да проучи това училище и ще трябва да занесе скици, снимки, затова дори по-добре му е, когато е сам, за да може спокойно да си върши работата. Но аз дойдох да те поканя на вечеря.

– След пет минути... Ако обичаш да ме почакаш?

– Да, ще изляза – и като отвори вратата, отиде в своята стая. Приятелят му си беше прибрал книжата и беше готов.

След десетина минути тримата слязоха в салона за ядене. Някои от масите бяха вече заети и гостите вечеряха.

Марта остана изненадана от необикновената чистота – всичко в салона беше бяло и големите електрически лампи правеха салона светъл като ден. Марта очакваше да види някакъв оркестър, но за своя изненада видя само едно голямо, хубаво радио. Значи, от него бе тази хубава музика, която прониква така дълбоко в душата и оставя там нещо много красиво.

Когато един ученик дойде да ги попита какво биха желали да вечерят, тя го попита от коя станция е тази музика.

– От нашето училище – отговори ученикът, леко усмихвайки се, виждайки голямата изненада, изразена в очите й.

– О, значи от там – каза тя. – И аз се чудех от къде е тази хубава музика. Не знаех, че сте имали предавателна станция.

– Тя е специална, само за територията на нашето землище. Ученикът се поклони учтиво и отиде да донесе вечерята.

Наближаваше вече десет часа, а Ян още го нямаше. Вторият специален влак беше пристигнал, гостите бяха настанени в стаите и мнозина след вечеря се бяха прибрали. Радиото продължаваше да свири и Марта, облегнала глава на ръката си, мислеше за Ян: – Къде ли е? Какво ли прави сега, какво ли е преживял днес, след като видя така неочаквано своя баща. Бедното момче! Да бе имала повече време да поговори с него, да му разясни някои работи... а всичко стана така набързо...

– За какво мислиш, Марта – попита я Павел, който също тревожно очакваше идването на детето си.

– За Ян – отговори тя. – Може би не трябваше така изведнъж да му съобщаваме всичко... Трябваше да се подготви... Но всичко стана така... Пък и аз не мислех, че той ще остане там... за другия влак.

– Няма нищо. Той тъй или иначе все щеше да се научи... Може би така стана най-естествено.

– Точно в това време на вратата се показаха Величков и Ян.

– Най-после! – каза Марта, като стана и отиде да посрещне Ян. – Колко много се безпокоях.

– Защо? – каза Ян и целуна протегнатата към него ръка на Марта. – Нали знаеш, че ние тук сме ученици и имаме работа?

– Да, но все пак... – и Марта държейки го още за ръката го поведе към масата. Величков се подвоуми, дали да отиде с тях, но Марта му се усмихна учудена – нима той тук не е неин брат, както и когато се е завръщал през ваканциите? Той въздъхна облекчено и тръгна от другата страна на Марта.

– Колко е млада и хубава – си помисли Павел за Марта, гледайки я да върви между сина си и Величков.

– Аз съм вечерял – отговори Ян на Мартината покана за вечеря. – Ние обикновено вечеряме рано и си лягаме в десет часа... Но сега, поради изключителните обстоятелства, ще си легнем по-късно.

– А сутрин кога ставате, Илиян – запита го татко му, явно желаещ да го заговори.

Ян леко трепна и каза, като го гледаше в очите:

– В пет часа.

Величков се заговори с англичанина, който вижда се, искаше да се осведоми за някои неща относно училището и като си бе извадил бележника, записваше някои работи.

– От колко години си тук, Ян – запита го пак Павел.

– От седем. Аз съм от постъпилите през първата година от откриването на училището.

– И значи завършваш седемгодишния му курс.

– Да, сега полагаме изпита си.

– Как? Полагате ли? Нима започнахте? А аз мислех, че от неделя ще започнат – намеси се неочаквано Марта.

– Не, от вчера започнахме. Вашето посрещане, настаняване, всичко което вършим през тази седмица ще бъде проверка на това, което ние сме научили в това училище – или както обикновено го наричат изпит. Тук всичко е малко особено и повече се гледа не на заустените знания, а на това, което ние можем да приложим в живота.

Величков и американецът станаха, извиниха се и отидоха някъде, после се върнаха и отново седнаха на местата си. В това време радиото спря. Навярно предаването бе завършило. Величков стана и каза, че е време да се прибират вече.

– Марта – обърна се Павел към нея – бих ли могъл в твоята стая да поговоря с Илиян?

– Да, разбира се. Само да не ви преча...

– Не, даже е по-добре, че и ти ще бъдеш. Величков ги изпрати до стълбите и им пожела лека нощ. Ян и Марта влязоха в нейната стая, а след малко дойде и Павел, като леко, почука на вратата. Марта точно даваше на Ян това, което му бе донесла.

– Защо си се трудила толкова много – казваше й той – ти знаеш, че тук има толкова много за ядене...

– Да, но все пак... как така ще дойда без нищо – оправдаваше се Марта. Павел за миг остана прав до вратата, колебаещ се да влезе, но Марта го покани и той седна на подадения му от нея стол. Но в следващия миг стана, приближи се до Ян, сложи ръцете си на раменете му и го гледа продължително. После тихо му каза:

– Ян, аз те намерих и видях, когато най-малко очаквах. И именно в това виждам пръста на Провидението... Разбрах, колко Велико и милостиво е То. А сега слушай какво ще ти кажа – и то е моята изповед. Ето тази жена – посочи му той Марта – разбрах, че ти я обичаш като майка и тя заслужава това. Аз не зная още как ти си попаднал при нея, но аз ще ти кажа коя е, защото сигурен съм, че тя никога не ти е говорила за себе си... за своето минало... което бе преплетено така живо с моето... Тогава ще видиш и ти колко мъдра и колко любяща е била Божията десница, която те е завела при нея. А сега слушай... Някога аз обичах едно малко момиче. То имаше нежно сърце, което знаеше да обича и да жертва всичко за този, който обича... Това момиче имаше тиха, кротка душа, която внасяше мир, тишина и радост във всеки, който се приближеше до нея. То беше хубаво като слънчева утрин и при нейното присъствие светът и животът изглеждаха прекрасни... Това момиче се казваше Марта... и бе слънчевата пролет в моя живот... Веднъж бях болен, много болен... Марта бдеше ден и нощ над мен... Тя беше още ученичка... но нейната любов беше над всичко... и тя преля собствения си живот в мене, за да оздравея аз... и оздравях...

Когато после бях далеч от нея, аз виждах всичко с необикновена яснота и тогава с горчива болка разбрах, че съм загубил най-ценното за мене... единственото същество, което ме бе обичало... И тогава в мене всичко гореше от мъка и аз страдах, ужасно страдах...

Но преди това... един ден, когато аз бях отишъл, за да приготвя нашето гнездо за общ живот, срещнах една жена, чийто очи ме пронизаха и направиха свой роб... Пред тези очи аз забравих чистия, изпълнен с преданост и обич поглед на тази, която бях оставил да ме чака... Пред омайващата хубост на тази жена аз забравих тихата нежност на това същество, при чието присъствие цветята по-нежно ухаеха, небето бе по-синьо и аз чувствах, че съм и душа, а не само плът... Да, и аз тръгнах след тази жена и счетох чистите си и красиви чувства към Марта за детински и нежната ми обич към нея за бледа и анемична... защото появилите се чувства към срещнатата жена бяха силни, горещи, над които моята воля бе съвсем безсилна... И чувствах сам, че не бях господар на постъпките си... Навсякъде аз виждах само тези очи на жената, която ме викаше, зовеше... Вървях като опиянен след нея и нейното увлечение, както и моето, вземах за истинска обич... Тогава аз изоставих момичето, което шиеше ризите ми с разноцветни коприни, мечтаейки за мен, забравих, че животът който живеех, бе преляният живот от нея и след като й изпратих едно писмо, с което я молех, нея, добрата и кротката да ми прости, заминах за чужбина с онази, която мислех, че е щастието и смисъла в живота ми... Но много скоро се пробудих от съня на безкрайно щастливия човек, или може би на крайния егоист... Съдбата ми върна удара, който бях нанесъл на онова момиче, с удар двойно по-силен и жесток... Тогава разбрах, какво бях направил и какво е преживяло съществото, което аз така грубо, така жестоко бях изоставил...

Всичко, в мен бе само рани, рани дълбоки, от които болката не стихваше нито за миг...и океанът не беше достатъчно голям, през който можех да избягам от нестихващите страдания...

А ти, бедни Ян, остана при нея, при твоята майка... Аз не я осъдих тогава, нито пък сега, не я осъждай и ти... защото какво е виновна тя, ако Провидението ми показа чрез нея своя абсолютно справедлив закон на Възмездието. Но там, зад океана, разбрах, много разбрах и се научих да разпознавам преходното чувство от дълбоката и искрена любов...

Ян го гледаше с широко отворени очи, а от гърдите му се сваляше бавно някакъв товар, който му бе тегнел през целия следобед.

– Днес – продължи Павел – аз намерих случайно, или може би по волята на Провидението, Марта, а тук, за моя най-голяма изненада, намерих теб... И това не е сън, а самата действителност!...

Павел замълча, Ян взе десницата му и я целуна. В това време в коридора часовникът удари дванадесет отмерени удара.

– Аз трябва да си отивам – каза Ян – вече е късно.

– Да, късно е, прощавай, че толкова много те задържах... но исках да ти разкрия... ти си голям вече и трябва да знаеш истината...

Ян бързо целуна на Марта ръка, пожела и на двамата лека нощ и си излезе. Павел също каза лека нощ на Марта, като се извини за отнетото време и за безпокойствието, което може би й бе създал. Тя поиска да му се усмихне, но крайно уморена от всичките преживявания през този ден, само леко кимна с глава, изпращайки го до вратата.

В това време Ян тихо изкачи стълбите до най-горния етаж, отвори стаята, където нощуваха с Величков и като го завари буден, хвърли се на гърдите му и без сам да иска, заплака неудържимо като дете.

Случилото се през деня бе така необикновено, така неочаквано и силно го бе разтърсило и развълнувало. Като че ли на всичката онази преглъщана и притулвана мъка от детските му години бе избликнала изведнъж в момента, когато бе видял този толкова бленуван и очакван в душата си баща...

Величков милваше само косите му като на скъп свой по-малък брат и остави да се излее свободно набралата се от толкова години мъка... Защото не веднъж бе прозирал, че в душата на този младеж, който растеше буен и изпълнен с изобилен живот, имаше дълбоко спотаена болка...

Най-после Ян притихна и му разказа подробно всичко, което се бе случило и бе чул през този ден и вечер, защото, виждайки го вечерта, преди да влязат в салона за хранене, само набързо му бе казал, че баща му е тук. Величков го слушаше мълчалив и в душата си се преклони пред безграничната и голяма любов на Марта, която бе имала силата и търпението да чака толкова години... Защото той знаеше, тъкмо това бе чувствал не веднъж, че тя чака нещо и това Очакване бе една от неуловимите невидими прегради между него и нея...

Марта сънуваше, че се изкачва на висок красив връх. Слънцето току-що изгряваше и върхът бе облян цял в розова светлина. Когато се огледа наоколо, тя видя, че не е сама, а имаше много хора, които пълзяха нагоре. Марта бързаше да стигне по-скоро върха, защото там уж я очаквал Ян. И изведнъж до слуха й достигна някаква особена нежна музика, която проникваше в душата й и изпълваше нея и всичко наоколо. Марта се спря и заслуша унесена. Постепенно музиката ставаше все по-ясна и по-ясна. Най-после Марта полека разтвори очи, но музиката продължаваше. Тогава тя изведнъж разбра, че под прозореца й свири някой – навярно са Ян и Величков. Скочи от леглото и когато надникна през прозореца, видя, че наистина двамата се бяха изправили под прозореца и свиреха.

Много ви благодаря за събуждането – промълви Марта, когато те бяха завършили мелодията – време ли е вече?

– Да, ако искаш да дойдеш, време е – каза Ян.

– Ще бъда готова след десетина минути – отговори тя и бързо се отдръпна от прозореца. След малко тя отново чу да свирят Ян и Величков. По този начин те събуждаха и гостите, които искаха да станат рано, за да отидат в училището. Беше първият официален ден, в който щяха да се допускат гостите, за да разгледат вътрешността на опитното училище.

Марта чу, че от съседните стаи хората се разшаваха и приготвяха за тръгване. Беше още здрач, не бе се разсъмнало дори съвсем. Лампите светеха в множеството прозорци на трите големи сгради, в които бяха настанени гостите.

Когато Марта излезе в коридора, там имаше вече доста, които бързаха за към стълбите. Тя също заслиза и се намери с група непознати на двора. Беше хладно и всички бяха със загърнати палта. След няколко минути, в градината я намериха Павел и приятелят му и заедно се отправиха към автобусите, които щяха да ги превозят до училището. Ян дойде при тях, когато вече се бяха настанили в автобуса. След малко всички места бяха заети и Ян даде знак на автобуса да потегли. Не се бяха минали и десетина минути и автобусът спря на голям павиран площад. Когато пътниците слязоха, той се върна, за да вземе и доведе други. Беше започнало да се разсъмва и всички любопитно извръщаха очи насам натам, за да могат да видят по-добре новата обстановка, всред която се намираха.

Ян поведе цялата група по една алея, от двете страни на която имаше посадени кипариси, между които и около които цъфтяха японски рози и даваха илюзия, като че ли самите кипариси бяха нацъфтели. Пролетта тази година беше ранна и топла, което беше дало възможност на дърветата да се отрупат с изобилен плод, а цветята с много цветове.

След като повървяха няколко минути, те влязоха в голяма градина, в която множеството цветя сякаш току-що се пробуждаха и поглеждаха със сънливи очи настъпващата утрин и непознатите гости.

– Това е царството на сестра Анастасия – каза Ян на Марта – посочвайки голямата градина, по която из алеите имаше красиво изработени скамейки. – Тя е от сутрин до вечер тук и за нея след думите на Учителя, които тя иска да превърне в живот, съществуват само цветя и деца.

– Много бих искала да се запозная с нея или поне да я видя – каза Марта.

– О, ще имаш възможност.

Павел и американецът се бяха обърнали и гледаха големи масивни сгради, които Ян обясни, че са училищните сгради.

– А ето тук – посочи той един стъклен павилион – е приемната на брат Светлов.

– Значи там най-напред ви прие той – запита Марта.

– Да – отвърна Ян – Той има много врати и не е без значение през коя врага ще те пуснат да влезеш. А сега, аз ще ви оставя… Скоро слънцето ще изгрее и аз трябва да бъда готов. Вие можете да разглеждате градината, а след малко при вас ще дойдат наши братя и сестри, които ще ви упътят къде да отидете.

– Добре – каза Марта. И след като изчезна Ян по една от алеите, тя заедно с Павел и приятеля му започнаха да разглеждат градината. Може би защото бе чудно хубава утрин, може би и защото самата градина бе много хубаво уредена, но на Марта й се стори, че се намира в някаква приказка.

На изток небето розовееше. От автобусите прииждаха нови гости и всички с интерес разглеждаха градината. Очите с възторг се спираха върху проснатите сякаш меки кадифени килими от теменуги или пък големите лехи от карамфили, които разтваряха цветовете си и разливаха по-щедро благоуханието си.

Слънцето наближаваше да изгрее. В това време дойдоха няколко непознати на Марта братя и сестри и любезно поканиха гостите да ги последват.

Тръгнаха по една алея, от двете страни на която имаше плет от живи разцъфнали рози, зад които имаше горички от борови дървета. Едва бяха преминали стотина, двеста крачки, когато хубава, нежна музика достигна до слуха им. Всички ускориха крачките си и излязоха пред една огромна поляна и така останаха на местата си като вкаменени. На изток цялото небе сякаш гореше в огнени пурпурни пламъци. Планината се издигаше, обляна в розова светлина, а пред тях, на огромна поляна имаше три живи кръга от хора. В средата се виждаше оркестърът от много души, всички, както и живите кръгове, облечени в бели дрехи. Оркестърът изпълняваше някакъв химн, а живите кръгове стояха неподвижни. В същия миг от дясната страна на една друга алея се зададоха трима души. Чу се тих шепот: „Учителят, Учителят!“ Трите живи кръга на това място, където се приближаваха вървящите, моментално се разтвориха по необикновено красив начин и ги пуснаха през себе си. В този миг хиляди ръце се вдигнаха за поздрав към идващите. Те също вдигнаха ръце и влязоха в средата на третия кръг близо до оркестъра. Тогава двамата, по-млади хора се върнаха в първия по- външен кръг, а третият, стар, с бели коси до раменете, облечен в бели дрехи, остана сам в средата на кръга. – Този е Учителят!.. – Разнесе се шепот от много уста.

Оркестърът спря. Всички стояха неподвижни с глава обърната на изток. В това време едно парче живо злато заблестя на хоризонта. Миг след това оркестърът подхвана нова мелодия. Трите живи кръга се раздвижиха и започнаха чудни хармонични движения...

Гостите, които бяха около тази огромна поляна, заобиколена с борови и кипарисови дървета, гледаха трите вълнуващи се от плавни движения кръгове с прехласнат поглед. Марта също гледаше и й се струваше, че е сън. Всичко бе музика и красота. И тя не можеше да разбере къде свършва музиката и къде започват упражненията. В самите упражнения имаше музикалност и в музиката особен ритъм.

– Колко е хубаво – шепнеше си Марта. – Колко божествено хубаво!

Множество фотографи се бяха качили на столове, други се повдигаха на пръсти и бързаха да снимат моменти от тези чудни гимнастически упражнения.

Оркестърът спираше за малко, трите живи кръга заставаха неподвижно, за да започнат ново упражнение заедно със започването на нова мелодия от страна на оркестъра.

– Вижте Учителя – чуваше да шепнат наоколо й Марта – колко плавно и хубаво играе!... Колко е бодър и запазен, а казват че бил много възрастен вече...

Марта бе чувала много от Ян и Величков за Учителя. Бе чела беседи от Него. Също знаеше, че Той един път в годината посещава училището и това е най-големият празник за учениците. Тогава те са най-усърдни, всичко в тях трепери като опната струна, защото един благ, изпълнен с насърчение поглед от страна на Учителя изпратен към тях, е най-голямата награда, най-висшата радост, която могат да имат те...

Когато заговорил на голямата поляна, защото нямало достатъчно голям салон, където да побере всички ученици наведнъж, всички се обръщали на слух и всеки очаквал да чуе в думите Му, освен Божествената мъдрост, и отговор на палещите го въпроси. Защото чудо било, наистина, когато всеки един имал отговор на въпроса, който най-много го е интересувал и пред който се е спъвал не веднъж...

Марта се обърна несъзнателно и видя Павел и американеца да си шепнат нещо. След това последният, с две фотографии, окачени през рамената му, се упъти навътре към поляната. Пресичайки трите кръга, той застана близо до Учителя и направи множество снимки на Него сам и заедно с оркестъра. Смелата постъпка на американеца окуражи и някои други фотографи-репортери на български и чужди вестници и те внимателно, за да не безпокоят играещите, пресичаха кръговете и правеха различни снимки.

– Виждаш ли някъде Ян – попита Павел, обръщайки се към Марта. – Толкова време вече как гледам и не мога да го видя.

– Той свири в оркестъра – пошепна му тихо Марта.

– О, Марта, – промълви той, като го видя – как да ти благодаря за всичко, което си направила за него? Гледайки сега този хубав строен младеж, свирещ с цигулката си, сърцето ми не може да не тръпне от радост, че е моят син – моят малък, някогашен Ян... И за всичко това трябва да благодаря само на теб...

– Само на Бога – отвърна Марта – аз не съм направила за Ян нито една хилядна частица от това, което той направи за мене. Той ми възвърна живота, радостта... Аз бях мъртва и той ме възкреси...

– Бедна Марта, колко много си страдала ти! Аз всичко знаех... Бях се обадил на зет ти... и той ми бе писал за всичко станало след получаването на моето фатално писмо до теб. Накрая ми съобщаваше, че ти си напуснала родния си град без да ми каже къде си отишла и ме съветваше да не ти се обаждам и причинявам с това нови и незаслужени страдания... А повярвай ми, аз изкупих всички страдания, които ти бях причинил... изживявайки с безкрайна болка твоите и моите...

– Нека сега не говорим за това, Павел – каза му Марта тихо, обръщайки се за първи път от виждането им на име към него – нека гледаме и слушаме сега това, което възвисява нашите души и ни кара да забравяме нашите скърби и страдания...

– Имаш право Марта... А не ти ли се струва, че там онзи хубав Ян е нашият бленуван някога от двама ни син? Навярно той е трябвало да бъде твой син и затова съдбата ти го е изпратила...

Марта само се обърна и го погледна с озарен от светлина поглед – какво чудно съвпадение, наистина – точно в същия момент тя бе помислила същото в себе си...

Оркестърът продължаваше да свири нови мелодии и трите кръга извършваха под звуците му нови хармонични упражнения.

Най-после оркестърът спря. Мнозина от оркестрантите оставиха музикалните си инструменти, а останалите започнаха отново. Тогава се извърши ново упражнение на вдишвания и издишвания, придружени с музика – при което издишванията ставаха с пеене от всички играещи. Марта знаеше много добре, че в училището им дишането бе много застъпено – в смисъл дълбокото и съзнателно дишане бе особен метод и система за лекуване.

След завършването на дихателните упражнения всички оркестранти, които свириха при последните упражнения, си оставиха инструментите. Настана един миг абсолютна тишина, после всички издигнаха три пъти ръцете си нагоре като за молитва и бавно ги снемаха отстрани на тялото си.

Следващият миг Марта не разбра какво стана. Всички и от всички кръгове тичаха към центъра. Марта и Павел също тръгнаха. Когато най-после се приближиха навътре, те разбраха, че учениците искат да поздравят Учителя с добре дошъл и да Му изкажат своята благодарност.

Оркестърът отново бе засвирил нова хубава мелодия и от много страни му пригласяха ученици от различна възраст и пол. Марта много искаше да види Учителя отблизо и настояваше да отидат навътре, но Павел се колебаеше.

– Не настоявам да идваш и ти – каза му Марта – но аз ще отида, защото от толкова години мечтая да Го видя...

В същия момент Ян дойде при тях. В своите нови бели дрехи той изглеждаше великолепен. Цял сияещ в усмивка, той поздрави и двамата, после се обърна към Марта и каза:

– Нали много искаше да видиш Учителя? Ела! – и като я хвана за ръката, поведе я след себе си. Павел неволно тръгна след тях, защото не искаше да ги загуби от очите си.

Може би след повече от половин час Марта и Ян застанаха пред Учителя. Марта цяла тръпнеща от странно вълнение, се наведе и целуна десницата му. Павел, който беше непосредствено зад тях, направи същото, за голяма изненада на Марта и Ян. Но те не бяха забелязали това, което се бе случило в няколкото кратки мига, преди да Си подаде ръката. Когато бяха вече съвсем близо до Учителя, Павел изведнъж почувства очите на Учителя да го гледат така, като че ли проникваха в душата му и заедно с това внасяха чудна светлина. Почувства странна лекота и тиха радост. Сякаш някой бе снел някакво тежко бреме, което той бе носил толкова години...

– Ах, Ян – обърна се към него Марта, когато и тримата бяха се оттеглили малко настрана – почувствах се като възродена, когато Му целунах ръката. Не помня да съм имала по-голяма радост от тази, която ме изпълва сега.

– С всичко е така – отговори Ян. – А ето и брат Светлов. Аз му казах, че имаш желание да поговориш с него. Той обеща да те приеме.

– Много ти благодаря, Ян. Нали този надясно. Познах го от снимките. Американецът вече се е запознал с него.

– Брат Величков трябва да го е представил. Всички край него са все чужденци. Искат да се запознаят основно с училището и някои от принципите му и веднага ще отпътуват, защото имат желание да посетят Учителя и се запознаят с голямата вътрешна школа. Защото тук е само едно опитно училище, в което се прилагат известни принципи и методи на Учителя, за да се види какви резултати могат да се получат.

– А тези хора, всички все ученици ли са? – запита Павел.

– Да. Но не всички са от нашето училище. Тези възрастни мъже и жени са ученици от школата на Учителя. Дошли са да ни видят и да помогнат с каквото могат.

– И аз за това се зачудих – толкова възрастни хора да имате в училището!?

Тъкмо когато щяха да тръгват, Величков дойде при тях.

– Останах възхитена от всичко, което видях и чух до сега – каза Марта – никога до сега в живота си не съм виждала по-великолепна гледка... и струва ми се, че няма да я забравя докато съм жива. Но защо – изведнъж се сети тя – не съм видяла още Динко?

– Той е дежурен днес и ще го видиш на закуска. Жалко, че родителите му не дойдоха!

– Да, жалко! Баща му е болен и майка му не може да го остави.

– Нищо. След изпита той веднага ще си отиде у дома. А сега, хайде да вървим – предложи Величков.

Тръгнаха по една странична алея и влязоха в градината. Сега тя вече беше огряна от слънцето и им показа по-добре цялата си красота и прелест.

– Наистина – каза Марта – че и най-лошият човек би се преобразил ако има възможност да бъде сред тази хубава градина. Тя така действа на човешката душа и сърце и го кара да вижда само доброто и красивото. Вашите ръководители знаят какво да правят, изглежда...

– Да – усмихна се Величков – тук няма нищо случайно, всяко нещо си има своето предназначение и смисъл.

Ян и баща му вървяха пред тях и разговаряха. Марта ги гледаше и им се радваше. Като преминаха през градината, отидоха сякаш в някакво нейно продължение, из широките алеи, на които бяха сложени дълги бели маси с бели покривки, приготвени за закуска.

– Тук е нашият летен стол – каза Величков. – Има няколко такива, но те са по- нататък – за различните групи ученици...

– Значи всички не се храните на едно място? – запита Марта.

– Не. Първо, много сме и второ, тук и храната е възпитателно средство. И после, никак не е без значение кой е приготвял храната, която се употребява. Вие сега тук ядете хляба, който ние сме сели, жънали, месили, пекли... И сигурен съм, че не сте яли по-вкусен хляб от нашия – това ще видите, още щом го вкусите. Тук хлябът не се прави от мляно жито, от брашно, а от самото зърно. Освен това, ние с песен изораваме нивата, с песен засяваме житото. Никой не трябва да бъде тъжен, когато прави тези работи и песента трябва да съпровожда и жътвата. По този начин приготвеният хляб внася доброто, което носи със себе си в този, който го яде. И тук на житото съвсем не гледат тъй, както гледат обикновените хора.

– А как? – попита Павел.

– Аз няма всичко основно да обяснявам, защото не разполагаме с толкова време, но само ще кажа, че житото носи в себе си едни от най-животворните сили и най-вече то внася със себе си идеята за саможертвата. Житото се е пожертвало за повдигането на човечеството. То внася много полезни за човека енергии, затова вареното или полусвареното жито тук се употребява като едно от главните лечебни и възпитателни средства. Житото още в най-стари времена е играло твърде голяма роля във всички религиозни и духовни школи. Всякога житото там се е употребявало, когато човек е искал да придобие някакви духовни качества.

– Сега разбирам – усмихна се Марта – защо вие, когато си идвате през лятото, си правихте понякога житни режими и се хранехте цяла седмица само със жито и плодове. А нищо не ми казвахте тогава.

– Тук принципите на нашето училище са такива. Да не говорим за неща, които правим и чиито резултати още не сме проверили.

– Това е много хубаво – съгласи се Павел.

Много от масите бяха вече заети от гостите. Една тръба изсвири с преливащи се музикални тонове. Величков и Ян веднага станаха.

– Това е знакът за закуска – обясни Ян. – Тук ще закусвате само вие гостите, а ние домакините ще прислужваме.

В същото време се зададе откъм градината една голяма група хора. Марта стана, станаха и всички други, защото познаха в идващата група и Учителя.

– Тази, която върви в ляво от Учителя не е ли сестра Анастасия? – попита Марта.

– Да, тя е. Докладва навярно за работата си на Учителя.

– Точно такава си я представях, като я гледах на снимките.

– Да, тя е бялата ни добра майка на всички – забеляза Величков и като направи знак на Ян, тръгнаха като кимнаха весело с глава на Марта и Павел.

Идващата група приближи и за голяма изненада на Марта и Павел, Учителят погледна към тях и вдигна ръка за поздрав. Марта едва не примря от радост. Този Велик Учител, за когото говореха всички чуждестранни вестници, за когото идваха от всички страни учени хора, само да Го видят и чуят словото Му, така благо погледна Марта и Павел и пръв ги поздрави. Очите на Марта се просълзиха и тя пошепна като на себе си:

– Господи, какво велико, Божествено смирение! – и тъй остана права, неснемаща поглед от Него, докато Той отмина и бе поканен да седне на една от големите бели маси.

След закуската от хляб, чай и маслини, всички станаха от масите. Най-после беше дошъл часът, когато гостите щяха да бъдат пуснати в сградите, за да ги видят и разгледат. При всяка голяма група от гостите имаше по един брат или сестра, които щяха да ги съпровождат из сградите.

Величков дойде в групата, където бяха Марта и Павел.

– Къде е приятелят ми? – попита го Павел.

– При брат Светлов. Той иска всичко да види днес, защото утре мисли да тръгне с Учителя, за да може да поговори с Него относно учението. Като го гледам, виждам, че не може да се отдели от брат Светлов и Учителя. Само пише на бележника си, прави скици, снимки и слуша с уши и очи. А сега от къде искате да започнем?

– От където вие кажете – каза Павел – ние сме гости и не знаем нищо.

– Добре тогава. Само ще имате предвид, че учениците работят и ще трябва по възможност по-малко да ги безпокоим.

Групата тръгна предвождана от Величков. Марта си мислеше къде ли ще види Ян и какво ли ще прави.

Минаха по една хубава алея, от двете страни на която на равни разстояния близо по на десет метра имаше кипарисови млади дръвчета, а между тях разцъфтели рози и тук там сложени статуи. Всичко това бе толкова красиво, че, ако не беше подканата на Величков да бързат, биха останали дълго да гледат и съзерцават. По-нататък минаха през арка разцъфнали особен вид виещи се цветя и след това влязоха в една зала. Нямаше нужда да им се казва каква е тя и за какво служи, защото гостите веднага познаха, че служи за рисуване. Залата беше грамадна, със сводеста форма. Големите прозорци бяха сложени под различни ъгли, за да дават необходимата светлина на работещите. По стените имаше картини, рисувани по всяка вероятност от школниците или техните ръководители.

Отначало Марта никак не можа да види кой ръководеше работата в този салон, понеже всички бяха навели глави над масите си и работеха. След няколко мига една млада госпожица стана и посрещна гостите – навярно първата група, която влизаше при тях. След нея стана и се приближи възрастен господин с побелели коси, с приветлива усмивка и леко покланяйки се, поздрави всички гости с добре дошли. Никой друг от работещите не стана. И странното бе това, че всички работеха така, като че ли никой не бе влязъл в стаята им. Марта се спря и изгледа всички с особено умиление. – Милите – мислеше си тя – сега те полагат изпит не само за своето изкуство, но и доколко са работили върху своите характери. Погледът й ги изреждаше един след друг и тя виждаше момчета и момичета от най-различни възрасти, които сякаш бяха пръснати, кой където си е намерил място. И изведнъж се сети за приятелките на Ян и Величков. Колко много жадуваше да ги види? През тези дни тя бе видяла много момичета, но не бе могла да ги познае в никое от тях... Може би и те като Динко са някъде дежурни във вътрешните сгради?

Марта тръгна след госпожицата и веднага разбра, че в тази разхвърляност на младежите по столовете имаше някаква друга, по-дълбока идея в подреждането им освен по възрастите им, както е в обикновените училища. Тя можа да различи различните групи според начина и умението им да рисуват.

В това време Марта чу госпожицата да обяснява, че тук всеки може да върви напред, независимо от възрастта си. И че всеки, който знае, е помагач на този, който знае по-малко от него. Винаги един ученик има свободата да отиде при когото си иска от братята и сестрите, за да го гледа и се поучава от работата му. Тук взаимопомощта е на първо място. Да покажеш на по-малкия си брат или сестра нещо, с което можеш да ги улесниш, е качество, което се развива у всички ученици.

Марта гледаше трудовете на работещите и не можеше да скрие възторга си, виждайки оживелите модели по платната и блоковете на школниците.

– Знаете ли какво? – обърна се Павел към госпожицата – прави ми впечатление, че тук всички рисуват моделите такива, каквито са без да ги пречупват в своето съзнание – в смисъл, нямат творческо художествено око – както обикновено се казва – да виждат някои цветове типично индивидуално.

Госпожицата се усмихна и каза, че Учителят казвал, че природата е най-добрият художник и всеки, който може да се приближи до нея и я предаде такава, каквато е, е добър художник. Защото око на художник е това око, което вярно вижда нещата, а не изопачено.

– Но това вече не е ли фотография – намеси се един господин от гостите.

– Не, брат – обърна се към него госпожицата – не е фотография, а вярна ръка, която може да предаде истината, която е видяло вярното око. Защото този, който може да вижда розовото – червено и червеното – виолетово, той също така може да вижда всички неща в живота изопачени и да ги предава изопачено. Преди всичко, човек трябва да вижда нещата, както са и е един плюс за него, когато може да ги предаде вярно.

– Това е много право – забеляза една дама – аз видях на една изложба на виден художник картина, която изобразяваше планини и тези планини бяха кървавочервени, дърветата също кървавочервени. Всички гледаха картината, недоумяваха, но никой не смееше да каже, че такива планини и дървета съществуват само във въображението на художника. Наистина, че с изопачено виждане се създават изопачени картини и с това се изопачава вкусът на хората.

– Да, тъкмо това – каза госпожицата, която търпеливо изслуша дамата. – Изопачава се вкусът и се внася лъжата. А там, където е истината, там лъжата е изключена.

Марта се наведе над рисунката на едно малко момиченце, което имаше хубави кестеняви къдрави коси и като се обърна към Павел каза:

– Боже мой, та това дете рисува великолепно! Наистина, великолепно!

В това време малката художничка вдигна главата си и Марта видя две сини, чисти като планински езера очи, които я гледаха с лека усмивка.

– Честити да са тези родители, които са родили това дете – каза Павел.

– Тя е от едно сиропиталище – каза госпожицата, която бе дочула възхищенията на Марта и Павел. – Дойде тук на десет години, сега е на четиринадесет. Има хубави дарби. Но не е само тя, която тук прояви заложбите си. Има още много такива деца.

– О, това е много хубаво. А виждам, че тук всички рисуват много добре.

– Да – отговори госпожицата – ние никога не мъчим децата с това, към което те нямат разположение. Но, разбира се, стараем се винаги да им се създадат условия, за да се яви разположението. У всеки човек има по някоя дарба и като работи над нея я развива.