ЗНАНИЕТО, ФАКТОР ЗА КОНКУРЕНТОСПОСОБНОСТ НА ПРЕДПРИЯТИЯТА, ТЯХНОТО ОРГАНИЗАЦИОННО ПРЕСТРУКТУРИРАНЕ И МЕЖДУФИРМЕНО СЪТРУДНИЧЕСТВО

ЗНАНИЕТО, ФАКТОР ЗА КОНКУРЕНТОСПОСОБНОСТ НА ПРЕДПРИЯТИЯТА, ТЯХНОТО ОРГАНИЗАЦИОННО ПРЕСТРУКТУРИРАНЕ И МЕЖДУФИРМЕНО СЪТРУДНИЧЕСТВО

В стратегията на ЕС, приета на проведената в Лисабон среща, като ключов двигател за повишаване на конкурентоспособността на икономиката и благосъстоянието на населението се посочва именно осъществяването на преход към базирана на знанието икономика и създаването на информационно общество. С помощта на информационните и комуникационни технологии пазарните и технологични изменения получават добри възможности за интернационализиране, с което значително се повишава и се мултиплицира и икономическият ефект между държавите, участващи в процеса.

И ако през 50-те години на ХХ век научноизследователската и развойно-внедрителска дейност се е развивала на основата на „технологичния тласък” и приложните научни изследвания, то след няколко десетилетия технологичната НИРД е изтласкана от активното си поле на действие и на преден план излиза маркетингът. Чрез маркетинга започва да се отдава голямо значение на пазарните изследвания и успехът в дейността на фирмите се свързва изцяло с влиянието на пазара. Засилването на конкурентния натиск, неопределеността на външната среда, диверсификацията на производствата са причина именно линейният модел на „технологичния тласък” да бъде заменен с линейния иновационен модел на „пазарното теглене”, т. е. посоките на научните изследвания се задават от пазарните потребности. [Дамянова Л. (2005)]

Понастоящем при управление на иновационния модел се отчита не само влиянието на пазарните и на технологичните фактори, но и на науката и обществените потребности.

С разработването на програмата или бизнес стратегията на дадена компания, следва да се определи какъв ще бъде обсегът на организационната й структура при отчитане баланса между нейната специализация, диверсификация и интеграция с оглед извеждане на приоритетите, превъзходството и възможностите, които се разкриват пред бизнеса. ...”Бизнесът е процес, който превръща ресурс, определен вид знание в принадена икономическа стойност на пазара. Целта на бизнеса е да създаде клиент. Целта е да се достави нещо, за което независимият външен човек, който може да избере и да не купува, е готов да размени своята покупателна способност. А единствено познанието (с изключение само на пълния монопол) придава на продуктите онази лидерска позиция, от която изцяло зависят успехът и оцеляването на бизнеса.” [Дракър П. (2002а. стр 107)].

От няколко десетилетия необходимостта от тотално пренасяне на науката, научните идеи и иновационният потенциал в практиката, производството и предприемачеството е причина да се появят и нови организационни форми, които да осъществяват тази интеграция. Обикновено потребностите от финансови средства, научноизследователски и внедрителски екипи и колективи, надхвърлят възможностите на много малки и средни компании. За обединяване силите на малките стопански единици най-подходяща от всички организационни форми са научно-технологичните паркове. В Америка тях ги наричат „инкубатори”, в западноевропейските страни - иновационни центрове, в Япония се изграждат нови градове - технополиси, в които се съсредоточава научноизследователската и развойно-внедрителската дейност на наукоемки промишлени образци. [Дубовик М. В. (2005)] Във всички тях обаче се осъществява съединяване на идеите и изобретенията с капитала и предприемачите, привличат се обществени и частни фондове.

Много важна е ролята, която тези иновационни центрове имат за значително намаляване и ограничаване на рисковете на малките и средни компании при търсене и реализация на нови управленски решения, на ноу-хау, на достъп до капитали и съпътстващи услуги и инфраструктура, при реализирането на конкурентни предимства в производствата и утвърждаването им на пазара и т. н.

Европейската комисия, отчитайки изоставането в областта на научните изследвания и иновационната политика на страните от европейската общност спрямо САЩ и Япония, започва издаването през 1995 г. на Зелена книга за иновациите. В нея се посочват проблемите и развитието на дейностите, чрез които те да бъдат преодолявани. [Славова М. (1998)]. А с първия иновационен план, приет от Комисията на ЕС през м. ноември 1996 г. се определят и основните приоритетни области за:

• 
  стимулиране на иновационната култура, връзките и взаимодействието между образованието и практиката, между университетите, изследователските центрове и фирмите;
  
• 
  създаване на подходяща икономическа среда и условия за развитието на иновационните процеси;
  
• 
  съгласувано определяне направленията и областите на научноизследователската и иновативна дейност, които имат решаващо значение за повишаване нивото на научнотехническия прогрес в отделните страни и в цялост за съюза;
  
• 
  акцентира върху развитието на информационните и комуникационни технологии, за подобряване условията на труд и живот, за опазване на околната среда.
  

• 
  провеждане на икономическа реформа и подготовка на прехода към икономика на знанието;
  
• 
  укрепване на европейския социален модел чрез инвестиране в хората.
  

Чрез втория приоритет, укрепване на европейския социален модел чрез инвестиции в хората, се вижда възможността той да способства за управление на промените, за прехода към новото общество на познанието. „Ключът към задачата се състои в това, човекът да бъде поставен в центъра на политиката на Съюза. Това означава: да се инвестира в хората, да се натрупват нови знания и умения; да се утвърди практиката на усвояване на знания през целия живот в името на възможностите за реализация през целия живот; да се гарантира на всекиго пълноценно участие в обществото; да се постигне по-висока гъвкавост на работната сила; социалната защита да стане по-устойчива и „активна”, за да бъде преодолян проблемът за застаряващото население; да бъде осигурено равенство на възможностите - накратко - да бъде обогатено европейското разбиране за обществена услуга.” [ЕС от Лисабон (2000, стр. 9)].

Европейските приоритети за провеждане на икономически реформи и подготовка за преход към икономика на знанието и инвестиране в хората, разгледани в контекста на развитието на българските дървообработващи и мебелни предприятия и тяхната конкурентоспособност и включването им в европейското пазарно стопанство, ще се определят именно от степента, в която те ще използват знанието в собствената си управленска, организационна и производствена дейност. Задачата никак не е лека, като се има предвид преобладаващият брой на микро- и малките предприятия и техните ограничени възможности за самостоятелно инвестиране на средства в наука. Но това определя и подхода, на който всички мебелни и дървообработващи предприятия трябва да разчитат за в бъдеще, а именно да участват в изграждането на местни, регионални и национални научноизследователски и развойно-внедрителски отраслови звена и центрове със специалисти и научни работници от университети, техникуми и професионално ориентирани учебни заведения.

Предприемачеството и иновативността са основни белези, характерни за малките и средни предприятия и тези от тях, които са се обърнали с лице към тях са и конкурентоспособни. Фирмената им култура също така дава възможност за разгръщане на творчеството и инициативността на работещите в тях колективи. Двигатели в това направление са и технологичните изменения в резултат от специализация на производствените процеси, което ги прави високопроизводителни, ефективни и мобилни, както по отношение на продуктовата структура, така и на използваните ресурси.

От друга страна, „икономиката, базирана на знания” в съвременното информационно общество предоставя много широк спектър от нови и разнообразни дейности за малкия бизнес в областта на програмирането, информационните и комуникационни технологии, търговията и услугите.

Най-важното в случая е, че малките предприятия имат висока възприемчивост към новите идеи, тъй като оцеляването им се определя именно от тази тяхна способност.

Авторът Варамезов Л. (2000) посочва и най-важните социално-икономически приноси на малките предприятия. На първо място той поставя приноса им в изграждането на конкурентоспособна икономика. На второ място - реалния им принос в интернационализацията и глобализацията на бизнеса, като цитираните от него данни за Германия, Япония и Франция показват, че делът на малкия бизнес в експорта на стоки заема около 40%. Участието им в интернационализацията се дължи най-вече на включването им в субконтракторни системи, в изпълнението на лицензионни и франчайзингови договори, съвместни предприятия и др. От друга страна, малките предприятия са търсени партньори от транснационалните компании (ТНК), тъй като чрез тях последните могат да организират своя многонационален и многофункционален бизнес на пазари и райони, в които това е най-изгодно за тях, използвайки разликите в нивата на обществено-икономическото развитие, по-евтините ресурси на работна ръка и суровини, по-изгодни данъчни и финансови механизми и др. Тези форми на сътрудничество позволяват на големите фирми и ТНК да проучват и реагират адекватно на потребителското търсене именно чрез тази широко разпръсната мрежа от малки предприятия, дистрибуторски канали, магазини от търговската мрежа и др.

В условията на глобализация на пазарите и либерализация на търговията, значението на евтината работна ръка, енергия, суровини и материали имат силата на сравнителни предимства от по-нисък порядък. В конкурентната среда все по-голямо значение придобиват предимствата от по-висок ранг, а именно развитието на високотехнологични производства и производството на стоки с по-висока степен на преработка и съдържание на интелектуален продукт. [МСП и конкуретоспособност (2001)].

В тази връзка е и систематизацията, която авторите Илиев Й., Ив. Георгиев, К. Тодоров и др. (2005) правят на етапите на развитие на индустрията в зависимост от ресурсната й ориентираност и възможностите за растеж, а именно:

• 
  ресурсно ориентиран етап на развитие;
  
• 
  инвестиционно ориентиран етап на развитие;
  
• 
  иновационно ориентиран етап на развитие.
  

В последно време в практиката на бизнеса, особено в индустриално развитите страни, все по-голямо и доминиращо участие започват да вземат и т. н. „академични предприемачи”. Учени и специалисти от научноизследователски институти и университети на основата на комерсиализиране на своята дейност подпомагат развитието на бизнеса особено при разработването и усвояването в производството на високо технологични продукти и услуги, при сътрудничеството между МСП и конфигурирането им в клъстери и др. [Илиев Й., Ив. Георгиев, К. Тодоров и др. (2005)].

Редица са случаите и на създаването на т. н. „spin off” (рискови) фирми с екипи, в които участват специалисти от академичните среди, научноизследователски центрове и от водещи в определена област фирми и които са ориентирани именно към разработването и внедряването на високи технологии.

Характерно за фирмите на академичните предприемачи е тяхната важна роля в социално-икономическото развитие на дадена държава, както чрез извършване трансфер на нови технологии и насочването им в реалния сектор, така и чрез разработването на собствени такива, най-вече в областта на вторичния и третичния сектор на икономиката.

Преструктурирането, т. е. ориентирането на МСП към високотехнологични и екологични производства, експанзия в заемането на определени европейски пазарни ниши, развитие на индустрията и услугите в селските и изостанали райони в страната и решаване на свързаните с това социални проблеми са и основните проблеми, които България ще решава за пълноценно асоцииране към ЕС.

В съвременната икономика знанието и механизмите за неговото използване и приложение са от изключителна важност при управлението и организацията на фирмената дейност, особено в условията на интернационализация на международните връзки и взаимодействия и форми на организационно преструктуриране. Процесите на растеж, на развитие, на трансформация в една среда на силна турбулентна конкуренция са най-ясно изразени при малките предприятия, които са същевременно и най-многобройни и най-динамично променящи се в резултат на непосредственото въздействие на околната среда. От една страна, те започват да се групират помежду си и образуват т. н. предприемачески мрежи. Взаимоотношенията между тях са изградени по-скоро на неформална основа, при което техните действия обикновено се концентрират за решаване на някои общи проблеми по отношение маркетингови проучвания, търговия, използването на информационни и комуникационни технологии и др. От друга страна, значителна част от тях се включват в субконтракторни вериги, както със средни, така и с големи предприятия или ТНК. Обикновено в тези случаи става въпрос за коопериране, за съвместни предприятия, за джойн венчърни организации, за сътрудничество и др. като взаимодействията между тях са поставени на юридическа основа, определяща тяхната самостоятелност или зависимост в някаква степен, т. е. вече връзките между тях са формализирани. По-голям потенциал за развитие притежават субконтракторните вериги, а и основната цел на участниците в тях е такава.

В условията на интернационализация на връзките между фирмите, компаниите и корпорациите в световното икономическо пространство, тяхната отвореност и приспособяемост произтича и необходимостта от стратегическо планиране, което най-вече да се съобразява с международната среда. Това на практика означава: повече и по-качествена информация, нейното систематизиране и анализиране; по-добро проучване на средата, най-вече на конкурентната; планиране на неопределеността, на възможните сценарии; планиране, съобразено със сравнително неустойчива ресурсна обезпеченост от една страна, и от друга, налаганата от потребителите линия за все по-голямо скъсяване на жизнените цикли на продуктите.

В тази връзка могат да се проследят и промените които се извършват в едно предприятие, съпровождащи развитието му - от потенциал и реализация на неговите бизнес дейности, в рамките, определени от националните граници, през международно предприятие, използващо чуждите пазари за реализиране на допълнителни доходи от икономии на мащаба, до транснационално и глобално предприятие, което придобива операции, ресурси и пазари в други страни с цел осигуряване на собствените си бизнес дейности (Таблица 2.1.)

Съдържанието на процесите на глобализация в икономическото пространство се изразява най-вече чрез новите икономически и институционални структури, каквито са международните корпорации. Те са причина, но същевременно и следствие от изграждането на новата икономика, възможна и утвърждаваща се на основата на създаване, разпространение, прилагане, и управление на съвременните телекомуникационни, информационни и компютърни технологии.

Таблица 2.1.

• 
  Развитие на предприятието, извършващо международни операции в аспект аспект на растеж
  [по Дамянов, Атанас (1995, стр. 120/121)]
  

Знанията, иновациите и информационните технологии, всички те, свързани с времето (скоростта) за тяхното приложение и развитие, оказват съществено влияние и промени върху конкурентните предимства в световното икономическо пространство в посока на:

• 
  без препятствия се извършва участието в разработването, разпространението и придобиването на технологиите;
  
• 
  възможност продажбите да се извършват пряко и потребителите да са факторът, на който се предоставя избор от цялото многообразие на ресурси, стоки, услуги, технологии;
  
• 
  приоритет на информационните ресурси в структурата на общо предлаганите ресурси;
  
• 
  възможности за безгранично разширяване на бизнеса на базата на извършващите се технологични структурни промени и потребителското търсене;
  
• 
  зависимост на конкурентоспособността на индустриалните корпорации от баланса между степента на глобалната взаимозависимост и организационно управленската автономия или децентрализация на производствената дейност.
  

...Корпоративната управленска система се отличава с адаптивна многостепенност, гъвкава многопосочност и отвореност, съответстваща на реалните възможности на бизнес развитието и партньорството. Тези качества идентифицират управленската й функция да интегрира различни и многопосочни дейности...”

Интерпретацията на казаното може да се изрази като пренасяне на съществуващия в днешно време модел, от интегриран подход в структурата и управлението на една компания или на фирмено ниво, към модел на корпоративно ниво в общата структура на конфигурацията от компании, отразяващи различни форми на междукорпоративна собственост.

Понастоящем много от индустриалните компании в страните с развита пазарна икономика в една или друга степен участват в различни форми на междуфирмено сътрудничество (В. В. Гончаров), конфигурирани чрез:

• 
  договор за сътрудничество по отделни аспекти на дейност в т. ч. предоставяне на лицензи, доставки на комплексно оборудване и неговото поддържане, съвместно производство на основата на специализация;
  
• 
  създаване на съвместни предприятия;
  
• 
  създаване на консорциум;
  
• 
  договор (или чрез използване на други начини) за поглъщане на иновативни малки фирми от мощни компании с цел придобиване на нови или усъвършенствани технологии или продукти;
  
• 
  установяване на дългосрочни договорни отношения между производители, доставчици на материали и на комплектоващи изделия, и предприятия потребители.
  

• 
  делово сътрудничество (консорциум);
  
• 
  картел;
  
• 
  съвместно предприятие;
  
• 
  съюз между предприятията.
  

Съвременните ФПГ представляват диверсифицирани многофункционални структури, образувани в резултат на обединение на капиталите на предприятията, кредитно финансовите и инвестиционни институти, а така също и други организации с цел максимизация на печалбите, засилване конкурентоспособността на вътрешния и външния пазар, заздравяване на технологичните и кооперационните връзки, ръст на икономическия потенциал на участниците [Мильнер Б. З. (2005, стр. 409)].

В съвременните условия те се превръщат във важни икономически субекти на световния пазар. Тяхното развитие отразява много ясно тенденцията за интернационализация на стопанския живот, тъй като по принцип това са корпорации, които надхвърлят националните рамки и осъществяват дейността си на световния пазар чрез своите задгранични филиали и дъщерни предприятия.

Тези корпорации по притежавания от тях капитал и извършван контрол са национални, но международни в сферата на дейността си, която се извършва от задгранични предприятия на основата на капитал, осигурен от националната корпорация. [Мальнер Б. З. (2005)]. Това придава на организационната структура на корпоративната система на управление силно централизиран вид. Разбира се, в днешно време с развитието на науката и техниката и на първо място на информационните и телекомуникационни технологии се използват значително по-гъвкави подходи, било то за пълна или частична самостоятелност при оперативната дейност на поделенията, или за децентрализирано управление на някои от тях, поставяйки ги в условия на автономност и самостоятелна стопанска сметка. Обикновено това са иновативни и обърнати към предприемачеството подразделения или т. н. центрове на печалба.

Стратегическите цели на ТНК, имайки достъп до ресурсите, производството, капиталите, работната ръка и пазарите, са да използват най-благоприятните възможности, които им се предоставят в различните точки на световното икономическо пространство, за да реализират максимални приходи и печалби.

Докато при ТНК чрез капитала, централизиран в главната компания, се определя и поведението и степента на зависимост на останалите участници в нея, то при образуването и функционирането на международни съвместни предприятия техните отношения се изграждат на равноправна основа при: вземане на решения; контрол за дейността и стратегическо планиране за постигането на поставената пред тях обща цел; за максимално използване на възможностите за увеличаване и привличане на капитали и ресурси, а с тази своя дейност те способстват и за развитие на процесите по интернационализиране на икономиката на различните държави.

В стратегически план международните съвместни предприятия като организационна структура на управление разширяват своето място в световното икономическо пространство поради възможностите, които имат по отношение на:

• 
  увеличаване позициите си на пазара чрез обединяване ресурсите на компанията и използване на капацитетните си мощности;
  
• 
  излизане на нови пазари;
  
• 
  поделяне на риска между членовете на компанията и неговото намаляване;
  
• 
  коопериране и намаляване натиска на конкуренцията;
  
• 
  придобиване на опит, знания, информация и технологии;
  
• 
  получаване на конкурентни предимства.
  

На една по-висока степен в структурата на управление и взаимодействие между компаниите може да се разглежда виртуалната корпорация, която е носител и на нови възможности, и на допълнителна обща ефективност. Все по-често в ежедневния живот се използва понятието „виртуална продукция”, чието съдържание се обяснява с възможността за изпълнение и доставка по всяко време, на всяко място и в достатъчно разнообразие от количества, модели и формати. Незабавно в съответствие с изпълнението се извършва и заплащането на продукта. Разработването на концепцията, дизайна и производството е дело на високо квалифицирани работници и специалисти, компютърни програми и ръководените от тях гъвкави производствени линии. Всички тези действия могат да се извършат в разстояние на няколко часа от ръководителя-специалист без да е необходимо той да напуска своя кабинет, използвайки възможностите на „виртуалната фабрика”. Друга отличителна особеност на виртуалната продукция е нарастващата роля на потребителите като „съпроизводители” на продукция, чийто смисъл се състои в това, че клиентът може не само да контролира резултатите, но и в процеса на производството да установява по-тесни връзки и контакти с доставчиците до получаване на желания от него продукт. [Мильнер Б. З. (2005)]

Именно виртуалният продукт е този, който е в основата на появата на корпорации от нов тип - „виртуални корпорации”. Това е и причината те да преустроят своята дейност, организационни и производствени навици и то най-вече в областта на използването на телекомуникационната техника и информационните технологии. Осъществяването на връзката и управленските действия се извършва чрез интегрирани и локални информационни системи и телекомуникации. На основата на обединяване на ключови технологии и знания за това по какъв начин да бъдат най-пълно удовлетворявани растящите и възникващи потребности на потребителите, виртуалните корпорации осигуряват сериозни конкурентни предимства за сметка на съществено снижение на разходите на основни и оборотни средства. За тази цел те провеждат и корпоративна политика, чрез която фирмите да концентрират своите сили най-вече в тези сфери на дейност, в които те са най-добри и по най-ефективния начин се вписват в изпълнението на общата продуктова корпоративна структура. Същият подход се прилага и при сключване на контракти за привличане на външни преуспяващи организации в други области на дейност, които изпълняват конкретните видове работи най-добре в сравнение с всички останали. В по-голямата си част това са малки, гъвкави и адаптивни фирми. Те в основната си част са и конкретните производители на продукцията, а в корпорацията се съсредоточават дейностите по маркетинг, проектирането, дизайнерските работи, инвестиционната политика, управлението и координацията на дейността, реализация на продукцията.

Характерна особеност на проявление на виртуалните организации е в тяхната временна природа и частична интеграция с главната компания. Глобалният обхват, участието на многобройни малки и средни фирми, голямото разнообразие от видове оперативна работа и дейности, които се извършват, стриктната координация, осъществявана главно с помощта на телекомуникационната техника и информационни технологии, в много от случаите не са по силите на някои от участниците да изпълняват тези задължения по най-добрия начин и затова те отпадат, а на тяхно място се привличат други партньори. Виртуалните организации изискват нов подход и мислене от ръководителите, които се състоят в: отказ от всестранен контрол на йерархично управление, преминаване от съподчиненост към неформална координация, взаимно доверие и деловитост.

Корпорациите, които разчитат да запазят конкурентоспособността си, са длъжни до съвършенство да развият както използването на получаваната оперативна информация, така и взаимоотношенията с партньорите. Сами по себе си притежаваните от членовете на корпорацията технологии не носят успех, ако не бъдат извършвани съответстващите изменения и съгласуване. Ето защо процесът на модернизация на корпорациите трябва да бъде комплексен, обхващащ едновременно изследването и развитието, производството, маркетинга, снабдяването, обслужването, разпределението, информационните системи, финансите.

Високи са и изискванията към сътрудниците на виртуалните корпорации. Те трябва да са висококвалифицирани и образовани работници и специалисти, защото основния двигател в работата на виртуалните корпорации е знанието и неговото практическо приложение го прави производителна сила.