нещата. Не след дълго разбрах онова, което другите ми колеги вече знаеха - най-успелият сервитьор на това място беше Винсънт, който незнайно как караше клиентите да поръчват повече неща и да му оставят по-големи бакшиши, отколкото на друг сервитьор. Всъщност седмичните му доходи далеч надвишаваха тези на останалата част от персонала. Ето защо аз започнах да си намирам работа все около масите на Винсънт и да наблюдавам неговия маниер. Бързо разбрах, че маниерът му беше да няма определен маниер. Той имаше цял репертоар, в който всеки маниер чакаше да излезе наяве при подходящи обстоятелства. Когато клиентите бяха семейство, той ставаше много
305 оживен — дори малко заприличваше на клоун — и говореше колкото на възрастните, толкова и на децата. Когато идваха момче и момиче на среща, той ставаше много официален и леко повелителен в опита да принуди младежа (с когото разговаряше най-вече) да се отпусне в поръчките и в бакшиша. С по-възрастна женена двойка запазваше своята официалност, но изоставяше надменността в полза на почтителното отношение към двамата. Ако клиентът се хранеше сам, Винсънт възприемаше приятелски маниер на поведение - сърдечен, разговорлив и приятен. Но големият номер да представя нещата така, сякаш съветите му не са в негов интерес, Винсънт запазваше за големите събирания от осем или дванайсет души. Тук неговата тактика граничеше с гениалност. Той я пускаше в действие в момента, когато първият клиент, обикновено дама, трябваше да поръча. Без значение какво избираше тя, Винсънт реагираше по един и същ начин: челото му се
