Невена Неделчева – Марта Невена Неделчева (19. 08. 1908 г. – 20. 04. 1995 г.) Предговор

********************

Тези малко, но проникнати с искреност думи, затрогнаха Марта до дъното на душата й. Ян за първи път й казваше, че за него тя е била майка... Тя бе почистила основно квартирата си и бе приготвила всичко за гостите. Бяха й писали, че ще дойдат в края на октомври, но точно кой ден – не съобщаваха. И затова тя ги очакваше всеки ден, всеки час, всеки миг...

Една телеграма: – „Пристигаме 29, 11 часа обяд“ – я накара да не може спокойно да дочака обедния час. Часът беше още десет, когато тя отиде на гарата. Имаше още цял час до идването на влака, но там тя завари вече майката на Динко с двете му по-малки сестричета. Тя дошла пък още по-рано.

– Децата не ме оставяха на мира – оправдаваше тя ранното си идване. – Като казаха „хайде мамо, хайде мамо“ – няма какво, тръгнах.

– То и аз дойдох по-рано – каза Марта. – Не можах повече да чакам. Сърцето ми просто ще изхвръкне.

– Ами питаш ли моето? Колко нощи вече сънувам, че Динко си иде. И ту слаб, ту болен, ту какъв ли не. Изпотревожих се. Пише ни все, че е добре, но майка пуста – все най- лошото премисля, от най-лошото се плаши. Пък и много далеч това училище, та човек не може да отиде да го заобиколи.

– Но не позволявали – каза Марта.

– Тъй се научихме и ние. Иначе мъжът ми да бе прескочил да го види – далеч не далеч. Ами не позволявали... По-нататък, щели казват, да пускат, ама кой знае, кога ще да е... Не било още доуредено, дозастроено...

Тъкмо се бяха разговорили и бай Захариев пристигна запъхтян. От далеч още заговори, като си гледаше часовника.

– Брей, верен бил, пък аз си рекох, назад е останал часовникът ми и бързам ли бързам... Видя ми се много време мина, а часовникът си седи на едно място... Казвам си, развалил се е нещо... Машина нали е, повредила се е – и той като скри часовника в джоба на жилетката си, избърса потното си чело с голяма синя кърпа.

– Рано било – каза жена му – ама къде да се стърпи човек да седи в къщи... Пък и тия малките не ме оставят... Влакът бил дошъл вече, нямало да могат да посрещнат батко си...

– Деца – каза Марта и ги погали по бузките.

– Ами вашите там, как са ония, малчугани – запита бай Захариев развеселен.

– Добре са всички. Малки палавници.

– Добре, добре че се отвори този приют – забеляза госпожа Захариева – та да се приберат тези деца от улицата. Да не скитат все мръсни и неизмити. Какво да правиш... сиромашия... Майката и бащата отиват на работа, а децата я има кой да ги погледне, я няма... Пък и тия сираците, тяхното беше още по-лошо... Сега стана много добре. Онзи ден ходих към баба Явора за една билка – боляха ме много зъбите та ги гледам тичат из големия двор, смеят се. И какви са се поправили всичките...

– Ами хранят ги добре – намеси се бай Захариев.

– То май месо не сте им давали – намеси се жената.

– Ами докторът тъй поръча – каза Марта – за малките не било много полезно.

– А бе то и за големите си е вредно – каза Захариев – ама кой да слуша. Ей на и на мене колко доктори са ми казвали да не ям месо, ама аз тъй празно ми е, като че ли не съм ял, когато ям постно...

– То все тъй я караме и затуй все сме болни и по доктори си даваме парите – каза жена му и се загледа по посоката откъдето трябваше да се зададе влака.

Бай Захариев погледна часовника си. Още десет минути. Майката въздъхна, децата заскачаха от радост. Марта почувства, че ръцете й започнаха да се потят.

Най-после малко черно облаче се показа зад отсрещния хълм, което показваше, че влакът наближава. След няколко минути се чу шумът от въртящите колела, и влакът се показа.

Всички се бяха превърнали на взор и трепет. Влакът премина с грохот край тях и много прозорци се нижеха един след друг. Децата първи извикаха: – „Батко, батко, ето го батко!“

– Къде е, къде е? – питаше майката и сълзите й, премрежили очите, не й позволяваха да види добре.

– Ето го тук, мамичко, на този прозорец. И децата, изтръгнали се от ръката на майка си, се втурнаха към прозореца. В това време Марта се затича към прозореца, където бяха трите познати на нея глави – на Ян, Динко и Величков. Зад тях имаше още двама непознати младежи – навярно приятелите на Ян.

– Слезте, слезте – махна им весело Марта с ръка.

А те всички засмени я гледаха като захласнати. Бай Захариев също бе дошъл и веднага им каза да си подадат багажа през прозореца. Три куфара и две чанти се подадоха бързо, после петимата, които бяха в рамката на прозореца, тръгнаха към изхода на влака. Пръв скочи Ян. Марта го прегърна и целуна. След него Динко. Майка му го обсипа с целувки. Двете му сестрички скачаха край него и го дърпаха за ръцете. Татко му също го прегърна и целуна. Тогава той се наведе и целуна двете си малки сестрички.

От влака един по един слизаха малко неохотно другарите на Ян. Но Марта протегна дружелюбно ръце към тях и ги целуна по бузата, както бе целунала Ян. Тогава тя ясно видя, как очите им ясно просияха в светлина и на устните им трепна хубава усмивка. Най-после слезе Величков. Тя му подаде двете си ръце и цяла изпълнена с радост му каза „добре дошъл“.

– Боже, колко е пораснал! – казваше майката на Динко, като го оглеждаше от всички страни.

– Цял мъж станал – отговаряше доволно бащата.

– Хайде, хайде да вървим, че на баба ни са се изгледали очите – каза майката и като погали пак Динко по бузите тръгнаха всички.

Колко Марта се радваше на завръщането на Ян, само един Бог знаеше. И на нея, както и на майката на Динко, Ян й се видя пораснал и разхубавял. Може би това се дължеше на факта, че не бе го виждала толкова месеци, а може би и наистина бе пораснал. Децата растат с дни и часове... Но най-важното – след раздялата Марта като го погледна, видя ясно поразителната прилика с баща му.

А колко мил беше, когато я намери в малката стаичка, където тя бе отишла да му остави куфарчето. Целувайки й двете ръце, й благодари за хубавото посрещане на другарите му.

– Аз бях им говорил много за теб:.. но все пак те се стесняваха много... бояха се, как ще ги посрещнеш и приемеш – каза Ян.

– Ян, другарчетата ти са твои братя за мен и те винаги са добре дошли – отговори му Марта тихичко, като леко погали хубавите му коси, които за пръв път виждаше така големи. По-рано, като ученик, той беше винаги остриган. И без сама да мисли много, му каза:

– Ян, ти имаш същите коси като баща си.

Той я погледна малко учуден. Тя разбра грешката си и каза:

– Ако искаш можеш да се увериш и ти от портретите му в куфарчето.

– Добре – каза той – когато имам време ще ги видя. – И двамата излязоха от малката стаичка.

– Сестра Марта – каза Величков – тук е също като в приказката за седемте джуджета.

– Защо? – попита тя.

– Защото всичко е сложено по пет. Пет лъжици, пет вилици, пет чинии – всичко по пет.

– Ами нали знаех, че ще бъдем пет души. Но хайде да седнем да обядваме, че сигурно сте гладни.

– Ами какво е менюто? – попита Ян. – Ние вече увряло не ядем – пошегува се той.

– И ние тук не ядем – каза усмихнато Марта. – Вземаме пример и поука от вас.

– Това е отлично – каза Величков. – А как са твоите питомци? Тях с какво ги храните?

– Не бойте се. Ние тук няма да останем назад от вас. Ще видите, че макар и да не зная кое за какво е, но отчасти от това, което сте ми писали че правите там, и ние се мъчим да го приложим тук.

– Е, това е вече великолепно... След обяд ще отидем да ги видим. Ще може, нали сестра Марта?

– Да, брат Величков – пошегува се Марта.

– Приемам така да ми казвате. Ние така свикнахме там, че ни е съвсем естествено. Нали Ян.

– Да, брат Величков – потвърди сериозно Ян.

– Днес ще приемем сестра Марта да ни сервира и прислужва, но утре ще й покажем нашето изкуство – съгласни ли сте? – обърна се Величков към другарите си.

– Да, да – потвърдиха и тримата.

Дните минаваха и всеки нов ден Марта виждаше нови промени в Ян. Най-напред тя забеляза, че той като се хранеше, не клатеше единия си крак, както правеше това по-рано и му бе станало навик. Баба Круша казваше, че така си го помни. Или прав да яде, или ако е седнал да клати единия си крак. После не си тракаше чинията с лъжицата, когато си свършваше яденето и се замисляше. Това вече беше наследство от баща му. Павел някога правеше същото. И понеже този му навик й напомняше за Павел, тя никога не се бе помъчила да го отклони от него... Той даже й беше приятен.:. А как ли бяха могли да го освободят там от всички тези навици, чудеше се Марта.

Цялата къща тя бе предоставила на гостите, като нощуваше в приюта. Те идваха там всяка сутрин. Запознаха се с децата толкова бързо, че Марта остана изненадана. Още първия ден тя чу неудържим детски смях в занималнята и влезе вътре.. Там й се представи необикновена картина. Един от другарите на Ян вървеше на ръце и крака. На него се беше качило едно дете. Другарят му пееше някаква мечкарска песен. Ян тупаше една картонена кутия, а Динко и Величков пригласяха. Децата наоколо гледаха, пляскаха с ръце от радост и се заизвиваха от смях. Марта така остана на прага и ги гледаше учудена.

– Играта е най-лесният начин да влезеш в контакт с децата – й пошепна Величков, като се приближи до нея.

– Значи приложение на вашите методи.

– Горе-долу – каза той – имаме още много да учим, докато се научим да ги прилагаме напълно.

На другия ден, тъй като есента бе странно топла и хубава, децата играеха на слънце в двора. От далеч още като видяха да идват Величков и малките му приятели, те радостни и засмени се втурнаха към тях. Последваха какви ли не игри и забави. Марта им се радваше, като ги гледаше. Докторът беше също там и се смееше заедно с децата с весел и безгрижен смях.

Динко през това време им прегледа играчките, с които децата си играели по-рано и клатеше неодобрително глава. Те бяха малко и почти негодни.

На третия ден имаше нов номер. Динко донесе дървени кукли, които като се дърпаха с един канап, тропаха върху малка дървена площадка. Ян беше си донесъл цигулката и започна да свири весела хорова мелодия. Когато Ян спираше, и Динко спираше да дърпа конеца, когато той свиреше и Динко дърпаше конеца, та куклите скачаха. И децата оставаха с впечатление, че куклите скачат, защото Ян им свири. Много съседки бяха оставили работата и бяха дошли да гледат. Те се смееха като деца и се чудеха на изобретението на Динко...

Марта ги гледаше и виждаше, че те имат някаква цел, но не можеше да разбере каква.

А и те мълчаха и не казваха каква. Само от време на време си приказваха тихичко, клатеха глави, после пак започваха игри с децата.

След обяд на същия ден Динко си донесе някакви инструменти и започна да работи пред децата – да им прави куклени столчета, масички, скамейки и др. Децата бяха на седмото небе от радост... А в това време един от другарите на Ян, Борис, пееше детска песничка. Динко пееше с него и работеше, а Ян им пригласяше с цигулката.

– Ян – каза му Марта – твоят другар Борис много хубаво пее.

– Да, той изучава пеене като главен предмет в училището.

– Много хубаво. Както ми се струва, той ще научи малките на някоя песничка. А този, другият, Венелин, той каква дарба има?

Всички се спогледаха и усмихнаха.

– Ах, значи решили сте и мене да ме възпитавате да не любопитствам – засмя се Марта – добре, това е много хубаво...

На десетия ден от идването на Ян, Марта напразно очаква него и приятелите му да дойдат в приюта. Децата си играеха с играчките, които Динко им бе направил в изобилие – масички, столчета, дървени куклички, палячовци и др. Марта седеше край тях и работеше ръкоделието си. От време на време тя поглеждаше часовника си и започваше да й става тягостно. Най-после остави работата си, извика малките край себе си като запя една от песничките, на които ги бе научил Борис. Децата изведнъж подеха и техните чисти гласчета огласиха всичко наоколо. Дори готвачката, като ги чу с лъжицата в ръка излезе да им се порадва.

– Да не вярваш просто, че тези малки деца, ще се научат да пеят така хубаво – каза тя на Марта.

– Иди се надявай на тия момчета... То и аз като ги слушах, че ми се допяваше... Пък и днес, защо така не дойдоха?

– Кой знае? Те бяха ми казали да не се безпокоя, когато не дойдат, но аз все тъй, чудя се какво ли им се е случило... – и тя погледна отново към вратата. Изведнъж скочи и се затича към нея. Готвачката, която помисли, че са момчетата – както наричаше Величков и приятелите му, също се обърна и беше готова да ги упрекне за закъснението им, но вместо тях видя баба Круша. Тя беше влязла вече през пътната врата и вървеше по бетонната пътека. Марта я пресрещна, целуна й ръка и запита, кога е дошла, тъй като баба Круша след оздравяването си бе отишла на село при дъщеря си – учителката.

– Снощи си дойдох, Марто – отговори тя на Мартиния въпрос – ама беше късно, та не исках да ти се обадя.

– Хубаво си направила, че си дошла. Ян си дойде.

– Зная, зная. Заради него най-много дойдох да го видя... Че отиде ли си пак, кой знае дали ще съм жива да го видя.

– Жива ще си, ами как да не си жива.

– Ох, наплаших се... Откакто боледувах, половин човек съм. Видях, че ей тъй, човешкият живот можел да си отиде като нищо. Днес си тук, утре те няма.

– Ех, то тъй... Всички, ще си отидем един ден от тук. Ами ела да поседнеш.

Малките дечица бяха оставили играчките си и гледаха влязлата гостенка. По-големите я познаваха, но тъй като от няколко месеца не я бяха виждали, бяха се отчуждили и само изгледаха отдалеч.

– Я ги гледай, я ги гледай тия хубавци – каза баба Круша, като отиде до най-близките до нея деца и ги потупа по бузките. – Какви ми са станали пълнички, чистички... Де ги онези мръсните деца, дето търчаха по улиците... То туй дето сте ги прибрали, много хубаво стана. На мен зет ми ми разправя и аз тъй всеки ден ми се искаше да дойда... да те видя, да видя и тия работи, дето сте ги направили за сираците. А пък като чух за Янчо, не се стърпях вече. Казах на Наска: – Не мога, чедо, повече да седя тука. Ще отида да видя Янчо, че и то ми е като син мило... Вие сами си погледайте рожбата. И дойдох.

Баба Круша бръкна в тайнствения си джоб на полата и извади от там някаква книга.

Изведнъж очите на малките питомци блеснаха. Прошумоляването на книгата за тях бе чудна музика, която те познаваха и започнаха да се приближават.

– Ето Марто, раздай тези бонбони на децата за душата ми... Марта пое плика със ситните бонбони и се усмихна.

– Ех, то и за там трябва да се помисли... за онзи свят... че на човек всичко му се дояжда.

Нека от всичко да си има там... Ами казах ли ти, че видях Янчо?

– Не. Къде го видя?

– Пред общината. Ама тъй, хем се зарадвах, хем ми се пресече сърцето.

– Защо? – попита Марта уплашено.

– Ами тъй. Думам му: А бре Янчо, а сине, затова ли ходи, бре чедо, в такова далечно училище, та да метеш сега градските улици... А той и двама трима край него ме гледат и се смеят. – И бръскат, бръскат с метлите.

Марта я гледаше съвсем учудено.

– Що, ти не знаеш ли? – попита я баба Круша, като видя учудването й.

– Не, не зная. Нищо не са ми казали.

– Тъй ли? Пък аз си мислех, че знаеш и си рекох хем да дойда да те видя, какво правиш тук, хем да те питам, как ти даде сърцето да го пуснеш да мете градските улици и опадалата шума от дърветата.

– Ами там ли беше Величков?

– Даскалът ли? Там ами. И на него му думам: Хайде вече ония са деца, ами ти бре, си голям, учител си им, гдето се казва, защо си повел децата хем тук баш пред общината да метат. Че нали си има човек за тази работа... Къде е Стилиян метачът?

– „Болен е бабо Круше, казва ми Ян – и цял се зачервил от бързането, – болен е та ние го отменяваме“. Пък той нали до вас живее, Марто. Жена му снощи им рекла, че мъжът й бил болен и днес тя щяла сутринта да мете вместо него. И те какво луди глави, отишли тая сутрин и премели цялата улица и край общината... Боже, Боже, язък им за учението... Че това работа за учени хора ли е?

Марта стоеше и недоумяваше. После тихо каза:

– Може пък такова да им е учението, бабо Круше... да си услужват...

– Не знам. Сега светът вече е друг. Пък може и аз вече да съм стара и да не разбирам... Едно време Янчо ми е премитал пред къщи, ама беше малък, дете. Ще му река: – „Ха Янчо, ха сине, премети айол, че твоето кръстче лесно се превива“. И той само това чака, грабне метлата и мете. Ама сега, цял мъж е станал коджа ергенче...Нали го гледах... Не можах да му се нарадвам...

Марта се замисли. Баба Круша разглеждаше двора. В това време едно от момичетата, които почистваха и нареждаха горе стаите, излезе на балкона и извика: Госпожица Марта, по телефона ви викат.

– Кажи, че сега ще дойда – отговори Марта.

– Какво? По телефона ли? – учуди се баба Круша. Значи имате си тук телефон? Че кой ли пък ще те вика?

– Не зная. Ти ако искаш, почакай тук... Ако пък искаш, ела горе, хем да разгледаш приюта.

– То, аслъ, да дойда е по-добре – каза баба Круша и тръгна след Марта, гореща от любопитство да разбере кой ли вика Марта по телефона.

Марта взе слушалката от момичето и се обади:

– А вие ли сте, г-н Кмете? Добър ден. Какво има? Така ли? Радвам се, много се радвам. Бях почнала да се.тревожа за тях. Добре, добре. Но нека, когато имат време, да ми се обадят. Да, да. Много благодаря. Довиждане – и Марта затвори телефона.

– Какво има? – попита баба Круша, която нищо не можа да разбере.

– Кметът ми съобщава, че Ян и приятелите му нямало да могат да дойдат на обяд тук да не съм ги очаквала, защото щели да бъдат на обяд у тях, у кмета.

– Тъй ли? – учуди се баба Круша – че защо?

– Ама така. Видял ги той тази сутрин, като метели... Още от далеч се учудил, как Стилян така бьрзо и хубаво помел. Но после разбрал всичко и ги поканил за обяд.– Много им се радвал.

– Гледай, гледай ти! Кметът да ги покани!... Ех, добре, че се премени тогава... То где знаеш кое за какво става.

Марта се усмихна. Сърцето й бе се успокоило и зарадвало. Искаше й се само по-скоро да види Ян и Величков, за да разбере всичко.

– А сега, бабо Круше, ела да разгледаш и видиш цялата къща – каза тя и тръгна напред. Баба Круша вървеше след нея и непрестанно се учудваше на всичко. Когато слязоха долу, баба Круша седна пак на стола и каза:

– Така си знаех, че за каквото се заловиш, добре го свършваш... Ами знаеш ли, че Янчовата майка се обадила пак?

– Кой ти каза?

– Не знаеш ли? Чудно. Ето, аз от снощи съм тук и толкова работи научих, а ти и нищо не знаеш.

– Ами сега повечето тук при децата прекарвам. С тях и между тях ми е най-добре.

– Тъй, тъй, то се знае... То и по-рано все с Янча се занимаваше – сега пък, като го няма него Господ ти даде повече. Да не останеш самичка... Добре е то с децата. Разтуха. Не усещаш как минава времето. И там, аз при Наска, по-голямичкото й е на три години – момиченце, а това малкото – момче – и все с тях. Какво да правиш – живот. Трябва, да преминава. А чакай, бях ти заразказвала за Янчовата майка. Онази, жената на банковия директор де, била скоро в София.

– Да, чула бях, че отишла.

– И вчера се върнала и казала, че братовчедът на Янчовата майка получил пак писмо. От преди пет години, сега пак се обадила. Молила за пари. Искала да се върне тука...

– Е, и какво са й писали?

– Кой знае? Като е за пари, май никой няма да й се обади. Като не е жива майка й, кой ще вземе да й прати пари от себе си. Имала си била момиченце там. Снимка пратила. Много хубаво било детето, също на майка си приличало.

– Горката жена – прошепна Марта —горката жена:

– Е тъй е, горката... Пък да не беше правила такива лудории, да си беше стояла при мъжа си и да си гледа детето, сега нямаше да е на този хал... И Янчо нямаше да е от една педя сирак при майка и при баща. И то пак добре, че ти дойде та го отгледа и възпита, та не можа Янчо да се почувства сирак.

– И без мене пак щеше да се отгледа Ян, той е добро момче.

– Друго е то, друго. Нали помня, горкото, как ходеше, една педя дете да продава вестници... Късаше ми се сърцето, но си мислех, здрав си е Янчо, яка душица има, нека да търчи, пък като порасне и като захитрее, тогава ще му дам, което остави баба му... Пък знаеш ли? Не стана тогава ред да ти кажа какво стана с онзи железен сандък?

– Какво?

– Да, помня.

– На другия ден пак дойде. Иска го. – Вземи го бре сине – казах му аз, вземи го. То за мен, асль, повече за какво ми е? И той влезе в килера и подир малко дойде. – Защо, казва, днес ти е отворен сандъкът? Кой го е отключил? – Че кой ще го отключи, казвам аз, пък и де да знаеш, че е бил заключен? От де знам казва, знам, ами ти кажи ми, къде са онези работи, които са били в сандъка. Сега е празен..– Празен ли? Че нали чергата е вътре думам му аз. – Ами туй дето е било под чергата къде е – пита ме той. – Тогава, Марто, разбрах, че унуката ми е отваряла сандъка, когато ми е било лошо и е видяла, че има нещо вътре, но види се в бързината и в тъмното, не е могла да види какво е... Боже, Боже, какъв свят се извъди... Аз чуждо имане толкова години вардих и не го отворих да го видя, а те децата ми, собствените ми деца да ми отключват и да ми бъркат в цялата къща .. Няма го вече едновремешният свят, няма го... И затуй, добре че ти казах тогава – прибери ги още тази вечер. Защото и Мария, баба му на Янчо, нали ти казах тогава, присъни ми се и ми дума: – „Дай куфарите на Марта“. И снощи пак я сънувах, ей там в нейната си къщичка. Седи на прага и плаче. – Че за какво, казвам, Марийке, плачеш? – Пък тя вдигна глава и каза: – Мъчно ми е Крушке, много ми е мъчно за Янчовата майка, като я гледам, как тегли и се мъчи. – „Че къде я виждаш – питам я аз – нали тя е далече, в Италия ли казваше, къде.“ – „Душите Крушке – казва ми тя – навсякъде могат да ходят и всичко да видят, ами всякога не могат да помагат“. – И тъй се събудих и много мислих, какво ли показва този сън. А знаех си, че е истински. И тази сутрин, като ходих у хазайката на началничката, научих се, че пак имало писмо от Янчовата майка. И тъй, макар че си е сама за всичко виновна, пак ми примъчня за нея... Младо било, глезено... Все що хвърчи, мислело че се яде... А то годините минават и човек се разкайва, но всичко не може да се върне и поправи. Къде да знаеш из какви чужбини се скита сега и Янчовия баща... Но той е мъж, лесно е. А жената е друго... и момиченце имала 8-9 годишно. Тежко й.

Марта се замисли. Баба Круша стана и каза: – То аз много се заприказвах, ами да си вървя, че подир пладне съм намислила да посадя чеснов лук, докато времето е още хубаво.

Марта я изпрати до пътната врата и после се върна, мислейки все за едно и също – как да се помогне на Лидия, майката на Ян.