Невена Неделчева – Марта Невена Неделчева (19. 08. 1908 г. – 20. 04. 1995 г.) Предговор

***********************

– Да, г-н кмете, съгласна съм.

– Тогава сте освободена от досегашната си длъжност и приемате новата, с увеличение на заплатата.

– Много благодаря, г-н кмете.

– Ние отдавна проектирахме отварянето на този приют, за него особено много настояваха членките от женското дружество, но едва вчера с доктора взехме решение да се започне дневната работата. Тя е една добра хубава къща, на един скоро изселил се оттук гражданин.

– Има и двор, нали?

– О, да. И доста голям. Пък е и на края на града, та затова граничи с някои общински места. Ако трябва, общината може да отпусне малко и от тях. Докторът има някакви планове...

На вратата се почука и преди някой да беше качал „да“ отвори се и на прага се появи докторът.

– Какво доктора, доктора, – започна весело той – какво говорите за мен?

– За твоите планове, докторе. Нали ти трябвало голяма градина.

– Е, да.

– Хайде тогава да вървим – предложи кметът – да прегледаме сградата и местата. После ще повикаме хора, за да я почистят и пригодят за целта.

– Ей, това е да имаме добър и разбран кмет – каза докторът и го тупна по рамото.

Кметът само се засмя и като отстъпиха на Марта, заслизаха тримата по стълбата.

Къщата наистина бе нова, хубава, двуетажна, с много красив изглед към планината. Имаше голям двор и малка цветна градина, която бе съвсем занемарена и някогашните цветя бяха израсли високи и тънки между тревите, които ги заглушаваха.

– Всичко е много хубаво, – каза Марта, когато бяха прегледали цялата къща. – По-добро едва ли би могло да се намери тук.

– Благодарете на доктора – каза кметът – той я откри. На мен никак не ми идваше на ум за нея.

– Та аз всеки ден я виждам, когото идвам от болницата – каза докторът – три нощи вече как я сънувам.

Марта и кметът се засмяха на последната му фраза, но той говореше истината. Беше я сънувал през нощта тъй както си е.

– Сега, г-це Марта – обърна се кметът към нея – всичко ще предоставим на вас. Както намерите за добре, така ще обзаведете приюта. Ще ви представим списъка на децата, а вие ще ни кажете какво е необходимо, за да го доставим. Разбрахте нали?

– Да.

– На майсторите вие ще кажете кое как да боядисат и работят. Защото, изобщо, това искаме да представлява като един дом с много деца и една майка в него. Нека децата в него имат мир и топла грижа.

Когато след малко се разделиха, Марта си мислеше, колко добре би било, ако Величков й бе писал по-подробно за спалните и техните цветове. Ето и тя би могла да направи нещо за тези деца, но какво да направи като нищо не знаеше? Ето какво значи да имаш и да нямаш знания. Изведнъж тя, която беше свършила гимназия, бе чела толкова много книги, се почувства съвсем невежа – тя не знаеше тъкмо това, което й трябваше. Спомни си само, че червеният цвят е добър за слабите, анемични деца. Затова, поне една от стаите, тя ще поръча да бъде боядисана с хубав розов цвят и в нея ще сложи да спят тези, които са най-слабички и анемични... Защо ли това училище не бе се отворило по нейно време, да беше и тя учила в него, за да може сега да бъде полезна на тия малки, бедни дечица и сирачета?

******************

Докторът бе отпътувал и закупил от големия близък град кревати, легени, шкафчета и други потреби за приюта, които се очакваха да пристигнат всеки ден.

Марта, всецяло погълната от работата, не усещаше времето как минава и едва кога се връщаше у дома разбираше, че денят се е свършил и нощта идваше незабелязано. Тя бе имала от Ян няколко писма – кратки, разбира се, и от Величков едно, в което й пишеше, че й благодари много за хубавото и сърдечно писмо. Сега били много заети с работа и че ще й пише дълго писмо при пръв удобен случай.

Една привечер, когато Марта бе прекарала цял ден на крак и бяха нареждали спалните на децата се връщаше в къщи изморена, но изпълнена с хубаво и приятно чувство, хазайката й предаде голямо писмо от Величков.

„Мила Марта, колко много имам да ти разказвам! Но преди всичко да ти повторя пак благодарността си за твоето писмо, което ме изпълни с такава хубава радост. Повтарях хиляди пъти фразата, която си ми писала – че ме обичаш – и тя в душата ми се превръщаше в музика. И не е имало в живота ми по-плодотворни в работата ми дни, от тези три седмици, от как съм получил писмото ти. Исках да ти пиша много, но бях изключително зает с работа, не разполагах с никакво време за лични работи. Но не е имало миг, не е имало минута през това време, когато да не съм мислил за теб и душата ми се превърна в извор на музика и песни за теб... Колко много съм ти благодарен, че не отхвърли любовта ми и ми отвърна с обич. Ти я наричаш сестринска – тази дума ме изпълни с нова красота – стори ми се най-нежната и най-хубавата, когато е изречена от твоите уста, но за мен тя е обич, която ми дава импулс, вдъхновение за работа и творчество...

Сега ще ти разкажа едно нещо. Помниш ли, че бях ти казал, какво още в първия ден, когато дойдохме, брат Светлов ми заговори за моите работи. Преди известно време той леко ме запита пак за тях. Разбрах, че искаше да ги види. Но мен ми бе крайно неудобно да ги дам, защото те всичките са все за теб... Той разбра може би това, защото чувствам, че неговите очи проникват в душата ми и виждат там и най-съкровените ми мисли и само леко се усмихна. После при един случай, той каза, че никога тук от човека не се иска нещо, което няма да е за негово добро. Тогава той ме погледна. Разбрах, че говореше за мене. Навярно той е искал да види работите ми само за да ми бъде полезен, но въпреки това аз все още не можех да разтворя душата си пред него и да му занеса работите си.

Но на другия ден от получаването на твоето хубаво писмо, аз добих странна свобода да му открия всичко. Като че ли сърцето ми преливаше от радост и аз можех да изпея песните за теб пред всички хора на света. Тогава взех всичките ми трудове и отидох при брат Светлов. Той като ме видя, усмихна се и каза:

– Значи станахте по-богат. Аз го погледнах учудено, без да мога да го разбера. Тогава той каза: Мислите ли, че аз ще обера съкровищницата на душата ви?

– О, не. Никога не съм помислял за това... Но всичко бе така тясно свързано в сърцето ми с едно лице...

– Няма нищо – каза той – вие доста се измъчвате и аз исках да ви бъда полезен с нещо. Но и така въпросът се разреши добре.

Аз пак го погледнах учуден и изведнъж си спомних как веднъж крачех нервно из стаята, където се получава пощата и очаквах да ме извикат за писмо от теб. Тогава той мина край мене, погледна ме и каза, като че ли съвсем случайно: „Децата живеят с желанията си, а порасналите, в смисъл възрастите, изпълняват една разумна воля“.

Тази мисъл тогава аз не разбрах и тя мина и замина край мене. Но после често се връщаше в съзнанието ми и аз дълго мислех върху нея.

– А каква е разумната воля – попитах веднъж Светлов – като той току що да ми бе казал горната фраза.

Той ме погледна и каза: – Работникът заслужава прехраната си. Мислите ли, че природата ще ви лиши от нещо, което заслужавате и от което имате съществена необходимост?

Тогава аз наведох глава, засрамен като малко дете. Този човек наистина виждаше това, което беше в мен и ми говореше направо за неща, които много ме засягаха...

– Хайде да отидем в салона – каза ми той – да изсвирите някои от вашите работи – и стана.

Взех новите тетрадки и тръгнах след него. Влязохме в музикалния салон. Аз засвирих. Не се минаха и няколко минути и салонът се изпълни с ученици и ръководители. Случайно ли бе това или не – не зная, но бе факт. Брат Светлов кимна с глава на сестра Николова и тя отиде при пианото. Тя следваше цигулката ми и като отлична пианистка, леко ми акомпанираше. Когато свършихме парчето, мнозина ме поздравиха. А аз цял треперех от вълнение – мислех, че вече всички знаят тайната на сърцето ми...

Изсвирихме няколко парчета, след това брат Светлов заговори върху музиката.

Стенографирах всичко и бих ти го писал, ако знаех, че те интересува. Но казвам ти, че това, което той ни говори върху музиката никога не съм го чел, нито чувал. Той разглежда музиката от съвсем друга гледна точка и я свързва с целия живот на човека. Когато след време се обърнах, видях, че салонът беше почти пълен. Имаше абсолютна тишина. Всички бяха навели глава и пишеха по бележниците си. Ето, това беше един час по музика и никой не разбра, че е лекция, никой не почувства обременяване на ума и душата си. А все пак, това време официално бе определено за почивка и всеки можеше да го употреби за каквото си иска... Следователно можеха, ако искат, никой да не влезе в салона, както това би станало в обикновените училища, където се чака с нетърпение удрянето на звънеца, за да изскочат навън, като че ли са били вързани дотогава... А тук няма такова строго разграничаване. Един учебен час може да трае според работата и всеки има свободата да си излезе тихичко, ако не иска да слуша... Слушането не е задължително, защото тук има една основна максима – знанието ползва този, който го изучава и прилага в живота с любов. Мен никой не ме задължава с нищо външно и ако не уча, никой няма да ме упрекне – но утре, аз няма да мога да се ползвам разумно от благата на природата и моето незнание и несръчности ще ми бъдат най-голямото наказание.

Не зная доколко можах ясно да ти разкажа всичко, но ето какво, тук преди всичко държат на развитието и пробуждането на съзнанието. Всеки да учи и да работи съзнателно – да знае за какво и защо. Например, един ученик изучава геометрия – той знае, че тази наука му е потребна в архитектурата, инженерството и др. А не я изучава така механически, като откъснат и отделен предмет от живота. Разбираш ме нали? Тук нещата не се изучават защото така трябва, тъй са наложени, а защото всички са необходими...

Бях ти споменал веднъж за сестра Анастасия. Тя едва ли не е майка на всички ни. Нейният мек нрав и майчински обноски привличат всички, особено тия, които никога не са имали майки и не ги помнят... Често обичам и аз да отивам при нея. Присядам и започвам да скубя тревата. Тогава тя ми се усмихва и ми заговаря. Това става обикновено, когато съм свободен от моите часове и работа. А тя вечно е в градината, от сутрин до вечер. Нейното присъствие ми е особено приятно и да й помагам за мен е удоволствие. Но тя изглежда по друг начин схваща помощта ми и казва: – Скуби братче, скуби плевелите, да освободим цветята – разумното и благородното в себе си. Защото, като очистим плевелите отвън, ще ги очистим и отвътре. Да дадем простор на разумното и хубавото в нас да расте и да цъфти. Да се не задушава от бурените на човешките недостатъци...

Чуваш ли, мила Марта, какво ми казва тази жена? Аз наистина бих се поучил доста от нея... А струва ми се, че и затова е сложена тук, а не само тъй да се намира на работа.

– Ти много обичаш цветята, сестра – казвам й усмихнато аз.

– Обичам ги ами как... Те ми върнаха здравето... Как бях болна едно време. Не можех да се мръдна, две крачки не можех да направя. А Учителят ми каза да отида в градината и да садя цветя. В чудо се видях, но отидох. Зная аз, че Учителят каквото каже, е най-доброто и най-разумното. – Отидох аз, братче, и започнах да работя... И на от тогава до днес – все на крак...

– И оздравя? – питам я аз, само за да ми разказва повече.

– Оздравях ами как. Та да знаеш, братче, цветята лекуват. Туй тези малките братчета и сестричета, които поливат цветята все се лекуват. За една година други ще станат... Този брат Светлов знае кое да прати при мене, кое при брат Зари, кое при другите братя и сестри... Всяко дете е като цвете. На едно трябва едно, а на другиго – друго.

И тя започна да ми разказва, какво Учителят казвал за хората, за децата, за цветята. За буйните деца, казвал Той, било добро да скубят троскот и да копаят земята. Защото тези деца, които вършат пакости не били лоши, но имали излишък от енергия. И като копаели и скубели троскот, част от тези енергии минавали в земята, ставало правилна обмяна с нея и енергиите в децата и хората изобщо се хармонизирали. Че да копае човек никак не било унизително, както обикновено се счита. Защото земята била пълна с енергия и ако човек знаел как, можел да се ползва от тях както във възпитателно, така и в лечебно отношение. Тук често се практикува ходенето сутрин боси по росната чиста трева, за да може обмяната на енергиите на човека и земята да стават правилно и свободно. И ние обикновено след ходене боси по росната трева се чувстваме с повишено и ободрено настроение. Малките тичат, викат – явява се силен прилив на сили у човека. Същото било и с отглеждането на плодове и зеленчуци. Всеки плод, всяко растение, с което човек се занимавал, влияели на човека, внасяйки в него свои качества. Затова и тук, отглеждането на цветята, зеленчуците и плодовете, са един от методите за възпитанието на учениците. Виждаш, че всичко, което се прави, има своите дълбоки причини.

Помолих сестра Анастасия да ми каже нещо по-конкретно, например, кои цветя как действат върху човека. Тогава тя ми посочи един фикус и ми каза: – Учителят казва, че фикусът внася спокойствие и разположение в този, който се занимава с него и го отглежда.

А пък тези, които искат да станат активни – да отглеждат червени череши, за да добият активност. За усилване на вярата – да отглеждат сини сливи. А тези, които искат да станат истински религиозни, да отглеждат цветя и зеленчуци...

Белите карамфили действат крайно успокоително и омекотяващо на буйните деца. А напротив, червените са много полезни за анемичните, защото те засилват тяхната активност...

Изведнъж ми стана ясно защо сестра Анастасия кара Ян да полива лехите с бели карамфили, а Динко – винаги червените. А също така разбрах, защо Ян често ходи да копае с брат Зари... И благодарение на тези възпитателни методи Ян още не се е сбил с никое момче. Тук, щом много закипи енергията му и той е готов да се скара или сбие като изневиделица се появявал брат Светлов. Веднъж и аз присъствах на края на една сцена. Скарали се Ян и едно друго момче за една лейка. Гледам Светлов отива с бързи крачки към градината – отидох и аз, тъй като бях свободен. Когато наближихме, Ян цял зачервен бе вдигна ръката застрашително. Светлов отиде при него и си сложи ръката на рамото му. Ян, като го видя, пребледня и сне лейката. Но Светлов, като нищо да не бе забелязал, му каза:

– Ян, нещо трябвало да се помогне на брат Зари. Ти можеш ли или си вече изморен?

Ян го гледа един миг. Нервен от срам, очите му блестят – после пое дъх и каза: – Не, никак не съм уморен, брат Светлов, веднага отивам.

– Виж там да се доразкопае онази леха, която братът е започнал, че ще трябва и другите да се прекопаят. А без тебе май трудно ще стане тази работа.

Ян вече е поласкан. Грабва малката като за него мотика и отива в зеленчуковата градина.

Какво още да ти кажа, мила Марта? Има толкова много работи и за да ти ги опиша, трябват цели километри страници. Ами казах ли ти за сутрешните гимнастики? Мисля, че ти бях писал в едно от по-раншните си писма, които след това бях скъсал. Всяка сутрин имаме великолепни гимнастически упражнения с музика. Имаме една голяма, обширна поляна и там се събираме всички. И каква красива гледка представляват малките момичета, облечени в бели роклички. Те винаги заучават гимнастическите упражнения много по-бързо от момчетата, това за тях е такава радост и гордост... В средата на поляната е оркестърът с 50-60 музиканти, свирещи на най-различни музикални инструменти. Състои се от младежи – момичета и момчета и по възрастни братя и сестри. Ян свири в този оркестър, също и аз. Всяка сутрин десет от музикантите играят гимнастическите упражнения, като на другата сутрин се сменят. Така през седмицата всеки може да играе поне веднъж и да изпита хубава наслада от това.

С думи е твърде мъчно да ти опиша всичко, но един ден, когато сама имаш възможността да го видиш, ще разбереш цялата красота и великолепие. И сигурен съм, че тези музикално-гимнастически упражнения си имат своето възпитателно значение, защото вече зная, че тук нищо случайно и произволно не става.

Желая ти от сърце много радости в живота. И ако ми пишеш, ще ти бъда много благодарен. Ще чакам и ще се надявам: Владислав“