Предварителни съображения

В Йога-сутрите на Патанджали откриваме следните думи: „Постепенно усмиряване на умствената тенденция да се мята от един обект към друг и развиване на способността да бъдеш целенасочен, разкрива способността да съзерцаваш”.

Медитацията е резултат от опита. Това е умението мигновено да постигаш определени състояния на ума, изработени в резултат на дълга практика. В Бхагавад Гита се посочва, че всяко действие изисква участието на следните пет фактора:

1. Материален инструмент мозъка

2. Деятел „Аза”

3. Орган ума

4. Импулс енергия

5. Съдба кармата

„Преди всичко се убеди, че твоите външни чувства се контролират по необходимия начин… След това се обърни към вътрешните чувства или благородни сили на душата, висшите и низшите, отначало към низшите, които са междинни между висшите сили и външните чувства. Чрез низшите сили се възбуждат външните чувства и предават на желанието това, което виждат очите и слушат ушите. На свой ред, желанието, по обичайния път, предлага това на вторичната сила, наречена съждение, която го оценява и го предава по-нататък, на третата сила, която определя способностите или ума…

Освен това, ума на човека не трябва да бъде напрегнат…, тялото трябва да бъде избавено от напрежението – не само ръцете, но и езика, а също така и петте сетивни органа. Душата съхранява най-добре своята яснота в спокойно тяло, защото в уморено тяло я надвива инерцията. След това с напрегнато усилие извършваме пътешествие в божествената любов като търсим интелектуално видение, докато, разчистили пътя чрез успокоените чувства, не се издигнем над собствения си ум в чудесната мъдрост на Бога… Човек издигнал се на върха на своя ум, се завръща при Бога”.

Посредством ума като управляем инструмент, душата може да манипулира импулсите или потока на мислите. Тези сили се вливат в сферата на опита на Мислителя и той трябва да се научи съзнателно да управлява тяхната работа и да постигне чрез тях желаните резултати.

Петия фактор ни напомня, че трябва да се постигне определено ниво на еволюционно развитие, преди да е възможна истинската медитация; нужно е да се извърши определена работа и да се постигне нужната чувствителност на своя инструмент, преди да може разумно и безопасно да се медитира. Не всички хора разполагат с достатъчно оборудване за да разчитат на пълен успех в медитацията, обаче това в никакъв случай не трябва да разколебава учащия се. Винаги може да се започне и да се положи здрава основа. Може да се започне с контролиране на менталните процеси и да се постигне не малко успех, създавайки апарат, готов за използване от душата. При това се изследва реакцията на физическата природа или природата на формата, на трите съставляващи в медитацията и тяхното съвместно въздействие; провежда се оценка на оживяващите тази форма качества и мотиви или причините за такова проявление на формата. В същото време се извършва постоянно задълбочаващата се концентрация и все по-интензивна медитация. Вниманието се насочва все по-навътре, а всичко външно се отхвърля; тази способност се постига не с пасивност на ума, а посредством много остър и жив интерес. Методиката на медитацията трябва да бъде позитивна и не трябва да води до негативно състояние или транс. Ума трябва да бъде през цялото време активен и при това ориентиран в едно направление.

Най-накрая настъпва стадия наречен блаженство или отъждествяване. Съзнанието повече не е фокусирано в интелекта, но се отъждествява с обекта на медитативна работа. Ще разгледаме тази ситуация по-късно.

И така, имаме четири стадии, които можем да сумираме по следния начин, и които образуват това, което се нарича „медитация със семето”:

1. Медитация за природата на конкретната форма.

2. Медитация за качествата на конкретната форма.

3. Медитация за целите на конкретната форма.

4. Медитация за живота, съживяващ конкретната форма.

Всички форми са символи на обитаващия вътре живот и посредством медитацията със семето достигаме до възприемане на аспекта на живота.

В „Трактата за Космическия Огън” има следното изказване:

„Мъдрия учащ се ще разглежда всички форми на изява като символи по своята природа. Всеки символ може да бъде интерпретиран по три начина; сам по себе си той е изразяване на идея, предназначението на самата тази идея засега е непостижимо за нас. Възможни са следните три интерпретации или тълкования на символа:

А) Да даде някои смътни указания за идеята и концепцията. Това свързва символа, в неговата екзотерична природа, с менталния план, но не го освобождава от трите свята на човешко възприемане.

Б) Да ограничи, да огради и заточи идеята и с това да я приспособи към точката на еволюцията, постигната от Слънчевия Логос, Планетарния Логос и човека. Истинската природа на скритата идея, винаги е по-мощна, пълна и завършена, отколкото тази форма или символ, чрез която търси изява. Материята е само символ на централната енергия. Всякакъв род форми във всички природни царства, проявени обвивки в най-широкия им смисъл и съвкупност, са само символи на живота, а какво е самия Живот, засега си остава тайна.

2. Субективното тълкуване на символа разкрива идеята, намираща се зад обективното проявление. Безтелесна сама по себе си, идеята става конкретна на обективния план, а както се твърдеше по-горе, в основата на всяка форма, без изключение, лежи идея, каквато и група творци да отговаря за нейното създаване. Тези идеи стават видими за учащия се, когато той прекрачи в Залата на Учението, както и екзотеричната форма на символа е всичко, което забелязва човек, докато се намира в Залата на Незнанието. Когато човек започне да използва своя ментален апарат и постигне поне малък контакт със своето Его, стават три събития:

а) Той прониква зад формата и търси нейната първопричина;

б) С времето открива душата, скривана от всяка форма и това му се удава благодарение на знанието за собствената си душа;

в) След всичко това, той сам започва да формулира идеи в окултния смисъл на думата, създавайки и проявявайки тази енергия на душата или субстанцията, която открива, че може да манипулира.

Да учиш хората да работят с менталната материя – означава да ги учиш да творят; да учиш хората да познават природата на душата – означава да ги водиш в тяхното съзнателно съприкосновение със субективната стана на проявлението и да им дадеш власт или способност да работят с енергията на душата; да дадеш на хората да разкрият силата на душата – означава да ги въведеш в съгласувано взаимодействие със силите и енергиите, скрити в акаша и Анима Мунди.

Тогава човек ще може (с напредъка на затвърдяване и развитие на своя контакт с душата и субективното възприятие) да стане съзнателен творец, сътрудничещ с плановете на Йерархията на Адептите, които работят с идеите и се стараят да проявят (планетарните) идеи във физическия свят. При преминаването на различните етапи в Залата на Учението, нараства неговия навик да работи в такъв режим и неговото умение да открива тази мисъл, която стои зад произволен символ. Повече не го завладява видимото, той знае, че това е илюзорна форма, скриваща някаква мисъл.

3. Духовното значение на символа се намира зад субективното значение и се скрива зад идеята или мисълта точно по същия начин, както самата идея се завоалира от формата, която приема, като екзотерично проявление. Може да бъде смятан за замисъл, предизвикал идеята и еманирал я в света на формите. То е тази централна динамична енергия, която е отговорна за субективната активност”.

Намирането на реалността зад всяка форма е резултат от медитацията със семето. Тя включва осъзнаването на всичките три аспекта на Божествения Живот. Именно по тази причина се препоръчва на учащите се да избират за своите медитации определени думи или стихове от свещените книги, за да придобият способността да проникват зад формите на думите и с това да намират техния истински смисъл.

Ние проникнахме в причинния свят; предстои ни да постигнем Плана, съществуващ в Ума на Бог или изразяващ се чрез любовта, еманираща от Божието Сърце. Способен ли е човешкия ум да проникне зад пределите на любовта и волята на Бог? Контакта с Божественото става именно в тази точка. Умът престава да функционира и истинския изследовател на медитацията се потопява в състоянието на съзнателно отъждествяване с тази духовна реалност, която наричаме вътрешния Христос, божествената Душа. В този момент човек се съединява с Бог.
Шеста глава

СТЪПЪЛА НА МЕДИТАЦИЯТА

(Продължение)

Миларепа в края на краищата се освободил от Двойнствената Сянка и се възнесъл в Духовното Пространство, постигайки Целта, в която всички доктрини се сливат в единение… Чрез сливането на всичките тези идеи и концепции с Първопричината, (той) премахнал Илюзията за Дуалността.

Речонг
Досега в своята медитативна работа следвахме направлението, което може да се нарече светско, доколкото използвахме ума и макар самия предмет на медитативния процес, да предположим, е религиозен, същите резултати могат с еднакъв успех да се постигнат, прибягвайки до чисто светското понятие от рода на „обект” или „изходна мисъл”. Нашата цел беше да научим ума да задържа вниманието върху избраната идея, затова имахме работа с това, което с пълно основание можем да наречем образователен процес.

От този момент стават очевидни разликите между източния и западния метод. Едната школа учи преди всичко да се постигне контрол над инструмента за мислене, учи, как да се открие този инструмент, откривайки отначало неспособността си за контрол над него, а след това подпомагайки се с постигнатата способност да съсредоточава вниманието си, в произволно направление чрез концентрация и медитация. Другата школа определя властта си над това, което наричат ум, след това го пълнят с информация, а съдържанието на паметта става лесно достъпно за учащия се. Малцина преминават от този стадий към истинско използване на ума, благодарение на дълбокия си интерес към науката или към някакъв начин на живот, а преобладаващото мнозинство никога не постига контрол над ума. Съвременните образователни методи не учат на тази предварителна техника; оттук е и всеобщото объркване относно разбирането разликите между ум и мозък.

Ако не съществува нищо, освен мозък и мозъчни клетки, то твърденията на материалистичните мислители, че всичко изцяло зависи от качествата на тези клетки, са логични и верни. В книгата на Людвиг Фишер „Структура на мисълта” се съдържа прекрасно описание на ролята на мозъка в мисловния процес:

„Съвършенството на процесите за разбиране зависят основно от структурата и функционирането на този орган, който приема и свързва различните впечатления от сетивните органи и който при това частично задържа следи от предишни впечатления и косвено им позволява да действат. Този орган е мозъка с всичките си разклонения и спомагателни органи. Съвършенството на структурата и функционирането на този орган определя съвършенството на нашите съзнателни опити да постигнем престава за Цялото, използвайки намиращите се в наше разположение форми на чувствено възприятие…

Мозъкът ни позволява интуитивно и интелектуално да разбираме света в цялата му сложност. Как да става това, зависи от състоянието на сложната във висша степен вътрешна структура на този орган, а също и от неговото взаимодействие с другите части на цялото, взаимодействия, които имат множество градации”.

Ако източника на чувственото възприятие и разбирането, а също и последващите логически обяснения и ментални процеси, е мозъка, тогава е прав д-р Селарз, твърдящ в своята книга „Еволюционен механизъм”, че ума може да се разглежда като „физическа категория”, и че „ние трябва да го разбираме като нервни процеси, намиращи израз в разумното поведение”.

Обаче, такова представяне не удовлетворява повечето мислители, значителна част от които принадлежи на школи, които не са чисто материалистични; те твърдят, че съществува нещо повече, от обикновената материя и разглеждат ума, като нещо различно от мозъка. Те поддържат хипотезата, че ума е някаква субективна субстанциална реалност, способна да използва мозъка като инструмент за изява, предавайки му впечатления, за да изрази тези понятия и интуитивни импулси, които човек може да използва съзнателно. Това, което разглеждаме сега, не е по никакъв начин свръхнормална способност или специален инструмент, който притежават малцина надарени. Ума трябва да използват всички образовани хора и след завършването на образователния процес (продължаващ през целия период, докато се формира личността), човек трябва да притежава определена способност, която той осъзнава и използва по желание. В своята книга „Психологията, Наука за Поведението” д-р Макдоугъл посочва, че нашата ментална активност (в по-голямата си част несъзнателна) може да бъде или недостигаща нормалното ниво, или нормална, или превишаваща нормалното ниво. В първия случай имаме идиот или слабоумен; във втория, средно образован гражданин, чиито разсъдък представлява театър или дори кинематограф, регистриращ всичко, което се случва наоколо; накрая, виждаме тези редки души, съзнанието, на които е просветено, а ума отбелязва това, което е скрито за повечето хора. Този тип хора няма да разглеждаме за сега. Те са продукт на заключителните стадии на медитативната работа – съзерцанието и просветлението. Стадиите на концентрация и медитация имат непосредствено отношение към нормалното мнозинство.

Не само на Изток, но и мнозина на Запад, разглеждат ума като нещо отделно и различно от мозъка. В книгата „Емерджентна еволюция” д-р Ч.Лойд Морган цитира Декарт, който казва, че „в действителност съществува телесна субстанция (res extensa) и ментална, мислеща субстанция (res cogitans), обаче за тяхното съществуване е необходимо участието на Бог… Независимо от тази обща зависимост от Бог, те не зависят една от друга”. В друга своя книга „Живот, Ум, Дух” д-р Морган изказва кратко своята гледна точка по следния начин:

„Духът е неразделна част от живота и ума и те са неделими от него. Това, което се дава за съзерцание-размишление, представлява световния план на естествените събития. Аз твърдя, че този план е проява на Божествената Цел… Ние също сме проява на Духа, който е в нас. Всеки от нас е живот, ум и Дух – живот като една от проявите на световния план; ума като друга проява на този план и Дух в тази мярка, в каквато Субстанцията на този план е разкрита в нас… Това е само частично откровение, защото всеки от нас е само индивидуален образец на това, което в своята цялост е универсално”.

Бог разкрива Своята цел чрез активността на формите и на ума, който от своя страна оставя впечатленията в мозъка, настроен да възприема. След това ума става способен да откликва на просветлението еманиращо от аспекта на Духа, и сега ще разгледаме накратко този стадий. Нашият подход е много близък до източния, който приема съществуването на „умствено вещество”, въвличано в активност от вибрациите, идващи от външния свят на човешки интереси, чрез сетивните органи и емоциите, а също и от действието на другите човешки умове. Тази интензивна активност на умственото вещество трябва решително да се отстранява чрез концентрация и медитация, ако искаме да доведем ума до такова състояние, че той да може да се фокусира по нов начин и да се преориентира към друга сфера на възприемане и друг диапазон от идеи. По този начин, за езотерика целта на медитацията (доведена до заключителния стадий) се състои в това, ума да престане да регистрира всяка активност на формата, от колкото и висок порядък да е тя, и да започне да регистрира впечатленията, излизащи от този постоянно проявяващ се Фактор, който поради липсата на по-добър термин, наричаме Ума на Бога или Универсалния Ум. Такова състояние на ума се характеризира с чувството за Единство и синтез.

От гледна точка на концепциите на този План, могат да се разглежда цялата история на еволюиращото човечество; може да бъде забелязано, че интереса е фокусиран върху растящото осъзнаване на вселенския човек, което е откровение в Живота на Бог и в което човечеството играе своята роля в рамките на голямото Цяло. Людвиг Фишер насочва вниманието ни към този факт, че всичките ни способности са „основани на нещо тайнствено и несъзнателно, което доминира в целия наш интелектуален живот”, и сочи необходимостта от това, което той нарича „ирационален елемент в отговорите”, които даваме на сложните въпроси в ежедневния живот. Неговите изводи, относно базисната ситуация, с която се налага да има работа човек във връзка с мисленето и предвижването в по-високи, излизащи зад пределите на рационалното мислене, са много убедителни. Той казва:

„Възможен е само един път на прогреса. По този път води интуицията на тези умове, чиято инстинктивна чувствителност е по-висока от средната; след тях следват аналитичните умове, укрепващи позицията и правещи пътя проходим за останалата част от човечеството. Прогреса в неизвестното започва с хипотеза, а хипотезата не е нещо друго, освен що годе рационална структура, открита интуитивно. Щом тя е установена, всички изводи от нея се сравняват с опита, за да я изпитат и логически обосноват, доколкото е възможно”.

Ние приближихме до този момент в нашето изследване за стадия на контрол над ума, когато трябва да преминем към хипотеза. Обаче по същество, това ще е хипотеза само за тези, които мислят материалистично, тъй като изводите от нея и областта от знания към които води, са засвидетелствана истина и доказан факт от много хиляди в продължение на векове.

Ще разгледаме стария изпитан метод, посредством който, както се твърди, може да се овладее ума и да го използваме по свое желание; ние посочихме пътя, чрез който могат да се премахнат факторите, занимаващи до сега вниманието на ума, за да бъде създадена възможност за ново поле на осведоменост. Преди да продължим изложението на инструкциите, би било полезно да формулираме хипотеза, на която ще се обосновем. Можем да я изразим по следния начин:

Съществува царство на душите (често наричано Божие Царство), по същество явяващо се още едно, петото, царство на природата. Влизането в това царство представлява толкова естествен процес, като прехода на една еволюирала форма от едно царство на природата в друго в резултат на еволюционния процес. Когато сетивните органи и цялата информация, която предават, са фокусирани на „здравия смисъл” (както например, мистиците като Майстер Екхарт, наричат ума), ума се обогатява и пред него се разкриват нови състояния на осведоменост. Когато стане възможно отхвърлянето на тази активност и преместим фокуса върху развития и чувствителен ум, той става чувствителен апарат (ако искате го наречете „шесто чувство”), регистриращ „това, което е в Царството Божие” и разкриващо на човека, намиращ се в дълбока медитация, състояние на съзнанието и области от знания, които са му били недостъпни до този момент, но които са част от Цялото в същата степен и съществуват в света, както всяка друга област от изследвания. Това е нашата хипотеза, от която ще изхождаме. Не може ли да се излезе отвъд пределите на това интелектуално възприятие и то да отстъпи място на интуитивната осведоменост?

На този етап от нашето изложение е необходимо да направим няколко твърдения, които могат да се окажат полезни за поясняването на дадената тема. Тези твърдения са три:

Първо: виждаме, че в дългия еволюционен процес, който е извел човека от животинския стадии до човешкия, сме достигнали стадий, където човека притежава самосъзнание или способността да осъзнава себе си. Той се намира в центъра на свой собствен свят, а Вселената се върти около него. Всичко, което се случва, анализира спрямо себе си, оценявайки важността на фактора и неговото въздействие на живота му и обстоятелствата.

Второ: с нарастването на знанията и интелектуалната осведоменост на човека, неговия мозък и ум се координират. Мозъкът става просто оръдие или инструмент, подчинен на инстинктите и контролиран от ума, който използва така нареченото „съдържание на подсъзнанието”, активна памет и обкръжаващата среда, при търсенето на нужното за живота в този свят предявяващ толкова високи изисквания. Човека става полезно и ефективно човешко същество, заемащо своето място на съзнателна клетка в тялото на човечеството. Той започва да осъзнава груповите отношения. Но още много трябва да се постигне.

Трето: от най-ранния стадий на съществуване на човечеството и до стадия на високоразвит, координиран функциониращ човек, винаги е присъствало осъзнаването на нещо Друго, някакъв фактор, намиращ се извън пределите на известния човешки опит – някаква цел, обект за издирване, някакво Божество. Това фино и неподлежащо на определение осъзнаване е възниквало неизменно и заставяло човека да се движи напред в търсенето на това, което не може да даде нито ум (като човешко разбиране), нито среда или обстоятелства. Това може да се определи като търсене на определеност, като опит да се постигне мистично разбиране или като религиозен импулс. Такова търсене безусловно има място, независимо от това, как го наричаме.

Тези три постулата описват приблизително пътя, който изминава човек в своето съзнание. Те описват това състояние, в което, в настоящия момент, се намират огромен брой хора – квалифицирани, мислещи, добре информирани, отговорни, но в същото време неудовлетворени. Със застинал въпрос гледат бъдещето и осъзнават неизбежността на смъртта, стремят се напред към по-широко съзнание и към увереността, че съществуват духовни неща и висша Реалност. Днес този импулс за постигане на по-обстоятелствено разбиране и знание се проявява в широк мащаб и вече е очевиден последователния еволюционен растеж, който продължава и трябва да продължава, ако новото царство на природата или новото състояние на съзнанието му е съдено да се прибави към вече достигнатото.

Именно на този стадий всички велики световни религии предлагат на човека път към знанието и метод за разкриване, който може да ускори и ускорява развитието. В своята книга „Идея за святост” д-р Ото казва, че „човек трябва да се ръководи и да насочва изследванията си в обсъждането на този предмет, съобразно склонностите на собствения си ум, докато не достигне до тази точка, когато „божественото” в него, не започне да се пробужда, проявявайки се в живота и в съзнанието”.

Една от английските думи, които означават „божествено” (numinous), произлиза от латинското numen, което означава „свръхестествена божествена сила”. Тя означава „специфично извънрационално религиозно възприятие и обекта на това възприятие на всички нива, от първото неясно движение, когато е малко вероятно да се говори за религия, до най-възвишените форми на религиозния опит”.

Преводача на книгата, д-р Харви, професор от Амстронгския колеж, прибавя, че в човека се развива „растяща осведоменост за обекта, за божеството, …така да се каже, отклика от въздействието върху човешкия мозък на „божественото”, се проявява или смътно или отчетливо. Първичен факт е сблъскването на човешкия ум с Нещо, природата, на което се узнава постепенно, но което от самото начало се възприема като трансцедентално присъствие, като от „оня свят”, и дори тогава се усеща като пребиваващо „вътре в човека”.

Чрез вниманието към жизнената цел, чрез концентрация върху своята работа, чрез остър интерес към науката, привличаща нашите най-добри умове, а също и чрез медитацията, практикувана от някои в религиозната сфера, мнозина са стигнали до тази точка, когато се случват две неща: първо, идеята за свещеното, идеята за Битието и идеята за връзката с това Битие, влизат в живота като доминиращи фактори. Второ, ума започва да проявява нов вид активност. Вместо да регистрира и натрупва в паметта на информация за контактите, предадени от сетивните органи и поглъщането на информация, която днес е общо достояние, благодарение на книгите и устното слово, умът се преориентира към ново знание и започва да се включва към нови източници на информация. Инстинкта и интелекта са свършили своята работа; сега интуицията започва да изпълнява своята роля.

До тази точка ни довежда практикуването на медитацията, която обсъждаме и за нея са ни подготвили развитието на паметта и систематизирането на натрупаното в света знание. Те са отслужили своята служба. На дневен ред е работа за много хилядолетия. Изглежда, предишното образование, с неговата тренировка на паметта, с книгите, лекциите и проверката на така наречените факти, е станало недостатъчно за тези души, които се раждат сега в света за придобиване на нов опит. Ние сме длъжни или да формулираме нов метод, или да променим съвременните технически проблеми, за да се появи време за преориентиране на ума, което ще позволи на човека да стане осведомен в много повече области от знанието, отколкото борави в момента. Така ще докажем истината в твърдението, направено от г-н Чаплин в неговата малка, но много ценна книга „Душата”, а именно, че „…телесните процеси придобиват значение чрез Душата”.

Пред човечеството се разкрива перспективата за завоюване на царството на душите. Не е далеко това време, когато думата „психология” ще си върне своя първоначален смисъл. Тогава образованието ще има две функции. То ще направи човека способен, с голяма ефективност, да осъществява своите светски контакти и съзнателно да използва този апарат, за обяснението устройството на който, толкова много са направили бихевиористите, а също ще го посвети в тази сфера, за която винаги са свидетелствали мистиците и ключ към която, притежава правилно използвания ум.

В предишната глава бе обсъждан метода, с използването на който човека започва да овладява своя инструмент, ума, и се учи да фокусира мисълта върху избрана тема или идея, за да я отдели от всички останали външни концепции и да затвори напълно вратата във феноменалния свят. Ще разгледаме способа за повдигане на фокусираната мисъл все по-високо и по-високо, докато ума не изчерпи своите възможности и докато човек не открие, че е достигнал върха на мисълта, с която може да види новия свят. До постигането на този стадий в медитативния процес, се поддържа интензивна активност и не се допуска състояние на бездействие, негативност и пасивна възприемчивост. Забравя се за физическото тяло, а мозъка се задържа в състояние на позитивна възприемчивост, подготвяйки го да бъде въвлечен в активността на ума, когато той отново насочи вниманието си надолу. Трябва да помним, че с такива думи, като „горе” и „долу”, „висш” и „низш” се изразяваме символично. Едно от първите неща, които научава мистика е липсата на измерения в съзнанието, а също така, че „вътре” и „вънка”, „висш” и „низш” – не са повече от фигура в речта, чрез които се предават определени идеи като осъзнавани състояния на осведоменост.

Достигнатата от нас точка ни приближава до границите на трансцеденталното. Следваме хипотезата. Осезаемото и обективното е забравяно временно и повече не занимава нашето внимание, и нито една сетивна форма не е наша цел. Всички чувства трябва да бъдат временно изключени. Дребните неприятности трябва да бъдат забравени, а също и скръбта и радостта, доколкото не търсим „религиозно утешение”. Вниманието е фокусирано върху ума и се регистрират само менталните реакции. В продължение на целия стадий на „медитиране със семето” или с обекта, в съзнанието е доминира мисълта, но сега тя трябва да си отиде. Както казва един писател-мистик, „Как да отстраня ума от ума?” Нашата цел сега вече не е нито усещането, нито чувството, нито мисълта. В това се състои най-значителното препятствие за разкриване на интуицията и постигането на просветлено състояние. Повече не трябва да продължават опитите да задържаме нещо в ума си, а също да обмисляме нещо. Логическите разсъждения остават назад; тяхното място трябва да бъде заето от използването на нещата, и по всяка вероятност, неизползваните до този момент способности. Изходната мисъл е привлякла нашето внимание и е пробудила интереса – това е продължавало по време стадия на концентрацията, след това състоянието е преминало в съзерцание, следствие което е постигнато просветлението. Кратко резюме на този процес: Влечение, Интерес, Съсредоточено Внимание (Концентрация) и продължително насочено Размишление или Медитация.

Какви са до този момент резултатите от медитацията? Могат да бъдат изброени по следния начин:

1. 
   Реорганизация на ума и неговото преориентиране.
   
2. 
   Центрирано внимание в света на мислите, а не на чувствата; следователно, премахване фокуса на вниманието от областта на чувствата.
   
3. 
   Развитие на способностите за моментално концентриране като предварително условие за медитация, а също развитие на способността за устойчиво фокусиране на ума върху избрания обект.
   

Обаче, между стадия на продължителна концентрация, който наричаме медитация и стадия на съзерцанието, който се отнася към съвършено друго ниво на развитие, има преходна степен, която източните ученици наричат „медитация без семе” или „без обект”. Това не е съзерцание и не е мисловен процес. Последния е останал назад, докато в същото време, първия все още не е постигнат. Това е периода на умствена стабилност и очакване. Ф. Нуе е описал добре този период:

„След като човек с наклонност към молитвите, е навлязъл значително в медитацията, навлиза незабелязано в емоционалната молитва, която е промеждутъчен стадий между медитацията и съзерцанието, подобно на зазоряването, настъпващо между нощта и деня и притежаващо някои черти и от двете. В началото този стадий е по-близо до медитацията, защото все още се използва рационалното мислене: …защото, получавайки много светлина в резултат на продължителния размисъл, умът веднага влиза в обекта на медитация и без особени усилия вижда всички стадии на развитието му… От това следва, че в хода на развитието и усъвършенстването, разсъждението се отхвърля”.

Виждаме, че променливата, бързо движеща се и чувствително реагиращата ментална субстанция може да бъде доведена до стабилно състояние, практикувайки продължително медитация. Това предизвиква такова състояние на ума, което прави мислителя способен да не реагира на вибрациите и контактите, протичащи във външния феноменален свят и в света на емоциите и с това прави пасивен възприемащия апарат, мозъка и тази обширна мрежа, която наричаме нервна система. Възприемането на света, в който функционира обикновено човек, се изключва, но в същото време човек запазва активното ментално внимание и съсредоточената ориентация върху новия свят, в който живее и действа това, което наричаме душа. Този, който се учи истински на медитация се стреми да е ментално широко отворен и точно осведомен за феномените, вибрациите и състоянието на битието. Той е позитивен, активен и разчита на своите сили, мозъкът и фокусирания му ум са надеждно координирани. Той съвсем не е непрактичен мечтател, но независимо от това, временно отхвърля света на практическите и физически дела.

Ако по своята природа не принадлежи към позитивния ментален тип, необходимо му е сериозно, упорито ментално обучение (с цел да се постигне ментална пробуденост и поляризация) паралелно с практикуването на медитацията, в противен случай този процес ще деградира в емоционални мечти или в негативна пустота. И двете състояния са по своему опасни и ако ги допускаме регулярно, заплашват да направят човека непрактичен, безсилен и неефективен в ежедневието. Неговия живот ще става все по-безполезен за него самия и за другите хора. Като краен резултат ще открие, че се потопява в света на неконтролираните ирационални фантазии и емоционална неустойчивост. На такава почва лесно израства егоизма и процъфтява психизма.

Обаче позитивния, бдителен, добре контролиран ум, лети на крилата на мисълта и след това здраво се обосновава в достигнатата най-висока точка. В ума възниква състояние, аналогично на това, което вече е установено в мозъка. Умът се поддържа в състояние на очакване, а в същото време съзнанието на мислителя се пренася в ново състояние на осведоменост и мислителя се отъждествява с истинския вътрешен духовен човек. Технически това се нарича очакване с „възприемащото съзнание”.

Тези два стадия на медитацията, единия, в интензивна активност, а другия, в интензивно очакване, са наречени Мария и Магдалена; тази метафора отчасти пояснява идеята. Периода на затихване, когато става ясно, че най-вътрешното, очевидно, е най-трудната част от усвояването на техниката. Доколкото медитиращия не се е научил все още да съзерцава, лесно може да се подхлъзне назад в интелектуална активност, което означава в обикновена медитация. Д-р Бенет описва така този стадии, коментирайки гледната точка на Ройсбрук:

„Ройсбрук различава два признака на „истинската” пасивност: първо, към нея „се стремят активно”, т.е. е нужно определено усилие за нейното поддържане. Второ, тя е различна от всеки естествен или автоматичен тип подготовка, свързана с предшестващата я морална подготовка… Това напрегнато очакване и съзнателно повишаване на възприемчивостта, характеризиращ стадия на съзерцанието, не е завършване на кариерата на мистика. Това е края на неговите усилия в този смисъл, че повече той не може да постигне. Но независимо от това, то трябва да отстъпи мястото си на екстаза, когато индивида не управлява повече ситуацията, а става проводник на превъзхождаща го сила. „Бъди така твърдо в себе си, докато не си взет от там, но не от себе си”.

По-нататък в същата глава се говори за вниманието със затаен дъх и за трудно постижимото, и трудно задържано очакване на божественото откровение. Древноиндийския светец Патанджали ни казва същото, а именно, че „умственото вещество се захваща от Реалността (или идеята, въплътена във форма) и не осъзнава разделението и личния „аз”. Учащия се открива, че през цялото това време, именно душата го е подбуждала към единение с нея. Как? Друг индуски наставник ни казва, че „душата има средство. Това средство е мисленето. Когато мисленето изпълни своята задача да се освободи, неговата работа е свършена и то затихва”.

При съзерцаването се активизира по-висок агент. Съзерцава Душата. Съзнанието на човека прекратява своята активност и човек става този, който е в действителност – душа, частица от божеството, осъзнаваща своето фундаментално единство с Бог. Висшето „Аз” става активно, а низшето личностно „аз” затихва напълно, а в същото време, истинската духовна Същност влиза в своето собствено царство и регистрира контакти в духовната сфера на феномените.

Светът на душата се вижда напълно реален, познава се трансцедентално като факт на природата, единението с Бог се осъзнава като напълно естествен процес, както единението между физическото тяло и самото тяло.

По този начин съзнанието на човека не се фокусира в очакващия ум, то се е изплъзнало от граничната област в царството на духа и човек, в буквалния смисъл на думата става душа, функционираща в своята собствена сфера, постигаща „това, което е в Царството Божие”, способно да се убеждава в истината направо от първоизточника и осведомена при напълно пробудено съзнание за своята собствена природа, привилегии и закони. В същото време докато истинския духовен човек е активен в своята собствена природа и в своя свят, умът и мозъкът са стабилни и позитивни, ориентирани към душата. Тяхната способност да регистрират и фиксират, това, което възприема душата, зависи от това, колко лесно се постига това състояние.

В медитацията се стремим да възприемем впечатленията от Бог вътре в нас, от Висшия „Аз”, през ума непосредствено във физическия мозък. При съзерцанието става повдигане на още по-високо стъпало и ние се стремим да възприемем във физическия си мозък това, което възприема самата душа, гледайки навън, в новите области на възприятие.

В средния човек душата (като Възприемаща) е съсредоточила своите усилия върху три свята и по тази причина вниманието и е обърнато към физическото, емоционалното и ментално състояние на битието. В продължение на неизброими векове, душата се е отъждествявала със формите, с които трябва да установи контакт, за да познае низшите състояния на съзнанието. По-късно, когато човека постига контрол над ума и стане способен да го предостави на душата в качеството му на посредничещ агент, тогава може да бъде разкрита огромна област на духовна осведоменост. Тогава самата душа може да стане посредник и може да предава чрез ума и от там чрез физическия мозък определени осъзнавания и понятия, касаещи аспекта на Духа. Полезно е изучаващия да помни думите от „Тайната доктрина”:

„Материята е Проводник за изявите на Душата на плана за съществуване, а Душата е Проводник на по-висок план за изява на Духа, при това тримата образуват Троица, синтезиран Живот, който насища всички”.

На академичния език на окултизма, това се нарича реализация на мистика. Кардинал Решельо определя съзерцанието като това състояние, „в което човек вижда и познава Бог без да използва въображението си и да прибягва до логическото мислене”, а Таулер изразява това по следния начин:

„Бог желае да обитава във висшите качества на паметта, интелекта и волята, и да действа в тях по божествен начин. Това е Неговата истинска обител, това е Неговото поле на дейност, именно там Той намира Свое подобие. Именно там ние сме длъжни да Го търсим, ако искаме да Го намерим и то по най-краткия път. След това духа се въздига над всички способности в пустотата на безкрайното пространство, за които нито един смъртен не може да говори уверено… Впоследствие, когато тези хора дойдат на себе си, те откриват, че притежават определено знание за битието, по-светлоносно и съвършено, отколкото знанията на другите”.

Съзерцанието е описвано като психическата врата, водеща от едното състояние на съзнанието към другото. Джереми Тейлър го нарича „преход от интензивна медитация към такова съзерцание, което достига до виждането на Божиите чудеса, когато душата влиза в царството на божествената светлина”. Франсуа Малавал, живял в седемнадесети век, изразява това много изящно:

„Този акт (съзерцанието) е по-съвършен, отколкото разсъждението, тъй като при разсъждението говори душата, докато при съзерцанието тя блаженства. Разсъждението … убеждава душата със свои принципи, но в дадения случай душата се просветлява, а не се убеждава, и по-скоро вижда, отколкото да изследва. Разсъждението е заето с разглеждането на думите, съжденията или изводите, докато в същото време простото виждане на Бог, смята всичките си разсъждения за преминати и познати, съзерцава своя обект в самия Бог”.

Човека преминава през тази врата на видението и открива, че той е душа. От висотата на душата той се осъзнава като Възприемащ, способен да постигне както света на духовните реалности, така и света на всекидневния опит; той може, ако пожелае, да гледа в произволно направление.

Проблема се заключава в постигането на такава лекота в работата по възприемането на духовните планове, с каквато сме се научили да възприемаме на физическо ниво. При това трябва да помним това важно обстоятелство, че и в двата случая трябва да играе своята роля триадата: душа, ум и мозък, но ориентирани по друг начин. Това е просто въпрос на фокусиране. Мозъкът практически е подсъзнателно активен по отношение на инстинктите и навиците, насочващи нашия живот и потребности на физическо ниво. Благодарение на правилното възпитание той се учи на възприемчивост към впечатленията, произлизащи от ума и вместо просто да регистрира и фиксира, той се учи да откликва на впечатленията от мислите. От своя страна, ума притежава инстинктивната тенденция да фиксира цялата външна информация, но той също може да бъде обучен да възприема въздействията на душата и да регистрира информацията, пристигаща от по-висок източник. С времето можем да постигнем практическата способност за активно и пасивно използване и на мозъка, и на ума, и в крайна сметка да се научим да постигаме съвършено взаимодействие между тях, а след това накрая, между душата, ума и мозъка. Може да се обобщи всичко в трите разгледани от нас стадии, чрез думите на Патанджали:

„Постепенното обуздаване тенденцията на ума да се мята от един обект към друг (т.е. концентрация) и развиването на способностите за съсредоточаване (т.е. медитация) дават възможност за съзерцание”.

Когато тези три елемента се практикуват едновременно, казват, че „триединната способност за внимание, медитация и съзерцание е станала по-присъща, отколкото всички описани по-рано средства за израстване”. Интересно е да се отбележи, че във своя втори трактат „Диалог III”, Малавал е изказал същата мисъл, свързвайки вярата, медитацията и съзерцанието в единен синтетичен акт. Знаещите на Изтока и Запада мислят еднакво.

В своята във висша степен полезна книга „Мистицизъм” Евелин Андерхил също определя съзерцанието като „временен интервал между две активности”. По време на този интервал се усвоява нов метод за познание и битие. Вероятно, това е най-краткия и най-практичния способ за разбиране на съзерцанието. Това е паузата, през която е активна душата. Активността на душата предшества това, което може да бъде наречено, активност насочена нагоре. Физическия мозък е приведен в състояние на спокойствие и стабилност; сетивните органи също са в състояние на спокойствие и повече не му се позволява да регистрира информация, пристигаща от обичайната сфера на осведоменост. Умът е фокусиран и се задържа пасивен в светлината, излъчваща се от царството на душите. Ние не допускаме никаква информация от света на обичайните явления. Това състояние се постига с помощта на правилна концентрация и медитация. След това настъпва пауза, по време на която човек се разпознава като душа, пребиваваща във вечното и в свободна от ограниченията форма. Тази пауза е кратка по начало, но се удължава с усилването на контрола. Ключ към този процес е непрекъснатата концентрация и внимание на ума, „докато в същото време душата, духовния човек, съзерцава”.

В една от предишните книги по-подробно осветих използването на ума като инструмент на душата и в тази връзка тук повтарям един абзац:

„Обаче е нужно да се изясни, че Възприемащия на своето собствено ниво винаги е бил осведомен, какво разпознава сега. Разликата е в това, че инструмента ум, се намира под контрол, затова Мислителя получава възможност да предава впечатления за възприеманото в мозъка с помощта на контролирания ум. В резултат на това, човекът на физическо ниво също възприема и за първи път стават възможни истинската медитация и съзерцание. Отначало това се случва само за миг. Светкавицата на интуитивното възприятие, момент на прозрение и просветление – и всичко отминава. Видоизменението на ума се възстановява отново, вкарвайки го в активност, видението се изгубва от полезрението, озарението преминава и вратата в света на Душите, като че ли внезапно се затръшва. Но се появява увереността; проблясването на Реалността се регистрира в мозъка и става съзнателна гаранция за бъдещи постижения”.

Втория тип активност е свързан с двойствената работа на ума. Сега, задържан здраво в светлината, той регистрира идеи, впечатления и концепции, съобщава ни му от съзерцаващата душа, формулира ги във фрази и изречения, вгражда ги в мисъл-форми и конструира ясни ментални образи. Именно за това е нужен добър мисловен апарат. Развития ум и добре тренираната памет, а също старателно култивираната менталност значително облекчават работата на душата по точната регистрация на своите познания и правилното им фиксиране. Зад този тип активност следва процес на предаване на събраната информация на спокойно очакващия мозък.

Когато душата се научи да се обръща към своите инструменти благодарение на посредничеството на ума и мозъка, става възможен прекия устойчив контакт между тях, така че човек по желание може да фокусира своя ум или на земните дела и да бъде полезен член на обществото, или върху духовни предмети и да функционира в своята истинска същност като Син Божий. В този случай, душата използва ума като предаващ агент и физическия мозък се обучава да откликва на предаваното. Истинския Син Божий може да живее едновременно в два свята, той е гражданин на света и на Небесното Царство. Навярно е най-добре да завърша тази глава с думите на Евелин Андерхил:

„Пълноценното съзнание на истинския мистик се развива не в едно, а в две, външно противоположни, но в действителност взаимнодопълващи се направления… От една страна, той се осъзнава напълно единен с активно изграждания свят… Затова, макар вече навеки да е скъсал със зависимостта си от чувствата, той във всяка проява на живота възприема свещения смисъл, красотата, чудото и възвисеното значение, скрито от другите хора… От една страна, пълноценното мистично съзнание постига това, което според мен, е наистина характерно качество. Това съзнание започва да постига способността да възприема Абсолюта, Чистото Битие, истински Трансцеденталното… Това всестранно разширение на съзнанието, притежаващо двойна способност да познава посредством връзката с преходното и вечното, иманентните и трансцедентните аспекти на реалността …са характерен знак ultimo sigillo (последния печат) на великия мистик…”.

Последствията от тази двойствена активност и способите за взаимодействие ще разгледаме по-късно. Започва да се проявява интуицията, човек преживява просветление и му предстои да изследва живота на вдъхновението във всичките му особени характеристики – с което ще се заемем в следващата глава.