Петата планина паулу Куелю

Изведнъж Илия си обясни тревогата на момчето. Но преди да каже каквото и да било, пастирът повика жена си, която излизаше от къщата.

- Най-добре е да устроите по най-бързия начин живота си - рече той. - Ще мине много време, докато всичко ста­не отново това, което е било.

- Никога няма да стане.

- Ти имаш вид на мъдрец, ако и да си млад, и сигурно разбираш нещата по-добре от мен. От природата обаче научих нещо, което никога няма да забравя. Човек трябва да знае, че зависи от времето и сезоните. Само така един пастир може да надживее неизбежните неща. Той се гри­жи за стадото си, лекува всяко болно животно, сякаш е единственото, което има, помага на овцете да отгледат аг­нетата си, никога не се отдалечава много от мястото, къде­то има вода за животните. Понякога обаче е възможно ня­коя от овцете, към която той е много привързан, неочаква­но да умре. Може да я ухапе змия, да я отвлече някой див звяр, да падне в пропаст... Ала неизбежното не може да не се случи.

Илия погледна към Акбар и си спомни разговора с ан­гела. Неизбежното не може да не се случи.

- Нужна е дисциплина и търпение, за да го преодоле­еш - каза пастирът. - А също и надежда. Когато си я изгу­бил, няма смисъл да хабиш силите си и да се бориш с не­избежното. Не става дума за надеждата в бъдещето, а за това човек да пресътвори собственото си минало.

Пастирът вече не бързаше. Сърцето му бе изпълнено със състрадание към бежанците, които стояха пред него. След като нещастието не бе засегнало нито него, нито се­мейството му, нищо не му струваше да им помогне, за да се отблагодари на боговете. Освен това бе чул да се гово­ри за израилския пророк, който се изкачил на Петата пла­нина, без да бъде изгорен от небесния огън. По всичко ли­чеше, че точно този човек сега беше пред него.

- Можете да останете още един ден, ако искате.

- Не разбрах какво каза преди това - рече Илия. - Как така да пресътвориш собственото си минало?

- Много хора са минавали оттук на път за Тир и Сидон. Някои от тях се оплакваха, че нищо не са постигнали в Акбар, и търсеха нова съдба. По-късно същите тези хора се връщаха. Не бяха успели да постигнат това, за което бя­ха тръгнали, защото заедно с багажа си те носеха и товара на предишния си неуспех. Някои обаче бяха успели да си намерят работа при управниците, други се радваха колко добре са възпитали децата си, ала нищо повече. Миналото им в Акбар ги бе направило страхливи и те не вярваха до­статъчно в самите себе си, за да поемат някакъв по-голям риск. Край къщата са минавали и хора, пълни с ентусиа­зъм. Бяха използвали всяка минута в Акбар, за да съберат с много труд парите, необходими за предприетото от тях пътуване. За тези хора животът беше - и винаги ще бъде -непрекъсната победа. Те също се връщаха, но ми разказва­ха чудни истории. Бяха завоювали всичко, което искаха, защото не ги възпираше неудовлетворението от миналото им.

Думите на пастира достигаха до сърцето на Илия.

- Не е трудно да устроиш отново живота си, както не е невъзможно да бъде издигнат Акбар върху руините си -продължи пастирът. - Достатъчно е да осъзнаем, че все още притежаваме същата сила, която сме имали и преди. И да я използваме.

Мъжът погледна Илия в очите.

- Ако твоето минало не те удовлетворява, забрави го. Измисли нова история за живота си и повярвай в нея. Съ­средоточи се само върху моментите, в които си постигал желанията си, и тази сила ще ти помогне да получиш това, което искаш.

„По едно време исках да бъда дърводелец, а после -пророк, когото Бог е изпратил, за да спаси Израил - по­мисли си Илия. - Ангелите слизаха от небесата, а Господ говореше с мен, докато разбрах, че Той е несправедлив и никога няма да разбера неговите подбуди."

Пастирът извика на жена си, че няма да тръгва. В края на краищата бе ходил чак до Акбар и не му се вървеше по­вече.

- Благодаря ти за гостоприемството - каза Илия.

- Можете да преспите тук една нощ. Момчето прекъсна разговора:

- Искаме да се върнем в Акбар.

- Изчакайте до утре. Градът в момента е разграбван от собствените си жители и няма да има къде да спите.

Момчето заби поглед в земята и прехапа усни, но още веднъж устоя на желанието да заплаче. Пастирът ги въве­де в къщата, успокои жена си и децата си и до края на деня разговаряше само за времето, за да поразсее Илия и мом­чето.

На другия ден двамата станаха рано, закусиха с това, което им бе приготвила жената на пастира, и тръгнаха към вратата.

- Нека животът ти бъде дълъг, а стадото ти непрекъсна­то да се увеличава - каза Илия. - Нахраних се с това, от ко­ето тялото ми се нуждаеше, а душата ми научи онова, което все още не знаеше. Дано Бог никога да не забрави то­ва, което сторихте за нас, дано децата ви никога да не бъ­дат чужденци в чужда земя.

- Не знам за кой Бог говориш, на Петата планина жи­веят много богове - отвърна твърдо пастирът, но веднага след това промени тона си. - Спомняй си за хубавите не­ща, които си направил. Те ще ти дадат смелост.

- Твърде малко са, а и никое от тях не се дължи на мо­ите качества.

- Тогава е ударил часът да сториш повече.

- Бих могъл да предотвратя нашествието. Пастирът се разсмя.

- Дори и да беше градоначалник на Акбар, не би могъл да попречиш на неизбежното да се случи.

- Може би градоначалникът трябваше да нападне асирийците още когато започнаха да пристигат в долината и войската им беше малобройна. Или пък да преговаря за мир, преди да е избухнала войната.

- Всичко, което е могло да се случи, но не се е случило, накрая бива отнесено от вятъра и не оставя никаква следа -отговори пастирът. - Животът - това са нашите постъпки. Има неща, които боговете ни карат да изживеем. Няма значение защо го правят, както няма и никакъв смисъл да се опитваме на всяка цена да ги избегнем.

- Но защо е така?

- Попитай израилския пророк, който живееше в Акбар. Изглежда, че той има отговор за всичко. Мъжът тръгна към оградата.

- Трябва да изведа стадото си на паша. Вчера цял ден животните стояха тук и сега са нетърпеливи. Кимна им за сбогом и тръгна с овцете.

Момчето и Илия вървяха през долината.

- Много бавно вървиш - каза му то. - Страх те е от то­ва, което може да ти се случи.

- Страх ме е само от мен самия - отвърна Илия. - Повече нищо не могат да ми сторят, защото сърцето ми пре­стана да съществува.

- Но Бог, който ме върна от смъртта, все още е жив. Той може да върне мама на тоя свят, ако ти сториш също­то с града.

- Забрави този Бог. Той е далеч, освен това вече не пра­ви чудесата, които очакваме от Него.

Пастирът беше прав. От този момент нататък Илия имаше нужда да пресътвори собственото си минало. И да забрави за деня, в който бе решил, че е пророк и че трябва да освободи Израил, а не бе успял да спаси дори един град.

Тази мисъл го изпълни с необяснимо въодушевление. За пръв път в живота си се почувства свободен да прави то­ва, което сметне за добре, и то тогава, когато пожелае. На­истина, нямаше да чува повече ангелите, но в замяна на то­ва беше свободен да се върне в Израил, отново да стане дърводелец, да отиде в Гърция, за да узнае какво мислят нейните мъдреци, или пък да тръгне заедно с финикийски­те мореплаватели към отвъдморските земи.

Преди това обаче трябваше да си отмъсти. Бе посве­тил най-хубавите години от живота си на един глух за всичко Бог, който непрекъснато заповядваше и винаги пра­веше нещата така, както на Него му харесва. Илия се бе приучил да изпълнява Неговите решения и да уважава на­меренията Му.

Ала вместо да бъде възнаграден за верността си, той бе изоставен. Предаността му остана незабелязана, а усилията му да изпълнява волята на Всевишния доведоха до смъртта на единствената жена, която бе обичал в живота си.

- Притежаваш цялата сила на света и на звездите - ка­за Илия на родния си език, за да не може момчето до него да разбере какво означават тези думи. - Можеш да унищо­жиш един град или дори цяла страна така, както ние уни­щожаваме насекомите. Изпрати тогава небесния огън и вземи живота ми сега, защото, ако не го сториш, ще въс­тана срещу Твоето дело.

В далечината се появи Акбар. Илия хвана ръката на момчето и силно я стисна.

- Оттук нататък ще вървя със затворени очи, докато преминем през вратите на града, затова ти трябва да ме водиш - помоли той момчето. - Ако умра, докато стигнем дотам, направи това, което искаш от мен. Издигни отново Акбар, дори и ако трябва преди това да пораснеш, да се на­учиш да режеш дървета и да дялаш камъни!

Момчето нищо не отговори. Илия затвори очи и се ос­тави да го води. Чуваше шумоленето на вятъра и собстве­ните си стъпки по пясъка.

Спомни си за Мойсей, който освободил избрания народ и го превел през пустинята, преминавайки през огромни препятствия, а накрая Господ му забранил да влезе в Хана-ан. Мойсей му казал:

Дай ми да мина и да видя оная хубава земя отвъд Йор­дан.

Господ обаче се разгневил от молбата му и му отвър­нал: Стига, занапред да не ми говориш вече за това. Вдигни очи към морето и към север, към юг и към изток, погледни с очи, защото няма да преминеш този Йордан.

Така възнаградил Господ Мойсей за дългата и трудна мисия, като не му позволил да стъпи на Обетованата земя. Какво ли е щяло да се случи, ако Мойсей не се е подчинил?

Илия отново отправи мисълта си към небесата.

„Господи, това не беше битка между асирийците и фи­никийците, а между Теб и мен. Ти не ме предупреди за та­зи война между двама ни и както винаги излезе победител и наложи волята Си. Унищожи жената, която обичах, и гра­да, който ме подслони, когато бях далеч от родината."

Илия чу как вятърът се усили. Изплаши се, но продължи.

„Не мога да върна жената на тоя свят, но мога да про­меня посоката на разрушителното Ти дело. Мойсей прие волята Ти и не премина реката. Аз обаче няма да се спра. Убий ме в този миг, защото, ако ме оставиш да стигна до вратите на града, ще издигна отново това, което Ти поиска да изтриеш от лицето на Земята. И ще въстана срещу Тво­ето решение."

Не каза нищо повече. Изрече мислите си и зачака смъртта. Вървя дълго, заслушан единствено в стъпките си по пясъка. Не искаше да чува нито гласа на ангелите, нито Божиите заплахи. Сърцето му беше свободно и той вече не се страхуваше от това, което би могло да се случи. Ала дълбоко в душата си усети безпокойство, сякаш бе забра­вил нещо важно.

Бяха вървели доста, когато момчето спря и дръпна Илия за ръката.

- Пристигнахме.

Той отвори очи. Небесният огън не бе паднал върху не­го, а наоколо се виждаха разрушените стени на Акбар.

Погледна момчето, което го бе хванало с две ръце, ся­каш се боеше да не избяга. Дали го обичаше? Нямаше представа. Но тези размишления можеха да почакат. Сега му предстоеше важна задача - първата от много години насам, която не му бе възложена от Бог.

До тях достигаше миризма на изгоряло. Хищни птици кръжаха в небето, като изчакваха удобен момент, за да раз­късат и погълнат труповете на стражите, разлагащи се под слънцето. Илия се приближи до един от мъртвите воини, взе меча му и го препаса. В суматохата от предишната нощ асирийците бяха пропуснали да съберат оръжията, ко­ито се намираха извън стените на града.

- Защо ти е? - попита го момчето.

- За да се защитавам.

- Но асирийците вече не са тук.

- Добре е все пак да го взема със себе си. Трябва да сме подготвени за всичко.

Гласът му трепереше. Не можеше да знае какво ще се случи оттук нататък, след като бяха преминали през полусрутената крепостна стена. Но бе готов да убие всеки, който се опита да го унизи.

- Бях унищожен също като този град - каза той на момчето. - Но и аз, както и градът, все още не съм изпъл­нил мисията си.

Момчето се усмихна.

• 
  Започна да говориш както преди - рече то.
  

Момчето го погледна недоверчиво.- "

- Но без Бог мама няма да се върне от царството на мъртвите.

Илия го погали по главата.

- Единствено тялото й си отиде. Майка ти продължава да е с нас, и, както ни каза, тя е Акбар. Трябва да й помог­нем отново да стане красива.

Градът беше почти пуст. По улиците пак сновяха без­целно старци, жени и деца - също както в нощта на напа­дението. Явно не знаеха какво решение да вземат.

Момчето забеляза как всеки път, когато срещнеха няко­го, Илия стисваше силно дръжката на меча. Хората обаче проявяваха пълно безразличие. Повечето разпознаваха в него пророка от Израил, някои му кимваха, ала никой не му каза ни дума. Дори и за да изрази омразата си.

„Изгубили са дори чувството си на ярост", помисли си той, като гледаше към върха на Петата планина, все така забулен в облаци. Тогава си спомни думите на Господ:

„Ето какво стори, Господи: удържа на думата си и при­зраците продължават да бродят по Земята. А Акбар е из­бран, за да ги приюти."

Двамата стигнаха до централния площад, седнаха вър­ху отломките и се огледаха. Разрухата беше по-страшна, отколкото си мислеше - нищо не бе пощадено. Покривите на повечето къщи се бяха сринали, а мръсотията и насеко­мите бяха превзели целия град.

- Трябва да се махнат труповете - каза той. - Иначе ни­що не ще бъде в състояние да възпре чумата. Момчето стоеше със сведени очи.

- Вдигни си главата - рече Илия. - Ще трябва доста да поработим, за да остане майка ти доволна.

Момчето обаче не се подчини. Започваше да осъзнава, че някъде под руините се намира тялото, което го бе донес­ло на бял свят, и това тяло щеше да прилича на всички ос­танали тела наоколо.

Илия не настоя. Стана, вдигна един труп на плещите си и го занесе на средата на площада. Не бе в състояние да си припомни, че Господ е наредил мъртвите да се погребват. Най-важното сега бе да се попречи на чумата да превземе града и едиственият изход беше да ги изгорят.

Работи цяла сутрин. Момчето продължаваше да седи на същото място, без да вдигне глава дори за миг. Ала изпъл­няваше обещанието, което бе дало на майка си - нито ед­на сълза не капна върху земята на Акбар.

Някаква жена спря и се загледа в това, което правеше Илия.

- Човекът, който разрешаваше проблемите на живите, сега подрежда телата на мъртвите - подметна тя.

- Къде са жителите на Акбар? - попита Илия.

- Заминаха и взеха със себе си и малкото, което беше останало. Вече няма нищо, заради което човек да стои тук. Не напуснаха града само старците, вдовиците и сираците, защото не могат да вървят.

-'Но хората са живели тук от поколения. Не могат да оставят града така лесно.

- Опитай се да обясниш това на някой, който е изгубил всичко.

- Помогни ми - каза й Илия, като сложи още един труп на плещите си и го занесе върху купа. - Ще ги изгорим, преди да ни е посетил богът на чумата. Миризмата на из­горяло месо го ужасява.

- Нека да дойде богът на чумата - рече жената. - И да ни отнесе всички колкото се може по-бързо.

Илия продължи работата си. Жената седна до момчето, като не спираше да наблюдава израилтянина. След малко отново се приближи до него.

- Защо искаш да спасиш един град, който е осъден?

- Ако спра, за да размишлявам, няма да бъда в състоя­ние да направя това, което искам - отговори той.

Старият пастир имаше право. Единственият изход беше да забравиш миналото си заедно с всички лутания и да съз­дадеш нова история за самия себе си. Едновремешният пророк бе умрял заедно с вдовицата сред пламъците на къ­щата. На негово място сега стоеше човек, невярващ в Бо­га, изпълнен със съмнения. Все още беше жив, въпреки че бе въстанал срещу Божието проклятие. Ако искаше да продължи по своя път, трябваше да направи това, което бе решил.

Жената хвана един по-лек труп и го издърпа за краката до купчината от тела, която Илия бе натрупал.

- Не го правя, защото ме е страх от бога на чумата -рече тя. - Нито пък заради Акбар. Асирииците сигурно скоро ще се върнат. Правя го заради момчето с наведена­та глава, което е седнало там. То трябва да разбере, че жи­вотът все още е пред него.

- Благодаря ти - каза Илия.

- Не ми благодари! Някъде сред тези развалини ще от­крием тялото на сина ми. Той беше горе-долу на възраст­та на това момче.

Тя покри лицето си с длан и избухна в плач. Илия хвана внимателно ръката й.

- Болката, която ти и аз изпитваме, никога няма да пре­мине, ала работата ще ни помогне да я понесем по-леко. Колкото и голямо да е страданието, то е безсилно пред ед­но изморено тяло.

Посветиха останалата част от деня на зловещото задъл­жение да събират и трупат на куп мъртвите. Повечето от тях бяха млади и асирийците ги бяха взели за воини от войската на Акбар. Илия разпозна сред тях свои приятели и заплака, но не прекъсна работата си.

Късно следобед се почувстваха изтощени, а свършено­то от тях бе крайно недостатъчно. Никой от останалите жители на Акбар не бе дошъл да им помогне.

Двамата се приближиха до момчето. За пръв път от сут­ринта то вдигна глава и каза:

- Гладен към.

- Ще отида да потърся нещо - отвърна жената. - В къ­щите на Акбар има скрита много храна. Хората се бяха подготвили за дълга обсада.

- Вземи храна само за себе си и за мен, защото ние ра­ботихме за града с пот на челото - каза Илия. - Ако това момче иска да яде, нека само да се погрижи за себе си.

Жената разбра защо го прави; и тя би сторила същото със сина си. Отиде до мястото, където преди това се изди­гаше къщата й. Всичко бе обърнато наопаки от крадците, докато бяха търсили ценни предмети. Колекцията й от стъклени съдове, изработена от най-добрите майстори стъклари в Акбар, лежеше потрошена на пода. Жената оба­че успя да намери сушените плодове и брашното, с които се бе запасила.

Върна се на площада и раздели храната с Илия. Момче­то нищо не каза.

Приближи се един старец.

- Видях как целия ден събирахте телата - рече той. -Губите си времето. Не знаете ли, че след като превземат Тир и Сидон, асирийците ще се върнат? По-добре тук да дойде богът на чумата и да ги унищожи.

- Не правим това за тях, нито пък за нас — отговори Илия. - Тя работи, за да докаже на едно дете, че пред него все още има някакво бъдеще. А аз го правя, за да покажа, че вече няма никакво минало.

- Пророкът, колкото и да е чудно това, вече не пред­ставлява заплаха за великата принцеса на Тир! Иезавел ще управлява Израил до края на дните си, а ние винаги ще мо­жем да избягаме при нея, ако асирийците не проявят ми­лост към победените.

Илия замълча. Името, което по-рано събуждаше у него такава омраза, сега звучеше толкова далечно!

- Така или иначе, Акбар ще бъде построен отново -продължи старецът. - Боговете избират мястото, където да бъде издигнат един град, и никога няма да го изоставят. Можем обаче да оставим тази работа за идните поколения.

- Можем. Ала няма да го сторим. Илия обърна гръб на стареца и разговорът бе приклю­чен.

Тримата прекараха нощта под открито небе. Жената прегърна детето и усети как стомахът му къркори от глад. Понечи да му даде малко храна, но веднага се отказа. Фи­зическата умора наистина намаляваше болката, а това момче, което, изглежда, страдаше силно, имаше нужда да се заеме с нещо. Може би гладът щеше да го накара да ра­боти.

На другия ден Илия и жената продължиха започнатото. Старецът, който ги бе заговорил предишната вечер, отново се появи.

- Нямам какво да правя и мога да ви помогна - рече той. - Но съм твърде слаб, за да пренасям телата.

- Събери тогава по-малките дъски и тухли и измети пе­пелта.

Старецът се хвана на работа.

Когато слънцето се изкачи насред небето, Илия седна уморено на земята. Знаеше, че неговият ангел е наблизо, но вече не можеше да чува гласа му. „Какъв смисъл има? Той не ми помогна тогава, когато трябваше, а сега не се нуждая от съветите му. Единственото, което трябва да на­правя, е да възстановя този град, да покажа на Бог, че мо­га да му се противопоставя, а след това ще тръгна накъде­то пожелая."

Йерусалим не беше много далеч, само на седем дни път оттук, и пътят не беше труден, но там го издирваха като предател. Може би щеше да е по-добре да отиде в Дамаск или да си потърси работа като писар в някой гръцки град.

Усети, че някой го докосва. Обърна се и видя момчето с малка купа в ръка.

- Намерих я в една къща - рече то, като му я подаде. Купата бе пълна с вода и Илия я изпи до дъно.

- Хапни нещо - каза му Илия. - Щом работиш, трябва да бъдеш възнаграден.

За пръв път след нощта на нашествието върху устните на момчето се появи усмивка и то изтича веднага до мяс­тото, където жената бе оставила плодовете и брашното.

Илия отново се върна към работата си. Влизаше в раз­рушените къщи, разчистваше отломките, вземаше трупове­те и ги занасяше до купа на площада. Превръзката, която пастирът му беше сложил на ръката, падна, но той не обър­на внимание на това. Искаше да докаже на самия себе си, че е достатъчно силен, за да възвърне достойнството си.

Старецът, който сега събираше пръснатите по площада отпадъци, имаше право. Скоро врагът щеше да се върне и да обере плодовете на нещо, което не беше посял. Илия ра­ботеше за убийците на единствената жена, която бе обичал в живота си. Освен това асирийците бяха суеверни и, така или иначе, щяха да възстановят Акбар. Според поверието боговете не бяха разпръснали градовете случайно, а в хар­мония с долините, животните, реките, моретата. И във все­ки град бяха запазили за себе си свещено място, където да отмарят по време на дългите си пътешествия по света. Ако един град бъдеше разрушен, имаше голяма опасност небе­сата да се сгромолясат върху Земята.

Легендата разказваше, че основателят на Акбар дошъл от север и минал оттук преди стотици години. Решил да пренощува на това място и за да отбележи къде точно е ос­тавил нещата си, забил в земята тояга. На другия ден се опитал да я извади, ала не успял. Така разбрал какво е же­ланието на Вселената и сложил голям камък на мястото, където се случило чудото, а наблизо открил извор. Посте­пенно започнали да се заселват племена около камъка и кладенеца - така се родил Акбар.

Веднъж градоначалникът му бе обяснил, че според фи­никийската традиция всеки град е третата точка, еле­ментът, свързващ волята на Небето с волята на Земята. Благодарение на Вселената семената се превръщаха в рас­тения, почвата им позволяваше да растат, човекът откъсва­ше плодовете и ги носеше в града, където освещаваха да­ровете, предназначени за боговете, и после ги оставяха в свещените планини. Макар и да не бе пътувал много, Илия знаеше, че доста народи по света споделят този възглед.

Асирийците се страхуваха да не би боговете от Петата планина да останат без храна - не искаха да разрушат рав­новесието във Вселената.

„Защо ли размишлявам върху всичко това, което е част от битката между моята воля и волята на моя Бог, който ме изостави в нещастието?"

И отново го обзе същото чувство от предишния ден, ко­гато бе въстанал срещу Господ. Забравяше нещо важно и не успяваше да си го припомни, колкото и да напрягаше паметта си.

Измина още един ден. Вече бяха прибрали повечето от телата, когато се появи още една жена.

- Няма какво да ям - каза тя.

- Ние също нямаме нищо - отговори Илия. - Вчера и днес разделихме на три храната, която е била предвидена само за един. Виж къде може да се намери храна и ела да ми съобщиш.

- Как да я открия?

• 
  Попитай децата. Те знаят всичко.