Откровението на Йоан (от абк) Глава 1 Откровение

……….

Подобно на Тиатир и Сардис се е радвал на благоприятно търговско местоположение. Древният географ Страбон говори за него като “големия град” (“География” ХIII. 4. 5, ред. Лоуб, том 6, стр. 171), въпреки че в дните на Йоан той не е съперничил по значение нито на Ефес, нито на Пергам. За допълнителна информация относно Сардис виж стр. 97-99. Значението на името не е ясно; някои обаче предлагат имената: “радостна песен” или “това, което остава”, или “нещо ново”.

Няколко десетки години след началото на Реформацията новите църкви преживяха период на бурни доктринални борби. Накрая различията в мненията бяха решени чрез приемането на категорично верую, което имаше тенденцията да обезсърчава търсенето на допълнителна истина. Чрез подобен процес римокатолическата църква в ранните векове от своята история беше изяснила голяма част от своята теология. Защитени от властта и престижа на държавата и поставени на сигурно място в прикритието на едно безкомпромисно изповедание на верую, националните църкви от протестантския свят започнаха обикновено да се задоволяват с вида на благочестието без неговата сила. Друг значителен фактор, който допринесе за апатията към духовните въпроси, беше възникването на рационализма през ХVII и ХVIII век. Под влияние на научните открития много учени започнаха да вярват, че природните закони са достатъчни за обяснение на функционирането на вселената. Често те заключаваха, че главната роля на Бога по отношение на този свят е само като първопричина и след Неговото първоначално действие на сътворяване светът е функционирал повече или по-малко независимо от Него. Мислещите мъже, които считаха, че пътищата на независимата теологична мисъл са затворени за тях от безкомпромисните формули на протестантската ортодоксалност, се обърнаха в някои случаи към новия философски рационализъм. Въпреки че рационализмът стана причина за по-висш идеализъм и похвално мислене в такива области като политическите и хуманитарните науки, неговите предположения, когато бяха приложени за религията, доведоха до насърчаването на духовна студенина, която беше характерна за по-голямата част от протестантизма през вековете след Реформацията.

Белите дрехи са също така характерен белег за жителите на небето (виж Дан. 7:9; Откр. 4:4; 6:11; 19:14) и следователно за светиите са символ на тяхното “духовно тяло” (1 Кор. 15:40-44; ср. със ст. 51-54).

Когато се прави историческо приложение, вестта до Филаделфия е подходяща за различните движения в протестантизма през последните години на ХVIII в. и първата половина на ХIХ в., чиято цел е била да направят религията жизнено, лично нещо (виж в ст. 2; виж Допълнителни бележки към глава 2). По особен начин големите евангелизаторски и адвентни движения в Европа и Съединените щати възстановиха духа на братската любов и поставиха ударението върху практическото благочестие в противоположност на формите на религия. Съживената вяра в спасителната благодат на Христос имаше за резултат един по-задълбочен дух на християнско братство, отколкото църквата беше преживявала от дните на Реформацията. За допълнителен коментар относно обстановката през този период виж стр. 67-70.

Адвентистите от седмия ден приемат, че приключването на филаделфийския период (1844 г.) бележи началото на изследователния съд, описан в Даниил 7:10, Откровение 14:6,7 (виж коментара там). Христос е нашият велик Първосвещеник (Евр. 4:14,15; 8:1), Който служи в небесното светилище горе, “истинската скиния, която Господ е поставил, а не човек” (Евр. 8:2,6; ср. с Изход 25:8,9). Сега ритуалът в земното светилище се състоеше в своята същност от две части: всекидневната служба за греховете в святото място и годишната служба в деня на умилостивението, който се считаше за ден на съд, в пресвятото място (виж Евр. 9:1,6,7; Даниил 8:11,14). Предвид факта, че земното светилище служеше като “образ и сянка на небесните неща” (Евр. 8:5), подходящо е да заключим, че всекидневната и годишната служба в земното светилище имат своя прототип в службата на Христос в небесното светилище. Нека сега поговорим от гледна точка на символизма на земното светилище, което беше “копие на истинското” (Евр. 9:24 - Ревизирано стандартно издание): На истинския ден - първообраза - на умилостивението, започнал през 1844 г., нашият велик Първосвещеник напусна Светая на небесното светилище и влезе в Светая Светих. “Затворената врата” респективно е вратата на Светая на небесното светилище, а “отворената врата” е вратата на Светая Светих, където Христос се зае оттогава с делото на великия истински, първообразен ден на умилостивение (виж ВБ, с.430,431,435; Ранни писания, с.42). С други думи, “затворената врата” означава приключване на първата фаза от Христовата небесна служба, а “отворената врата” - началото на втората фаза. За разискване по въпроса за “затворената врата” в ранното адвентно учение виж Л.Е.Фруум, “Пророческата вяра на нашите отци”, том 4, стр. 829-842; Ф.Д.Никол, “Елена Вайт и нейните критици”, стр. 161-252. За резюме относно учението за светилището виж Допълнителни бележки към Евреи 10 гл.

1. Или че Бог ще “направи” или “накара” членовете от “Сатанинската синагога” “да дойдат и да се поклонят пред нозете” на филаделфийските християни непокани, или

2. Че Бог ще “даде” на филаделфийските християни някои от юдеите от Филаделфия да се обърнат към християнството.

От контекста не може да се направи категорично заключение.

Приложен за филаделфийския период от историята на църквата, този израз се отнася за тези, които не вървят в крак с напредването на истината и които се противопоставят на християните, които правят това. Разбирано така, тук става дума за времето, когато онези, които бяха отхвърляли истината, публично изповядват своята грешка (виж ВБ, с.655).

Изразът “да дойдат и да се поклонят пред нозете ти” е от Исая 60:14 в превода на седемдесетте (ср. с гл. 49:23). Както чужденците трябваше да дойдат в буквалния Израил от старо време, за да научат за Бога (виж том IV, стр. 26-30), така нехристияните трябваше да дойдат до светлината на евангелието и да намерят спасение (виж том IV, стр. 35,36).

Откровение 3:9 се прилага и за тези, които са упорити в своята съпротива срещу истината, особено по времето, когато обстоятелствата ще ги принудят, макар и непокаяни, да признаят, че тези, които са били верни на истината, са наистина Божи народ. Имаме основание да изключим възможността изявлението на този стих да включва както покаяните, така и непокаяните противници на истината, като едната група признава искрено своята грешка, а другата - само защото обстоятелствата ги принуждават да направят това.

Хладкото духовно състояние на лаодикийската църква е било по-опасно, отколкото ако църквата беше студена. Хладкото християнство запазва достатъчно от формата и дори от съдържанието на евангелието, за да притъпява силите за възприятия на духа и да кара хората да забравят сериозното усилие, което е необходимо за постигането на високия идеал на победоносен живот в Христа. Типичният лаодикийски християнин е доволен от нещата такива, каквито са, и е горд от малкия напредък, който е направил. Почти е невъзможно да го убедиш за голямата му нужда и за това колко далеч се намира от целта на съвършенството.

Тъй като вестите до седемте църкви отразяват цялата история на християнската църква (виж в гл. 1:11; 2:1), седмата вест трябва да представлява опитността на църквата през приключващия период на земната история. Името Лаодикия означава последната стъпка в християнския исторически процес, този на усъвършенствуването на един “отсъден народ” (виж в гл. 3:14) и довеждането му до състояние на праведност. Освен това то означава, че подготовката на такъв народ и божественият процес на отсъждане, че те са праведни, ще станат към края на този период (виж в Даниил 8:13,14; Откр. 3:8; 14:6,7). Подходящо е следователно лаодикийската вест да се счита за особено приложима за църквата от 1844 година до края на времето (виж “Допълнителни бележки” в края на главата), а периодът от време може да бъде охарактеризиран като век на съд.

Лаодикийската вест се отнася за всички, които изповядват, че са християни (виж Свид., том 6, с.77). Повече от един век адвентистите от седмия ден приемат, че вестта към лаодикийците има и специално приложение за самите тях (виж Джеймс Вайт, РХ, 16 октомври 1856 г.; виж Свид., том 1, с.141-144). Приемането на това приложение представлява един постоянен упрек към себедоволството и е насърчение да живеем от все сърце в съгласие с примера на един съвършен живот в Христос Исус (виж в гл. 3:18).

Следното изявление хвърля светлина защо “студеното” състояние е за предпочитане пред “хладкото”. “За Господа би било много по-приятно, ако хладките привърженици на религията не се бяха наричали никога с Неговото име. Те са постоянно бреме за тези, които желаят да бъдат верни последователи на Исус. Те са камък за препъване на невярващите (Свид., том 1, с.188).

Християните, които са бедни по отношение на земни притежания, се чувствуват богати и замогнати с духовни стоки и все пак те приличат на древния философ, който с гордост провъзгласявал своето “смирение”, като носел износена и скъсана мантия. Гордостта, която те проявяват поради своята предполагаема духовност, просветва през дупките на тяхното облекло. Притежаването на важни истини, приети само на нивото на интелекта, на които обаче не се позволява да проникнат в душата, води до духовна гордост и религиозен фанатизъм. Дори и Божията църква, силна в постройката на своята организация и богата със скъпоценните камъни на истината, може лесно да стане доктринален фанатик и неморално горда от богатството на истината. “Грехът, който е най-безнадежден и почти неизлечим, е гордостта на мнението, на самомнението. Той препречва пътя на всяко израстване” (Свид., том 7, с.199,200). Смирението на ума е толкова важно в очите на Бога, колкото и смирението на сърцето.

Символичният колурий, предложен тук на лаодикийците, е небесната противоотрова за тяхната духовна слепота. Това е делото на Светия Дух (виж Йоан 16:8-11). Само чрез Неговото убеждаващо дело върху сърцето може да бъде премахната духовната слепота. Може да се приеме, че този колурий освен това представлява и тази духовна благодат, която дава възможност на християните да различават истината от заблудата и доброто от злото. Виж Свид., том 4, с.88.

Изглежда, че църквата в Лаодикия не беше все още претърпяла гонение, както другите църкви, защото няма указание за понесени страдания. Но Христос предупреждава църквата, че тя не може да продължи да съществува в своето състояние на апатия, без да се срещне с лечебната дисциплина. Малко повече от половин век след времето на Йоан изглежда, че древната лаодикийска църква наистина преживя гонение (виж Еузебий, “Църковна история” IV. 26; ст. 24).

Освен това може да се приеме, че този текст се отнася за това, че Христос стои на вратата на човешкия живот, на човешката история, готов да влезе и благослови Своя чакащ народ със Своето присъствие (виж Матей 24:33; Лука 12:36; Яков 5:9).

1. Това предположение приема, че филаделфийската “църква” съществува едновременно с лаодикийската “църква”. Но ако имаме основание да приемем, че Филаделфия съществува едновременно с Лаодикия, тогава бихме имали еднакво основание да приемем същото и за всяка друга църква. Съответно, ако се приеме за възможно да се преселваме духовно от Лаодикия във Филаделфия, не съществува основателна причина да не бъде еднакво възможно - и желано - да се преселим от Лаодикия в Ефес например или от Сардис в Смирна. Освен това, ако два или повече периода трябва да се считат като съществуващи по едно и също време, принципът на последователността се нарушава, индивидуалните вести престават да имат каквото и да било специфично хронологично отношение към историята и не остава никакво валидно основание да приемаме, че лаодикийската вест има някакво по-специално значение за нашето време, отколкото за което и да било друго време.

Вестта към всяка от седемте “църкви” е специално приложима за християнската църква в точно определено време от историята само въз основа на принципа, че седемте “църкви” представляват седем последователни периода от време, които обхващат християнската ера, и че всяка вест има специфично приложение само за един период от време. Само така може да се приеме, че християните от даден период принадлежат към специална “църква” и само така лаодикийската вест може да се приложи по специален начин за “църквата” от наше време. Респективно, когато седемте “църкви” се разглеждат хронологически, отнасящи се до точно определени периоди от историята, християните от един период не могат да се преселват духовно в друг.

2. Предположението, че лаодикийците трябва да напуснат своята “църква” и да станат филаделфийци, за да бъдат спасени, се основава на идеята, че всяка “църква” представлява особено духовно състояние. Наистина всяка от седемте църкви има своите собствени проблеми и съветите, предупрежденията и обещанията, отправени към всяка от тях, са подходящи за нея. Еднакво вярно е, че някои от “църквите” отразяват едно по-желано духовно състояние от други.

Следователно подходящо е за всеки сериозен, ревностен християнин от всеки период от историята да отразява желаните характерни качества, както и да приеме различните обещания, направени към всички “църкви”. Респективно той би търсил начини да избягва техните нежелателни характерни качества и би внимавал на заплахите и предупрежденията, отправени към тях. Но разглеждани от тази гледна точка, вестите са вън от времето, те имат непреходен характер и сериозният читател ги прилага към своята лична опитност на основание на това как те задоволяват неговите собствени нужди, а не на основание на времето, в което живее. Не е необходимо той символично да прехвърля своето членство от една “църква” в друга.

3. В общи черти думи на похвала са отправени към всяка от “църквите” с изключение на Сардис и Лаодикия, укори към всяка с изключение на Смирна и Филаделфия, а думи на обещание - към всяка от седемте. Така че “църквите” имат както желателни, така и нежелателни членове. Но в никой случай Христос не съветва верните членове от предполагаемата неверна “църква” да прехвърлят своето духовно членство в друга, чието духовно състояние изглежда за предпочитане. Ако Неговото намерение е било такова, ние с право бихме очаквали един положителен апел за излизане от Сардис или Лаодикия например, подобен на апела за излизане от Вавилон (гл. 18:4). Но боговдъхновеният доклад не прави такъв зов по отношение на Лаодикия или която и да било от другите “църкви”. При всеки случай лечебното средство за преобладаващото зло е било просто, но подчертано, да се покаем. Верните християни в ефеската “църква”, която беше “изпаднала” и “оставила” “първата си любов”, не бяха посъветвани да се преселят в Смирна (виж гл. 2:4,5). Верните християни от пергамския период, в който се поддържаха ученията на Валаам и на николаитите, не бяха съветвани да прехвърлят своето членство в Ефес или Смирна. “Църквата” в Сардис беше близо до умиране (гл. 3:2), но на нейните верни членове не беше казано да се преместят във Филаделфия. Така и верните християни от лаодикийския период не са наставени да станат филаделфийци – поне не от Христос, истинския Свидетел към лаодикийците. Но на тях им е казано, като лаодикийци, да се “покаят” и да намерят в Христос лечебното средство за всички свои недостатъци на характера (ст. 18-20).

Идеята, че християнинът може да подобри и увеличи своите възможности за спасение чрез механизма на духовната миграция и чрез постигане на форма на праведност, която превишава привидно праведността на другите християни, категорично не е в съгласие с ученията на нашия Господ (ср. с Лука 18:9-14). В притчата за плевелите (Матей 13:24-30,37-43) собственикът на нивата нареди и житото, и плевелите “да растат и двете заедно до жътва” (ст. 30). Плевелите не трябваше да бъдат изкоренявани с човешки ръце, нито пък житото трябваше да се засади на друга нива. Само когато ангелите-жетвари съберат житото в житницата на Собственика и изгорят плевелите, ще се осъществи всеобщото разделяне на праведните от грешните (виж ст. 30,39-42).

Членовете на древната църква във Лаодикия не биха подобрили своето духовно състояние, като се преместят в град Филаделфия. Божията цел за лаодикийската “църква” не включва план за духовно преселване в някоя от другите апокалиптични “църкви”, но преди всичко за едно цялостно преобразяване на сърцето и живота (виж в Откр. 3:18-20). Всяко друго предложено решение само ще направи сигурно човека лицемер.

4. Вярно е, че на никоя друга “църква” не се отправя толкова остър упрек, както на “църквата” в Лаодикия, но също така е вярно, че на никоя друга не се предлага по-нежно доказателство за Христовата любов, по-близко приятелство с Него или по-славна награда (виж ст. 19-21). Лаодикийската вест не е вест на безусловно отхвърляне, не повече от отправените към другите “църкви”. Ако духовната бедност на лаодикийците беше отвъд възможността да бъде коригирана, на тях нямаше да им бъде предложено “злато” от Верния Свидетел. Ако тяхното духовно зрение беше неизлечимо, Той не би им предложил небесния “колурий”. Ако тяхната духовна “голота” беше безнадеждна, Той не би им предложил Своите собствени “бели дрехи” (виж в ст. 17,18).

Очевидно в Лаодикия има победители (ст. 21), както и във всеки от предшествуващите периоди от църковната история, и именно на тези победители в Лаодикия се дава обещанието да седнат с Христос на Неговия престол.