Стоян георгиев митническа сага

ІІІ

Боян Георгиев се събуди, задавян от остра миризма, която разбъркваше червата му и го подтикваше да стане и да се надвеси над кофата в ъгъла. Кофата беше пластмасова, пълна наполовина с вода и хлор, и се ползваше за физиологични нужди. В килията беше тъмно и само лампичката над решетъчната врата внасяше малко светлина в този предутринен час. Миризмата беше непоносима и идваше от огромните бели зъби на плъха, но щом разтърка очи, поетът разбра, че няма никакъв плъх, а смрадта извира от неговите съкилийници, които от един месец не бяха помирисвали баня и пръскаха такива благовония, че и най-изисканите френски парфюми не биха могли да ги конкурират. Всички спяха, а на него така му се искаше да строши вратата и да се поразходи из коридора, където полицаите сновяха или играеха карти, или пък пушеха и сумтяха. Млади момчета, които не можеха да се реализират никъде другаде в живота, тук реабилитираха комплексите си и вродената у всекиго жажда за власт.

Боян Георгиев понечи да стане от дървения нар: от дясната му страна спеше по гръб, като мъртвец, столичен бизнесмен; отляво – свил се като в раковина – дребен “фараон”, който се бе предал сам, за да не бъде пребит от ищците си. На пода, върху окъсано одеяло, лежеше, разперил ръце и крака, млад циганин, тикнат в ареста от десет месеца за три дребни кражби, отписан от следователи и роднини. В ушите на поета още кънтеше любимата песен на циганина: “Пияна въшка на корема ми се тръшка”, както и невероятните му разкази за еротичните му похождения с всички жени от рода му, за нежната му любов с една магарица, за трите му съпруги – Пушоми, Асие и Каймет, – а също и за смъртта на едногодишната му дъщеря, вместо която по погрешка бе погребал някакво момченце. Разказваше по цели нощи той и за своите скиталчества, за боя с баща си, за кражбите си, за оргиите и явно, че лъжеше, но лъжеше красиво и другите в килията слушаха тоя ромски Андерсен с неописуем интерес, а и какво ли друго им оставаше в тая скучна самота, в тая воняща дупка, където човек изгубва представата си за времето и вкуса на живота, потъвайки в бездната на кошмарното отчаяние от неизвестността? Четяха вестници, пушеха тайно от полицаите цигари, които внасяха в килията, скрити в подметките на чехлите си след редовните свиждания със следователите. Фелдшерът не се интересуваше от тях, ядяха без вилици и лъжици, да не би да ги нагълтат и да се самоубият. Бяха правени доста такива опити и ръководството на ареста се бе спряло на далновидното решение да се яде с ръце, които рядко се миеха. Всичко това беше в уникален синхрон с изискванията на модерните диетолози, доказващи, че енергията на човешките пръсти е неоценима и много полезна. Хлебарки нямаше, защото редовно се пръскаше срещу тях, пък и нямаше какво толкова да ядат. От време на време пребиваха по някой циганин в килиите и когато той вземеше да се оплаква, при него влизаше полицаят с палката и го налагаше в името на закона. Своеволието на полицаите тук беше нещо естествено. Те се чувстваха като полубогове и можеха да съсипят самочувствието на всеки един човек. Някои от арестантите не издържаха и гълтаха запалките си, но ги разпаряха като скумрии, за да ги спасят, а после животът им се превръщаше във филм на ужасите.

Гледаше Боян Георгиев всичко това и си мислеше колко фалшиво е устроен светът и как тези униформени нещастници можеха да разбият един живот, удовлетворявайки маймунските си инстинкти, което им разрешаваха другите нещастници, творящи тъй наречените закони, за да придадат морален вид на йезуитското насилие. Като изключим убийствата и изнасилванията, останалите престъпления би трябвало да се “лекуват” не със затвори, а с любов и просвета. Но дали светът ще доживее “тържеството на оскърбения човек”?⁸

Тъмното подземие задушаваше Боян, но след първата седмица той се убеди в силата на човешката душа. Поетът започна да се вглежда в лицата на съкилийниците си, вслушваше се в техните истории, съчувстваше им, но не знаеше как да им помогне. В борбата за оцеляване в тия трудни времена арестите и затворите се пълнеха с всякакави хора, извършили дребни нарушения, които нямаха нито връзките, нито парите на големите престъпници, скрили се уютно под мантията на закона, подплатена от тях с тлъсти рушвети.

Боян разговаряше с арестантите надълго и нашироко: разказваше им анекдоти, а после се отплесваше в различни области на човешкото знание, като им обясняваше небесни явления, описваше им пътешествия на мореплаватели, изнесе им кратък курс по история на литературата и изкуството, сподели им дълбоки прозрения за религията и мъдри философски истини, рецитира им стихове и чете Библията. Около два часа всеки ден, по едно и също време следобед, той им пееше песни на няколко езика, които владееше горе-долу сносно.

Съкилийниците му го слушаха в захлас, а младият циганин от време на време го питаше учудено:

- Бате, като си толкова умен, как те вкараха тука?

На тоя въпрос поетът отговаряше с усмивка:

- Защото многото ум докарва човека дотук. Както и малкото ум. Човек трябва да има нормална глава и да е без гръбнак, за да изтика спокойно животеца си. – Боян замълчаваше за миг, загледан в лампичката над вратата. – Или трябва да е мъдрец с дълбоко знание, но тогава затворът няма да му тежи. Тогава където и да го вкараш, каквото и да му направиш, на него ще му бъде все едно, защото е открил, че животът е безсмислен и че няма нищо страшно. Но за това се иска силен дух и Божие просветление – Боян всмукваше от цигарата си, - а аз за съжаление не притежавам тези богатства. Затова съм тука, с вас, и страдам. Някой ден може да преодолея страданието, но тогава ще съм надраснал човека и ще вървя по великите космически пътеки към вечността.

Циганинът го гледаше много съсредоточено, явен знак, че не го разбира напълно, но сърцето му усещаше, че поетът не е като останалите хора. Затова той се привърза много към него. Даже един следобед, когато Боян лежеше, завит с одеялото си презглава, угнетен и съсипан, и другите мислеха, че спи, циганинът каза тихо на “фараона”:

- Всичко бих направил за него, бате, всичко. Той е много добър човек: не е убил, не е откраднал, не е излъгал… Защо са го тикнали тука, при нас?

- Да му дойде акълът в главата. Затуй – отвърна “фараонът”.

- Всичко съм готов да направя за него, бате, само и само да го пуснат. Не е за тука тоя човек, не е за тука.

Боян чу всичко и очите му се насълзиха, но продължи да се преструва на заспал.

Той често изпадаше в едно състояние, което беше като сънуване наяве. Поетът се вглъбяваше в своите светове, които усещаше като напълно реални и му се струваше понякога, че може да ги докосне. Затова и бремето му беше по-тежко и товарът му по-страшен, отколкото на другите. Не е лесно наистина да носиш цели светове в душата си. Останалите не го разбираха и затова той се усамотяваше, защото неговите светове му бяха по-интересни от хората около него, а хората около него се дразнеха, че не им обръща внимание.

Затова и сега Боян Георгиев се преструваше на заспал, за да може на спокойствие да потъне в собствения си фантазен, но вълшебно красив свят. И като се веселеше, той пак получаваше импулс от тоя свят, и като обичаше, той обичаше повече представата си за своята любима, отколкото самата нея - капризната и кокетна жена, която понякога също се страхуваше от него и не можеше да го разбере. Не го разбираше и съпругата му и заради това го намразваше. Намразваха го всички, а той ги обичаше и се чудеше откъде е тая пропаст между него и тях.

И сега, докато се преструваше на заспал, Боян Георгиев непрекъснато мислеше за най-различни и дори противоречиви едно на друго неща.

“Защо така е устроен светът? – питаше се той. – Защо всъщност пожелах да стана началник на тая зловеща митница? За да има справедливост. Нима аз можех да бъда началник? Ако такава беше волята на Твореца, Той щеше да ми даде тоя пост. Защо Неговата и моята справедливост, защо нашите две воли се различават? Защо Той ме натика в тая воняща дупка, а пияндурника Кимон вкара в кабинетчето на Авджов?

Защо Авджов изтърва толкова баламски властта? Заради компромисите си, заради наивността си и липсата на истинска самоувереност. Затова. И защо трябваше аз да платя всичко? Защото бях духовният катализатор, духовната сила, която преобърна нещата. Не се ли самозаблуждавам? Ако се самозаблуждавах, сега нямаше да съм тука, а щях да съм лакей на Кимиончо.

Всичките лакеи се страхуват от мене. Защо? Аз съм добър и честен по природа, не съм им правил зло, не съм се занимавал с клюки и интриги. Защо те се страхуват най-много от мене? Защо?”

Боян се обръщаше под одеялото на другата страна и продължаваше да се прави на заспал.

- Знаеш ли, бате – казваше пак младият циганин на “фараона”, - тоя бати Боян ме накара да се замисля ей тъй – той махна с ръка – ей тъй – по-надълбоко…Ами ако наистина има Бог, а? Кво ще кажеш?… Дали ще ме накаже той заради жените ми?… А?… Ами за магарицата?… Ами за баща ми, дето го бих? Кажи, бате? Има ли Бог?

- Още не ми се е обадил – отвърна отегчено “фараонът”. – Ако ми се обади, ще ти кажа… Стига да не би като го чуя, вече да съм в лудницата…

“Щом така се е случило, значи така е трябвало да бъде – продължаваше да мисли поетът. – В природата, рано или късно, всичко си идва на мястото. В това няма съмнение. Няма съмнение.”

В угнетеното му въображение изплува един сияен образ на млад мъж с руси коси и брада, в син хитон и червена мантия, който бе вдигнал десница за благословия.

Иисус!… Откъде дойде Той? Защо Той? Защо в страданието идва само Той? Защо поетът не го виждаше, защо и не помисляше дори за Него, когато беше свободен, имаше пари и ходеше по ресторанти, защо никога не се сети за Него, когато беше в прегръдките на изкусителни жени, защо техните парфюми бяха замъглили напълно душата му и заробили плътта? А ето: Той не беше го забравил. Като любещ Баща го гледаше и вдигаше десница за благословия.

Но защо ще го благославя него, който беше съсипал не само своя живот, но и личното щастие на близките си със странните си и “луди”, според тях, дела? Те го обвиняваха за всичките си нещастия и той вярваше, че са прави. Защо обаче Иисус го обичаше, когато хората го мразеха и отбягваха, защо го благославяше, когато родният му баща вечно го унижаваше и се опитваше да го прекърши? Защо Иисус го гледаше с любов и доверие, когато никой не вярваше в него, дори любимата му, която го изостави в най-трудния и трагичен миг от живота?

Защо дойде само Иисус и нито един човек?

Но ето зад Него множество от духове, които пристъпват неуверено и следват Божия син издалеч зад гърба Му. Но кои са те, кои са тези странни фигури? Когато се приближават, поетът започва да различава познати лица, но какво искат те от него? Защо простират ръце, като молители, защо искат тъй силно да го докоснат и да го прегърнат?

И идват тия сенки все по-наблизо и по-наблизо. Поетът вече ги вижда, той е сред тях и няма повече сили да се владее и да се прави на заспал под одеялото; сърцето му се изпълва с топлота, с вълнение, което ще разкъса гърдите му, ако не го излее в песен или стих. Грабва Боян пред очите на слисаните си съкилийници голямата си тетрадка със сини корици и започва да пише в нея неистово: отнесен, далечен и недостъпен.

- Ама, бате, добре ли си? – пита уплашено младият циганин.

- Добре е, добре – отговаря “фараонът” вместо поета. – Ето: той сега говори с Бога. Като свърши, го питай какво му е казал.

- Ама вярно ли, бате? –пита пак наивно циганинът, но никой не му отговаря, защото “фараонът” вече се унася в сън.

Взрян във виденията си, които се тълпят край него, поетът пише, пише, ръката му започва да трепери, той е напрегнат, нервен; химикалът едва записва думите, диктувани му сякаш от някаква висша сила. Боян се вслушва в нея и записва ли, записва стих след стих, като безумен.

- Бате, ти наистина ли говориш с Бога? – пита пак смаяният циганин.

Поетът не отговори, спря да пише, драсна една черта под написаното, загледа се в циганина с невиждащ поглед и му каза:

- Да.

Успокоен, с олекнала душа и изпразнена от терзания глава, Боян се отпусна, тялото му се издигна във въздуха, изчезна и той заспа.

Но любопитство гризеше циганина, който, в интерес на истината, беше интелигентен ром и можеше да чете, защото покрай своя следовател-евангелист редовно сричаше над Библията, дадена му от него.

Като се увери, че поетът е заспал дълбоко, циганинът отвори тетрадката и зачете написаното. Той разчиташе всякакви почерци, така че не изпита някакво особено затруднение над текста. Ето какво най-напред се навърза буква по буква, дума по дума в главата му: “Странен пантеон”. Това явно беше заглавието. Какво е “пантеон” той не знаеше, не разбра и много други неща, но прочете цялата творба, докато всички останали в килията спяха.

Любезният читател вероятно знае повече неща от циганина, пък и любопитството му вече сигурно го гложди, така че ще си позволим да цитираме новосъздадената от поета творба, ако и да нямаме неговото разрешение.

Ето го и самото стихотворение, сътворено от него с небивал замах:

Аз бродя сам във странен пантеон

и духове край мене се тълпят,

ръце простират със отчаян стон,

отпаднали и тъжни. Дълъг път
в мъглата са вървели и през мрак

те мъката си да ми предадат.

“Години все във тоя пущинак

народа ни блуждай!” – със гняв мълвят.

и свеждам аз глава пред всички тях.

“На злоба братска вие пак сте в плен –

това е нашият предвечен грях!

ний молим те, духа освободи

на зъл народ, изпаднал вече в бяс

от глупави раздори и вражди.

ти дай му вяра, гордост, светлина,

сърцето си му дай с една любов

и път му дай към истина една.

но иде на страданието край

и ето днес със болка те зовем:

О, сине наш, надежда ти му дай!”

обкичиха те моята глава,

при мен дойде благ рилският светец

и с кръстен знак докосна ме едва.

във расо на монах, но с поглед горд:

млад княз е бил, ала с неземен плам

той вяра ни е дал във Слово-Бог.

държеше скиптър, книга и перо –

прославеният, дивен Симеон,

Преслав издигнал с меч и със длето.

ме гледаше опърпан и унил –

надежда търсил в идеал разбит,

прогонен и оплют бил Богомил.

подаваше ми книга вдъхновен:

“Историята наша аз събрах –

народът ни ще бъде възкресен!”

от тези сенки на отминал свят;

изстъпи се един тъй разярен,

но силно ме прегърна, като брат.

висок и снажен, дяволски красив.

“Раковски пак е пръв!” – тих глас дочух

зад себе си от момък млад, свенлив.

Апостол се възправи в чуден ръст,

сияйно чист във подвига велик,

понесъл на плещите тежък кръст.

го гледаше в почуда, възхитен:

по-млад бе той, но много горделив,

от дара си небесен вдъхновен.

с войводи двама, славени навред;

Бенковски, до княгинята с байрак,

пред четата препускаше напет.

изгубих своя странен пантеон,

а духовете, чули висша власт,

отлитнаха към вечния си дом.

озъртах се с печален, страшен взор

и сигурно изглеждах като луд,

впил поглед във небесния простор.

но никъде не виждах и следа.

“Сърцето твое – то е наш палат,

към нашето безсмъртие врата!”-

и аз сбогувах се с дълбока скръб –

те губеха се в пролетна дъга,

потъваха в небесна, тиха глъб.

Докато циганинът сричаше на глас стиховете, виденията на поета се появиха в съня му и го гледаха с възхищение. Към него пристъпи брадатият му учител “с орлов поглед див” и му благодари, че ги е почел в тия диви времена, когато всички са се втурнали да правят пари и никой “пет пари не дава” за националните си герои, за националната идея или за “светлото бъдеще на родината”. Сред легиона от духове Боян видя да се промъква опърпан циганин, който питаше наляво и надясно има ли Бог или не. Зад циганина обаче се тътреха цяла тълпа търговци, съдържатели на локали, фабриканти, депутати, министри и всички те бяха облечени богато, с позлатени ревери на саката си и шарени вратовръзки; носеха златни верижки и всеки беше грабнал в ръце я пушка, я брадва, я бухалка, я топор и полека-лека обграждаха светлите духове на великите мъже в обръч.

Към поета, мазен-мазен, се приближи шефът на бюджетната комисия, който беше изгорил много хора и от алчност беше готов да предаде всекиго.

- Далече от тия, приятелю – прошепна той на поета, уж дружески, и от устата му потекоха лиги от олио. – Лошо им се пише на голтаците - и контето хвърли презрителен поглед към героите.

Поетът не му отговори.

Шефът на бюджетната комисия, наричан от народа си “Мастията”, облечен в костюм от мобифони и калкулатори, само се усмихна още по-мазно и се стопи във въздуха. Като се разтапяше във въздуха, където обикновено се намираше поради страстта си към въжеиграчеството, той се разложи на хиляди банкноти, които, падайки на земята, се превръщаха в помия и започваха да смърдят.

След шефа на бюджетната комисия, при поета идва един тлъст министър, с брада и огромен корем, с поглед на темерут.

- Далече от тия вагабонти, приятелю – опитва се и той да предупреди поета, - те не са учасвали в приватизацията. Голи са като соколи. Каква полза ще имаш от тях?!

Обаче докато министърът каже тия думи, войводата Бенковски, невъздържан и дързък по нрав, го мушна със знамето в дебелия търбух и оттам заизскача безкрайна лава от суджуци, луканки, миди и пържоли, а след нея - изцъклени от глад детски очички, изпоначупени пръсти на просяци и бедни вдовици, отрязани уши на полудели от мизерията хора, с една дума на всички ония, които не са участвали в приватизацията и накрая пак пари, пари и пари, като фекалии. И отново всичко се превръща в помия, по-воняща и задушлива от първата.

Поетът едва не повърна червата си.

И ето че към него пак се приближава някакъв министър. Той е налят, охранен и се държи като терминатор, а всъщност е бившо комсомолско лакейче. Идва министърът при поета, оглежда го високомерно и се оригва, защото, както винаги, е препил.

- Внимавай момченце – размахва той заплашително пръст. – Цял мавзолей срутих и всичките тия духове ще ги срина, ако реша. Разправят, че из София бродел призракът на тоя, дето му съборих пирамидата, и искал да ми отмъсти. Не го виждам тука, иначе щях да му кажа две-три думички. Какъв герой пък може да е той? – Министърът пак въпросително се оригва. – Пази се от тях – той посочва високомерно духовете, - пази се и от мене.

Министърът се поклаща и отново се оригва, а от устата му започват да хвърчат сухи мезета, домати, краставички, после дамски бикини, а накрая, тухли, камъни, арматура и комунистически звезди. Министърът е препил и повръща.

Тогава към него пристъпва достолепно самият цар Симеон Велики и го намушва безжалостно с меча си. Министърът рухва, тялото му се вкаменянва и той се превръща в балсамиран труп, от който лъхва непоносима миризма.

В това време циганинът, който стои учудено между двата враждебни лагера от духове и гноми, запява:

В магазина няма прах за пране,

прах за пране, салам за мезе…

- Пък ти мавзолеи ще ми срутваш, некадърнико! – гневно прогърмява гласът на царя мъдрец, сътворил Велики Преслав, който никак не обичаше разрушителите на създаденото с труда на народа.

Изведнъж, покрай балсамирания труп, към поета се приближава много странен тип: с обръсната глава и два килограма обеци на двете си уши. Двамата славни войводи, запасани със силяхите си и кръстосали саби, както и хайдутите от техните чети, смаяно го гледат, когато на въпросителния поглед на Боян Георгиев той отвръща:

- Аз съм най-великият, да знаеш. Видя ли как ме писаха във вестника, дето едва не се задавих с една динена семка?

- Кой си ти? – пита учудено поетът.

- Мене цяла България ме знае бе, брато. Аз съм хъш.

- Хъш ли?! – вика единият войвода, същият, дето после висна на една русчушка бесилка. – Какъв хъш пък може да си ти?

- Аз съм хъш, защото съм мъж – казва гордо странният индивид и раздрънква надменно обеци.

- Абе, то с тия хлопки на ушите не ми мязаш ни на хъш, ни на мъж… – кипва Караджата и хваща дръжката на огромния си хайдушки нож, но Хаджията го спира и мълчаливо посочва на “хъша” тълпата от скотове, където му е мястото.

Чу се дрънченето на двата килограма обеци и “героят”, който не успя да се задави с динената семка, се запъти към скотската тълпа от най-разнообразни мутри, защото, за разлика от истинските хъшове, той много обичаше паричките и дори си позволяваше нещо, за което би му завидял всеки православен светец - да говори с Бог по мобифон.

- И като се кълчотиш като маймуняк, поне не ни резили с тоя нож и дървена лъжица, дето ги размятваш насам-натам, ами сложи и един пищов, защото ние сме си лели кръвта за народа. Не сме яли само боб и сланина по браилските сокаци – изръмжа един мустакат хайдутин и гръмна с пищова си във въздуха.

- Ех, да дойде веднъж Гергьовден, че да се хванем за зелено – въздъхна набеденият хъш. – Какво му трябва на човека, освен един милион с цвят зелен?

- Гиди тарикат с тариката ти! – завикаха след “мечтателя” всички хайдути и загърмяха по него, докато хъшът менте се скри сред продажната тълпа.

- Хъш ли? Къш, къш! – замаха след него ръце и циганинът. – Къш!

Но пак се развълнува тълпата, като безумно и алчно море, и пак екна дрезгавият глас на циганина:

Черни хубави очи,

бели пухкави гърди:

дай на батко да ги мачка,

да ги мачка до зори…

И изригна от безумното море и се изтъпани пред поета очилатият човек с червена вратовръзка от първия портрет, който Кимион Бургиев беше свалил от стената в съня си, прекъснат от зловонното дихание на озъбения плъх. Този човек се беше взрял в един пясъчник, където беше нарисувана територията на България, прокарваше ръка по нея и си тананикаше:

Толкова си малка – искаш ли близалка?

Но пясъчникът не отговаряше.

- Внимавай, момче – му каза той бащински, с широко отворена уста и с още по-широк жест на лявата си ръка, които явно трябваше да изразят и широта на духа, но поетът не усети нищо такова. – Не се сдушавай с тия – той посочи небрежно легиона от велики духове, - предупреждавам те, защото от тях добро няма да видиш, а се сдуши с нас – да имаш и пари, и благоденствие… Особено ония двамата – той фиксира високомерно с показалеца си брадатия поет и Апостола, - дето съм ги сложил в работния си кабинет зад гърба ми, са много опасни. Те са най-добри мъртви и на портрети. Тогава вършат работа. Иначе само вредят…

Докато очилатият поучаваше поета, към него се запъти Князът-покръстител на българския народ, с огромен златен кръст в ръце, и като приближи, каза:

- Аз пролях кръвта на 52 болярски рода до девето коляно, отсякох много дебели глави, като твоята, за да покръстя народа си и му дам истина и светлина, а ти му обещаваш само пари, пари и пак пари. Пари, купени с кръвта на един съседен православен народ. Ти си готов да получиш пари срещу кръв и мислиш, че народът ще повярва в твоята “далновидност”?

- Но нали и ти проля кръв? – опитва се да се защити очилатият.

- Аз я пролях в името на Христа, на нашия Спасител, в името на Всевишния, а не като тебе - за дребни жълтици.

И вдига князът златния кръст и той заблестява: слънцето се отразява в него и цялата пасмина от мъртви души, начело с очилатия си вожд, ослепява за миг. И започва да се лута тя и да вие, и да скърца със зъби и да стене, също като грешниците от Содом и Гомор, но няма спасение от Божия гняв.

- Ние имаме пари! Ние имаме пари! – крещяха те извън себе си от ужас и яд, но никой не ги чуваше.

И пак дойде Иисус!

Той се наведе над поета и тихо му каза: “Дето е съкровището ви, там ще ви бъде и сърцето!”

И Поетът се пробуди.

ІV
Докато поетът съзерцаваше великите си видения и блъскаше главата си над изконните дилеми на битието и казусите на морала, докато духът му летеше из небесните селения в търсене на сродно сърце, неговият Кайяфа, следователят евреин, се опитваше да го вкара в затвора поне за десет години. Той не можеше вече да яде и спи спокойно, изтерзан от мисълта да погуби тоя твърдоглавец.

Виж Мравко Иванов беше друга работа – един шантаж или съблазнително предложение, една заплаха и той целият пребледняваше, готов на всякаква мерзост. Беше лесен за манипулиране, беше като тесто в ръцете му, но тоя инатлив мъж го докарваше до изстъпление.

- Ще го смачкам, ще го смачкам – ходеше из кабинета си следователят и гледаше предизвикателно слънцето. – Ще го размажа.

- Ама защо бе, господин Мърсано – питаше адвокатката, червенокоса дама на средна възраст, - защо? Какво ти е направило момчето?

- На мене – нищо, но на държавата – кресваше възмутено евреинът, - държавата е ощетил той, а част от тая държава сме и ти, и аз, нали?

- Може и така да се каже, но аз не се чувствам ощетена от това момче. То има хубава поезия, а е и такъв симпатяга, такъв сладур…

- Такива “сладури” объркват света я, ей такива лекомислени негодници. Знаеш ли какъв е тоя човек? Никой не знае истинското му лице. Никой. Мислила си върху това?

- Ех, Рахим, кой знае истинското лице на другите? Човек цял живот своето лице не може ясно да види, ти искаш чуждите лица да разбули.

- Ти мислила ли си какво се крие в тоя “гениален” поет – евреинът описа дъга с дясната си ръка, - зад тоя сладур, зад това симпатично и слънчево лице?…

- Какво може да се крие? Един наивник.

- Наивник ли? Хм, наивник! Зад това хубаво лице се крие демон, злодей, разрушителна стихия…

- Не си прав.

- Прав съм. Този човек е страшен. В сърцето му дреме “хидрата на гордостта и тщеславието”. Той може да прегази всяка душа, всяко сърце, за да постигне амбициите си.

- Какво те кара да мислиш така?

- Какво ме кара ли? Ето какво: някога той е помогнал на своя приятел Авджов да стъпи на шефското място в митничката. После се е облагодетелствал от това. Но Авджов в действителност не му е приятел, макар поетът да го смята за такъв. Авджов е доста страхлив, а Боян е безразсъден. Ето кое е споявало винаги тоя дует. Единият е щит за другия, негова розова реклама. Те се възхищават един от друг, защото дълбоко в себе си са мъже на честта, но Боян е такъв по рождение, а Авджов иска да бъде като него, понякога прави неимоверни усилия в тая насока, но се страхува от почтеността, защото тя му пречи, като началник, да управлява. А и сребролюбието си казва думата. У него то никога не е било толкова голямо, но взискателната му съпруга го е развила до патологични размери. Авджов дълбоко у себе си е нещастен човек, но гордостта му пречи да си признае това. Поетът всичко разбира и изпитва към него искрено състрадание, но не може да му помогне, защото началникът не иска да бъде видяна слабостта му. Хиената Обривко Кашиков е бил отличен психолог и е схващал всичко това. Неговото лакейство и ласкателство, тъпата му алчност и арогантност, скриващи дълбоки комплекси, са пасвали идеално на Авджов и той здраво е подгонил поета. Не е хубаво да виждаш идеала си всеки ден, защото или той ще ти извади очите, или ти ще се опиташ да го унищожиш. Но ако го унищожиш, как ще живееш, защото идеалът е амброзията на душата, както парите са кумирът на тялото. Но нима някой може да живее без душа? Тогава той се превръща във вегетиращ труп. Така че за господин Авджов поетът винаги е бил една необходимост. Той не е можел без него, много го е обичал, но същевременно го е намразвал, защото да живееш като Боян се изисква неимоверна вътрешна сила и смелост. Пред него той винаги се е представял в по-различна и по-благородна светлина, а зад гърба му се е превръщал в истински хищник. Затова и всеки, който се е докосвал до поета, го е намразвал, намразвал го е от страх, защото поетът е различен. Стадото не обича индивидуалистта, но му се възхищава. И понеже не може да бъде като него, се опитва да го унищожи.

- Смаяна съм, Рахим – каза червенокосата дама, - не съм очаквала от тебе такъв задълбочен анализ на твоя следствен.

- Той не е просто следствен, той е уникална личност. Аз трябва да го закотвя в затвора, за да не направи повече бели. Там ще бъде по-спокоен, защото светът навън го отвращава. Това не е неговият свят.

- Странна логика, която може да се роди само в твоята глава. Перфектни наблюдения и кощунствени изводи. Ако този мъж е на свобода, той би създал шедьоври. А в някои от тях и ти можеш да се познаеш, Рахим Мърсано – каза закачливо адвокатката.

- Аз искам справедливост. Този човек е извършил престъпление, стопанско престъпление…

- Хайде, Рахим, колко души са извършили къде-къде по-страшни престъпления към държавата и нейните граждани. И са на свобода. И живот си живеят. Нима той е най-големият престъпник?

- Той трябва да е съвършен, защото Бог му е дал дарба, за да служи за пример…

- Но той не може да бъде идеал, а мъж от кръв и плът. Той има и съпруга, и деца, и отговорности. Той е жив човек. Пък и хубавец като него е длъжен да закриля и помага на повечко жени. Честно казано, много се съмнявам в неговата моногамност – разсмя се достолепната дама.

- Каква ти моногамност! Той е бил като нерез…

- Ех, чак такъв не е бил, но все е кръшнал тук-там. Като всеки жив човек. Нима ти не си го правил или пък аз?

Следователят не отговори, нервно стана от стола си, с цигара в ръка и се заразхожда из стаята. Той беше с протрити дънки, изтъкващи, според него, неподкупността му, с огромни кецове, дребен, и с подчертано женствена походка.

- Няма да ти съдействам, Вили, за пускането му под гаранция. Даже, ако искаш да бъда откровен, защото с тебе не се познавме от вчера, смятам да му повдигна и второ обвинение.

- Интересно как ще стане това, като няма никакъв документ? То първото обвинение хич го няма, какво остава за второто?!

- Няма значение. Когато се е извършило това престъпление…

- Нарушение, Рахим, или по-точно подозрение. Докато не е осъден, той е невинен.

- Добре, така да е. Когато се е извършвало това деяние, Боян Георгиев е бил старши на смяна и е присъствал на разтоварването на стоката…

- Може и да не е бил там. Още утре ще ти докарам две стюардеси, които да потвърдят, че цялата нощ той е прелюбодействал с тях в една тъмна стая на летището. Тъмна личност в тъмна стая, нали така?

Следователят я погледна през пенснето си като кобра-очиларка.

- Какви стюардеси?! Ние говорим сериозно.

- А нима аз се шегувам? Няма нищо по-смешно от сериозните неща, Рахим, и от сериозните хора, надути като гъсоци, които си мислят, че щом се надуят, заприличват на пауни. Истинският човек, приятелю, е свободен дух, жизнен и весел; каквото и да му тежи на душата, той умее да се радва на живота. Но затова се изисква известна мъдрост. Всички гении са били едни големи деца.

- Слушай какво, Вили – ядоса се евреинът, - никак не ми се философства днес, макар че изкарах две години студентство по философия. Каквото и да си говорим и да мъдруваме, тоя поет тука ще си изгние.

- Но как е възможно, Рахим, да вкараш по поръчка, навръх Великден, един човек в ареста, само и само да не стане началник на митницата. Това е поръчково убийство, Мърсано, и ти извършваш престъпление, ти, който трябва да разследваш престъпленията на другите. Бог да пази такава държава като нашата, щом следователите й са като тебе.

- Не е вярно, не съм го задържал по поръчка, а по убеждение. Той е нарушил закона. А и представи си какъв началник щеше да бъде. Пък ето Кимион се справя момчето – нахакано е, оправно, пекано…

- И него ще го видим. Един алкохолик и наркотрафикант едва ли ще стигне много надалеч…

- По-добре не се занимавай с тоя поет. Само неприятности ще си имаш. Виж, Мравко е друго момче: кротко, разбрано, умерено…

- Като всеки лакей? Ти виждал ли си вироглави лакеи, Мърсано? – попита адвокатката.

- На него някой ден ще му ударя едно рамо да се върне на работа, но на тоя твърдоглавец живота му ще стъжня.

- А може би той ще стъжни твоя животец. Не се знае.

Адвокатката се приготви да си тръгва. Преди да излезе, тя се загледа в пенснето на следователя.

- И все пак аз ще го измъкна от твоите ръце. На всяка цена. Да пази Бог от “принципни” хора като тебе, Рахим, които са толкова проницателни.

След два месеца, най-после, се получи отговорът на заместничката на окръжния прокурор на градчето NN – госпожа Ряпова.

Извикаха Боян Георгиев при следователя Мърсано, където вече го чакаше адвокатката му с угрижено лице, но със закачливи пламъчета в очите.

- Седнете, господин Георгиев – любезно посочи на поета стола срещу себе си следователят, който притежаваше неизменното лоялно, почти приятелско отношение, каквото има всеки палач към жертвата си. – Ето, най-сетне, получихте отговор на вашата молба. Вили, прочети му го, ако обичаш!

Адвокатката, която преди да достигне преклонната си възраст и стане адвокат, е била двадесет години окръжен прокурор, прочете отговора, като се спираше на някои думи, взираше се в тях, сякаш не вярваше на очите си и поглеждаше странично към задържания.

- “В отговор на ваша молба за промяна на мярката за неотклонение “Задържане под стража” на лицето Боян Георгиев Боянов ….” Да, това е ясно. А, ето – адвокатката заби пръст в текста: - “Лицето не може да бъде освободено, защото е напълно здраво, физически и психически…” Какво по-хубаво от това? – обърна се въпросително адвокатката към Мърсано. – Нима трябва да държите хората тука, докато полудеят?!

- Чети, чети – каза нервно евреинът.

- Добре. Продължавам, но съм длъжна да ти кажа, Рахим, че подобна юридическа глупост и невежество въобще не съм срещала в дългогодишната си практика.

- Но това е един великолепен, железен отговор – възрази следователят.

- “Не можем освен това да освободим лицето – продължи да чете адвокатката, - защото същото би могло да извърши други нарушения по служба.” Интересно как ще ги извърши тия “други нарушения”, след като вече е уволнен? – тя пак проследи с поглед пръста си, който пълзеше по редовете, както човешката простотия и коварство пълзяха по нервите на поета. – Ах, да… това е, да, това е върхът на гениалността на тая кокошка Ряпова. Виж само какво е снесла накрая на творението си - юридически абсурд, по-голям от яйце на камилска птица: “И най-вече на лицето (еди кой си), което, освен това е и поет, не може да му бъде изменена мярката за неотклонение “Задържане под стража”, защото същото не е променило показанията си и не признава вината си в извършването на стопанско престъпление.” Това пък какво е, според тебе, Мърсано? – попита учудено и възмутено адвокатката, вдигайки вежди. – Можеш ли да ми обясниш какво значи това?!

- Това значи – евреинът скочи и започна да се разхожда из стаята, - това значи, че докато той не си признае вината, тука ще си изгние.

- Но това е юридически абсурд, вече ти казах. Този човек – тя посочи поета, който ги гледаше унило и безучастно – още не е осъден, а само заподозрян. Той е само следствен. Забележи това.

- Така е, но е виновен. Сигурен съм.

- Но ти нямаш никакви доказателства по делото.

- Имам доказателства. И да нямам, ще намеря, но на свобода няма да го пусна. Тука трябва да си изгние той! Тука!

Боян Гергиев гледаше тъжно пред себе си и думица не промълви. Чувстваше се обречен, а животът му сякаш нямаше вече нито съдържание, нито стойност.

- Аз ще отнеса молбата ни до столичната прокуратура – протестира адвокатката. – Какво си мислиш ти? Че живеем в епохата на Инквизицията ли?

- Този човек е неспасяем по принцип – отвърна зловещо евреинът. – Вече ти казах – и той извика полицаите, които сложиха белезниците на поета, за да го конвоират до килията му.

- Аз ще те измъкна оттука. Обещавам – каза адвокатката и го прегърна.

Той не отговори нищо.

Жалко. Той беше добър и слънчев човек, но много затворен. Какво се криеше в душата му никой така и не разбра. Дори и книга не успя да издаде, та да можем да го четем в митницата, макар че колегите ми изобщо не четат книги. Но аз щях да го прочета, защото съм по-интелигентен. Ето и записки водя, и се опитвам да пописвам, но едно са спомените и дори прозата, а съвсем друго поезията. Поезията е възвишено и трудно изкуство. За него трябва да разговаряш с Бога и да се вслушваш в шепота на вечността.

Сега съм на Западното пристанище и ми е мъчно за Боян Георгиев. Навън е студено, а аз си спомням за него и сърцето ми се стопля.

По едно време из митницата плъзна слухът, че той бил подарил няколко стихотворения на три колежки, негови бивши любовници, които така и не ми ги показаха, колкото и да им се молих, защото били лични послания, но само при споменаването на името му и трите трепваха, като трепетлики. Сигурно им е оставил хубави спомени и много ги е обичал. Всъщност, мисля си аз, поетите обичат всички хора. Другояче и не може. Нали затова са и поети – да обичат всички.

Но, ето че пристигна фериботът. Трябва да отида на контрола, а навън е такъв студ.

Жалко наистина, че не зная повече какво стана с Боян, сякаш изчезна безследно. Важното е, че го помня с добро…

Аз обаче си позволявам да се намеся в тази история не за друго, а защото наскоро бях в столицата и попаднах в едно доста секретно и тайнствено място, чието име няма да спомена, за да не стана и аз безименен, или да изчезна безследно. Там преглеждах протоколи от съдебни заседания, решения на съда и прочие подобни неща, от които косата ми настръхваше и се чудех как и аз, и престъпниците, и съдиите все сме хора, все сме от “една порода”. Нима всички ние сме образи и подобия божии? Изпитах, за кой ли път, болезнено съмнение, но съмнението винаги ме е водило до истината. Стига да имам търпение.

И както си преглеждах разните постановления и стенограми, попаднах на един протокол, който беше написан като сцена от театъра на абсурда. Прочетох го веднъж бегло и нещо ме жегна отвътре. Прочетох го втори път, че и потретих.

И тогава със сигурност разбрах, че това е протокол от съдебно заседание на нашия клет поет. Не зная откъде дойде тая моя увереност, но нали и в живота ние сме така уверени, че обичаме някого до безумие, без да знаем откъде извира тая наша увереност.

И понеже съм убеден, че тази сцена се отнася до нашия поет си позволявам да я публикувам, както я е записала секретарката, а тя, като всяка жена, е видяла много повече неща, отколкото е било необходимо. Давностният срок на въпросното дело отдавна е минал, така че се надявам да не се превърна в “безследно изчезнал”.
“…Тримата съдии седят зад огромна маса, застлана с червено сукно. Пред тях, прав, е подсъдимият.