Стоян георгиев митническа сага

СУМАТОХА

Никога не съм бил добър математик, макар че сега, като митнически инспектор, ми се налага редовно да боравя с цифри и в интерес на истината се справям великолепно. Да обмитя някоя стока, да събера акциза или данъчните ставки - нямам никакъв проблем. Не смея и да си помисля да ощетя фиска на държавата, въпреки че тя ни ощетява ежесекундно и е най-голямата престъпница, защото е невидима. Виж хората, земята, сградите са друго нещо. Но нима това е държавата?

Нали някога тираните казваха: “Държавата – това съм аз!”, после държавата стана народна, а сега е рекламното лице, “имиджмейкърката” на новото политическо време и шаферка на демокрацията в поредната й женитба с неофашизма. Щяхме да я питаме ние тая демокрация, ако беше католичка, кой щеше да й разреши да се развежда току-така с равенството и свободата и да сключва недостоен брак с разни отрепки и грозни мутри като някакава си разюздана куртизанка.

Извини ме, любезни читателю, защото не е редно някакъв си инспектор (и то митнически!) да те занимава с политическите си каламабури и да се прави на шут, защото такива шутовски писания ти поглъщаш всеки ден и всеки миг в купчина жълти, фалшиви и немилостиви, нагли и кокетни, като шоумени, вестници. А от шоумени и вестници полза никаква. Вече се видя. “Много шум за нищо!” Бедни ми, бедни Уил – колко пъти си се влюбвал и как, аз не знам; твоя работа, - но си бил адски, ужасно, коварно прозорлив.

Че човечеството полудява, е явно и от войните, и от глада, и от безверието, и от повсеместния разврат. Може би причината е комплексна, може би така трябва да бъде, за да се роди нещо ново, може би идва Антихристът, предшестван от Апокалипсиса, а може би това си е само един план на Бога, чиято власт ние винаги пренебрегваме и чиито намерения рядко разбираме.

Но прости ми, читателю мой, кой съм аз, че да се навирам в Божиите планове и дела? Аз съм само един митнически инспектор. Реших да напиша в моите записки нещо и за себе си, а то дявол знае какво излезе. По-добре да опиша отново няколко колеги, защото техните дела са по-интересни от мъдруванията ми, пък и не искам да фалират невероятните български вестници, а журналистите им да скитат като бездомни кучета и да вият от глад към луната или към прозорците на хотел “Шератон”, където гуляят “мръсните” богаташи: ядат и пируват, и развратничат.

Сред тая световна суматоха аз ще ви разкажа само за една малка суматоха между трима мои колеги, които образно ще представя като X, Y и Z не за друго, но за да ви покажа, че и аз знам някоя и друга английска буква и че все нещо е останало в моята изцедена от служба и неспокойствие глава. Дано тия мои записки не попаднат в ръчичките на сегашния ни началник, защото ще ме съсипе, или пък да ги зърне отнякъде оня шегаджия Боян Георгиев -място няма да мога да си намеря от срам.

Та ето каква суматоха настана една нощна смяна на Западното пристанище с тримата ми колеги X,Y и Z. (Стига вече с тоя журнализъм, че до гуша ми дойде.) И така – Западното пристанище. “Защо пък точно Западното пристанище?” - ще попита читателят и ще бъде прав. Ами затова, търпеливи читателю, защото вече видяхме и летището, и граничния пункт, и кабинета на шефа, и дори малкото и скромно Рибно пристанище, а не видяхме едно голямо пристанище с дървен кей и кранове, с фериботи и прочие. Не правя алюзии нито със Запада, нито с бурното море и суматохата или пък със знаменитата фраза на един наш поет, че само в пристанището животът го изпълвал с възхищение. Нищо подобно!

Митническите инспектори X,Y и Z са проверявали днес ферибота, пристигнал от Кипър, оформили са всичките си документи, пийнали са порядъчно, хапнали са и са седнали пред “подаръците” си, които трябва да поделят. Навън е тъмно и студено, а вътре е топло и светло, защото електрическата печка закачливо им намига с двата си оранжеви реотана, сякаш и тя иска да участва в подялбата на плячката.

Х слага на масата даровете от съдбата и ги подрежда: 24 бутилки узо, 5 бурканчета кафе, 2 дънкита и един чорапогащник, торба фъстъци, торба банани и картон цигари “Малборо”. Тримата служители, като тримата влъхви, гледат изпитателно даровете, но с тази разлика, че докато библейските мъдреци оставят даровете си пред яслите, където се е родил Божият Син, нашите инспектори получават дарове от тоя Божи Син, но даже не се и сещат една свещица да му запалят в църквата.

Х, Y и Z мълчат, но сърцата им лудо бият, а мислите им се стрелкат като прилепи из главите и плетат огромни мрежи, също като тези, които Тюлен Иванов хвърля редовно в морето, за да лови шарани, или като мрежите, които Х също редовно залага за калдарини и други пойни птички, или като мрежите, подмолно диплени от Обривко Кашиков, мрежите от интриги, с които той иска да удуши и насъска един срещу друг колегите си, за да стъпи на столчето на Авджов. Много хора вече хвърлят мрежи в тоя живот – някога ги хвърляха само Христовите апостоли да ловят с тях праведни души, а днес всеки иска да докопа със серкмето си я пост, я пари, я службица, но накрая винаги сам се оплита в него.

Х пали цигара, гледа подаръците и си мисли: “Ако не бях аз, нищичко нямаше да вземат тия некадърници, но е неудобно – трябва да ги разделя с тях.”

- Ще разделим всичко по равно – изпъшква той и се насочва към масата.

“Добре, че дойдох тая вечер. Иначе сам какво щях да направя? – пита се и Y. – Покрай тях и аз ще намажа нещо.”

- Да, всичко наравно трябва да разделим – потвърждава той. – Нали заедно ги заработихме?

“Абе, доволен съм от всичко. Колкото ми дадат – толкова – смята наум Z. – Че навън – той погледна непроницаемия мрак – и туй няма да има.”

- Наравно, по равно – казва Z на глас. – Нали се борим за равенство и свобода?

- То по равно, по равно, ама някои работи как ще ги поделим и аз не знам – каза Х и пак протегна ръце към масата.

- Ще теглим жребий – каза Y. – Само така ще бъде честно и почтено.

- Абе, то като погледнеш – Х щракна с пръсти и приглади буйния си перчем, - какво значи почтеност? Да не би ние да сме почтени? Щом ние самите не сме почтени, как ще делим честно нещо, което ни е дадено…

- Да, това си е наш подарък, тъй че ние сме си едни честни държавни служители – намеси се и Z. – Хайде да започваме, че ще вземе да ни види някой: тогава и на него трябва да му бутнем нещо. Ето – Z погали главите на малките бутилки узо, като главите на родни деца: - 24 бройки – на всеки по 8. Какъв е проблемът?

- О – каза Х, - с бутилките е лесно. С бутилките винаги е лесно, но тия 5 бурканчета кафе?

- Тия бурканчета – каза мъдро Y – ще ги разделим така: по едно на всеки - за любовниците, едно за тука и едно за шефа – рушвет.

- Добре – съгласиха се останалите двама.

- Ами дънкитата? – хитро попита Y. – Ти, Х, си вдовец, пък ние със Z сме хора женени. Да вземем по едно за булките.

- То, че съм вдовец – вдовец съм, но като съм вдовец, да не съм и скопец. Тъй ли е?

Останалите двама мълчаха.

- Тъй ли е, ви питам? – повтори разгневено той въпроса си. – А освен това съм ви и старши на смяна. Така че – той грабна дънкитата – ги взимам аз, защото имам дъщеря и любовница.

- И ние си имаме любовници – опитаха се да възразят в един глас Y и Z, но той най-хладнокръвно им отговори:

- Не съм съгласен – възрази Y. – Цигарите ще ги делим по равно. Цигарите са като любовниците – делят се по равно.

- Така е: жените ни са наши, а любовниците – общи. Така е – потвърди и Z.

- Но нали повечето любовници са нечии жени? – попита учудено Х.

- Може и да е тъй – отвърна мъдро Y. – Важното е ний да не знаем. Иначе главите им откъсваме и толкоз.

- Така си е – потвърди пак Z.

- Добре, цигарите ще ги поделим тримата – продължи старшият на смяна. – Тогава любовницата на Z ще я зарадваме с бананите – и той му подаде торбата с банани.

- Тя много обича банани – подскочи радостно Z, като смигна, намеквайки за еротичното съответствие на този символ. - Но ето и по един на вас.

Тримата се усмихнаха и заядоха бананите.

Много е интересно, читателю, как съвременният човек, уж разкрепостен, уж свободомислещ, говори трудно за интимния си живот, макар че той, като съществена част от битието, вълнува всекиго. Българинът е особено свенлив, оттам и неговата бруталност и примитивизъм в еротиката. Някога древните хора са боготворели мъжкия фалос, носейки го в обредните си шествия за прослава на плодородието. По същата причина те са изобразявали и вагината, която е една хранителка и лаборатория на зараждащия се живот. Всичко у античния човек е било първично и естествено, а днес ние се опитваме да го имитираме чрез пошлия разврат и слободия, като опорочаваме не само красотата на еротиката, но и на самата човешка любов. Обвивайки в тайна най-интимното у себе си, ние всъщност убиваме човешкото у нас, превръщаме се в бездушни роботи и се развращаваме, защото в разврата има всичко, но не и душа, в него няма нищо, освен илюзия, копнеж по любовта.

И така, Х,Y и Z разделиха бананите.

На масата остана само торбата с фъстъци, защото след подялбата всеки начаса прибираше своя пай в дълбока черна торба, сякаш се страхуваше да не би другите двама нещо да се размислят и той да остане без подарък.

- Аз предлагам да си разделим по шепичка. Ето: ще взема три торбички – каза Y – и ще ги слагаме по една шепа във всяка торба, после пак по шепа и така, докато свършат.

- Ама шепите трябва да са само на един и същ човек – уточни Z, - защото ние имаме различни шепи.

- Затуй ли твоята любовница има по-малък бюст от моята – умно попита Y своя колега Z, - защото шепите ти са по-малки?

- Затуй – усмихна се Z.

- Аз казвам, да не си играем с разни шепички – предложи Х, - ами да си ги изядем заедно.

- Сега ли? – попита Z.

- Сега. Иначе другите хиени, като дойдат утре на смяна, всичко ще унищожат – отговори още по-умно Х.

- Не са ли много? – намеси се Y.

- Не, не са много. Ще се справим. Нали сме мъже? И за любовниците ни ще бъде по-добре, ако хапнем фъстъци. Много помагали.

- Ех, щом е такава работата – да ги изядем – веднага се съгласиха останалите.

- Ама тъй на голо, само фъстъци, не върви – каза пак умният Х. – На сухо ще ни приседнат на гърлото.

- Какво да направим? – попита го съвсем глупаво Y.

- Как какво? Ще пием узо – отвърна Х. – Ето, аз ще извадя една бутилка. Нали съм мъж? Защо да не пия едно узо?

- И ние ще извадим по една бутилка. Нали сме мъже? – казаха пак в един глас Y и Z и “удариха” по една бутилка на масата.

Х сложи част от фъстъците в огромен панер за хляб, извади три ракиени чашки и инспекторите, като свалиха саката си, се отдадоха на сладки приказки.

Навън студът ставаше направо нахален, излезе вятър и се разфуча, като депутат в опозиция, а печката весело продължаваше да намига с двата си реотана, доволна от братската подялба и сговор между тримата колеги. За пръв път, от години насам, тя виждаше такова пълно съгласие и любов между повече от двама българи. Това беше радостен и невероятен факт и не можеше да не трогне дори една електрическа печка.

Ние естествено сме слушали много митничарски разговори, така че няма да предадем диалога между тримата инспектори, изпълнен с фантазии, клюки и анекдоти; няма да го предадем, защото нищо ново няма да научим нито за себе си, нито за света, а само ще изпитаме непоносима скука. А аз те обичам, читателю мой, много те обичам и ще те пощадя от тая болезнена досада.

След “братската” подялба и колегиална почерпка тримата инспектори Х,Y и Z усетиха как телата им се загряват и отпускат от узото, как очите им плувват в блажена влага и се премрежват, как устите им говорят все по-малко глупости, защото често-често се прозяват. На душите им е леко от подаръците, телата им са топли от всеотдайната, като българска съпруга, електрическа печка и те потъват в мечтанията на съня. След мечтите наяве идват мечтите от тайнствената страна на небитието.

Например Х започна да сънува покойната си жена, която дойде при него с ореол на светица, хвърли му едно дънки в лицето и му се закани с пръст: “Да вземеш да се задомиш – каза тя строго – и да не ме резилиш вече с тия уруспии, дето и дъщеря ни с тях запознаваш. Ще ни развалят детето. После ще дойда да те взема при мене, хубаво да знаеш. И като те взема, по цял ден ще те бия и на дяволите ще те давам да вриш в казана, където си варят узото.” “Нима дяволите пият узо? – пита в съня си инспекторът Х и устата му пресъхва.” “Всичко пият, нали затуй са дяволи – отвръща сопнато съпругата, досущ като жива, - но най-много обичат марково узо в малки бутилчици. И аз го обичам. Утре ми донеси да си пийна.” И образът на святата жена се стапя.

Събужда се Х и гледа, че навън е мрак, Y и Z спят дълбоко и хъркат, а електрическата печка продължава да се смее. И в главата му изплува огромна спалня, в ъгъла на стаята – подобна печка, а на спалнята, гола, неговата Фотинка, вече приспала децата, го чака. Тежко въздъхва Х и си казва: “Утре ще занеса на гроба й две бутилки узо.” Той ляга, усмихва се и, усмихнат, заспива блажено, но ето че пак идва неговата Фотинка и пак му размахва пръст: “Не искам две, а пет бутилчици. Винаги си бил скръндза. И две бутилки дай на гробарите за бог да прости. Няма да ги пие само тая уруспия, дето ходиш сега с нея, парясницата. Тя ако е хубава, мъжът й няма да я остави. А кафето го дай на бедните, и нещо друго подай за мене, че от глад ще пукна!” “Обещавам, обещавам” – плахо казва Х и повече не се събужда.

Но ето че след него се събужда инспекторът Z, плувнал в пот. И той сънува жена си, макар и жива. Тя само му се закани с пръст и изсъска: “Глупак! Пак те прецакаха.” “Кой?” – пита в съня си Z. “Сам ще разбереш, ахмако. Пък любовницата ти ще видя коя е. Скоро ще науча аз къде пилееш парите ни, непрокопсанико.” “Но аз нямам любовница, аз обичам само тебе, мише, мишко моя сладка.” “Ще ти дам аз една мишка, горила такава. Опичай си акъла, да не те изхвърля на улицата, да станеш клошар и да те изядат мишките.” Z е потен и озадачен. Какво значи това? Защо да е ахмак? И защо се похвали, че има любовница? Сервитьорката, дето спа два пъти с нея, не му е никаква любовница, а инцидентно приключение. Не, занапред трябва да си затваря устата. И ще си я затваря. Това е ясно, но защо да е ахмак?

Той стана от дивана, където спеше. На съседните два дивана хъркаха X и Y. “Защо Х прибра и двете дънкита – просветна в ума на Z, когато пи вода от шишето до главата си. - Ами да – той се плесна по челото, - ето затуй Рачето ме нарече ахмак, моето пухкаво, сладичко мишле. Не, това не е честно. На мене ми даде банани, а на него – дънки. Откъде накъде? Колко струват едни банани и колко едни дънки? Той ни взе за пълни будали. Не, така не може.”

И за да докаже, че не може така и че е накърнена висшата разбойническа справедливост, инспекторът Z отиде на пръсти до дивана на Х и надникна в огромната черна торба, поставена на пода до главата му. И тримата бяха сложили торбите до себе си – ей така, за по-сигурно. Надзърна Z в торбата на Х и видя двете дънкита, надиплени грижливо вътре в нея. За миг Z погледна лицето на Х, бързо бръкна и извади едното дънки. С още по-голяма бързина той го пъхна в своята торба, пи пак вода, сложи торбата до себе си на дивана, прегърна я като пухкавото си “мишле” и полека-лека заспа.

И в съня му се появи пак неговата съпруга: “Освен това много ми се ядат банани, глупчо. Чу ли? Банани. А дънкито, дето го взе, ще ми бъде малко. Трябваше да вземеш другото, дето тоя тиквеник Х щеше да го дава на любовницата си.” “Но тя е като слоница” – опита се да възрази Z. “Няма значение: аз ще го стесня, а туй не мога да го разширя. Някои неща могат да се разширяват, а други само да се стесняват, глупчо. Вземи другото дънки, чуваш ли?” “Добре” – обещава Z насън, но не може да се събуди и така “мишлето” си остава с надеждата за марково дънки. Цяла нощ тя го гледа тъжно, докато най-накрая инспекторът Z заспа дълбоко и започна де се замеря с банани с цяла банда орангутани в митничарски униформи, седнали в един бар, насред джунглата, където ги обслужваше една-единствена сервитьорка, неговата любовница.

Сякаш по някакъв телепатичен закон, след Х и Z се събуди накрая и инспекторът Y. Инспекторът Y не сънува никого. Той не сънуваше никого освен началника си, но инспекторът Y сънуваше началника си само в нощта преди да вземе заплата или някакъв огромен рушвет. Или пък преди служебен проблем. Но щом не сънува дори него, явно, че нямаше да се случи нито едно от тия важни в живота на всеки държавен служител събития.

Инспекторът Y се събуди и из тъмата на съня влезе в тъмата на своето битие – тъмна стая, огряна само от оранжевата усмивка на електрическата печка, като алюзия или символ на слънцето, чиято светлина прави тъмата още по-ужасна. Инспекторът Y, за разлика от инспектора Z, никога не пие вода. Затова той допива на едри глътки своята бутилка узо, грабва шепа фъстъци от торбата и докато лакомо ги опустошава, забелязва как едно мишле го гледа от единия ъгъл на стаята с кафявите си очи, като глави на топлийки. Инспекторът Y не му обръща внимание, само разсеяно го замерва с един фъстък. Докато яде фъстъците, той си мисли: “Аз ям фъстъци, пък Х си взе дънкитата. За какво са му две? На любовницата, тая стара чанта, както и да е, но на дъщеря му за какво й са дънки? Приятелят й е мутра, има два ресторанта, БМВ; той не едно, ами хиляда дънкита ще й купи.” И Y най-безочливо стана, пъхна ръка в черната торба до главата на Х, отмъкна и другото дънки, мушна го в своята торба, а нея самата сложи в краката си. И тъкмо щеше да си легне, когато се сети за буркана кафе рушвет за шефа. “Той, шефът, какви по-тлъсти рушвети прибира, да не е останал на нашето кафе?! Я да си го взема. Ще го дам на майка ми – стара жена, с една пенсия, вдовица. Хем ниско кръвно има.” Y отвори шкафчето, където беше кафето-рушвет, грабна бурканчето и го пъхна в торбата си. После си легна, сложил крака на торбата, спокоен и удовлетворен. Накрая заспа.

Но щом заспа, незнайно откъде, дойде шефът му и го покани да пият кафе. И го заведе не в някое луксозно кафене, ами в един голям капан за мишки, където имаше само маса за двама и където сервираше една нищо и никаква мишка с кафяви очи, като топлийки. “Ще ти гледам на кафе, Y – смееше се шефът му, - недей наднича в моето канче. Никога. Ясно ли е?” “Напълно, шефе” – отговаряше му инспекторът Y и чувстваше как му се вдига кръвното налягане. “И от утре ще ти намаля заплатата, а от рушвети съвсем ще те лиша – казваше шефът. – Ще те направя своя секретарка.” “Само не това, шефе, само не това – молеше се инспекторът Y, събрал молитвено длани, - повече няма да взимам вашия рушвет. Кълна се в честта си.” “Ще видим” – казваше шефът и пак сръбваше от кафето, докато мишката сервитьорка се въртеше около масата и пееше някаква миша песен, цвъртейки. Инспекторът чувстваше как кръвното му налягане направо ще пръсне главата му и се опитваше да се събуди, но все не можеше и не можеше. Накрая дойде тъмнина, лепкав мрак, тишина и всичко изчезна. Инспекторът Y потъна в тъмата и повече не сънува нищо.

Така премина нощта за тримата инспектори Х, Y и Z.

Но на сутринта ги очакваше доста неприятна изненада.

Завръщайки се от един безкраен запой и надлъгване в казиното, вече призори, началникът на митницата реши да се отбие при подчинените си в Западното пристанище, за да пие кафе. Когато, леко замаян, той слезе от колата, бе подкрепян от неизменния шофьор Умилчо, който явно беше нещо като вечен шофьор на всички началници, тъй както една корава жена затрива един след друг съпрузите си, изпращайки ги в небитието, но самата тя остава непокътната от времето и от ерозията на грижите и страданията. Началникът влезе в стаята на тримата инспектори Х, Y и Z и тъкмо щеше да им кресне, че ще се подпалят с тая електрическа печка и че ще оберат митницата, докато те спят, когато Умилчо му намигна лукаво, посочвайки му торбите и трите митнически печата, които си почиваха на масата, както тримата им собственици си почиваха до скъпите си подаръци. Трите печата си почиваха подобно уморени труженици, изкарали дълги години в служба на висши държавни интереси.

- Прибирай торбите им в колата. Бързо – разпореди се началникът, като реши, че още днес може да подари тия торби на областния управител. Той бегло надзърна в тях и веднага разбра, че ще му свършат работа.

Умилчо грабна трите торби и ги занесе в колата. Само инспекторът Y малко се размърда, когато му разтвориха краката, за да вземат торбата, но узото го беше замаяло и подгряло достатъчно силно, за да не се събуди.

Докато Умилчо беше при колата, шефът прибра набързо в джоба на шлифера си трите митнически печата, загаси печката и тръгна да пие кафето си някъде из града.

На сутринта тримата инспектори Х, Y и Z се събудиха, треперейки от студ, защото печката беше престанала да им хвърля слънчевата си електрическа усмивка. А и нямаше за какво, тъй като и инспекторите скоро щяха да забравят да се усмихват.

- Къде ми е торбата? – озърна се най-напред Y. – Кой ми взе торбата? – изкрещя той.

- Никой, кой ще ти я вземе? – отвърна му сънено Х, но в миг подскочи: - И мойта я няма.

- Вижте, вижте: и моята торба я няма – развика се и Z.

- Но какво е това, по дяволите?! – избухна Y, който забеляза как от ъгъла на стаята съсредоточено го наблюдават две кафяви очички, като главите на топлийки.

- Къде са печатите? – веднага се разсъни Х. – Къде са печатите? Какво става тука? Z, нали ти казах снощи да заключиш? Защо не си заключил? Аз старши на смяна ли съм или какво? Какво става тука?

- Как какво?! - извика извън себе си от ярост Y. – Някой е ставал нощес и е забравил да затвори вратата.

- Кой е ставал нощес? – попита Х с изражение на Дракула. – Z, само ти си, просто те подушвам. И защо си забравил да заключиш? Защото си бил развълнуван. А защо си бил развълнуван и какво си правил навън? Ясно е какво. Отмъкнал си торбите ни и си ги скрил в багажника на колата си, а за да ни шашнеш още повече с Y си прибрал и печатите. Казвай, къде са торбите? Казвай! Аз съм ти шеф! Чуваш ли!?

- Нищо не съм направил, наистина нищо – разтрепера се Z. – Само взех едното дънки за жената…

- Какво?! Ти си бъркал в моята торба – побесня изведнъж Х. – Знаеш ли какво ще ти се случи сега? – и докато Z разбере какво ще му се случи, отнесе набързо два плесника.

- Не е хубаво така, бате Х – каза той, люлеейки се. – Аз щях да ти ги върна, защото жена ми носи по-голям номер. Честен кръст! – и се прекръсти.

Х го хвана мълчаливо за яката и го изведе навън, където вятърът още по-силно бушуваше, сякаш и той, като инспектора Z, се тресеше от страх.

- Отваряй багажника! – заповяда Х, щом двамата със Z се спряха пред очукания му стар “Москвич”. – Отваряй, ти казвам!

Зад тях развълнувано сумтеше Y.

- Добре бе, бате Х, но малко трудно се отваря, нали знаеш? Трябва да отворя вратата отпред и с клещите да изтегля жилото.

- Не ме интересува какво жило ще изтеглиш. Отваряй, ти казвам!

Z извади едни клещи от джоба на сакото си, отключи предната врата, напъха се между седалката и волана, и с клещите изтегли нещо, явно въпросното жило. Багажникът отзад изскърца и леко се открехна, Z долетя до него, като мълния, хвана го с две ръце и го отвори.

Х извади фенерче от джоба си, освети багажника, но освен фуния и метална туба, както и едно дълго въже, не намери нищо друго.

- Казвай, къде си ги скрил – обърна се той към Z, - иначе душицата ти ще взема!

- Нищо не съм скрил бе, бате Х! Кълна ти се, в “мишлето” ти се кълна!

- В какво мишле ми се кълнеш? – попита го смаяно Y, сетил се за двете кафяви очички, като главите на топлийки, които го преследваха, подобно кошмар, и с които той, по някаква загадъчна логика, свързваше настоящото нещастие.

- Да не си ги скрил при оная талиманка, дето все й гледаш дебелите кълки, а? - пак попита инспекторът Х.

- Тя днес не е на работа – побърза да ги осведоми Y.

Не се знае още колко дълго щяха да продължат мъките на нещастния инспектор Z, когато настоятелно звънна телефонът.

Инспекторът Х, като старши на смяна, прибяга до офиса да го вдигне. Още щом го вдигна и се вкамени. Само промълви едно “Да, шефе! Веднага!” и го затвори.

- Шефът ме вика. Каза: “Веднага.” Дръжте фронта и умната. Да не се издъните нещо, като дойдат другите да ни сменят след два часа. Главите ви откъсвам.

- Да, шефе. Както кажеш – отвърнаха инспекторите Y и Z, готови и сами да си откъснат главите за честта на смяната.

Инспекторът Х се опита да запали десетгодишната си “Тойота”, но не успя и тръгна пеш към началника на митницата.

Щом той се изгуби от погледите им, инспекторите Y и Z запалиха цигари пред офиса на Западното пристанище. Двамата бяха толкова разпалени, че дори не усещаха студа навън и бръснещият източен вятър.

- И кой ще отвори вратата? – чудеше се Y.

- Кълна ти се – заключих я. Сигурен съм.

- Ама ти наистина ли взе едните дънки? – попита Y.

-А какво да правя? Защо са му на него дънки, като няма жена?!…

- Пък любовникът на дъщеря му е мутра – хиляда ще й купи.

- А дънките бяха женски.

- То и аз такова… - призна си Y – си взех другото дънки.

- Правилно – светнаха очите на Z, - така е трябвало да постъпиш.

- Ти остави, ами печатите, печатите ги няма. Знаеш ли как ще ни издухат за тия печати, ако не се намерят? Ей като тоя ветрец ще ни издухат.

- Шефът за какво ли извика Х?

- Не знам. Май ще му набива обръчите. Тъй я усещам аз работата.

- Дали?

- Абе, голям тежкар е станал тоя Х, бе – каза заговорнически униженият инспектор Z. – Дай да му скроим шапката.

- Май си прав – почеса си ушите инспектор Y. – Но какво да измислим?

- Аз знам какво. Отдавна го знам.

- Какво? Какво? – попита нетърпеливо Y.

- Той нали много обича Желю?

- Кой Желю, бе?

- Помиярът Желю, дето прилича много на оня Желю в София.

- А, оня клепоух и мръсен пес.

- Помияр.

- Да де - помияр. Какво ще го правим?

- Виждаш ли “Тойота”-та? Ще му го пъхнем вътре за армаган на оная Баба Яга - любовницата му.

- Добре. Да действаме – плесна с ръце инспекторът Y.

След десетина минути те вече бяха открили помияра Желю, сврян до една кофа за боклук. Дадоха му парче хляб, а той завъртя опашка и се заумилква край тях. Двамата инспектори го грабнаха като пеленаче, Z отвори с клещите си багажника на червената “Тойота” и Y пъхна Желю в нея, който изскимтя, но не успя нищо да каже. Инспекторът Z отново затвори багажника и двамата митничари се прибраха в офиса на топло.

В това време, запъхтян и потен, старшият на смяна Х стоеше пред седналия в кожения си фотьойл началник на митницата Кимион Бургиев. Пред него на масата бяха трите печата.

- Какво е това, господин Х? – попита той. – Влязох и си взех печатчетата, все едно че муха е влязла, а не аз. Никаква реакция. Бяхте като надрусани наркомани.

- Няма да се повтори, господин началник.

- Сигурен ли си?

- Обещавам!

- Добре, ето ти печатите.

Зарадван, инспекторът Х взе печатите, но преди да излезе, Кимион небрежно му каза:

- А трите торби бяха за глоба, дето не пазите печатите си.

- Както решите, господин началник. Много съм ви благодарен – въздъхна с облекчение инспекторът Х и най-после напусна кабинета на шефа.

Щом той се завърна и даде печатите на двамата си колеги, тримата митнически служители си отдъхнаха и изпиха по две уискита, с които ги почерпи един капитан на кораб.

След час дойде новата смяна. И тримата инспектори, след суматохата през тая нощ, се прибраха по домовете си.

Жената на Z го изгледа в очакване, защото знаеше графика на ферибота от Кипър, но той не й донесе нищо. Тогава тя още по-силно го заподозря, че си има любовница и след седмица го спипа със сервитьорката в едно кафе, както я опипваше по бедрата, докато тя му сервираше. Последваха скандал, заплахи, а накрая – тишина.

Жената на Y също го изгледа с надежда и също не получи нищо. И тя заподозря присъствието на любовницата, която й “отмъкваше” не само съпруга, но, което бе по-важно – “подаръците”. След две седмици тя го спипа с нея в хотел “Мери Лу” на рецепцията, като се регистрираха заедно в една стая. Последваха скандал, заплахи, молба за развод, а след това – ново кожено палто, два златни пръстена, гердан и почивка в чужбина. Молбата за развод беше оттеглена.

Най-много си изпати инспекторът Х. Като старши на смяната, той отнесе най-тежкия удар. Дъщеря му – нищо, но любопитната любовница решила сама да си отвори багажника на “Тойота”-та и да разгледа “подаръците” си, докато приятелят й бил в магазина за покупки, ала на нея връхлетял изнервеният и уплашен Желю, който избягал веднага от ръцете й. Инспекторът Х не могъл да даде никакво обяснение по инцидента. Опитал се да излъже, че кучето му е подарък, но лъжата била много плитка. Кой ще подари на митничар – помияр? И защо? Любовницата много се обидила, като си помислила, че злополучният Желю бил алегоричен намек за нея самата, т.е. че вече е стара кучка, та инспекторът Х едва я успокоил. Пак скандал и не един, а няколко, защото любовницата е винаги по-обидчива от съпругата, поради по-особения си статус. Заплахи не е имало, а порой сълзи и тежки обвинения. Но щом след няколко месеца Х станал главен специалист и й подарил един чистокръвен дог с нов черен “Форд-Фиеста”, любовницата му простила всичко и дори още повече го обикнала. Вече никой не се съмнявал, че тя е истинска кучка.

Ами да – една хубава СУМАТОХА!!!