Стоян георгиев митническа сага

МЪЖ НА ЧЕСТТА

Журналистът Помияр Рожков тая сутрин стана рано, изми се, взе си душ и реши да се обръсне. Той бръкна под мивката, където обикновено скриваше огледалото си, внимателно го извади и го постави пред себе си. От няколко месеца той го скриваше под мивката, защото губеше много време пред него - да се любува на лицето и стройната си все още, макар и с бели косми по гърдите, фигура. От това любуване напоследък неговият собствен образ дори започна да му действа еротично. Въпреки заетостта си в местния вестник Помияр успя да отиде на психолог, после на психиатър, на невролог, а накрая откри и един психоаналитик. Психоаналитикът видя у журналиста нарцистичен синдром, направи няколко сеанса и му изписа валерианови капки. Помияр беше човек с характер и не взе капките, но от сеансите се почувства по-добре.

- Нарцисизъм - глупости! Аз съм мъж на честта – каза той самодоволно, като се огледа в огледалото и започна да се бръсне.

Беше прекарал буйна нощ с една разведена колежка от редакцията - амбициозна жена, с бедра от лед, но с топло и неразбрано сърце. Тя си замина призори, защото децата й я чакаха вкъщи, а Помияр продължи да спи.

- Нарцисизъм – глупости! – пак повтори Помияр, като свърши бръсненето, напръска се с одеколон и намаза бледите си страни с крем. – Ама наистина съм хубавец – констатира той след миг: – по-хубав съм и от кмета, и от областния управител, и дори от окръжния прокурор. По-хубав съм от тях – спор няма. Пък съм и мъж на честта – и с голяма любов той целуна отразения си в огледалото обръснат образ. После нервно скри огледалото под мивката и влезе в кухнята си, където кафето отдавна беше изкипяло и където на масата бяха струпани материалите за новите му три дописки до края на седмицата.

Той сложи на котлона друго джезве кафе и запрехвърля материалите.

Единият беше за далавера по приватизацията, но той се опасяваше да намесва имена на министри, защото преди две години насмалко да го уволнят за една такава фриволност.

Кметът взел рушвет и шефката на данъчната служба му била любовница. “Глупости – каза си славният журналист Помияр: - нито рушветът може да се докаже, нито любовната връзка.”

Третият материал беше за митницата: “Засечена контрабанда на цигари. Митнически афери. Митничарят Едмонд Таушанов – в ареста.” “Ха, ето това е – потри ръце журналистът Помияр, - ето от кое ще стане хубава статия. Щом има цигари, сигурно има замесен арабин – бутам значи вътре някой известен арабин, две-три общи приказки за митничарите рушветчии и накрая хващам на мушката тоя нещастник Таушанов. Нищо, че не го познавам. Те, митничарите, са едни и същи, като униформите си. Лепвам му два-три гадни епитета, две-три клюки, поливам го отвсякъде с помия и за него вече няма да има никакво бъдеще. “Ами жена му, ами децата му?” – ще кажат някои. Да си казват, каквото щат. Порокът трябва да се разобличава и аз ще бъда безпощаден, защото съм мъж на честта.”

И явно, за да бъде безпощаден, “мъжът на честта” си наля кафето в порцеланова чаша, запали цигара и се почеса по голата пета на левия си крак. Тогава слънцето нахлу през щорите на кухнята и едно сладкопойно птиче запя на терасата…

…………………………………………………………………

ЕПИЛОГ

Дотука, уви, свършват записките на неизвестния автор. Последната страница е разръфана и наядена от плъх, който е имал размерите на куче. Дали апетита му е възбудила голата пета на журналиста Помияр Рожков или пък сладкопойното птиче на терасата, не се знае, но заради неговата лакомия тая книга за съжаление остава недовършена, ала колко неща остават недовършени в нашия живот: нима някога пресеква любопитството ни към света или към самите нас, нима някога свършват мечтите или надеждите ни, или пък любовта? Нищо не свършва на тая земя – ако тя свърши, остават другите планети и галактики, ако и те свършат, то Бог, който е безкраен и милостив, все ще създаде нови светове и нови надежди. Иначе, мисля си аз, и на Него ще му бъде скучно и тягостно, защото застоят ражда скука.

Прелиствам книгата и си мисля какъв ли е бил тоя митнически служител, който толкова съвестно е записвал случките и събитията в странното учреждение. Явно и в блатната застоялост животът не секва, и там жаждата по него понякога раздвижва тъмните подмоли на не едно тайнствено битие.

Надявам се, скъпи читателю, да не си се прозявал от досада, докато си чел тези занимателни истории. Каквото намерих, това и публикувах. Направил съм няколко поправки на граматически грешки и неправилни изрази, но, кълна ти се, това е всичко. Много съжалявам, че книгата е недовършена. На няколко пъти се изкуших да я довърша, но се отказах, защото нито имам толкова талант, нито толкова нерви, нито пък някакви познания за тази специфична служба.

Жалко, че не мога да се запозная с автора, за да си поприказвам с него, защото (и ти вече си се убедил), той е бил голям сладкодумец и шегаджия, а хора като него са винаги приятни за компания.

Ходих в митницата, където е работил Боян Георгиев, питах и разпитвах, но никаква следа от него, сякаш в земята е потънал. Само забелязах, че колегите му, които уж равнодушно вдигаха рамене, някак гузно потреперваха. Не знам защо. Изглежда, че нечистата съвест е най-жестокият мъчител на тоя свят. Дори настоящият началник на митницата Иван Джанев ме погледна въпросително с единственото си око и като че ли се възмути.

- Остави го тоя – каза ми той. – Правеше се на велик, но си намери майстора.

И нищо повече. Нито името му спомена, нито длъжността. Излязох си благоразумно, защото от опит знам, че началниците не бива да се дразнят. След зловещите митарства, които поетът-революционер безспорно е имал в изобилие, едва ли му е останал дори един-единствен приятел, за жена му и любовницата да не говорим. Предали са го, както винаги, на секундата.

И така, авторът на записките си остава неизвестен. Ако някой все пак научи нещо за него, нека веднага се обади в близкото РДВР или на тайните служби, или на Интерпол да го издирят. Дано не му създам допълнителни главоболия с издаването на тия му мемоари, но доколкото разбрах, като всеки интелигентен човек, той е бил безумно влюбен в истината и държал най-много на нея. Та нека да я зърнем и ние. Поне за миг. Защото напоследък тя все по-рядко се появява.

Какво друго да ти кажа, читателю, освен да ми простиш отегчителните лирически отклонения, но авторът ги е писал, защото нещо много е тежало на душата му, а е нямало с кого да го сподели.

И така, сбогом, читателю мой!

Спомняй си, спомняй си с болка и тъга за този апокрифен автор, за този нещастен държавен чиновник и за поета-революционер, който е искал да бъде свободна личност в един голям затвор, какъвто е нашата родина. Отлей капчица от питието си за тях и ги спомени с любов, а после погледни слънцето и изпий чашата до дъно за “вярата в доброто и в човека”.¹