Невена Неделчева – Марта Невена Неделчева (19. 08. 1908 г. – 20. 04. 1995 г.) Предговор

********************

– Сега ще влезем в един клас по геометрия – каза Величков.

Марта не можеше да разбере, как Величков знаеше кой клас сега имаше геометрия, но после й стана ясно, когато видя надписа на вратата. Влязоха. И тук учениците си продължаваха работата сякаш никой не бе влязъл в стаята. Всички работеха на отделни масички и чертаеха нещо в тетрадките си. Имаше няколко големи табли, няколко бюста, чиито глави бяха начертани с различни преградки и по тях имаше номера. Един ученик беше до една от таблите и чертаеше нещо. Висок, слаб господин дойде и поздрави гостите. След това се обърна към младежа, който беше начертал една права линия и направи знак да говори. Младежът започна:

Правата линия е най-късото разстояние между две точки. В света на силите, правата линия показва, че две срещуположни сили са в равновесие. Винаги, когато едната сила стане по-голяма от другата, линията престава да бъде права и става крива.

Когато правата линия се среща в лицето на един човек, показва, че силите на това място се уравновесяват. Така, например, ако човешкият нос – е прав, показва, че силите на това място се уравновесяват. Така, например, ако човешкият нос е прав, показва, че силите, които се намират в човека и тези отвън, които действат върху него се уравновесяват. Когато силите на човека вземат надмощие над външните – носът по средата се издига и става орлов. Такъв човек има разположението да се налага над другите. А когато външните сили са по силни от тия в човека, то тогава носът се огъва навътре и човек имащ такъв нос е склонен на отстъпки.

Докато ученикът говореше всички тези неща, той с особена похватност чертаеше формите, за които разказваше.

Гостите слушаха захласнати тази чудна нова геометрия, почти всички започнаха да си пипат носовете и да се оглеждат един друг. Настана някакво оживление и мнозина заговориха изведнъж. Господинът се усмихна и даде знак на ученика да не говори повече.

– Но каква е тази геометрия, господине? – попита една дама, която си бе извадила огледалцето от чантата и си оглеждаше лицето.

– Жива геометрия, сестро – отговори ръководителя на класа с мек и приятен глас.

– Та такова нещо ние никога не сме научавали в нашето училище – продължи тя – че това е много интересно и ако зависеше от мен, на драго сърце бих останала при вас да се уча.

Господинът се усмихна леко и каза:

– Да се учи човек, това зависи само от него.

– Това е вярно. Ами може ли момчето да ни каже нещо и на мен? – и тя си посочи
– Може – това ще бъде практическо приложение на знанията, които е придобил той, но разбира се, вие няма да очаквате много, а само в кръга на геометрията.

– Да, да, колкото може – съгласи се дамата и се приближи към младежа.

Цялата група малко се разшава, някои направиха крачка напред и после, като притихна всичко, приготвиха се да слушат.

Ученикът, по знак на преподавателят им, се приближи към дамата, погледна я с проникващ поглед и след това каза:

– Специално за носа на тази сестра може да се каже, че силите отвън са били по-силни и действали главно в средната част на носа. Затова той се е огънал навътре. Поради това тя винаги е склонна на отстъпки. Но в долната част силите в нея са били доста силни и те са направили носа извит нагоре, което показва една силна любознателност, достигаща до любопитство.

– Браво, браво – плясна ръце една съвсем млада дама, види се приятелка или роднина на тази, която бе поискала да й се каже нещо – браво, това е много вярно.

– Моите поздравления – каза и самата дама, която бе предмет на наблюдението .– това е право, което казахте. Аз съм много любознателна и всичко искам да науча. Но за съжаление и много съм любопитна, това може би е моята болест, от която не мога да се освободя. Понякога не мога да заспя цяла нощ, ако не съм доразбрала как стои някоя работа, за която са ми само заказали. Ще умра просто.

Цялата група се заля във весел и непринуден смях.

*****************

В коридора всички разговаряха оживено помежду си и вървяха след Величков, който ги изведе от сградата и ги поведе по една хубава алея. Не след дълго те бяха въведени в залата на ваятелите. Тук, както и в салона на художниците, работеха деца и младежи, проявяващи специални дарби за това.

– Живата геометрия има най-голямо приложение тук – каза Величков – посочвайки един младеж, който работеше върху една статуя, изобразяваща младо момиче.

В тази зала ги посрещна един сравнително млад човек и приветливо ги покани. Навътре в залата те видяха друга група гости, която бързаше да си излезе през една странична врата.

Марта и други от гостите разглеждаха работата на учениците. Всички останаха възхитени и изненадани. Наистина в този салон бяха по-малко, отколкото в художествения, но пък имаше чудни работи за гледане. Марта се спря пред едно малко момче, пред което вече стояха изработени различни животни от глина – слонче, кученце, зайче, мишле и др. Те бяха в различни пози и изглеждаха като живи.

– Гледай, Павел – обърна се тя към него – това дете не ти ли се струва, че прави чудеса?

– Да – каза вместо Павел господинът, който ги бе поканил – това дете е едно от най- даровитите. Изпратено ни е от селския учител, който съвсем случайно е открил дарбите му. В училището не бил силен ученик. Нямал баща и майка, той е коствал много сълзи и неприятности дето не учел, а по цял ден се реел по реката и там си правел от кал разни работи. Веднъж учителят му го заварил съвсем вдаден в изработката на една крава. Мислил да му се скара, но като видял работата му, останал крайно изненадан и от тогава го взел под своя закрила. После ни попита писмено дали може да го прати при нас. След две седмици той вече работеше тук между младите школници. Вече трета година от как е при нас... Неговите работи, направени от гипс, се намират по витрините на много магазини в столицата... Занапред обещава да бъде добър работник...

– А ако бе останало там, на село, едва насила щяха да го заставят да завърши четвърто отделение и дарбите му така и щяха да си заглъхнат – каза една от слушащите госпожици.

– Да, това е твърде вероятно... Но съдбата друго е мислила за него и не е оставила да замре един добър талант.

Продължиха да вървят и разглеждат докато стигнаха до една работа без майстор. Всички разбраха, че тя е на господина, който ги развеждаше. Беше вече завършена и Марта не можа да не възкликне:

– Това е Учителят!

– Да – каза господинът – това е статуя на Учителя както говори на молитвения връх на Рила. Тя не е още довършена, тук при нозете Му ще стоят учениците, които Го слушат.

Гостите разглеждаха доста дълго време работите на учениците и запитваха за най-различни неща ръководителя, който любезно им отговаряше. Когато излязоха най-после отвън чуха същата сутрешна тръба, която им бе съобщила за закуската,.

– Време е за обяд – каза Величков.

– Нима? – попита изненадано Марта. – Колко незабелязано мина времето...

За обяд гостите бяха отведени обратно в подслонните домове, за да могат да се нахранят и починат, като им се каза, че след обяд, към пет часа ще има концерт и които желаят, могат да го посетят.

Павел потърси приятеля си Джек, но му казаха, че той останал при брат Светлов на разговор и навярно ще остане през целия ден в училището.

Някои от чужденците се завърнаха в подслонните домове, разговаряйки с учениците от училището.

– Тук изглежда мнозина знаят чужди езици – каза Павел на Ян.

– Не мнозина, а всички. Това е задача, дадена от Учителя и то не само за нас, а изобщо за всички негови ученици. Всеки ученик трябва да научи поне един или два чужди езика.

– Това е много хубаво. Колко приятно бях изненадан на гарата, когато те чух да говориш така добре английски.

Ян го погледна с очи, озарени от вътрешна светлина, и каза:

– Заради теб научих този език... Научил се бях, че си в Америка и си мислех, че все може би един ден ще се завърнеш... Баба Круша ми бе разказвала много хубави работи за тебе... само хубави...

– Така ли? Колко много се радвам. А коя е тази баба Круша?

– Любимката на Ян – отговори Марта вместо него. – Тя го обича като свой син и казва, че няма да се остави да умре, докато не види пак нейния Янчо.

– Виж ти – промълви Павел – значи тя е казала една добра дума за мен.

– Не една, а много – каза Ян и го погледна с хубавия си светъл поглед.

Павел би го прегърнал в този момент, но той беше баща, а не майка, за която са позволени подобни сантименталности и затова само го обгърна с поглед, изпълнен с обич.

Душата му се радваше, че детето му е живяло с един добър образ, създаден от незнайната за него баба Круша.

Когато след обеда Ян беше дошъл при Марта, тя му каза:

– Ян, искам да ти разкрия някои работи, които мисля, че е вече време да знаеш. И ще направя това тук, още докато си в училището, за да имаш възможност да се посъветваш, ако мислиш, че трябва, с твоите ръководители.

Ян я погледна с поглед, в който премина лека тревога.

– Не се безпокой – каза му тя – това, което ще ти кажа, може само да те зарадва. Ти помниш ли своята баба по майка?

– Да, малко.

– Тя те е обичала много.

– Зная.

– А, сега разбирам... Помня леля колко често ми говореше за тези куфари. Казваше, че с положителност знаела за съществуването им и после изчезнали, като че ли вдън земята потънали. Колко ме е разпитвала не съм ли видял къде ги е турила баба ми, да не ги била заровила в мазата или из двора... А аз нищо не знаех... Пък и от къде ще знам? А значи баба Круша ги е спотайвала толкова години при себе си без да обади...

– Да. Тя за теб ги е пазила, тъй й било поръчано, за твоето учение, но тъй като не стана до сега нужда от тях, то те си стоят тъй както си бяха и можеш вече да разполагаш с тях както намериш за добре. Има доста златни и сребърни монети и различни други скъпоценности – огърлици, пръстени, гривни, часовници. Когато се върнем, ще ти ги предам веднага. Ти си вече достатъчно голям и можеш разумно да ги употребиш за каквото намериш за добре.

Ян стоеше замислен и слушаше. После лицето му изведнъж просия и каза:

– Колко навреме ми казваш всичко това... и колко много сте се грижили за мен... Ще поговоря с брат Светлов за всичко това... и най-вече ние имахме един проект да образуваме нови гнезда от опитни училища за малки деца до 12 години – за деца, които да ги посещават без да напускат бащиния си дом. Това е една идея, за която много сме мислили напоследък с брат Величков. Искахме нашата пробна – практична година да я употребим тъкмо за тази работа. Само едно ни липсваше – средства. Брат Светлов не веднъж с усмивка ни казваше – ако една идея е права, то средствата за нея ще дойдат. За този въпрос най-малко се безпокойте. Достатъчно е вие да сте готови за работа! – И колко хубаво се нареди всичко това? Просто като от невиделица – и Ян плясна с ръце от радост както някога, когато беше малко момче.

Марта го помилва по свежата буза, но той взе ръката й и я целуна:

– Колко много съм ти благодарен – каза той – и колко много ти дължа!

– Не казвай, Ян, думата дължа, защото тя звучи така чуждо...

– Добре – колко много се радвам за всичко, което ми каза!

– Така. А сега друго... Ти, малко момче, защо не доведе твоята приятелка при нас?... Мислиш ли, че аз не бих се радвала? Колко мила беше като те изпращаше до автобуса... Веднага я познах от снимките.

Като че ли някой изведнъж бе хвърлил шепа светлина в очите на Ян и те заблестяха с особена златиста светлина.

– Мислиш ли, че не съм искал? Ти знаеш сама колко съм ти разказвал за нея... и така съм мечтал да я видиш... но нали татко беше там?

– Милият! – погали го Марта по косите – а ако татко ти знае, то сърцето му би се изпълнило с радост... Нима той не е бил млад? Нима не знае музиката на хубавата чиста обич, която изпълва сърцето на всеки млад човек?...

– Да, но... Но ето какво, днес на концерта ще свирим заедно и тогава ще я доведа при вас... Знаеш ли, тя ми каза, че те обича, тъй както би обичала своята родна майка... Тя не помни майка си и когато съм й разказвал за теб, тя ме е облажавала хиляди пъти за гдето съм те срещнал в живота си... Тя ти е изработила някои работи и ме питаше дали би искала да ги приемеш... но с такава радост и обич ги е работила..

– Разбира се, Ян... Бедното хубаво дете... Та тя наистина е още дете, Ян... Какви хубави очи има!

– Наистина тя не е голяма, но много е преживяла преди да дойде тук и затова мисля, че тя е доста мъдра за годините си.

– Това само може да ме радва, Ян.

– Отлична пианистка е. И друг път съм ти казвал, че много хубаво свири, но днес най- после ще я чуеш...

– Знаеш ли, Ян, колко много се зарадвах, когато ви гледах двамата. Как хубаво те погледна тя, когато си бе вдигнала ръката за довиждане при тръгването на автобуса.

Ян цял засия от радост, а Марта дълбоко въздъхна. Неволно тя бе си спомнила как някога като ученичка се бе разделяла пред градината с Павел, за да отиде той в банката, а тя в училището... И без да съзнава, тя започна да разказва на Ян за своята хубава обич към татко му... Тя никога никому не бе говорила за това и чувстваше такава необходимост да разкаже всичко на Ян, тъкмо на Ян, който сега обичаше с всичката чистота на своето младежко сърце... и щеше да я разбере. Когато тя завърши, Ян хвана ръцете й и прошепна:

– Благодаря ти много за доверието, което имаш, като ми разказа всичко това...

Разбирам те напълно и ти ставаш сега за мене двойно по-скъпа, с всичката тази безгранична обич към баща ми... и с ужасните страдания, които си изживяла от неговото отпътуване... за които аз зная, макар че за тях не спомена...

– То е минало, Ян, нека не си тровим сърцата и душите с него... Но искам да ти кажа едно, Ян, бъди внимателен към твоята малка приятелка и не се приближавай много, за да останат в душата й само хубави, светли спомени за теб, а не и горчивини, ако се случи да се... отдалечиш.

– Моят собствен живот ми е пример и урок, – каза Ян, но все пак благодаря ти за нежната грижа, която имаш към нея. Ти знаеш колко много я обичам, пък и тя е готова на всичко за мен... Това ми е казвала неведнъж.

– Зная, Ян, и разбирам ви... Зная, какво е да обичаш и да правиш всичко за него, за този, когото обичаш...

– Да, за него, за този когото обичаш... за татко ми нали? – прошепна Ян, – сега всичко, всичко разбирам...

В това време на вратата лекичко се почука. Беше Павел.

– Мислех, че си почиваш Марта, но случайно чух, че говориш с Ян и дойдох при вас. Нали не ви преча?

– О, никак! – каза бързо Марта.

– Дойдох да поговорим малко за някои работи. Марта и Ян го погледнаха въпросително.

– Вие знаете – започна той – че моят приятел утре сутринта си тръгва от тук. Навярно ще престои няколко дни при Учителя и после ще се върне обратно в Америка... Аз нямам нищо общо с неговата мисия тук. Ние сме приятели с него от години и идването му тук бе за мен един добър и благоприятен случай да дойда и аз... Но сега от вас двамата зависи, дали да остана или да се завърна пак там. Защото вече толкова години, как съм излязъл от България... Изгубил съм всякаква връзка с хората от тук... А и нямам никакви други близки освен вас.

Павел замълча, сне си очилата, избърса ги с кърпата си и след това заговори отново.

– Преди малко говорих с вашия приятел – брат, както се наричате тук – Величков. Между другото, той ми откри идеята ви за образуването на нови гнезда – опитни училища за малки деца... ако мислите, че бих могъл да ви бъда с нещо полезен, то на драго сърце бих работил с вас... Ще изтегля капиталите си от Америка и ще ви дам от тях за вашето дело, което толкова много ми харесва. Пък ако мислите, че можете и без мене и че не бих могъл да ви бъда полезен с нищо, то аз ще се върна пак в Америка, носейки в душата си вашите скъпи за мен образи.

– Татко – обърна се за първи път Ян към него – твоето предложение да ни помогнеш, може само да ни радва. Нам винаги са ни необходими хора, чийто опит и знания биха ни били полезни, още повече, когато те ни се предлагат безкористно. Сега ние мислим да започнем една нова работа и всяка помощ и всяко съдействие за нас е добре дошло и ние само трябва да се радваме и благодарим. Затова приеми не нашето съгласие да останеш тук, а нашата искрена благодарност за предлаганото от тебе съдействие и помощ.

– Твърде много съм ти благодарен, Ян, за това че желаеш да остана тук – каза Павел и погледът му с тревожно очакване се спря върху Марта, която замислено гледаше към прозореца. Като забеляза това, Ян подхвана енергично.

– Леля Марта досега винаги ни е била най-добрата помощница във всяко отношение, вярвам, че такава ще си остане и за напред и никога не би имала нещо против, ако в нашата група работници за Новото влезеш и ти.

– О, разбира се – обърна се енергично Марта – разбира се. Това ще бъде много хубаво.

Тогава Павел хвана ръцете на Марта и Ян и като ги стисна в своите, пошепна:

– Ще остана тук.

Отидоха пешком до училището, защото времето беше хубаво и имаше достатъчно време до започването на концерта. Много от гостите също вървяха пешком и се любуваха на това, което ги заобикаляше. От двете страни на шосето, което съединяваше подслонните домове с училището, имаше пак плодове. Тук-там имаше цели поляни с ягоди, на места малки горички от овошки и всред зелени ливади протичаше бистър поток. На много места край пътя се чуваше ромоленето на някой извор, а край него цъфтяха безброй цветя.

Когато стигнаха в градината пред училището, Ян остави Марта и Павел, за да отиде и се приготви за концерта. По скамейките в градината бяха насядали много от гостите, които разговаряха помежду си. Имаше повече от половин час до започването на концерта, затова Марта и Павел, като че ли по някакво вътрешно споразумение тръгнаха по една посока в градината, която завършваше с гора от борове и кипариси.

– Я гледай какъв хубав кът за почивка – каза Марта, като премина няколко кипарисови дървета и се отзова навътре в горичката всред една поляна, в средата на която бликаше хубав извор изпод голям бор. До бора имаше красиво изработена скамейка, а дъното на извора бе постлано с чисти мраморни камъчета. Наоколо между тревата цъфтяха купчини незабравки и разноцветни теменуги. Поляната беше кръгла и имаше на седем места скамейки, имащи полукръгла форма. Над тях имаше малки заслони, обвити с разцъфнали японски рози.

– Тук е като в някоя вълшебна приказка – каза Марта – и като пазеше да не настъпва разцъфналите между тревата цветенца, стигна до извора. – Погледни, погледни каква красота – посочи тя на Павел, гребвайки с шепи от бистрите води.

– Да, – промълви Павел – тези деца не са стояли тук без работа – и той също се наведе и потопи ръцете си в кристалните струи.

– Какви ли неща ще открием по-нататък – каза Марта – тръгвайки отново между боровете. Павел я следваше и душата му се радваше тихо, без да изказва гласно възхищението и радостта си като нея. Животът го бе научил на много и много неща и той бе свикнал мълчаливо да приема всичко. Те повървяха така малко, после неочаквано излязоха на една алея и като я прекосиха, влязоха в нова горичка. Но не бяха изминали десетина крачки, когато пред тях се откри друга поляна, имаща форма на елипса, по края на която, до сами боровете, имаше скамейки, които се допираха една до друга и образуваха по този начин пак елипса.

Вътре елипсата бе постлана със ситен пясък, а отвън, покрай самите скамейки, имаше посаден здравец. Горичката нататък ставаше по-гъста, но под дърветата тревата беше зелена и чиста – нямаше дори листа попаднали под дърветата.

– Павел, – обърна се Марта към него, – не ти ли прави впечатление тази чистота, дори тук, в горичката? Погледни само! – И знаеш ли? – продължи Марта, – Ян ми е разказвал, че Учителят много държал на чистотата. Човек трябвало да поддържа чистота във физическото поле, в света на чувствата и на мислите. Да не си мисли за никого нищо лошо, да не каже никому лоша дума и да не прави на никого зло. Ето, виждаш ли, ако тези принципи легнат като основа в човека, ще създадат в него един отличен характер. Помисли, за никого нищо лошо, нито дори да си помислиш!... Та това е прекрасно, нали? Да слушам Ян или Величков да ми говорят, какво е казал Учителят, или пък аз да чета сама беседите Му и да се старая да приложа, макар най-малкото от чутото или прочетеното в живота си, това е било върховна мечта и радост от толкова години в живота ми!

– И може би това е, което е направило да запазиш чистотата си и възможността да се радваш като дете, – каза й Павел, като я гледаше с тих, хубав поглед. – Ти наистина изглежда, макар и не в тази сграда, си била една добра ученичка.

– О, бих се радвала, ако е така..

– Мисля, че е така, защото иначе надали бихме били тук заедно... Но все пак, Марта, кажи ми никаква ли сянка няма в душата ти вече по отношение на мен заради миналото?

– Не, Павел, има години, много години вече, откакто аз мисля за теб без сенки... без скръб... без болка... Аз живях само със спомените за красивото минало и доброто настояще... И тогава разбрах какво значи да живееш без да мислиш за никого нищо отрицателно. О, то е велика благодат и красива радост. То е като музика за душата. Трябва да призная, че това дължа на Учителя и когато и да е аз ще отида да Му благодаря за всичко. Бих отишла и сега, но има толкова чужденци, които бързат да го видят и поговорят. И знаеш ли, че днес, когато Го видях и погледът ми срещна неговия благ поглед, се попитах как съм могла толкова години вече да не отида при Него...

– Марта – каза Павел, като погледна часовника си – време е да се връщаме.

– Добре, да се върнем.

Вървейки из гората, Павел тихо заговори:

– Всичко още ми се струва като сън... И тъй се боя да не се събудя и се видя пак там... далеч зад океана... Как да ти изкажа, Марта, цялата си благодарност?

– Няма за какво, Павел, ти не мисли за миналото. Радвай се на красотата, която ни заобикаля.

– Бих искал тъй като тебе да се радвам, а не мога... Сякаш ти си тъй млада, както когато те оставих... дори бих казал по-хубава и повече пълна с живот и с нещо много хубаво, което преминава и в мене. А аз сякаш съм стар... много стар и изгубил способността да се радвам...

– И аз бях някога така – промълви Марта – но от появяването на Ян в мен стана особена промяна. Но откакто е той в това училище, аз живея и уча всичко, което той учи... и забравих, че дните и годините минават... че аз вече съм на толкова години... Струва ми се, че съм новородена, обновена.

– О, да бих могъл и аз така да се почувствам като теб... Днес за малко, когато очите на Учителя ме погледнаха, като че ли снеха товара, който ми тегнеше на душата, но след време, може би час или два, бремето отново легна на гърдите ми.

Марта го погледна съчувствено и й стана така мъчно за този човек, който изглежда бе

страдал много и без да съзнава хвана ръката му и стискайки я леко в своята, каза:

– Павел, тук ще заживееш нов живот... и всичко ще мине.

– Може би... Но толкова години вече как някаква мъка се е вгнездила в душата ми и мимо волята ми ме трови. И знаеш ли, само мисълта за теб ме подкрепяше, когато бях там, зад океана... Исках да те видя. И понякога това беше толкова силно, толкова неудържимо, че с мъка можех да си наложа да не тръгна с първия параход за насам. Често сам в стаята си, късно през нощта съм си мислил – как ли ще те заваря, къде ли си ти? И не веднъж мисълта, че някой друг върви успоредно с твоите стъпки в живота ме е тровела. Смешно нали? Но все пак това бе истина... Бог знае защо се измъчвах толкова много... Но аз махвах на всичко с ръка и желаех само едно – да те видя и получа твоята прошка. А ето сега, видях те и ти не само че не ме укори за нищо от миналото, но дори ме прие тъй, като че ли аз никога не съм ти причинявал такова ужасно страдание... И все пак, болката, която мислех с твоята прошка ще изчезне стои и нещо страшно ми тегне... въпреки, че искам да се радвам... на теб, на Ян... на всичко. И затова все ми се струва, че всичко е като на сън. Може би тамошния живот и въздух са ме променили тъй много. Знаеш ли, тук макар и да няма тази висока култура както там, но ми се струва, че всичко е изпълнено с изобилен живот, който прелива от всякъде. А там, като че ли всичко има, а най-главното няма живот. Понякога ми се е струвало, че всеки иска да вземе от другия повече, за да живее...

– Това е твърде възможно, Павел, и от други съм чувала да казват така. Но вярвам, че родината ще ти възвърне възможността да живееш и се радваш.

– Марта, Марта – каза Павел, като се спря и я погледна в очите – ако можех отново да бъда млад, ако да можеше отново да се върне изминалото време, то бих знаел как да живея и как да постъпя...

– Защо все това минало, Павел? Ето, животът е сега пред нас. Защо да говорим за миналото, когато настоящето е изпълнено със слънце, а бъдещето ни очаква да бъдем работници на една нова и красива идея?

– Имаш право, Марта – каза Павел и тръгна отново.