Доказателствата от Светото Писание

Доказателствата от Светото Писание

Все още се срещат хора, за които казаното в Писанието е достатъчно, за да повярват и в Бога. Един от обичайните доводи, изтъкван между другото и от К. С. Луис (който май е трябвало да внимава повече какви ги приказва) гласи следното: щом Иисус е казал, че е Син Божий, значи или е бил прав, или луд, или лъжец. Ето че се налага да избираме между тези три качества — „Луд, Лош или Бог". (Би могло да се получи и една по-непретенциозна алитерация, ако вместо „Бог" сложим „Любов", нали според Писанието те са тъждествени. Може и така: „Лунатик, Лъжец или Любвеобилен") Там е работата, че историческите свидетелства, включително и за това, дали самият Иисус си е приписвал някакъв божествен статус, са повече от оскъдни. Но дори и да бяха по-надеждни, предложената трилема пак щеше да си остане безкрайно... нелепа. Четвъртата възможност (която пък е толкова очевидна, че не си и струва да се споменава) е, че Иисус просто се е объркал, макар и воден от най-добри намерения. Е, случвало се и на много други... Но така или иначе не разполагаме с никакви исторически доказателства, че Иисус е гледал на себе си като на божествено същество, а и дали изобщо му е хрумвала такава мисъл.

Фактът, че нещо е написано черно на бяло, е убедителен само за онези, които не са свикнали да си задават и такива въпроси: „Ама кой го е написал и кога?", „Откъде е знаел какво да напише?" „По онова време наистина ли са имали предвид това, което днес си мислим, че са казали?", „Били ли са безпристрастни наблюдатели или са се ръководили от някакви предварителни съображения, които са се отразили и на тяхното писане?" и т.н. От XIX в. насам по-изкусените богослови неминуемо стигат и до извода, че евангелията не съдържат особено надеждни описания на историческите събития от този период. Всички са писани не само след смъртта на Иисус, но и след посланията на Павел, където пък не се споменават почти никакви факти от живота на нашия Господ. Впоследствие тази раннохристиянска книжнина е била копирана и прекопирана на принципа на „разваления телефон" (вж. Глава V) от безброй поколения кописти, или т.нар. книжници (Специално за книжниците и техния „принос" към текста на Писанието вж. споменатата по-нататък книга на Барт Д. Ърман, Да предаваш словата на Иисус (Изток-Запад, 2007), които пък в битността си на човешки същества са били склонни към грешки, а във всички случаи са се ръководели и от своите собствени религиозни „съображения".

Пример за такова „нагнетяване на краските" от религиозни съображения е трогателната легенда за раждането на Иисус във Витлеем, последвано от онази чудовищна касапница, която Ирод устройва на тамошните невинни „младенци". Всъщност когато евангелията са били писани, вече никой не е знаел родното място на Иисус. Но едно старозаветно пророчество (Мих. 5:2) е навело евреите (или, както са ги наричали тогава, „юдеите") на мисълта, че дългоочакваният Месия ще се роди тъкмо във Витлеем. В тази връзка си струва да отбележим и една сцена от Евангелието на Йоан, в която някои последователи на Иисус са неприятно изненадани от факта, че той не е роден във Витлеем:

Други казваха: този е Христос. А други казваха: нима от Галилея ще дойде Христос? Не е ли казано в Писанието, че Христос ще дойде от Давидовото семе и от градеца Витлеем, отдето беше Давид? (Йоан. 7:41-42).

Матей и Лука се справят с този проблем по различни начини. И двамата решават, че Иисус mpiSea да се е родил във Витлеем - няма къде другаде. Но пък го отвеждат дотам по различни маршрути. Разказът на Матей може да се тълкува и в смисъл, че Мария и Йосиф по начало са живяли във Витлеем, а в Назарет са се преместили, когато Иисус е станал на няколко годинки, и то след връщането си от Египет, където пък са били принудени да избягат, за да спасят младенеца от кръвожадния Ирод. Затова пък Лука твърди, че двамата са живяли в Назарет и преди раждането на Иисус. Така че неговият проблем е бил този - как да обясни появата им там в решителния миг (= „термина" на Мария), за да докаже, че се е сбъднало и пророчеството на Михея. Та какво гласи неговата версия? „В ония дни", когато управител на Сирия е Кириний (= Публий Сулпиций Квириний), идва заповед от цезаря Август „да се направи преброяване по цялата земя". Всеки римски поданик обаче трябва да се запише в „своя град" и тъй като Йосиф е „от дома и рода Давидов", му се налага да замине за „града Давидов, наречен Витлеем" (срв. Лук. 2:1-4). Вероятно за Лука това е било възможно най-доброто решение. Като изключим дребния факт, че за историци като А. Н. Уилсън (Wilson 1993) и Робии Лейн Фокс (Lane Fox 1992) то е и доста абсурдно. Ако приемем Давид за реална историческа личност, от това би следвало, че той е живял близо хилядолетие преди Мария и Йосиф. Но тогава защо римляните ще карат Йосиф да се регистрира точно във Витлеем? Само защото там е живял и някакъв негов мнооого далечен предшественик?! Хайде бе! Все едно аз да посоча за свой „официален адрес" Ашби-де-ла-Зуш (Между другото, има такъв град - в графство Лестърпшр (центр. Англия), чийто средновековен замък е описан и от Уолтър Скот в Айвънхоу…) тъй като по една или друга случайност мога да проследя родословието си чак до синъор Дъо Ла Кайен, който пък, видите ли, е стъпил на британския бряг заедно с Вилхелм Завоевателя и си е избрал да се засели точно на това място.

На всичкото отгоре Лука прецаква и собствената си датировка, тъй като доста нетактично споменава и за някои събития, които пък историците могат да засекат по независими свидетелства. При управлението на Квириний (който впрочем е бил имперски легат) действително е имало преброяване, но в локален мащаб, а не някакво, наредено лично от Август, което да обхваща цялата империя. А и е било проведено по-късно от посочената от евангелиста дата - през 6 г. н. е., тоест след смъртта на Ирод (Строго погледнато. Лука никъде не говори за Ирод Велики, а споменава за един от синовете му, тетрарха Ирод Антипа но по съвсем друг повод (срв. Лук. 3:19-20).

Затова и Р. Лейн Фокс стига до извода, че „версията на Лука е неправдоподобна от историческа гледна точка, тъй като е изпълнена с взаимноизключващи се твърдения", но пък е склонен да адмирира „пламенното му и безкористно желание" да докаже, че пророчеството на Михея се е сбъднало.

В декемврийския брой на „Фри инкуайъри" Том Флин, главният редактор на това прекрасно списание, представя и една подборка от статии, документиращи противоречията и зейналите пробойни в тази тъй обичана коледна приказка. Самият Флин изброява многобройните несъответствия между Матей и Лука, впрочем единствените евангелисти, които изобщо споменават за Рождеството. На свой ред Робърт Гилули показва, че всеки по-съществен детайл от легендата за Иисус, като се започне от „звездата на изток", непорочно заченалата (и родила) девица, поклонението на влъхвите и се стигне до извършените от него чудеса, както и самата му екзекуция, възкресение и възнесение, са заимствани съвсем буквално от някои други, вече съществуващи религии в Средиземноморието и близкоизточния регион. Според Флин Матей е държал да докаже, че са се сбъднали старозаветните пророчества (родствената връзка с Давид, раждането във Витлеем и т.н.), защото е искал да спечели за каузата и „юдейските" читатели. Така се е получил конфликт на интереси, защото Лука е искал тъкмо обратното - да пригоди християнството за нуждите на „неюдеите"-паганисти, което е предполагало и някои „реверанси" към елинистичния манталитет (девицата-майка, поклонението на влъхвите и т.н.). Противоречието е повече от очевидно, но вярващите упорито отказват да приемат, че то изобщо съществува.

По-изкусените християни едва ли се нуждаят от Гершуин, за да се убедят, че нещата не са били точно такива, каквито са описани в Библията (да си припомним „Порги и Бес"). Работата е там, че има и много неизкусени християни, които не само мислят обратното, но и са убедени, че то е „абсолютната истина". Това са хора, които наистина приемат Библията адски насериозно или поне поддържат следния парадоксален възглед: тази книга възпроизвежда съвършено точно историческите събития, следователно тя е и най-сигурното „основание" за техните религиозни убеждения. Но самият факт, че тези хора вярват на всяка дума в Библията, ме кара да се съмнявам, че те изобщо са я разгръщали... Защото ако го бяха направили, със сигурност щяха да забележат и споменатите „въпиещи противоречия"! Мисля, че дори и един буквалист би трябвало да се притесни от това, че Матей извежда потеклото на Йосиф от цар Давид, изброявайки двайсет и осем (28) междинни поколения, докато при Лука те се оказват четирийсет и едно (41). И което е по-лошото, няма почти никакви съвпадения на имена в двата генеалогически списъка! Така че дори и Иисус да бе роден от девица, родословното дърво на Йосиф нямаше да му свърши никаква работа, особено що се отнася до задължителното изискване, че Месията трябва да е от „рода и дома Давидов".

В една своя книга с многозначителното подзаглавие Скритата история на Новия Завет - кои са го променяли и защо, американският библеист Барт Д. Ърман показва достатъчно ясно, че текстовете, които днес приемаме като Свето Писание, всъщност са крайно несигурни. Във въведението проф. Ърман описва с добродушна ирония собствените си житейски перипетии, превърнали го от безусловно вярващ на Библията фундаменталист в осланящ не на разума си скептик — едно наистина вълнуващо приключение, повод за което става смущаващото откритие, че „непогрешимото" (каквото би следвало да е Светото Писание) всъщност изобилства с... грешки. Струва си да отбележим и тази подробност: докато изкачва първите стъпала на американската академична йерархия — започвайки от каменистото дъно („Муди Байбъл Инститют") и стигайки до „Уитън Колидж" (който е с една идея по-нагоре, но пък е Алма Матер на такива като Били Греъм), - буквално на всяка крачка го предупреждават, че неговата „искрена" (разбирай фундаменталистка) християнска вяра ще се сблъска с много сериозни предизвикателства в лицето на научния прогресизъм. Така и се оказва, за което читателите могат само да са му благодарни. Същият освежаващ иконоборчески полъх се долавя и в някои други критични към Библията творби, излезли напоследък, например тази на Робин Лейн Фокс, за която вече споменах (Lane Fox 1992), и Секуларис-тката Библия на Жак Берлинебло (Berlinerblau 2005).

Четирите евангелия, успели да се класират за финалите и по този начин да попаднат и в официалния канон, са били избрани (повече или по-малко произволно) от една доста по-голяма група „кандидати" (поне дузина на брой), сред които са фигурирали и „благовестията" на Тома, Петър, Никодим, Филип, Вартоломей и Мария Магдалина (Покрай интереса към Дан Браун (и подобните му) на българския книжен пазар се появиха и някои далеч по-сериозни изследвания, например на споменатия Ърман, както и интригуващи преюди (но в повечето случаи от неназовани езици и източници) на самите „тайни евангелия". Вж. и Илейн Пейджълс, Гностическите евангелия (Изток-Запад, 2006) . Тъкмо тези „допълнителни" евангелия има предвид Томас Джефърсън, когато пише до племенника си:

Онзи път, когато си говорехме за Новия Завет, май забравих да ти кажа, че е хубаво да прочетеш всичко писано (в древността) за Христа, включително и от хората, за които един църковен събор е решил вместо нас, че са „псевдоевангелисти", а не само писанията на онези, които пак църковници са обявили за „евангелисти". Тези „псевдоевангелисти" също са твърдели, че са боговдъхновени, а ако искаш да прецениш доколко обосновани са претенциите им, ти ще трябва да разчиташ на собствения си разум, а не на чужди мнения, били те и църковнически.

Предполагам, че тези апокрифи не са били удостоени със същия завиден статус най-вече по следното съображение - участниците в Никейския събор са преценили, че съдържащите се в тях истории звучат още по-неправдоподобно и от четирите канонични евангелия. Това на Тома например изобилства с анекдоти за малкия Иисус, който злоупотребява с магическите си сили досущ като някоя малка и пакостлива (зъбо)фея. Когато му скимне, превръща другарчетата си в козлета или врабчета. Е, понякога се държи и като добро и послушно дете, например помага на баща си в дърводелската работилница, като по чудотворен начин удължава (или скъсява) необходимите му дървени материали (Тези „епизоди" са описани в апокрифа Дедасдаво Иисусово, една от чийто версиии бе издадена наскоро и у нас като Първите чудеса на Иисус (Фама, 8. а.). Познати са и други негови варианти, включително и старобългарски. Освен това Иисус не „превръща другарчетата си в козлета или врабчета", а кара измайсторените от самия него глинени фигурки на тези жиютни да „припкат или летят"). Тук най-вероятно ще ми възразят, че никой не вярва в подобни „небивалици". Но на същите основания би трябвало да отхвърлим и каноничните евангелия. Те могат да претендират единствено за статуса на легенди и нищо повече, тъй като изложените в тях „факти" вдъхват не по-малко съмнения, отколкото тези от преданията за крал Артур и рицарите на Кръглата маса.

А онова, в което каноничните версии действително съвпадат, в повечето случаи е извлечено от техния общ първоизточник - Евангелието на Марк или пък някакъв изгубен по-ранен текст, до който Марк пръв е получил достъп. Никой не знае реалната самоличност на четиримата евангелисти, но почти е сигурно, че те никога не са се срещали очи в очи с Иисус. Така че техните описания едва ли отразяват обективно историческите факти. В по-голямата си част те просто са извлечени от Стария Завет, защото и четиримата са били убедени, че всяко отделно събитие от живота на Иисус е трябвало да изпълни някое старозаветно пророчество. Това обяснява и появата на още една, този път историческа, версия (макар и да не се ползва с особено широка подкрепа) - че въпросният Иисус всъщност никога не е живял. Сред застъпниците ѝ е и проф. Дж. А. Уелс от Лондонския университет, който я развива в няколко свои книги (вж. например Wells 1986).

Мисля, че и обратният вариант е достатъчно правдоподобен, за да не го отричаме чак толкова категорично. Но така или иначе днес повечето уважавани библеисти не приемат Новия Завет (а още по-малко пък Стария) като надеждно свидетелство за някакви реални исторически събития. По тази причина и аз повече няма да се позовавам на Библията, за да доказвам - или опровергавам - съществуването на което и да било божество. Тук бих припомнил един наистина проницателен извод на Томас Джефърсън (който той е споделил в едно свое писмо до Джон Адамс): „Ще дойде ден, когато цялата тази история за Иисус - че е бил мистично породен от Всевишния си Отец и своята майка-девица - ще бъде поставяна в една и съща категория с баснята за Минерва, родила се от главата на Юпитер".

Ако си спомняте, романът на Дан Браун, както и филмът, направен по него, предизвикаха истинска буря от възмущение в църковните среди. Християните бяха призовани да бойкотират филма и дори да организират протестни демонстрации пред киносалоните, в които го прожектират. Сюжетът му, разбира се, е абсолютно фиктивен, изфабрикуван от начало до край - просто една „измислица", поднесена в лъскава опаковка. Но в това отношение той не се отличава особено от евангелските. Единствената по-съществена разлика е чисто времева: евангелията са пример за антична фанстастика, а Шифърът на Леонардо е типичен представител на модерната литературна фикция.