Новото разбиране на връзката в живота

17.РЕАЛНОТО И НЕРЕАЛНОТО

“Духът Божи”

В дадения случай вие имате този инструмент, цигулката, ко­ято обръщате на гърба є, настрани и някой ще я остави на­страни, като не знае как да се справи с нея. Някой може да разправя историята на цигулката, но цигулката седи все го­ре, на тавана. Някои пък разискват за това, което се е слу­­чило преди 2000 години, и казват: “Защо не се е случило в наше време?” Какво щеше да стане? Трябваше да минат още 2000 години, за да се види малко от малко. Някои питат защо нещата стават по този начин, а не по друг начин.

Ще ви приведа един пример. Един български абаджия бил голям майстор на дрехи. В цялата околия бил известен. Като му занесат нещо, като скрои дрехи, нищо не връща назад от плата. Каквито и парчета му давали, колкото пар­чета оставали, той все си ги оставял за себе си. А пък тези пар­чета били от разни цветове. И после гледали, че неговите деца ходят все с шарени дрехи. Направени от разни парчета. И казвали: “Каква е тази мода?” Като този абаджия всички тъл­куватели, свещеници, проповедници и пр. правели. Оттук-от­там събират, кроят и каквото излезе от тези парчета, го смятат за дреха.

Някой казва: “Така ми казва Духът”, или: “Така ми про­го­вори Духът отвътре.” Но, да ви кажа как говори Духът. То­ва се случи в София. Една млада мома иска да се жени. Тя е от доста видно семейство, от аристократическо семейст­во. Тя търси един момък. Този гледа, онзи гледа и не може да реши за кого да се ожени. Един ден тя отива при една гледачка, която същевременно разбира нещо и от хироман­тия. Гледа тя и казва: “На пътя си имаш един пръстен, но ще се разтроши пръстенът, ще се развали работата. По-късно ще се уреди работата ви.” Момата се питала какъв пръстен ще се развали и как ли после ще се оправи работата. На дру­га една гадателка, на която Духът говори отвътре, є ка­зала един ден: “На тази мома ще кажеш за онзи момък, виж­даш ли го? Че ако не се ожени за него, тя стара мома ще ос­тане.” Гадателката казала на момата за този момък. Случ­ва се, че този момък предлага на момата и тя се годява за него. Но като се сгодява, настава едно голямо смущение в душа­та є. Тя се годява, но не по свой почин, а под давление: че ако не се ожени за него, стара мома ще остане, затова да се сгоди. Това ли трябва да бъде подбудителната причина ­ да не остане стара мома? Сега, аз ви привеждам един пример от сегашния живот какво става. Но после тя му казала: “Виж­да ми се, че ние не сме един за друг.” Тя му казва това веднъж, дваж, триж. Един ден той пише във вестниците, че “По общо съгласие ­ без да є каже ­ ние се разгодяваме.” Тя се намира в чудо. Питам сега: кой е прав? Първата гадателка казва, че пръс­тенът ще се развали, и се разваля. Тя ли е права или она­зи, която има вътрешно радио и є казва: “Ако ти не се оже­ниш за него, стара мома ще останеш”? Кажете ми: кого тряб­ва да слушаме сега? Защото всички вие все си намирате един такъв гадател, който казва: “Ако не се сгодите, стара мома ще останете.” А пък хиромантката є казала: “Предстои ти едно голямо изпитание, ти не можеш да разбереш защо ще се сгодиш и защо ще се разгодиш.” Мислите ли, че това не­що е случайно? [В] този род, в който влиза тази мома, ста­ват разводи ред поколения. Баща му, леля му, дядо му, все са се развеждали. Всичките от този род вървят по тази ли­ния. И онази мома, която се сгодила за някого от този род, тя ще прави ли изключение?

Защо се случило това страдание на момата? Защото не е питала себе си, а слушала хората. Сега, да се разберем доб­ре. Всяко страдание, което идва в нашата душа, това са чуж­ди­те мисли на хората, които ни смущават. Да определим сега: “чужди мисли” наричаме всички ония хора, които в даде­ния случай не влизат в нашето положение, но разглеждат въп­роса така, както намират за добре ­ по своему. Един чо­век намира за добре да впрегне два вола. Ходи, оре с тях и каз­ва: “Така трябва да бъде. Такъв е Божественият закон.” Воло­вете питат: “Защо?” Ще им кажат: “Господ е определил така.” Как ще проверят тези волове дали това е Волята Бо­жия или не? Ние сега вземаме едно обяснение, едно противо­речие в живота, за да се изясни друго противоречие в живота, което съществува.

Вземете друг един акт, какъвто е женитбата. Каква е цел­та є? Ако аз ви обясня едно нещо, у вас ще остане друго нещо недообяснено. Но ще ви дам един разказ и вие ще си пра­вите сами заключението. В едно древно светилище оста­нала една свещена книга и една свещ до книгата. И ред поко­ле­ния ще влизат в храма, ще вземат книгата и пак ще я оста­вят на място. Всички ще приказват какво ли има в книгата и за какво е тази свещ до нея. Че е свещена ­ да, че е напра­вена от бял восък ­ да, но за какво ще служи? Най-после в све­тилището влиза един, запалва свещта и почва да чете в книгата. Всички слушатели се намерили в ужас, че запалил тази свещена свещ. Голямото престъпление било в това, че запалил свещта. За какво е направена една восъчна свещ? Тя трябва да се запали. И това се случило. Всички други гле­дали книгата, но само този човек е знаел какво да направи с книгата и свещта. Всички го сметнали за голям еретик за това, че отворил книгата и запалил свещта, за да чете.

Ако преденето не е за вас, ако ходенето не е за вас, ако яде­нето не е за вас, ако дишането не е за вас, ако обличането на дрехи не е за вас, ако пиенето на вода не е за вас, ако рабо­тата не е за вас и прочее, тогава кое е за вас? Много пъ­ти се казва: “Не трябва да се яде много.” Но какво нещо е мно­гото ядене? Или, казва се в закона: “Човек не трябва да же­лае много.” Но никак ако не желае, тогава кой е прав? Каз­ват: “Да не желаем много.” Тогава малко ли да желаем? Ня­кой казва: “Аз искам да съм в рая, макар и да съм накрая.” Ня­кои разбират християнството да бъдат на най-високото място. Човек е на най-високото, на най-хубавото място само ко­гато може да бъде полезен на всички. Една книга, която я от­варят да я четат, е на мястото си; една свещ, която свети, е на мястото си, и хлябът, който хората ядат, е на мястото си.

Например има 3 неща, които тук не сте разрешили. Вие каз­вате: “Човек да бъде млад.” Но младостта нещо реално ли е? Средната възраст реална ли е? И старостта нещо реал­но ли е? Тогава питам: Ако това наричате реалност, тогава мно­зина бяхте млади. Де е вашата младост? Отиде си тя. Ня­кои от вас бяха възрастни. Но и тази възраст ви напусна. Ня­кои от вас сте станали стари. Но и старостта ще ви напус­не. Тогава какво ще остане от вас? Като ви напусне и старост­та, тогава какво ще бъде следващото положение? Вие казва­те: “Човек да бъде млад.” Аз казвам: Младият човек е самоу­ве­рен. А старият човек е голям безверник. По-голям безвер­ник от него няма. И в какво не вярва старият? Той не вярва вече в младините. Той казва: “Отиде си младостта.” А пък мла­дият вярва в младините, но като дойде до годините на дядо си, и той става суеверен. Той мисли, че като стане стар като дядо си, всичко ще има. Като дядо той ще има само една бяла брада, бели косми, една патерица да се подпира. Това ще бъде всичкият му капитал. Мнозина носите по някой път бастунчета. Това е собствеността ви ­ прикята на стария.

Ние разбираме живота по един особен начин. Разбира­нето на младия донякъде е вярно. Но младостта е една фаза на живота. И състоянието на възрастния е също една фаза на живота. Също така и старостта. Ние не знаем още какъв ще бъде последният, съвършеният човек. Донякъде си пред­ставяме: всички хора ще бъдат едно тяло, в което ще живее един дух. А пък сега всеки един иска да бъде щастлив. При сегаш­ните условия не може човек да бъде щастлив. Непре­менно ще се обезвери в това, в което вярва. Сега не са ли хо­ра­та обезверени? Започват всички с вярата и всички свър­ш­ват с безверието. Аз виждам по лицата на всички стари хора изписано разочарование в техния живот. В какво са се разо­чаровали? [Момчето] непременно ще се разочарова в своите кончета, момичето ­ в своите кукли.

Каква е разликата между реалното и нереалното? Нере­ал­ното не расте. Това е дървеното конче или куклата. Дето го туриш, там си седи. Кончето, освен че няма да те носи, но и него трябва да носиш. Вие нямате ли много кончета, които но­сите? Една скръб не е ли едно конче? Една кукла ­ също? Едно желание, което носиш постоянно, с години, и те смуща­ва, не е ли то едно дървено конче? Турнеш го тук, турнеш го там, все трябва да плащаш за него. И за работа не става, нито в каруца можеш да го впрегнеш.

Едно верую, което можете да имате и не може да ви по­могне, това верую защо ви е?

Ти казваш: “Аз вярвам в Бога.” Хубаво. Но ти ще се наме­риш в положението на онзи адепт от древността. Той бил като малко дете. Турил 10 божества пред себе си, на ко­ито се молил. Един ден се разболява и отива при едното от божествата да се моли. Моли се после на друго божество. И на десеттях божества се молил, но не може да оздравее. Най-после той се ядосал на всички божества, хваща едно от тях, хвърля го през прозореца и казва: “Като не можеш да помог­неш, тогава ще те хвърля.” После отива при друго бо­жест­во и казва: “Ти можеш ли да ми помогнеш? Не мо­жеш.” Праща и него навън. И с другите прави така. И като хвърлил всич­ките 10 божества, той оздравял. Докато вие не изхвър­лите всички ваши идоли навън, на които уповавате, вие здрави няма да станете. Тогава, отговарям общо на всинца ви върху един въпрос. Вие питате: “Какво да правим, за да ни тръгне в живота?” Казвам: Всички ваши идоли ­ от про­зореца навън. Но вие ще кажете: “От дядо ни остана, пари струва!” Ако струват пари идолите и не ги изхвърлите, тази бо­лест ще остане вкъщи. Ако ги изхвърлиш, болестта ще си отиде. Докато ние разчитаме на тази светлина, която ние я про­извеждаме, ще имаме временни постижения и не може да имаме никакъв прогрес. Това са дървените кончета и кук­лите, които не растат. Те си остават едни и същи винаги.

Сега ще ви приведа още един пример за обяснение до из­вестна степен на същото, въпреки че колкото и да се изяс­нява, все нещо остава недообяснено. Разправя един съвреме­нен писател следното. Върви по пътя и вижда, че едно малко момиче се приближава при него. Хубаво, бедно момиченце. То казало: “Майка ми е болна.” Това дете седи сега със страх, дво­уми се дали този човек ще даде нещо или не. С един вът­решен страх чака това дете дали той ще отговори на молбата. Пи­сателят го наблюдава, изпитва го, мисли дали думите са вер­ни, дали майка му е болна, или тази работа е само скрое­на. И детето, и писателят се наблюдават. Писателят дава и забе­лязва в детето една малка усмивка. То купува хляб и но­си на майка си. Писателят наблюдава това, следи моми­чен­цето. Минава той покрай една цветарница и гледа едно ху­баво тропическо цветенце в саксия. И казва: “Ще го купя.” Ку­пува цветето, занася го у дома си и почват да се разговарят с цветето: “Откъде си дошло?” Цветето му казва: “Аз съм от топлите места дошло. Взеха ме от това място, аз си живеех мно­го добре у дома си! Дойдоха един ден и ме задигнаха, без да питат майка ми и баща ми. И аз не зная защо ме доне­соха и ме туриха в тези ограничени условия. Едно време си живеех там добре.” Това цвете може ли да бъде щастливо? През какви ли несрети не е минало. На някои места го оста­вят да гладува и да жадува, не се грижат за него. И то казвало: “Не зная и ти колко ще се грижиш за мене. Много съм стра­да­ло от моите благодетели.”

Сега ще ви уподобя на тия цветя, посадени не на място. Вие сте взети отнякъде и сте донесени тук, в света, за да бъ­дете щастливи. Но не сте щастливи. Посяти сте в саксии. Но по някой път тези хора, които са ви взели, обичат ви, рад­ват ви се, но те си имат много друга работа, не се занима­ват навреме с вас и вие оставате неполяти.

Де е слабата страна на цветето? Слабата страна на цве­тето е, че то е цвете. Там е слабата страна. Докато човек има известни желания в себе си, той трябва да намери изход­ният пункт, за да достигне до постигане на желанията. Той трябва да бъде крайно разумен, да знае кои желания, които са дошли в него, могат да му донесат това, което той желае, и на тези желания да даде ход. Ние казваме, че светът е създа­ден заради* нас. Но какво значи “Светът е създаден за­ради нас?” Частно, заради мене, не може да бъде създаден той. Горите не могат да бъдат създадени само заради мене. Ре­ките не могат да текат само заради мене. Онзи свят, който е създаден заради нас, е този свят, от който ние можем да се ползу­ваме. Това, от което ти можеш да се ползуваш в дадения слу­чай, то е заради тебе. А пък това, от което ти не можеш да се ползуваш в дадения случай, то не е заради тебе. Често това, което е безполезно за вас, то е полезно за други. Ако се занимаваш ти с това, което не е полезно за тебе, ти ще изгу­биш времето си. Следователно остави всеки един да се зани­мава с това, което е за него. Човек трябва да се занимава с младостта. За да се занимава с младостта, трябва да намери онзи закон, чрез който младостта да остане при него. Мла­дият трябва да остане млад. Ако младият остане млад, тогава где ще остане старостта? Старостта е противоположното на младостта. Щом изгубиш младостта, ще дойде и старост­та. А пък възрастното състояние е най-високата точка, зе­нитът, до който младостта може да дойде.

Ако ти искаш да видиш какво има зад тази граница на въз­растния човек, ти ще слезнеш в старостта. Питам тогава: За­що пожелахте да станете стар? Защо пожелахте да бъдете млад? Вие ще кажете: “Ние не пожелахме, а това ни дойде само до главата.” Младият и старият човек разрешават едни и същи въпроси от две гледища. Ако ти не можеш да свър­жеш двата края на младостта и старостта на едно място, то жи­вотът ще остане неразбран за тебе. Ако не знаеш защо си до­шъл и ако не знаеш защо си отиваш, ти не си разбрал жи­вота. Ако не знаеш защо отиваш в училище и ако не знаеш защо излизаш от училище, ти какво си разбрал? Нищо. Не е

* заради ­ диал. за.

ло­шо да отидеш в училище, за да научиш всичко. Не е лошо да излизаш от училище, когато си научил всичко. Училището не представлява вечен порядък. Този живот е едно училище, в което трябва да влизате навреме и трябва да излизате на­вре­ме.

Вие се спирате върху въпроса и казвате: “Трябва да имаме вяра в Бога.” Добре. Защо трябва да имаме вяра в Бога? В древността са казвали: защото без вяра не може да се служи на Бога. Вярата е едно условие за служене, една необходимост.

Тогава другото положение: Защо трябва да обичаш ­ питаш. Ти трябва да обичаш, понеже ако не обичаш никого, не можеш да изпиташ живота. Някой казва: “Без любов не може.” Може, но живот няма. Животът ще дойде по пътя на любовта. Някой казва: “Аз го разбирам.” Че разбираш ня­кого, то е друг въпрос, но за да влезеш в живота, за да се по­стигне това, което желаеш, любовта трябва да ти бъде едно условие. Само по този начин животът, който сега имате, може да ви стане ясен и да видите вътрешния смисъл на живота. И щом придобиеш любовта, ти ще се освободиш от този кошмар, в който сега живееш. Ще се освободиш от този кош­мар, от този вечен страх, който сега съществува между всич­ки хора. Само напредналите души го нямат. Например вие гледате някой човек, че се моли дълго време и не може да го търпите. Казвате: “Много се моли. То бива, бива, но той с часове се моли.” Питам: Ако един човек се моли, оста­вете го да се моли, колкото иска. Не го смущавайте. Радвайте се. Защото ако този човек престане да се моли, той ще при­чини една голяма вреда. Докато той се моли, ти си щастлив и като престане да се моли, ти ще бъдеш нещастен. Вие искате той скоро да свърши. Не. Колкото по-дълга е молит­вата, толкова по-добре е. Молитвата прилича на онази река, която тече, и на онзи извор, който извира. Има известна опас­ност тази река или този извор да причини някаква вреда, но той принася по-големи добрини. И ако този извор пре­стане да тече, ще дойдат страдания сами по себе си. Сега, раз­бира се, тази мисъл остава едно противоречие, в което всич­ки съвременни хора се намират. Едно голямо противоре­чие, което не може да се разреши. Нито на Небето може да се разреши. Има един въпрос, който нито тук, нито на Небето може да се разреши. Вие, като отидете при Бога, и там няма да го разрешите.

Единственото нещо, което разрешава всички въпроси, е Лю­бовта. Ако обичаш, ти разрешаваш въпроса, ако не оби­чаш, ти не можеш да разрешиш нищо.

Вие имате едно разбиране, че като влезете в онзи свят, всич­ко ще ви стане ясно. Но знаете ли какво нещастие е да раз­бирате всичко? Че ако вие сега можете да разберете какви сте, вие не бихте искали да се срещате. Ще ви дам един при­мер за една баба Янка от Варна. Тя е била най-красивата мо­ма. Оженила се за един богат абаджийски син. Била много прак­тична, много умна, с характер. Тя, след като те види, ще се завтече да ти говори сладко и ще каже: “Колко съм ра­дост­на, че си ми дошла на гости. Ще ти направя баница.” Ще те гощава, ще те потупа по гърба и ще ти каже да дойдеш пак. А пък като си отидеш, ще каже: “Чудо! Откъде дойде та­кова главоболие, заради нея да точа!” Питам сега, как ще обяс­ните това? Иде някой при вас и вие сте любезен с него. И като си замине той, отподире му казвате нещо. И някой път, като отида аз на гости някъде, посрещнат ме добре, но после, като си отида, казвам: “Ще дойде баба Янка отподи­ре”. Баба Янка има две лица за мене. И за мене това е едно про­ти­воречие, защото тези две лица съществуват.

И Земята е една баба Янка. Денят е светъл, а после стане тъм­но. Налице е едно противоречие, което съществува, а пос­ле трябва да разрешим. Защото, коя е причината, че баба Ян­ка е недоволна? Тя е недоволна, защото никой не влиза в поло­жението на баба Янка. Един ден си поговорих с баба Янка, влизам в положението є. Отивам при нея и є казвам: “Бабо Янке, не искам нито баница, нито каквото и да е! Защото, като замина, ще почнеш да вдигаш шум подире ми. Както се научавам, ти си била много красива. Добре. Я ми раз­прави ти за това.” И тя почва да ми разправя. Тя ми казва: “Така разбирам. Но дотегнаха ми онези, които ме караха все да им точа. Само за ядене и пиене: хляб, баница, винце. Бла­годарят те на баба Янка, но на баба Янка нищо не остава и баба Янка е недоволна, понеже никой не є плаща и никой не влиза в положението є. Пък ако не им точа баница, като изля­зат, ще кажат, че не съм ги посрещнала добре. Те не ме раз­бират. Като видя, че са дошли хората, зарадвам се, на­правя им нещо, но после, като си заминат, дойде друг дявол. С този дявол, не го зная, ожениха ме, деца имам и нищо не раз­брах ­ приемам хората, давам ядене, изпращам ги и по­дире им говоря. И аз не го разбирам това.” Тя ми казва: “Как­во ще кажеш ти?” Казвам є: По-добре да не разбираш. Казах є още: Да ти дам един съвет, за да разбираш работите. Като ти дойде някой на гости, след като си го нагостила и като заминава, да му кажеш: “Втори път аз ще ти дойда на гости и ти да ми точиш тогава баница. Хубаво: След една-две седмици да ме чакате, аз ще ви дойда на гости.”

В човека има един вътрешен копнеж, ние го вземаме ка­то растеж на човека ­ разширение на човешкото съзнание. Защо­то всичките нещастия, които ние претърпяваме, се дъл­жат на едно вътрешно положение на нашето съзнание и само­съз­нание. Всички страдания, нещастия, скърби, проти­во­ре­чия произтичат от съзнанието, което е достояние на жи­вотинското царство. Трябва да влезем в една нова област, в едно ново съзнание, което не носи тези противоречия.

Срещате се двама души, но нито един от вас не може да гле­да на другия така, както гледа на себе си. Някой път вие мо­же да кажете, че ви обичат хората. Но направете един ма­лък опит да разберете доколко ви обичат. При всички слу­чаи, когато вас ви поставят да дарите нещо някому, вся­кога ще забележите един закон ­ че всякога най-хубавото оста­вяте за себе си и ще кажете, че и готвачът трябва да яде. Но най-хубавото ядене готвачът не оставя за себе си. Онзи, който има ябълки, най-хубавите ябълки ще остави за себе си. Най-хубавото, най-ценното мъчно се дава.

Докато не съзнаем нуждите на хората, ние сме на крив път. Животът може да се разбере само като съзнаем нуждите на хората. Ако ти съзнаеш нуждите на другите като свои, са­мо тогава ще можеш да разбереш живота. Но докато изхождаш само от твое гледище ­ не можеш.

Например ние не влизаме в положението на Бога. Вие ня­мате понятие какво нещо е Господ. Господ е едно Съ­щество, Което влиза в положението на всички същества: от най-дребните до най-едрите. И с всичките противоречия, ко­ито съществуват в тях. И Той все урегулира нещата. Знаете ли каква е грижата Му? Да промисли за всички тях. Жела­ние­то на най-малкото същество влиза като Негова цел. Бог има желание и най-малката буболечка да бъде щастлива. Той има желание не тази буболечка да бъде силна и умна като Него, в това не седи щастието на тази буболечка. Но тази малка буболечка да бъде доволна от живота, който тя има.

Вие всеки ден се препирате с Бога ­ от това сте недо­волни, от онова сте недоволни, от всичко, което ви се дава, вие все сте недоволни. Недоволни сте от всичко, каквото се случ­ва с вас. И вие предавате вашето недоволство на окръжа­ва­щата среда. Засега у всинца ви вървят два процеса: един процес на вяра, [самоувереност] и младост и един процес на неу­вереност ­ безверие, старост. Когато човек казва, че в ни­­що не вярва, той е остарял. Все едно дали е мъж или жена. И когато казва, че вярва във всичко, той е млад. Когато каз­ва, че вярва в себе си, той е възрастен.

Частично щастие в света не съществува. Вие може да бъ­дете щастливи частично, но това ще причини известни стра­дания на другите. Някой път това страдание ще се върне при вас. Вие слагате яйце под квачката и след време се из­люп­ва пиле. Вие правите добро на това пиле да дойде на бял свят. Но давате възможност на това пиле да изяде хиляди червеи. И вие ще понесете последствията на тези престъп­ления, които ще направи това пиле, ще пренесете послед­ствията заради пилето, което сте излюпили. И доброто, като на­правиш, ще страдаш, и злото, като направиш, ще страдаш. Вие казвате: “Не си струва да се прави добро.” Излиза тогава ­ да се прави зло. Не, не. Въпросът трябва да се разреши пра­вилно. Какво трябва да правиш? Остави яйцето да го из­мъти онзи, който го е снесъл. Не излюпвай чужди яйца. В тебе се заражда една мисъл. То е чуждо яйце. Остави го да го излюпи онзи, който го е снесъл. Ти не го излюпвай.

И всичките страдания произтичат от това, че ние искаме да дадем на другите хора щастие, без да сме сами щастливи. Ние на себе си не можем да дадем щастие, а пък искаме на дру­гите хора да дадем такова. Или, богатият, иска да направи щастливи другите.

Кой е истински богат? Где е онова, истинското богат­ство? То е богатството, в което няма страдание. Някой казва: “Аз зная какво иска да каже Учителят.” Някой казва: “Онзи не се отнася добре с мене.” Той е прав, че не е приет добре, но той не казва цялата истина. Има една истина, която той не доизказва. Онзи, който иде при мене, той си има едно вът­решно, спотаено желание. И при вас идва един млад чо­век, говори ви, но в неговото желание има нещо скрито. Той иска да следва в странство, но е горделив, направо не казва нищо. Вие го нахранвате, но за неговото интимно желание не говорите. Не е лошо, ако може да задоволите желанието му. Но ако задоволите желанието му, той може да не бъде при­знателен.

Най-мъчното нещо е това. Щом направите добро някому, то този, комуто направите доброто, няма да ви бъде призна­телен. Тогава какво ще кажете? Аз да ви кажа где е противо­ре­чието. Изяденият плод не се връща назад. Има в нас една при­знателност, която е много повърхностна. Някой ви казва: “Мно­го ви се радвам”, но това не е още онази дълбока при­зна­телност. Някой казва: “Аз много благодаря на Бога.” Нищо не благодари. Това са празни приказки. Като каже човек “Благодаря на Бога”, това значи да бъде носител на всич­ко онова, което Бог е вложил в него. Да даде ход на Бо­жественото и да употреби всички онези методи, които са вложени от Бога в него. Ние сега сме оставили Божественото настрани и сме турили нашите влогове. Младият момък гледа да се облече, да се понамаже, да се поогледа в огледа­лото, също така и младата мома. Някой ден престават да се гле­дат вече в огледалата. На старост няма какво да се оглеж­дат. Погледнеш се, въздъхнеш и казваш: “Какво бях едно време!” Защо човек жалее, че е остарял? Аз виждам каква е интим­ната му мисъл. Но казвам: Нито като млад е разрешил този въпрос, нито като стар.

Има една страна на младостта, която вие още не сте за­сегнали. Това, което хората наричат “младост”, не е мла­дост, то е сянка на младостта. Това, което хората наричат “старост”, то не е старост, то е сянка на старостта. И всички вие минавате за стари хора. Това е голяма привилегия. От ми­лиони години, откак се е създало Небето, има само 24 стар­ци. И всеки счита за голяма привилегия да види един та­­къв стар човек. И като го види, трепва му сърцето, както когато види някой момък момиче, а път тук, в този свят, е об­ратното. Тук светът е пълен само със стари хора. Човек една на 50 години станал, смята се за стар и казва: “Остарях.” И се готви за онзи свят. Младият се готви за този свят, въз­растните се готвят да управляват, а пък старите се готвят за онзи свят.

Трима души ходили в чужбина и се връщат, но като ми­нават през едно село, дават им една печена кокошка. Спират се те, не могат да разделят кокошката на три парчета, че да бъде на всички по равно. И казват си: “Нека да спрем така и да подремем, да видим кой какъв сън ще сънува. Че който сънува най-хубавия сън, на него ще дадем най-хубавата част от кокошката.” Заспиват и тримата души. Става първият и почва да разправя съня. “Един страшен сън, казва той, сли­зам в Земята, в онези големи дълбочини. Така се бях изпла­шил, че не можах да изляза на Земята и се чудех как ще изляза.” Другият казва, че отишъл на Месечината. Третият каз­ва: “Аз видях, че единият влезе в Земята, другият отиде на Месечината и аз изядох кокошката.” Младият отишъл под земята, а старият на Месечината, а пък възрастният изял ко­кошката. Те двамата казват: “Поне малко да беше оставил за нас.” Онзи казал: “Ще ме извините, аз мислех, че няма да се върнете и изядох кокошката, да не се развали.”

Младостта е начало на живота, старостта е краят, а пък въз­растният живот, това е зенитът на живота. Младостта, на­чалото, това е посаждането на едно дърво. Когато това дър­во нараства и става пълновъзрастно, това е възрастният човек. А когато това дърво почне да дава плодове, това е ста­рият човек. Старият живот е живот, който дава плодове. Това трябва да разберете. В младините трябва да посявате всич­ко хубаво. Човек, който иска да бъде млад, всичко хубаво да посява в себе си, а пък старият трябва да има плодове ­ то­гава животът има смисъл. А пък ако човек на младини изяде това, което е трябвало да посади, той на старини ще мисли само за онзи свят, ще го връщат и все ще го връщат, докато разбере Божественото начало.

Онова, което Бог е вложил в нас, ние трябва да го посеем. Вло­женото в нас трябва да даде плод и да опитаме този плод. Това е животът. И ако ние не можем да опитаме този Бо­жест­вен плод, тогава самият живот остава за нас неразбран.

Това е сега новото в света. Онова, което ви е дадено, трябва да го приложите, за да може то след време да даде своя плод. Това е реалното.
“Отче наш”


17-о утринно неделно слово,

държано от Учителя

на 14.I.1934 г., 5 ч сутринта,

София ­ Изгрев.