Невена Неделчева – Марта Невена Неделчева (19. 08. 1908 г. – 20. 04. 1995 г.) Предговор

***************

Всички посетители гледаха голямата зала, широките прозорци, които пропускаха изобилна светлина, великолепните картини, закачени по стените й, тежките завеси на сцената, направени от синьо кадифе.

Постепенно салонът се бе напълнил и столовете заети. Всички очакваха вдигането на завесите с нетърпение.

Марта също гореше от нетърпение, когато чу изведнъж всички столове да се размърдват, настана за миг голям шум и после всичко утихна. На вратата се бе показал Учителят, съпровождан от брат Светлов и други някои братя и сестри. Зад тях вървяха всички чужденци. На дясната страна, първите три реда столове бяха празни – запазени за Учителя и чужденците. Когато Учителят зае мястото си, всички гости отново седнаха на столовете си. След няколко мига завесите бавно се вдигнаха и на голямата сцена се показа многоброен струнен оркестър. Всички облечени в бели дрехи, държейки инструментите си в ръце, леко се поклониха на Учителя и после на всички гости. След това седнаха на определените си столове. Всички гости бяха вперили поглед към сцената. Марта и Павел също. Всеки искаше да види и познае своите близки или познати. Марта леко си отдъхна, когато видя Ян, седнал в една от първите редици на цигуларите. Величков бе най-близко до диригента, възрастен белокос човек.

Настана тишина. Един млад момък с блестящи очи и пребледнели бузи каза: „Химна на Учителя“.

Диригентът бързо се поклони пак на Учителя и като се обърна, неговата магическа пръчица извика от света на музиката най-нежните и хубави звуци, които Марта бе чувала. Тя слушаше и бе забравила, че се намира в салона, че до нея е Павел, когото е чакала толкова години. Пред нейния взор сякаш се откриваше пътека от светлина, която водеше към нещо велико, безкрайно хубаво – извор на красота и хармония. И знаеше Марта – тази пътека водеше към Бога...

Когато мелодията притихна, Марта отвори очи и сякаш полекичка слезе на земята. След химна следваха други музикални номера, изпълнявани с голяма вещина и майсторство, някои от които бяха от Учителя. След това завесата се спусна и никой не се сети да ръкопляска или пък не смееше, защото ясно чувстваше, че след такава възвишена музика ръкопляскането би прозвучало светотатствено.

В душите на всички още отекваха последните струи от мелодията, когато завесата отново се вдигна. На сцената имаше само едно пиано. След няколко минути излезе Величков, малко блед и тревожен, придружен от младо момиче, може би 22-23 годишно. Момичето имаше меки кестеняви очи, коси също кестеняви, които причесани гладко назад й му придаваха особена красота и благородство.

И двамата се поклониха ниско на Учителя, след това на публиката. Очите на Величков като че ли търсеха из множеството очите на някого. След миг те се спряха върху Марта, после върху Павел. След това той наклони главата си върху цигулката.

– Какво ще свирят, не разбрах – пошепна Павел на Марта.

– „Рапсодията“ от Учителя.

Павел поблагодари и се заслуша. В залата имаше такава тишина, сякаш беше празна и само бяха там на сцената цигуларят, който свиреше и пианистката, която му акомпанираше.

Когато завърши Величков, настана абсолютна тишина, а в следния миг се отрони една всеобща въздишка от гърдите на всички – сякаш отново се връщаха в този физически свят, след като са били в някакви възвишени светове.

След Величков свириха квартет – две момичета и две момчета. После едно младо момиче, с очи сияйни като звезди, изпя „А бре, сине“ от Учителя. След това следваха стихотворения, декламирани от авторите им.

Павел и Марта трепнаха, когато на сцената излезе Ян, придружен от малкото момиче, с което Марта знаеше, че се обичат. Те стояха двамата тъй млади, тъй хубави, с очи изпълнени с блясък и страни, поруменели от вълнение, че очите на Марта не можеха да им се нарадват. Тя видя как двете млади глави се наклониха да поздравят Учителя, как леко кимнаха на всички гости и как после очите им проблеснаха по-силно, когато видяха нея и Павел и как леката усмивка направи руменината да цъфне по-ярко на бузите им.

– „Идилията“ от Учителя – повтаряха някои около Марта и тя разбра, че това е, което ще свирят Ян и приятелката му.

Когато засвириха, сърцето на Марта преливаше от радост и ги гледаше с очите си, с душата си, със сърцето си. Стори й се, че това е най-хубавия миг от живота й – сбъдната мечта от толкова години – да види Ян израснал.

– Скъпия Ян – пошепна си полугласно тя – скъпите деца!...

– Каза ли нещо? – попита я тихо Павел.

– Ах, Павел, нали и двамата са толкова мили? Те се обичат... .

– Така ли? – трепна леко Павел, ах, Боже мой, но те са толкова млади!

– И затова може би обичта грее в тях като слънце и се излива през очите им.

Когато спряха да свирят, на Марта й се видя толкова малко... би искала да ги слуша още, още... Следваха други номера: разказ от едно момиче, в който се разказваше за една случка през опитните ваканции. После имаше малка хумористична сценка, която представляваше пияница, който е решил да се откаже от виното. На масата пред него има две чаши: едната с вино, другата с вода. Той вдига чашата с виното и сам си говори: Цели двадесет години слугувах на тази чаша – виното, сега то ще ми слугува, а аз ще стана господар – оставя чашата и вдига чашата с вода и пие от нея. Това се повтаря няколко пъти, после става, заплаща на кръчмаря за виното, който го гледа като гръмнат – никога не очакващ подобно нещо. След това се усмихва към публиката, сваля си шапката за поздрав и си излиза.

Цялата зала се раздвижи развеселена. Тази лека хумористична сценка, изпълнена с невероятна естественост и простота като че ли внесе в сърцата и душите на всички някаква лека свежа струя и весело разговаряха.

След още няколко кратки номера оркестърът пак засвири и забавата свърши.

Всички си тръгнаха пешком за към подслонните домове, тъй като беше още рано и времето беше много приятно.

Марта и Павел очакваха Ян и Величков пред входа на залата, за да си отидат заедно. Когато бяха изгубили вече надежда, че ще дойдат, тъй като не бяха се предварително споразумели, изведнъж пред Марта застанаха четирима млади хора – Ян, Величков и техните приятелки. Те бяха весели и усмивка цъфтеше на устните им.

– Тъкмо си мислехме, че нещо сте заети и няма да дойдете – каза Марта, обръщайки се към Ян и Величков.

– О, може ли? – каза Величков. – Аз настоявах да побързаме, защото чувствах, че губите търпение. А наистина имахме малко работа. Но да ви представя нашите малки сестри.

– Много се радвам – каза Марта – стискайки сърдечно по ред ръцете на двете момичета.

– И ние също – усмихнаха се приветливо младите момичета и страните им леко поруменяха.

– Знаете ли, сестра Марта – подхвана Величков – толкова време как мечтаят да те видят и се запознаят с теб. Най-после мечтата им се реализира.

– Дано да им се реализират така всички мечти – отвърна Марта, гледайки с нежност Лозина и Юлия. Тя знаеше, че сърцата им сега трептят като малки плахи птичета, затова изведнъж, като ги хвана и двете под ръка, каза:

– Хайде да вървим, какво сме се спрели и стоим още тук до вратата?

– Наистина – каза Ян и тръгна след тях с Величков и татко си, а сърцето му радостно трепкаше, като виждаше тъй реализиран неговия блян – да види Марта и Лозина заедно...