Ятаган и меч исторически роман в пет части пета част битката

Докато подготвяше скрипторията за едно голямо аутодафе, той си даде сметка, че в света винаги беше имало борба между Мрака и Светлината. Винаги беше имало хора, изграждащи библиотеки, скриптории и манастири, пишещи, знаещи и учещи се. Такива бяха и Абдаллах ефенди, и Али Мюзекки, и Пафнутий, и Инокентий, а също и той самият. В живота си беше имал късмета да се срещне с едни от най-светлите умове на света. Но имаше и хора, които преследват Светлината и унищожават книгите. Самият той се беше оказал един от тях.

Ибрахим беше научил страшната тайна на хранителите на знанието – презвитерите. Те бяха еретици. Знанието, четенето и търсенето явно не спираше и отвеждаше всички знаещи и търсещи хора в съмнението и еретизма. Знанието се нуждаеше от свобода, то не признаваше граници. Затова презвитерите бяха еретици. Те бяха хора, научени да изследват и да се съмняват. За тях нямаше забранени територии на изследване. Но всъщност не беше ли и той самият такъв? Ибрахим си даде сметка, че е от знаещите и търсещи хора, сега обаче трябваше да постъпи като воините на Мрака. Постоянно го обземаше колебание и съмнение. Какво беше станало? Самият Инокентий твърдеше, че скрипторията е Вавилонската кула, защо тогава беше поискал да я унищожи? Именно Бог беше унищожил кулата на древните. Той щеше да постъпи като Бог, а не като Сатаната, а дали беше така? Ибрахим спря за миг, трябваше за последен път да помисли. Дали нямаше да направи грешка? Имаше нужда да помисли още веднъж. Все още не беше сигурен какво трябва да направи. Досега беше вършил нещата от чувство за дълг, но дали нямаше да сгреши? През годините се беше научил не само да изпълнява заповеди, но и да мисли. Това според него го отличаваше от хората марионетки. Той обмисляше заповедите, а не ги изпълняваше сляпо. Преди всичко той беше мислещ човек и едва след това воин. Чувстваше, че сега трябва да постъпи по същия начин. Дали не трябваше да запази книгите, пък макар те да подтикваха към ерес? Дали еретиците не бяха по-добри от сляпо вярващите хора? Чувстваше, че ако постъпи като воин, ще бъде заради честта му и от егоизъм, но няма да бъде правилно. Искаше да помисли, но нямаше време. Направи път от слама от етажа с книгите до входа на скрипторията. Със сила изведе персиеца навън. Али му обясняваше какво богатство е тази библиотека и все още не разбираше какво се кани да извърши господарят му.

Ибрахим продължаваше да мисли. Той беше взел със себе си книгата на Пафнутий. Ако беше Махди, тя беше попаднала в подходящите ръце и скрипторията вече не беше нужна. Сега трябваше да я унищожи, за да не може Даджала или Антихриста да четат от нея и да знаят. Ако не беше Махди, това щеше да означава, че е Даджала, тогава... Тогава всичко беше ясно.

– Донеси ми оцетеното буре с барута! – каза му Ибрахим.

Едва сега като че ли Али Мюзекки "прогледна". Той сякаш се събуди и изведнъж си осъзна какво се случваше около него. Пандурите и ратаите на манастира бяха приклещени в стаите си, защото мъжете, които досега се въртяха в кръг, ускориха хода на конете. Към тях се присъединиха и останалите мъже и изведнъж започна стрелба в двора на манастира. Турците, все още с качулки на главите си, пришпорваха конете и стреляха. Кокошките, разсънени от нощната стрелба, пърхайки тичаха да се скрият някъде, конете цвилеха, а мъжете ревяха с цели гърла.

Стрелбата стресна Али. Неговият господар Ибрахим Селяхаддин планираше да "предаде" цялата тази книжнина на огън. Той беше полудял, само така можеше да си обясни това, което бе намислил този, когото той винаги беше смятал за най-умния човек на земята. Нещо беше станало в душата на този мъж. Може би от мъката, която бе преживял в последните месеци, Ибрахим бей беше полудял и сега той беше свидетел на лудостта му.

Още сутринта Ибрахим ага го беше накарал в едно дълго тясно буре, от тези, с които оцетарите обикаляха из селата и продаваха оцет, да изсипе барут. После през цялото време Али го носеше със себе си, внимавайки да не се доближи огън до него.

– Донеси бурето с барута! – повтори заповедта си Ибрахим. Той все така стоеше до сламата, която беше готова да разнесе пламъка към горните катове на библиотеката.

– Всички по конете! – извика с гръмовния си глас Ибрахим. Сега вече побесня. Неподчинение по време на битка при еничарите се наказваше със смърт. Той все още гледаше мъжа, който обираше монасите. В един момент иноците осъзнаха, че са повече, а и нямаха избор, и се опитаха да се съпротивляват на турчина.

– Къде е Мустафа Али? Мустафа Али, при мен веднага! – Ибрахим крещеше така, че надвикваше пожара и пукотевицата. Той викаше, но продължаваше да следи какво става на втория кат на манастира. Видя как мъжът, въпреки че беше въоръжен, се уплаши. Еничарът усети страха по поведението му. В този момент един от конниците скочи и дойде при него.

– Аз съм Мустафа Али – каза той.

– Свали качулката! – каза му Ибрахим. Мъжът се подчини. – Веднага отворете килиите и всички монаси да се изведат на безопасно място!

След това Ибрахим се втурна към втория кат и в този момент се случи това, от което се опасяваше. Турчинът беше извадил ятагана си. Мъжете го притискаха, те бяха монаси и нищо лошо нямаше да му направят, но той се беше уплашил. В следващия момент мъжът развъртя ятагана. Ибрахим виждаше падащите на земята сенки на монасите и развяващите се черни раса на фона на огнените пламъци. Точно това не беше искал да става. Беше предупредил акънджиите много ясно, че не иска жертви. Освен това мъжът не беше заплашен, не можеше да намери никакво оправдание за действията му. Турчинът беше препречил стълбището и монасите не можеха да слязат. Всъщност това беше причината монасите да вървят напред. Турчинът все още въртеше ятагана. Дори да беше самият Али Мюзекки, Ибрахим щеше да го накаже. Той тичаше нагоре по стълбите, като ги вземаше по три-четири. Акънджията продължаваше да препречва пътя на всички монаси и ги обричаше на сигурна смърт. Във всеки момент скрипторията щеше да гръмне. Той трябваше да изпревари това. Стъпи на втория кат и се засили към турчина. Когато го видяха, монасите ужасени се дръпнаха назад. От пожара лицето на Ибрахим беше обгоряло и изцапано със сажди. За учудване на монасите обаче страшният като дявол мъж не се нахвърли върху тях, а се приближи до другия турчин, който вече беше посякъл няколко монаха, и с един замах отсече главата му. Мъжът направи това толкова бързо, че монасите нямаха време да осъзнаят какво става.

– Бързо, всички да излязат извън манастира! – на чист български извика мъжът, който приличаше повече на дявол.

Монасите се втурнаха надолу. Ибрахим се приближи до отсечената глава. Беше се заклел повече да не убива, сега обаче животът на много хора зависеше от тази смърт. Така той отново уби човек. Сега искаше поне да види кой е последният човек, когото бе убил. Махна качулката. Въздъхна с облекчение, не беше Али, беше точно този, когото беше очаквал. Главата беше на Азир Бабаит. Когато слезе долу, извика така, че всички да го чуят.

– Вън! Веднага вън! Веднага всички да излязат от манастира!

Мустафа Али вече беше организирал всичко. Той беше освободил монасите и дори и ратаите. Всички те, по най-бързия начин, напускаха манастира. Пандурите бяха със завързани ръце.

– Всички ли са навън, Мустафа Али? – попита Ибрахим.

– Да, ага, всички! – решително отговори главатарят на касъмовската банда.

– Проверихте ли всичко? – пак попита агата.

– Да! – отговори пак касъмовецът.

Ибрахим и Мустафа Али тръгнаха да излизат. Еничарът държеше джерида в ръка и се качи на гърба на Арабкан. За последен път се обърна и огледа двора на манастира. Крилото на книжниците все още гореше. После изведнъж Ибрахим обърна коня. Стоеше и гледаше скрипторията, от която излизаха огнени езици, които като ръце се протягаха нагоре, като да стигнат небето. Те като че ли молеха за прошка самия Аллах. В двора на целия манастир беше светло като ден. Какво жертвоприношение! Каква голяма клада! Ибрахим знаеше, че в момента изгарят хиляди книги, някои може би единствени в света. Всичко това се превръщаше в огън и като една голяма молитва, като огромно огнено жертвоприношение, отиваше към Бог. Моментът и гледката бяха незабравими.

Ибрахим гледаше всичко това и осъзнаваше, че в този миг се случва нещо съдбовно, нещо историческо, нещо много по-значимо от времето, в което живее, и от собствения му живот. Пред очите му изгаряха стотици, хиляди години живот и усилени дни на преписване, рисуване и творчество. Чак сега започна да осъзнава мащаба на това, което се случваше и самият той бе замесен. Дали не беше сгрешил? Защо не беше премислил още веднъж? Продължаваше да гледа и вече не мислеше за опасността. Това, което ставаше в тези огнени езици, имаше много по-голяма сила от взрива. Той стоеше привлечен от силата на този огън, защото това не беше обикновен огън, това бяха пламъци от геената огнена. На всичко това трябваше да се сложи край. Бръкна в силяха си и напипа ключа. След малко скрипторията щеше да рухне и ключът щеше да се окаже ненужно парчета метал. Но това не беше така. Той знаеше, че там нейде под руините на скрипторията съществува втора, тайна подземна скриптория – скриптория на еретичните книги, сатанинска скриптория. Тя трябваше да изчезне завинаги, такава беше волята на Инокентий. Презвитерът беше измислил начин да изтръгне корена на злото. Беше пожертвал живота и съвестта си, но беше намерил сили в себе си само да създаде плана. Сега от него, Ибрахим, зависеше дали планът на Инокентий ще успее. За да изтръгне корена на злото, за да изгние и потъне в забвение, презвитерът игумен беше решил да изтръгне дървото. Ибрахим му се довери, явно наистина нямаше друг начин. Инокентий искаше да запази подземната скриптория от Антихриста или Даджала, но дали беше успял? Дали сам не беше дал властта в ръцете на Богохулника? Не беше ли това Ибрахим? Въпреки тези съмнения нямаше как да не се довери на приятеля си. Много добре знаеше какво представлява това решение за презвитера. Щом той се бе решил на такъв план, това означаваше, че друг начин наистина няма. Ибрахим продължаваше да гледа горящата като огромна факла скриптория. Там някъде под огъня беше това, заради което книжницата гореше, там все още бяха скрити вратите на тази прокълната "пещера". Ибрахим замахна и хвърли ключа в горящата сграда. Сега вече никой нямаше да може да открие подземната скриптория и да я отключи. Инокентий беше решил да остави двама души, които да могат да отворят подземната скриптория. Това бяха Ибрахим и Йосиф. Ключът на Ибрахим беше загубен, а другият току що се беше оказал в огъня. Оставаше третият ключ, за който не знаеше нищо. Може би той също е отдавна загубен? Ибрахим беше нарушил плана на своя стар приятел и беше похитил долната скриптория навеки. Той знаеше, че огънят няма да унищожи ключа, но взривът и срутващата се каменна сграда със сигурност щяха да го премажат до неузнаваемост, да го натрошат и разхвърлят парченцата му из целия манастир. Видя как ключът "потъна" в огъня, обърна се и излезе от манастира.

– Мустафа Али, знаете ли къде е моят помощник? – попита с мъка в гласа Ибрахим.,

– Да, ага, навън при пленниците.

Това много зарадва Ибрахим. Той излезе пред главната порта. Там всички пленници бяха поставени да седнат, а турците, въоръжени и с факли в ръце, ги пазеха. Ибрахим се изправи пред пленниците, в този момент видя Али и го повика при себе си. Персиецът дойде, но никак не беше вдъхновен.

Със силен глас Ибрахим извика така, че всички монаси, ратаи и пандури да го чуят.

– Не искахме да палим манастира, но един от хората ми си позволи своеволие! Наказах го и го убих! Знам, че гори крилото на книжниците, но не влизайте да го гасите, докато скрипторията не гръмне! Разбрахте ли? Докато не чуете гръм, не влизайте да гасите, защото взривът може да ви убие! И никой да не ни преследва!

Ибрахим говореше на чист български, което много учудваше слушащите го хора. Те виждаха, че мъжът е облечен като турчин, но никой турчин не можеше да говори така български. Лицето на мъжа беше черно, но множество вадички пот го бяха набраздили до неузнаваемост.

След това Ибрахим се обърна към Али Мюзекки и му каза:

– Али ага, оправи сметките с турците. Плати и една част на Азир Бабаит, да я предадат на вдовицата му – след това Ибрахим се обърна и каза: – Проклета нощ!

Еничарът пришпори Арабкан и се насочи право към конака. Докато яздеше, иззад гърба му се чу взрив. Това беше най-силният взрив, който хората по тия места бяха чували, и най-красивото нещо, което бяха виждали. Образува се огромно огнено кълбо, което се видя от всички села наоколо, и освети цялата низина. Горящите книги образуваха огромен фойерверк. Такова чудо никой не беше виждал. Али погледна Ибрахим, който не трепна при взрива, а все така яздеше невъзмутимо и дори не се обърна назад.

Когато влезе в сарая, вече се развиделяваше и там, където Черкезица и Чая се вливаха, над баира се показваше слънцето, червено като меден диск. Ибрахим се качи на горния кат на кесиджийската си къща. Толкова много знаеше вече за нея. Когато си легна, извади книгата на Инокентий. Това беше същата онази книга, която преди години приятелят му беше нарисувал и в нея беше описал бойното изкуство на "Ето". Именно нея Йосиф му беше подал заедно с ключа на скрипторията. Тази вечер беше кошмарна за него. Мина време преди потераджиите да се приберат в сарая. Еничарът гледаше как доволните турци отнасят по едно дебело, угоено шиле. Видя и Мустафа Али, той говореше с Али Мюзекки и явно гледаха към кесиджийската къща. Явно касъмовецът искаше да разговаря с него, но Ибрахим не искаше да вижда никого. Къщата беше измислена много умно, отвътре той можеше да вижда всичко, което ставаше в двора, а те не можеха да го видят.

След тази вечер Ибрахим дълго не излиза навън. Нуждаеше се от почивка. От задушаващия дим на скрипторията кашляше лошо и само когато пиеше топло прясно мляко, кашлицата му като че ли олекваше. Али Мюзекки сигурно му беше сърдит, защото не го посещаваше. Може би се сърдеше за това, че го беше повалил на земята. Не знаеше, но нямаше как и да разбере. Все пак прислужници му носеха храна, когато поискаше.

Страшни слухове се разнесоха из Тракия и Родопа за нападението над Араповския манастир. И както често става, мълвата се разнесе като пожар из околните села, но стигна и до Станимака, и Филибе. Едни твърдяха, че зли арнаути, предвождани от славен байрактар, са нападнали манастира. Други твърдяха, че били турски акънджии, от тези султановите. Имаше и такива, които казваха, че нападателите били богохулници българи. Монасите били чули как главатарят им говорел на чист български. Все пак всички обвиниха турците и това беше най-широкото мнение. Чалмаджиите бяха нападнали и опитали да разрушат манастира. "Едва ли се е разминало само с това? – мислеха си хората. – Сигурно са плячкосали всичко." Чу се, че няколко монаси били бастисани, но и един от турците бил убит. Нападателите обаче отнесли трупа му със себе си. Мълвата се разнесе и настрои българите срещу турците.

Отначало всички искаха да видят какво ще предприеме Ибрахим бей, чиито земи бяха най-близо до манастира, но той така и нищо не направи. Как можеше да се иска от турчина да се интересува от това, че някакъв християнски манастир е бил нападнат, част от сградата му опожарена, а едно от помещенията му напълно разрушено.

Колкото и да мислеше, все нови и нови въпроси се изправяха пред него. Така мина доста време. Ибрахим беше толкова зает, че не забеляза какво се случваше с персиеца.

Али Мюзекки беше покосен от коварна болест. Никой не можа да каже от какво е болен. На няколко пъти Ибрахим вика хекимини от Станимака, доведе дори френски лекар от Филибе. Купи му всички изписани илачи. Дори повика ходжа да му почете сури от Корана. Всичко опита, но като че ли смъртта гледаше през очите на стария му приятел. Най-накрая талибът стана толкова зле, че лежеше като вцепенен и не чуваше и не усещаше нищо.

Ибрахим чувстваше вина за случващото се. Вечер той се въртеше в леглото и сънуваше тежки кошмари, обвинявайки се за болестта на персиеца. Заради собствения си егоизъм той не беше обърнал достатъчно внимание на приятеля си. Беше го обидил, беше наранил душата на талиба, подпалвайки скрипторията. Ибрахим искаше да обясни всичко на учения мъж, когото той толкова много уважаваше и обичаше и който му се беше отблагодарил с грижи и преданост, но всичко това сега щеше да прозвучи като оправдание. А и мъжът вече само тялом беше на този свят.