Стоян георгиев митническа сага

МЕТАМОРФОЗИ

Президентът на фирмата пристъпва от крак на крак и гледа право пред себе си, където зад дългото черно бюро е седнал заместник-началникът на митницата. Отначало той не може да повярва, че тоя човек с обръсната глава, с изцъклен присмехулен поглед, с обеца на лявото ухо, хванал здраво междубедрието си със скандалния жест на Майкъл Джексън, е държавен чиновник. Но в България, както знаем, всичко е възможно.

Заместникът обаче въобще не поглеждаше към клиента, а често, често се надигаше на стола, като издаваше неприятен звук с едно интимно отверстие на тялото си, а после се почесваше по брадичката и продължаваше да се рови из книжата пред себе си.

Президентът на фирмата, на толкова голяма фирма, която въртеше бурна търговия с Русия и Близкия Изток, с такъв широк спектър на дейност – от частната до държавната далавера – президентът на прочутата фирма “Алаброс“, комуто служителите се кланяха като на идол и дори не смееха да се изкашлят в негово присъствие, явно не предизвикваше никакъв интерес у заместник-началника на митницата. И нищо чудно. Колко ли други президенти на фирми са минавали оттука, какви ли тайнствени връзки е имал гологлавият човек с обецата, за да стане заместник-началник на тая огромна митница? И не е странно, че не обръща внимание на господин Пристъпков. За другите господин Пристъпков може да е президент на фирма, светило в бизнес-кръгозора на българското общество, фигура във финансовите брошури и търговските справочници, но за Обривко Кашиков той е само един клиент.

Господин Пристъпков подръпна вратовръзката си, изсекна се веднъж в носната си кърпа на сини и червени ромбове, но пак не получи дължимото внимание.

Накрая той отвори уста.

- Извинете, господин началник, може ли за секунда?

“Началникът“ само го изгледа с укор в очите, без думица да промълви и продължи да пише.

- Аз исках само… - прошепна господин Пристъпков, като пак пристъпи от крак на крак.

- Но моля ви, почакайте. И пазете тишина. Сам виждате, че работя.

И приемайки каменното си изражение, заместник-началникът пак заби поглед в книжата пред себе си.

Отново настъпи тишина, в която се чуваше само писалката на Обривко, нанасяща безкрайните му резолюции по документите, за по-сигурно “връзване на гащите“, както сам той се изразяваше, а също и непрестанното звънене на телефона, разреждано с издаваните от него неприлични звуци.

Господин Пристъпков започна да се отегчава, действената му природа се разбунтува, но разумът го караше да бъде търпелив. Все пак трябваше да се вземе резолюцията от господин Кашиков. Корабът му чакаше на кея, тировете чакаха кораба, работниците чакаха президента, а всички всъщност чакаха благоволението на заместник-началника.

Стоенето прав доста изморяваше господин президента, който много обичаше удобствата, но той нямаше друг избор и отпускаше тежеста на тялото си ту на единия, ту на другия крак, за да може поне малко да си отпочине. Като гледаше разсеяно навън през прозореца и пресмяташе наум какво още трябва да направи през деня, господин Пристъпков бръкна в джоба на панталона си, където имаше 500 долара, от които 300 трябваше да даде на жена си, а 200 – на любовницата. Като се замисли за краката на любовницата, той започна несъзнателно да мачка банкнотите в джоба си. Шумоленето се засили и заместник-началникът без съмнение го чу, защото ушите му се наостриха и напълниха с кръв.

Президентът се смути, защото помисли, че неволно му е попречил да подписва книжата си, но за негово учудване Обривко Кашиков внезапно стана, по лицето му се разля предизвикателно-фамилиарна усмивка, той го хвана за рамото и го покани да седне.

- Седнете, господине, седнете. Аз, както виждате, съм доста зает, главата ми пуши ли, пуши. Затуй я и обръснах: да не ми се подпали косата някой ден и да изгоря – той смахнато се изсмя на остроумието си.

Президентът на фирмата седна на стола пред бюрото и не можа да каже нищо.

- И така, какъв е вашият проблем? – попита Кашиков.

- Аз нямам проблем – започна буйно господин Пристъпков, като взе да става от стола. – Всичко съм уредил: и с пристанището, и с ХЕИ, и с ДИК-а, и с КПП-то. Иска се само една ваша резолюция ето тук на молбата ми.

- Колко малко се иска от мен!

- Ще почерпим, господин Кашиков – въздъхна господин Пристъпков.

- То е ясно – каза сериозно Кашиков. – А каква е стоката?

- Пшеница.

- Пшеница ли? Внасяте в България пшеница?

- Ами аз само това внасям.

- Тук нещо не е наред.

- Всичко е наред, господин Кашиков. Аз съм почтен търговец.

- Знам ги аз тия почтени търговци.

- Но вие не ме познавате, извинете.

- Знам ви аз всички. Хубаво ви знам. Мошеници! Ограбихте държавата!

- Но как смеете! – скочи от стола повече ужасен, отколкото разярен господин Пристъпков. – Ще ми резолирате ли молбата?

- Нищо няма да ви резолирам.

Заместник-началникът замълча, пак хвана рамото на господин Пристъпков и го натисна да седне на стола.

И пак се усмихна.

Господин Пристъпков въобще не се усмихна, защото седеше като зашеметен и не можеше да разбере какво става.

- Колко? – попита твърдо Кашиков и протегна ръка.

- Колко какво? – отвърнаха пресъхналите устни на Пристъпков.

- Колко ще получа, господине? В тоя джоб много ясно чух шумолене. Мирише ми на пари.

- Да, имам пари – каза господин Пристъпков и машинално извади 500-те долара от джоба си.

Кашиков веднага ги сграбчи, като орел, мушна ги в една черна папка и каза:

- Мерси.

После седна зад бюрото си, блажено усмихнат, също като някой източен шейх, притежател на петролен кладенец, и сякаш забрави за всичко около себе си.

- Ама, господин Кашиков, защо ми взехте парите?

- Какви пари? Никакви пари не съм ви взел, господине. Не ме шантажирайте.

- Но аз не ви шантажирам. Просто не разбирам за какво ми ги… взехте! Тук далавера няма… Всичко е точно.

-Нищо не съм ви взел – кресна Кашиков. – Или искате още сега да претеглим целия кораб с пшеница и да видим, че е по-тежък с няколко тона или половината е пълен с цигари.

- Ама… - неуверено каза господин Пристъпков, защото кой “почтен “ български търговец работеше без далавера.

- Няма “ ама “. Марш оттука! – и като издаде победоносно пак неприличният звук с интимното си отверстие, заместник-началникът, гневен и изпотен, изблъска президента на фирмата през кожената врата и я заключи. Господин Пристъпков само успя да чуе “Мошеник! “, а после див, сатанински смях.

Той беше много объркан: молбата се мъдреше в ръцете му неподписана, а корабът чакаше. Жената и любовницата оставаха: едната - без кожено палто, а другата - без нови ботуши, дълбоко разочаровани от него. А отгоре на всичко той не знаеше какво да прави.

Цял ден господин Пристъпков пристъпва от крак на крак пред вратата на заместник-началника, докато накрая помоли един свой познат митничар да влезе при него с молбата за резолюция, като му даде плик с 1000 долара.

Митническият инспектор взе молбата и плика, отдели за себе си половината пари, а Кашиков прибра другата половина, но пак не подписа. Едва когато президентът на фирмата “Алаброс“ му плати още 2000 долара, той получи скъпоценната резолюция.

Когато господин Пристъпков грабна молбата от познатия си митничар, работният ден беше свършил: всички започнаха да се разотиват, а корабът с пшеница остана за разтоварване на другия ден.

Господин Пристъпков само ходеше по кея, почесваше се под мишниците и пресмяташе колко чувала жито щяха да му откраднат тази нощ. Ако не друг, то самата охрана, която беше наел, щеше да го окраде, просто за да се спази хайдушкият български обичай.

Пресмяташе също така президентът на фирмата “Алаброс“ колко “приятелки“ за една нощ щеше да има с тия 3500 долара, които хвърли за резолюцията и сърцето му се свиваше. Колко гуляи и колко пръстени на жена си и на любовницата можеше да купи с тях.

Както се разхождаше, някой го дръпна за ръкава. Той се обърна и видя своя познат митнически инспектор.

- Какво има? – стреснато го попита господин Пристъпков.

- Прати ме господин Кашиков да те намеря.

- Защо? – изтръпна президентът.

- Каза да дадеш още 2000 долара за началника, иначе утре няма да разтоварваш.

Господин Пристъпков се хвана за сърцето, пристъпи напред и светът за него потъна в мрак.

Като се свести, президентът на фирмата се видя проснат в една линейка. До него седеше и се усмихваше, странно прозрачен, Обривко Кашиков.

- Чакам парите – каза той.

Господин Пристъпков пак потъна в мрак. Тоя път завинаги.

Така поне казаха лекарите.