Един ден от летуването на рилските езера

Като едно от съществените и забележителни изяви в живота на Бялото Братство е летуването на Рила при Седемте езера. Ние каз­ваме летуване, но времето, прекарано там, най-често през месец ав­густ, не е обикновен курорт, а време, през което заедно с почивката от катадневния труд, учениците, общувайки с планината, продължа­ват своето ученичество и в някои моменти дори по-интензивно от­колкото в града.

Един от учениците на школата дава следното описание под гор­ното заглавие, което тук предаваме почти без изменение.

„Изумруденосини са Седемте рилски езера. За тях разказват с въз­торг тези, които са прекрачили последното каменно стъпало на дъл­гата и стръмна планинска пътека. Това е един малък каменен пло­щад, огладен в далечни времена от буйните води и ледените отломъ­ци. Където и да погледнеш от това стъпало, окото ще се зарадва на неописуемата красота, каквато може да предложи само една висока планина. Окото веднага бива грабнато от мълчаливото очарование на циркуса, издълбан от упоритото длето на ледници, когато над на­шето полукълбо е царувал страшен мраз. За тези времена ни напом­нят късовете снежни преспи, които плуват по бистрите и сладки во­ди на езерата.

Здрава, чиста, хармонична и наситена с чиста мисъл и светлина е атмосферата на тези рилски езера. Здравето тук укрепва, душата се вдъхновява, а духът политва, за да достигне творческите извори на битието.

Невидимите архитекти с непостижимо естетическо умение са подредили един неръкотворен храм с просторни салони за лекции, с акустични зали за вдъхновено пеене, с поляни за паневритмия и с един каменен великан - Молитвения връх, откъдето всяка сутрин учениците очакват с благоговение раждането на деня заедно с ми­лувката на първия слънчев лъч. Панорамата, която се открива от този каменен престол, е величествена. Далеко пред погледа се прос­тира широка и просторна долина, спокойно притихнала между мо­гъщи склонове, обрасли с елегантната и нежна красота на борови гори. По-далеко напред към хоризонта се редуват една след друга планински вериги и възвишения, които скромно са заели места око­ло величествената Рила.

Случва се след редица дни, през които светлината щедро раздава великолепието на своите багри, да дойдат дни, когато плътна завеса от мъгла скрива сътворения свят. Тогава само Молитвеният връх остава скрит и възвисен към небето. Такива дни наричаме „библейс­ки", защото напомнят разказа за сътворението.

Учителят е назовал някои от езерата със стари непознати имена на още по-стар и непознат език. Махарзи е името на първото езеро. Елбур е второто езеро, където е и лагера на Братството. На третото езеро е дал името Балдер-Дару. Четвъртото езеро носи познатото име Близнакът, петото - Махабур, шестото има форма на сърце и затова носи името Сърце, а седмото е назовано Шемхаа.

Понякога е достатъчно да пошепнеш тези имена, за да се почув­ствуваш в един одухотворен свят, където обитават същества от по-висока еволюция, които обичат езерата и вземат по някакъв начин участие в живота и школата на Бялото Братство. Дали тогава край тези езера не се осъществява една обща аудитория, в която си дават среща учениците на Учителя от далечни светове?

Всяка сутрин Молитвеният връх очаква тези, които искат да взе­мат участие във величествения прелюд към симфонията на деня. С внимателни и бавни стъпки учениците крачат към върха по тясната пътека на каменната катедрала. Изненадите на времето не са в със­тояние да ги откажат от участието в посрещането на деня. Ако дъждовните капки се превърнат в снежинки или ако буреносните облаци заканително подсещат за буря, пак учениците са на своя пост.

Обикновено съзерцанието при изгревните минути е потопено в пълно мълчание. След като се покаже първият слънчев лъч, над изг­ряващия връх се понася шепота на молитва, а след това и тиха песен.

Словото на Учителя винаги е предхождано от прочит на стихове или цяла глава от Свещеното писание. Следва след това беседата, изслушана с дълбоко мълчание и напрегнат интерес. Думите, изре­чени с магнетичния тембър от спокойния глас на Учителя, милват и оставят трайна, незаличима следа в душите на тези, които са дошли да се учат.

Новото, което се ражда в душата на човека, след като е изслушал беседата на Учителя, може да бъде едно малко добро, втъкано в обик­новеното ежедневие, може да бъде просветление на неизяснени проб­леми, може да е някаква творческа идея или героичен импулс.

Когато отзвучи и последната дума от беседата, всички изправе­ни на крака изпяват заключителната песен, произнасят молитвената формула и един по един слизат по каменистата пътека, за да про­дължат програмата на лагерния живот.

Изиграването на първите шест гимнастически упражнения се последва от подкрепителна почивка, след която при добро време се образува по-голям или по-малък кръг от двойки, които чакат да проз­вучи музиката на Паневритмията. Често Паневритмията се изигра­ва на тревистите поляни до езерото Балдер-Дару или край езерото Махабур. Немалко пъти тази игра се извършва над приветливото Езеро на чистотата. Малък струнен оркестър изпълнява паневрит-мичната музика.

Ако денят е неделен или някакъв календарен празник, Учителят подема разговор, който може да се приеме като продължение на ут­ринна беседа.

От тези разговори обикновено отсъствуват дежурните, които при­готовляват общия обяд, след което настъпват часове на свободни за­нимания, разговори, гостувания по палатките или разходки край езе­рата.

Често около „сръчните ръце" и „здравите мишци" се събират при­ятели, за да вземат участие в подобряване на общия вид на лагера: укрепват се каменните стъпала, разчистват се пътеките или се осъ­ществяват поставени от Учителя строителни задачи. Така се изгра­ди доста голям заслон, покрит с плочи, направиха се мостове от гра­нитни блокове върху някои рекички, изтичащи от езерата, каптира-ха се изворчетата над езерата Елбур и Махабур, за да се появят рядко красиви и оригинални чешми с бял кварц, донесен отдалеко от са­мите ученици. Тези чешми и до днес радват туристите в тази прек­расна местност на Рила.

Благоустрояването на лагера е фокус на общите усилия, а рабо­тата, която се извършва там, е определена от Учителя, метод за ут­върждаване единството и хармонията.

Привечер, когато денят преваля и високо над върховете блеснат небесните светила и лунната светлина облече в синкав воал канари­те и острите зъбери, животът стихва. Смълчаните езера сякаш меди­тират, отразили вечерния светлик в мистична красота. Тогава край буен огън, лумнал в специално приготвено огнище, разговарят, а чес­то и пеят лагеруващите братя и сестри. Около този огън понякога Учителят говори кратки беседи, а най-често там стават импровизи­рани концерти, рецитали, разказване на спомени или опитности. Краят на тези концерти е винаги хорово пение, което пробужда зад­рямалото ехо в далечните скали и най-после общата молитва, която възхожда нагоре към трепкащите кервани на късните съзвездия.

„Познавам го от 1930 г., но и преди това съм слушал много за него и не от други, но от хора на моето семейство. Всички говореха с уважение за него."

Така пише един от почитателите на Учителя, по-късно негов уче­ник.

„Баща ми, майка ми, както и дядо и баба го познавали от време­то, когато обикалял градове и села в България и е правил френологически и антропологически изследвания. Приближен до Учителя в това време (1905-1910 г.) е бил Петко Гумнеров от село Церово -Пазарджишко, от когото и моите родители са могли да научат мно­го характерни за Учителя факти.

Обект на изследвания и проучвания от страна на Учителя е бил и баща ми. Той помнеше и знаеше много неща из тоя период от рабо­тата му. Неговото здраво оформено мнение беше, че Учителят е ори­гинален, задълбочен, независим, недогматичен и обширен ум."

Друг източник на сведения - пише в писмото си същият почита­тел - намерих в лицето на Стоян Кръстев Ватралски - състудент на Учителя в Америка. Ватралски бе дръзко обективен. Той бе при то­ва даровит. В Харвърдския университет бе спечелил за своя литера­турен труд голяма награда. Разбиранията му бяха разбирания на оформен индивидуалист. Като знаех за тези негови качества, като имах предвид колко той бе взискателен, прецизен и невъздържан критик независимо от това, че в основата на своя светоглед той бе­ше християнин, очаквах да изрече думи с някои критични забележки дори по някои съвсем дребни поводи от съвременното учение на Уни­верситета.

Когато един ден го посетих с мой приятел и го помолих да ми разкаже нещо за Учителя, той излезе за минутка-две и изнесе от ка­бинета си книжката, озаглавена: „Кой и какви са белите братя".

В тази книжка брошура той бе изложил съвсем обективно впе­чатленията си от „Изгрева" и беше дал смело определение на учението на Бялото Братство, като го наричаше „смело", „радикално и истинско християнство".

Направи ми силно впечатление това, че Ваталски като христия­нин писател, при това сурово обективен и критичен, даваше в своето съчинение израз на хубавото, непосредственото и не търсеше съзна­телно и преднамерено отрицателни страни в учението, което охотно правеха мнозина съвременници на Учителя.

Все около същото време имах и няколко интересни разговори за Учителя и с други негови състуденти - пастора Димитър Николов Фурнаджиев. Пастор Фурнаджиев беше също така изтъкнат еванге­листки деятел - един буден българин от Пиринска Македония. Той бе дългогодишен представител на българския евангелизъм в светов­ния съвет на християнските църкви в Швейцария и дълго време пред­ставител на „Българското евангелско благотворително дружество". Това дружество издаваше известния на голяма част от българския народ вестник „Зорница" - един от най-старите български седмич­ници, започнал своето просветителско дело още от турско време. Пас­тор Фурнаджиев беше и най-дългогодишният работник на амвона на най-голямата евангелистка църква в България „Първа евангелс­ка църква" в София на улица Солунска.

Пастор Фурнаджиев познаваше Учителя още от студентските го­дини в Америка. Той добре си спомняше, че още тогава Учителят е имал изработено ясно и определено духовно становище. Това е било един задълбочен християнски мистицизъм. При това Учителят още тогава осъзнавал духовната си мисия.

От пастор Фурнаджиев узнах, че Учителят още в младите си го­дини е проявил изключително задълбочаване във философските и общодуховните проблеми. За личността му той също се изказа най-ласкаво. Това, което чух от пастор Фурнаджиев, за мене тежеше мно­го, тъй като беше преценка не от случаен човек, а от високо културен представител на евангелизма у нас, още повече от човек, който, пог­леднато съвсем по човешки, нямаше интерес да хвали друг деятел от същото духовно поле.

Това, че Учителят е завършил в Свищов средно богословско учи­лище, а след това в Медисън - Университет за евангелска теология, че начинът, по който изнася беседите, които започват с молитва, с прочит на текст от евангелието и че беседата завършва пак с молит­ва, показва, че той е преценявал наблюдаваните форми на външния израз в разните църкви и че външната школовка в Братството пове­че напомня на евангелизма, отколкото на други някои култове.

Всички тези неща обаче колкото и да са външно свързани с еван­гелските традиции, не пречат на един буден наблюдател да долови веднага онова в неговата дейност и слово, което е съвсем ново, раз­лично, оригинално и с друга дълбочина, измерения и насоки.

*

Между многото неща, които могат да се кажат като характерис­тика за Учителя, понякога от голямо значение са впечатленията на хората, които се срещат за първи път с него и които са запазили в спомените си някои макар и дребни на вид, но твърде важни и пока­зателни за духовния му образ неща. Като характерен образец за та­кава преценка ще посочим тук едно писмо на Д. К., в което има цен­ни елементи от непредубеденото впечатление на един културен наб­людател.

„Драги Х.,

Пиша настоящето писмо в отговор на запитването ти, какво мо­га да кажа за Учителя на Бялото Братство, за словото и учението му. Писал си ми и друг път, че имаш голям интерес към всичко това, но аз се въздържах да те осведомявам, защото зная, че най-често хо­рата имат по-скоро любознателност и дори само любопитство, от­колкото духовен глад.

През един дъждовен есенен ден на 1930 г. се отправихме с един мой близък приятел към края на „Борисовата градина", както се наричаше тогава големият парк при най-високото място, което на­ричат „Изгрева". Там трябваше да се срещнем и лично да се запозна­ем с Учителя. Щом влязохме през широката дървена врата в двора пред салона, ние видяхме Учителя, който имаше светло плетено ке­пе на главата си. Той даваше указания на дюлгерите, които попра­вяха един навес до салона. Погледът и вниманието му бяха все към работниците. Когато приближихме към него, той ни посрещна мно­го любезно, но при тази среща разменихме с него много малко думи, защото един друг червендалест посетител бързо и енергично говоре­ше с него и като ръкомахаше темпераментно, искаше да го убеждава за нещо и така отнемаше възможността на другите да поведат раз­говор с Учителя. От тази първа и важна за мене среща, аз запазих и до днес учудването си от изключителното търпение на Учителя, кой­то можа цял час при ръмящия дъжд, без ни най-малък жест на отег­чение да изслуша жаркия събеседник.

Преди това лично запознаване с Учителя, аз се бях осведомил за учението му от доста източници - близки на мен хора, които са го познавали както от родното му място, така и през периода на негово­то следване в Америка. Някои от тях го познаваха и като увлекателен сказчик и като оригинален изследван на френологията в много градо­ве и села на България.

По-късно, след този пръв и личен контакт с него, както и след първите ми разговори и изслушани от мен негови беседи, у мен се запечати един образ за него, който остана завинаги с релефна ясно­та в съзнанието ми. Този образ не се промени и аз го пазя все такъв в себе си. Той съдържа всичко, което е той като личност и като идеен и духовен извор.

В настоящето писмо аз бих могъл да дам само някои откъси от това, което съм проумял за него. Останалото е моето лично чувство към него. То е дълбоко, съкровено нещо и не се подава на разказване.

При първия ми разговор Учителят обърна вниманието ми към това, че за разбирането на духовната наука са необходими много за­дълбочени знания. Аз разбрах от това загатване, че той отправя уче­ниците си към знание, основано на здрав личен опит и добито чрез целесъобразни разумни методи....

Той никога не е одобрявал нито насърчавал някого от учениците си към повърхностно, суеверно или каквото и да е мъгливо вярване.

Още от първите беседи, които чух, направиха ми впечатление ня­кои особености, които трябва да споделя с тебе, за да мога да кажа, че все пак съм ти дал някои характерни, макар и бегли неща както за него, така и за учението му.

Повечето негови беседи засягат актуални теми. Словото му вина­ги е свързано с онова, което интересува широк кръг хора. Той заема винаги отношение към близките събития в живота както на отделна­та личност, така и в обществото и прави дълбоки, мъдри и оригинал­ни преценки. Той не говори само сухи теоретични напътствия, а ин­терпретира актуалното, животрептящото и същественото за развити­ето на човека. Учителят говори за това, което утолява духовния глад и стимулира развитието на човека, което развитие особено в духовно отношение съставлява смисълът на човешкото съществувание.

Прави ми дълбоко впечатление и възвишеността, от позицията на която третира въпросите. От тази позиция, от която наблюдава живота, са изключени елементарните и дребнавите неща. Даже ко­гато се спира върху наглед обикновени въпроси, той успява да ни покаже от тях онова, което е красиво и достойно.

Аз не бях срещал дотогава такива магически сили, да се преве­дат в сублимация всички неща, всички чувства и мисли. Ако е въз­можен някакъв паралел, някакво сравнение, редно е да помена някои от Христовите проповеди от Евангелието, особено проповедта на планината.

Словото на Учителя завладява с изключителната си оригинал­ност. Разбрах, че слушателите му в зависимост от ръста на своето духовно домогване или се ободряват, или въодушевени, пожелават да тръгнат с бодри крачки напред, или пък се стъписват озадачени сякаш пробудени от тежък кошмарен сън, в който са живели столе­тия и дълги ери.

Неведнаж са ме запитвали, както и ти ме запитваш сега, кой е всъщност Учителят. Дали е някой от древните пророци, от египетс­ките маги или някакъв друг чудодеец? Питали са ме какво е отно­шението му към Христа. Признавам, че тези въпроси са ме поставя­ли в доста голямо затруднение. Как мога аз да зная със сигурност това, което е най-трудно да се знае? Ако говоря неща по предполо­жение, то значи да се занимаваме със забавления. Та самият аз не зная кой съм. Това обаче, което мога да спомена тук, е, че не съм срещал по-забележителен човек от него. Познавам доста добре дела­та и идеите на големите древни и нови философи и учени. Срещал съм и някои от нобеловите лауреати, но пред мен не е блесвала по­мощна духовна виделина от тази, която носи словото на Учителя, за никой друг не мога да изрека това, което мога да кажа за него. Що се отнася до отношението му към Христа, ще ти цитирам изрази, дос­ловно взети от беседите му, за да направиш сам преценката по този противоречиво схващан въпрос.

„Христос, това е Бог, Който се разкрива на света. Като проява на Бога Христос не може да се отдели от Него. Христос е дал най-пълен израз на любовта на земята, все едно как различните хора Го разг­леждат: като исторически, като космичен, като мистичен." В слово­то на Учителя Христос е най-възвишеният и най-чист образ на бого-човека.

Но, драги Х., трябва да спра дотук. Мисълта между другото е и страстен композитор. За да не стигна дотам, искам да привърша сво­ето писмо. Ще ти кажа накрая, че само личният контакт с него и със словото му може да ти донесе истинско запознанство с него и него­вото дело.

Сърдечно твой Д. К."

Друг слушател на Учителя и последовател на Учението на Бяло­то Братство пише следното: „Ако Освалд Шпенглер има дързостта да пише „Бъдещето хиля­долетие принадлежи на Достоевското християнство", ние пък има­ме не по-малко основания да очакваме, че съществени елементи от бъдещата духовна сграда на човечеството ще бъдат идейни и нравст­вени ценности, взети от съкровищницата на Учителя Беинса Дуно, изявени за пръв път в България. Ортодоксалните християнски дейци заклеймиха богомилството като ерес и разкол, но след едно хилядоле­тие всички сериозни и обективни историци оцениха това движение като един от най-ранните и мощни тласъци в развитието и тържест­вото на реформацията в Европа. Разбира се, подобни сложни въпроси из областта на философията и духовната история на народите не мо­гат да се третират нито с прости и евтини аналогии, нито с леки шаб­лонни прогнози. Ако смелостта на Шпенглер се крие в познанието и оценката, която дава на Достоевската диалектика, нашата увереност е в големия духовен зрителен обсег на Учителя на Бялото Братство както в широчината, така и във философската задълбоченост.

Разбира се, косвеното запознаване с каква да е действителност, особено с едно духовно дело, е само щриховане както на делото, така и на образа на този, който го е създал. То е годно да спре вниманието на такъв, който се интересува от него, а не и да даде цялостна предс­тава за съдържанието му и неговата духовна сила. Ако тези мои ре­дове успеят да отправят взора на търсещите към един импозантен духовен планински масив, за който говоря тук, тяхното усилие не ще е напразно.

Всяка епоха има свой идеен двигател и всеки идеен лост - своя опорна точка и сфера на приложение. Дали идеите движат живота и битието или обратното, битието и историята определят идеите - то­ва е стар и все пак спорен въпрос за конвенционалната философия. В книгите, които разглеждат систематичната философия, не се спо­менава името на Гьоте, но Гьоте беше философ. Учителят на Бялото Братство не остави конспектно и конкретно формулирана философ­ска система, но остави едно грамадно идейно богатство. Тук не бих могъл да дам завършена картина на идейните му очертания, а само фрагменти от цялостната му дейност. Аз смятам опитите да се обх­ване и подчини безбрежния свят на каква да е система или на един или няколко основни принципи като условия от съмнителна полез­ност. Такова систематизиране най-често се изражда в доктринерство. Завършените, затворени и само умозрително издържани доктри­ни често предлагат илюзорни изводи. Те са само от полза, за да раз­виват логичното от методичното мислене. Щом една философска док­трина не е затворена в рамки, а сочи само пътищата на мисълта, тя стои над сферата на интелектуалната акробатика. Към нея се при­общават търпеливите, онези, които могат да дочакат плода на едно семе, посадено в твърда почва. Ограниченото доктринерство и широкият духовен размах на свободната мисъл се отнасят помежду си както механиката към органическата природа или както се отнася логиката към интуицията. Голям брой философи предлагат карти­ната на действителността или като механическа схема, или с щри­хите, които се долавят в един съзерцателен унес. Учителят не изказа предпочитание към никой от тези методи. Той си служи виртуозно с тях като техен господар, употребява ги, където е потребно, но в края на краищата той сочи опита като последна проверка на една или друга теза. В този смисъл словото на Учителя Беинса Дуно има бе­лега на една философия наука.

Всяко ново явление трябва да бъде измерено с новите мерки на времето. Задачата да го проумеем напълно винаги решаваме с едно скромно приближаване. Ако определим науката като път към зна­ние, основано на обективни данни, доставени от сетивата, а религи­ята като увереност, която почива върху вътрешни данни, и най-после философията като деятелност, отправена към разширение или углъбяване на човешките представи, идеи, концепции посредством усъ­вършенствуване на човешкия дух, тогава ще имам достатъчно осно­вание да поддържам казаното за учението на Бялото Братство в то­ва мое кратко изказване. Всеки въпрос, разглеждан от Учителя, но­си ярко и недвусмислено характера на една философия и паралелно с нея и на научна методика.

Отношението на Учителя към науката според това, което говори той, е положително. Той неведнъж е приказвал за похвалното уси­лие на учените хора да откриват закономерностите на природата. Той обаче говори за една наука, за едно знание, което нарича „Бо­жествена наука". Тя не е онази наука, която хората на нашата съвре­менност натрупват в главата си като библиотечен рафт. Тази наука, за която говори той, е такава, че с нея човек може да сменя отрица­телните състояния в положителни.

Ученикът на Божествената школа - казва Той - не бива да от­минава индиферентно явленията в окръжаващата го среда. Той тряб­ва да изучава хората, природата, формите, които тя изгражда, защо­то в тях тя е включила своята премъдрост.

В бъдеще ще има три вида науки: физическа, духовна и божестве­на. Във физическата наука човек изучава фактите, законите, явле­нията и закономерностите. В духовната наука ученикът открива при­чинната връзка на явленията и вижда, че те не са случайни и те се ръководят от невидими сили както в неорганичната, така и в орга­ничната природа.

В Божествената наука човекът, който ще има вече изработени нови възприятия, ще влиза съзнателно в светове, недостъпни за на­шите три измерения, ще вижда ясно с очите си и не ще се нуждае от странични доказателства.

Апостол Павел на едно място²⁷ казва: „Сега виждаме неясно ,ка­то в огледало, а тогава ще гледаме лице с лице. Сега познавам от­части, а тогава ще позная, както съм бил познат."

Хилядолетия са отминали, откакто човекът - малко или много мислящо същество - броди по нашата планета. Историята на човеш­ката мисъл е огромна и почти необхватна. Никой не може да твърди със сигурност, че преди него друг не е изрекъл същата или близка на неговата истина. Ние като ученици не желаем да бъдем дръзки, но не желаем да бъдем и плахи. Не се колебая да заявя, че в духовната история на българския народ няма по-значително по обем, дълбочи­на и оригиналност, както и по-смел полет на творчество от това на Учителя на Бялото Братство. На някои то изглежда сектантско, а на други прекомерно смело, защото руши известни прегради. Твърдя при това,че чрез възхваляване не се налагат идеи. Каквито и да са идеите, те биват възприети от тия, които са дорасли до тях. Обемът и направлението на проблематиката в учението на Бялото Братство напомнят космогония, а решенията на самите проблеми, които пред­лага то, го характеризират като наука и метафизика, колкото и странно да звучи това съчетание. Ако би могло да се споменат някои близки в известно отношение учения на това, което донесе Учителят на Бялото Братство, трябва да споменем имената на Рудолф Щайнер и Емануил Сваденборг.

Подписал: Х."

Поначало все пак е трудно да се прави цялостна преценка на уче­нието на Бялото Братство. Най-напред то не е изучено основно, а що се отнася до неговия основател, положителните неща, които той из­върши както за огромния брой отделни лица, така и за народа като цяло, не се поддават на анализ. Най-добре е да се каже, че Учителят донесе в нова, подходяща за западния човек форма великата наука на Бога, човека, природата и развитието. Три са главните основи, които съставляват същността му. Любовта, която носи изобилен и пълен живот, мъдростта, която носи изобилната и пълна светлина, и истината, която дава пълна свобода. Разбира се, Учителят говори за една любов, която няма нищо общо с демагнетизираното вече по­нятие от нашето всекидневие. Говори за една мъдрост, която надх­върля ръста на обикновеното знание, и за една истина, която не ограничава, а освобождава човека. Затова той ги нарича Божия лю­бов, Божия мъдрост и Божия истина.

Учителят познава до съвършенство източния и западния окултизъм и с голяма проницателност отстрани от тях неподходящото за нашия натюрел, за да сведе всичко до магията на Христовото слово Любов, което е най-често споменавано, тема, която той най-често раз­вива.

Знае се, че всяко учение, всеки съзнателен път за духовно издига­не е придружен с изпити, изпитите на нашата епоха не стават както през времето на древните школи в тайните херметически затворени зали на храмове и пирамиди, а в широката арена на живота. Това е дало повод на швейцарския педагог и доктор по социология А. Фериер да нарече Учителя на Бялото Братство в България „един моде­рен мистик".

В своята книга за Учителя Фериер пише следното: „Ако човек не разбира любовта - казва Учителят Дънов - не може да разбере хора­та, не може да разбере времето, през което той минава като непре­къснат процес. И ако той не разбира времето, животът ще загуби своя музикален ритъм и ще бъде серия от неблагополучни състоя­ния, които ще го направят твърде нещастен."

„За да може човек да разбере живота и да бъде полезен за себе си и за другите, трябва да сложи в хармония физическия живот, след което да върви постепенно към духовния и Божествен живот. Който не обича физическия живот, не може да има никакво отношение към целокупния живот и светлината."

„Колко сме далече - обяснява Фериер - от изкуствения аскети­зъм на средните векове, който за така наречената любов към небето презираше земята, който за благото на чистия дух пренебрегваше тялото."

„Учителят Дънов остроумно осмива различните определения, ко­ито хората дават на Христа. Някои проповедници мислят, че трябва да се прави разлика между един „исторически" Христос и „косми­чески" или пък „мистически". Те говорят обаче за различни проти­воречиви светове, както се говори за „светски" или за „вечен" жи­вот. От живота и делата на човека зависи в кой живот е той. Сам по себе си животът е един. физическият, Духовният и Божественият живот са три прояви на един и същ живот."