Ричард Докинс делюзията бoг

Естетическият аргумент

Един друг герой от романа на Олдъс Хъксли, за който споменах по-горе, доказва Божието битие, като пуска на грамофона Бетовеновия струнен квартет № 15 в ла минор ('heiliger Dankgesang'). Макар и недотам убедителен, този похват също се използва често в аргументацията. Вече се отказах да броя колко пъти са ме засипвали с подобни „необорими" доводи: „Ами тогава какво ще кажете за... ШЕКСПИР?!" (В зависимост от вкусовите си предпочитания може да го смените с Шуберт, Микеланджело и който още се сетите.) Мисля, че тези аргументи са ви достатъчно добре познати, за да навлизам в подробности. Проблемът е, че тези, които ги използват, никога не разкриват и своята „скрита логика", а тя е толкова плоска, че няма накъде повече. Квартетите на късния Бетовен очевидно са превъзходни творби. Същото важи и за сонетите на Шекспир. Но те ще си останат превъзходни, независимо дали има (или няма) Бог. Тоест тези творби доказват не Божието битие, а това на Бетовен и Шекспир. Впрочем на един велик диригент се приписват и следните слова: „Щом имаш Моцарт, за какво ти е да слушаш Бог?"

Веднъж гостувах в едно британско радиошоу, наречено „Дискове за пустинен остров". Тостът трябваше да избере осемте диска, които би взел със себе си, ако му се наложи да живее на пустинен остров. Сред моите бе и “Mache dich mein Herze rein” на Бах (от „Страстите по Матея"). Водещият така и не можеше да проумее защо съм избрал религиозна музика, щом аз самият не съм религиозен. Е, хубава работа! Все едно да ви попитат защо харесвате Брулени хълмове, когато отлично знаете, че Кати и Хийтклиф никога не са съществували в действителност...

Можех, разбира се, да му изтъкна и още един довод, впрочем важащ за всяка ситуация, в която опонентът ви се опитва да докаже, че религията е основна причина за появата на такива неща като Сикстинската капела или „Благовещението" на Рафаело. А защо да е основната? Та нали и най-великият художник трябва да си изкарва прехраната, а поръчките, които биха му възложили, винаги ще са и с определени условия. („Който плаща, той поръчва и музиката".) Нямам особена причина да се съмнявам в християнските убеждения на Рафаело и Микеланджело, още повече че по онова време те са били и единствената опция, но мисля, че този факт е по-скоро инцидентен. Не друго, а огромното богатство на Църквата я е превърнало и в най-големият меценат на Ренесанса. Но ако историята бе поела в друга насока и на Микеланджело бяха възложили да изпише таваните на някой гигантски Музей на науката, смятате ли, че той щеше да се представи по-зле, отколкото със Сикстинската капела? Можем само да съжаляваме, че никога няма да разберем как би звучала (примерно) някоя „Мезозойска симфония" на Бетовен или пък опера на Моцарт, вдъхновена от идеята за саморазширяващата се вселена. Или ако Хайдн бе композирал „Оратория за еволюцията"? Което, разбира се, не пречи да се наслаждаваме и на неговото „Сътворение". Колкото до Барда, също можем да предположим и обратната ситуация (за което ми подсказа моята съпруга с една своя остроумна реплика). Какво ли щеше да стане, ако ШЕКСПИР бе творил пиесите си при други условия примерно ако му бяха поръчани от Църквата? Ами най-вероятно нямаше и да помиришем творби като „Хамлет", „Крал Лир" или „Макбет". А какво ли щяхме да получим в замяна? Може би нещо, направено от сънища - нали „сън отвред обгръща тоз малък наш живот"? Ех, само какво сънуване щеше да падне!...

Ако действително има и някакъв логически аргумент, който би свързал съществуването на изкуството с това на Бога, то той все още не е изтъкнат от нито един защитник на теизма. Явно тези хора живеят с мисълта, че тезата им не се нуждае от доказателства и приемат всяко съмнение като злонамерено заяждане. А ситуацията не е такава. Можеха да използват поне някой вариант на доброто старо телеологическо доказателство. Например: мозъкът на Шуберт, измислил тези великолепни опуси, е истинско чудо на чудесата, защото те са още по-„невероятни" и от... зрителните органи на гръбначните животни. Но дали пък зад всичките тези хвалебствия по адрес на творческия гений не се крие и нещо по-прозаично, а именно творческата завист? Така де, не може друг да създава гениални творби, щом аз самият не мога това. Значи остава да е Бог! Само той ще е, кой друг?!

Аргументът „от личен опит" (или т.нар. лични свидетелства)

Веднъж един от моите по-отракани, а и по-зрели съвременници от колежа, който пък бе и дълбоко религиозен, отиде през ваканцията на Шотландските острови. Заедно с приятелката си. И както си спели една нощ в палатката, в мрака отекнали някакви кански писъци. А подобни звуци би могъл да издава само дяволът. Представяте ли си? Самият Сатана! Той лично не хранеше никакви съмнения по въпроса, защото (по думите му) писъците си били диаболични отвсякъде. „Абе направо ми изкараха ангелите!", завърши разказа си той, а в гласа му се долавяше болката на човек, който се е разделил с най-скъпото си... Моят приятел така и не успя да се отърси от това ужасно преживяване; то бе и един от факторите, които впоследствие го тласнаха към духовното поприще. Тази история се запечата дълбоко и в моето младежко съзнание. Споделих я с едни зоолози, с които разпусках в небезизвестното оксфордско заведение „Роза и корона", като се постарах да пресъздала и диаболичната атмосфера. По една случайност двама от слушателите ми имаха известен опит и в орнитологията. Те избухнаха в гръмогласен смях, а след като се накискаха до насита, ревнаха в удивителен синхрон: „Мански буревестник!" (Въпросният мански (от о-в Ман) буревестник, дълъг 30-37 см, се среща в североизточната част на Атлантика. Впрочем и научното му название (Puffinus puffinus puffinus) буди някои трансцендентни асоциации.) Единият добави, че тъкмо канските писъци, с които била пословична тази перната твар, ѝ били спечелили най-различни прозвища в различните части на света, но всички те в превод означавали едно и също - „Дяволска птица".

Много хора вярват в Бога, защото смятат, че са били осенени от божествено видение, т.е. че са го виждали с очите си - ако не самия него, то поне някой ангел (а може и девица в синьо). Или пък чуват гласа му в главите си. Аргументацията от този тип е най-убедителна за онези, които сами са убедени, че те също са имали подобни преживявания. Но в други случаи тя нерядко постига и тъкмо противоположен ефект, особено ако опонентът им е и с известни познания в сферата на психологията.

Да кажем, че вие също сте имали някакво лично съприкосновение с Бога. Е, има и хора, които съзират розови слонове, но точно такива видения едва ли ще ви се поправят. В този ред на мисли бих изброил още някои примери. По думите му Питър Сътклиф, по-известен като Иоркширския изкормвач, чул съвсем ясно гласа на Иисус, който му бил наредил да убива жени... и, както знаете, го затвориха до живот. Джордж Уокър Буш твърди, че лично Бог му бил казал да нахлуе в Ирак (но явно не е преценил за нужно - а може и да го е съжалил, - тъй като не му е изпратил някакво по-детайлно откровение, за да си знае президентът още от самото начало, че там няма оръжия за масово унищожение). В психиатричните клиники е пълно с хора, които се мислят я за Наполеон, я за Чарли Чаплин. Има и такива, които смятат, че целият свят крои някакви пъклени заговори срещу тях. Трети пък си мислят, че могат да излъчват директно мислите си в главите на други хора. В такива случаи обикновено сме склонни да проявим известна иронична, но не и сериозна съпричастност по една съвсем проста причина - тези, които споделят подобни „вътрешни убеждения", не са кой знае колко на брой. Разликата при религиозните преживявания е най-вече в това, че хората, които твърдят, че са ги имали, са действително много. Затова не смятам, че Сам Харис е особено циничен, когато коментира същата тема в Краят на вярата (Harris 2004):

“Възгледите, които не намират рационално обяснение, си имат и имена. Ако са изключително широко разпространени, ние ги наричаме „религиозни"; в противен случай те попадат под определенията „налудничави", „психотични", „делюзии" или „болезнени самозаблуди". (...) В случая разликата между „здравомислие" и „умопомрачение" е чисто количествена. Ето че по една прищявка на историята в нашето общество те смятат за нормален, когато вярваш, че Творецът на всемира долавя и най-съкровените ти помисли, но веднага ще те обявят за душевноболен, ако заявиш, че Той общува с теб чрез морзови сигнали, използвайки за целта дъждовните капки, които почукват по стъклата на прозореца ти. Иначе казано, религиозните хора като цяло не са луди, но онова, което изгражда сърцевината на религията, е абсолютно налудно.”

За халюцинациите ще стане дума и в Глава X. А сега ще ви разкажа за един поучителен експеримент. Да започнем с това, че човешкият мозък използва един първокласен симулационен софтуер. Работата е там, че нашите очи не му предоставят достоверно фотографско изображение на нещото, появило се точно в този момент пред нас, нито пък документален филм за всичко онова, което се случва в отделните отрязъци от време. Ето защо мозъкът е принуден да си изгради някакъв работен модел, който постоянно се актуализира от кодираните импулси, постъпващи в него по зрителния нерв, но така или иначе този модел вече е изграден. Ярко свидетелство за това са оптическите илюзии. Една голяма група от тях (например кубът на Некер) се дължат на факта, че нашият мозък съпоставя постъпилите в него сетивни данни с два алтернативни модела на реалността. И тъй като не разполага с по-широка база за сравнение, той е принуден да ги редува, така че топката непрестанно се прехвърля от едната в другата половина. Затова и нерядко оставаме с впечатлението, че онова, което гледаме, току потрепва и сякаш се превръща в нещо друго.

Симулационният софтуер на мозъка е специално пригоден да конструира лица и гласове. Например на рамката на прозореца си съм поставил една пластмасова маска на Айнщайн. Погледната отпред, тя изглежда като едно нормално, „плътно" лице (независимо че в случая става дума по-скоро за неговата пластмасова „отливка"), в което, разбира се, няма нищо изненадващо. Изненадите започват, когато я обърнеш откъм „кухата" половина. Маската пак изглежда като „плътно" лице, но в него вече ти си привиждат и някои странни неща. Когато се разхождаш из стаята, имаш чувството, че лицето те следва - и то не по онзи неуловим и ненатраплив начин, по който според някои те следвал погледът на Мона Лиза. Това „кухо" лице наистина изглежда така, сякаш се движи. Хората, които не са се сблъсквали с такива илюзии, направо си глътват езика от изумление. (Говоря, разбира се, фигуративно.) Но маската започва да се държи още по-странно, ако я закрепиш вертикално върху бавно въртящ се обръщателен кръг. Когато пред очите ти е „плътното", или изпъкнало лице, виждаш ясно, че то се върти в същата посока като кръга, но щом си разменят местата с „кухото", или вдлъбнатото, последното като че ли тръгва в противоположната. И когато наблюдаваш тази смяна на караула, оставаш и с впечатлението, че идващото лице „изяжда" отиващото си. Наистина изумителна илюзия, която си струва да се види, а не изисква кой знае какви приготовления. А ако се приближиш малко по-рязко, в първия момент опакото лице дори не ти изглежда „кухо", а също така „плътно" като другото. Тоест редуването на двата модела понякога прилича и на внезапен скок.

Защо става така? Загадката не се крие в конструкцията на маската. Всяка куха маска ще постигне същия ефект. Целият номер е в мозъка на гледащия. Неговият симулационен софтуер получава данни, че се е появило някакво лице, най-вероятно състоящо се от чифт очи, нос и уста, разположени горе-долу на стандартните им места. И когато получи тези оскъдни указания, мозъкът свършва останалото. Влиза в действие симулационният софтуер и конструира своя модел на едно нормално „плътно" лице, независимо че онова, което виждат очите, е всъщност „куха" маска. Илюзията за въртенето в обратната посока също си има обяснение (не е лесно за преглъщане, но ако се позамислите, ще се съгласите с мен). Просто това е единственият начин да осмислиш постъпилите в мозъка ти оптични данни, ако онова, което досега си възприемал като „плътно" лице, изведнъж се окаже... „куха" маска. Подобна илюзия се получава и с въртящите се радарни чинии на летищата. Ако мозъкът ти не улучи веднага верния модел, оставаш с впечатлението, че чинията не само се върти в грешна посока, но и някак накриво, сякаш е „решила" да прави напук на двуногите, които я управляват.

Всичко това бяха просто примери за удивителните способности на мозъчния симулационен софтуер. Той е в състояние да конструира не само „визии", но и цели „визитации", и то с невероятна въздействена мощ. За него е детска игра да ви изсимулира призрак, ангел и даже Дева Мария. Същото важи и за слуховите възприятия. Дочутият от нас звук преминава по слуховия нерв, но не постъпва в абсолютно същия вид в мозъка, както биха го регистрирали примерно хай-фи устройствата „Бенг енд Олуфсен". Вместо това мозъкът конструира (както и при зрителните възприятия) акустичен модел, базиран на постоянно актуализираните данни от слуховия нерв. По същата причина чуваме писъка на тромпета като една-единствена нота, а не като някаква комбинация от чисти тонове, на което впрочем се дължи и специфичният меден тембър на този инструмент. Същата нота, изсвирена на кларинет, ще прозвучи доста по-„дървено", а обоят ще я изпъстри и с „тръстикови" нюанси. Просто те балансират хармонията по други начини. Ако си поиграете с някой синтезатор и въведете в него последователно няколко тона, за да ги възпроизведе като отделна хармония, в началото те ще ви звучат именно като поредица от чисти тонове, но в един момент ще се задейства и симулационният софтуер на въпросното устройство, който ще се „сети" какво се иска от него и оттам насетне ще чувате само една нота (която пък по ваш избор може да прозвучи така, сякаш е била изсвирена на тромпет, кларинет, обой и т.н.). По същия начин мозъкът конструира модели и на постъпващите в него гласни и съгласни, които на едно друго ниво се превръщат във фонеми, а после и в думи.

Спомням си, че като малък и аз веднъж чух... призрак. Бе един мъжки глас, който рецитираше нещо под носа си или може би произнасяше молитва. Стори ми се, но не бях съвсем сигурен, че долавям и някакви думи, които не разбирах, но ми звучаха сериозно и тържествено. Бяха ми разправяли за разни тайнствени гласове, дето се разнасят из старите къщи, затова малко се поуплаших. Но станах от леглото и се прокраднах на пръсти към източника на звука. С всяка моя крачка той ставаше все по-силен. Изведнъж нещо ми „прищрака" - та това беше вятърът, който проникваше в стаята ми през ключалката на вратата! Тоест симулационният софтуер на моя мозък бе реагирал на този по-необичаен звуков сигнал, като бе конструирал мъжки глас с подобаващи авторитетни интонации. Ако бях някое по-впечатлително дете, сигурно щях да чуя не нечленоразделно ломотене, а отделни думи и дори цели изречения. Интересно, какво ли щеше да ми нашепне вятърът, ако бях получил и религиозно възпитание....

В друг случай, пак по онова време, видях и едно великанско кръгло лице, надзъртащо с нескрито злорадство през прозореца на една съвсем обикновена селска къща. Приближих го с обясним трепет, но се оказа, че тази форма (която в интерес на истината смътно наподобяваше и лице) се е получила съвършено случайно - от гънките на небрежно дръпнатото перде. А самото лице и най-вече злорадото му изражение отново бе конструирано от моето плашливо детско мозъче. На 11 септември 2001 г. някои набожни хорица решиха, че са видели лика на Сатаната в пушеците, излизащи от Кулите-близнаци. Въпросното суеверие дори бе подкрепено с фотография, появила се в Интернет и оттам препечатана къде ли не.

Конструирането на такива модели е нещо, в което мозъкът ни е адски добър. Когато се появяват по време на сън, ние ги наричаме сънища, а когато сме будни - фантазии. Ако образите са изключително „живи", могат да бъдат определени и като халюцинации. Както ще видим в Глава X, децата, които си имат „въображаеми другарчета", понякога ги виждат съвършено ясно, сякаш са от плът и кръв. А ако сме и по-доверчиви, ние никога няма да си признаем, че въпросната халюцинация (включително и т.нар. осъзнато сънуване) е това, което всъщност е, ами ще настояваме, че сме видели или чули я призрак, я ангел, я самия Бог. А ако тези неща се случат на някоя по-млада и впечатлителна дама, възпитана в традициите на католицизма, нищо чудно в полезрението ѝ да попадне и Дева Мария. Та мисълта ми е, че такива „видения" и „проявления" на свръхестественото не са особено солидно основание, за да повярваме и в реалното съществуване на ангели, богове и непорочни деви.

Не можем обаче да отпишем толкова лесно масовите видения, например онова от 1917 г., когато седемдесет хиляди поклонници, пристигнали в португалското селце Фатима, виждат с очите си, че Слънцето „се откъсва от небесата и се устремява със застрашителна скорост към струпалото се множество". Наистина е трудно да си обясним как тези 70 000 души са могли да получат една и съща халюцинация. Но още по-трудно е да се съгласим, че видяното от тях се е случило и в действителност, без да е било забелязано в останалия свят или поне извън очертанията на Фатима. И не просто забелязано, но и усетено като един чудовищен космически катаклизъм — в края на краищата подобно „откъсване" би означавало саморазпад на Слънчевата система, а то на свой ред би освободило и някои изключително мощни сили, които спокойно биха запратили всички нас в безвъздушното пространство. Тук се сещам за знаменития „тест за чудесност" на Дейвид Хюм: „Никое свидетелство не може да бъде достатъчно, за да потвърди реалността на едно чудо, освен ако обратната теза не звучи още по-неправдоподобно и от онова, което то се опитва да докаже" (Или онова, което в математиката се нарича „рахъждение с допускане на противното").

Да, не звучи правдоподобно това, че 70 000 души са се поддали на една и съща масова делюзия или пък са се наговорили да повтарят една и съща (масова) лъжа. Не звучи правдоподобно и другото, че историците са сбъркали броя на очевидците или че последните са видели някакъв мираж - интересно кое би ги накарало да се взрат едновременно в Слънцето, което, както знаем, не се отразява благотворно на нашите възприятия? Но всяка от тези „неправдоподобни" хипотези звучи много по-правдоподобно от противното, а именно че в един точно определен исторически момент Земята се е отклонила от орбитата си, а Слънчевата система се е саморазпаднала, без никой извън Фатима да забележи това. Не ми се вярва Португалия да е чак толкова изолирана...

Мисля, че горното изчерпва въпроса за т.нар. лични съприкосновения с трансцендентното и останалите феномени от подобно естество. А ако и вие сте преживели нещо от този род, най-вероятно също сте убедени, че то ви се е случило „наистина". Само не очаквайте и другите да приемат думата ви за достатъчна, особено ако тези скептици имат и известна представа за функционирането на мозъка и номерата, които последният може да ни погоди. Както се казва, нищо лично!