Стоян георгиев митническа сага

А Мамона е закона…

Около него всички хъркаха – и гуляйджиите, и момичетата. Само Умилчо миеше колата, защото вечерта бяха повръщали върху нея, и чувстваше главата си разцепена на две.

Горе, на граничния пункт, държавните служители, натъпкали коремите си с глигана, също хъркаха.

Зазоряваше се.

- Ще се самоубия! Аз ще се самоубия! – Кимион крещеше разярено в кабинета и се хващаше за пистолета си. – Аз да не съм наркоман?! Намерили ми хашиш в служебното бюро. Чудо голямо! Това е шантаж. Някой ми го е подхвърлил. Аз няма да напусна този кабинет! Аз няма да се самоубия, да се самоубият те: да се самоубие Батето, и областният управител, и шефът на полицията. Аз твърдо отказвам да се самоубия! Твърдо!

Кимион ръкомахаше и се разхождаше из стаята, като ту вадеше пистолета от кобура си, ту пак го пъхаше вътре. Командният състав, оклюмал и смутен, седеше на дивана и фотьойлите, гледаше овчедушно как си отива поредният началник на тая фатална митница и се радваше, че не е на неговото място.

- Не бива, Кимо, могат да се оправят нещата – хващаше го със съчувствие за ръката Бенчо Дяволов.

Кимион не реагираше.

Докато се върне от София, уволнението му го беше изпреварило по факса. Той отиваше до бюрото си, където беше то, тъпо го гледаше, заканваше му се с пръст и пак го хвърляше на бюрото.

- Мерзавци! – крещеше Кимион. – Подлизурковци! Да ме уволнят по такъв долен начин!

- Хайде, успокой се, Кимо – усмихна се Иван Джанев и му намигна с единственото си око.

- Сънят ми беше пророчески – извика Кимион, чиято памет се освети от това намигане като от мълния. – Ами да, кланът Джанев: Джанко Джанев и Иван Джанев. Това е кланът Джанев. Какво друго може да бъде? Иване, да нямаш пръст в детронирането ми? – заплашително запита той бъдещия си заместник.

- Наши хора сме, Кимо, какъв пръст мога да имам аз? Пръст могат да имат само Авджов или Боян.

- Боян ли? Нали го натиках в ареста?! Той е смазан. Не може да е той. Тука има вътрешен заговор – Кимион набързо огледа командното стадо от смирени овчици, които пред подчинените си се превръщаха във вироглави овни.

- Боян разправял – пак се усмихна Иван Джанев с усмивката на пекана мутра, - че като си нямал връзки с оня отгоре, никакви връзки тука долу, на земята, не можели да те спасят…

- Кой е оня отгоре? - погледна тавана Кимион. – За Батето ли говориш?

- Не за него, ами за дядо Господ…

- За него ли? – ухили се Кимион. – Него го няма. Той е измислица на поетите да има за какво да пишат. Нашият бог е в нашите джобчета, нали?

- И аз така мисля – отвърна Иван Джанев, с което разговорът им завърши.

- Няма да си подам оставката. Няма да подпиша тая шибана заповед. Ще ме уволнява шефът на някакво си управление на митниците! Батето ще ме хвърля на хиените, областният не можел да се сети кой му звъни по мобифона. Ще разберат, хубаво ще разберат всички кой съм аз!

В този миг в кабинета нахлуха двама полицаи и единият от тях каза, като доближи Кимион:

- Господин Кимионов, имам заповед да ви арестувам.

- Какво? – подскочи Кимион. – Да ме арестуваш?! Ченге тъпо! Знаеш ли кой съм аз!?

- Господин Кимионов – униформеният мъж показа удивително търпение за български полицай, - заповедта е подписана от окръжния прокурор, така че е по-добре да дойдете с нас.

- От окръжния прокурор ли? – пак подскочи Кимион. – От тоя акордеонист? Знаеш ли колко пъти съм се напивал с него? С колко курви… Ей сега ще му се обадя.

- Господин Кимионов, имате право да се обаждате само на жена си и на адвоката си – каза другият полицай, огромен и безкомпромисен, чийто ръст сепна Кимион.

- Ще видим кой кого! – извика той, преди да напусне кабинета си, последван от двамата полицаи, погледна тавана, а после смеещия се Иван Джанев и изсъска:

- Поети… Ветрогонци…

Щом той излезе, командният състав си отдъхна, а Бенчо Дяволов, кипящ от яд, че никой не защити любимия му вожд, процеди през зъби, като свали очилата си и най-предизвикателно си ги заби в ушите:

- А сега можете и да заблеете, овце такива.

И излезе.

В централното кафене на малкото градче до граничния пункт са насядали няколко митнически служители в униформи, току-що свършили нощната си смяна, пият кафе, но въобще не мислят за сън. Вестта за уволнението на Кимион Бургиев просто ги е смразила и те приличат на осем униформени айсберга. Пият кафе, пушат и мълчат, като след погребение. Сумтят, пухтят и само Тюлен Авджов и Юлиян Панчев се опитват да ги окуражат.

- Кимо има връзки – ще се оправи – казва Тюлен. – Горе главите.

- Кимо има пари – ще се откупи. Горе главите – повтаря Панчев.

Но служителите пак сумтят и не вярват. Пък и за вярване ли е? Влезеш ли веднъж в ареста, като началник на митница никога няма да се върнеш.

А колко мечти и надежди умряха в техните души с кончината на Кимионовата кариера, колко много мечти: колко етажи на къщи ще останат недостроени, колко жени ще останат непогалени, колко прасета ще останат неизядени. Ех, младост, младост – затова си красива ти, защото си пълна с мечти. Извини ме, читателю, не всички служители бяха млади, но се чувстваха като тийнейджъри. И ти би се почувствал така след една нощна смяна, като тях, на трасето. Уверявам те!

- Как можа да стане туй чудо с Кимион - зацъка с език Бидон Бидонов, - как?

- Изглежда, Боян го е проклел от ареста и виж сега него натикаха там – пошегува се Брайко Мраков.

- Философ – изсъска Панчев, комуто тая шега никак не хареса и удари Брайко по главата.

- Шо ме удряш, бре? – изръмжа Брайко.

- Хайде – стига, остава сега и да се сбием – каза помирително Бидон Бидонов, като изгледа двамата си наежени колеги. – Брайко, Юлияне, умната!

Всички отново замълчаха

Докато те мълчаха, край тях мина лесничеят бай Диман, който беше голям шегобиец и чест свидетел на “съвестното изпълнение на служебните задължения” на нашите юнаци. Той виждаше всичко, но нищо не получаваше, а българинът щом подуши далавера, от която няма лична облага, става раздразнителен, язвителен и завистта изригва в душата му.

- Какво сте се оклюмали като камилски птици, бре? – попита той нашите герои.

- Нищо, бай Димане. Нищо.

- Нищо ли? Знам аз. Още вчера научих от моя Пенко, дето е горе на паспортите, че на вашия бей му свършило бейството.

- Ще се оправи той, бай Димане, ще се оправи.

- Ще се оправи момчето – сол и вода ще стане, ама ще се оправи – бай Диман запалва лулата, бута каскета си назад, присвива дясното си око и всмуква сладко тютюневия дим. – Нека се оправи. Нека.

- Ще се оправи – каза Панчев.

- Той ще се оправи, нали е големец, ами вие кога ще се оправите? Ей туй се питам аз. Кога ще узреят големите ви кратуни?

- Защо, бай Димане? – пита учудено Бидон Бидонов.

- Защото пак заложихте на калпавия кон. Затуй. Все на него залагате. А калпавият кон е като калпавия закон: рита оня, дето не може да го язди.

Бай Диман се усмихва дяволито на умълчаните си съграждани, поглежда слънцето и, като им казва едно “Хайде, със здраве!”, продължава пътя си.


ДИЛЕМАТА НА ГАДИЛЕН

- Бенчо, какво стана с нашето момче?

- Засега нищо, бати Гадилене! – отвърна Бенчо Дяволов, като машинално заби антената на мобифона си в дясното ухо, завъртя я веднъж-дваж и макар че не извади нищо, премести мобифона на прочистеното, според него, ухо. – Днес е по-тихо.

- Каква тишина бе, Бенчо - въздъхна от другия край на линията невидимият събеседник, - пресата гърми - тъпанчетата ще ни спука.

Бенчо отдалечи мобифона от ухото си, защото Гадилен Дончев така му изкрещя, че наистина щеше да се наложи да лекува ушите си, тъй необходими в тия смутни времена. Затова той редовно ги почистваше и тренираше в долавянето и на най-слабите шумове и гласове. Както беше тръгнал, можеше да чуе гласа на невидимото или разговорите на птиците, като Халифа Щърк¹. Но засега се задоволяваше с репертоара на митницата, който в настоящия момент се попълваше много интензивно.

- Бенчо, кажи бе, моето момче, стига си се чесал по ушите, какво ще става, че да хвана правилната посока? – изпъшка пак Гадилен, чийто гъвкав нрав бе изключително точен сеизмограф за трусовете в учреждението. – Накъде ще отиде корабът ни сега, няма ли пак да заседне като при Джанко, че да се наложи синдикат да създаваме?

- За синдикатите, бати Гадилене, мене търси – Бенчо сега почеса сочния си корем, - винаги съм готов да оглавя организация, която ти ще подкокоросаш.

- Хубаво бе, Бенчо, разбирам те, ама и ти мене веднъж ме разбери, веднъж разбери бати си Гадилен. Ето: чета в пресата страхотии, ама истина ли е това те питам, защото каква вяра можеш да имаш на журналистите – днеска пишат, че папата умрял, пък утре току го видиш на телевизора – жив.

- Може да е възкръснал, нали е светец – ухили се не без задоволство Бенчо Дяволов.

- Бенчо, чуй ме добре – зор имам бе, мойто момче: какво става с Кимион? Ще го бъде ли този човек, или няма да го бъде? Туй ми кажи. Да не вземат оня мръсник Авджов да го върнат, че тогава ще я вапцаме.

- Не мога да ти отговоря, бати Гадилене, макар че искам. Нашата служба е загадка, ти знаеш. Дали ще го бъде Кимион или не и баба Ванга не може ти каза, Бог да я прости. Всичко зависи отгоре.

В тоя миг Бенчо погледна жълтеникавия таван с петна от дъждовна вода, пресечен от две огромни паяжини. Те се бяха преплели точно в центъра на тавана и в кръста, където се пресичаха, бе попаднала тлъста муха. Паяците от двете й страни се опитваха да я измъкнат един друг от обятията си, но това не им се удаваше и само жертвата потреперваше в предсмъртна агония. Таванът постоянно бе влажен, защото парите, отпуснати от управлението в София за ремонт на митницата, Кимион бе присвоил заедно със заместничката си Брунева и набързо бе прахосал в едно истанбулско казино.

- Да, всичко отгоре зависи, Бенчо, но горе е такава мъгла, моето момче, че нашият кораб никакъв фар не може съзря – така ще се набуха в някой подводен риф, та и акулите ще ни разкъсат.

- Това ни е съдбата, бати Гадилене – отвърна отегченият вече Бенчо и пак заби мобифона си, но този път в лявото ухо, а накрая тикна пръст и в носа си, за да не се почувства тази важна част от лицето му и опора на очилата пренебрегната.

- Добре, моето момче, добре, Бенчо – дочуване и дръжте фронта.

- Държим го, бати Гадилене, като рушвет го държим – пошегува се той и въздъхна облекчено.

Бенчо Дяволов се загледа в книжата пред себе си. На него никак не му се работеше, но в тия размирни времена беше по-добре да си натиска парцалите. Ето: трите вестника на масата правеха на пихтия Кимион Бургиев, няколко важни личности от града, една мощна групировка, подронваха реномето на съпругата на Кимион – Вампира – и арестувания й за далавера любовник. Бенчо не се съмняваше, че Кимион има пари и ще се откупи, а освен това знаеше прекалено много за доста хора и при всички случаи щеше да се разприказва, какъвто си беше словоохотлив, така че нямаше да бъде съден. Нямаше да се намерят “достатъчно доказателства”, а майка му Патокия, с цялата си шайка жълти драскачи, щеше да направи от сина си герой, онеправдан от върхушката, срещу която се е борил, напипвайки каналите й за корупция. Най-осезателно “доказателство” по делото щеше без съмнение да получи адвокатът му, за да вдигне още един етаж на къщата си.

Бъдещето показа, че Бенчо Дяволов бе абсолютно прав, но сега, по горещите следи на събитията, той трябваше да се сниши, като дребно насекомо, влетяло в слънчева стая; трябваше да се скрие в ъгълчето й и оттам да си жужи тихо и кротко, докато премине ураганът навън, а после пак да си излезе на воля и да си жили колкото си иска. Така постъпиха всичките му колеги, така постъпваха благоразумните, улегнали и мъдри хора. Умен и прозорлив човек беше Бенчо Дяволов – наистина жив дявол! – и той печели само нашето възхищение.

Но съвсем друга бе съдбата на Гадилен Дончев. От време на време на него му се искаше да се покаже герой и истински мъж. Може би това му бе останало в наследство от неговата “полицейска академия” (нека наречем така годините му, прекарани в полицията). Но, уви, той не стана нито едното, нито другото. Навремето, още преди нежната десетоноемврийска революция, или по-точно дворцовия преврат (в България истински са само превратите), Гадилен се сджафка с другаря Джанев, но Севилският бръснар го обръсна с две-три “контри” и няколко порицания на партийните събрания, а после го погна по служба. Но никой не подкрепи Гадилен в тази битка, защото знаеха, че причина за враждата между двамата беше общата им сърдечна “недостатъчност” пред налетите бедра на една и съща колежка, а това никак не се връзваше с представата за герозъм в българското съзнание. И така, Гадилен не можа да стане герой. Едва по-късно, когато дните на началника Джанев бяха преброени, той събра няколко лековерни хора около себе си – един наивен идеалист и двама души в съмнително психическо състояние – и основа синдикат “Подкрепа”, който много добре им пасваше, защото тримата се подкрепяха един друг като слепци, а Гадилен им светеше отпред като вожд и навигатор в тъмнините на борбата, но винаги оставаше в сянка, далеч от бойните редути.

И така, нашият герой не можа да стане истински, а не литературен герой. Той не можа и мъж да стане, защото… нека сами да видим защо.

Но в момента, в който започна нашият разказ, Гадилен не се вълнуваше от това, че не е станал герой или мъж, а от нещо много по-важно. Преди да се развият, като скоротечна болест, трагичните събития около мъченика на интригата Кимион Бургиев, той беше поръчал на васала си Гадилен Дончев да изпълни една не много редна операция, от която двамата щяха да вземат определен процент. Разбира се, делът на шефа щеше да бъде лъвски, но в тия гладни години и “цацата е риба”. Гадилен вече бе успял да вдигне една вила с размери на хотел, откъдето през почивните дни потегляше на лов – преди с Авджов и първия му заместник, а сега с двама бизнесмени и три кучета. Не по-малка кооперация в центъра на града беше построил той, така че вече не ламтеше за пари, както преди, когато си позволяваше нелегално дори оръжие да пуска. В крайна сметка всичко е въпрос на развитие.

Операцията трябваше да се проведе тия дни, но Кимион не беше на работа, защото навсякъде започваха проверки от управлението, от прокуратурата, от полицията, от службите за сигурност, от държавен и финансов контрол и… дявол знае още откъде. Всеки, който пожелаеше, можеше да проверява митницата, превърнала се в циганска невеста. Пред Гадилен Дончев изникваше дилема, която би затруднила дори датския принц: от една страна, не е зле да паднат пак парици от въздуха, както винаги, а, от друга, ще се приближи още повече към Кимион, към когото, откакто стана началник на митницата, Гадилен изпитваше почти фатално привличане, от трета страна можеше да се върне Авджов, от когото се страхуваше, защото му бе ял попарата, от четвърта страна – “пустите им проверки – ами ако ме надушат?”, от пета страна – всичко е загадка и не се знае накъде ще завие. Не раздвоен и раздесеторен, ами просто разбит беше Гадилен, но външно се държеше, накривил любимата си шапчица на герой от испанската съпротива, и се усмихваше. Въпреки усмивката очите му оставаха студени, като на хищник, но по цялото му лице се разливаше такава слънчева усмивка, сякаш някой го гъделичкаше. Откъде идваше тази усмивка, не бих могъл да кажа, както и всеки негов колега, но тя караше интелигентния човек да настръхне, все едно, че му се усмихваше мечка-стръвница. Предполагам, че може би има някакво обяснение тази усмивка, но то е с дълбок етимологичен корен.

Когато се родил бъдещият основател на синдиката “Подкрепа” в митницата, времената били модерни, следвоенни времена. От пепелищата на хитлеровите пълчища светът възкръсвал за нов живот. Започнали да се раждат много деца, посрещани от родителите си с големи надежди.

С такава надежда бил посрещнат и Гадилен. Майка му искала да не прилича на другите деца, макар че и той функционирал като тях с всичките си миризми и звуци. Искала младата жена нещо по-различно, нещо оригинално, а тогава – в зората на народната власт – оригинални можели да бъдат само имената, въпреки че болшинството хора и това не осъзнавали, опиянени от светлото бъдеще. Решила значи майка му да го стъкми с нечувано име и предложила да го нарекат Гадилен. Около леглото стояли мъжът й, майка й, свекърът със свекървата и деверът. Предложението на младата жена смутило родителите на съпруга й, но те знаели колко много я обича техният Ваньо и благоговейно мълчали. Само свекърът прошепнал “Бива, снахо” и навел глава. Никой и досега не може да каже дали постоянно й се гадело на клетата жена, докато била бременна, или някакъв гъдел на гордост от бъдещия гражданин на републиката е разкъсвал любящото й сърце, но името Гадилен се изтръгнало от нежните й устни и загриженият съпруг удовлетворил молбата й. И до ден днешен възниква спор дали името е Гадилен или Гъдилен – дори в полицейските архиви се среща в двата варианта, но в най-закодираните им текстове е останало само съкратеното “Гад”, което в никакъв случай не ни помага в откриването на истината. Само по едно време се разнесли нелепи слухове, че някакъв таен служител, който и досега си остава “таен”, явно е знаел прекалено много, защото е отбелязал собственоръчно в загадъчното досие: “ГАД – виж Библията: Битие, глава 30, стих 11: “Тогава Лия каза: щастие ми дойде. И го нарече с име: Гад” И оттогава никой повече не видял тайния служител. Разправят, че го посетило щастието и бил изпратен в някакъв лагер да си почива, и изглежда, там толкова му харесало, че забравил да се върне. Но какво ли не разправят хората. И така - името било прието; само деверът, смятайки се за особено оригинален, предложил да нарекат новороденото Политилен. Да му се чудиш на ума. Всички се разсмели и взели на ръце нашия герой, който от радост, че го прибират далеч от болничните стаи и хлебарките, гъделичкащи го денонощно, извършил едно интимно деяние, което съпътства като задължение всеки човек до смъртта, а някои хора си остават само с това, дадено ни от Бога деяние. Но Гадилен не останал до него, но го преобразил, разширявайки обсега му на действие и над другите хора, и над идеалите им. Та, усмихваше се Гадилен с усмивката си на погъделичкана девица и се чудеше какво да направи.

Той пак грабна телефонната слушалка:

- Ало, господин Авджов, здравей, аз съм, аз – Гадилен Дончев… Ами, ей така изведнъж се сетих за вас… Как ли?… Седях си значи и току си викам: “Какво ли прави господин Авджов, скоро не сме ходили заедно на лов? Ето сега на: излизат яребички, пък после и глиганчетата ще плъпнат…” Какво?… Не, нищо – мене какво ме засяга, аз си гледам работата, господин Авджов, ти знаеш… Да, да, много поздрави и на госпожа Авджова!… Ами там с делото ви за безстопанственост какво стана?… Нищо ли? Как тъй нищо? Няма ли да го прекратят, че да се върнете на мястото си, че да седнете пак на вашето въртящо се столче… От въртенето какво казвате? От въртенето се излита лесно, като от катапулт… Аз не знам, господин Авджов, никога не съм седял на това местенце… Не, никога не съм ламтял за вашето столче… Виенско колело ли, какво виенско колело?… Ах, да – животът е виенско колело, разбира се. Днес си долу, утре – горе, пък като спре токът – пак долу. Да, така е – хубаво сравнение… Друго ли има? Какво друго? Да, чувам ви, много добре ви чувам. Картите ли, картите не се раздават веднъж в живота… Напълно сте прав, г-н Авджов, само че аз не играя на карти. В полицията тази дейност ни беше забранена… Какво, да питам Кимион Бургиев ли? Че защо да го питам, какво общо имам аз с него? Не, аз просто си върша работата, не съм негов човек. Аз съм човек на себе си. Вие няма ли да се върнете? Не, не ми се вярва, все ми се струва, че някой петък (не, не черен петък!) просто ей така, някой петък вие ще възкръснете, образно казано, и ние… какво – “Осанна” ли? Коя е тая, не я знам: познавах една полякиня Роксана, вярно – хубавица беше, ама тя какво общо има сега с нас?… Групов секс ли? Не се шегувайте, господин Авджов, че душата ми ври, като кръвта на абитурент… Значи, няма да се връщате?… Какво - сигурен сте? Не, не ви вярвам: вие, господин Авджов, сте по изненадите… Да, ама защо? Да, хубаво, ама… Затвори. Нищо не разбрах – каза си Гадилен и се замисли дълбоко над кошмарната си дилема, която беше влязла в мозъка му като компютърен вирус и го разяждаше.

Помисли той минута-две и пак грабна слушалката. Обади му се хриплив женски глас.

- Вампира, здравей – зашепна, незнайно защо, Гадилен, - да, аз съм бати ти Гад. Какво става бе, Вампи, какво става с Кимо, нашият герой? Ех, не плачи де, накъде отиват нещата? Зле са… Как тъй са зле, ами Батето?… Да, ще го оставя Батето, да, неговата е естрадна песен, да, да, симфония, Моцартов квартет, ами Кимо?… Какво? Сериозно? Туберкулоза на костите, кръвно налагане, да де – налягане, тъй, тъй, разпадане на мускулите, по медицински – атрофия (ах, завалията, той имаше сериозни мускули, особено в корема). Не бе, Вампи, въобще не се шегувам. Знаеш колко съм милозлив. Да де, но ще се оправи, сигурна си, че ще се пребори с Батето? Вампи, моето момиче, ако той се пребори с Батето, ще бъде като Дан Колов, дето строшил гръбнака на канадската мечка³. Засега е в сянка Кимо. Да не направи митница в сянка?… Е, добре, нека е на сянка, да не слънчаса като нашата демокрация през най-слънчевите й дни, ама ти гледай да не го превърнеш в сянка, каквато си палавница… Кажи му: “Много поздрави от бати ти Гад и туй, дето си му заръчал, ще го направи, дерт да нямаш!” Хайде, със здраве.

Гадилен остави телефонната слушалка на мястото й, наля си малко “Джони Уокър”, глътна го на един дъх и излезе да се поразходи по кея на Рибното пристанище. Тази сутрин беше дошла базата “Фезалия” и той трябваше да прибере полагащите му се брикети с риба, за да зареди “капанчетата” по южното крайбрежие, които му носеха стабилните доходи за сезона, както чейнджбюрата из града носеха джобните пари на Батето. Гадилен Дончев беше практичен човек и умееше да организира финансите си. Беше наистина трогателно усилието му да възпита у себе си финансова култура, която така фатално липсва на българите. Той се качи на базата, пийна още едно уиски, посмя се с капитана и покрай другото пак прояви завидния си финансов нюх – нито за миг, дори от куртоазия, не отказа на домакина, когато го покани да обядват най-изискани рибни деликатеси. Наистина завидна култура на парите притежаваше този старши инспектор. Хора като него биха ощастливили всяка прогресивна страна, превръщайки се в нейна гордост. Изпаднал в настроение от вида на строените в трюма на кораба “негови” брикети, той даже за секунда не забравяше дилемата, защото от нейното решаване зависеше да не спре неспирният рог на изобилието, който му предлагаше служебното положение в тая ошмулена държава.

Когато отново влезе в стаята си, Гадилен Дончев веднага звънна на Иван Джанев, временно изпълняващ длъжността началник на митницата.

-Здравей, Ванка, как е хавата? – попита съвсем небрежно той. – Аз съм, да бе, бати ти Гадилен. Кво е положението? Спокойно ли? Ами вестниците? Да бе, знам че лъжат, ама все пак… Знам, знам, щом си там, всичко е спокойно. Стари приятели сме си ние с тебе, чакай, рекох си, да му се обадя на това момче, да го поздравя, да го подкрепя духовно. Герой си ти, като си хващаш на тоя хал да ни управляваш… Какво? Знам аз, че си мъжко момче, щом оцеля досега… Прав си, ама много си прав – с всички трябва да се разбираш, а с мене най-вече. Разбира се, че и с Бенчо, и с Леско Долов, и с Евлоги Клефанов. Какво толкова има да делим? Прав си, че като го разделим по равно, няма да има проблеми. Ами да – и аз съм християнин, знаеш ли колко хаири съм направил на чуждите булки. Какво – не било редно?! Знае ли някой какво е редно на тоя свят? Така, така, уважавай си ти колегите и те ще те уважават. Прав си, прав – “преклонената главичка остра сабя не я сече”. Щом досега си оцелял, все добро си правил, знам аз. Я го виж Авджов, я го виж Обривко, я го виж оня нещастен поет Боян Георгиев (хеле той клетият обра парсата!) и за какво беше всичко това? Големи началници да бъдат, ред и дисциплина да имало, всеки работата да си вършел. Умници! Хак им е. Ама ние сме глупаци, че създадохме синдиката и лепнахме Джанко, пък те взеха властта, защото излязоха по-хитри. Но има възмездие. И аз като теб съм много вярващ, да знаеш. Дойде и нашето време, Ванка, дръж кокала и не го пущай, пълни дисагите и кефа си гледай. Мозъка му изпий, но се пази, защото ветровито е туй местенце, и по-големи тарикати от тебе издуха… Ама ти хубаво правиш, харесваш ми. Гледай с всички да се разбираш, всички да те обичат, от туй по-хубаво няма… С Кимо какво става, накъде отиват нещата? На затвор? Не, туй не го вярвам. Той ще се оправи. Ще се оправи момчето – да е живо и здраво. Ами да – нито ти, нито аз му мислим злото. Хубаво момче – наше момче. Авджов не се разбирал с него, остави го Авджов, той само със себе си се разбираше, тоя чешит. Ама ти нали се разбираш с Кимо? Тогава всичко е наред. Щом оцеля при него, щом го плъзна по динената кора, щом стъпи здраво на мястото му, щом имаш туй-онуй, гледай си кефа и рахат бъди. Дръж софиянците и се пази от предателите, но щом се разбираш с всички, по-лесно ще живееш. Хайде, знам че имаш работа. Ами ако Кимион го върнат? В никакъв случай? Ти оставаш. Тогава ще черпиш. Знам, че е лесна работа. Хайде, със здраве.

Гадилен Дончев въздъхна. Като ловджийска хрътка беше надушил вярната следа. Още привечер той отиде при Иван Джанев, занесе му три бутилки уиски и брикет калмари, които двамата толкова бързо натъпкаха в багажника на настоящия началник, че си блъснаха главите. После си припомниха старите бойни “подвизи” около създаването на синдиката и водените битки със Севилския бръснар.

Все пак у Гадилен остана зрънце съмнение, защото от дългогодишната си служба в учреждението беше разбрал, че тук всичко е възможно и нещата понякога се променят за минути в най-абсурдни ситуации. Затова той се замисли по-дълбоко, изпи още две чаши уиски и отиде до един свой приятел ортопед, който на другия ден му гипсира крака с разчет да е в болнични, докато свършат проверките от управлението и се разбере най-после кого оставят за началник на тая прокълната митница.

До преминаването на бурята Гадилен щеше да отиде на вилата в село, да си свали гипса и да ходи на лов с трима свои бивши колеги полицаи, които всеки ден му пращаха новите вестници да следи събитията отдалеч. За изпълнението на Кимионовото поръчение нашият герой “делигира” права и доверие на млад и неопитен колега за съвсем минимален процент, като го превърна в пушечно месо и определи за жертвоприношение на Мамона. Така постъпваха истинските мъже според него, чиито сърчица не трепваха пред страданията на ближния. Младият колега прекара един месец в ареста, докато Гадилен ловеше яребици.

В мига, когато страстите се поуталожеха и интересите на задкулисните режисьори се задоволяха, в мига, когато “баницата” отново бъдеше преразпределена от лустросаните хищници, докато пак се счепкат от алчност и простотия, яхайки изнемощелия от глад народ, до този относително далечен момент Гадилен Дончев щеше да изплува като раче от дъното на морето, щеше да изпълзи в странен зигзаг към светлината, за да си вземе онова, което той смяташе, че му принадлежи по право и се превърне в един от многото “сладкодумни гости на държавната трапеза”⁴.

ИСТИНАТА Е ЕДНА


Добре, че накрая на целия този ад най-после се появил един мъж на честта, един отговорен и благонадежден български журналист, който смело да отрази обективната истина, но, уви, цензурата на някакъв подъл гризач лишила нашето гражданско общество от щастието за миг поне да зърне тая истина, която, всички знаем, е само една.
Да, една е, но за всекиго от нас!