Стоян георгиев митническа сага

ГЕРОЙ НА НАШЕТО ВРЕМЕ

Странджа – най-загадъчната и тайнствена планина на България, изпълнена с легенди и поверия, змейове и долмени; планината, където според Лев Толстой¹ щяла да стане световната битка между царете на светлината и князете на тъмнината; планината, скътала гробницата на египетската богиня Бастет² и Парорийския манастир³; мистериозна и заплашителна. Някога из нея са бродили хайдушки войводи и най-вече безсмъртният Индже, за когото народът бе изпял: “Заплакала е гората все зарад Индже войвода”. Гората на Странджа.

И днес тук броди един легендарен герой, от чието сърце князете на тъмата отдавна са прогонили светлината. Броди си той, както през миналия век е бродил призракът на комунизма из революционна Европа, но този герой е антипод на призрака, защото е сътворен от сочна и закръглена плът. Броди си той и докато си броди, гората плаче от него, а почтените търговци така са пропищели, че чак в Цариград се чува. Само началството му нищо не чува, защото се е заслушало в звънтенето на парите и счупените чаши в някое казино, където играе хазарт.

Ама какво толкова прави този “герой на нашето време”, този закъснял Крали Марко? Ами какво може да прави? – Подвизи! Подвизи ли, ще се смае любопитният читател, ще се усмихне и ще си каже: “Колко наивен е тоя писател. Хората днес правят пари, вадят компромати, лижат подметки, а той – “върши подвизи”. Няма вече място за подвизи!” Прости ми, любезни читателю, но вината не е моя, просто този герой наистина си върши подвизи. Ето, сам виж и ще се убедиш:

Пътува си търговецът Друсев в седемнадесетгодишен микробус “Форд”, купил е от благосклонния ни съсед, дето от ориенталец се пъне да стане европеец, все едно от кукумявка да стане паун, та купил си е от него търговецът Друсев няколко килограма домати, шам-фъстък, лешници, дамски бикини, десет костюма, фанели и куп други неща.

На граничния пункт търговецът Друсев спира, ухилва се и звънва на жена си по мобифона, че се връща вкъщи, за да не я завари с любовника й Трошанов, който й е любовник от пет години и да не стане скандал. Друсев, както вече споменах, е почтен търговец и много държи на общественото мнение. Той знае, че жена му спи с Трошанов, защото Трошанов търгува не само с фъстъци, но и с “бял прах” и има две вили повече от него, както и по-сериозни връзки. Друсев се страхува от Трошанов, но не това е най-важното. Той знае, че жена му обича конкурента му, но се прави, че не знае. Трошанов също знае, че Друсев знае, че е любовник на жена му Радостина, но се преструва, че не знае. Той обаче не знае, че Радостина го обича от сърце, а не заради богатството му. Радостина наистина го обича, но не знае какво да прави и си кротува, като лъже мъжа си, без да подозира, че той знае. Тя се надява, че Трошанов ще реши нещо за връзката им, но не знае, че Трошанов има още две любовници, с десет години по-млади от нея, на които е купил апартаменти и коли, а нея смята за добър приятел. Жената на Трошанов знае повече от Радостина, но е мълчалива, като риба, и си оформя, без да знае мъжът й, тлъста банкова сметка, защото в нея е влюбен талантлив млад художник, когото тя обожава и с когото мисли да избяга в чужбина. Единствено децата от тези бракове не знаят нищо, а и не искат да знаят, защото честичко се дрогират със същия “бял прах”, който внася честният търговец Трошанов. Честният търговец Трошанов да го натрошиш – малко му е. Гражданското общество знае всичко за нашите герои, но ги смята за умни хора, защото имат пари и пилатовски си измиват ръцете с думите: “Трябва да се правят компромиси в името на децата.” А когато децата пораснат, закърмени с тая повсеместна лъжа, тя ги задушава и избива в агресия или жестокост, и със сигурност - в предателство. Това е един от кошмарните парадокси у нас – живееш в лъжа, която издигаш в морална категория. Убиваш детската душа с лъжа, а после чакаш детето да се превърне в честен гражданин. Как да стане това, скъпи българино?! Който пък се опълчи срещу твоя странен “морал”, ти изхвърляш като корабокрушенец на пустинен остров и го оплюваш. Неслучайно Ботев бе възкликнал: “Свестните у нас считат за луди!”⁴

Но да се върнем при нашия търговец Друсев, преди да звънне на любимата си съпруга Радостина. Разговорът по мобифона е кратък и тривиален. Щом мобифонът се скрива в джоба на сакото, към микробуса, седемнадесегодишния микробус на търговеца Друсев, който обаче изглежда на три години, както жената на четиридесет изглежда на тридесет, ако ходи на фитнес, има куче и по-млад любовник и си прави редовно масажи, към микробуса бавно, почти небрежно, като палач или преял политик, се приближава митничарят Панчев. Вярно, че навън е вече нощ и читателят с право би запитал как ние познаваме, че това е точно митничарят Панчев. Ами познаваме го, читателю мой, защото търговецът Друсев, както казах, е почтен и винаги залага на сигурното. Затова той залага и на съпругата си Радостина, с която живее от десет години, и с която надали ще се раздели, дори тя да смени още десет търговци като Трошанов. И понеже търговецът Друсев залага само на сигурното, със сигурност можем да кажем, че митничарят е Панчев, защото той е неговият “канал”. Щом най-после митничарят се приближи и отвори вратата на микробуса, се оказа, че е наистина Панчев.

- Здравей, приятелю! – поздрави веднага Друсев и стисна масивната длан на държавния служител.

Ръкостискането продължи няколко минути.

- Здрасти – отвърна небрежно Панчев, но изведнъж се вгледа по-дълбоко в очите на търговеца. – Сложил си ми сто долара по-малко – той веднага пъхна ръка в джоба на сакото си, за да скрие банкнотите, които Друсев му даде с ръкостискането.

- Двеста са. Виж ги. Знаеш, че съм точен.

- Знам, че са двеста. Усетих. Но от днес тарифата е триста.

- Защо? – попита плахо търговецът.

- Има свлачища по пътя и ако го затворят, спукана ни е работата. От глад ще умрем. Събираме пари за ремонт – Панчев се почеса по ухото. – Пък и господин Бургиев е взел вчера от магазина два хладилника и три печки за областния управител, че трябва и тях да платим.

- Ясно – въздъхна търговецът. – Тъй да бъде. Да разтоварвам ли?

- Абе, изкарай един-два костюма там и някой и друг кашон. Ти знаеш.

- Добре.

Търговецът Друсев скочи така чевръсто от микробуса, сякаш цял живот е играл кан-кан, и измъкна два кашона с домати и два костюма.

Митничарят Панчев взе единия кашон домати за салата и затътри тлъстото си тяло към осветения пункт.

На пресрещналия го да му помогне колега той каза: “Ще ударим двя по двяста. Нали нараних прасетата и натиснах жената – тряба да са почерпа.” Колегата му, също нисък и тантурест, нищо не каза, само прибра кашона.

След десет минути търговецът Друсев получи две митнически декларации с един и същ номер. Едната беше с реалното количество стока, а другата – с двойно по-малко. Ако някой спреше търговеца по седемдесеткилометровия път до централна митница, където трябваше да обмити стоката, той щеше да му покаже първата декларация, а в централната митница – втората. Там го чакаше другият човек от канала – Мравко Иванов. Така цикълът се затваряше. И всички бяха доволни, и никой нищо не знаеше. Тези комбинации вливаха весело разнообразие в монотонното българско битие.

И може би търговецът Друсев, който с радост си тръгваше от граничния пункт, докато търговецът Трошанов си тръгваше с нежелание от леглото на жена му Радостина, щеше да бъде удовлетворен от своя труд, от студуването по границите, надлъгването с ориенталските партньори и треперенето по КПП-тата, ако по пътя не го бе застигнал призракът на правосъдието, въпросният легендарен герой, правнукът на българските войводи.

Той освети с фаровете на служебната “Алфа”, същата, която Кимион Бургиев заложи на покер, седемнадесетгодишния микробус “Форд” на търговеца и микробусът спря. От колата излезе едно момче с униформа – Иван Бабов, – дойде до търговеца и му каза:

- Добър вечер. Митница.

- Ама аз вече минах, имам декларация – отвърна смутено търговецът Друсев, като си мислеше дали е попаднал на маскирани разбойници или истински митничари, макар че в неговото съзнание тези две категории бяха еднозначни.

- Знам, но ние сме отдел за физически контрол от централна митница и трябва да видим стоката.

- В тая тъмница? – смая се търговецът.

- Ние имаме фенери. Разтоварвай.

Търговецът Друсев настръхна от ултимативния тон и омекна.

- Абе, братле, дай да се разберем.

- Разтоварвай. Не съм ти братле.

- Не можем ли да се споразумеем?

- Говори с шефа – каза небрежно униформеният.

- Къде е шефът?

- В колата.

Търговецът Друсев се плесна по челото, защото къде другаде можеше да бъде шефът, освен в колата. Той отиде до нея, плахо отвори вратата и седна отпред до легендарния герой. А легендарният герой беше закръглен, със сочни бузи и проницателен поглед, който Друсев усети дори в “тая тъмница”.

- Закъде си тръгнал, батювото?

- За града.

- И мислеше да отидеш там, без да ми се обадиш. Бива ли така?

- Аз не ви познавам, господине.

- Ще ме опознаеш. Питай за Миро Смъртта и ще разбереш кой съм.

- Вие митничар ли сте?

- Чистокръвен – шефът се взря в очите на Друсев, осветени от фаровете на микробуса му.

- Какво искате от мен? – попита търговецът.

- Искам да ти видя стоката. И декларациите.

- Тя е само една.

- Хайде, сега ще се лъжем ли? Две са. Панчев ти е завел под един и същ номер две декларации.

Търговецът изтръпна.

- Тъй че ще е по-добре да се разберем – каза шефът и го хвана приятелски за ръката.

- Нека се разберем. Затуй съм дошъл. Колко?

- 500.

- Сини?

- Много са –подскочи търговецът.

- Не са много. Ти всяка седмица минаваш оттука, далаверата ти върви. Пък и Трошанов ти спестява много разходи.

Споменаването името на съперника му накара търговеца да трепне.

- Представи си какво ще стане, ако сега разтоварим стоката и намерим двете декларации у тебе. Ти ще изгърмиш – шефът започна да свива един по един пръстите на лявата си ръка, - ще конфискуваме стоката ти, ще ти съставим акт, а Панчев ще отиде в затвора. Избирай.

Шефът гръмогласно се разсмя. От смеха му младият инспектор, който обикаляше микробуса и отмъкна комплект бельо и чорапогащи за приятелката си – студентка, се стресна и насмалко да изтърве “подаръците” си, а два чакала възмутено завиха срещу едрите звезди над Странджа. Повея ветрец и листата на дърветата зашумяха като зелени банкноти.

- Аз нямам избор – отвърна търговецът, – но нямам толкова пари у себе си. Ако искате ми оставете някакъв адрес, като се върна в града да ви ги донеса.

- А, не – забрави – щипна го по бузата героят на нашето време. – По-добре…

- Тогава ще ви дам това, което имам.

- Колко имаш?

- Всичко 300 долара.

- Какво предлагаш за разликата?

- Мога да ви дам стока за 200 долара.

- Направо ми отгатна мисълта. Какво ще ни дадеш?

- Ами какво – домати, лешници…

- Ти за главандури ли ни вземаш? Каква друга стока имаш?

- Костюми и бельо.

- Добре – 10 костюма.

- Десет костюма?! – подскочи търговецът и удари глава в тавана на колата. – Ами те всичките са 10 броя. И струват поне 1000 долара.

- Не се вълнувай.

- Как да не се вълнувам? По-добре ми конфискувайте стоката. След съдебното решение все нещо ще получа, отколкото да ме изнудвате сега…

- По-спокойно – каза героят, усетил, че така може и нищо да не вземе. – Добре, приготви два костюма.

- Много са.

- Не са, защото единият ще подаря на сина ми, който е абитурент.

При тоя железен довод търговецът замълча, излезе от “Алфа” – та, отиде до микробуса, извади два костюма, които даде на младия инспектор, а банкнотите – на шефа.

- Умен си ти, батювото – шефът, със светнали очи, запали служебната кола. – Хайде, Ванка, да тръгваме.

Иван Бабов сложи костюмите в колата, като взе втория кашон домати, за да направи салата на приятелката си студентка, с която имаха намерение да се оженят, макар да нямаха идея как могат да си купят жилище.

Щом “Алфа”-та си тръгна, търговецът Друсев влезе в микробуса и се разрида, а наоколо гората сякаш също заплака. Заплакаха и чакалите. Но понеже беше горд човек и не смееше да се яви без пари пред Радостина, той й звънна по мобифона, за да й каже, че автомобилът му е повреден и ще си дойде на следващия ден по обяд. Тя много се зарадва и веднага се обади на Трошанов да идва; и понеже съпругата му пак позираше гола на обожавания от нея млад художник, търговецът на “бял прах” се върна при Радостина в бялата й постеля.

Над Странджа падаше бяла мъгла и скриваше фучащата като стършел “Алфа”. Мъглата потулваше героя на нашето време, стиснал здраво зелените банкноти, но не можеше да потули злодеянието му в паметта на ридаещия търговец Друсев и от едно всевиждащо, но невидимо око.

- Всичко наред ли е, шефе? – попита Иван Бабов.

- Да, моето момче – отвърна Станимир Механджиев, като му бутна в джоба 50 долара. – Вземи да се почерпиш и да знаеш кой е бати ти Миро Смъртта.

ПОЕТЪТ-РЕВОЛЮЦИОНЕР

І
Бяха се събрали в кабинета на началника на митницата. Кимион Бургиев, току-що получил временната си заповед за мечтаното кресло, бе поканил баджанака си Марлин Вимов – шеф на службата за сигурност, верноподаниците си Бенчо Дяволов и Тюлен Авджов, мълниеносно назначен за ръководител на граничния пункт, както и двама представители на тайните служби, развличани от Гадилен Дончев, настоящ митничар и бивш полицай.

Полицията винаги е внушавала страхопочитание у българина. След две робства той беше станал нагаждач и предател поради просмукания в кръвта му вековен ужас от зверските кланета и насилия, за които някои доморасли политици твърдят, че били само едно “присъствие”. Много интересно би било, ако някой такъв “държавен мъж” го изправят пред кървавия дръвник и размахат ятагана над главата му, дали ще усети някакво присъствие на духа си, или напълно ще отсъства, захвърлен между небето и земята.

Но да не се отклоняваме с разни “дреболии” от нашия разказ, още повече че гостите на Кимион се бяха настанили удобно в купената от Авджов кожена гарнитура и бяха вече гаврътнали по едно-две уискита; ненаситно поглъщаха те и шам-фъстъка, и лешниците, и бананите. Да, на домакина му бе хрумнала идеята да вземе три килограма банани, които гостите му оцениха по достойнство и много харесаха. Какво ти, те бяха просто влюбени в бананите и се чудеха каква бананова кора да му подложат на тоя проклет поет Боян Георгиев, отвян от вятъра на съдбата в това сериозно учреждение, което по неузнаваем начин бе успял да преобърне. Много главоболия бе създал този човек и Кимион беше притеснен, защото в София спрягаха името на конкурента му като единствения подходящ кандидат за стола, на който той бе седнал не чак толкова стабилно, сякаш една бананова кора облизваше охранените му задни части.

Боян Георгиев беше от оная порода гламави идеалисти, които са се опитвали в тъжната история на тази държавица да издигнат глас в защита на свободата и правдата и които винаги са си получавали заслуженото – или са ги бесели, или разстрелвали, или безследно изчезвали. Сега обаче времената са други и методите – по-ограничени, макар и по-рафинирани. Като си мислеше за вироглавия поет, Кимион Бургиев изпитваше болезнена носталгия по времето на Торквемада¹. Не му стигаха главоболията с Авджов, ами сега и тоя интелектуалец! Ако по-рано знаеше, че така ще станат нещата, и него щеше да наклепа като приятеля му. Вярно е, че за утре вездесъщата му майка Патокия беше поръчала на няколко свои протежета в столичния и местен печат да го оплюят и статиите щяха да бъдат отпечатани. Вярно е, че малко са попрекалили, обвинявайки Боян Георгиев за контрабанда в размер на 100 милиарда лева. Във втората статия сумата беше обидно малка – само 10 милиарда, а в третата направо и много смело се казваше, че той е най-големият мошеник в митницата. Разликата в размера на сумите нямаше значение, тъй като по-важно беше да се вдигне шум около конкурента, за да го дискредитира. Нямаше време за чакане, защото той набираше сила.

Боян Георгиев бе обичан от колегите си. Като Боян Мага² ли беше, какво ли, но всички чувстваха, че той е друга порода човек и някак си усещаха с подсъзнанието си, което много се развива у митничарите за сметка на съзнанието, че той вижда всичко, но не казва нищо и че изцяло е погълнат от извънземните си светове. Уж беше сред тях, а пък всъщност го нямаше. Чудна работа!

- Може ли един поет и философ да управлява митницата? – изписка въпросително Кимион и удари с юмрук по масата.

“Банановата кора” на въртящия се стол го накара да стане и да се разходи из кабинета.

- Може – ухили се Бенчо Дяволов, - ако е поет-революционер.

Той свали очилата си, бръкна с единия връх на рамката в лявото си ухо, после с пръст изстреля “златната” руда, измъкната от него, която се гмурна в чашата на Марлин Вимов. Последният обаче, въпреки че беше шеф на службата за сигурност, солидно подгрят, не видя това кощунствено деяние и Бенчо спокойно си бръкна и в дясното ухо, чието съдържание вече отърка о панталона си.

- Трябва да го отстраним от пътя си този поет и гуру, този бъркач на митницата. Помните ли как ме бе описал в една своя статия като младото филизче на другаря Джанев? Сега ще види той кой е филизче. Тъй ще го стегне това филизче, като лиана ще го стегне, ще го удуши. Аз, който съм толкова син и толкова предан на синята идея, толкова съм син, че чак кръвта ми е синя и сякаш живея в синия период на Пикасо, аз съм бил филизче на тази дърта номенклатура. Какъв грандиозен тъпак!

- Всички хора на Авджов трябва да ги изчистиш, Кимо – каза Марлин Вимов с кучешко изражение, – и най-вече тоз. Той е много опасен.

- Абе, поет ли е, какво да говорим – намеси се и мазният бас на Гадилен Дончев, - работата е ясна.

- Ще го оправя аз него, хубаво ще го наредя – Кимион седна до Марлин Вимов. – Тюлене, налей ми едно уиски.

- Веднага, господин Бургиев – отговорникът на граничния пункт сипа уискито с една завидна сервилност, сякаш цял живот е работил в кервансарай или в покоите на някой султан.

- Наздраве, Кимион бей! – вдигна чаша седящият срещу него таен служител, който беше толкова таен, че дори името му не се знаеше от никого, освен от Марлин Вимов, но той никога никому не го каза.

- Трябва да измислим нещо – оригна се Кимион. – Вчера говорих с “Батето”. Казва ми: “Оправяй се, Кимо. Работата е сериозна. Не го ли шитнеш този поет, отиде ти местенцето.”

- Абе, той - “Батето” – каза важно Марлин, – е търкулнат камък – плесен няма да хване, ами ти гледай да го лашнеш този интелигент – добави той с погнуса, защото интелигентите събуждаха в душата му много зверски чувства. Ако останеше на него, би го затрил това проклето семе от лицето на земята, дето само главоболия създава.

- Поетът е таралеж в гащите – ухили се Бенчо: - все недоволен, все нещо го терзае, неспокоен е, в кризи изпада. Ето тук го удари бе, Кимо. Изкарай го луд.

- Не мога – въздъхна Кимион, - не става. Нещо друго трябва.

- Другото, да ти кажа аз – обади се Гадилен, – изкарай го долен развратник, аморален тип. Той и без това имаше няколко пиперливи връзчици.

- И това не става – само рейтинга му ще вдигна – пак въздъхна Кимион, - те и без това го харесват кучките.

- Че го харесват – харесват го – потвърди и тайният служител без име, - защото е хубавец.

- Абе, хубавец – каза раздразнен Кимион, - сигурно им плаща – заключи той от собствения си горчив опит.

- Всичко туй е бошлаф – каза толкова сериозно Марлин, че косите на събеседниците му настръхнаха, като стърнище, сякаш той бе самият магьосник Мерлин². – Това са глупави, клюкарски неща. Никой няма да им обърне внимание – само ще се изложиш. Дай по служба да го хванем, по устав – дето се вика, - че това е най-страшното и измъкване няма.

- Добре де, ама какво да направим? – Кимион се почеса по носа и приглади късата си коса назад. – Той не се напива, потаен е, мнителен и като нашето куче за наркотици, още във въздуха ще ни подуши, че му кроим капан. Абе, Тюлене – обърна се той внезапно към служителя си, - какво стана с кучето? Изгонихте ли ги онези клошари, дето искаха да спят в колибата му, а него – да изядат?

- Изядоха по една тояга, господин Бургиев – ухили се Тюлен Авджов, - вече няма да припарят там.

- Хубаво – Кимион се поглади по набъбналия корем, - хубаво сте я свършили тая работа. Много важна беше. Най-после ще има спокойствие за клетото куче. Абе, много скитници се навъдиха напоследък.

- Както пее една наша естрадна звезда: “Скитници сме всички в тоя свят” – разсмя си другият таен служител, чието име всички знаеха, но странно защо, не споменаваха.

- Тюлене – реши да се пошегува Кимион, - ти май с Авджов една фамилия имаш. Аз те броя за мой човек, ами ако си му роднина? Само като си помисля и получавам сърдечна невроза.

- Сакън, господин Бургиев, не го споменавайте този изверг. Как може един престъпник да ми бъде роднина?! Ако настоявате още утре ще си сменя името и от нашите ще се отрека, защото съм ви верен до гроб.

- Добре, добре – Кимион небрежно го потупа по рамото, - аз само се пошегувах.

Глуповатото лице на Тюлен Авджов разцъфна в блажена усмивка.

Той извади една дебела папка с черни корици, бързо измъкна от нея няколко листа, изписани на машина, и още по-бързо я хвърли обратно. Шумът от това негово действие стресна плъха и той се скри зад табуретката, на която преди малко бе седял черноок господин със звероподобно изражение; макар че господинът с жълтото сако постоянно да го хвалеше за красотата му, той никак не се хареса на плъха, защото неговият естетическия вкус беше съвсем различен. Той се възмути, подушил, че черноокият господин също е от породата на гризачите, тъй като беше изгризал хляба на доста хорица.

Бог знае откъде този плъх усещаше тънките нюанси на битието, но можем уверено да кажем, че той беше интелигентен плъх, защото, откак се помнеше, живееше сред изискана среда. Кариерата му започна от едно основно училище, където в стаята на директора той се нагледа на какво ли не. Там родителите на децата носеха и сладкиши, и бонбони, а директорът ги потупваше радостно по раменете, както потупваше по бедрата младите учителки, които приветливо му се усмихваха, а понякога се събличаха и се бореха с него на дивана, и пъшкаха, докато плъхът смаяно ги гледаше и гризеше родителските подаръци. После той се възгордя и отиде в университета, но там – в стаята на доцента по история – само хартия и нищо друго. Омръзна му да гризе тая проклета хартия, ако и да виждаше по-интелигентни и умни хора. Доцентът понякога бързо мушваше едни зелени хартийки в джоба си и плахо се озърташе, също като него, когато излизаше сутрин от дупката си зад шкафа, а след това, разпервайки ръце, показваше на приносителя на хартийките, че всичко ще бъде наред. Често при него идваха студентки, на които той определяше срещи в някаква мансарда “за консултации” и те излизаха усмихнати от кабинета. Да, всичко това беше хубаво за доцента, но не и за нашия плъх, докато веднъж не срещна зад кафето пред университета свой стар приятел, охранен и надменен, живущ в администрацията на пристанището. Той именно го посъветва да се прехвърли тук, в митницата - “живот да види”, където е понастоящем за неопределен срок от време. Не бих могъл да кажа дали е на постоянен трудов договор, или с временен договор, дали е “ухо” или “кука”. Не, това никой не знае със сигурност, дори и той самият. И така тръгна нашият герой, прекоси мръсни канали и бунища, преброди помийни ями и пицарии, дори и в казино попадна една мразовита нощ, но се докопа до митницата.

Отначало се шмугна в отдел, където хора в униформи постоянно говореха, пушеха, караха се и току прибираха същите зелени хартийки, като доцента, и също като него се озъртаха да не ги види някой. Ако това се случеше, те гузно се усмихваха, даваха няколко хартийки и на другия, а после се усмихваха заедно; вторият наричаше първия “пекан” и отиваха да се почерпят. Плъхът имаше кошмарното чувство, че тук само се пие, а не се яде. Това чувство болезнено се засилваше в миговете, когато хора без униформи, обикновено костюмирани, на чиито купища книжа хората с униформи удряха печати и драсваха нещо набързо с химикалите си, оставяха големи черни торби. Втурваше се тогава нашият плъх, опиянен от радостни предчувствия, но в торбите намираше само бутилки, пълни с прозрачна или оранжева течност, която не му вършеше никаква работа. Свиваше се той тогава, разочарован и омърлушен, в някой ъгъл на задимената от тютюн стая и там си спомняше за бонбоните на директора и отпадъците от летните капанчета и ресторанти, докато човекът с униформа, на чиито ръкави лентичката бе по-широка, като охлюв, за разлика от останалите лентички, тънки като червеи, ставаше и отваряше тържествено торбата, изваждаше бутилките и поставяше пред всеки служител по една. Веднъж плъхът едва не загази, когато главният специалист грабна торбата и той беше вътре; проби дупка и изскочи, а митничарят беше толкова пиян, че го помисли за фантом. Оттогава тъга налегна душата му и накрая, след като се наслуша какви “луди” пари правел шефът Кимион, реши да отиде при него, защото се надяваше, че там все ще намери нещо за хапване. Вечер, когато митницата опустяваше, той се придвижваше свободно в тъмнината, а тишината действаше облекчаващо на съсипните му от дневната шумотевица нерви.

Какво ти, скъпи читателю, се усмихваш? Мислиш, че плъхът няма нерви? Уверявам те, че има, и то какви нерви – нерви на тибетец. Представи си само нерадата му съдба, вечното му скиталчество и несигурност в утрешното меню. Но какво ти говоря аз, та ти по-зле и от него живееш, защото, освен себе си, трябва дом и деца да гледаш. А не дай боже, без работа да останеш, да нямаш никакъв имот или земя, да не си в някоя “игра” или борд на директори, да си оставен на произвола на несъмнено по-глупави, но по-нагли и коварни от теб, как издържаш ти, скъпи мой българино? Винаги си бил загадка. Моля те, кажи ми, кажи ми откъде взимаш тези нерви, че и аз да се запася; ако трябва в буркан ще ги сложа и стерилизирам като нови зелени стотачки, защото, съгласи се, много издръжливост й трябва на България. Вярно е, че инатът все още я крепи, но докога, докога?…

Та, нашият плъх пообиколи нощем и другите отдели, също като стажант-инспектор, и като видя, че никъде няма нищо за ядене, се ядоса и нагриза някакви жълти хартии, закопчани в огромни папки с твърди корици. Разкъса в отдел “Внос” поне десетина: такава ярост го беше обзела. Това обаче не реши проблема с глада, както и всяка човешка революция обикновено не решава никакъв проблем, а създава нови, още по-страшни и трагични.

Един петъчен следобед плъхът, помислил, че работният ден е приключил, весело препусна из коридора, но чистачката го съзря и се опита да го халоса със стирката. Той обаче се шмугна зад библиотеката, изхвърлена от новия началник в коридора на митницата, за да не му напомня за омразния Авджов, а чистачката се хлъзна по измития под и се пльосна пред вратата на шефския кабинет. Бедрата й се оголиха и плъхът реши, че краката на учителките от директорската стая бяха много по-хубави, но в този миг вратата се отвори и на прага застанаха такива дамски крака, каквито клетият плъх просто не можеше да си представи. По-съвършени човешки крака той не бе виждал, макар често да се чудеше какво толкова се вълнуват мъжете от тия женски примамки, хвърлящи ги в бездната на щастието и греха. Докато секретарката на Кимион, чиито крака съзерцаваше в изстъпление нашият герой, се опитваше да вдигне закръглената чистачка, той бързо влетя в нейната стая и оттам, по някаква интуиция, в кабинета на началника, където нямаше никого, но вонеше на тютюн. На мраморната масичка имаше празни чаши, луканка, фъстъци, лешници, бонбони. Като видя бонбоните, плъхът едва не изцвърча от радост. Веднага се нахвърли лакомо върху тях, а после на луканката, после на лешниците, после пак на луканката, после на бонбоните, а дългата му опашка метеше масата и отвреме навреме се пъхаше в някоя чаша. Тя се изцапа в лепкава оранжева кал, залепнала на дъното на една от чашите и той се възмути, защото, макар и плъх, обичаше чистотата. Все пак беше интелектуалец. Като се извъртя да разгледа по-добре опашката си, той събори една кристална чаша, която се разцепи на мрамора като нар. Уплашен се извърна на другата страна, но разпиля лешниците и събори бонбоните на земята. Тогава в стаята се втурна пак чистачката, а след нея и секретарката.

- Ах, непрокопсанико – викаше първата, размахала стирката като алебарда, но все не можеше да го стигне. – Ще те смачкам. Заради тебе щях да се пребия.

Тя все размахваше дървеното си оръжие, но вместо да удари плъха, счупи още две кристални чаши и разклати полилея, събори папките от бюрото на началника и жестоко цапна климатика, който прокапа, заплакал от болка.

- Откъде ще се вземе този плъх? – крещеше истерично секретарката. - Откъде ще се вземе? Каква гнусота! Как ще пипам сега чашите и папките, като знам, че се е лигавил в тях. Пене, ще ги изчистиш ли? – попита тя чистачката с надежда.

- Ще ги изчистя, Ленче, нали туй ми е работата, ама най-напред тоя престъпник искам да изчистя.

Побесняла от гняв, тя продължаваше да размахва стирката, докато удари телевизора, но тук вече се спря, защото беше скъп, вносна марка, а черният дявол, “почернил душицата й”, се пъхна в една дупка между шкафа и стената, изкопана от някой негов събрат или предшественик на Кимион Бургиев. Може би някога тук са поставяли подслушвателни устройства, защото дупката беше много майсторски издълбана. Тя, разбира се, смая нашия герой, но го и зарадва, защото го спаси от стирката, преследваща го като сянка. Като се успокои, той се огледа и се учуди защо неговият предходник е напуснал това уютно леговище. Може би е умрял от преяждане или пък дотолкова е надебелял след някой банкет на митницата, че не е могъл да влезе обратно в “дома” си и нечия стирка го е довършила. Или пък просто е умрял. Тази загадка се загнезди дълбоко в душата на плъха.

Възниква въпросът: дали плъхът има душа? Ние, разбира се, многострадални ми читателю, не сме на сборище на средновековни йезуити, спорещи колко дявола могат да кацнат на върха на една игла или има ли душа жената и защо е сътворена; ние с тебе няма да осъдим плъха на обесване, нито пък ще изгорим жената на клада като вещица, макар че тя ни гори душиците всеки ден и миг, не, ние наистина ще бъдем прави, скъпи мой българино, ако кажем със сигурност, че след такова преследване плъхът може да е останал и без душа, докато ти я стискаш зад зъбите си, като стара пара, ама я не даваш. Да, след такова преследване плъхът без съмнение е останал без душа, но от неговата ловка стратегия можем да заключим, че и той е частица от вселенската психика, от съзидателния дух на Твореца.

От дупката плъхът наблюдаваше как чистачката започна да изнася отломъците от Вартоломеевата си вечер и да почиства пода, а после да събира здравите чаши, за да ги измие. Секретарката гнусливо стъпваше по пода, като че танцуваше ръченица, и само повтаряше: “Плъх в кабинета на началника! Откъде ли се е взел?”. От погнуса чак кожата й настръхваше, тази снежнобяла кожа, която всеки митничар бленуваше да погали и нацелува. Хубавите й крака, повдигнати и удължени от острите токове, изглеждаха още по-грациозни и възбуждащи, но не за плъха, а за нас, скъпи читателю.

Под секрет съм длъжен да кажа, че секретарката беше толкова гнуслива, че я беше гнус едно яйце да си опържи и караше майка си, а като се омъжи – съпруга си, да ги чупят и разбъркват, което никак не й пречеше да ги яде. Но най-много възбуждаше това й качество Бенчо Дяволов, който навсякъде ръсеше производството на носа и ушите си като благословия. Както свещеникът ръси със светена вода, така и той даряваше колегите си с перлите на своята щедра природа.

Нощта плъхът прекара тежко – в смут и със свито сърце. Щом просветля, секретарката влезе в стаята и дръпна щорите. После включи климатика, защото, въпреки настъпващата пролет, навън бе още студено, както и вътре, в тоя сумрачен кабинет, където той, макар и плъх, се чувстваше като морж. Секретарката днес беше в униформа от панталон и сако, а той веднага си припомни голите й крака с настръхнала като на кокошка кожа. При мисълта за пилешката кожа плъхът се разшава неспокойно в дупката си, където все още усещаше миризмата на луканка. Секретарката се огледа из кабинета, сякаш търсеше нещо, а след това запали цигара и излезе, като затръшна кожената врата след себе си.

Останал сам, плъхът реши да се поразходи в осветената от дневната светлина и позатоплена стая. Покачи се на кожения стол, близо до дупката му, но столът се завъртя и той стреснато скочи на дъгообразното бюро пред него, отрупано с купища книжа. Те му вдъхнаха досада, но споменът за луканката, която вчера не успя да доизяде, го разяри. Той се нахвърли върху книжата и може би щеше да им нанесе жестоки поражения, както в злополучния отдел “Внос”, но в този миг в кабинета нахълтаха двама души: един закръглен отвсякъде, нисичък и пийнал господин и друг един с кучешко изражение, черноок, същият на когото първият господин все повтаряше, че е красавец и много, много “пекан”. От толкова много “пекани” у плъха остана впечатлението, че някъде има специална пекарна за опичането на тия хора.

- Вчера ти казах, Кимо, че можеш да го шитнеш само по служба и по никакъв друг начин.

- Прав си. Аз затуй те и повиках, че време няма. Маман свърши своята работа – Кимион Бургиев му подаде четири столични вестника и един местен, в които съперникът му беше сринат из основи, като Берлинската стена. – Журналистките са от различни вестници, но сам се досещаш, че са наши момичета. Дашни са – пошушна той на Марлин Вимов.

Марлин му направи знак, като постави щръкналия си към тавана показалец пред устните си, а после му посочи четирите ъгъла на стаята. Кимион кимна, че е разбрал и двамата започнаха да си говорят с две октави по-ниско, а плъхът, снишил се от страх зад кожения диван, леко подаде глава, за да може да чува разговора им.

- Браво, статиите са хубави. Харесват ми – каза важно Марлин и запали цигара, последвана от проклятието на нашия герой, който много мразеше цигарите и особено дамите, вонящи на тютюн. – Утре пусни още няколко.

- Вече са готови – отвърна Кимион, - днес ги набират, а утре ще го разбият този вироглавец. Казах му аз насаме, че с мен шега не бива, ама той не ми повярва.

- Като го пъхнем в подземието, напълно ще ти повярва – каза Марлин и се усмихна на Елена, която влезе с подноса кафета и бонбони.

- Цяла нощ не съм мигнал в казиното след вчерашния ни разговор – каза Кимион, - чета едно “Кардю” и все си мисля, и си мисля… Накрая открих!

- Какво откри? – заинтригуван, попита Марлин, като го хвана за коляното.

- Нали си спомняш оная историйка на Боян и Мравко Иванов отпреди пет години?

- Е, и какво? Оттам нищо не излезе.

- То и сега няма да излезе, но можем да я ползваме като претекст да го отстраним.

- Как?

- Ще я раздухаме. Ти, като шеф на службата за сигурност, ще настояваш за образуване на следствие и арестуването им, а аз ще осигуря спонсорирането на операцията, както осигурих парите и за моето назначаване.

При тези думи плъхът се обърна към дупката си, макар че не разбираше нищо от човешка реч, но дори и на него – роден плъх – никак не му се влизаше в нея.

- Ето ти копия от няколко митнически документа, ето ти набор от законите – Кимион му подаде един вишнев, подвързан с кожа сборник, - ето ти папка с писма от главно управление, касаещи нашето момче. Самата преписка оттогава е в архивите на икономическа полиция. Ето и номера й. Потърси я, вземи я и я скрий.

- Знам какво да правя – каза Марлин.

Плъхът трепна, усетил, че нечия съдба виси на косъм и под влиянието на някакъв могъщ инстинкт, забравил страх и благоразумие, скокна от своето скривалище и захапа крака на Марлин, но дебелата му полицейска кожа беше толкова безчувствена, че той не усети нищо. Разочарован, плъхът заби зъби в сочната митничарска кожа на Кимион, който подскочи – ужасен и изненадан.

- Плъх, плъх в кабинета ми! – извика той, като отваряше кожения кобур на кръста си. – Сега ще го пронижа.

- Остави го, да не си полудял – каза Марлин, - той сам ще си излезе. Да не е в подземието?

- Вярно – съгласи се веднага Кимион, за да не забележи скъпия баджанак страха в очите му. – Ама, да не получа някоя инфекция… Трябва да се обадя на мама.

- Не се бой – каза Марлин. – При тоя глад няма как да стане… Хайде, аз ще тръгвам. Довечера ще ти звънна по телефона, а утре съм в София да му гледам на кафе на тоя поет.

- Може и на боб – разсмя се сардонично Кимион.

Щом Марлин излезе от стаята, той надникна във всичките й кътчета, но не откри плъха, затаил дъх между две ребра от радиатора на парното. Кимион въздъхна с облекчение, седна на въртящия се стол и за учудване на плъха сам си проговори:

- Ще го стопя тоя нещастник! Такава лавина от проблеми ще му се струпат на главата, че накрая ще заприлича на снежен човек.

Кимион побарабани с пръсти по масата, после скочи и се втренчи с благоговение в един портрет, висящ на стената до националния трикольор, извади носната си кърпа и изтри праха по него. След това се изсекна и я прибра.

Плъхът подаде глава от радиатора и също се взря в портрета, изобразяващ мъж на средна възраст: възтъмен и с очила. Портретът беше доста голям, с красива позлатена рамка, изпълнен с ярки и ефектни цветове. Червената вратовръзка на очилатия мъж прерязваше портрета на две. Образът излъчваше дипломация и артистизъм във висша степен, примесени с мекушавост и старателно скрит егоизъм. Портретът вероятно беше на много важна особа, защото въпреки непосилната за дребния му ръст височина, Кимион се надигна на пръсти и го целуна, но съвсем неочаквано го свали от стената. Ако можеше да чете български език, плъхът би прочел лаконичния, но категоричен надпис: “Той е!”.

Пронизан от болезнено любопитство, нашият герой подаде глава от радиатора, падайки като гнила круша от дърво, но Кимион така бе отнесен от втория портрет, че въобще не го чу. Да, под първия портрет имаше друг, по-малък портрет, също цветен, но с още по-хубава рамка, от чисто сребро, като на икона и също на симпатичен мъж на средна възраст. От него лъхаше благородство, но и хитрина, примесена с безразличие към останалите и желание да живее в покой, което бе явен признак, че е страхливец. Кимион го погледа, прекара ръка по рамката му и се прекръсти.

- Хем си софиянец, хем името ти такова, ама работа не вършиш – каза той и като се озърна, свали и него от стената.

И, о чудо на чудесата, о странни български матрьошки: под втория портрет се появи трети, най-малък, но затова пък най-скъп. Плъхът веднага разбра това, защото рамката беше от чисто злато: колкото широка беше тя, толкова голям беше и портретът. Кимион само го зърна и се срина на колене пред него, сякаш той го заслепи с божествено сияние. Плъхът също помисли, че е портрет на божество, защото началникът на митницата не се осмеляваше дори да го погледне в очите. Портретът беше пак на мъж (изглежда само мъже имаше в тая държава), пак мъж, ала много по-черен от очилатия, с ориенталски тъмносини устни. Кимион се ужасяваше да го гледа, ужаси се и плъхът и пак се мушна между ребрата на радиатора. В очите на мъжа гореше подигравателно огънче, характерно за хората, които мислят, че знаят всичко и са единствено прави. Иначе изглеждаше порядъчен пуритан, дори малко свенлив, но отговорен. На дъното на очите му – чувствителност и чувство за справедливост, скриващи патологична жестокост. Надписът под този портрет не бе на български, а нашият плъх не бе в никакъв случай полиглот. Той дори не бе и помирисвал латинския език, макар в университета, в кабинета на доцента по история, да бе нагризал доста анали на Тацит³ и Тит Ливий⁴. Да, надписът беше на латински, защото възчерният мъж се считаше за лечител на българската нация. Под образа на този загадъчен Асклепий⁵ се четеше “Veni, vidi, vici”⁶.

Кимион беше наредил тези безценни портрети и оставяше на стената оня щастливец, който печелеше в хаотичния политичски небосклон. Портретите на “другарите”, които изгубиха властта след януарската касапница, провъзгласена за революция, настоящият началник на митницата беше запокитил в едно влажно мазе на учреждението, а по-голямата част бе изхвърлил на боклука, но не на историята, а на пристанището. Трите портрета, пред които бе готов да извърши най-гнусните злодеяния, за него всъщност бяха като коне на хиподрума, втурнали се с устрем към победа или поражение. За Кимион победата беше винаги сигурна, защото гръбнакът му беше на змиорка, а кожата - на саламандър.

Някой почука на вратата и той стана, бързо нагласи портретите, но в обратен ред, защото имаше точна информация от “барикадите”, където редовно носеше туби с водка и ракия, за светкавичните промени в политическата “баница”. И понеже различните им размери не му позволиха да ги намести пак един зад друг, той ги подреди вертикално по стената: най-малкият портрет се изкачи най-отгоре, първият се преобрази на втори, а средният се сниши отдолу. Както беше тръгнало, скоро щеше да остане само най-дребният, но и последните често стават първи. Дотогава, за по-голяма сигурност, можеше да остави очилатия портрет, още повече, че той беше представителна, неутрална фигура.

- Влез! – каза властно Кимион.

Пак влязоха стройните бедра отвчера и хубавата Елена каза на Кимион:

- Г-н Бургиев, Механджиев е тук.

- Елена – изписка гневно Кимион, - от днес съм вече г-н Кимионов. Прекръстих се. Не мога да имам сходна фамилия с оня… поет…

-Моля за извинение, г-н Кимионов, не знаех този… очарователен… факт.

- Не е очарователен, Елена, а просто си е факт, както е факт, че съм началник на районно митническо управление. Ясно ли е?

- Напълно, г-н Кимионов.

- Кажи на Механджиев да влезе.

Елена понечи да излезе, но Кимион Кимионов я щипна по съблазнителния задник, а после я тупна по него.

- Запомни ли името ми? – попита приятелски той.

Тя само кимна с глава и Механджиев нахълта в кабинета.

Хубавата Елена му се усмихна, когато той също я тупна по задника и затвори кожените врати зад себе си.

- Страшна булка, а Кимо? Не жена, ами вампир: мозъка, джоба, сърцето, силата – всичко ще ти изпие.

- Какво има, Механджиев – попита Кимион, който не бе привърженик на еротичните разговори, - какво се е случило?

- Ето това се случи – каза Механджиев, като му подаде две тлъсти кожени папки.

- Какво е това? Папки.

- Да, папки, ала само отвън.

- Как само отвън?

- Ами отвътре – само перушина. Виж – той разтвори папките.

В тях бяха останали малко манифести, разпокъсани от хищните зъби на нашия плъх.

- Я, виж ти – Кимион приглади косата си и се накокошини. – Кой го е направил? Ти ли?

- Не бе, Кимо, как аз бе, батювото?!

- Ами кой? Нали лани хвърли десетина манифеста на аутодафето, а другите ги продаде на фирмаджиите?

- Слухове са това, господин Кимионов, ще се закълна! – Механджиев тъкмо щеше да коленичи пред новия началник, както той бе коленичил пред последния портрет в политическия лабиринт; както някога главният специалист бе целувал нозете на Авджов, така щеше да прегърне сега и бедрата на Кимион, ако плъхът пак не бе тупнал от радиатора.

- Я – плъх! – извика Механджиев. – Вече в митницата и плъхове си имаме. Кой ли друг може да наръфа така манифестите?

- Само някой ревизор – разсмя се началникът, намеквайки за завършилата наскоро финансова ревизия.

- Какво да правя, Кимо?

- Нищо, ще ги скриеш тия папки, а после ще му мислим.

- Освен да запаля бюрото си с някой фас и малко бензин – Механджиев се почеса по главата.

- Каква е тая пиромания у тебе, Механджиев? Остава сега и митницата ми да запалиш, заради тоя плъх, проклет да бъде! – Кимион пак попипа кобура си. – И на какво ще бъда началник тогава? На твоята куха глава и на моя празен джоб ли?

- Тъй си е, Кимо, тъй си е батювото. Какво да правя значи с папките?

- Нищо.

Механджиев се сниши до ухото на началника:

- Знам, знам – потупа го Кимион по рамото, като го избутваше към вратата.

Щом Механджиев излезе, Кимионов се обърна към бюрото си и пак видя плъха. Погледите им се срещнаха и двамата учудени видяха, че очите им са напълно еднакви. Това ги порази и началникът подгони офталмологичния си двойник, защото той нямаше право да нахълтва в кабинета му и да се разпорежда в тоя бленуван “остров на блажените”. Плъхът обаче реши твърдо да отстоява територията си, с което доказа, че е достоен син на своя двадесети век. Явно е, че нито той, нито Кимион Бургиев-Кимионов още не се бяха научили на демокрация. В Кимион, изглежда, възкръсна революционната жилка на дядо му, съученикът на Яне Сандански или, което е по-вероятно, някоя жила от шотландската бъчва, заседнала в главата му. Плъхът не можеше да се похвали с такова “знатно” потекло, но в него течеше кръвта на плебея, на потенциалния пролетарий, скитал из какви ли не миризливи шахти и канали, където бе изкарал нерадостната си младост. Не, той нямаше да се даде на противника си, защото беше горд плъх и бързо се втурна към Кимион, отново забивайки зъби в сочното му месо. Началникът зави от болка и го срита в стената, но плъхът отскочи като топка за тенис върху бюрото. Със заплашително настръхнала опашка, той бутна шишето с мастило за новите печати, разливайки червената му багра върху документите, очакващи смирено резолюциите на Кимион. Кимион потрепера, като видя цялото си бюро в червено. Той започна да го трие чевръсто с машинописна хартия, но не излизаше проклетото мастило. Тогава разля синьо мастило от старите печати и бюрото му се превърна в едно малко море сред кабинета. В това време иззвъня телефонът, но плъхът блъсна слушалката, завличайки и мобифона в пълната с бананови кори кофа за боклук. Той яростно изцвърча. Кимион с червено-сини ръце държеше слушалката и току повтаряше:

- Да, господин Колаксъзов, разбира се… Въпросът е решен. Да, естествено…

Докато Кимион стоеше прав, като часовой, плъхът за пореден път го ухапа. Тогава и началникът се разяри, хвърли слушалката, грабна една табуретка и подгони коварния си враг: веднъж се удари в радиатора, между чиито ребра оня се въртеше като змия, два пъти разтърси климатика и три пъти се блъсна в касата. Накрая, с кралимарковски замах, шибна трите портрета, гледащи го от стената. Ужасен, той видя, че рамките оцеляха, но стъклата се потрошиха и нарязаха лицата им. Кимион се вцепени от това кощунство, но още повече се вцепени той, какво ти – направо се вледени, когато плъхът се качи на националното знаме и в знак на протест заби зъби в главата на нещастния лъв, който въобще не реагира, все едно, че бе мъртвец.

В тоя миг в стаята влетя, ухилен и зачервен, бозав униформен човек, с щръкнали като на магаре уши. На плъха той се стори изключително странен, същински цар Мидас⁷, но още по-сконфузен беше Кимион. Човекът хвърли многозначителен поглед на счупените портрети, но не видя плъха.

- Тюлене, извикай кака Пена – овладя ситуацията Кимионов, - да дойде да изчисти поразиите, дето тоя плъх ми ги направи. Ето: чак портретите строши.

- Аз не съм ги виждал тия двата преди – констатира Тюлен Иванов, учуден как един плъх може да извърши такава злина и да има толкова мощна ударна вълна, но понеже беше човек начетен и ерудиран, реши, че е попаднал на един от ония огромни мутанти, появили се по московските улици и метро след Чернобилската авария.

Затова той попипа пистолета на кръста си и коженото си мачете, с което никога не се разделяше.

- Не си ги виждал, защото днес ги окачих на стената.

- Аха, вие сте далновиден човек, господин Кимионов! Виждам, че сте позлатили рамчицата на този, който и вас позлати.

- Я не се прави на голям умник. Туй да не е златарско ателие – сопна се Кимион. – Защо нахълтваш като прилеп, какво е станало? Нали казах на Ленчето да не пуска никого, без да й разреша. Освен това ми вониш на долнопробна водка.

- Аз, господин Кимионов, счетох за необходимо, а и Елена беше излязла някъде, та се шмугнах…

- Шмугнал се. По-бърз и безшумен си от плъха.

- Знаете ли, имам данна…

- Каква данна? – заинтригува се склонният към доносничество Кимионов. – За кого?

- За Бенчо.

- За Бенчо? Не става – наше момче е…

- Имам и за Авджов – Тюлен топна думите си в захаросана усмивка.

- За Авджов? Какво има?

- Узнах от сигурни хора, че тук, в кабинетчето му във всичките книжчици на библиотеката, имало скрити доларчета през пет странички…

- Какво? – подскочи Кимион. – Ведната ще се обадя на Марл…

- Вече го направих, господин Кимионов…

- Умник си, знам аз… И да пиеш по-качествена водка.

След половин час целият кабинет на началника на митницата се тършуваше от двама полицаи, накичени с белезници, палки, мобифони и пистолети.

Плъхът се бе сврял в дупката си и само гледаше как двамата дебели, потни мъже, които дори не си свалиха фуражките, обръщат всички книги, разпарят им кориците, надничат във всички дупчици, дори и в неговата, но накрая след много пъшкане и охкане, отсякоха:

- Сигналът е фалшив – и си отидоха.

- Идиот – крещеше след тяхното заминаване началникът Кимионов на униформения човек с щръкналите уши. – Кръгъл идиот! Ще те уволня!

- Моля ви, господин началник, аз от добри чувства… исках да ви помогна… Явно ме е излъгал оня мръсен арменец от шкембеджийницата… Смилете се, господин Кимионов, жена имам, дете, още на квартира живея…

- Хайде бе, тия ги разправяй на оня скапан плъх. На квартира…

При тия думи, плъхът, усетил че се отнасят до неговата особа, изскочи от прикритието си и в настъпващия сумрак ухапа Тюлен по крака, а после и Кимионов. Двамата изпищяха и хукнаха да го гонят, но в този миг влезе хубавата Елена.

- Господин Кимонов, господата от оная фирма ви чакат.

- Покани ги да влязат – Кимион попипа машинално оплесканото си, все още мокро бюро, - а ти, Тюлене, в отдела и умната, да не те хвърля на акулите в морето. Само на тюлен ще ми станеш.

- Благодаря ви, господин началник – Тюлен целуна ръката на Кимион, като на светец, докато задникът му посрещаше влизащите бизнесмени, а после излезе.

Началникът отри олигавената си длан о джоба на панталона, където скри пухкавата си ръка. След това я извади, за да се здрависа с двамата гости: костюмирани, избръснати и напарфюмирани, излъчващи онова спокойствие и замайващо самочувствие, спохождащо човека, постигнал финансово благополучие и независимост. Тогава той е способен на най-благородни жестове, ако има някоя и друга капчица синя кръв или пък затъва в глупава гордост и фалшиво чувство за надмощие, водещо до животинска жестокост.

- Здравейте, господа.

- Добър ден, господин Кимионов – господата седнаха още преди да ги поканят. – Рекохме си: “Господин Кимионов сигурно има хубаво уиски. Я да идем да го видим”.

- И правилно – Кимион извади една бутилка “Johnny Walker” от запасите на Авджов и наля на гостите по чашка, изкара пак лешниците и бананите, от които събеседниците му хапнаха с охота, защото от много сделки нямали време дори да закусят.

- Помислихте ли върху нашето предложение, господин началник? – запита по-възрастният бизнесмен, като погледна часовника си.

Началникът не отговори веднага, а дояде банана си и изхвърли кората му направо в кофата за боклук, удряйки по главата нашия плъх, който се бе сврял тук, за да чува по-добре разговорите на своя противник.

По същия начин и Марлин Вимов подслушваше разговорите на Боян Георгиев, както и на много други хора, но понеже беше прецизен таен служител, той винаги търсеше в речника за чужди думи непознатите изрази, а в енциклопедиите – неизвестните му факти и събития. Така затвърждаваше информацията си, воден от максимата: “Информиран – спасен.” И тъй като информацията се разширяваше, разширяваше се и съзнанието на тоя забележителен човек, който сам повярва в своята изключителност и започна да записва мислите си. Записваше например: “Да си купя ловна пушка” и отсреща максимата: “Пушките не убиват сами – това правят престъпниците.”, или “Търговията е узаконен комар”, или “Който не обича чуждо – свое да не види!”, или пък: “Ако видиш змия и арабин, убий първо арабина, за змията има време!” Тези афоризми нашият Ларошфуко отразяваше в едно сиво тефтерче.

Но дотук с гениалния магьосник на словото Марлин, защото в началото бе словото, а после – оловото, началото на новото. На новото ни политическо време, разбира се.

- Помислих по вашето предложение, господа – Кимион благонадеждно се усмихна и глътна от уискито, – вашата работа без съмнение ще стане, когато и вие помислите над едно мое предложение, защото за всичко е нужен мерак.

- Нашият мерак, господин Кимионов, е повече от нужен, той вече е болезнен, защото доста се набутахме с демюрейджите. Ако тъй я караме, меракът ни от нужен накрая ще стане само за нужника. Извинете за израза.

- А, дотам няма да стигнем, господа, защото вие четете вестници, нали?

- Всеки ден – каза веднага по-младият бизнесмен.

- Ето ви сега “Нужен мерак”! – пошегува се Кимион, като им подаде един брой от вестника на майка си.

Бизнесмените се удивиха на тънкото игрословие на господин началника, но още повече се удивиха те от факта, че може да съществува вестник с такова заглавие. Но тяхното учудване не беше нищо в сравнение с онова, което последва.

- Господа – каза съвсем делово Кимионов, - вашата работа ще стане, като стане моята.

- Какво имате предвид?

- Нима сте толкова недосетливи? Всичко ще ви резолирам, ако и вие абонирате фирмата си за вестника “Нужен мерак”. Няма да ви се отрази много на бюджета. Вие сте богати хора.

Двамата бизнесмени, колкото и да бяха обръгнали, застинаха със зяпнали уста. Плъхът, скрил се пак в дупката си, също бе застинал, сякаш се бе нагълтал с гипс, който коварните хора често слагат в храната на събратята му, за да ги умъртвят. Но безсмъртно е мишето племе. След като удивлението премина, двата костюмирани сфинкса се спогледаха и казаха:

- Няма проблем, господин Кимионов, резолирайте ни молбата.

- А, не – закачливо, като цирково конферансие, каза началникът, - първо абонатчето.

Бизнесмените взеха разписка от кочана, който Кимион извади от металната каса, а после получиха бленуваната си резолюция. Те толкова се зарадваха, че целунаха молбата си и излетяха от кабинета.

Кимион сияеше, а плъхът кипеше от възмущение. За два дни в тая стая той сякаш интензивно преживя еволюция, каквато в природата се извършва за милиони години. Нашият герой реши да излезе в открит двубой с този тлъст човек в жълто сако, който в неговите очи изглеждаше по-голям, мутирал плъх. Кимион също го видя и подскочи като ужилен.

Започна да го замерва с моливи, с тетрадки и химикали, с табуретката, с масата, с климатика, с бюрото, с националното знаме, с металната каса, с вратите… и изведнъж плъхът, като зъл дух, проникна в тялото на Кимион и сякаш се стопи в него. За миг на началника му израснаха огромни миши мустаци, лицето му си покри с черна миша четина, из панталоните му изскочи дебела и гъвкава миша опашка; той понечи да изреве, но се чу само църкане, изсвистяло през огромните му миши зъби. Той пак зина ужасен, като късаше дрехите си и поникналата козина, за да изхвърли плъха от себе си, както хиената къса червата си в пронизания си от куршум корем, но не успяваше и все повече се измъчваше и все по-страшно цвъртеше и все повече оголваше гигантските си зъби, с останки от помия и човешка кръв по тях и пак, и пак… докато Боян Георгиев… да, да Боян… Боян Мага… Боян… Боян…