Разкрити мистерии от книгата "Данаил" Емерсон

Ако убийството изглежда да е някак си неестествено разрешение на проблема, ние бихме си спомнили, че то е било разрешение за проблемите на други двама членове на Навуходоносоровите потомци, Авил Мардук и Лабаши Мардук. Освен това, ние притежаваме изявлението на Набонидусовата стела (бел.пр. в древността, каменен стълб или плоча с надпис или изображение) и летописите на Кир, че градът е бил превзет мирно и тихо, и че това е станало поради недоволството на Мардук от царската къща. Още едно нещо: предатели е имало тогава има и днес, и винаги те биха желали да покрият следите си, ако е възможно, или поне да дадат на мръсната си и долна работа една патриотична, религиозна или морална аура.

ГЛАВА 7

КОЙ Е БИЛ ДАРИЙ?

Ние напущаме обстановката на Нео-вавилонския дворец и идваме до структурата на Персия. С изключение на идентификацията на заговорниците и на самия Данаил, всичко друго е изключително персийско: личността и силите на царя; законите на страната и религиозното участие. Нищо в главата не противоречи на една монотеистична ситуация. Всичко е в пълен контраст с предшестващите глави. Тук не се споменава за богове (в множествено число), нито за свещеническа йерархия - халдейци, астролози, гадатели. Обстановката е изцяло нова.

Вавилон е дошъл под ново управление и под един нов господар, именно под ръководството на Мидянина Дарий, който бил на възраст около шестдесет и две години. Установена е била една персийска система на управление, която заместила Нео-вавилонския период.

В глава 6 ние четем:

" 1 Видя се добре на Дарий да постави над царството сто и двадесет сатрапи, които да бъдат по цялото царство,

2 и над тях - трима князе, един от които беше Данаил, за да дават тези сатрапи сметка на тях и така царят да не губи.

3. В това време този Данаил се отличаваше от другите князе и сатрапите, защото в него имаше превъзходен дух; и царят намисли да го постави над цялото царство" (6:1-3).

Когато, според Ксенофон, Кир е трябвало политически да преобразува царството, персите и другите фаворити, които са му помагали да овладее империята, заедно с Дарий са се стараели да прилагат тази политика, поне за времето, през което са участвали в държавната служба, с цел да причинят колкото е възможно по-малко смущение на съществуващия ред, докато персите бъдат в състояние напълно да се ориентират за проблемите на тяхната нова завоювана територия. Както асирийците, те са открили, че управляващият Вавилон е бил много докачлив. Констатирали, при два или три отделни случаи, че вавилонците са имали обичай да се бунтуват.

Ако правилно прочетем Ксенофон виждаме, че дори Кир, две години по-късно, изглежда искрено е желаел да смути колкото е възможно по-малко статуквото. Тези първи стихове ни говорят, че Данаил, на когото е била дадена от Валтасар изключителна почит като трети управител на вавилонското царство, е включен в новата държавна служба. Поради превъзходния дух, който бил в него, бил предпочетен измежду другите да заеме първото място в новото управление. Той дължал тази позиция изключително на Дарий. В противен случай, по всяка вероятност, би загубил избора, от самите сатрапи.

Относно халдейците, за които предположихме, че са предали града на Кир, не би ли било подходящо да бъдат и те възнаградени заедно със сатрапите, дори на някой от тях да му се даде място да бъде един от тримата князе? Наистина, когато градът е бил предаден, не би ли било възможно това да е част от сделката?

" 4 Тогава князете и сатрапите се стараеха да намерят причина против Данаил относно делата на царството; но не можаха да намерят никаква причина или вина, защото той беше верен и в него не бе намерена никаква погрешка или вина" (6:4).

Когато четем тези стихове, у нас се поражда чувството, че за Данаил не съществува достатъчен мотив да бъде обвинен като участник в самия заговор, нито собствена негова заслуга относно внезапното му появяване. Никак не е странно, че тази Данаилова неподкупност и религиозна безскрупулност постепенно би могла да изгради една опозиция към самия него в това иначемислящо чиновничество. Но тук, според общото мнение, в началото на една ново организирана държавна служба, да се развие внезапно един единодушен и горчив антагонизъм, е нещо необикновено, и изисква допълнително обяснение. Не е достатъчно само да се каже, че един непознат, новоназначен служител, привърженик към един незнаен и слаб Бог, изведнъж е бил приет и наблюдаван с отвращение от неговите колеги служители и то до положение на опит за убийство.

За щастие, ние вече имаме ключа. Документът специално набляга на близостта на заговорниците с Данаиловите обичаи и характер. Съвсем ясно, той не е бил абсолютно непознат и е бил омразен до положение на опит за убийство, дори да не е имало достатъчен период от време, в което някаква възможна, лична неприязненост да стане легитимна почва за подобна омраза.

Какво в действителност е мотивирало тези заговорници? И кои са били те? Ако приемем, че са били в двореца във Вавилон и допуснем, че повечето от тях са били част от държавните служители във Вавилония, (които заедно с Данаил, са били в управлението през дните на Валтасар и които може би са взели участие в убийството му), и ако си спомним, че този е същият Данаил, който при три отделни случаи е показал тяхната невъзможност да посрещнат служебните си функции в тълкуването на тайните на боговете, ние започваме да виждаме проблясък относно тази материя. Когато прибавим към това възможността, че Данаил може би е бил запознат със заговора на тези халдейци срещу Валтасар, или най-малко е подозирал, и имаме предвид следващия факт, че през всичките години на своето пленение, Данаил е бил безстрашен защитник на Йехова, тържествуващ над неспособността на Мардук, и че това превъзходство е било показано чрез свръхестествени сили, без наличието на измама, ние вече имаме един силен случай, и очевидно едно много добро обяснение.

Ако отхвърлим интерпретацията представена в предшестващите глави, този стих изглежда не е на място, но ако приемем загатванията, които са ни дадени преди (т.е. едно свещенство дискредитирано от Божието свидетелство за Вавилон чрез чудеса; Данаиловото възвишение до властта на Навуходоносор; неговата последна реабилитация при съда на Йехова над Валтасар; неговият упрек срещу царя и пророчеството му за бързото падане на Вавилон) и ако можем да приемем за очевиден, както направихме в предшестващите глави, един религиозен конфликт, при който домът на Навуходоносор е бил страхотно повлиян от Данаил и от неговия Бог, и ако правилно приемем факта, че е съществувала една реакционна група центрирана във Валтасар, представляваща силна опозиция на всяко подобно влияние, може би ние имаме обяснение тук, в противен случай, всичко е било просто лична антипатия основана единствено на завист. Тези мъже (т.е. заговорниците в групата), не са били чужди на Данаил, дори те са познавали неговия характер и праведност, и съвсем ясно са заявили:

" 5 ...Няма да намерим никаква причина против този Данаил, освен ако не открием нещо относно закона на неговия Бог" (6:5).

Тогава, напълно естествено е да предположим, че тази група се е състояла от много бивши държавни служители и свещенически лидери. И всички те са били мотивирани от едно решение да се отърват от този първи княз. Йосефус казва, че те са били подтикнати към това решение от завист. В противен случай, липсва ни основателен мотив за тази жлъчна атака към един предпочетен от царя държавен служител. Интригата, на която те са били инициатори, говори за тяхната липса на интелигентност, ако не и за моралните им стандарти и показва също така, че те правилно са оценили Дарий, който очевидно е бил суетен, но не и мъдър. Обаче, не е бил и зъл.

Някакъв приятен лъх, относно ситуацията, се съдържа в арамейския глагол, който е преведен като "assembled - събран" в английското издание на Кинг Джеймс, но има подзначения на "притискам в", "щурмувам в", "шумно пристигам".

Апелът е дошъл не само до суетността на Дарий, но изглежда е имал значение акцентиращо върху силата и авторитета на новия цар. Нищо друго не е имало такава стойност за тези конспиратори, които не се страхували да направят опит за унищожението на един човек, който е бил под крилото на царското благоразположение. Това ни показва каква е била тяхната оценка на царския характер. В седмия, осмия и деветия стих ние четем:

" 7 Всички князе на царството, наместниците и сатрапите, съветниците и управителите, като се съветваха, решиха да поискат от царя да издаде указ и да обяви строга забрана, че който, до тридесет дни, би отправил някаква молба до който и да било бог или човек освен до теб, царю, той да бъде хвърлен в рова на лъвовете.

8 Сега, царю, утвърди забраната и подпиши писмената й форма, за да не се измени, според закона на мидяните и персите, който не се изменя.

9 Затова цар Дарий подписа писмената забрана" (6:7-9).

Това е било необмислено решение на новия коронясан цар, чийто авторитет е току-що започнал да се изгражда и това изглежда е една възможност изпратена от небето да укрепи този авторитет в умовете на новите поданици. Изявлението, че "всички князе" и т.н. са се съветвали заедно е несъмнено една лъжа. Данаил не се е изненадал и не е отстъпил, факт който е изцяло съвместим с неговата интелигентност, опитност и проницателност. Тогава той е бил поне на осемдесетгодишна възраст. От дните на младостта си той бил поставил вярата си в Бога, а не в човека. Десетият стих продължава разказа:

"10 А Данаил, щом научи, че била подписана писмената забрана, влезе у дома си и като държеше прозорците на стаята си отворени към Ерусалим, падаше на колената си три пъти на ден, молещ се и благодарящ пред своя Бог, както правеше и преди това" (6:10).

Очевидно, било е много лесно на заговорниците да разкрият неговия молитвен живот, тъй като несъмнено те са знаяли обичаите му. Независимо дали това е било направено от един подстрекател или чрез някои други средства, факт е, че те вече са имали нужната информация и свидетелски показания. Единадесетият стих описва постъпката им:

"11 Тогава онези хора се събраха и откриха, че Данаил отправяше молба и се молеше пред своя Бог.

12 Затова се приближиха и говориха пред царя за царската забрана, като казаха: Не подписа ли ти забрана, че всеки човек, който до тридесет дни би отправил молба до който и да било бог или човек, освен до теб, царю, ще бъде хвърлен в рова на лъвовете? Царят отговори: Това е вярно, според закона на мидяните и персите, който не се изменя.

13 Тогава те казаха пред царя: Онзи Данаил, който е от пленените юдеи, не зачита нито теб, царю, нито подписаната от теб забрана, а принася молбата си три пръти на ден" (6:11-13).

Четиринадесетият стих ни дава благоприятното виждане на един цар, ако не от гледището на управленческата си правоспособност, то от личното си становище, защото

"14 Тогава царят, като чу тези думи, много се наскърби и взе присърце да отърве Данаил; и се трудеше до залязването на слънцето да го избави" (6/14).

Съществуват някои изводи, за които би могло само да се предполага. Ако Навуходоносор, който не е успял да има подходяща интерпретация на съня си, би могъл да заплаши и вероятно да изпълни унищожението на една цяла силна социална група, защо Дарий да не може, тъй като очевидно това е било преднамерен капан както за самия него, така и за Данаил? Навуходоносор би екзекутирал заговорниците. А защо Дарий да не е в състояние да направи това? Истината е, че Дарий не е Навуходоносор.

Второ, Той е бил обвързан от персийския обичай, според който е длъжен да приложи един веднъж издаден закон, и е извън човешката възможност да бъде отменен, независимо че не е бил справедлив. При някои случаи това не е така страшно, защото по този начин може да се отстрани причината за едно управленческо объркване; обаче, също така би трябвало един цар съвсем лесно да промени решението си специално, когато е продиктувано от един раболепен съвет на старейшини и когато самият той е отговорен за това решение и то не за някой друг човек, но за самия себе си. Тук също така, може би има загатване за доктрината на непогрешимостта на божествено назначените монарси, според която веднъж изговорена дума и веднъж издаден закон би трябва да се счита като непроменяем понеже идва от безпогрешен източник. Обаче, може би този цар не е достатъчно силен и хитър да избави Данаил от тази дилема.

В книгата Естир, ние виждаме подобрението на една непогрешима заповед издадена от Асуир. Тук смъртното наказание също не е било отменено, но на юдеите е била давана възможност да защищават себе си. Дарий не е бил открил такъв начин. Обаче, в шестнадесетия стих, разказът продължава с изпълнението на един декрет, но с истински човешки и човечен аспект проявен от царя, когато казва:

"16...Твоят Бог на Когото ти служиш непрестанно, Той ще те отърве" (6:16).

17 После, като донесоха камък и го поставиха върху устието на рова, царят го запечата със своя печат и с печата на големците си, за да не се измени никакво намерение относно Данаил.

18 Тогава царят отиде в палата си и пренощува гладен; нито остави да донесат пред него музикалните инструменти; и сънят побягна от него.

19 На сутринта царят стана много рано и побърза да отиде при рова на лъвовете.

20 И когато се приближи до рова, извика с плачевен глас към Данаил: Данаиле, служителю на живия Бог, твоят Бог, на Когото ти служиш непрестанно, можа ли да те отърве от лъвовете?

21 Тогава Данаил отвърна на царя: Царю, да си жив довека!" 6:17-21).

Това, което царят не би могъл да направи, Бог го бе направил. И правейки това, Той е дал на Мидянина Дарий едно свидетелство, което е било изключително знаменателно за него, резултат от Божията дълбока загриженост към неправдата, в която самият Дарий е бил частица..

"23 Тогава царят се зарадва много и заповяда да извадят Данаил от рова. И когато Данаил беше изваден от рова, никаква повреда не бе открита у него, защото беше уповал на своя Бог" (6:23).

Цар Дарий може да е бил слаб и може да е бил използван от тези вавилонски заговорници, но тук виждаме една незабавна промяна на мислите му и проява на внезапно чувство на справедливост, което ни кара да разберем, че той не е бил изцяло безпомощен. Разказът продължава с двадесет и четвъртия стих:

"24 Тогава по заповед на царя докараха онези хора, които бяха наклеветили Данаил и хвърлиха тях, децата и жените им в рова на лъвовете; и преди да стигнат до дъното на рова, лъвовете ги нападнаха и счупиха всичките им кости" (6:24).

Дали царят, в своето желание да прояви справедливост към тези интриганти, е извършил една по-голяма несправедливост като пожертвал техните деца и жени? Ние не би трябвало да защитаваме персийската справедливост (тя не е библейска, след като имаме предупреждението в Езекиил 18:20). Обаче, такъв е бил обичаят на ориента да се приеме единството на мъжа със семейството си и също да се приеме като нещо естествено, когато съпругът и бащата са виновни, съпругите и децата също биват замесени в тяхната вина. Тази предпоставка може би е вярна или може би не, но тук е мястото да се каже, че тогава децата са израствали с идеи за отмъщение, а техните родители и съпруги са поощрявали у тях жаждата за отмъщение и дори са ги подтиквали да участват в разни конспирации. Не такава е библейската справедливост; тя казва, че всеки човек отговаря за собствените си грехове, а не за тези на своите родители, но този вид справедливост не е бил характерен само за персите, понеже има безброй много примери на подобна "справедливост" и в другите народи, записани в летописите на много деспотични владетели.

Стихове 25 и 26 описват указа, прокламиран от Дарий:

"25 Тогава цар Дарий писа до всичките племена, народи и езици, които живеят по целия свят: Мир да се умножи на вас!

26 Издавам указ - в цялата държава, над която царувам, да треперят хората и да се боят пред Данаиловия Бог, защото Той е живият Бог, Който е утвърден довека, и Неговото царство е царство, което няма да се наруши, и властта Му ще трае докрай" (6:25,26).

Ако бихме узнали, дали този декрет е бил публикуван във Вавилон, написан вероятно от вавилонските писари, ние не бихме се учудили, че той не е дошъл до нас като част от колекцията на персийски документи, дори ако по друг начин превратността на времето е позволила да дойде до нас. Наистина би било странно ако някои от бележниците, противно на интересите на свещеническия състав биха се изплъзнали от тяхното нежно великодушие. Обаче, Йосефус предлага Ахмета като място, до което накрая Данаил е бил заведен. Преди всичко, каквото е предполагал за Данаил, Валтасар го прокарва до края на собственото си царуване. Йосефус добавя:

"Сега, когато Данаил е станал така знаменит и популярен, поради мнението, което хората са добили, че е любим на Бога, той изградил една кула в Екбатана, в Мидия; която е изящно здание и чудно направена, като спомен, и е запазена до този ден, и който я види, непременно ще си помисли, че е изградена в близкото минало. Когато някой погледне към нея, ще констатира, че цветовете й са така свежи и прекрасни, и няма начин да остарее още дълго време; въпреки, че зданията са подвластни на времето както хората, те остаряват така както те, така и с течение на годините тяхната сила намалява и красотата им увяхва. Сега, до този ден, там в тази кула погребват царете на Мидия, Персия и Партия, и един юдейски свещеник, е възложил грижата си на нея; което нещо също е запазено до този ден" (Йосефус, Бк. Х, гл. 11. 7. стр.370).

Изявлението в 6:28, че "Данаил благоденстваше през царуването на Дарий и през царуването на персиеца Кир" (6:28), дава отговор на претенциите на някои, че Дарий мидянинът (5:31), бил идентичен с Кир персиеца. Това не ни помага да преведем арамейския съюз като "дори" отколкото като "и", защото Данаил специфично идентифицира Дарий като мидянин (5:31) и че е от рода на мидяните (9:1) и също така, говори специфично за Кир като персиец.

Като разгледаме свещеното писание и се опитаме да преценим другите авторски цитати, получава ли се нещо от този порядък?

(1) Завоюването на Вавилон е станало от Дарий и Кир, като Кир се считал като действителен завоевател и генерал на фронта.

(2) Може би Ксенофон е прав, когато ни казва, че Кир, който бил върховен господар, прехвърлил завоюваното царство на Дарий, който го приел.

(3) Дарий обединил Вавилония като цялостна империя и я реорганизирал под властта на трима князе и 120 сатрапи, и поставил Данаил за шеф на князете.

(4) Заговорниците против Данаил са действали докато Дарий все още е бил във Вавилон. Обстоятелствата изглежда са подходящи за тази обстановка.

(5) Самите заговорници, или тези подбудени от свещенството на Мардук, са били поразени и наказани, а Данаил възстановен като княз.

(6) Дарий се върнал в своята стара столица Екбатана (Акмета), като взел със себе си Данаил.

(7) Дарий умрял след две години. Кир го наследил и назначил Камбисес за свой заместник-управител, а Габриас за губернатор на Вавилон.

Според Циропедията, последните персийски царе са имали три резиденции, в зависимост от сезоните на годината: Екбатана през лятото; Вавилон през зимата; Суза (Шушан) през пролетта. Циропедията (VII, VI, 22) ни казва следното:

"Самият Кир построил дома си в центъра на своето владение, а през зимния сезон прекарвал седем месеца във Вавилон, защото там климатът бил топъл, през пролетта прекарвал три месеца в Суза, а в разгара на зимата прекарвал два месеца в Екбатана".

Записът продължава:

"25 Тогава цар Дарий писа до всичките племена, народи и езици, които живеят по целия свят: Мир да се умножи на вас" (6:25).

Тук, отново, Дарий е говорил като всемирен монарх. Не е имал видимо ограничение във властта си, нито загатване за някаква зависимост от някой и нито на един не е бил длъжен да отговаря. Отново би трябвало да акцентираме на факта, че освен ако Данаил ни е дал неточен отчет, Дарий е претендирал за господство над една империя, която откакто Вавилон е бил завоюван, се е простирала до Средиземноморието на запад и до Индия на изток. В този цитат, Данаил се съгласява, поне негласно, с претенциите на Дарий за пълновластие. Прокламацията на Дарий продължава:

"26 Издавам указ - в цялата държава, над която царувам, да треперят хората и да се боят пред Данаиловия Бог; защото Той е живият Бог, Който е утвърден довека, и Неговото царство е царство, което няма да се наруши, и властта Му ще трае докрай.

27 Той избавя и отървава, и върши знамения и чудеса на небесата, и на земята; Той е, Който отърва Данаил от силата на лъвовете" (6:26,27).

Когато четем тази прокламация и си припомним за вълнението на Дарий при лошата ситуация, в която се намираше Данаил, ние бихме се учудили, ако тук отново чуем изявлението, че Дарий (Циаксарес II) е бил слаб и чувствен (Кир. 1, 5, VIII, 7) и може би не е имало клевета, ако разбира се, се допуснат като изключение мотивите на измамниците. Разбира се, той е бил слаб в това, че заговорниците срещу Данаил, са имали смелост да устроят такава горчива обида на царя, по отношение на неговия фаворитен служител. Бихме могли да си представим яростта и ефективността, с които Навуходоносор би реагирал при подобни обстоятелства, въпреки, че вавилонският закон не е бил като персийския. Но прокламацията на Дарий е била направена по подходящ начин чрез един смирен еврейски владетел, без да се промени дори и една дума.

"28 И така, този Данаил благоденстваше през царуването на Дарий и през царуването на персиеца Кир" (6:28).

От този стих виждаме, че приятелството на Дарий към Данаил е било устойчиво и последователно. Два века юдейският народ е продължавал да съществува под окупацията на Мидо-Персийското царуване и то в абсолютна любезност. Ние чуваме, че не е имало нито горчивина, нито бунт, нито персийско преследване на израелската религия.

Преследването описано в книгата Естир, е било подклаждано единствено от агагеца Аман, а не в резултат от персийска омраза. Под персийското управление, Израел се е върнал в собствената си страна и съградил отново храма и градските стени. Опозицията е идвала от не-персийски източници. Ние не знаем дали религиозните реформи под Зороастър са проникнали в персийското общество или царският дворец е проявил нещо като религиозна търпимост към израелската вяра, подкрепяна от свидетелството на Данаил и вероятно от еврейските Писания. Това е възможно тъй като бяхме уверени от Хауг, че в самото начало, Зороастър е акцентирал на монотеизма (Хауг стр.299). Това, което знаем е, че когато са се конфронтирали с нахлуването на Александър, юдеите са избрали да останат лоялни към Персия докато това е било възможно за да избегнат превземането на града.

С това завършва историческата секция на Данаил, без ни най малко загатване за македонското преследване (за което, както изглежда, е била писана книгата) и то с непалестински местен колорит и без грешка на перото се предава израелското завръщане в страната.

Петата глава на Данаил завършва с едно изявление: "И мидянинът Дарий, който беше на около шестдесет и две години, превзе царството", а шестата започва така: "Видя се добре на Дарий да постави над царството сто и двадесет сатрапи, които да бъдат по цялото царство"

На пръв поглед, това е ясно и просто изявление; че един мъж на име Дарий мидянинът е наследил халдейския цар, Валтасар, като владетел на вавилонската империя. Той не е бил централна личност, но сам е окупирал империята. На това се набляга по-нататък, когато по-късно четем:

" 1 В първата година на Дарий, Асуировия син, от рода на мидяните, който бе поставен за цар над халдейската държава" (9:1; 11:1).

Преди Данаил 10:1, изобщо не се съобщава за Кир, персиеца, да е играел някаква роля. Едва тогава се споменава за годината на неговото царуване. Също нищо не се казва за неговия подвиг, който според светски източници е бил действителен завоевател на Вавилон. В двете по онова време светски описания (летописите на Кир и Набонидус), нищо не се споменава за Дарий. Кир е определеният завоевател на Вавилон и цар.