Психология на човешкото всекидневие

Именно този блок от данни, включващи „видяното, чутото, почувствуваното и разбраното", ние дефинираме като Детето. Тъй като малкият човек не притежава речник при най-критичните си преживявания, повечето от неговите реакции са чувства. Ние трябва да имаме предвид неговото положение в тези ранни години. Той е малък, зависим, несръчен, тромав, той няма думи, с които да конструира това, което иска да каже. Емерсън казва, че ние „трябва да знаем как да преценим един раздразнен индивид". Детето не знае как да направи това. Раздразнението, насочено към него, може да предизвика само чувства, които се добавят към резервоара от отрицателни данни за самия него. Това е моя грешка. Отново. Както винаги. Както ще бъде. Не му се вижда краят.

През цялото това време на безпомощност върху детето се изсипват безброй тотални и неоспорими искания. От една страна, то притежава импулси (предадени по генетичен път) да се освободи напълно, да изследва, да знае, да унищожава и да удря, да изразява чувства и да преживява всички приятни усещания, свързани с движението и откриването. От друга страна, е налице постоянен натиск, главно от страна на родителите, то да се откаже от тези основни удоволствия заради наградата под формата на одобрение от родителите. Това одобрение, което може да изчезне така внезапно, както е получено, е неразкрита загадка за детето, което още не прави определена връзка между причина и ефект.

Основният страничен резултат от объркващия цивилизоващ процес са негативните чувства. Въз основа на тези чувства малкият човек рано заключава „Аз не съм добър". Ние наричаме тази дълбока самооценка „НЕ СЪМ ДОБЪР" или Дете, което чувствува, че НЕ Е ДОБРО. Това заключение и непрекъснатото преживяване на чувство за нещастие, което е довело до него и го затвърждава, се записват постоянно в мозъка и не могат да бъдат изтрити. Този постоянен запис остава от това, че си бил дете. Каквото и да е детето. Дори дете на мили, любящи, доброжелателни родители. Именно самото състояние в детството, а не намерението на родителите създава проблема. (Това ще бъде обсъдено подробно в следващата глава, посветена на житейските позиции.) Един пример за дилемата, преживявана в детството, е изявлението на моята седемгодишна дъщеря Хайди, което тя направи една сутрин на закуска: „Татко, щом като баща ми е добър и майка ми е добра, как става така, че аз не съм добра?"

Когато децата на „добрите" родители носят товара на чувството, че не са добри, започваш да разбираш колко е тежко на онези деца, чиито родители могат да бъдат обвинени в това, че ги изоставят или че са груби и жестоки.

Както е в случая с Родителя, Детето е такова състояние, в което човек може да бъде пренесен почти по всяко време при осъществяването на транзакциите си. Много от нещата, които могат да се случат днес, възстановяват ситуация, възникнала в детството, и предизвикват същите чувства, които сме изпитвали и тогава. Често ние можем да се окажем в ситуации, при които сме изправени пред невъзможни алтернативи, при които се чувствуваме притиснати в ъгъла — както в буквалния смисъл на думата, така и по начина, по който ги виждаме. Това „сплашване на Детето", както го наричаме, и което предизвиква възпроизвеждане на първоначалните чувства на обърканост, несъгласие или на изоставяне, ни кара да преживеем отново днес една версия на първоначалната депресия на малкото дете. Затова, когато някой е обладан от чувства, ние казваме, че Детето у него е надделяло. Когато гневът му доминира над разума, казваме, че Детето е на власт.

Често ме питат кога Родителят и Детето спират да се записват? Дали Родителят и Детето съдържат само опита от първите години на живота? Аз смятам, че до времето, когато детето напуска дома, за да изпита своя първи независим социален опит — училището, — то е изложено на почти всякакво отношение и поучаване от страна на родителите; оттогава нататък по-нататъшните съобщения от родителите са по същество затвърждаване на това, което вече е било записано. Фактът, че то сега започва да „използува своя Родител" спрямо другите, също говори за такова затвърждаване в смисъла на идеята на Аристотел, че това, което се изразява, се запечатва в съзнанието. Що се отнася до по-нататъшните записи в Детето, трудно е да си представим, че може да съществува емоция, която да не е била вече почувству-вана в най-силната си форма до навършването на петгодишна възраст. Това е в съгласие с почти цялата психоаналитична теория и съвпада с моите собствени наблюдения.

Тогава, ако ние излезем от детството с определен опит, който е записан в едни неизтриваеми Родител и Дете, каква надежда можем да имаме за промяна? Как бихме могли да се отърсим от примката на миналото?

ВЪЗРАСТНИЯТ

Като достигне някъде около десетмесечна възраст, нещо забележително започва да се случва с детето. Дотогава животът му се е състоял главно от безпомощни и лишени от мисъл реакции спрямо желанията и поощренията на тези, които са около него. То е имало Родител и Дете. Но което му е липсвало, е била способността или да избира своите реакции, или пък да променя това, което го заобикаля. То не е имало самостоятелност, нито пък способност да излезе и посрещне живота. То просто е вземало това, което му се е изпречвало на пътя. На десетмесечна възраст то започва да изпитва силата на движението. То може да манипулира предметите и започва да се освобождава от затвора на неподвижността. Вярно е, че по-рано, на около осем месеца, детето може често да плаче и да има нужда от помощ, за да се справи с някое неудобно положение, от което не може да излезе само. На десет месеца то концентрира вниманието си върху изучаването и използуването на играчките. Според Гезел и Илг десетмесечното дете:

...изпитва удоволствие от играта с чаша и се преструва, че пие. То поднася предмети до устата си и ги дъвче. То изпитва удоволствие от голямата двигателна активност: като сяда и играе, след като е било изправено, като се накланя напред и се изправя само. То си доставя играчка, рита, от седнало положение започва да пълзи, надига се и може да се наведе. То започва да кръстосва напред-назад. Социалните дейности, на които се радва, са криеница и игра на целувки, то ходи, като му се държат и двете ръце, поставят го да легне по очи на пода или го слагат върху люлееща се играчка. Момиченцата показват първите признаци на срамежливост, като си навеждат главичките на една страна, когато се смеят¹⁵.

Десетмесечното дете започва да разбира, че може да прави нещо, което произтича от собствената му представа и оригинално мислене. Това самореализиране слага началото на Възрастния. Данните във Възрастния се натрупват в резултат на способността на детето да установи само за себе си по какво се различава „концепцията" за живота, която е в неговия Родител, и „концепцията" за живота, така, както я чувствува в Детето си. Възрастният разработва „мислена концепция" за живота, базираща се на събраните и на обработените данни.

Подвижността, която слага началото на Възрастния, създава чувство на увереност по-късно в живота, когато човек изпадне в беда. Той отива на разходка, за да му се „избистри мозъкът". Краченето е също така и начин за преодоляване на възбудата. Съществува запис, че движението е нещо полезно, че то има способността да го откъсва от събитията, че му помага да разбере по-ясно в какво се състои проблемът.

Възрастният през тези ранни години е крехък и нерешителен. Той лесно може да бъде „изваден от релсите" чрез заповеди от Родителя и от страх у Детето. Майката казва за кристалната чаша: „Не, не! Не пипай това!" Детето може да се отдръпне и да заплаче, но при първа възможност ще я пипне пак, за да види какво ще стане. В повечето хора Възрастният въпреки всички препятствия, поставяни по пътя му, ще преживее и ще продължи да функционира все по-ефикасно в процеса на съзряване.

Тестуването на данните в Родителя от страна на Възрастния може да започне в ранна възраст. Уверен в себе си младеж е този, който открива, че повечето от данните в Родителя са надеждни: „Те ми казаха истината!"

„Вярно, че колите на улицата са опасни", заключава малкото момче, като става свидетел на това, как неговото кученце е ударено от кола на улицата. „Вярно, че нещата стават по-добре, когато си давам играчките на Боби", мисли малкото момче, което е получило нещо желано, притежавано от Боби. „Наистина се чувствувам по-добре, когато гащичките ми не са мокри", заключава малкото момиче, което се е научило само да ходи в банята. Ако наставленията на родителите се потвърждават в действителността, детето посредством своя Възрастен ще достигне до целостта или до чувството за пълнота. Това, което той подлага на тест, издържа на теста. Данните, които той събира при експериментирането и изследването си, започват да представляват известни „Константи", на които може да вярва. Това, което открива, потвърждава първоначалните му знания.

Важно е да се подчертае, че потвърждаването на данните от Родителя не изтриват записите „НЕ СЪМ ДОБЪР" в Детето, които са били предизвикани от налагането на тези данни в детството. Майката смята, че единственият начин да държи тригодишния Джони настрана от улицата, е да го напляска. Той не разбира опасността. Неговата реакция е уплаха, яд и объркване, без да прецени това, че майка му го обича и просто защитава живота му. Уплахата, ядът и объркването се записват. Тези чувства не се изтриват от това, че по-късно той разбира, че тя е била права да постъпи така, а по-скоро от опита му да разбере как първоначалната ситуация в детството е предизвикала толкова много записи на „НЕ СЪМ ДОБЪР". Само това може да ни освободи от тяхното непрекъснато възпроизвеждане в настоящето. Ние не можем да изтрием записа, но можем да предпочетем да го изключим!

Както Възрастният осъвременява данните от Родителя, за да определи кое е валидно и кое не, по същия начин той осъвременява и данните от Детето, за да определи кои чувства могат да се изразяват безопасно. В нашето общество се смята подходящо жена да плаче на сватба, но не се смята подходящо тази жена да крещи на съпруга си след празненството. Все пак както плачът, така и крещенето са емоции в Детето. Възрастният овладява израза на емоциите. Възрастният, който се намира вътре във Възрастния от тази фигура, се отнася за осъвременените данни от действителността. (Фактите някога показваха, че пътуването в Космоса е фантазия; сега зная, че то е действителност.)

Друга една от функциите на Възрастния е определянето на вероятностите. Тази функция се развива бавно при малкото дете и очевидно за повечето от нас трудно успява да се прояви в пълна степен през целия ни живот. Малкият човек непрекъснато се сблъсква с неприятните алтернативи (или ще си изядеш спанака, или ще минеш без сладолед), които представляват твърде малко стимули за изследване на вероятностите. Неизследваните вероятности могат да обусловят много от неуспешните ни транзакции и неочакваните сигнали за опасност могат да направят Възрастния по-слаб, да предизвикат у него повече задръжни реакции, отколкото се очакват. Има общи неща тук с часовника на борсата в период на инвестиционна треска, който може да изостава с много часове в дните на активни сделки. Понякога ние говорим за това забавяне като за „компютърно закъснение", мярка против което е старата, позната практика да „броиш до десет".

Способността за установяването на вероятността може да бъде повишена чрез съзнателно усилие. Подобно на мускула в тялото Възрастният расте и увеличава ефикасността си чрез тренировки. Ако той е нащрек за възможността от неприятност чрез определяне на вероятността, може да намери решения, за да посрещне тази неприятност, ако и когато тя дойде.

При достатъчно силен стрес обаче Възрастният може да бъде разстроен до такава степен, че емоциите да вземат връх по неподходящ начин. Границите между Родителя, Възрастния и Детето са лесно накърними, понякога неясни и уязвими спрямо онези постъпващи сигнали, които имат тенденция да възраждат ситуации, изпитани от нас в безпомощните дни на детството, когато сме били зависими. Понякога Възрастният е затрупан от сигнали за „лоши новини", които са толкова завладяващи, че той остава само „зрител" в транзакцията. Индивид, изпаднал в такова положение, може да каже: „Знаех, че това, което правя, е погрешно, но самият аз нищо не можех да направя."

Нереалистични, ирационални, неприсъщи за Възрастния реакции се наблюдават при положението, което се означава като травматична невроза. Опасността или сигналът за „лоши новини" нанася удар върху Родителя и Детето по едно и също време с нанасянето на удар и върху Възрастния. Детето реагира по начина, по който е реагирало първоначално — с чувството, „НЕ СЪМ ДОБЪР". Това може да предизвика всякакви видове регресивни явления. Индивидът може да се почувствува отново малко, безпомощно, зависимо дете. За едно от най-елементарните явления от този вид се смята блокирането. Някои от местата, където това може да се наблюдава, са психиатричните клиники, които имат политика на заключени врати. Когато вратата се хлопне след новия пациент, неговото отдръпване в себе си е бързо и явно. Затова аз съм против лекуването на пациенти по схема, в която ударението пада върху родителската грижа. Полагането на грижи за безпомощното Дете в индивида отлага процеса на реконструиране за възстановяването на Възрастния в неговата изпълнителска функция.

Идеалната болница би изглеждала като удобен мотел с „място за игра" за Детето, която обкръжава сградата на клиниката, в която се прави всичко възможно да се постигне автономия на Възрастния. Сестрите не трябва да носят униформи или да играят ролята на родители за пациентите. Напротив, сестри в обичайните си дрехи, с които ходят по улицата, ще използуват своите умения и знания, за да помогнат на всеки индивид да опознае идентичността на своите Родител, Възрастен и Дете.

При нашето лечение ние използуваме някои разговорни ключови фрази като „Защо не останеш в твоя Възрастен?", когато някой разбере, че чувствата му надделяват. Друга подобна фраза е „Каква е била първоначалната транзакция?". Тя се задава, за да послужи за „включване на Възрастния", за да анализира той приликата между постъпващия в момента сигнал, който предизвиква сегашното разстройство и първоначалната транзакция, при която малкото дете е изпитало страдание.

Непрекъснато извършващата се работа от Възрастния се състои тогава в контролирането на старите данни, като той може да ги признава за валидни или невалидни, и да ги подрежда в картотеката за бъдеща употреба. Ако тази работа върви гладко и е налице относителна липса на конфликт между това, което е втълпявано, и това, което съществува в действителност, компютърът е свободен да извършва нова работа — творчество. Творчеството се ражда от любопитството в Детето, както се ражда и самият Възрастен. Детето обезпечава „искам да", докато Възрастният обезпечава „как да". Съществена предпоставка за творчество е компютърното време. Ако компютърът е затрупан със стара работа, малко време му остава за нова. След като веднъж вече са проверени, много директиви от Родителя стават автоматични и по този начин освобождават компютъра за творчество. Много от нашите решения във всекидневните ни транзакции са автоматични. Така например, когато видим стрелка, която сочи надолу по еднопосочна улица, автоматично се въздържаме от това да тръгнем в обратната посока. Ние не включваме нашия компютър в продължителна обработка на данни за това, как е конструиран пътят, каква е статистиката от злополуките или как се рисуват пътните знаци. Ако трябваше да започнем отначало при всяко решение или да оперираме изцяло без данните, които са ни предоставени от нашите родители, компютърът ни рядко би имал време за творчески процес.

Защото печалното в сериозното настроение се състои във факта, че честно и без измама, по един напълно човешки начин порицава това, което означава да си дете.

Съвсем рано в живота всяко дете стига до заключението „Аз не съм добър". То също така прави заключение и за своите родители: „Вие сте добри". Това е първото нещо, което то проумява за времето, откакто съществува в резултат на опита си да разбере себе си и света, в който живее. Тази позиция — АЗ НЕ СЪМ ДОБЪР — ТИ СИ ДОБЪР — е най-определящото заключение в живота му. То се записва трайно и ще влияе на всичко, което детето прави. Тъй като това е заключение, то може да бъде сменено от друго заключение. Но не, преди да бъде осъзнато.

За да подкрепя тези твърдения, аз бих искал да посветя първата част от тази глава на анализ на ситуациите, в които се намира новороденото, малкото дете и порастващото дете, както в годините, преди да проговори, така и след това. Много хора твърдят, че са имали „щастливо детство" и не са стигали до заключението „АЗ НЕ СЪМ ДОБЪР — ТИ СИ ДОБЪР". Аз съм сигурен, че всяко дете прави такова заключение въпреки „щастливото детство". Първо бих искал да разгледам ситуацията при навлизането му в живота и да наблегна на факта, че събитията от раждането и докато е в бебешка възраст се записват, въпреки че не се припомнят.

В тази връзка ние отбелязваме отново заключенията на Пенфийлд, че мозъкът изпълнява три функции: (1) записване, (2) припомняне и (3) повторно преживяване. Въпреки че припомняне на най-ранния период от живота не е възможно, ние имаме доказателства, че можем и действително преживяваме отново най-ранния опит под формата на връщане към състоянието на чувствуване при новороденото бебе. Тъй като бебето не може да използува думи, неговите реакции се ограничават до усещания, чувства и може би неясни, архаични представи. Неговите чувства се изразяват чрез плач или чрез различни движения на тялото, които говорят или за страдание, или за успокоение. Неговите усещания и представи, макар и неизразими поради безсловесността му по времето, когато са били записани, наистина се възпроизвеждат отново понякога в сънищата по-късно в живота.

За илюстрация: Една пациентка разказа сън, който й се явява през целия й живот. Всеки път, когато сънувала този сън, тя се събуждала в страхотна паника, с учестено сърцебиене и затруднено дишане. Тя се опитваше да опише съня, но не можеше да намери думи за това. При един от опитите за описването му тя каза, че се чувствува като че ли е „просто мъничко, дребно, малко същество и големи, огромни, кръгли космически предмети се въртят като вихрушка около мен, подобно на гигантски спирали, които стават все по-големи и заплашват да ме погълнат, и аз, като че ли изчезвам в това грамадно чудовищно нещо". Въпреки че нейният разказ беше съпроводен с наблюдението й, че губи своята самоличност, самото наличие на крайна паника може да означава, че може да съществува страх това да не би да й коства живота, просто като първична биологична реакция спрямо заплахата от смърт.

След известно време тя пак ми разказа съня. За първи път от една година насам той й се беше присънил. Тя пътувала и със съпруга си обядвали в един отдалечен от пътя ресторант с по-висока категория, отколкото е било качеството на сервираната им храна. Тя не се чувствувала добре, когато се върнали в хотела си, така че легнала да си подремне. Заспала. Не след дълго се събудила в паника от същия този сън. Тя почувствувала също така остри спазми в корема, които „удвоиха страданието". Никакво събитие в последно време не е предизвикало тревога и ужасният сън, изглежда, е имал някаква пряка връзка със силната преобладаваща болка в корема. Сънят все още не можеше да се опише; все пак тя съобщи за друго едно усещане — чувството, че се задушава.

Известна информация за майката на пациентката подсказа възможния произход на този сън. Майката — едра, пълна жена, кърмела децата си и смятала, че няма проблем, който яденето да не може да излекува. Идеята й била, че добре гледани деца са тези, които са добре нахранени. Тя била също така агресивна, властна жена. Ние предположихме (което беше единственото, което можехме да направим), че сънят води началото си от времето, преди пациентката да е можела да си служи с думи, тъй като сега не можеше да предаде съдържанието му. Асоциацията със спазмите в корема подсказа, че има връзка с някакъв ранен опит от хранене. Съществува вероятност, че ако като бебе пациентката се е нахранила или поне е имала чувството, че е сита и е спряла да се храни, майката да е настоявала да яде още. (Това е било преди времето на залъгваме при храненето: „Наяж се добре, за да си сита дълго време".) Така че чувство за халюцинации в състояние на сънливост, задушаване и спазми в корема е могло да се породи. Съдържанието (малкото същество, погълнато от огромни космически тела) би могло да бъде възпроизвеждане на бебешкото възприятие на нейното положение — самата тя, малката прашинка, която се поглъща от огромни кръгли неща, гърдите на майката, или нейното внушително присъствие.

Такъв материал от сънищата подкрепя.предположе-нието, че нашият най-ранен опит, макар и да е неизразим, се записва и наистина се възпроизвежда в настоящето. Друг признак, че опитът започва да се записва от момента на раждането, е запомнянето на неща от миналото. Реакциите на бебето към външни стимули, въпреки че в началото те са инстинктивни, скоро започват да отразяват придобит при известни условия или записан опит. Така например то се научава да се обръща натам, откъдето се чуват стъпките на майката. Ако наистина целият опит и чувства се записват, тогава можем да разберем изключителната паника, ярост или страх, които ние изпитваме в някои ситуации днес, като че ли отново изживяваме първоначалното състояние на паника, ярост или страх, които сме изпитвали като малки деца. Ние можем да гледаме на това като на възпроизвеждане на оригиналния запис.

За да се разберат приложенията, необходимо е да се разгледа самото състояние на детето. Ако разгледаме, ние виждаме линия, която представлява периода от време от момента на зачеването до петгодишна възраст. Първата част от този период включва деветте месеца между зачеването и раждането. През тези девет месеца се слага началото на живота, и то в най-идеалната среда, в която индивидът може някога да съществува. Този отрязък от живота се означава като състояние на симбиоза.

След това при биологичното раждане малкият индивид само за краткия отрязък от време, състоящ се от няколко часа, бива изтласкан в катастрофално различно състояние, при което той е изложен на външни и несъмнено ужасяващо крайностни въздействия на студ, грубост, натиск, шум, липса на опора, ярка светлина, отделяне и изоставяне. Бебето за кратко време е откъснато, отделено, разделено, не е свързано. Общото на много теории за травмата при раждането е схващането, че чувствата, предизвикани от това събитие, са били записани и съществуват под някаква форма в мозъка. Това схващане се подкрепя от големия брой повтарящи се сънища от вида „дренажна тръба", които толкова много хора преживяват след крайни стресови ситуации. Пациентът описва сън, в който той се намира в относително спокойна водна маса, откъдето е изхвърлен в канал или дренажна тръба. Той изпитва чувството за увеличаваща се скорост и натиск. Същото чувство се изпитва и в състояние на клаустрофобия. Бебето е обсипано от непреодолими, неприятни дразнители и чувствата в резултат на тях са според Фройд образец за всяка тревога по-късно