Нещо за малките зелени човечета

Нещо за малките зелени човечета

Да предположим, че притчата на Бъртранд Ръсел визираше не някакъв си „орбитален чайник", а живота в открития космос - ако си спомняте, това бе и поводът Карл Сейгън да заяви своя отказ да смесва мислите и усещанията. Ето ни отново в позната ситуация - ами не можем да опровергаем тази хипотеза и толкова! Ето защо единствената разумна позиция тук би бил агностицизмът. Но пък и самата хипотеза вече не звучи така лековато. (Тоест не долавяме веднага и специфичното ухание на неправдоподобната измислица!) Можем да развием някоя що-годе интересна аргументация на базата на непълните доказателства, а също и да изложим онези факти, които пък ни разколебават в категоричния отговор. Можем и да се възмутим от нашите управници, защото потрошиха маса пари за скъпи и прескъпи телескопи, чието пък единствено предназначение май е да откриват... орбитални чайници. Но все ще намерим и добра дума за тях - например те отпуснаха средства за програмата „SETI", посветена именно на „търсенето на извънземен разум“ (От Search for Extraterrestial Intelrgence). За целта се използват радиотелескопи, които непрекъснато сканират небесната шир с надеждата да открият някаква следа от мислещи извънземни същества (примерно малки зелени човечета).

Карл Сейгън заслужава адмирации за това, че е предпочел да се довери не на „дълбокото си вътрешно усещане", а на своя разум. Можем да последваме неговия пример и да направим един трезв преглед на онова, което трябва да знаем по въпроса за извънземния живот, за да преценим и вероятността да има такъв. За начало ще изброим нещата, които не знаем (като в знаменитото уравнение на Дрейк, чиято цел, според Пол Дейвис, е да „колекционира вероятности"). В какво се състои това уравнение? Ами ако ти е хрумнало да изчислиш броя на самостоятелно еволюиралите цивилизации във вселената, то тогава би трябвало да умножиш цели седем физически величини. А те са: броят на звездите, броят на подобните на Земята планети около всяка звезда плюс вероятността за това, това, това и това (които дори няма да изброявам поименно, защото общото между тях е, че са „напълно неизвестни на науката", или пък допустимата грешка при изчислението им достига умопомрачителни размери). Но щом ще се умножават толкова много величини, които са напълно или почти напълно неизвестни, резултатът (т е. „изчисленият" брой на извънземните цивилизации) неизбежно ще съдържа и колосални грешки, така че агностицизмът ще ни се стори не само разумна, но и единствената надеждна позиция.

Някои величини в уравнението на Дрейк обаче вече не са толкова неизвестни, поне в сравнение с 1961 г., когато то е било съставено за първи път. Тогава единствената ни известна система от планети, обикалящи около една и съща централна звезда, е била Слънчевата, плюс локалните аналогии, предлагани от сателитните системи на Юпитер и Сатурн. И най-доброто, което сме можели да направим, за да пресметнем евентуалния брой на такива системи във вселената, се е свеждало до някои чисто теоретични модели, комбинирани с не особено ласкателния за нас „принцип на посредствеността". Имам предвид онова досадно усещане, с което се сдобиваме след всеки по-суров урок на астрономията (изнесен ни от Коперник, Хъбъл и т.н.), а именно, че мястото, което по една случайност е и наш дом, всъщност не е нищо особено. За съжаление, този принцип на свой ред се обезсилва от т.нар. „антропичен" принцип (вж. Глава IV), който пък гласи следното: ако нашата Слънчева система действително е единствена във вселената, то това означава, че тя е и единственото място за такива като нас - съществата, които си задават подобни въпроси. Погледнат в ретроспективен план, фактът, че съществуваме, определя и това, че ние живеем именно на това място, а в такъв случай то изобщо не заслужава определението „посредствено" (то си е направо „средищно").

Само че днешната ни оценка за вездесъщността на слънчевите системи вече се основава не на някакъв общ принцип (бил той и на посредствеността), а на преките доказателства. Ето че спектроскопът, този кошмар за позитивизма на Конт, отново излиза на сцената. Нашите прехвалени телескопи още не са достатъчно мощни, за да видим директно планетите, кръжащи около други звезди. А и местоположението на самите звезди се влияе от т.нар. пертурбации, дължащи се на свой ред на силовите полета на планетите, минаващи край тях. Но тъкмо скромният спектроскоп може да улови описаните от Доплер промени в спектъра на звездите - или поне в онези случаи, когато влияещите им планети са и достатъчно големи. Докато пишех тази книга, се знаеше - най-вече с помощта на същия спектроскопичен метод - за 170 планети извън Слънчевата система, обикалящи в орбита около 147 звезди. Но цифрата сигурно ще е набъбнала, когато моят текст стигне и до вас. Можем да ги определим и като по-масивни „Юпитеровци", защото само планети от калибъра на Юпитер попадат в обхвата на съвременните спектроскопи, за да можем да регистрираме и съответните пертурбации.

Освен това ние сме прецизирали и количествената си оценка за една от най-загадъчните величини в уравнението на Дрейк. Макар и скромно, това все пак е някакво улеснение и не би трябвало да сме чак толкова „непреклонни" по отношение на хипотетичната крайна величина, която ще получим само когато решим цялото уравнение. Така че ако говорим за извънземния живот, би следвало да си останем агностици - но не чак толкова големи агностици, защото вече не сме и чак толкова невежи. И науката спокойно може да заложи отново на агностицизма - по същия начин, както навремето Хъксли се е измъквал с извинението, че Бог е „по-особен случай". Що се отнася до последния, според мен тази учтива сдържаност на Хъксли, Гулд и подобните им не е достатъчна, затова ще продължавам да твърдя, че въпросът за Божието битие не е обречен да си остане во веки веков извън сферата на науката. А колкото до природата на звездите, за разлика от Конт науката би могла поне да отчете вероятността да има живот на планетите около тях и така да осъществи 1шкакъв, макар и хипотетичен пробив в територията на агностицизма.

Моята дефиниция на Хипотезата за Бог включваше определенията „свръхчовешки" и „свръхестествен". Нека сега поясня и разликата между тях. Представете си, че някой радиотелескоп на SETI вземе, че улови сигнал от открития космос, който безспорно доказва, че ние не сме сами във вселената. Тук някой ще попита: „А какъв трябва да е самият сигнал, за да сме сигурни, че е излъчен от разумно същество?" Може да го формулираме и в обратна последователност. „Кое е най-разумното, което можем да направим, за да уведомим за присъствието си евентуалните си извънземни слушатели?" А, не, ритмичните пулсации не вършат работа! През 1967 г. радиоастрономът Джослин Бел Бърнел попада за първи път на пулсар и е заинтригувана от интервала (точно 1.33 сек.), през който някакъв тайнствен източник излъчва своята „емисия", затова на шега нарича явлението LGM-сигнал (от Little Green Men, „малки зелени човечета"). По-късно улавя още един аналогичен сигнал, идващ обаче от друго място и с по-различна периодичност, което пък идеално устройва вече лансираната хипотеза за „малките зелени човечета". Има обаче и един малък проблем. Източниците на такива равномерни ритми могат да бъдат най-различни, но едва ли ще открием нещо „разумно" в който и да е от тях - те варират от полюшващи се клони до капеща вода и от времевите разлики между отделните саморегулиращи се фази (т.нар. „лупове") до въртящите се около оста си и движещи се по орбита небесни тела. До този момент са открити повече от хиляда пулсара в нашата галактика; според преобладаващото мнение всеки от тях представлява въртяща се неутронна звезда, която пък излъчва радиоенергия във всички посоки - нещо като лъча на крайбрежния фар. Самата мисъл за звезда, която се завърта около оста си за някакви си секунди, е наистина потресаваща (представяте ли си, ако нашите денонощия траеха не по 24 часа, а по 1.33 сек.?!), но то всичко, което знаем за неутронните звезди, звучи потресаващо. По-същественото е, че тези космически пулсации днес се възприемат не като някакви разумни действия, а като най-нормални физически явления.

Какво следва от горното? Ами ето какво. Ако ние действително искаме вселената да научи тази трепетно очаквана вест - че на Земята живеят не какви да е, а разумни същества, - тогава няма особен смисъл да ѝ изпращаме разни неща, които са просто... ритмични. Според много учени, по-добра алтернатива са простите (или неделими) числа, тъй като много трудно ще се сетиш за някой елементарен физически процес, който би могъл да ги произведе. Да си представим, че хората от екипа на SETI са бяха сдобили (без значение как - може да са уловили някое просто число, но може и да им е попаднало някое свръхсложно уравнение) с безспорни доказателства за наличието на извънземен разум, след което от негова страна бе последвал и един солиден трансфер на знания и мъдрост. Така де, иначе защо ще се свързва с нас? А и така пише в „палеите", в случая - А като Андромеда на Фред Хойл и Контактът на Карл Сейгън. Според вас как щяхме да реагираме? Дали пък нямаше да паднем по очи, за да изразим своето преклонение? Впрочем това щеше да е и напълно обяснима реакция. Самият факт, че тази извънземна цивилизация е успяла да излъчи сигнал на такова огромно разстояние, предполага, че тя е и доста по-развита от нашата. Но дори и да се беше оказало, че тя не е била чак толкова напреднала, когато е изпращала посланието си, цялото това огромно разстояние, което то е преодоляло, неминуемо щеше да ни наведе и на мисълта, че тази цивилизация вече ни е изпреварила с хилядолетия. (Ако приемем, че тя е продължила да се развива, докато посланието е пътувало към нас. Другият вариант е да се е самоунищожила, който, разбира се, също не е изключен)

В случая по-същественото е не дали ще успеем да осъществим някога и такива контакти, а това, че има голяма вероятност във вселената да съществуват и такива извънземни цивилизации, които биха ни се сторили не просто свръхчовешки, а направо богоподобни. Богословът би казал, че и ние сме Божии подобия, но аз имам предвид подобие, пред което би се почувствало безпомощно дори и най-развихреното богословско въображение. И тогава би било напълно естествено от наша страна да приемем постиженията им като свръхестествени чудеса. И нашите постижения биха се сторили свръхестествени на някой крепостен селянин от Мрачното средновековие, ако го бяха телепортирали в съвременната епоха. Представяте ли си как щеше да реагира на лаптопа, мобилния телефон, водородната бомба или свръхзвуковия самолет? Да си припомним Третия закон на Артър Кларк: „Всяка по-съвършена технология е (на практика) неразличима от магията". Чудесата на днешната технология едва ли щяха да впечатлят по-малко древните, отколкото историйките за Мойсей, който разделил морските води, или тези за Иисус, който пък ходел по тях. Мисълта ми е, че въпросните извънземни, изпратили сигнала до SETI, със сигурност щяха да ни се сторят „като богове" - по същия начин, както и мисионерите са били възприемани като богове (и най-безскрупулно са се възползвали от тази незаслужена чест), когато са цъфвали в някоя култура от Каменната епоха, екипирани с пушки, телескопи, кибрити и астрономически алманаси, предсказващи затъмненията с точност до секунда.

А защо „като"? Защо тези свръхразвити извънземни да не бъдат направо... богове? В какъв смисъл могат да бъдат свръхчовеци, но не и свръхестествени? Ето че стигаме и до сърцевината на тази книга. Най-съществената разлика между боговете и „богоподобните" извънземни е не в личните им умения, а в техния произход. Всяко същество, което е достатъчно сложно, за да бъде и разумно, е задължително продукт на някой еволюционен процес. Тези хипотетични извънземни може да ни се сторят и богонодобни при първата ни среща, но те със сигурност не са били такива, когато са започвали своето развитие. Някои автори на научна фантастика като Даниел Ф. Галуйе дори развиват теза та (и аз не се сещам как да я опровергая), че ние живеем в един виртуален свят - „компютърна симулация", сътворена от някаква безкрайно превъзхождаща ни цивилизация. Но дори и самите симулатори би трябвало да идват отнякъде. Законите за вероятността отхвърлят и най-слабия намек за някаква спонтанна поява, лишена от всякакви по-прости прецеденти. Вероятно и те дължат съществуването си на някой (макар и непознат за нас) вариант на Дарвиновата еволюция. Тоест, ако използваме терминологията на Даниел Денет, те все ще се окажат някой бавно и постепепенно разгъващ се „кран", а не „скайхук", излетял право в небесата. Под „скайхук" (Става дума за полиетиленовите балони от серията „Скайхук", с които американските ВВС изследват горните пластове на атмосферата (издигат се на над 30 000 м)) следва да разбираме всички хрумвания, догадки, озарения и интуитивни прозрения, издигащи въображението ни на „неподозирани висоти", което пък важи и за всички богове. Строго погледнато, те са си магически заклинания - базират се на подобието, но не и на правдоподобността. Крановете обаче нагледно обясняват научните открития, използвани от конструкторите им, което би следствало да важи и за всички средства, с които борави науката. В този смисъл естественият подбор е истински шампион на „крановете", и то за всички времена, защото е издигнал живота от първоначалната простота до онези шеметни висини на сложността, красотата и привидния „творчески замисъл", по които толкова се прехласваме днес. А това ще е и главната тема на Глава IV, „Защо почти със сигурност няма Бог". Но преди да ви изложа своя основен довод в полза на активното неверие, аз съм длъжен да ви запозная и с обратните аргументи, или „доказателствата за Божието битие", изтъкнати до този момент.