Разкрити мистерии от книгата "Данаил" Емерсон

При оценката на конфликтните свидетелства в светлината на нашето настояще познание, по отношение на тези източници, ние разбираме първо, че има четири описания за падането на Вавилон (три рапорта направени веднага); пророк Данаил, пророк Еремия (специално глава 51), летописите на Набонидус и Кир. Единствен Еремия не е бил във Вавилон, но бил в контакт със заточениците. Но Боутфлауер цитирайки Олмстеад, дава следното предупреждаващо официално съобщение:

"Погледнато повърхностно, нищо не изглежда по-сигурно от прецизността на летописите по онова време. Но ние би трябвало да вземем под съображение, че тези съобщения са били официални. Поради този факт, както набляга Олмстеад, проличават тяхната сила и тяхната слабост...Както всички официални рапорти, било то древни или съвременни, тези документи са били редактирани до такава степен, че да бъдат трудно разбрани и преценени" (Боултфлауер стр.130).

Обратно на това, причината, щото Писанието да казва с авторитет истината на цялата човешка раса, е точно тази липса на редакция, която винаги е имала за цел да обслужва единствено царската или семейната гордост и интерес. Уникални случаи са сред древните или съвременни документи, в които паденията, греховете грешките и подлите намерения на хората и народите да се били излагани в действителна пълнота, без да се икономиса нищо от тях, било то възвишено или долно. Обаче, Давидовият грях, Соломоновото морално падение, Ровоамовата глупост, Озиевата самонадеяност, неблагодарността на Йоас, отстъплението на две трети от юдовите царе, покварата и идолопоклонническата характеристика на народа, всичко това в Писанието се излага в нелакирана откровеност от библейските герои, които са рискували живота си, но са казвали винаги истината. Защо те не са вярвали преди всичко на древните съобщения? Защо не винаги Писанието е било критерий, чрез който древните документи да бъдат проверявани, когато става въпрос за една и съща материя? Особено като се има предвид най-важния фактор - просветлението на Светия Дух?

Второстепенните източници са многобройни; Херодот, Ктезиас, Абиденус цитирайки Мегашенес, Юстин, Йосефус, Ехилус, Диодорус, Страбо, Ксенофон - всеки един, от които е бил зависим от тези или от други първостепенни източници, които сега са непознати и може би не са били с по-голяма валидност.

Ще се опитаме да изтъкнем два от първостепенните източника, които са опетнени и показват очевидна целенасочена редакция. Един от най-цитираните второстепенни източници, Херодот, очевидно съвсем преднамерено е заблудил своите информанти и последващи писатели, които просто са повторили тези грешки, доверявайки се на него. От друга страна, няма причина да подозираме подобна склонност на Еремия или Данаил да измислят един несъществуващ цар и да дадат превъзходство на един подчинен народ (т.е. на мидяните), или да опишат отличителните черти на едно несъществуващо царство, както Ехилус и Ксенофон (по-специално последният), които по такъв начин са били въвлечени в една безсъдържателна измислица. Йосефус е възможно да бъде обвинен в благосклонност към свещения документ, от който е черпил познанията си, но който той не напълно познавал или не добре различавал от светските източници. По отношение на Дарий, той не само не спори, но отива по-нататък като ни дава небиблейска информация, с което ни показва, че неговите източници нямат нищо общо със Стария Завет.

Наклонността на Ксенофон е да изпуска, или смекчава фактите, които не водят до неговата героична слава. Да създаде Дарий, както трябва да направи, дори само по име, като по-висш от Кир, това не би с нищо послужило на подобна цел. Нека изпитаме някои възможности за избор предложени от няколко тогавашни, типични консервативни коментатори.

Относно идентичността на Дарий, мидянина, Кеил е употребил над осем страници за да изследва доказателството за или против Дарий като Циаксарес II. Той цитира обширно от Циропедията и от Херодот с поддръжката на мненията от Хитзиг, и Краничфелд, като идва твърдо до убеждението, че Дарий е Циаксарес II.

Алберт Барнес ни дава нещо кратко (стр.6;10, том 2), но ясно описание на различните теории от времето на Йероним до неговия собствен ден. В него са включени идентификацията на Дарий с Нериглисар като четвърти халдейски монарх, с Астиагес мидянина, с брата на Астиагес, с Дарий Хистаспес и накрая с Циаксарес II, който е неговият собствен възглед. Той цитира Йосефус и Йероним като поддръжници на собствения му възглед.

Клиефот също поддържа идентификацията на Циаксарес. Леуполд цитира Кеил и Клиефот с неодобрение, а Р.Д. Уилсън, и Чарлз с одобрение (стр.246-248). От летописните таблици на Кир, той счита Дарий като Губару. Олбрайт изглежда се съгласява с този възглед. Уалвоорд споменава шест учени, които са благосклонни към възгледа на Губару, но самият той не се обвързва с него. Той дава една отлична, кратка дискусия по този въпрос (стр.132-134). Янг също е неангажиран. В неговия памфлет, Ухиткомб е дал едно цялостно изследване и съвременно изучаване от гледната точка на Дарий като Губару. В този памфлет от седемдесет и две страници, той очевидно дава всички ясни възможности в полза на тази теза (Дарий мидянина, от Дж. К. Ухиткомб).

Пуси, източникът на така много санкционираното разбиране относно критиките на Стария Завет, изглежда е някак си нерешителен относно резултата, но накрая фаворизира Дарий, мидянина като вице-цар над Вавилон под управлението на Кир велики. Роули (в "Дарий, мидянинът и Четвъртата световна империя") в 182 страници идва до заключението, че не е съществувала такава личност на име Дарий, мидянинът. Роули е единственият споменат автор, който има повърхностно виждане за вдъхновението на Писанието. Боутфлауер мисли, че Дарий е Камбусес, а Уисеман, че той е самият Кир велики. Последният недостатъчно е разработил тази своя позиция в статията си в списание "Християнството днес", за да бъде тя правилно оценена.

Следователно, ние имаме право на свободен избор от тези няколко автора, които цитираме:

(1) Дарий като наследник на Валтасар и Набонидус и предшественик на Кир персийски, чието две годишно царуване е помрачено от това на Кир, но повечето светски писатели са пренебрегнали това.

(2) Дарий като вице-цар, заедно с цар Кир.

(3) Дарий като Астиагес или като брат на Астиагес.

(4) Дарий като Губару, един изтъкнат генерал при Кир.

(5) Дарий като Камбусес, син на Кир.

(6) Самият Кир Велики имал второ име Дарий.

(7) Дарий като въображаем характер изявен от Данаил за някоя непозната цел.

Всички тези различни гледища са зависими от тяхната информация извлечена от малко първостепенни източника и тогава напълно естествено, различията да бъдат различни в становищата си, основани върху валидността на техните собствени източници.

Като отнася тази глава към царуването на Дарий мидянина, Данаил се съобразява с това, което изглежда е негова практика в последните шест глави на собствената му книга; датиране на събитията с годината на царуването на съответния монарх.

Както току-що посочихме, теориите относно идентификацията на Дарий мидянина, които го елиминират от списъка на царете (Роули), или му дават статут само на управител (Ухиткомб), или го идентифицират с Кир персийски (Уиземан) също биха ни доказали, че в случая Данаил излиза извън своята обикновена хронология. Изглежда съвсем ясно, че намерението му е било да постави Дарий като царуващ монарх между Валтасар, вавилонянина и Кир персийски, обаче без да посочи продължителността на царуването му.

Освен това, подобни теории са имали за цел да направят невалидни свидетелствата на Данаил, Еремия, Ксенофон и загатването на Есхилус, и да покажат, че могат да окажат известно влияние. Че името Дарий не е измислено, писмено или по друг начин, личи от непрекъснатата употреба в цялата глава (шестнадесет пъти) и то винаги в контекста с неговата царственост, както се подразбира и от прибавеното загатване в неговата прокламация: "...до всички племена, народи и езици, които живеят по целия свят" (не по цялата провинция). Този език е език на цар, а не на управител. Когато си спомним, че Дарий никога не е наречен управител, а Гобриас никога не е наречен цар в някой древен документ и че няма дори и леко загатване, че Данаил е объркал Дарий с Кир, виждаме че предупреждението поставя много тежко бреме на изпитание върху тези, които не са съгласни с Йосефус.

Ухиткомб е защитил много добре гледището на Гобриас. Уиземан пък не е разработил достатъчно своето гледище, ето защо, би могло още много да се каже за основателността на Йосефусовото обяснение.

Роули в своя труд "Дарий мидянина" и "Четирите световни царства в книгата на Данаил", в 182 страници, е вместил едно внушително учение. Той идва до заключението, че Дарий мидянина е въображаема личност; като един несъществуващ Данаил свидетелства за един несъществуващ Дарий. Той основава твърдението си върху следните точки:

(1) Дарий не е Камбусес, син на Кир.

(2) Дарий не е Гобирус.

(3) Дарий не е Астиагес и

(4) Дарий мидянина не е Циаксарес II, син на Астиагес.

С първите три от тези предположения, ние изцяло сме съгласни, разбира се, не на същото основание. С неговата четвърта точка, която би могла да се дебатира, ние трябва внимателно да разгледаме и последователно да се откажем от неговото заключение; именно, че не е съществувала такава личност. Аз мисля, че ние можем съвсем правилно да си зададем въпроса, дали професор Роули е използвал правилно всичката своя свобода на избор или е бил подведен от неточни източници.

Първото възражение на Роули, че имената Циаксарес и Дарий не са на една и съща личност, очевидно не е основателно. Много древни и съвременни царе, често пъти са познати с повече от едно име; например, Тиглат Пилезер III е познат сред евреите като Ярив (Осия 10:6) и като Фул (IV Царе 15:19), дори и Йоахаз е наречен Селум (Еремия 22:11,12). Когато имаме предвид, че царете понякога са познати с едно от няколко техни собствени имена, а също така, с едно име възприето от някой известен праотец (например, случая с Тиглат Пилезер III), такъв един аргумент за възражение не е основателен.

Второто възражение, че Ксенофон не би могъл да се съгласи с разказа на Данаил, ние отново не напълно споделяме точно това, което самият Ксенофон казва. Той говори за Дарий като цар, за Кир като завоевател на Вавилон, но още не го представя като наследник на персийския престол по времето на победата на Вавилон, а все още отговорен пред неговият баща и пред персийските стареи.

И така, Роули се съгласява, но казва, че Кир приписва титлата на един цар върху пленника на Вавилон. Така е ставало тогава, когато някой завоевател генерал по онова време би могъл да направи нещо с цел да даде на своята победа по-висок авторитет.(Генерал Макартур не е бил цар на Япония и все пак казал на императора какво да направи).

Ако ние допуснем една празнина от две години от победата над града до написването на летописите на Кир, това ни дава право да приемем краткото царуване на Дарий (той е бил 62 годишен когато Вавилон е бил превзет), когато е умрял бащата на Кир Камбусес и първата година от царуването на Кир над комбинираното мидо-персийско царство и Вавилон. Обаче, терминът "първата година от царуването на Кир", не ни дава абсолютна хронологическа точност.

Третото възражение е невъзможността на Роули да види някаква историческа действителност в Циропедията, но също не успява да види фаталния недостатък в дадения материал от вавилонското свещенство; именно летописите на Набонидус и на Кир, описанието на Херодот и последващите автори, които са били зависими от тези източници.

Кеил, който е прочел изцяло това възражение, казва:

"От друга страна, описанието дадено от Херодот за Циаксарес, е напълно съгласно с разказа на Данаил по отношение на Дарий мидянина и признава както Хитзиг, че "Идентифицирането на двамата е под всяко съмнение". Ако, според Ксенофон, Кир е завоювал Вавилон с позволението на Циаксарес и след неговото поражение не само му е предложена "резиденция" там (Хитзиг), но отишъл до Мидия, представяйки себе си пред Циаксарес и показвайки му, че той го е назначил във Вавилон "oikos kai archea", с цел, когато според Източния обичай, той смени резиденцията си, би могъл да има царско място там, така че според Данаил, Дарий не е победил халдейското царство, но го е получил (CH.VI.1) и е бил направен цар (...hamlak), от Кир, който според Данаил VI.28, наследил престола на Дарий.

"Също така, изявлението, че Дарий е бил около шестдесет и две годишен, когато е наследил престола на халдейското царство, напълно хармонира с описанието дадено от Ксенофон, че когато Циаксарес дал дъщеря си на Кир, той му е предал заедно с нея и царството на мидяните, понеже не е имал наследник от мъжки род и вече е бил вън от всяка възможност да се надява да има син.

"Накрая, характеристиката на Циаксарес, дадена от Ксенофон, много наподобява на Дарий според Данаил. Както първият описва поведението на Кир, а именно, че докато той се занимавал с чувствени удоволствия, така Дарий е бил подбуден от благородни чувства да издаде указ без да се е сдобил с ясно познание, както и с мотивите за това и е бил принуден да го изпълни, но е бил много наскърбен поради доброто си отношение към Данаил.

"След всичко това, няма никаква причина за съмнение относно царуването на Дарий мидянина. Но, колко е продължавало това царуване не би могло да се определи нито от книгата Данаил, в която (виж гл..9:1) е спомената само първата година от неговото царуване, нито от някой друг източник. Птоломей, в своя Канон, определя царуването на Кир персийски девет години след Набонадиус. С това, думите на Ксенофон, "hebdomon epi tes hautou arches", които след прибавката на думата "etos" след "hebdomon" се разбира седем години царуване и от това може да се заключи, че Циаксарес е царувал две години. Но прибавката "etos" не се потвърждава от контекста.

"Обаче, предположението, че Дарий е царувал две години над Вавилон е точно. Защото вавилонското царство е било разрушено шестдесет и осем години след началото на изгнанието. Понеже, тогава, седемдесет годишното изгнание е било приключено в първата година на царуването на Кир (2 Летописи 36:22; Ездра 1:1), следва, че Кир е станал цар две години след превземането на Вавилон, или след като Дарий е царувал две години" (Кеил стр. 198-199).

Тъй като традицията казва, че Дарий е царувал само две години и понеже Данаил говори определено единствено за първата година от Дарий (което се намеква за една втора година) и двата летописа говорят за Кир като действителен цар, наследил своя баща, Камбусес (и чичо си, Дарий или Циаксарес II), ето защо, няма истински конфликт между описанието на Ксенофон и нашите други два източника (Виж Кеил стр.198). След смъртта на чичо си и на баща си, Кир става царят на обединеното царства на Мидия и Персия.

Очебиещата разлика между библейското описание (също и това на Йосефус) и това на Ксенофон е, разбира се, статутът на Циаксарес II (или Дарий), който в библейското описание е описан като действителен и единствен управител на мидяните и на персите, докато Ксенофон му дава един по-номинален статут, като действителен управител на мидяните и сюзерен на персите. Нужно е само да споменем за Херодот, който изцяло бе пропуснал Навуходоносор, най-великият цар от всички тях, за да простим на Ксенофон грешката. Оправдателно е да кажем, че двамата автори вероятно са сгрешили поради техните източници на информация.

Пропускът на Херодот да спомене Дарий, след като бе пропуснал да спомене имената на Навуходоносор и на всички негови приемници, се нуждае от обяснение. Когато две неизвестни принцеси са били направени заместнички за да попълнят празнотата, тази тъмна игра е подозрителна. Той споменава Лабинетус мимоходом, вероятно това се отнася до Набонидус.

Изглежда свещениците на Мардук, относно вавилонската история, са били източникът на Херодотовата информация. Той говори за "халдейците, свещениците на този бог" (Белус; или Мардук). "Аз разказвам това, което халдейците съобщават". "Халдейците ми казаха" и т.н.

Когато този източник не споменава цялата династия на Навуходоносор и не изброява семейството му нито неговите наследници, това е голям пропуск особено, когато се отнася до една династия под която са били придобити всичките вавилонски велики постижения, не би ли трябвало да считаме, че е прекалено съмнително и опасно да търсим друга информация от този същия източник? Да се прибавя оскърбление, да се оклевети, да се запълни една празнина от шестдесет и пет години с две предполагаеми царици (Семирамис и Нитокрис) и един не халдеец (Набонидус-Лабинетус), като се има предвид, че никой от тях не е играл важна роля в изграждането на великите предприятия на Вавилон, ние разбираме, че в тези случаи историята е манипулирана, а не честно и точно представена.

Когато искаме да се сдобием с някаква справка за Дарий, а виждаме, че той също е пропуснат, по всичко изглежда, че и тук същите основания и интереси са били преследвани. Ние имаме твърде основателна причина да мислим, че неговото кратко царуване е било противно на същите халдейски свещеници, понеже много от техните оръжия са били унищожени от Дарий, във връзка с тяхната интрига срещу Данаил. Напротив, ние виждаме, доколкото това е възможно, че нито Данаил, нито Йосефус, нито Ксенофон или Есхилус са имали някакво основание да манипулират историята относно несъществуващ и ненужен цар.

Освен това, отхвърляйки Херодотовата циропедия като историческа романтика, с едно замахване с ръка, това не ще обясни защо никой не притежава потвърдени факти, че Ксенофоновата характеристика е неистинска? Една добра историческа романтика би могла да ни задоволи, като ни запознае с действащите лица и познати факти на историята, и се опита да ни даде яснота и правдоподобна интерпретация за тези лица и факти. Освен Херодотовата неуместна постъпка заместваща по-късно епизода за безкръвопролитието, мирното и тихо завладяване на Вавилон от Кир, изглежда той е бил по-добре информиран от Херодот.

Казаното дотук няма намерение да лиши от сила Херодот. Всяко нещо, което той е могъл да види за себе си или да чуе от сигурни източници, той старателно е описал.

Ако е имал причина да се съмнява в даден източник, той е изявявал това. В този случай изглежда не е имал начин да узнае целите и интереса на халдейското свещенство.

Херодот ни казва: "Кир е пленил този Астиагес, който е брат на неговата майка и го затворил поради причина, която ще изявя в друга част на моята история" (Херодот стр.28).

Следвайки това изявление, съществува легендата на Харпагус, а именно, мечтата на Астиагес за дъщеря му, Мандане; мнимото подхвърляне на дивите зверове на нейното бебе, Кир; историята за реванша на Астиагес срещу Харпагус, като му дал тялото на собствения си син да го изяде; и предателството на Харпагус срещу армията на Астиагес в отплата на този реванш.

Тази история с различни варианти, има своите паралели в народния мит на други народи и както изглежда е основата за приписаното пленение на медийското царство и монархията от Кир, и историята за пленението на Астиагес, и неговата смърт без наследник. Тази история прилича повече на романтика, отколкото на нещо, което се намира в Циропедията, и е една причина за повечето съвременни обърквания относно Дарий мидянина.

Херодот продължава да казва:

"И така, след царуване от 35 години, Астиагес е загубил короната си и Медия, като следствие от собствената си жестокост, и бил подчинен под управлението на персите. Тяхната империя над части от Азия, зад Халис е продължила сто двадесет и осем години, с изключение през времето, когато скитите са имали господство. След това мидяните са се разкаели за тяхното подчинение и въстанали срещу Дарий, но са били разбити във войната и отново са били принудени да се подчинят. Сега обаче, по времето на Астиагес, персите под управлението на Кир са въстанали срещу мидяните и са станали оттогава управители на Азия. Кир задържал Астиагес в своя палат през останалата част на неговия живот, без да му нанесе някаква повреда" (Херодот стр.51).

Алберт Барнес казва:

"Наистина, съществуването на такава личност като Циаксарес е било отречено, понеже според Херодот (i.109) и Юстин (i,4,7), Астиагес не е имал син. Но би трябвало да се отбележи, че разказът на последния от тези писатели единствено въз основа на ръкописи от предшестващия и това, което Херодот заявява по отношение на Астиагес, прилича така много на приказка, на която не може да се разчита" (Барнес том II, стр.8).

Ухетхер Ктезиас (400 г. пр. Хр.), взаимствал от Херодот, или, абсолютно сигурно, е използвал същите източници, той също посочва Астеагес като последен от медийската линия (Персие, 2, 5). Ние знаем техните източници; за нещастие, те са били под влияние на халдейското свещенство. Понеже тези източници са били вавилонски (т.е. като персийска и мидянска информация), ние бихме поставили под въпрос тяхната достоверност.

Ако източниците са били персийски, гледната точка би била персийска, по-скоро мидянска с една естествена тенденция да възвеличи нещо персийско. Срещу недомлъвките на Херодот и на Ктезиас, и на тези, които са ги използвали като източници, ние имаме свидетелството на Данаил, Йосефус, Ксенофон, Есхилус, Мегастенес и освен това, свидетелството на Еремия, който загатва, че Мидия е била включена в превземането и е управлявала над превзетия Вавилон. Исая загатва за действителното превземане на Вавилон от Кир (Исая 45:1,2).

Всичките писания (Данаил, Йосефус, Ксенофон, летописите на Кир и на Набонидус), могат да бъдат доведени до същата степен на съобразност, ако приемем една празнота приблизително от две години между превземането на Вавилон и горните два летописа, И тогава Дарий е умрял (може би също Камбусес, бащата на Кир), след което Кир е станал цар на мидяните и на персите, защото летописите на Кир и на Набонидус говорят за Кир като цар, който не е бил при превземането на Вавилон. Според Данаил, Ксенофон и Йосефус, титлата му е била дадена с обратна сила.

Относно Губару, Ксенофон го е направил достатъчно известен в управлението на Вавилон, естествено след смъртта на Дарий. Със смъртта на Дарий, Кир би могъл добре да позволи на Губару действително да функционира като заместник цар, без да притежава царска титла тъй като империята обхващала както Мидо-персия, Вавилон, Асирия, Лидия, Сирия, Палестина, Феникс и т.н. и е била съставена от много царства.

Дори по-късно определеният от Кир, Губару, може би е бил избран от Дарий като един от тримата князе споменати в Данаил. Разбира се, няма загатване за това в Писанието, понеже няма други имена дадени, освен Данаиловите. Значението на тримата князе може би е било с цел установяване на контрол и баланс в управленческите работи, или от друга страна, империята на Дарий и по-късно тази на Кир, би могла да бъде разделена на три големи контролиращи области. Например:

(1) Областта източно от Тигър (Медия, Персия и др.).

(2) Месопотамия (Вавилония и Асирия)

(3) Територията зад реката (Сирия, Лидия, Палестина, Феникс, и др.), които вероятно са били управлявани от Губару. Тази област зад реката може би е включвала Месопотамия като втора област с Лидия и Мала азия, като трета област.

Д-р Уискомб изглежда е бил застанал върху стабилна основа като възвеличава важността на Губару, но не така стабилна както тази на Дарий. Човек трябва да е имал достатъчни факти за да противоречи на изводите на Еремия 51 и на Данаил, който по-късно датира виденията си в своите исторически глави, по всяка вероятност според годината на царуващия монарх. Когато прибавим картината дадена ни в Данаил 6 за организацията на царството от Дарий към извода, че силата, с която би могъл да се справи по този начин е била в него, на нас ни се струва, че за това се нуждаем от още по-силни основания. Когато прибавим към всичко казано и Йосефусовото ясно и точно изявление, това изглежда е повече от една хипотеза, обаче, която е в невъзможност да се противопоставя срещу подобно доказателство. Това е особено вярно, за Йосефус, когато си припомним неговата голяма фамилиарност със светските историци преди него изявена в различните негови творби и внимателното му цитиране на авторитети. Зная, че няма писател в древността, или те са съвсем малко, чиито творби в една библиография да бъдат толкова обемисти. Следователно, не би могло да се твърди, че Йосефус просто преповтаря библейските факти, като им дава собствена интерпретация. Той говори като че ли е бил очевидец на кулата в Екбатана, а може би дори да не е посетил тази столица, но вероятно е имал достъп единствено до писаното относно Дарий, въпреки, че той не казва това.