Стоян георгиев митническа сага

ИНТРИГИ

Нощта се бе спуснала над града и откъм морето полъхваше свеж въздух, нахлуваше през прозореца, повдигаше дантелените завеси и носеше прохлада, а на спалнята самотната жена, уморена и изнервена след работния ден, четеше романа “Ана Каренина“ за четвърти път през живота си. Щом прочете знаменитото първо изречение, тя се спря, замисли се и въздъхна. Навярно така е въздъхнал и самият граф Толстой, когато е написал това изречение, а вероятно и неговата съпруга, неизменната му спътница и мъченица, когато го е преписала.

Какво беше първото изречение ли? Може би читателят е чел романа отдавна, а може би не го е чел въобще. В крайна сметка човек не е длъжен да знае всичко. Един слуша “Доко, Доко“, а друг -“Деветата симфония“. Светът е просто различен и хората са най-различни. Та, какво беше изречението? То бе следното: “Всички щастливи семейства си приличат, всяко нещастно семейство е нещастно по своему.“

- Така е – каза госпожа Авджова (защото самотната жена беше именно тя), - така е, но аз вярвам, че моето семейство е щастливо. Много щастливо.

Тя пак въздъхна, защото и щастието понякога е доста отегчително, и продължи да чете романа. И още дълго щеше да го чете, ако не беше звъннал телефонът.

- Ало. Кой? Да, да – госпожа Авджова съм. Съпругът ми е в София за три дни. В командировка. Знаете ли? Щом знаете, защо ме питате? – каза троснато тя и трясна слушалката.

Телефонът пак иззвъня.

- Моля. Какво, пак ли сте вие? Какво! – тя изтърва романа на пода и седна на спалнята. От корицата на книгата състрадателно я гледаха големите очи на Ана Каренина, облечена в прословутата си рокля от черно кадифе – Какво? Чувате ли се какво говорите? - госпожа Авджова се изправи вече в цял ръст до телефона, като стъпи с босите си крака на паркета. – Сигурен ли сте? - тя пусна вентилатора и запали цигара. – Моят мъж в хотел “Сирена“? Да не грешите? Той е в командировка в София. В тоя хотел е с кого? С полякинята Ядвига? Която винаги ги вдига ли? Какво вдига винаги? Не ви разбирам. Говорете по-ясно, моля. Краката ли? Ами да, щом е полякиня, бързо ще вдига краката. Ах, мръсникът! – изсъска госпожа Авджова и пак трясна слушалката. – Така значи ми ходиш ти по командировки! С разни полякини… Сега ще те науча аз тебе, куче неверно. – Тя запокити клетата “Ана Каренина“ в ъгъла на стаята и загаси цигарата си с твърд и решителен жест. - Хотел “Сирена“ с Ядвига Мицкевичова. Ще видиш ти сега една Ядвига… дето винаги ги вдига.

Госпожа Авджова набързо свали нощницата си, облече се, взе малко пари и излезе. Навън тя запали верния “Москвич“ (“Винаги е бил по-верен от тоя долен женкар” – помисли си тя за дългогодишния си железен прислужник) и полетя в нощта към съседния курорт да разобличи едно тъмно деяние.

На рецепцията в хотел “Сирена“ я посрещна усмихната администраторка, интелигентна и поради това изумително вежлива жена:

- Какво обичате, госпожо?

- И аз не знам вече какво и кого обичам, но бихте ли ми казали в коя стая почива Ядвига Мицкевичова – прочете госпожа Авджова името на съперницата си, което бе успяла набързо да запише на листче у дома си.

- Извинете, бихте ли повторили името? – попита пак любезно жената, като включи компютърния монитор.

- Ядвига Мицкевичова – каза вече раздразнена госпожа Авджова. – Не знаете ли кой отсяда във вашия хотел и кой не?

- Съгласете се, че кой не отсяда не бихме могли да знаем – отбеляза с тънка ирония администраторката и продължи: - Това име ми е много познато.

- Разбира се, че ви е познато. Кой знае каква курва е тая Ядвига – изсъска госпожа Авджова.

- Моля? – погледна я въпросително администраторката. – Исках да кажа, че ми е познато името Мицкевич¹. Мисля, че в нашия град има паметна плоча на тоя човек. Май той е идвал тука миналия век. Доколкото знам, е бил велик поет.

- Едва ли Мицкевич е идвал тука, защото тоя хотел тогава го е нямало, а наоколо е било само пустош. Но кой знае… Мъжете са такива мръсници.

Администраторката започна да прехвърля на компютъра пребиваващите в хотела туристи и накрая откри името.

- Да, ето я: Ядвига, етаж 6, стая 621. Тука е от месец.

- От един месец! – едва не подскочи госпожа Авджова. – Вие познавате ли я?

- Сещам се коя е.

- А да сте я виждали да се качва нагоре с един висок мъж с мустак, такъв един хитрец, дето все се заглежда в жените?

- Ами тя все с него се качва, госпожо. Какъв й е не знам: едър мъж, понякога наистина се заглежда в жените, но кой мъж не се заглежда в жените? – усмихна се кокетно администраторката.

- Как кой? Женененият мъж не трябва да се заглежда в жените – отвърна уверено госпожа Авджова. – Къде ви е асансьорът?

- Оттука, госпожо – посочи администраторката и я заведе до него.

Като влезе в асансьора и запътува нагоре, към позора на мъжа си, госпожа Авджова само процеди през зъби: “Мръсник! Да ме мамиш така подло.“

Щом дойде до стая 621, тя нервно почука на вратата. Никакъв отговор. “Явно са заспали… Той изчезна днес още по тъмно. Кой знае досега колко пъти са го правили?“ И като си представи своя съпруг в прегръдките на някоя руса, загоряла от слънцето полякиня, с кафява кожа, госпожа Авджова заблъска с юмрук по вратата.

- Цо? Цо цете? – чу се отвътре мелодичен женски глас, който звучеше още по-мелодично от особената протяжност и мекота на славянския език.

Вратата се отвори и на прага застана сънена жена по бикини, с голи гърди, цялата кафява и наистина руса.

“Спипах го – просветна светкавично в съзнанието на госпожа Авджова, като бутна полякинята, която политна към стената. – Гадът му с гад!”

Разярената съпруга нахълта от коридора в стаята, където на едното легло, с гръб към нея, лежеше някакъв едър мъж. Тя едва го различи в тъмнината, но веднага го хвана за ръката и го раздруса.

- Цо цех, пани? – закрещя полякинята.

- Ставай, мръснико, ставай, разбойнико! Децата ти вкъщи мрат от глад, аз седя сама, като кукувица, и чета книги, пък ти по курви ще ми ходиш!

Мъжът, който спеше дълбоко, се размърда от шумотевицата в стаята и дърпането на госпожа Авджова, обърна се и в тоя миг Ядвига Мицкевичова запали лампата.

И тогава… тогава вулканичната съпруга застина. Пред нея се пулеше съвсем непознат мъж, явно пийнал, който гледаше тревожно жена си. Че тази руса, кафявогърда жена му е съпруга госпожа Авджова разбра по гневната й реплика на руски език:

- Он мой муж… супруг…

Госпожа Авджова не каза нищо, изхвърча от стаята и се втурна пеш по стълбите надолу, преследвана от истеричните крясъци на полякинята.

Ако читателят все пак проявява любопитство относно името на въпросната полякиня, защото, както се е убедил, в тая книга имената са доста причудливи, трябва само добросъвестно да му обясним, че тя наистина се казваше Мицкевичова, защото една нейна прабаба дълги години била любовница на великия поет и си внушила, че единият й син е плод на увлечението й към тоя знаменит мъж. Затова след смъртта на законния си съпруг тя изповядала греха си пред свещеник, като настояла детето й да носи името на националния поет на Полша. Дали това е било направено от женска суета или пък от патриотизъм, ние не можем да кажем, защото бездна е женското сърце и който се опитва да го разгадае, накрая винаги потъва в нея.

Госпожа Авджова се прибра съсипана и цяла нощ не можа да мигне. Задряма едва призори, когато в стаята й дойде Ана Каренина, тъжно я хвана за ръка и я поведе към едни безкрайни стълби нагоре, нагоре в небесните простори. Покрай тях прелетя господин Авджов и помаха с мустаците си. Госпожа Авджова се разсмя така сърдечно и понечи да го прегърне, но Ана Каренина здраво я държеше за ръката и не я пускаше. Нейната коса изведнъж изруся и като застана между двамата съпрузи, тя съблече роклята си, подаде я на госпожа Авджова, а после целуна господин Авджов по мустаците и отлетя нанякъде с него гола-голеничка. Госпожа Авджова погледна роклята в ръцете си и извика от ужас: роклята се беше превърнала в почерняла от слънцето кожа, а до нея имаше една руса перука. Тя пак извика и се събуди. Беше стиснала здраво проклетата книга, а навън напъпваше зората.

- Сънувах гола жена. Не е на хубаво – помисли си тя и се зави презглава.

После отново заспа.

Тя беше напълно сама: децата бяха при майка й, а съпругът й - в София. Така поне й бе казал. При мисълта за него цялата настръхна.

- Само да си дойде, веднъж само да си дойде – повторяше си тя, но за съжаление този, който трябваше да си дойде, не можеше да я чуе.

Госпожа Авджова изми лицето си и като приключи със сутрешния си тоалет, се накани да изпие едно кафе с цигара. Но, уви, за кафето липсваше нещо. Ами да. Липсваха вестниците. Понеже не обичаше да обикаля реповете, тя се бе абонирала за най-важните според нея вестници и всяка сутрин ги вземаше от пощенската си кутия. Беше наистина практична и организирана жена. И много вярна. Но тая Пенелопа беше болезнено ревнива, както вече се убедихме, и тази нейна слабост хвърляше от време на време тъмна сянка върху семейната идилия и побеляваше по някой косъм от главата на господин Авджов.

Нашата героиня наметна халата си и слезе по чехли до пощенската кутия, долу пред входа, където вече я чакаха неизменните вестници. Тя ги грабна, заключи кутията и почти полетя нагоре по стълбите.

Като си наля кафето и запали цигара, госпожа Авджова разгъна рулото вестници и от него изпадна бял плик, който бе залепен с едно розово сърце, пронизано от червена стрела. На лицевата страна на плика бе написано само: “За господин Авджов. Лично.”, а в долния десен ъгъл с дребен шрифт “Строго секретно!” Вярната съпруга се озадачи. Какво значи това “Строго секретно!” по дяволите? Може ли едно секретно донесение да се праща по пощата? Ами това розово сърце, пронизано от стрела? То какво е? Безспорно емблемата на палавия Ерос². Госпожа Авджова се хвана за сърцето, сякаш стрелата от писмото го прониза без жал.

- Ах, мръсникът, вече и по пощата писма му пращат кучките! Я да видим коя ще е пък тая? Не вярвам да е Ядвига, защото тя може само да ги вдига, а не да пише писма. Пък това, че е на почивка с мъжа си, не значи нищо. Знаем какви пияндурници са поляците. Докато оня спи, как ли се вихри нашият звяр?

Разстроена, госпожа Авджова зачете писмото.

- О, Боже! – тя пак се хвана за сърцето. – О, Боже, тука вече го спипах този скорпион, тоя нерез несвестен. О, Боже! – тя започна да чете на глас: “Скъпи приятелю, още живея със спомените ни от миналия уикенд в хотел “Астория” и чувствам ласките ти по тялото си…” Мръсник! – извика госпожа Авджова. – Така ще почувставш ноктите ми, че няма да можеш да отидеш на командировка три години. Развратен тип! Животно! – тя продължи да чете с мазохистично любопитство, добре познато на всеки ревнивец.

Писмото беше подписано със загадъчното име “Евгения К. Твоя завинаги.“

- Коя е тая Евгения К.? – запита се госпожа Авджова. - Коя е тая Евгения?

Тя разгледа писмото и по клеймото на гърба му установи, че е изпратено от София.

- От София е изпратено – каза си тя, - от София. Коя ще е тая Евгения К. от София? – замисли се измъчената съпруга и запали друга цигара. – Коя ще е тая пачавра? Къде ходи той в София? Къде, къде? Само в управлението. Ама че съм и аз – мога ли да знам къде ходи тоя престъпник?… Чакай, чакай, май се сещам коя е Евгения К. Ами да – от управлението е тая, дето на един банкет щеше с поглед да го изпие. Само тя е, само тя. Ах, мръсник с мръсника ти!

И в нажежената й до болка памет изплува ясна картина: дълга маса, отрупана с ястия и напитки, луксозен ресторант, забавен оркестър, много хора от управлението, двама министри и един депутат, усмихнати и любезни физиономии; до нея - “мръсникът“ й, а до него е седнала с разголено деколте Евгения К.: брюнетка на средна възраст с един черен поглед, като въглен, и само го гледа, а той все й се усмихва и цяла вечер разговаря с нея. Ето откъде идваше бедата. Никаква Ядвига няма. Тя е за заблуда. Пред Евгения К. Ядвига не е нищо повече от една проскубана руса кокошка. И как само й се усмихваше “нерезът му с нерез“ на тая развратница. Госпожа Авджова на два пъти му направи забележка да не се отнася чак толкова, но той й обясни, че “Женя К.” е важна клечка в управлението и сестра на финансовия министър. (“Женя К.” Доста интимно!) Тази информация тогава я накара да млъкне и също да започне да се усмихва, но сега красивата брюнетка се оказваше опасна съперница. Все пак брат й още е министър.

Дълбоко въздъхна госпожа Авджова, като скри писмото под една чаена чаша, допи кафето си и пак запали цигара.

- Мръсник! – повтаряше тя. – Какъв подлец! Със сестрата на финансовия министър, с тая кокона!

Като влезе в хола и я поздрави, тя не отговори: мълчеше, гледаше пред себе си и пушеше.

- Какво се е случило? - попита господин Авджов, но не получи отговор. – Какво има? – повтори той.

- Какво ще ми кажеш за хотел “Астория“?

- Кой хотел?

- Хотел “Астория“, мръснико.

- Дори не съм го чувал – махна с ръка началникът на митницата и уморено се отпусна на дивана.

- Сигурно не си чувал и за Ядвига Мицкевичова?

- Коя?

- Оная, дето винаги ги вдига – госпожа Авджова загаси цигарата си с такъв жест, сякаш смачкваше насекомо.

- Много добре знаеш за какво ти говоря, предател такъв… Нея поне съм я виждала.

- Коя си виждала? – попита отегченият съпруг.

- Евгения К., коя – сестричката на финансовия министър. Вече и жиголо си станал. Заради службичката на всичко си готов, мръснико!

- Нищо не разбирам. Евгения К. ми е просто позната, с която съм водил само няколко служебни разговора…

- Виж го ти – служебни разговори ми водил… Стиснал я за кълката, носа му в гърдите й – служебни разговори. Интересно как ли преминават неслужебните ви разговори: с голи хора или пък…

- Глупава жена си и… толкова – кипна господин Авджов. – Болезнено ревнива… А за “службичката“ по-добре не говори, че ако не е тя и досега да живеем в някое мазе. Пък имаме и две деца…

- Оставаше и в мазе да гния. Сега поне ме зарязваш в луксозна обстановка. Трябва ми обаче нова кола, за да мога да обикалям всичките ти любовници. С “Москвича“ едва сколасвам. Няма да издържи. Толкова много станаха вече тия пачаври, толкова много… Чудя се само как още издържам с тебе, развратнико, чудовище безчувствено!

- Престани с глупавите си фантазии – каза непоколебимият в своята вярност съпруг.

- Фантазии, а, фантазии? А това какво е, престъпнико? – разярената съпруга хвърли победоносно писмото на масата, сякаш хвърляше коз.

- Какво е? Откъде да знам? – господин Авджов отвори писмото и бавно го прочете. - Това е шантаж и клевета. Някой се опитва да създаде интрига.

- Да, бе, все някой се опитва, а ти си все чиста водица. Не, мен не можеш ме излъга. Виж, за Ядвига как да е, макар че поне веднъж си я тряснал, ако и мъжът й да е тук. Него все едно, че го няма, защото знаеш как пият пановете. И за секретарката е ясно, но от тях двете някак си не ме боли, въпреки че си е чисто престъпление. Мъжко предателство, палав хормон и нищо повече. Но връзката ти с тая кокона Евгения К. е дълбока и трайна, връзка от години.

- Каква връзка? Глупости говориш!

- Млък! Нали бях там, като ти се усмихваше, а ти се топеше пред нея като мелба; как докосваше с ръка коляното ти уруспията, как въртеше глава само за да те шибне с косата си, да те омагьоса, куче разгонено. И е успяла – госпожа Авджова посочи писмото. – Вкъщи ми ходиш като скопен глиган, а навън ставаш истинска ламя…

- Не разбирам как можеш да вярваш на подобни компромати?!

- А на кого да вярвам? На теб? Кажи ми защо се върна с един ден по-рано? Сигурно е дошъл пак редът на Ядвига? Или пък на секретарката? Нали мъжът й замина на рейс? Мръсник, мръсник! – гневно изкрещя съпругата и хвърли на пода златния пръстен, подарен от мъжа й наскоро след запознанството им. – Долен женкар и лъжец! Човек без сърце! Това си ти!

- Съвещанието просто свърши по-рано и аз си дойдох заради тебе и децата.

- Децата са при майка ми, а след час и аз ще съм при нея. Ти ходи, където искаш, кани когото щеш! И не се мяркай пред очите ми до края на земните си дни!

Госпожа Авджова започна бързо и чевръсто да отваря вратите на гардероба и да стяга багажа си.

Господин Авджов, обронил глава, уморен и изнервен, само пушеше и мълчеше. Накрая той стана, взе бутилка уиски, отля си малко в кристална чаша, като пусна в нея две ледени блокчета, и отпи с горчивина.

В този миг звънна телефонът, но началникът на митницата не помръдна.

- Вдигни го, може да те търсят по служба. Нали все тъй казваш? Кой знае коя от всичките мръсници е приритала сега за тебе?

Господин Авджов мълчеше и пушеше.

- Тогава аз ще го вдигна да й чуя гласчето. Сигурно веднага ще затвори… Ало. Моля. Какво? Коя сте вие? Евгения? Кажете, госпожо Евгения К. – госпожа Авджова подпря ръка на кръста. – Откъде знам, че сте Евгения К. ли? Ами К. си е “к“ като “курва”. Колко съм досетлива, нали? Не се обиждате ли? Ама защо да се обиждате, моля? Какво имате да ми кажете? Какво? Вие и моят съпруг какво? – госпожа Авджова хвърли бърз поглед на мъжа си. – Вие сте любовници? Нищо ново не ми казвате. И в момента какво? Правите любов с него?! С кого, с господин Авджов? Сигурна ли сте, че е той? Ах, да не го правите с него за пръв път? Разбира се. Сигурна сте, че е той? Както, че не сте девствена? В това не се съмнявам, пък и едва ли някой ще се усъмни. А щом сте с него, как ми се обаждате? Дайте да го чуя тоя престъпник. Какво? В банята ли е? Къпе се? Сигурно доста сте го изпотили. Аха, той не знае, че ми звъните. А и не бива да знае, мерзавецът. Само да се върне, очите му ще издера. Ще го убия. Благодаря ви, госпожо. Блазе му все пак, че е с такава красива жена като вас. И приятно изкарване с тоя сексуален змей…

Госпожа Авджова дори не успя да се обърне, когато телефонът иззвъня отново.

- Моля – каза тя. – Какво? Не ви разбирам, пани Мицкевичова? Какво, пани? Моят мъж с мустаците? Какво? С вас ли? И какво правите? Любов? А да, секс. Колко сте? 10 човека. Но това е оргия, пани. Свободна любов ли? А вие, пани, да не сте там Статуята на свободата? И моят мъж с мустаците ли? Дайте да го чуя. Къде е сега? На рецепцията? Ами, нали правите секс, какво търси той на рецепцията? Търси пани Гжегожова, която може единствена да спи с всичките мъже наведнъж? И какво още прави тя? Играе рап и плува в морето ли? И аз мога да плувам, пани, но не мога да играя рап. Пък за другото надали ще има някой смелчага да ми излезе насреща. Ами поздравете моя мъж с мустаците от мене, неговата съпруга, и всичко най-розово, пани Ядвига – госпожа Авджова затвори слушалката. - Дето винаги ги вдига.

Тя не смееше да се обърне.

Господин Авджов само пушеше и мълчеше.

- Изглежда, станала е грешка – каза примирено успокоената съпруга. - Толкова силно те обичам, че напоследък съм ревнива като лъвица. Наистина много те обичам. - Тя отиде до багажите и започна да бърка в пътните чанти. – Какво си ми донесъл от София? Има ли подаръче за мене? Хайде, ела да се почерпим и да ми разкажеш как ще ги смачкаш тия престъпници в митницата. Виж какъв номер щяха да ни скроят. Добре, че не се вързах. Това е тяхно дело, нали? Кажи нещо, защо мълчиш? Сърдиш ли ми се?

- Страшно е – каза господин Авджов, като натъртваше на думите, - когато един възпитан и порядъчен мъж има полуинтелигентна жена. По-добре в океана да го хвърлят - да го изядат акулите. По-добре е, защото иначе го ядат всеки ден.

Сутринта на следващия ден в ресторанта “Куцото пиле“, където редовно обядваха митничарите, влезе инспекторът Теньо Кирпичев. Той си поръча кафе и кола, извади една кутия “Дънхил” и важно запали цигара от позлатената си запалка с изобразена на нея русалка. Теньо хвърли бърз поглед към вратата, а после се загледа пред себе си, защото вечерта беше препил и му се гадеше, а в устата му горчеше. Ако не пиеше кафето си от време на време и не всмукваше от цигарата, човек би помислил, че страда от каталептичен пристъп, толкова вдървен и безчувствен изглеждаше той. За да се свести, Теньо Кирпичев си поръча малка водка, и после още една, и още една… Той все по-често поглеждаше към вратата – явно чакаше някого и този, когото чакаше, не след дълго се появи, следван от шефа на прочутото трио. Шефът беше небезизвестният Бъркачев, а преди него влезе даровитият доносник и информатор на тайните служби Джаньо Дървенаков. Но преди още да отворят усти и заговорят, при тях дойде и знаменитата госпожа Лафайета Брунева. Женското й присъствие оживи тримата мъже и те се наежиха да докажат умствените си възможности и скрити таланти.

- Бях поканил една студентка у нас – каза гордо Теньо Кирпичев.

- На която плащаш и която издържаш от три години – каза саркастично госпожа Брунева, - защото не можеш една свястна жена да си хванеш.

- Ако е като тебе – мерси – отвърна още по-саркастично Теньо. – Та карам я тая да се представи за госпожа Евгения К. И едрата риба клъвна. Щом нашето момче се върне, кой знае колко бой ще отнесе.

- Кога се обади? – попита госпожа Брунева.

- Снощи.

- Снощи ли? Глупак! Ами той вчера следобед се върна. Как може да си такъв глупак?! – скочи Лафайета и от очите й заизхвърчаха искри. – Той си е бил вкъщи.

- Как вчера? – учуди се Теньо Кирпичев. – Нали утре трябваше да се върне?

- Да, но си дойде вчера. Трябваше преди да й звъннеш, да ми се обадиш – каза Лафайета. – Нали знаеш, че следя всяка негова стъпка?

- Ами ти защо не ми се обади? – ядоса се на свой ред Теньо Кирпичев. – Оплескахме цялата акция.

- И аз се обадих снощи – намусено и бавно, като гледаше със страх разярената Лафайета, каза Джаньо Дървенаков. – Накарах една моя позната да се представи за Ядвига…

- Какво? – пак подсочи Лафайета. – И ти си се обаждал?! Малоумници! С такива като вас не се наемам повече нищо да върша. Че възможно ли е да сте толкова тъпи?

- А ти защо не ни каза? – крещяха Теньо и Джаньо, като заплашително се приближаваха към тарторката си. – Бухенвалдска кучка!

Може би щеше да стане нещо жестоко и непредвидено, което би дало храна на някой местен журналист, ако между каращите се не застана мълчаливо главатарят Бъркачев, за да си признае, че доста глупаво е изиграл коза с Ядвига, като е посочил името на хотела и лицето, които госпожа Авджова, както видяхме, лесно провери, макар че съмнението в неверността на съпруга й остана. Такова е човешкото сърце – винаги се съмнява, защото истина е: изменчива и невярна е човешката природа. Как да й се довериш?

И както се казва: на лъжата краката са къси.

Четиримата интриганти стояха покрусени и намръщени в ресторанта “Куцото пиле”, но това не трая дълго: те пийнаха по една водка за утеха, после по още една, и пак, и пак… докато падна здрач. През това време обядваха, разказваха си вицове, броиха пари, караха се, сдобряваха се и пак се караха. Такъв е и човешкият живот – променлив и непредсказуем.

Митничарите се разотидоха, развеселени и доволни, скроили нов и “изпипан” план за сриването от власт на господин Авджов, прочул се с безкрайното си сребролюбие и поддаване на ласкателства.

Наистина всяко семейство е нещастно по своему, но то е и щастливо по своему! Защото всяко семейство си има своя свят: своето падение и своята гордост.

Вечерта на широката спалня господин Авджов спеше спокойно и непробудно, а госпожа Авджова пак четеше “Ана Каренина”. Но дали защото беше превъзбудена от бурните събития през тия два дни, дали от незатихващите, въпреки очевидните факти, подозрения към съпруга си, или по-точно към мъжката природа, дали от жегата навън или поради някакви тайнствени копнежи на душата, които винаги я спохождат в тиха лунна нощ, тя все спираше погледа си на второто изречение от романа и съзнанието й не можеше да се отлепи от него. “В къщата на Облонски всичко се обърка – пишеше всезнаещият и всеможещ, като бог, граф Толстой. – Жената бе научила, че мъжът й има връзки с гувернантката французойка, която беше по-рано при тях, и заяви на мъжа си, че не може да живее в една къща с него…”

“Обърка се, обърка, но ще се оправи – казваше си твърдо госпожа Авджова със завидна устойчивост, характерна за българската жена. – Ще се оправи. Където и да ходи, пак при мене ще се върне, защото аз съм му късметът. Пък и деца имаме, а той ги обича. Много ги обича. А покрай тях и мен обиква мерзавецът.”

Тя ласкаво поглеждаше съпруга си, а после отиваше до прозореца, взираше се в луната и с радостен трепет се вслушваше в загадъчния шепот на морето, също като шепота на влюбен мъж.

Телефонът иззвъня за трети път. В този среднощен час спяха всички – и съпругата му, и бебето в кошарата до спалнята, и съседите, и звездите, и дори дежурните полицаи. Но телефонът звънеше с остър и пронизителен звън, който гонеше тишината. Най-накрая той протегна ръка и взе слушалката.

- Моля.

- Господин Авджов, търсим ви спешно от Кулата.

- От Кулата, господин Авджов, от митница Кулата. Възникна един проблем.

- От Кулата ли? – той разтърка очите си и погледна навън: беше се прибрал късно през нощта, след като спаси поредния митнически инспектор от арест и следствие. – Какъв е проблемът?

- Господин Авджов, при нас – на границата - спряхме кола “Алфа-Ромео” с българска регистрация, която много прилича на една от вашите служебни коли. Номерът й е 4055, тъмнозелена.

- Да, това е една от нашите коли – потвърди началникът. – Но какво прави при вас?

- Кара я сръбски гражданин, който твърди, че е неин собственик.

- Какъв сръбски гражданин? – учуди се Авджов. – С нея е командирован моят служител Кимион Бургиев.

- Затова ви се обаждаме по това време, за което молим да ни извините, но трябваше да изясним въпроса.

Началникът не отговори, а въздъхна. Беше се изправил пред поредния проблем или, както го наричаха митничарите, “издънка”. Но какво всъщност се беше случило?

Кимион Бургиев беше пристигнал с въпросната “Алфа” в една от честите си командировки в столицата. София го опияняваше неописуемо. Той обичаше промените и безделието, а тук имаше всичко в изобилие – и терени, и казина, и рулетки. Джобовете му пращяха от пачки в зелено, даващи му неограничени възможности. Парите му пари, колата му кола, времето му време. Широко му беше около врата, широко и в душата. В командировка той идваше не толкова да свърши някаква работа, а тъй – да нагледа хората в управлението, малко паламуд и калкан да донесе, да пробута два-три доноса срещу Авджов, да се почерпи с някой и друг едър мошеник, да попадне в компанията на известен депутат, а след това, като се върне, да излъже нагло колегите си, че с “бай еди-кой си” - народен представител, е пил уискито си и дори го е почерпил с елитна проститутка. На проститутките той обикновено плащаше, за да му вдигат рейтинга, защото в тяхната компания вдигаше доста чашки, които пък му пречеха да вдига главното оръжие на Ерос.

Кимион Бургиев беше необикновена личност. У него всичко беше не както при останалите хора. Той можеше да обещае три неща едновременно на един човек и едно нещо на четирима души, отдалечени един от друг с километри, а понякога и с континенти. Естествено не удържаше на обещанията си, а накрая изкарваше другите несериозни. Той обичаше и мразеше много силно, почти по ботевски, но най-силно бе влюбен в чашката - била тя стъклена, порцеланова, висока, широка, тясна или ниска, стига да имаше живителен огън в нея. Кимион Бургиев мразеше работата и отговорностите, но най-много от всичко на този свят мразеше Авджов, заел мястото на началник, което според него му принадлежеше по право.

Ето: и на тая командировка той пак подпита как стоят нещата и кога ще свалят съперника му от власт. Пусна няколко слуха за него, завъртя няколко интриги – пред сините депутати каза, че Авджов е червен, а пред червените, че е син, но той зорко го следи и ще докладва на “нашите” хора за поведението му. А “нашите” за Бургиев бяха всички, от които имаше изгода. “Нашите” бяха и сини, и червени, и оранжеви, и зелени. “Нашите” бяха хората с пари и власт. Само тях той признаваше за хомо-сапиенси. Останалите бяха тор.

Не забрави нашият герой да поднесе своите почитания и на четвъртата власт, към която имаше вродена слабост – ловък хитрец, той знаеше, че тя е най-могъща, защото така манипулираше човешкото съзнание, че след ежедневното му контактуване с нея, то й ставаше верен роб, готов да повярва в невероятни неща. Съвремените журналисти играят ролята на творците на митове и приказки от древността с тази разлика, че тогава героите са били измислени и пораженията – малки, а днес героите уж са истински, а пак са измислени и историите уж са достоверни, пък са фалшиви. Загадка! Дявол знае какво е съвременната журналистика.

Като словоохотлив празнословец, Кимион дори беше пробвал перото си в този бранш без особен успех, тъй като надутия му стил беше труден за четене от здравомислещия гражданин. Освен творческите си амбиции, Кимион беше вложил и доста парички в едно жълто вестниче с грандиозното заглавие: “Нужен мерак”, чийто редактор беше скъпата му майка, обиграна журналистка, с душа на садист. Тя стоеше винаги зад синчето си – ако той убиеше човек, тя веднага щеше да докаже, че мъртвият е убиецът, а не Кимион. Вестникът наистина имаше странно заглавие, но и в това отношение съвременният читател е доста обръгнал. Не се знае кому беше нужен мерак, тъй като българинът е известен с мерака си. Той има мерак за всичко – да открадне нещо, било то и едно кабърче, да излъже някого, дори – ей тъй – за развлечение, да пийне, да хапне, да спи със съседката, да преметне държавата, да стане началник, за да не работи (най-големият му мерак!) и т. н. Така че на българина мерак не му е нужен, защото меракът е символ на неговия характер.

Но Патокия Кимионова бе решила, че мерак е нужен. Нейният мерак беше Кимион да стане шеф на митницата, човек богат и прочут. Кимион имаше същия мерак – както вече казахме, обаче по-големият му мерак беше чашката, – но той бе творение на майчините си амбиции, нейна “креатура” и възприе мераците й като свои. Натура неустановена и менлива като водата, той действително не знаеше какъв беше основният му мерак – шеф на митницата ли да стане, депутат или честен бизнесмен. Защото той наистина беше честен. Особено в мерака си, на който никога не изневери. Това беше голям мерак, по-голям от любовта към чашката – меракът към хазарта, към онова гъделичкащо и изпотяващо чувство, което сърцето изпитва пред фаталното “Да бъдеш или не?” на капризната Фортуна. Тази “фъртуна” отвея нашия герой вечерта в едно казино, където той ходеше редовно и където всички портиери и крупиета го познаваха. Страстта към хазарта след време му помогна да стане и шеф на митницата, съсипвайки непробиваемия Авджов, но това е вече друга история.

Та, след като остави в редакциите на два столични вестника пет доноса за омразния си противник, които щяха да се публикуват от “честни и независими” журналисти (всички протежета на Патокия Кимионова ), след като “удари” една стабилна вечеря с шофьора си, започваща с три водки, минаваща през любимия му рамстег с лук

(този безценен афродизиак!) и завършваща с три баклави и половин бутилка от любимото “Кардю” и след половинчасов сън на масата със зверско хъркане, което стряскаше сервитьорките и уличните кучета, душещи жадно пред вратата на ресторанта, Кимион, подкрепян от шофьора Умилчо, влезе в казиното и застана пред рулетката. Като я гледаше как се върти, той си мислеше, че и неговия живот е една рулетка – днес печелиш, утре губиш, - но какво да се прави, като е така сладко да имаш пари, да лентяйстваш, да ядеш рамстег и лъжеш нищите духом, така е приятно да скалъпваш доноси и интриги, а ако можеше и тоя проклет Авджов в затвора да го вкара. Ех, мечти, мечти!

Тази вечер Кимион постоя малко на рулетката, защото нервите му не издържаха да гледа как тя заканително се върти пред него като вятърна мелница и крупието – стар негов приятел – му предложи да поиграе покер с един сърбин, човек състоятелен и “ахмак”. Относно второто нашият комбинатор се увери, че не е вярно, но беше вече твърде късно.

Щом отидоха в хотелския апартамент на сърбина и раздадоха картите, Кимион се усмихна със задоволство. Още на първата игра той свали фул и прибра залога на партньора си. Последният разбърка картите, раздаде ги и след залагането каза:

- Плащам!

- Плащам и още 10 000 отгоре – Кимион презрително хвърли пачката долари на масата.

Но този път той нямаше нищо, а сърбинът свали обикновена кента и прибра пачката. Така той прибра още три пачки по 20 000 долара и Кимион започна да се изнервя. Сърбинът го изгледа със съжаление и бъдещият шеф на митницата кипна.

- Знаеш ли кой съм аз бе, брато? – той го стрелна с малките си като на невестулка очички, но те не гледаха сърбина, а бяха обърнати към него самия в нарцистичен екстаз, защото какво беше този чужденец пред Кимион Велики. - Знаеш ли, че моят дядо е учил заедно с Яне Сандански, а баба му е била в Хвърковатата чета на Бенковски?!

За миг, за съвсем кратък миг сърбинът скочи и хвърли картите. Името на Яне Сандански го изкара от релсите на играта.

- Ти знаеш, че он е герой, он српин, он мой дядо, не твой. Он бил се за Македония, а Македония е српска, свиньо бугарска!

Кимион Бургиев не беше никак войнствен, той дори вътрешно съжали за думите си, но уви, те вече бяха изречени.

- Аз нищо не казах – изманеврира той като маневрен локомотив, - аз казах само, че са били съученици в Ниш.

- Тъй може – каза сърбинът и седна, - а кво залагаш, брачо?

Кимион видя, че парите са се свършили и нямаше вече какво да заложи.

- Ей сега, брато… Ти ловджия ли си?

- Що?

- Авджия ли си? – попита пак Кимион на балканското есперанто, каквото често се явяваше турският език. – Стреляш ли по зайци?

- Добре де, и за Босна става. Ето този залог харесва ли ти? – той тежко постави на масата служебния си пистолет, деветмилиметрова “Берета”, заедно с кобура и два пълнителя. – Ето ти залог, по-голям от живота.

Умилчо прошушна нещо в ухото на шефа си, но той само се усмихна снизходително и побутна пистолета към сърбина.

Последният го взе, извади го от кобура, прицели се веднъж в Кимион, а после го остави на предпазител.

- Харно, брачо. Давай картите.

Пак хвърлиха картите. В ръцете на нашия герой се озоваха само седмици и осмици и по някоя изплашена дама. Не идеха проклетите карти и това си е. Сърбинът пак го изгледа подигравателно и когато свали своите карти на масата, каре попове се усмихваше на Кимион, а на него му идваше да им оскубе брадите.

Но хазартната страст го беше завладяла до безумие, очите му светеха и пак се взираха някъде навътре. В такъв момент човек се смайваше от поразителната му прилика с костенурка, чиято глава леко-леко се поклаща. Кимионовата глава се поклати също така странно, но изведнъж поклащането спря, защото великият комбинатор, този български Остап Бендер, бръкна в джоба си и извади връзка ключове, която победоносно хвърли на масата. Сърбинът го изгледа въпросително, а Умилчо пребледня.

- Шефе, не бива, не може така! – каза той с ужас.

- Спокойно, аз знам какво правя – отвърна Кимион и пийна от “Кардюто” пред него. – Ти нямаш проблеми.

Но шофьорът въобще не беше уверен, че шефът му знае какво прави, а още по-малко уверен беше той, че няма да има проблеми. По физиономията на заместник-началника по административната част се четеше такова задоволство на умопомрачен човек и такова предизвикателство към съдбата, че Умилчо изтръпна.

- Залагам кола “Алфа Ромео” - чисто нова – каза Кимион и по трудно определимото му, но тлъсто лице мина тежък облак, сякаш налят с олово.

Физиономията му бе наистина трудно определима. Единственото, което оставаше в съзнанието на човек след запознаването с него, беше повсеместната му закръгленост – и в главата, и в краката, и в корема. Странен феномен. Не, не мога да продължа, защото става нещо неочаквано. Не, наистина, това не бях го предвидил в разказа си. Честно ви казвам. Все този проблем с митничарите. Не знаеш, въобще не можеш да предположиш какъв номер ще ти извъртят в един момент. Също като жените. Ето и сега – откъде можех да зная, че Кимион ще заложи служебната “Алфа Ромео”? Не, кълна се, дори не можех да си го помисля. Но ето, о небеса, същото се случва и със сърбина. Клетият, той дори на ушите си не повярва. Откъде можеше да очаква за един уикенд в София да спечели цяла кола. Цяла кола, и то нова, и то “Алфа Ромео”, за една нощ. За една нощ! За една нощ, ама нощ на Шехеразада.

- Къде е, брачо, колата? Искам да я видя – да не ме излъжеш.

- Умилчо – каза Кимион с тон на престолонаследник, - покажи му колата.

Умилчо, загубил и ума и дума, излезе със сърбина навън.

Кимион пак пийна уиски и се загледа в картите. От тях зависеше съдбата му. Всъщност и от тях нищо не зависеше. Той не обичаше да философства и с течение на годините изпадаше в дълбока апатия, която се хранеше с хазарт, далавери, запои, интриги и сътворяване на велики гадости, от които си патеха доста честни граждани на републиката и особено техните джобове. Всичко това го довеждаше до една летаргия, много сходна с тази на свинята преди Рождество Христово.

Щом сърбинът и Умилчо се върнаха, първият веднага хвърли картите. Докато ги раздаваше, той само изгледа Кимион в недоумение:

- Харно, брачо, харно – става колата.

Умилчо се взираше уплашено в Кимион, но беше убеден, че разговорът с него е излишен. Всичките му увещания и доводи се разбиваха в пиянски-щастливата физиономия, както вълната се разбива във вълнолом. Оставаше му само мълчанието – “мълчанието на агнето”, защото Авджов него щеше да дърпа за всичко, тъй като Кимион имаше сериозни протекции от сериозни хора – и от областния управител, и от шефа на службата за сигурност, и от депутати, и от бог знае още какво по-високо място. Знае ли някой в България кое място е високо и кое – ниско? Учените твърдят, че някога планините били дъна на морета. Така и днес – от тинята изплуваха какви ли не гадини и стигнаха върховете на социалната стълбица, а почтените и честните хора взеха клошари да стават. Та, мълчеше си Умилчо благоразумно, защото не се натискаше “с мечки дренки да яде”, както умно го съветваше баща му от умното село Мотиково. “Умното куче в мъгла не лае, синко!” – добавяше той и се почесваше по тила.

Като всеки българин, Умилчо уважаваше родителите си и не се вслушваше в мъдростите им, докато не си строши два-три пъти главата, за да разбере едва сега, когато не му беше толкова необходимо, че са били жестоко прави. Това естествено нямаше да му попречи да проявява твърдоглавието си към тях до края на дните им и никога да не им признае правотата. Затова и той скептично гледаше сина си, който отрано проявяваше характер, а българинът обикновено греши, като свързва вродения си инат със силата на характера.

Но ето, че пак се отплеснахме, и то за какво - за някакъв си шофьор. Я да видим ние как ще се сборят мечките. А те постъпиха така: хвърлиха картите и на Кимион играта сякаш му потръгна. Той весело се разшава на стола си:

- Давай, брато! Я чакай да видя каква беше тая дама! Тъй де – като видях на зайчето ушичките, защо да не му видя и очичките…

Партньорът му мълчеше и гледаше картите си съсредоточено.

Умилчо, като усети, че шефът му е съвсем пиян и трудно го уцелва в погледа, пак започна да му шушне в ухото, на което той само отговори:

- Кьорав карти не играе, Умилчо. Успокой се.

Но Умилчо никак не можеше да се успокои.

- Е, брато – Кимион погледна високомерно сърбина, сваляйки картите пред себе си, и тържествено заяви: - Кент флеш роял! Кво ще кажеш за колата, а?

Сърбинът не отговори нищо, само свали картите си. Четирите седмици като четири ченгела се забиха в мозъка на Кимион, а на Умилчо му призля и се хвана за масата. Кимион стана и взе ръката на сърбина, стиснал ключовете за колата.

- Хвала, брато. Ти си мъж на място.

После прошепна на шофьора си:

- Хайде да тръгваме!

- Ама пеш ли? – попита Умилчо.

- Нали има таксита, глупако! – отвърна Кимион и Умилчо, като се почеса по главата, усети, че наистина е кръгъл глупак.

- Залог, по-голям от живота. На ти сега… залог… – мърмореше той, спирайки едно жълто такси, на чиято задна седалка Кимион се срина, тъй “както рухва труп студен”¹.

Сърбинът веднага запали спечелената кола и запраши направо към границата, сякаш се страхуваше да не го спрат и отнемат придобития трофей. Не че нямаше да се справи с полицаите – с тях той проблеми нямаше, защото имаше пари, но не се знаеше на какъв тип можеше да попадне. Ами ако беше някой честен, тогава? Затуй бързаше той. Бързаше да хване своите хора на митницата – и от българска, и от гръцка страна. Беше приготвил два плика с марки – и за българските, и за гръцките митничари. Първото пликче беше двойно по-дебело. Въпрос на договаряне и държавна политика.

Бързаше сърбинът и даже не предполагаше, че в този късен час към Кулата летеше и един служебен “Мерцедес” с шефа на главното управление на митниците и двама негови служители, заедно с шефа на граничната митница, за да направят внезапна проверка. В момента, в който “Алфа Ромео”-то спря на границата, проверката беше в разгара си и началникът на митница Кулата веднага позна служебната кола на колегата си Авджов от срещите им по разни съвещания. Той именно накара заместника си да му звънне.

- Прости ми, шефе, но не можах да го спра.

- Влизай – каза Авджов и затвори вратата.

- Заложи колата, Кимион заложи “Алфата” на един сърбин…

- Знам – отвърна Авджов.

- Ти всичко знаеш, шефе – каза изумен Умилчо, - но аз вина нямам. Това е истината.

- Знам – повтори началникът. – Ти с какво се върна?

- Със самолета, шефе. Той ми даде 200 долара в казиното, защото беше толкова пиян, че ме обърка с танцьорката. На нея й даде още 500, а на сервитьора обеща нови дънки, защото поля панталоните му с мастилото за новите печати. Нали за него тръгнахме уж?

- Стягай се. Отиваме да вземем колата и оня боклук. Сега ще дойде и Гумен. Тръгваме всички.

- Добре, шефе.

Умилчо помълча, после попита Авджов, който се бе облякъл и избръснал:

- Една молба имам, шефе.

- Казвай.

- Никога повече не ме пращай с Кимион в командировка. Не издържам.

- Добре – каза началникът и се усмихна.

-Благодаря, шефе. Ще почерпя – въздъхна с облекчение Умилчо. – Обади се на Гумен да не идва. Аз сам ще се оправя. Да не го разкарваме.

- Не си ли уморен?

- След твойто обещание, шефе, съм свеж като десетокласничка. Не като ония, дето ти ги назначаваш: в гръб – пионерка, в лице – шантонерка.

- Хубаво, щом можеш сам – отвърна Авджов, който много уважаваше личната инициатива, както и личната отговорност, защото всеки уважава у другите това, което сам притежава.

Умилчо се обади на Гумен, а после добави:

- Готов съм, шефе.

После двамата с Авджов тръгнаха да приберат двете си “съкровища”: колата и Кимион Бургиев, който все още здраво хъркаше в една хотелска стая през тази бурна нощ. Проститутката, отнесена от него като тайфун по пътя му, успя само да го събуе и той попадна в обятията на съня. Тя обаче авансово си взе една зелена стотачка и веднага излезе от стаята му, като се прибра вкъщи да поспи.