Предварителни съображения

„Разумът е висша способност на душата, която чрез него достига божественото добро. Свободната воля е способността да се наслаждаваш на божественото добро, за което й съобщава разума. Искрата на душата – това е отразена светлина от Бога, която винаги е обърната към Него. Елексира на ума – подобен е на съвкупност от божественото добро и божествените дарове в най-съкровената същност на душата, подобно на бездънен кладенец с божествени блага.

Низшите сили на душата трябва да бъдат подчинени на висшите, а висшите на Бог; външните й чувства трябва да са подчинени на вътрешните, а вътрешните на ума; мисълта на интуицията, а интуицията и всичко останало – на единството, за да може душата да пребивава в уединение и в нея да не протича нищо друго, освен обикновената божественост, течаща сама по себе си.

Когато ума на човека губи контакт с всичко, тогава и само тогава той се докосва до Бог.

Именно с потичането на тази благодат, в ума се появява светлина, която Бог изпраща с лъча на прекрасното великолепие. В тази могъща светлина смъртния е толкова по-нависоко от своите събратя, колкото живия човек е по-висш от сянката си на стената.

Човекът-душа, преминал в своя ангелски аспект и воден от интелекта, прониква в източника на душата. Самият интелект остава отвънка заедно с всички неща, които имат имена. Така душата се потопява в чистото единство”.

И така, всички велики школи на интелектуалната медитация (лишена в заключителния си стадий от чувствата и емоциите) водят до една и съща цел. И в будизма, и в индуизма, и в суфизма, и в християнството, съществува една фундаментална цел: Единение с Бог; всички те говорят за трансцедентиране на чувствата, за фокусиране на ума в неговата висша точка, за неспособността на ума да води устремения към целта, отвъд определена точка, за въздигането в състояние на съзерцание на Реалността, за сливането с Бог, за осъзнаването на единството с Него и следващото след това просветление.

Изчезва всякакво чувство за разделеност. Единството с Вселената, осъзнаването на Тъждеството с Цялото, осъзнаването на „Аза” и отъждествяването с напълно бодърстващото съзнание, както с външната, така и с вътрешната природа – това е конкретната цел на търсача на знания.

„Аза”, „не-аза”, а също така връзката между тях стават известни като единен факт без диференциация. Бог Отец, Бог Син и Бог Свети Дух се осъзнават като действащи заедно и съгласувано в качеството си на единно Тъждество: Три в Едно, Един в Три. Такава е целта на всички школи, в които мистика транцедентира чувствата и, в крайна сметка, дори мисълта, ставайки единен с ВСИЧКО. Но независимо от това, индивидуалността остава в съзнание, но тя толкова се отъждествява с цялото, че изчезва всяко усещане за разделеност. Не остава нищо, освен осъзнаването на Единството.
Девета глава

ПРАКТИКАТА НА МЕДИТАЦИЯТА

„Следва да се отбележи, че Учението, съдържащо се в тази книга, не е предназначено за всички, а само за тези, които успешно подтискат чувствата и страстите си, които вече са постигнали определен успех в молитвата и са поканени от Бог във Вътрешния път, по който Той вдъхновява и ги насочва, премахвайки препятствията им, които забавят предвижването им към съвършеното съзерцание”.

Веднага възникват два въпроса, изискващи нашето внимание.

Първия въпрос: може ли всеки желаещ да усвои техниката на Медитацията с полза за себе си?

Втория въпрос: Знаещите на Изтока са достигнали до Просветление, напускайки света и отдавайки се на уединение и мълчание, което днес на Запад е невъзможно, отчитайки условията на живот в нашата цивилизация. Може ли да се разчита на успех, без да се напуска света и да се отива в гори и джунгли или в манастирско уединение?

Ще разгледаме всеки въпрос по отделно. Те трябва да бъдат пояснени и да им се даде отговор, преди да се пристъпи към осветяването на медитативната работа и да посочим целесъобразен метод.

Отговаряйки на първия въпрос относно общата пригодност на всички стремящи се към тази не лека работа, трябва да се помни от самото начало, че самият стремеж към нея може да се смята за знак за призив на душата към Пътя на Знанието. Не бива да бъде отблъснат никой, дори той да открива недостиг на съществено нужни качества. Много от нас са по-висши, по-мъдри и по-добре комплектовани, отколкото ни се струва. Ако искаме, можем да започнем незабавно работа върху концентрацията. Имаме огромни резерви от знания и умствени способности, които никога не сме ги потърсили от подсъзнанието за обективно използване. Това ще го потвърдят хора, които са наблюдавали въздействието на Медитацията върху начинаещия, не рядко за огромно негово изумление, защото той не знае какво да прави със своите открития. Резултатите от първата крачка в практикуването на Медитацията, т.е. Концентрацията, често са изумяващи. Хората „намират” себе си; те откриват свои скрити способности и разбиране, които не са притежавали по-рано. Те развиват осъзнаване на феноменалния свят, който им се струва чудесен, внезапно откриват факта, че съществува ум и възможност за неговото използване. За тях става съвършено очевидна разликата между познаващия и инструмента за познание. В същото време се появява усещането за загуба. Изчезват предишните мечтателни състояния на блажен покой, които са свойствени за мистичната молитва и медитацията и за известно време се появява извънредно подтискащото усещане за скука и пустота. Всичко това е следствие преместването фокуса на вниманието от обектите на чувствените възприятия, дори и от най-прекрасните от тях. Това, което знае ума и може да го засвидетелства, все още не се осъзнава, а апарата на възприятието не прави обичайното впечатление на съзнанието. Това е преходния период, който трябва да се изживее, докато не започне да се запечатва в съзнанието на стремящия се новия свят. Това е една от причините, за които са нужни постоянство и упорство, особено за ранните стадии на медитативния процес.

Едно от първите следствия от медитативната работа е обичайното повишаване на ефективността в ежедневието, независимо дали е в къщи, на работа или във всяка сфера на човешката дейност. Менталния подход към живота сам по себе си е упражнение в концентрация, даващ забележителни резултати. Но независимо от това, дали е постигнал един или друг човек просветление посредством практиката на концентрация и медитация, той вече постига много и съществено обогатява своя живот; неговите способности и отдаване нарастват значително, сферата на неговото влияние се разширява.

Затова дори от чисто практична гледна точка е полезно изучаването на медитацията. Кой може да каже, че повишаването на ефективността на живота не е толкова важна крачка по пътя, колкото мистичните видения? В крайна сметка духовните резултати от менталните усилия на нашия Западен делови свят могат да се окажат също толкова важен принос в общите духовни достижения, както и всякакви видения, отбелязвани в сферата на религиозните търсения. Преди стотици години Конфуций е учил, че постиженията на цивилизацията са във висша степен духовни по силата на своята природа, защото те са следствие на идеите. Ху Ши е твърдял на симпозиума „Къде отива човечеството?”, че „…цивилизация, която използва максимално ума и изобретателността на човека при търсене на истината, с цел установяване на контрол над природата и преобразуването на материята заради служенето на човечеството, с цел освобождаването на човешкия дух от невежеството, суеверието и робската зависимост от силите на природата и заради реформите в социалните и политически институции, за благото на колкото се може повече хора – такава цивилизация е във висша степен идеалистична и духовна”.

Нашата представа за духовността се разширява постоянно. Виждаме, как чрез използването на желанията, чувствата и емоционалните реакции, много хиляди хора достигат до тази точка, когато се пробуждат за да преобразуват желанието в устрем, чувството във възприемчивост към всичко духовно, а любовта към себе си в любов към Бога. Така се появява мистика.

Станахме свидетели на появяването на две поразителни явления в деловия свят, в професионалната сфера, а също и в науката и изкуствата благодарение на използването на ума: първо, голям организиран бизнес, независимо от неговите егоистични интереси и материалистични идеи, е бил доведен до състояние, когато в него е започнало да се появява групово съзнание; второ, за първи път започна да се взема сериозно под внимание груповото взаимодействие и интересите на болшинството. Тези чисто духовни последствия сочат израстването осведомеността на душата и са слаби намеци за бъдещото братство на душите. Сега във всички сфери, приложната наука е толкова развита, че тя е проникнала дори в сферата на енергиите и чистата метафизика. Изследването на материята ни е довело до областта на мистицизма и трансцендентализма. Науката и религията се срещат в света на невидимото и неосезаемото.

Това са крачки в правилната посока. Когато менталните способности на расата се развият посредством нашите Западните технологии в деловата сфера (огромна школа по концентрация), ще стане неизбежна – и това вече често се е случвало – трансмутацията, подобна на тази, която е станала в сферата на желанията. Тогава ума ще може да се преориентира към по-високи и истински ценности, да се фокусира в направление, различно от материалния живот. Ще се появи знаещия.

Затова всеки, който не принадлежи към чисто емоционалния тип хора, притежава достатъчно образование и желае да работи упорито, може да започне да изучава медитацията с голяма надежда за успех. Той може да започне да реорганизира своя живот, като направи по този начин първата крачка към просветлението, най-трудната от всички подобни крачки. Полезно е да се знае, че всички първи крачки са трудни, защото все още не са премахнати многогодишните навици и ритми. Обаче, щом веднъж е направена и резултатите са усвоени, да се изпълнява работата става много по-просто. Много по-трудно е да се научиш да четеш, отколкото да прочетеш трудна книга.

Древната наука за Медитацията, „царския път към Единението”, както я наричат понякога, може да бъде наречена също и наука за координацията. Ние вече сме се научили да координираме емоционално чувствената природа на физическото тяло в хода на еволюционния процес дотолкова, че тези състояния са станали автоматични и често непреодолими. Днес физическото тяло е просто автомат, пораждащ желания – високи или низки, благи или глупави, в зависимост от обстоятелствата. Мнозина координират сега ума си с тези двата, вече координирани, фактора и благодарение на съвременната широко разпространена система за образование, интегрираме в единно цяло съставните части на човешкото същество – неговата ментална, емоционална и физическа природа. Концентрацията и началните етапи на медитативната работа значително ускоряват координацията; след това следва обединението на тройния човек с още един фактор – душата. Тя присъства винаги, както и ума присъства винаги в човешките същества (които не са идиоти), обаче е пасивна до тогава, докато не настъпи необходимото време и се извърши необходимата работа. Това е въпрос на съзнание. Професор Макс Мюлер пише в своята книга „Теософия или Психологическа религия”:

„Трябва да се помни, че фундаментален принцип на философията на Ведите е бил не „Ти си Той”, а „Ти си То!” и не „Ти ще бъдеш”, а „Ти си” . Това „Ти си” изразява нещо, което е било, има го сега и ще бъде винаги, а не това, което тепърва трябва да се постигне или трябва да последва, например, след смъртта… Индивидуалната душа не става Брахман посредством истинското знание; тя Е Брахман, щом узнае, коя е в действителност и коя е била винаги”.

Апостол Павел подчертава същата истина, когато казва: „Христос в мен е упование на славата”. Тази вътрешна Реалност се познава чрез подготвения и фокусиран ум. Три в Едно и едно в Три става доказан факт от естествената еволюция от живота на Бога в човека.

По този начин, става очевиден отговора на първия от нашите въпроси:

Първо, приемаме хипотезата за съществуването на душата, която може да бъде позната от човека, способен да контролира и тренира своя ум.

Второ, изхождайки от тази хипотеза, започваме да координираме трите аспекта на низшата природа и да обединяваме ума, емоциите и физическото тяло в организирано съставно Цяло, практикувайки концентрацията.

Трето, когато концентрацията преминава в медитация (представляваща продължителна концентрация), започва да се усеща налагането на волята на душата върху ума. Постепенно душата, ума и мозъка се въвличат в тройно взаимодействие. Отначало ума започва да контролира мозъка и емоционалната природа. След това душата поема върху себе си управлението на ума. Първото се постига чрез концентрация, а второто чрез медитация.

Благодарение на тази последователност от действия, заинтересования изследовател се пробужда за осъзнаването на предстоящата работа и за разбирането на това, че първото необходимо изискване е упоритостта. Може да се отбележи, че работата по координацията подпомага две неща: Първо, това е стремежа да се постигне контрол над ума посредством съсредоточен живот. Отличаващото живота на мистика самоотдаване и преданост отстъпва място на живот, провеждан в съсредоточаване и медитация, които са характерни за знаещия. Организирания живот на мисленето (винаги във всички обстоятелства) и, второ, ежедневното практикуване на концентрация, по възможност в определено време, водят до изработването на еднопосочна позиция; всичко заедно става залог за успеха. Първия фактор изисква време, но към него може да се пристъпи веднага. За изпълнението на второто изискване, концентриране в определено време, може също да се пристъпи веднага, но неговия успех зависи от два фактора: регулярност и упорство. При първото изискване, успеха също зависи в значителна степен от упоритостта, но също и от използването на въображението. С негова помощ заемаме позицията на Наблюдател, Възприемащ. Представяме си се Мислещи (а не чувстващи) и постоянно насочваме в избрано направление своите мисли, заставяйки се да обмислим избран обект за размисъл и отказваме да допуснем тези мисли, които сме решили да изключим, обаче, не чрез методите на забрана, а чрез активен интерес към другата тема. Отказваме да разрешаваме на нашия ум да броди произволно по целия свят или да влиза в активност под въздействието на чувствата, емоциите и потока мисли, изпълващ обкръжаващото ни пространство. Заставяме се да се отнасяме с внимание към всичко, което правим, било то четене на книга, занимания с домашна работа или на работното място, в обществената и професионалната дейност, при беседа с приятел или всяко друго занимание в конкретния момент. Ако заниманието е такова, че не изисква активно мислене и може да се провежда автоматично, можем да изберем едно или друго направление на менталната активност или размишления и да го следваме с разбиране, докато нашите ръце и очи са заети със своята работа.

Истинската концентрация се развива със съсредоточен живот, насочена мисъл и първата крачка на стремящия се е да се стреми да организира ежедневието си, да регулира дейността си, да е фокусиран и съсредоточен в начина на изживяване на собствения си живот. Това е достъпно за всички, които са решили да положат необходимите усилия и настойчиво да ги прилагат постоянно. Това е първото и основно изискване. Ако ние можем да организираме и преобразим живота си, демонстрираме своя характер и силата на намерението си. По този начин трябва да стане ясно, че от страна на устремения човек е недопустимо да пренебрегва дълга си. Доколкото започва да отстранява от живота си всичко ненужно, започва по-съвършено и по-ефективно да изпълнява своите семейни, приятелски, делови и професионални задължения и да намира време за изпълнението на допълнителни ангажименти, налага ни му от неговите духовни стремежи. Той няма да избягва никакви задължения, защото фокусирания му ум му позволява да върши повече неща с по-малък разход на време, отколкото по-рано и да постига по-добри резултати. Хората, управлявани от своите емоции, изразходват много време и енергия, и постигат много по-малко, отколкото тези, които са фокусирани ментално. Човек обучен да води бизнес и достигнал до положение на отговорен ръководител, му е по-лесно да практикува медитация, отколкото не свикналия да мисли изпълнител на механична работа или жена живееща изключително домашен и социален живот. Тези последните две категории хора трябва отначало да се научат да организират ежедневието си и да се откажат от безсмислените дейности. За такъв тип хора, прекалено заети постоянно, че да намерят свободни 20 минути за медитация и час за изучаване, това често е непреодолим проблем. Те са толкова заети с приятните страни на социалния живот, с механичната домашна работа, с маса безсмислени дейности и разговори, че са неспособни да осъзнаят, че практикуването на концентрация би им позволило да направят всичко много по-добре, отколкото са го правили досега, а и много повече. Образования ръководител, водещ зает и изпълнен живот, много по-лесно намира време за душата си. Той винаги има свободно време за занимания. Той се е научил да се концентрира и нерядко медитира; всичко което се иска от него е да пренасочи фокуса на вниманието си.

Отговора на втория въпрос относно необходимостта от уединение, за да пробуди отклика на душата, навежда на няколко интересни съображения. Изследването на ситуацията може да насочи към мисълта, че съвременния западен стремящ се трябва или да се откаже от култивирането на душата дотогава, докато успее да изпълни древното изискване за уединение, или да формулира нов метод или да заеме друга позиция. Не са много тези от нас, които са готови да се откажат от своите семейства и задължения, и да се оттеглят от света на хората, за да медитират и да търсят просветление под собственото си дърво Бо. Ние живеем сред хорската блъсканица и суета, изключвайки напълно възможността за тишина и покой. Какво тогава, неразрешим ли е този проблем? Нима няма никакъв начин за да се преодолее тази трудност? Нима трябва да се откажем от всяка надежда за просветление, тъй като не можем да си позволим (по силата на обстоятелствата, климатичните и икономически условия) да се отделим от света на хората и да търсим света на душите?

Несъмнено, решението не е в отказването от възможностите, засвидетелствани от хора от предишни раси и векове. То лежи в областта на правилното разбиране на проблема и в нашето безусловно право да направим явен новия за нас аспект на древната истина. Ние, западните хора, принадлежим към млада раса. На древния Изток малобройни решителни първооткриватели са търсили уединение, доказали са ни нашите възможности и са разработили за нас правила. Те са запазили за нас технически прийоми, докато хората не са станали готови за масово, а не индивидуално постъпателно движение. Това време е настъпило. В суетата и напрегнатия съвременен живот, в джунглите на мегаполисите, сред постоянния шум и празни разговори, мъже и жени от целия свят могат да намерят и намират в себе си центъра на покой, те могат да влязат в това състояние на безмълвна позитивна концентрация, която им позволява да достигнат до същата цел, до същото знание и да влязат в същата светлина, за която са свидетелствали всички велики Представители на расата. Можем да открием, че точката на уединението, където се оттегля човек, е в самите нас. Мястото на безмълвието, където влизаме в контакт с душата е тази точка в главата, където се срещат душата и тялото, тази област спомената по-рано, където се сливат и съединяват светлината на душата и живота на тялото. Човек, който се е научил на достатъчно устрем, може в произволен момент и при всяка ситуация да се оттегли мислено в този център, в главата, където се извършва великата работа по обединението. Тази работа изисква динамично внимание и по-интензивна медитация, но расата е еволюирала достатъчно, нейните ментални сили и способности са нараснали значително за трите изминали хилядолетия и сега тя може да постигне това, което не са можели да постигнат устремените от миналото.

Тук стигаме до третия въпрос: какво се случва в действителност в психологично и физиологично отношение в хода на медитацията? Отговора е следния: доста много. В психологично отношение ума става контролиран и преминава под управлението на душата, което в никакъв случай не води до отричането на обикновените ментални способности. Сега дори е по-лесно да бъдат използвани, доколкото ума става по-остър, отколкото по-рано. Появява се способността за по-ясно мислене. Стремящия се открива, че освен способността да регистрира впечатления, идващи от феноменалния свят, той вече е способен да фиксира впечатления, идващи от духа. Той е ментален по две направления и неговия ум става съгласуващ, обединяващ посредник. От своя страна. Емоционалната природа контролирана от ума се успокоява, става невъзмутима и след това престава да бъде бариера за притока на духовно знание в мозъка. Когато станат възможни тези две следствия, стават определени изменения в механизма на мисленето и разбирането в съзнанието на човека – за това говорят всички знаещи на Изтока. Както беше отбелязано по-рано в тази книга, напредналите мислители на Запада поставят висшите ментални способности и висшите емоционални реакции в низшия мозък. Това отговаря на източното учение, че душата (заедно с висшето знание и способности за интуитивно възприемане) се разполага в енергийния център в района на шишарковидната жлеза, а в същото време личността обитава в енергийния център в района на хипофизата.

Различните канали за чувствено възприятие се довеждат до състояние на покой. Съзнанието на вътрешния човек не излиза повече навън по петте канала за контакт. Петте чувства се подчиняват на шестото, на ума, и цялото съзнание и способност за възприемане се синтезират в главата, защото са насочени навътре и нагоре. Така се подчинява психическата природа и менталния план става поле за активност на човека. Този процес на разсейване или абстрахиране преминава през следните стадии:

1. 
   Разсейването на физическото съзнание или възприятие става посредством слуха, усещането, зрението, вкуса и обонянието. Тези модули на възприятието се потопяват временно в бездействие и възприятието на човека става чисто ментално, при това на физически план остава активен само съзнанието на мозъка.
   
2. 
   Преместването на съзнанието в областта на шишарковидната жлеза, така че центъра на осъзнаване на човека се центрира в областта между средата на челото и шишарковидната жлеза.
   

Петте чувства постепенно се синтезират в шестото чувство, ума. Това е координиращия фактор. По-късно се осъзнава, че аналогичен фактор е и душата. Така тройната личност се извежда на пряката за връзка с душата и човека с времето осъзнава ограниченията на своята телесна природа; появява се възможността да се предават направо впечатления в мозъка от душата чрез ума. Съзнанието на мозъка се задържа в състояние на позитивно очакване, при това всичките му реакции на феноменалния свят напълно, макар и временно, се спират.

Това е краткото описание на механиката на този процес, неизбежно сгъстено и непълно. Обаче, тези идеи следва да се възприемат като работна хипотеза, докато не се появи разумния подход към медитативната работа. Тази хипотеза може да се приеме за работна основа за изследване и прилагане, като всяка друга. Възможно е, дори тя да е по-оправдана, тъй като много хиляди хора вече са действали по нейната схема и като резултат са преминали от предположения към увереност, берейки плодовете на отворения ум, на настойчивостта и изследванията.

Формулирайки такава хипотеза и приемайки я временно, ние я използваме в своята работа до тогава, докато не се убедим в нейната погрешност и тя не престане да занимава нашето внимание. Съвсем не е задължително хипотезата да е грешна, ако не се потвърди за времето, което сме сметнали, че е достатъчно. Хората често прекратяват изследванията в тази област на знанието или следствие недостига на упоритост, или защото се променя сферата на техните интереси. Ние сме изпълнени с решимост да продължим изследванията и да отделим достатъчно време, древните техники и формули да докажат своята истинност. По този начин действаме в съответствие с първото изискване и се стремим да достигнем по-съсредоточено състояние на ума, практикувайки ежедневно медитация и концентрация. Ако сме начинаещи, т.е. притежаваме неорганизиран, хлъзгав, неустойчив и променящ се ум, започваме да практикуваме концентрация. Ако сме образовани интелектуалци, притежаващи способност за фокусиране на вниманието, постигната в деловата сфера, достатъчно ни е само да преориентираме своя ум към новата област на осведоменост и да започнете да медитирате истински. В частност, лесно е да се научи да медитира заинтересования от това ръководител или администратор.

По-нататък се продължава с регулярна медитация и ежедневно се отделя определено време за този вид работа. Отначало са достатъчни петнадесет минути, в продължение поне на година, не би следвало да се медитира по-продължително. Ако някой твърди, че не е в състояние да намери петнадесет минути от 1440, който са в един ден, то той просто не е заинтересован от това. Винаги може да се намери четвърт час, ако притежавате достатъчно воля; винаги може да станете с четвърт час по-рано сутрин, да минете без сутрешното бърборене със семейството или да намерите време за сметка на четенето на книги, гледането на филм или поредните приказки по-късно през деня. Дайте да сме честни пред себе си и да наречем нещата със собствените им имена. Твърдението „нямам време” е напълно празно, говорещо само за липсата на интерес. Сега да разгледаме правилата, които трябва да спазваме.

Преди всичко трябва да се постараем да намерим време за нашата медитативна работа, колкото се може по-рано сутрин. Причината за това е , че поради суматохата на нашето ежедневие и общуване, нашият ум е в състояние на бурни вибрации. Това не е препятствие, ако медитираме сутрин преди всичко друго. В условията на относителен покой, ума може бързо да се настрои за високо състояние на съзнанието. Освен това, ако започнем деня с фокусирано внимание върху духовната сфера и върху нашите дела, тогава деня ще премине по по-друг начин. Ако това ни е станало навик, скоро ще открием, че нашите реакции на обстоятелствата от живота се променят и ние започваме да обмисляме мислите изпращани от душата. Започва да действа закона „каквито са мислите на човека, такъв е и той”.

След това трябва да се постараем да намерим действително спокойно място, където никой няма да ни пречи. Нямам в предвид тихо място в този смисъл, че там няма шум, тъй като света е изпълнен със звуци, но с нарастването на нашата чувствителност, ще открием, че са повече отколкото очакваме. Имам в предвид място където никой не влиза и няма да ни безпокои. Иска ми се да посоча, каква нагласа трябва да има начинаещия. Това е за мълчание. Новаците в медитацията говорят много за противодействието от страна на приятелите и семейството им. Съпруга възразявал срещу заниманията на съпругата си и обратното. Синовете и дъщерите се държат безтактно и неразумно, намесвайки се в религиозните работи на родителите си, приятелите също не одобряват подобни начинания. В повечето случаи, това е по вина на самия устремен и в този смисъл жените се „отличават” повече от мъжете. Хората прекалено много говорят. Никого не засяга с какво се занимаваме четвърт час всяка сутрин, затова няма никаква нужда да го оповестяваме пред цялото семейство и да изискваме спазването на тишина, защото се каним да медитираме. Това неизбежно ще предизвика нежелана реакция. Не трябва да говорим по какъв начин се каним да развием духовното си съзнание – това е наша лична работа. Не трябва да разказваме за заниманията си, трябва да държим литературата си далеч от външни очи, без да затрупваме хола с купища книги, които не представляват никакъв интерес за членовете на семейството. В случай, че ние невъзможно да изберем време за медитация докато домашните ни не са тръгнали по своите работи, следва да се задели време по-късно през деня. Винаги може да бъде намерен изход от трудна ситуация, ако го искаме достатъчно силно, при това така, че да не води до пренебрегване на дълга и задълженията. Необходимо е само мълчание и добра организация.

След като намерим време и място, сядаме в удобно кресло и започваме да медитираме. Тук възниква въпроса, как трябва да седим? Трябва ли да кръстосваме крака, да застанем на колене или просто да седим или стоим? Винаги е за предпочитане най-удобното и естествено за вас положение. Позата с кръстосани крака е била и си остава основна на Изток. Съществува огромно количество книги, описващи различни пози; могат да бъдат наброени около осемдесет. Но независимо от това, че се е правило така на Изток, съвсем не означава, че сега това е най-добрия начин за действие в съвременния Запад. Всичките тези пози са наследство от тези дни, когато нашата раса е възпитавана с психологически и емоционални методи, подобно на това, както възпитаваме своите деца, поставяйки ги в ъгъла и казвайки им да стоят мирно. Някои от тези пози са свързани с въздействието върху нервната система и върху тази вътрешна, финоматериална нервна структура, която индусите наричат нади и която съставлява ефирната основа на добре изучената на Запад нервна система.

Проблема свързан с тези пози, се състои в това, че те водят до две доста неприятни следствия. Първо, подбуждат човека да насочва съсредоточеното си внимание върху механиката на процеса, а не върху поставената цел, второ, доста често водят до упоителното чувство за превъзходство, коренящо се в нашата склонност да правим нещо, което другите не правят, и което ни кара да се чувстваме познавачи на процеса. Съсредоточаваме се върху формалната страна на медитацията, вместо да се съсредоточим на Създателя на всички форми; оказваме се заети с „не-Аза”, вместо да се заемем със своя „Аз”. Затова избираме такава поза, която ще ни позволи да забравим с максимална лекота за своето физическо тяло. За западния човек, най-вероятно, това да е седящата поза. Основното изискване към нея е да се седи изправен, гръбначния стълб да образува права линия, за да може да се седи отпуснато, без каквото и да е напрежение в тялото. С леко отпусната брадичка, за да се премахне напрежението от основата на шията. Много хора седят и медитират с плътно затворени очи, насочени нагоре, като че ли душата се намира някъде под тавана. Изглеждат като че ли са глътнали бастун, често зъбите им са силно стиснати (вероятно за да не изпуснат някое вдъхновено съобщение, което трябва да ги осени от душата). Цялото тяло е напрегнато и вцепенено. Те се учудват, че не постигат нищо друго, освен умора и болки в главата. Преместването на съзнанието от сетивните органи не води до преместване на кръвта от тялото в главата или неконтролирано ускорение на нервните реакции. Медитацията е вътрешен акт, който може да бъде успешен само тогава, когато тялото е отпуснато, правилно поставено в състояние на устойчивост, и когато после забравят въобще за него.

Ръцете трябва да са отпуснати на коленете, а краката трябва да бъдат скръстени. Ако западните учени са прави, твърдейки, че тялото на човек в действителност е електрическа батерия, то прави са и техните източни събратя, които казват, че в медитацията става свързване на положителната и отрицателна енергия, което води до светлина в главата. Затова е целесъобразно да се свърже веригата.

Постигналите усещане за физически комфорт и релаксация и отделили съзнанието си от физическото тяло, обръщаме внимание на своето дишане и се уверяваме, че то е спокойно, равномерно и ритмично. Тук ми се иска, относно дихателните упражнения, да предупредя всички, с изключение на тези, които са посветили години на правилната медитация и изчистването на своята телесна природа. При липсата на опит и чистота, използването на дихателните упражнения може да доведе до напълно реална опасност. Сега съществуват доста школи, обучаващи в дихателни упражнения, има също доста пропагандисти на дишането като средство за духовно развитие. Обаче този подход няма нищо общо с духовното развитие и е свързан основно с физическото развитие, при това, такава практика води до многочислени усложнения и опасности. В частност, с помощта на дихателните упражнения може да се стане ясновиждащ и ясночуващ, но в случаите на липса на истинско разбиране на процеса или на правилен контрол над „променливата психическа природа” от страна на ума, е възможно неестествено, насилствено навлизане в нова област на феномени. При това става развитие на способности, които изобщо не се поддават на контрол и в такъв случай, човек често открива, че не е способен да се избави от звуци и видения, които се е научил да възприема. След като е неспособен да се избави както от физически, така и от психически контакти, той се разкъсва в две направления, без да намери покой. Физическите звуци и зрителни образи принадлежат към неговите естествени области на възприятие, но той е безпомощен пред въздействието на психическия свят с неговите собствени звукови и зрителни образи; той не може просто да затвори очи и да изолира себе си от нежеланото психично обкръжение.

Неотдавна някакъв доктор по богословие и пастор на голяма църковна община ми писа, че се е занимавал с дихателни упражнения при един пътуващ наставник с цел да поправи здравето си. В резултат от неговото добронамерено невежество се отворил неговия вътрешен психически слух. То ми съобщи в писмото си: „Пиша писмото си на пишеща машина и чувам всякакви гласове, думи и звуци от нефизически характер. Не мога да ги спра и се опасявам за своя разсъдък. Не бихте ли могли да ми кажете, как да се избавя от тях?” В продължение на последните десет години стотици хора са се обръщали към мен с молба за помощ след безпорядъчно следване на препоръките на тези, които учат на дихателни упражнения. Мнозина от пострадалите са в отчаяние и често са в плачевно психическо състояние. На някои от тях може да се помогне. На малцината, на които не можем да помогнем, завършват живота си в лудниците. Близкото запознаване с подобни случаи ме карат да направя това предупреждение, тъй като причина за лудостта в случаите на неконтролирани психически разстройства са дихателните упражнения.

В древните източни учения упражненията по контролиране на дишането са се разрешавали едва след като, така наречените три „средства за обединение” са усвоени на практика в една или друга степен. Тези „средства” са следните. Първо, пет заповеди, т.е. не причиняването на вреда, правдивост в отношенията с всички същества, недопускане на кражби, разпуснатост и алчност. Второ, пет правила: външна и вътрешна чистота, смирение, огнен устрем, духовно почитане и преданост. Трето, правилна уравновесеност. Когато човек не причинява вреда с мисълта си, с думи или действие, когато е безкористен и знае смисъла на уравновесеността, както емоционална, така и физическа, тогава действително може да практикува безопасно дихателни упражнения под съответното ръководство. Но дори и в този случай му се отдава само да обедини виталните енергии на тялото и да стане съзнателен психик, което може да има смисъл и цел, ако се смята за изследовател-експериментатор.

Неспособността да се спазват някои предварителни правила е създала проблеми на много достойни изследователи. За слабия, емоционален човек е опасно да се занимава с дихателни упражнения с цел ускоряване на своето развитие и всеки учител, който се опитва да предава тези упражнения на голяма група хора, което се случва доста често, създава проблеми и на себе си, и на своите последователи. В древността, наставниците са приемали много рядко ученици за тази форма на обучение и то в качеството на допълнение към такава подготовка, която води към определен контакт с душата, за да може душата да насочва пробудените с дишането енергии за постигането на собствените си цели и служенето на света.

Затова ние просто ще се убедим, че нашето дишане е спокойно и равномерно, а след това ще отделим нашите мисли напълно от тялото и ще започнем да работим над концентрацията.

Следваща стъпка в практикуването на медитацията е използването на въображението. Представяме си тройния низш човек изравнен, т.е. намиращ се в пряк контакт с душата. Това може да се направи по различни способи. Наричаме тази работа визуализация. Визуализацията, въображението и волята са трите много ефективни фактора във всеки творчески процес. Това са субективните причини за много обективни следствия. Отначало визуализацията представлява, най-общо казано, нещо като експериментална вяра. Ние знаем че разсъдъчния процес ни води до разбирането на това, което е зад всички проявени обекти и в тях е скрит някакъв Идеален Обект или Идеален Образец, който се стреми да се прояви на физически план. Практикуването на визуализацията, на въображението и използването на волята представляват действия насочени към проявата на този идеал.

Визуализирайки, задействаме висшите представи за това, какъв може да бъде Идеала, облечен в един или друг вид материя, обикновено ментална, тъй като за сега не сме в състояние да си представим по-високите форми или типове, субстанции, в които може да са облечени нашите Образи. Когато създаваме ментална картина, в менталната субстанция на нашия ум се установява определена честота на вибрациите, която привлича съответното качество на менталната субстанция, обкръжаваща ума. Именно волята поддържа стабилността на образа и му дава живот. Този процес протича независимо от това, способни ли сме да го наблюдаваме със своя ментален поглед или не. Не е важно, способни ли сме да я виждаме – творческата работа все пак продължава. Съдейки по всичко, все някога ще можем да наблюдаваме и да осъществим този процес изцяло.

Във връзка с тази работа, някои хора през началния стадий си представят трите си тела (трите аспекта на природните форми) свързани със сияещо тяло на светлината или визуализират три центъра от пулсираща енергия, подложени на стимулиране от по-висок и мощен център. Други си представят душата във вид на триъгълник от сили, свързан с триъгълника на низшата природа посредством споменаваната в християнската Библия „сребърна нишка”, сутрама или нишката на душата в Източните Свещени Писания или „линията на живота” в другите мисловни школи. Други предпочитат да си представят единната индивидуалност, свързана с пребиваващото в нас Божество, с Христос в нас, упованието на славата. Избора на образа не е много съществен, при условие, че започваме с фундаменталната идея за „Аза”, който се стреми да влезе в контакт с „не-Аза” и след това да го използва като свой инструмент в света на човешките изяви или напротив – с мисълта, че „не-Аза” се пробужда за да се обърне към източника на своето съществуване. Така посредством въображението и визуализацията, тялото на желанията или емоционалната природа, се изравнява с душата. Когато това е постигнато, можем да продължим медитацията. На свой ред, реакцията на физическото тяло и емоционалната природа се спускат под нивото на съзнанието и ние се центрираме в ума, стремейки се да го подчиним на волята си.

Именно в този момент се сблъскваме с проблема. Умът отказва да приеме формата на избраната от нас мисъл и се устремява към обичайната гонка с всичко възможно. Започваме да мислим за това, което трябва да свършим през деня и вместо да се съсредоточим върху нашата „изходна мисъл” или „мисъл-семе”, започваме да си спомняме за тези, с които трябва да се срещнем непременно, или за някаква работа, която изисква нашето внимание; ние започваме да мислим за тези, които обичаме, веднага се потопяваме в света на емоциите и сме принудени да започнем отначало. Отново се съсредоточаваме върху мисълта си и го правим успешно около половин минута, а след това си спомняме за предстояща среща, за работата, която трябва да свършим днес, и отново се оказваме в света на менталните реакции, забравяйки за избраната от нас посока на мисли. Събираме още веднъж разпилените си мисли и продължаваме усърдно да подчиняваме на волята си своя непокорен и своенравен ум.

В своите „Писма” Уил Левингтон Комфорт описва по следния начин този процес (писмо №113):

„Нашето неустойчиво внимание – не можем да си представим колко е разсеяно, докато не започнем да се концентрираме, докато благодарение на практикуването на концентрация не нахлуе нова яснота и устойчивост сред безплодното объркване на нашия живот. При ранните опити да медитираме сме пропуснали такива банални наставления, като избора на тема и задържане на ума съсредоточен върху тази тема. Преминавахме стремително покрай всичко това, движени от страст към мистическия възторг и посвещението, към средствата, благодарение на които ще можем да сияем и да се възвисяваме над околните. Позволили са ни да пасем в блатистите ливади на емоциите, наричайки ги сияещи полета на духа; позволили са ни да мислим това, което мислим…, докато не се окажем в стягата на нуждата, в загубването на собствената си значимост, поразителна нестабилност и неопределеност на нашите земни работи. Убедили се в края на краища, в това, започваме с готовност всичко от самото начало и тогава започва да се появява смисъла на думата „Стабилност”.

По-нататък в същото писмо пише:

„В самото начало на усилията нашата концентрация е безжизнена. Известно време закостенялостта не допуска появата на резултатите, към които се стремим, но с практиката идва, най-накрая, умението да запазим ментална еднопосочност без усилия и с чувството на известно удовлетворение, на което напълно може да се доверим”.

Как се достига до това състояние на доверие? Със следването в медитацията на схемата, която автоматично установява около ума бариерата-не-преминавай, указвайки му: „до тук можеш да се движиш, но не по-нататък”. Ние обмислено и със съзнателно намерение определяме пределите на нашата ментална активност в такава форма, че се оказваме принудени да осъзнаваме, ако се изтървем и напуснем тези предели. При това осъзнаваме, че трябва да се върнем зад пределите на защитната стена, създадена от нас за самите себе си. Обикновено, при липсата на предварителна практика е нужно да следваме някаква форма или схема за медитация няколко години и дори достигналите до стадия на съзерцанието доста често се проверяват, прибягвайки до една или друга форма, за да се убедят, не изпадат ли в негативно, пасивно-емоционално състояние.

Приведената по-долу схема използвам в работата си с, примерно, около три хиляди ученици, които изучават техниката на медитацията в продължение на последните седем години и тя оправдава себе си в такова значително количество случаи, че я включих в тази книга.