Ричард Докинс делюзията бoг
ДОКАЗАТЕЛСТВАТА ЗА БОЖИЕТО БИТИЕ
Изтегляне 6.12 Mb.
|
3. ДОКАЗАТЕЛСТВАТА ЗА БОЖИЕТО БИТИЕЕдна катедра по богословие не би следвало да има място в нашата институция. Томас Джефърсън Тези така наречени аргументи са били кодифицирани през столетията от теолозите и допълнени от някои други, включително и хора, които са били смятани за „здравомислещи". „Доказателствата” на Тома от Аквино Петте „доказателства", изтъкнати през ХП1 в. от Тома от Аквино, всъщност не доказват нищо и се пукат като сапунени мехури. (Моите уважения към това светило на теологията, но такава е истината - казвам го с болка на сърце.) Първите три са просто вариации на една и съща тема, затова можем да ги разгледаме еп bloc. И трите са изградени на еднакъв принцип, регресивния: отговорът на въпроса неизбежно поражда нов въпрос, касаещ обуславящото го, а той на свой ред поражда аналогичен въпрос и така до безкрайност.
И трите аргумента разчитат на идеята за регрес (като нещо противоположно на прогреса) и единогласно призовават Бога да сложи край на тази „назадничава" неразбория. Но всички те изхождат от една обща и абсолютно безпочвена представа - че самият Бог е имунизиран срещу регреса. Дори и да си позволим съмнителния лукс да посочим произволно някакъв „терминатор" на този безкраен регрес, че даже и да го назовем поименно, само защото се нуждаем от такъв, това не ни дава разумни основания да съзираме във въпросната „първа и последна инстанция" което и да било от свойствата, традиционно приписвани на Бога - всемогъщество, всезнание, всеблагост и всеобхватен „промисъл", да не говорим за някои чисто човешки черти като отзивчивостта, снизходителността (нали опрощава грехове?) и това, че се интересува и от най-съкровените ни помисли. А и логикът не би пропуснал да отбележи, че всезнанието и всемогъществото взаимно се изключват. Ако Бог наистина е всезнаещ, би следвало да знае и това, че ще промени хода на историята, ако реши да ни демонстрира и всемогъществото си. А ако пък не може да отмени вече взетото си решение, значи не е всемогъщ. Впрочем Карен Оуенс е уловила великолепно същността на това забавно парадоксче в едно също толкова забавно куплетче: Бог знае всичко, що ни предстои – така е без съмнение, но може ли да промени и бъдещето си решение? Но да се върнем на безкрайния регрес. Няма смисъл да викаме Бога, за да ни измъкне от „неразборията", която сами сме сътворили. Много по-евтино ще ни излезе, ако се позовем на някой „еднократен Голям взрив" или на някое друго физическо явление (дори и още да не ни е известно). А да наричаме това нещо „Бог" в най-добрия случай ще е безполезно, а в най-лошия - подвеждащо. В своята „Абсурдна рецепта за размразяване на котлети" Едуард Лиър ни препоръчва да вземем няколко разфасовки говеждо и да ги нарежем на възможно най-малки късчета, след което да ги накълцаме... още по-наситно. Колко по-наситно? Ами да речем седем-осем пъти. Ето че някои регресии действително могат да бъдат и „изконсумирани", т.е. доведени до своя естествен завършек. Навремето учените са си блъскали главите над следния казус: „Какво би се получило, ако някой успее да нареже златото на възможно най-малки късчета?" Ами да, защо после да не среже някой отрязък наполовина, че да получи още по-малко количество злато? На този регрес очевидно е можел да сложи край само атомът („онова, което повече не може да се реже"). А възможно най-малкият „отрязък" злато би трябвало да е неговото ядро, което пък съдържа точно седемдесет и девет протона плюс съвсем малко повече неутрони, около които пък се тълпят още седемдесет и девет електрона... Но ако ще „кълцате" златото и след като сте го разфасовали на атоми, мога да ви уверя, че каквото и да получите, то вече няма да е злато. Така че атомът безспорно е естествения завършек на регресиите от рода на „безкрайно смаляващите се котлети". Но е повече от спорно дали тъкмо Бог ще е естественият завършек на онези регресии, с които ни занимава Тома от Аквино. (Което пък бе възможно най-неутралната формулировка, както сами ще видим по-нататък.) А сега да продължим с аквинския списък:
Хм! Че на това „аргумент" ли му викате?!... На същото основание аз бих могъл да заявя, че хората се различават и по своята миризливост, а ако искаме да степенуваме точно това човешко качество (колкото и непрепоръчително да е то), ще ни се наложи да определим и максималната степен на миризливост, която обонянието ни е в състояние да понесе. Така постепенно можем да стигнем и до идеята за някаква абсолютно несравнима миризливост (или, ако предпочитате, Свръхвоня). Хубаво, ама и нея ли ще наричаме Бог?! Но с каквото и да заменим качествата, визирани от Тома, пак ще стигнем до същите недотам уханни изводи.
Аргументът с „очевидната целенасоченост" (или „целесъобразност") е единственият, който все още намира някакво по-широко приложение. За мнозина той е и направо „съкрушителен". Дори младият Дарвин е бил впечатлен, когато се натъкнал на него в Естествена теология на Уилям Пейли. Но пък тогава още е бил студент в Кеймбридж... Зрелият Дарвин, уви, разбива на пух и прах доводите на Пейли. Здравият разум едва ли някога е осъществявал по-съкрушителен пробив в т.нар. популярни представи! А и пробивът е бил напълно неочакван... Така че да благодарим на Дарвин за това, че днес не ни се налага да твърдим подобни тавтологични дивотии: че нещата не биха изглеждали подредени, ако наистина не са подредени (и то с точно определена цел). Еволюцията чрез естествен подбор предлага и един превъзходен симулакрум на целенасочеността, отличаващ се с невероятна сложност и елегантност. Сред проявленията на тази „псевдо-целесъобразност" са и нервните системи, които освен всичко друго демонстрират и „целенасочено" поведение, а то пък, дори и при най-малките насекоми, напомня по-скоро за самонасочваща се ракета, отколкото за стрела, летяща към мишена. Ще се върна отново на този аргумент в Глава IV. Онтологическото доказателство и още някои априорни аргументи Доказателствата за Божието битие попадат в две основни категории - а priori и а posteriori. Тези на Тома се нареждат във втората, защото така или иначе се базират на някакви емпирични наблюдения. От априорните (тези, които разчитат на чисто кабинетните „умопостроения") като че ли най-известно е онтологическото доказателство, предложено още през 1078 г. от Анселм Кентърбърийски в съчинението му Прослогион и оттам насетне доразвивано в най-различни варианти от философите. Този епископски аргумент си има и една любопитна особеност - първоначално е бил адресиран не към човечеството, а към самия Бог (под формата на молитва). Я да ви питам нещо. Смятате ли, че едно разумно същество, способно да чува молитвите ни и т.н., би се нуждаело от доказателства за собственото си съществуване? Според св. Анселм самият факт, че ние изобщо можем да си представим подобно всесъвършено същество („нещото, от което не може да бъде мислено нищо по-голямо"), подсказва достатъчно ясно, че то съществува. Даже атеистът може да си го представи, колкото и да отрича реалното му съществуване. Но, продължава Анселм, ако това абсолютно съвършено нещо (самоопределящо се като „това, което е" - срв. Изх. 3:14) не съществуваше в действителност, тогава то нямаше и да е съвършено. Ето че се натъкваме на противоречие (от типа на contradictio in adjecto) и... абе какво ще го увъртаме. Бог съществува и толкова! Нека ви преведа този свръхинфантилен аргумент на по-подходящ език (този на детската площадка):
„Или пък няма никаква такава природа, защото „рече безумец в сърце си: няма Бог". Но същият този безумец, щом чуе това, което казвам, а именно: „нещо, от което не може да бъде мислено нищо по-голямо", със сигурност разбира (intelligit), каквото чува. А каквото разбира, е в неговия интелект, даже ако не разбира, че то е. (...) А това, от което не може да се мисли (нещо) по-голямо, със сигурност не може да е само в интелекта. Защото ако е даже само в интелекта (in solo intelectu), може да се мисли, че е и в действителност (in re), което е повече.“ Самата идея, че от подобни логомахистки (От логомахия, „словоборство", „диспут" и т.н) пируети могат да се извлекат и някакви по-мащабни заключения, оскърбява моето естетическо чувство, затова ще трябва да положа доста усилия, за да не използвам и аз определения като „безумец" или по-съвременните му синоними. По същия повод Бъртранд Ръсел (който със сигурност е бил „с ума си") е казал нещо интересно: „По-лесно е да се убедиш, че това доказателство е погрешно, отколкото да откриеш в какво точно се състои неговата погрешност". Впрочем на млади години и самият Ръсел е бил убеден (е, не за дълго) в силата на този аргумент: Спомням си дори точния момент - беше през 1894 г. Разхождах се умислен по „Тринити Лейн", когато ме осени мълниеносното прозрение (или поне така ми се стори), че онтологическият аргумент е напълно валиден. Бях излязъл да си купя тютюн и на връщане изведнъж подхвърлих табакерата си във въздуха, а когато я улових отново, от устата ми се изтръгна и следното възклицание: „Тюх, да му се не види, ама то наистина си е издържано отвсякъде!" Аз пък се чудя защо не е казал нещо друго, примерно: „Тюх, да му се не види, този довод звучи приемливо. Но нямаше ли да е по-добре, ако беше и верен, а не да се извличат разни велики истини за вселената от някаква си най-банална игрословица?! Я да се заема по-обстойно с него - може пък да се окаже някой парадокс като онези на Зенон". Навремето гърците здравата се шашкали, когато разбирали от „апорията" на Зенон, че Ахил никога няма да настигне костенурката. Но са били достатъчно съобразителни да се сетят, че от това съвсем не следва и изводът, че Ахил няма да настигне костенурката, ако двамата се надбягват и в действителност. Затова се задоволили да го нарекат парадокс и оставили решението му на следващите поколения математици (а то пък се оказало теорията на безкрайните множества, съвместяващи се в рамките на една и съща величина). Естествено Ръсел е бил и достатъчно грамотен, за да знае, че не е нужно да си хвърля табакерата от радост за това, че „бързоногият" Ахил е спечелил второто място в някакво надбягване, и то с костенурка. Но защо ли не е проявил същата разумна предпазливост и към казаното от св. Анселм? А аз го мислех за последователен атеист, т.е. човек, който винаги е готов да се откаже от илюзиите си, щом логиката изисква това. Но пък отговорът може би се крие в онова, което пак той е написал през 1946 г., т.е. близо половин век след онова „мълниеносно прозрение" за валидността на онтологическото доказателство: „Истинският въпрос е този: „Има ли в действителност нещо, за което можем само да си мислим, но пък самият факт, че можем да си мислим за него показва, че то съществува и извън нашата мисъл?" Всеки философ би бил склонен да отговори утвърдително, защото работата на философа е да открива разни неща за света, но не толкова чрез преки наблюдения, колкото по пътя на разсъжденията. Но ако верният отговор е „да", това би означавало, че има и някакъв мост от чистата мисъл до нещото, за което си мислим. А ако не е, значи такъв мост няма.“ За себе си мога да кажа следното. Всяко разсъждение, стигащо до подобно впечатляващо заключение, без да е подкрепено с каквито и да е реални доводи, би предизвикало у мен само една реакция и тя ще е... дълбок скептицизъм. Но знам ли, може би съм повече учен, отколкото философ. А философите от векове насам приемат абсолютно на сериозно онтологическото доказателство - и когато са „за", и когато са „против" него. Прочетете например коментара на философа-атеист (!) Дж. А. Маки в Чудото на теизма (Mackie 1985). Не случайно съм казвал, че най-доброто определение за философ е може би това: „човек, за когото общоразбираемият отговор не е никакъв отговор". Имайте предвид, че аз го броя по-скоро за комплимент... Както и да е. Най-категоричните възражения срещу онтологическото доказателство обикновено се свързват с имената на Дейвид Хюм (1711-1776) и Имануел Кант (1724-1804). Кант е идентифицирал и скритата карта в ръкава на Анселм - онова доста манипулативно твърдение, че „съществуването" само по себе си е по-„съвършено" от несъществуването. Ето как го развива американският философ Норман Малкълм: „Тезата, че съществуването е тъждествено на съвършенството, е откровено нелепа. Би било по-разумно, а и вярно да кажеш, че бъдещият ти дом ще е по-добър, ако е изолиран, а не е в някой пренаселен квартал. Има ли обаче смисъл да поясняваш, че този дом наистина ще е по-добър само при това условие - ако действително съществува?" Друг философ, австралиецът Дъглас Гаскингс, го е формулирал още по-прегледно в своето иронично доказателство срещу Божието битие. (За подобна „редукция" е загатнал и един от съвременниците на Анселм, бенедиктинецът Гунилон, или Гаунило) (В книгата си с многозначителното заглавие Líber pro insipiente „В защита на безумеца"), където обяснява, че самата идея за „нещо, от което не може да бъде мислено нищо по-голямо" съвсем не предполага, че то наистина съществува („Това, че мога да си представя някакъв съвършен остров, още не означава, че наиетина има такова място")) :
Не е нужно да обяснявам, че с горното Гаскингс не доказва нищо - дори и това, че Бог не съществува. Но на същото основание можем да заявим, че и Анселм не е доказал обратното. Единствената разлика между тях е, че Гаскингс поне се е постарал да бъде забавен. И много добре е съзнавал, че въпросът за съществуването (или несъществуването) на Бога е прекалено голям, за да бъде разрешен с разни „диалектически хватки". Аз също не смятам, че манипулативната употреба на понятието „съществуване" (като синоним или предпоставка за „съвършенство") е и най-сериозният проблем на самия аргумент. Вече не си спомням подробностите, но навремето разбуних цяло сборище на теолози и философи, като прибягнах до онтологическото доказателство, за да обоснова тезата си, че и прасетата могат да летят. А опонентите ми нямаха друг избор, освен да се позоват на формалната логика, за да ми докажат, че греша. А самото онтологическо доказателство (подобно на всички априорни аргументи „за" Божието битие) ми напомня за онзи старец от Точка по точка на Олдъс Хъксли, който бил открил математическо доказателство за Божието битие: „Знаете тази формула - т върху нула равно на безкрайност, като т може да е всяко едно положително число. Защо да не сведем това уравнение до още по-проста форма, като умножим и двете му страни по нула? Какво ще получим? Число равно на нула, умножена до безкрайност, което пък означава, че всяко едно положително число е производно от нулата и безкрайността. А нима това не важи и за вселената - та нали тя също е сътворена ех nihili от една безкрайна сила?“ Или да вземем прословутият диспут за Божието битие, организиран през XVIII в. от Екатерина Велика. В него участвали швейцарският математик Леонард Ойлер и Дени Дидро, великият енциклопедист на Просвещението. Набожният Ойлер се изправил срещу отявления атеист Дидро и с възможно най-убедителен тон му изстрелял следната формула: „Мосю, (а+b2)/п=х, следователно има Бог. Отговорете!". Дидро останал като гръмнат, а според една от версиите на историята не отронил и дума по целия обратен път до Франция. Всъщност ако тази формула на Ойлер изобщо доказва нещо, това е само собственото му „заслепление от науката" (в случая - математиката). В Атеистичната вселена Дейвид Милс (Mills 2006) описва и едно свое радиоинтервю, взето му от някакъв религиозен водещ, който пък се позовал на Закона за запазване на енергията в един затрогващо нефелен опит да блесне пред опонента си с „ослепителни" научни познания: „Но при положение, че всички ние сме съставени от материя и енергия, този научен принцип не оправдава ли и вярата във вечния живот?" Явно Милс е доста по-търпелив и любезен от мен, тъй като казаното от водещия, преведено на що-годе нормален език, би прозвучало така: - Когато умира, никой от нас не губи нито един атом от тялото и енергията си. Следователно ние, хората, сме безсмъртни. Дори и аз, с целия си завиден житейски опит, не съм се сблъсквал с толкова идиотски пример за „пожелателно мислене". Но пък съм открил колкото щете „доказателства" от този сорт на http://www.godlessgeeks.com/LINKS/GodProof.htm. Става дума за един презабавен списък, включващ над три хиляди „доказателства за Божието битие". За мостра ще ви предложа половин дузина от тях, започвайки от № 36:
Каталог: host -> 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Вратите рай II част от 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Пчелата Оура Лов Любов извън времето и пространството оура лов пчелата 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Слави Трифонов за мен е чест 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Физика на тъгата 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Emotional intelligence 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Вълчанов хем съм сам, хем няма никой 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Открито автобиография 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Забележка Изтегляне 6.12 Mb. Сподели с приятели:
|