Трета глава ПРИРОДАТА НА ДУШАТА

„Философите казват, че Душата е двулика; нейната горна част непрекъснато съзерцава Бога, а другата гледа надолу, изпълвайки се с чувства; горното лице или върха на Душата пребивава във вечността и няма нищо общо с времето: това лице не знае нищо нито за времето, нито за тялото”.

Може да се констатира като обезателно условие, че само хора, които са отговорни мислители, са готови да приложат тези правила и наставления, които ще им дадат възможност да направят необходимия преход и да постигнат това съзнание, което се явява характерен признак на просветения мистик и интуитивно знаещ. Прекрасни са стиховете от поемата на д-р Унслоу Хол, сочещи ни тази цел:

Е изгряла, както трябва и да се случи,

Телесна лампада вътре ни озарява

И разпалва пламъка на Космоса в нашите Души!

Велики Боже, колко малко са! Сами сме си виновни,

Вечно с глупост, рутина и гняв

Така неразумно гасим, душим

Божествената искра, която проблясва във всяко дете.

В същността си, всички деца са частици от Бога,

И само ако бяха свободни,

Самият Бог би се разкрил в тях, отглеждайки и

Оцветявайки и формирайки ги като прекрасни цветя

И биха разцъфтели те, изпълнени с райска красота”.
В това се заключава целта на медитативния процес – да води хората, които са отговорни мислители в Светлината, която свети вътре в тях, правейки ги способни да видят тази светлина. Такава работа по постигането на откровение, е основана на определени теории за строежа и природата на човешкото същество. Еволюцията и усъвършенстването на мисловните способности на човека, включващи проницателността и концентрацията, в настоящия момент, предоставят на Запада, благоприятна възможност да изпробват тази теория. Сега по естествен начин е дошло времето за съзнателен експеримент. Кайзерлинг казва, че „новия синтез на ума и душата трябва да бъдат инициирани от ума, притежаващ най-висока интелигентност, ако искаме решителни промени”.

Обаче този синтез изисква ясното разбиране на три момента, на които е основана източната позиция, и които, ако са истински, потвърждават цялата аргументация на изследователя на източната техника за медитация. При това не трябва да се забравя китайската поговорка, гласяща, че „ако заблуждаващия се човек използва правилните средства, правилните средства ще дадат лъжливи резултати”. Ето ги тези три условия:

Първо: всяка човешка форма има душа и използва низшите човешки аспекти като инструменти за проява. Цел на еволюционния процес е в това, да се задълбочи и усили контрола на душата над своя инструмент. Когато този процес е завършен, имаме божествено въплъщение.

Второ: развитата и координирана съвкупност от низшите аспекти наричаме Личност. Това единство включва менталното и емоционално състояние на съществото, виталната или жизнената енергия и физическите способности; те „маскират” или скриват душата. Съгласно източната философия, тези аспекти се развиват постепенно и последователно, и само след постигането на достатъчно висока степен на развитие, за човека става възможно да ги координира и след това да ги обедини в съзнанието си заедно с пребиваващата там душа. По-късно душата установява контрол и постепенно нараства изявата на душата. Понякога това се изобразява символично като разгаряне на светлината в лампата. Отначало лапата едва мъждука, но постепенно светлината започва да се забелязва и да става все по-ярка, докато не разкрие смисъла на казаното от Христос: „Аз съм светлината на света”, и дава своята повеля на учениците си: „Да свети вашата светлина така, че хората да могат да виждат”.

Трето: когато в съответствие със Закона за Превъплъщаването живота на душата доведе личността до състояние, че заедно вече да са една интегрирана и координирана единица, между тях започва по-интензивно взаимодействие. То се постига посредством самодисциплина, активна воля към духовно Битие, безкористно служене (защото именно така се изявява душата, притежаваща групово съзнание) и медитация. Върха на тази работа е съзнателната реализация на единение или в християнската терминология – изкупление.

Необходимо е, поне условно, да се приемат тези три хипотези, ако искаме, процеса на обучение чрез медитация, да е ефективен. Речника на Уебстер определя душата – съзвучно с тези теории – по следния начин: „Съществуване, приемано като основа, субстанция или действителна причина на индивидуалния живот, особено живот, проявен чрез психическа активност; като носител на индивидуалното битие, по своята природа душата е отделна от тялото и обикновено съществува отделно”.

Уебстер добавя следния коментар, подхождащ удачно на темата ни: „Някои концепции, като тези на Фехнер, съгласно които душата представлява единен цялостен духовен процес в съчетание с единен и цялостен телесен процес, изглежда заемат междинно положение между идеализма и материализма”. Строго източен възглед предлага д-р Радхакришнан от Калкутския университет:

„Всички органични същества притежават принцип за самоопределение, наричан обикновено „душа”. В абсолютния смисъл на думата „душа” притежава всяко същество притежаващо живот и различните души са фундаментално идентични по природа. Различията възникват следствие на физическата организация, която скрива и нарушава живота на душата. Природата на телата, в които е въплътена душата е отговорна за различните степени на такова скриване… Егото е психологическо единение на потока от съзнателен опит, образуващ това, което наричаме вътрешния живот на емпиричното „аз”.

Това емпирично „аз” представлява смес от свободен дух и тяло, паруша и пракрити… Всяко Его притежава вътре в грубото материално тяло, подлежащо на разпадане след смъртта, фино тяло, образувано от психическия апарат, включително и чувствата”.

Казват ни, че тази душа е част от Свръхдушата, искрата от единния Пламък, заключен в тялото. Именно този аспект на живота дава на човека, както и на всички проявени форми, живот или битие и съзнание. Този жизнен фактор, нещо интегриращо и свързано, прави човешкото същество (сложно и едновременно единно) мислеща, чувстваща и устремена същност. Интелекта на човека е този фактор или качество осведоменост на душата, което го прави способен да се ориентира в собственото си обкръжение в продължение на този стадий, докато се развива неговата личност, но който по-късно, благодарение на съответната медитативна практика, му дава възможност да се ориентира към душата, отделена от механизма и съответно устремена към ново състояние на осведоменост за битието.

Връзката на душата със Свръхдушата е връзката на частта с Цялото; тази връзка и осъзнаването й, се развива в чувството за единство с всичко съществуващо и с висшата Реалност, за която винаги са свидетелствали мистиците. Свързването на душата с човешкото същество е връзката на съзнателната същност със своя посредник за получаването на опит, връзка на тоя, който мисли с инструмента за мислене; този, който регистрира усещанията с полето на чувствения опит; този, който действа, с физическото тяло – единственото средство за контакт със сферата на конкретната активност, със света на физическия живот. Душата изразява себе си чрез две форми на енергията: едната наричаме жизнен принцип, флуид или жизнен аспект, другата – енергията на чистия разум. През целия живот, тези енергии се фокусират във физическото тяло. Жизнения поток се центрира в сърцето и използва кръвоносната система, чрез артериите и вените оживотворява всяка част от организма. Другия поток, потока на интелектуалната енергия, се центрира в мозъка и използва нервната система като средство за самоизразяване. По този начин сърцето е мястото, където пребивава жизнения принцип; а в главата се намира мислещия ум и духовното съзнание, при това духовното съзнание е достижимо чрез правилното използване на ума. Във връзка с думата „душа” д-р С.Лойд Морган казва следното: „Във всеки случай това, което сега се разбора като „теория на душата”, се корени в дуализма, и това, което някои хора имат предвид, говорейки за „психология без душа”, представлява не дуалистична психология… Обаче, в определен смисъл, все пак може да се говори за душата като ниво на ментално развитие, в което разбирането на Духа се намира в сферата на системата от представи”.

По-напред в същата книга той казва: „Всеки от нас представлява живот, ум и Дух – образеца на живота като един от аспектите на световния план, умът като друг аспект на изява на същия план и Духа в същия смисъл, в който Субстанцията на този план се проявява вътре в нас. Този световен план, от неговото най-ниско ниво до най-високото, е изцяло проява на духа; в теб, в мен, във всеки от нас по различен начин, Бог се проявява частично като Дух”.

Откровението на Божеството се явява цел на мистичния устрем и обект на двойствената активност на ума – Бог като живота в природата, Бог като любов в субективните отношения, и като план и цел. Именно това разкрива на човека единението, което се постига с помощта на медитацията. Благодарение на нейната подредена техника човек открива единството, което самия той се явява. По-късно посредством нея открива връзката си със Вселената; открива, че неговото физическо тяло и виталните или жизнени енергии са неразделна част от самата Природа, която по своята същност представлява външната дреха на Бог; открива, че неговата способност да обича и да чувства, му дава възможност да осъзнае любовта, пулсираща в сърцето на цялото творение; разкрива му, че ума може да го снабди с ключа отварящ вратата на разбирането, и че той може да вникне в целите и плановете, които са насочвани от Ума на Самия Бог. Казано направо, той стига до Бога и открива Бог като централна Същност. Познавайки собствената си божественост, открива, че цялото е в еднаква степен божествено. Д-р Кьортли Метер от Харвард казва следното в своята потресаваща статия:

„Невъзможно е да се отрича този факт, че съществува управление на Вселената. Нещо е определило и продължава да определя функционирането на естествения закон, подредената трансформация на материята и енергията. Възможно е това да са „изкривявания на космоса”, „слепия случай”, „универсалната енергия”, „трансцеденталния Йехова” или „универсалния Дух”, но нещо от този род трябва да съществува. От определена гледна точка, на въпроса „Има ли Бог”, следва незабавен положителен отговор”.

По този начин, намирайки самия себе си и узнавайки собствената си природа, човек достига до този център в себе си, който е единен с всичко съществуващо; открива, че притежава апарат, който може да се свърже с различните прояви, чрез които Бог се опитва да изяви себе си. Той притежава витално или ефирно тяло, което откликва на универсалната енергия и е проводник на две форми от енергията на Душата, за които се спомена по-горе. Темата за виталното тяло, неговото отношение към универсалната енергия и седемте точки на неговия контакт с физическия организъм са разгледани в книгата ми „Душата и нейния механизъм” и затова няма да се впускам на тази тема, ограничавайки се с цитирането само на един абзац.

„Зад обективното тяло се намира субективна форма, състояща се от ефирна материя и играеща ролята на проводник на жизнената енергия или праната. Този жизнен принцип представлява силовия аспект на душата; посредством ефирното тяло душата дава на живота форма, придава му специфични качества и атрибути, записва в него желанията и в крайна сметка го ръководи чрез активността на ума. Чрез мозъка душата пробужда тялото за съзнателна (насочена) активност, а посредством сърцето всички части на тялото се насищат с енергия”.

Има още едно „тяло”, състоящо се от съвкупността на всички емоционални състояния, настроения и чувства. Това тяло реагира на физическото обкръжение на човека в отговор на информацията, получена от мозъка чрез петте сетивни органа и предавани на ума чрез виталното тяло. Така то въвлича в активност чисто егоистичната личностна природа; обаче може да бъде научено да реагира предимно на ума, който става (не много често) интерпретатор на посланията на духовното „Аз” или на душата. Това емоционално тяло, характеризиращо се с чувствата и желанията, в повечето случаи действа по-мощно на физическото тяло. Последното се разглежда от езотериците само като автомат, изпълняващ желанията и действащ за сметка на виталната енергия.

В хода на прогреса на расата се формира още едно, четвърто „тяло”, менталното, което постепенно приема върху себе си функциите на естествен активен контрольор. Подобно на физическото и емоционалното тела, този ментален механизъм отначало е напълно обективен в своята ориентация и се въвлича в активност чрез импулси, достигащи до него посредством сетивните органи. Ставайки все по-позитивно, то започва да доминира постепенно над другите феноменални аспекти на човека, завършвайки строителството на личността във всичките й четири аспекта и обединявайки я като функционална единица на физическия план. При завършването на този процес настъпва криза и става възможен нов етап в развитието и разкритието.

През цялото това време, двете енергии на душата, жизнената и умствената, действат чрез своите проводници, при това човека не е осведомен за техния източник и целта им. В резултат на дейността им, най-накрая той става мислещ, активен, високоразвито човешко същество. Обаче, както казва Брауниг, „в съвършения човек възниква стремеж към Бог”, и божественото безпокойство го насочва към постигането на съзнателна осведоменост за своята душа и осъзнаване на контакта с нея – с този невидим фактор, който усеща, на за който няма информация. Сега пристъпва към процеса на самовъзпитание и на интензивно изследване на своята истинска природа. Личността му, която била устремена към физически, емоционален и ментален живот, с нейното обективно фокусирано внимание, се преориентира и се обръща навътре, към „Аза”. Фокуса на личността става субективен, а нейна цел става проявата на това „дълбоко същество”, за което говори Кайзерлинг. Започва търсенето на съзнателно обединение с душата, при това не само в емоционално-чувствен аспект на неистово вярващия или мистика, не, търси се пряк опит. Знанието за божественото „Аз” и менталната увереност във факта за съществуването на вътрешния Син Божий, стават цел на всички стремежи. Това не е метода на предания вярващ или мистик, движен от желанието да открие Бога и от любовта на своята емоционална природа. Това е метод на интелектуален подход и подчиняването на цяла личност на стремежа към духовната реалност. Всички чисто ментални типове и истински координирани личности в дълбините на душата си са мистици, достигнали в един от животите и преминали стадия на мистичното търсене. Когато започне да господства интелекта и се развие ума, мистичната склонност може временно да отстъпи в сферата на подсъзнателното. В края на краищата, акцента неизбежно се поставя на волята за знания и импулса на живота (не удовлетворяващ повече външните, повърхностни аспекти на проява) и се оказва насочен към знанията на душата и използването на ума за постигането на духовните истини.

Главата и сърцето се обединяват в единно усилие. Разсъдъка и чистия разум се сливат с любовта и предаността; извършва се пълна преориентация на личността към нова област на осведоменост. Отбелязват се нови стадии на осъзнаване, постепенно започва възприемането на феноменалния свят и стремящия се започва да осъзнава, че фокуса на живота му и съзнанието могат да бъдат изцяло повдигнати над предишните стремежи. Той открива, че може да се движи в Бог, да обитава Небесата и да осъзнава нов свят, намиращ се вътре в познатите външни форми. Той започва да се възприема като съзнателен обитател на друго природно царство, духовното, което е толкова реално и жизнено, толкова подредено и феноменално, както всички познати до тогава. Той постепенно заема позицията на душата по отношение на своя инструмент, човешкото тяло. Той повече не се смята човек, управляван от собствените емоции, движим от енергиите и ръководен от разсъдъка; той се разпознава като „Аз”, мислещ чрез ума, чувстващ чрез емоциите и действащ съзнателно. Когато такова осъзнаване се стабилизира и стане постоянно, еволюционната работа за този етап завършва, постига се великото обединение на „Аза” и неговия инструмент за изразяване. Така се въплъщава съзнателно Сина Божий.

Образованието в своите многочислени форми е ускорило значително координацията на личността. Манталитета на расата уверено се движи по стъпалата на достиженията. Днес, благодарение на големи групи образовани, ментално фокусирани хора, човечеството е станало готово за самоопределение и самоконтрол. Сега може да се пристъпи към интензивното възпитание на индивида в съответствие с учението на източната система. Възпитанието и преориентацията на издигнато човешко същество, трябва да намери своето място в нашето масово образование. Призив към това изразява тази книга и е нейна цел. Как човек може да намери своята душа или да потвърди факта на нейното съществуване? Как може да се приспособи към условията на живот на душата и да започне съзнателно и спонтанно да функционира като душа и като човек? Какво трябва да направи, за да постигне единението на душата и нейния инструмент, което е жизнено важно за удовлетворяване на насъщните потребности на своята природа? Как той може да знае, а не просто да вярва, да се надява и да се стреми?

Изпитания глас на източната мъдрост донася до вас само една дума: Медитация. Естествено възниква въпроса: „И това е всичко?” и се дава отговора: „Да”. Ако се следва правилно техниката на медитацията, ако ключова роля в живота е упорството, то контакта с душата постепенно ще укрепне. Резултатите от този контакт ще се проявят в самодисциплината, очистването и жизнения устрем и служенето. Както ще видим, медитацията в източния смисъл на думата е строго ментален процес, водещ към знанието на душата и просветление. Факт в природата е „какъвто се смята човек, такъв е”.

„Обединение се постига чрез подчинение на психическата природа и обуздаване активността на чита, или ума. Когато Йогата направи това обединение, той се разпознава такъв, какъвто е в Реалността”.

Движения на огъня скрит,

Който в гърдите блещука.

С думи или безмълвно възнасяме.

Медитацията се отличава от молитвата с това, че доминира предимно умствената ориентация, с помощта на която, се постига разпознаване и осъзнаване, което се превръща в формулирано знание. В ума на много хора има голямо объркване при различаването на тези два метода. Бианко Сиенский в действителност е имал в предвид медитацията, когато е казал: „Какво е това молитва, ако не пряко възнасяне на ума до Бога”.

Маса хора, поляризирани в своята природа на желанията, притежаващи предимно мистическа насоченост, молят за удовлетворяване на нуждите си; в молитвите си молят за постигане на желаните добродетели; молят Бог да смекчи проблемите им, застъпват се за скъпи и близки; досаждат на Небето с молбите си за разни блага, материални или духовни, които, според тяхното мнение, са жизнено важни за тяхното благополучие. Те молят за качества, обстоятелства, условия и такива фактори, които ще облекчат живота им, предоставяйки им условия, в които те ще са в състояние да бъдат полезни; в своите молитви молят за освобождение от страданията и недъзите или се стремят да заставят Бог да откликне на молбата им за откровение. Молбите и очакването са главните характеристики на молитвите им; доминира желанието при участие на сърцето.

Могат да бъдат различени четири степени на молитвата:

1. 
   Молитва за материални блага и помощ.
   
2. 
   Молитва за добродетели и добродетелен нрав.
   
3. 
   Молитва за други или посредническа молитва.
   
4. 
   Молитва за просветление и божествено осъзнаване.
   

Изследването на тези четири типа молитви показва, че всичките те са вкоренени в природата на желанията, и че четвъртия тип довежда стремящия се към тази точка, когато молитвата свършва и започва медитацията. Изглежда Сенека е разбирал това, когато е казвал, че „не е нужна никаква молитва, освен молбата за добро състояние на ума и за здраве (цялост) на душата”.

Медитацията пренася тази работа в менталната сфера; желанието отстъпва място на практичната дейност подготвяйки се за божественото знание, човек, започнал своята дълга кариера и жизнен опит с желанието като основно качество и достигнал състояние на обожание към смътно различимата божествена Реалност, преминава от мистическия свят в свята на интелекта, ума и окончателната реализация. Молитвата заедно с дисциплинираната безкористност пораждат Мистика. Медитацията в съчетание с организираното дисциплинирано служене поражда Знаещия. Както разгледахме по рано, мистика усеща божествената реалност, възприема с върховното си вдъхновение и непрекъснато се стреми да повтаря това екстатично състояние, до което са го възнесли молитвите, обожанието и поклонението. Обикновено се оказва напълно неспособен да повтори това постижение по своя воля. Отец Пулен в своята работа „Des Grâces d’Oraison” („За благодатта на молитвата”) твърди, че състоянието не е мистично, ако виждащия може да го предизвика самостоятелно. В медитацията нещата са противоположни; посредством знанията и разбирането, просветения човек може по собствена воля да влиза в царството на душите и с разбиране да участва в неговия живот, намирайки се в други, присъщи за него състояния на съзнанието. Единия метод използва емоционалната природа и е основан на вярата в Бога, който може да даде нещо. Втория метод използва менталната природа и е основан на вярата в божественото в самия човек, макар и да не отрича мистичните корени, свойствени на първата група.

С времето ще стане ясно, че думите „мистик” и „мистичен” се използват много произволно и подразбират не само мистика с неговите видения и чувствителни реакции, но също така и този, който преминава в областта на чистото знание и достоверното. Тези понятия включват неочаквани и неуловими състояния на съзнанието, които са основани на чистия устрем и предаността, а също на такива състояния на съзнанието, които са в резултат на систематичен интелектуален подход към Реалността и могат да се постигат по желание в съответствие с законите, усвоени от знаещите. Бертран Ръсел определя много интересно тези типове, независимо, че използва само единия термин „мистик” за да предаде и двата смисъла. Неговото изказване е прекрасно въведение в нашата тема:

„Във всички времена и във всички краища на света мистическата философия се характеризира с определени представи; те могат да бъдат илюстрирани с доктрините, които обсъждаме сега.

Първо, това е вярата в озарението, което се различава от разсъдъчно-аналитично знание; вярата в съществуването пътя на мъдростта, постиган внезапно, пронизителен и императивен, противоположен на бавното и не застраховано от заблуди изследване на външните прояви с помощта на науката, изцяло основано на данните от сетивните органи.

Мистичното озарение започва с усещането за неразгаданата тайна, скрита мъдрост, която внезапно е станала явна и несъмнена. Чувството на увереност и откровение предшества конкретната убеденост. Конкретната убеденост до която стига мистика, е резултат от размисъл за неизразим с думи опит, получен в момент на прозрение.

Първото и най-непосредственото следствие от просветлението е вярата в съществуването на пътя на познанието, който може да бъде наречен откровение, озарение или интуиция за разлика от чувственото възприятие, логическото мислене и анализа, разглеждани като слепи водачи, водещи в блатото на илюзиите. С тази вяра е тясно свързана концепцията на Реалността, пребиваваща от другата страна на света на външните форми и напълно различен от него. Тази Реалност се възприема с възхищение, не рядко преминаващо в преклонение; тя винаги се усеща като намираща се навсякъде и в непосредствена близост, като по този начин е изолирана от сетивните органи и е готова да засияе за възприемчивия ум в цялата си слава дори през очевидната човешка глупост и порочност. Поета, художника и влюбения са търсачи на тази слава: примамливата красота, към която се стремят, се явява слабо отражение от нейното слънце. В същото време, мистика живее в ясната светлина на това видение: той знае това, което другите смътно усещат, знае с такова знание, редом с което всяко друго е просто невежество.

Втората особеност на мистицизма е вярата в единството и отказа от допускане на противодействие или разделение в каквото и да е.

Третата черта на почти цялата мистична метафизика е отричане реалността на Времето. Това е следствие отричането на разделението: ако всичко е единно, разликите между минало и бъдеще трябва да се възприемат като илюзорни.

Последната от доктрините на мистицизма, които ни предстои да разгледаме, е вярата в това, че цялото зло е не повече от илюзия, предизвикана от разделението и противопоставянията на аналитичния ум. Мистицизма съвсем не твърди, че такива явления като жестокостта са добри, но отрича тяхната реалност на основание, че принадлежат на този свят от фантоми, от който трябва да се освободим чрез прозрение на видения…”