Ятаган и меч исторически роман в пет части пета част битката

Сега той помилва мекото, ухаещо на смола дърво, и като че ли потърси опора от произхода и рода си.

В този момент я видя. Тя вече беше истинска зряла жена, но той я позна. В нея все още виждаше онова лъчезарно и светло дете с главица като слънце, което вървеше зад майка си, мъчейки се да ѝ подражава. Красавица беше Гергина чорбаджийка, но не по-малко красива беше станала Ирис. А и как иначе можеше да бъде след като в себе си тя беше част от майка си и може би от левента Велко Кесиджи. Красавица беше майка ѝ, но и баща ѝ беше силен и красив мъж. Ирис беше взела най-хубавите черти и от двамата. А може би баща ѝ не беше Велко, а брат му Георги. Ибрахим не знаеше. Стройна, тънкокръста, с очи като месечини, а вътре ирисът ѝ светеше като скъпоценен аметист. Отдалеч приличаше на наситено синьо небе или на лазурно море, но само такова, каквото може да бъде Средиземно море край бреговете на Магреба. Когато се вгледа, видя, че синьото преминава в изумруденозелено, като скъпоценен камък – чист и дълбок, с цвят като зелените скатове на Кавказ или тучните високопланински пасища на Родопа планина. Ибрахим беше привлечен от тези очи. Вървеше бавно към жената, но не откъсваше поглед от очите ѝ. Когато се приближи до нея, забеляза, че очите ѝ са пъстри. В тях имаше кафяво, зелено, синьо, жълто, дори черно и червено като че ли имаше в тези очи. Те сякаш бяха сглобени в някаква хаотична мозайка от парченца скъпоценни камъчета. И ако поотделно бяха скъпоценни, сега, събрани и съчетани в този ирис, представляваха уникална и много по-ценна комбинация. Това бяха най-красивите и пъстри очи на света. Той се загуби в тях. Докато гледаше все така омагьосан очите на жената, видя дългата ѝ руса като слама плитка, сплетена до самия ѝ кръст, кръшната снага и красивото лице, с бяла като мляко кожа и оформящите се отдолу гърди, стегнати и красиви като на младо момиче. Това беше най-красивата жена, която беше виждал. Тя беше много по-красива дори от майка си. И ако очите ѝ събираха в себе си цветовете, красотата и благородството на всички скъпоценни камъни, в себе си, като събирателен образ, тя включваше всички жени, в които Ибрахим се беше влюбвал досега в живота си. Цялото ѝ същество излъчваше като ореол невинност и изящество. Ако според Библията хората са направени от кал, то Ирис беше изваяна от порцелан. Тя направи така, че от пръв поглед само събуди в душата му нещо, възкреси някакъв мъглив спомен и отдавна преживян блян. Тази жена олицетворяваше за него любовта. Това чувство, което той не беше изпитвал от десетки години, и което смяташе, че вече никога няма да се върне в него.

Отнякъде се появи едно огромно куче с къдрава опашка и излая срещу него.

– Тихо, Фурия! – сгълча я жената. – Бягай оттук!

Кучето се дръпна назад, но продължаваше да го следи недоверчиво.

Сега той стоеше пред най-красивата жена и най-красивите очи на света и един само неин женствен поглед беше достатъчен да пламнат гърдите му. Не да пламнат, а да загорят с най-големия пожар, който беше бушувал някога в тези гърди, пожар – разрушителен и могъщ. Ибрахим сам се стресна от емоциите си и най-вече от тяхната сила. Опитвайки се да се успокои и да придаде студен израз на думите си, той каза:

– Как те викат, гюзелим? – но всъщност искаше да каже: "Много си хубава, гюзелим (гюзелим – тур. Моя хубавице)!!!"

Жената го изгледа. Едно момченце се приближи към нея и се хвана за полата на сукмана ѝ. Ибрахим насочи вниманието си към детето. Нямаше грешка, това беше отроче на Яне и Ирис.

– Зеница ме викат – отговори жената.

Ибрахим много добре знаеше истинското ѝ име, но искаше да провери дали тя ще бъде откровена с него.

– Теб как те викат, ага? – попита жената на турски. На Ибрахим веднага му направи впечатление как тя говори езика. Говореше изящно и на толкова чист турски, все едно беше родена туркиня. Никъде в България не се говореше толкова правилен турски, нито някой тук можеше да я научи да говори така.

– Можеш да ми говориш на български – каза Ибрахим.

– Говориш много хубаво български – отговори тя.

Той я слушаше и се влюби в гласа ѝ, звънък, някак момичешки и в същото време кадифен, нежен и приласкаващ.

В двора на хана имаше много хора. Чак сега Ибрахим ги забеляза. Всеки от тях се занимаваше със собствените си мющерии, но всички с любопитство изглеждаха турчина, който, макар и с прокъсани дрехи, все пак беше богато облечен и отрупан с оръжия като същински еничар. По някое време към жената се приближи друга жена. Тя беше красива, с чисто и бяло лице. Освен леко къдравата ѝ кестенява коса и кадифените очи, по всичко останало тя приличаше на Зеница. Макар и лишена от изяществото на сестра си, тя беше много красива. Беше малко по-висока и беше взела повече от чертите на баща си, в нея явно имаше повече Шейтанова кръв. Ибрахим веднага се досети коя е тя. Всъщност, когато беше живял в Козбунар, много повече си беше играл с нея – с Божура. Тогава Ирис беше още много малка, почти бебе.

– Как се казваш, ага? – пак попита жената.

В този момент Ибрахим го видя – мъжът, с когото беше разговарял на гробищата. Сигурно той го беше донесъл дотук, след като беше припаднал. Този, когото отначало беше познавал като Йосиф, а сега като...

– Кръстю Каратозев – каза еничарът.

Жената се извърна и разбра, че мъжът не се казваше така, а говореше на мъжа зад гърба ѝ, явно го познаваше. Тя така и не разбра как се казва мъжът, стоящ пред нея. Кръстю обаче се наведе напред и ѝ прошепна нещо в ухото. После тя с видимо променен тон каза:

– Ибрахим ага, Кръстю се е погрижил за коня ви, въпреки че не е било лесно. На къде бяхте тръгнали, ага?

– Кой ден сме днес? – попита агата.

– Но, вие бяхте в несвяст не повече от един час. Така че е същият ден, в който сте разговаряли.

– Не, не, аз питам коя година е?

Въпросът на агата силно озадачи жената, но тя каза:

– Пролетта на 1744 година.

Ибрахим беше разбрал това, което му трябваше. Значи годината беше 1744, това означаваше, че в момента е на 53 години.

– Болен ли сте от нещо, ага? – попита пак жената.

– Не, не съм болен.

– А накъде сте тръгнали така въоръжен?

– Бях тръгнал за Станимака.

Зеница искаше да попита и за работата, но не беше прието жена да пита за работата, която е тръгнал да върши някой мъж.

– Като гледам коня ви сигурно сте много богат, ага? Конят ви, макар и стар, е много хубаво животно!

– Много своенравно – допълни Кръстю.

– Да, да това е Арабкан. Тръгнал съм към Станимака по мющерии.

Жената оглеждаше Ибрахим с неприкрит интерес. Тя го гледаше така все едно, че ще го купува. Той чувстваше мнителния ѝ и невярващ поглед.

– По мющерии казвате? А не сте ли вие Ибрахим ага, този, чиито земи като в клещи стискат нашето землище?

– Да, аз съм този Ибрахим – чак след като отговори, той се сети, че може да хитрува. Той наистина беше минал оттук случайно, но съдбата му беше предоставила възможност да бъде близо до бащиния си дом и до семейството на брат си. Спомняше си, че някога основната му мисъл беше как да си върне бащиния имот и да присъедини земите на Боляровия хан към каазата си. Сега стоеше в двора на бащиния си дом, а душата му копнееше да остане още малко тук. Това беше нещото, което сега желаеше най-много и беше забравил всичко друго. Та той беше законен наследник на хана и на цялото землище около него. Така беят реши да хитрува и да остане още малко тук.

– Чувствам се зле, стопанке, не ще мога да продължа, може ли да остана за малко в хана и тази нощ да пренощувам при вас?

– Остани, ага! – съгласи се ханджийката. В този момент Кръстю се наведе към нея и зашепна нещо трескаво в ухото ѝ. Личеше си, че тя не бе съгласна с него. Скоро се видя досадата, която се изписа на лицето ѝ. Тя дори се скара на Кръстю, после се обърна и усмихвайки се, като на себе си каза:

– Ибрахим ага, моят прислужник казва, че вие сте самият Сатана, вярно ли е?

Ибрахим съвсем сериозно погледна Кръстю, от което младият мъж го побиха тръпки, а после погледна и тази, която сега се наричаше Зеница. Осанка имаше ханджийката, личеше си, че е от чорбаджийски сой.

– Не съм Шейтан! – каза Ибрахим и в този момент се сети, че самата тя е от рода на Шейтаните.

– Ясно, ясно, че така ще рече! – развълнуван го прекъсна бившият монах. Беше очевидно, че човекът се страхува от турчина. – Стопанке, не го оставяй тук! Само нещастие може да ни донесе Лукавият! Естествено, че ще отрече, че е Сатаната! Не го оставяй, той ще ме убие! Той вече знае, че знам! Господарке, моля те!

Картината явно беше интересна за гостите на хана, защото те спряха и започнаха да се събират, за да видят какво става.

Това много ядоса ханджийката и тя каза:

– Върви веднага в обора! А ти, ага, остани за тази нощ! Добре си дошъл! И не плаши повече прислужника ми!

Ибрахим влезе в хана. Познаваше всичко много добре, нищо не се беше променило. Сложи джерида под един нар до стената, като направи така, че да го прикрие. Там остави кожената чанта с книгите и всичко, което носеше със себе си. Искаше да свали всички оръжия от себе си, но не можеше. В силяха му бяха втъкнати камите, които бяха много скъпи, и не можеше да ги остави без надзор. Пищовът беше зареден и също не можеше да го остави, а зулфикр носеше, защото не можеше да се раздели с него. Така тежковъоръжен той започна да се разхожда. Всяка стъпка, която правеше, като вълна събуждаше спомените в него. Той ходеше като отнесен и сякаш не беше тук. Наистина, той ходеше по тази земя, но главата му беше в облаците, но не истинските облаци, а тези на спомените. Бавно обиколи двора, отиде и седна на хармана. Някога тук се беше борил с Яне, тук дядо му и баща му го бяха учили на пехливанска борба. Той стоеше, а пред очите му бяха майка му, баба му и цялото му семейство от едно време. Сърцето му плачеше, то копнееше за онова време. През цялото време не беше на себе си.

Фурия го следваше по петите. Отначало тя не го харесваше, но с времето като че ли свикна с него.

Спомни си онази вечер в Персия, когато двамата с шейхюлисляма Иенишехирли Абдаллах ефенди бяха разговаряли за Боляровия хан. Тогава мавляна му беше казал, че Боляровия хан е само един копнеж, но не съществува. Ибрахим, макар да му вярваше, не беше подозирал колко прав е бил мъдрият старец тогава. Чак сега разбра. Копнежът и реалността се бяха слели и като че ли през цялото време, когато не е бил тук, е имал връзка с това място. Сега чувстваше тази връзка. Защото копнението е един застинал миг или картина, а сега той виждаше себе си и родния си дом в развитие, някак извън времето, като че ли времето не съществуваше тук и той можеше да се върне към всеки момент от миналото си. Мина много време преди да разбере, че докато се връща в спомените си, е все така в копнението. Трябваше да се върне в настоящето и едновременно да бъде в копнежа си.

Въпреки че опитваше да прикрие чувствата си, не му беше лесно. Спомените го караха да се държи като луд. Единственото, на което еничарът разчиташе, за да не бъде разкрит, беше това, че сигурно никой не му обръщаше внимание. Това обаче не беше така. Два чифта очи го следяха където и да отидеше, каквото и да направеше. Каквото и да му казваха хората и както и да се опитваха да го успокоят, вътре в себе си Кръстю знаеше, че този мъж е Дяволът. В нито един момент не изпускаше от очи турския ага. Веднага му направи впечатление, че мъжът се държеше така, сякаш познаваше всичко наоколо. Държеше се така все едно вече е бил тук и всичко му е добре познато. Това не убягна от окото на бившия презвитер. Той беше много внимателен, защото знаеше, че Дяволът е тук заради него. Той го беше изкушил, беше го накарал да излъже и предаде, да унищожи делото на учителя си и на хиляди книжници преди него. Този мъж беше олицетворение на Злото.

Освен очите на бившия проигумен, Ибрахим беше следен от още едни не по-малко бдителни очи. Това бяха очите на Зеница. Тя също не изпускаше от поглед турчина. В него имаше нещо познато. Външният вид на мъжа беше окаян, той не приличаше на ага, а на беден турски селянин. Личеше си, че е доста стар и много преживял. Беше много слаб. Имаше обаче нещо в поведението на мъжа, което показваше сила и заплаха, личеше си, че някога той е бил властен и могъщ. В изпънатото му тяло прозираше осанката на военен. Това, което се стори познато на ханджийката, обаче бяха очите на турчина. Те ѝ бяха познати отнякъде, но откъде?

Вниманието на Зеница не беше породено от думите на прислужника, макар това да я притесни още повече. Тя не го показваше, но вътрешно беше много притеснена. От много години тя и сестра ѝ познаваха Кръстю и баща му, но за пръв път го виждаше в такова състояние. Явно имаше причина за всичко това. И все пак самият Кръстю беше спасил турчина, след като той беше припаднал на гробището. Това, което я накара да внимава с новия гост на хана и да го дебне, беше табанджията. Още когато Кръстю донесе тялото на мъжа, тя го освободи от тежкия кожен силях, който го беше пристегнал. Докато го сваляше, веднага забеляза дръжката на табанджията. Този пищов тя не можеше по никакъв начин да сбърка. Хиляди пъти го беше виждала да се подава от пояса на мъртвия си вече мъж. Не! Тя не можеше да обърка тази дръжка! Много добре познаваше месинговия тел, който красиво изписваше листенца и орнаменти по цялата дръжка. Но не бяха само инкрустациите, тя познаваше всички белези и нишани по него. Огледа внимателно пищова. Грешка нямаше. Това беше пищовът на Яне, подарен му някога от Кара Тозю. Тя много пъти беше чувала историята за битката при Караджов камък и това как Кара Тозю – бащата на Кръстю, подарил пищова си на Яне. После, докато вадеше и останалите оръжия от силяха, тя извади камата на Яне. Най-красивото и скъпо нещо, което беше виждала, а тя в харема на султана беше виждала най-големите богатства на света. Тази кама беше толкова красива и скъпа, че единствено султанът беше достоен за нея.

Какво беше станало? Откъде този мъж имаше камата и пищова на Яне? Тогава тя се сети за слуховете, които се носеха, че Яне бил убит от турчин. Дали пред нея не лежеше убиецът на мъжа ѝ? Какво искаше той? Защо беше тук? Какво беше правил на гробището? Може би гузната му съвест го беше изпратила да види гроба на този, когото беше убил. Сега мъжът беше тук. Ханджийката искаше да знае, беше жизненоважно да разбере всичко това. Не биваше да изпуска мъжа от поглед. Животът ѝ, този на детето ѝ и на сестра ѝ зависеха от това. Колко много ѝ липсваше сега Яне или поне Кара Тозю да беше тук. На няколко пъти тя посегна да бастиса турчина, но се спря. Не можеше да убие лежащ безпомощен човек. По-добре беше да го държи тук, за да може да го следи и контролира.

От много време турчинът стоеше и гледаше хармана. Зеница се питаше какво ли става. Защо Кръстю го беше нарекъл Шейтан? Тя си спомни, че баща ѝ беше от рода на Шейтановите от Козбунар. Нейното рождено име беше Ирис, после в Истанбул я бяха нарекли Чичек, което означава цвете, а по-късно самата тя се беше нарекла Зеница. Не искаше хората да знаят, че тази, която преди време турчин отвлече в харема си, днес е ханджийка на Боляровия хан. Не искаше малкият ѝ син Иван някога да разбере коя е майка му и какво е било истинското ѝ име. Зеница си мислеше всичко това и за миг бе престанала да вижда турчина, макар очите ѝ да бяха насочени към него. Тя се сепна и излезе от вцепенението, в което беше изпаднала, чак когато видя Кръстю, който внимателно се приближаваше до седналия турчин. Ханджийката се притесняваше да не би Кръстю да направи някаква глупост. Беше видяла колко въоръжен ходеше агата. Разбира се, още докато той беше в несвяст, тя бе извадила барута от пищова и беше сипала вътре трици. Така пищовът не можеше да гръмне и да убие някого. Тя знаеше, че мъжът ѝ преди много години беше открил, че когато в пищова, вместо истинско плътно оловно топче, се постави кухо, това прави изстрела много по-опасен. Защото това топче, след като удари човека, се смачква, прави огромна дупка в тялото му и го изхвърля назад, така дори да е замахнал, да не може да посече. В този пищов Яне винаги носеше кух куршум. Тя го провери, но куршумът не беше кух. Кръстю се приближи до Ибрахим и двамата започнаха нещо да говорят. Зеница се приближи още малко, така че да може да чува всяка дума от разговора.

– Колко самотно изглежда харманът, когато е празен – каза турчинът, а ханджийката се учуди на темата, на която двамата мъже разговаряха и на спокойния начин, по който говореха.

– Той не е самотен, а е в очакване на новата жътва и вършитба.

– Празен и самотен – повтори турчинът като че ли не чуваше аргата.

– Празен и самотен – пак повтори. – Някога на един такъв харман си играехме с брат ми. Колко много го обичах и какви хубави игри си измисляхме...

– Какво стана с брат ви? – поинтересува се Кръстю.

Ибрахим само махна с ръка. Не искаше сега да си спомня за Яне, но пък и не можеше да си забрани.

– Нищо не стана – каза най-после. – Кръстю ефенди, борил ли си се някога? – въпросът беше изненадващ и нямаше връзка с разговора досега. За миг бившият презвитер се обърка. Ибрахим много добре знаеше, че отговорът ще бъде "Не", защото послушниците в манастира ги вземаха от най-ранна детска възраст и нямаше къде и кога да се е борил. За негово голямо учудване обаче отговорът беше "Да".

– Какво, борил си се? – еничарът не може да сдържи учудването си. За момент той изпита някакво раздразнение. Отначало имаше желание да се бори, за да си спомни още по-добре Яне и онези години. Искаше да се побори, за да отдаде заслужена почит към брат си, като че да възроди онези отдавна отминали дни. "Сигурно се е борил с децата" – помисли си Ибрахим. За миг бойният плам се разгоря в гърдите на еничара. Той щеше да даде урок на този млад мъж, който през живота си не беше вършил нищо друго освен да прислужва и не е виждал нищо друго освен молитви и примирение. Подразни го самочувствието му, че някога се е борил. Ибрахим поиска да го унижи. Беше го подразнил и когато пред всички се беше държал като луд и го бе обвинил, че е Сатаната. Сега воинът в Ибрахим се събуди и той искаше мъст и да постави мъжа на мястото му. Вярно, че аргатът беше много по-млад от него, но той беше Ибрахим Селяхаддин, той беше еничар и велик воин, а това момче беше слабичко и страхливо.

– Искаш ли да се поборим? – попита Ибрахим и се изправи, за да се приготви и да разпаше силяха си. Той искаше да постави аргата пред свършен факт и нямаше да приеме неговия отказ. Тук, на този харман, се беше борил като дете. Тук Яне и той се бяха въргаляли, опитвайки се да си докажат кой е по-силен. Това бяха първите му спомени за напън. Напън до края на силите му, напън до пълно изтощение. Оттук беше започнало това, че целият му живот беше минал по този начин. Цял живот сблъсъци и срещи, съревноваване и доказване. Винаги трябваше да бъде най-силният, най-смелият и най-добрият. Където и да отидеше, трябваше да побеждава, да предизвиква най-добрите и да победи или да умре. Чувстваше, че днес няма да загуби. Днес беше ден за поредната победа в живота му. Щеше да победи сина на Кара Тозю така, както беше убил баща му, със замах, с един удар, без дори да се умори. Ибрахим вече загряваше, а Кръстю все още седеше и се чудеше какво да направи. Агата беше турчин и дори и да победеше, можеше само да си навлече омраза и неприятности. Освен това той беше старец, беше гост на хана и законът на гостоприемството изключваше това да се борят. Щеше да стане много лошо, ако го победеше или наранеше, а и много добре си спомняше думите на ханджийката да стои далеч от него. Сега Кръстю седеше на одъра, на който допреди малко беше седял Ибрахим ага, и се чудеше какво да прави.

– Хайде, ставай! – каза агата.

Мъжът обаче все още седеше и не предприемаше нищо. Тогава Ибрахим се приближи и го ритна в гърдите. Не го ритна силно, а по-скоро го бутна назад на земята. Колкото и да беше търпелив, Кръстю се ядоса. Рязко се изправи. Не искаше да се бие с този старец, но той се опитваше да го унизи. Без да мисли, мъжът рязко се приближи до турчина, "гмурна" се и хвана краката му. Кръстю беше чувал, че турците обичат да се борят и го правят добре, но този старец беше на преклонна възраст. Той също явно имаше самочувствие, че може да се бори, но сигурно само беше виждал пехливани да се борят. На Кръстю му беше ясно, че ако беят някога въобще се е борил, пехливаните са се предавали и не са искали да му счупят хатъра. Той обаче нямаше да направи това. Преди още ханджийката да успее да изпищи, Кръстю повдигна с изправени ръце тялото на агата високо над главата си. Колко леко беше тялото на стареца, стори му се като шушулка. Не се замисли нито за миг, а с всичка сила го стовари върху степаната земя на хармана. Старецът измяка и застина. В този момент Зеница изтича отнякъде, сгълча Каратозьовия син и го натири да си ходи. После проплака силно, защото знаеше, че старецът е пребит, а това щеше да им донесе големи главоболия с властите. Жената бързо и скришом извика Божура и двете завлякоха тялото на мъртвия, както мислеше отначало, ага в стаичката, в която беше лежал само допреди няколко часа. За нейно успокоение мъжът беше много лошо ударен и в несвяст, но жив. Божура се зае да се грижи за него, а самата Зеница се опитваше да намери Кръстю, за да го изпрати веднага някъде далеч от хана и да го успокои, че турчинът е жив. Тя самата не се сещаше къде може да отиде, но трябваше веднага да се махне от тук. Ханджийката познаваше цялата история на Кръстю, той беше сирак, никога не беше познавал майка си и те двете с Божура го бяха отгледали, а откакто Кара Тозю беше убит, беше останал съвсем сам на света.

Кръстю ходеше като зашеметен. Той също беше помислил, че е убил турчина. За него не беше никак чудно, че победи турчина. Та той беше толкова слаб, че сутринта беше припаднал без никой да го закача, как нямаше да го победи? Кръстю цял живот се беше борил. Отначало на борба го беше учил баща му. Кара Тозю знаеше борбата на Бимбелови, защото произлизаше от този род. Самият Яне Боляров му беше показвал хватки и го беше учил, а всички знаеха, че е. Ставал три пъти башпехливан. Това означаваше, че поне три години е бил най-силният борец на света. Яне можел да стане още веднъж башпехливан, но коварен заговор го изпратил в затвора и така той не можал отново да защити титлата си. Той бе победил най-известния някога пехливан в целия свят

– Кая башпехливан. Яне също му беше показвал как да се бори и му беше завещал, ако нещо се случи с него, именно той – Кръстю, да учи детето му на Боляровата борба и мурафети. Това беше докато Кръстю Каратозев беше извън манастира. Колкото и да бе чудно, в манастира неговият духовен наставник също можеше да се бори и то не лошо. Може би, защото се познаваше с Яне, Инокентий също знаеше Боляровата борба. Когато се запознаха, той също го учеше как да тръшка хората в земята след като ги вдигне. Игуменът знаеше още нещо, което наричаше "Ето". Той научи Кръстю как да удря, да рита и да прави така, че човека да го боли само като го докоснеш. Така, където и да отидеше, младежът беше учен да се бие, да бори, да удря и да рита. От къде на къде този турчин си мислеше, че може да го победи, какво като е Дяволът?

Минаха няколко дни. Кръстю отдавна вече не беше в Боляровия хан. Зеница се успокои малко, защото никой не дойде да потърси агата, а Божура все така се грижеше за стареца, който лежеше ни жив, ни умрял. На няколко пъти ханджийката искаше да сложи край на живота на турчина, който може би беше убил мъжа ѝ, но не смееше, защото, ако старецът умреше, веднага за това щяха да обвинят младия аргат. Така сега те бяха принудени да се грижат и да треперят над живота му.

Мина време, турчинът се изправи и дори проходи. Той се хранеше много добре. Три пъти на ден стопанката му даваше да яде и той с апетит изяждаше всичко. С времето здравето му укрепна, той понапълня малко, бръснеше се редовно и започна да изглежда все по-добре. Явно някога старецът е бил силен мъж, защото с времето придобиваше все по-заплашителен и страховит вид. Зеница все повече започваше да се тревожи за живота на хората, които обичаше. Колкото по-силен ставаше агата, толкова по-трудно щеше да бъде на двете жени и детето да се защитят от него. Дори Фурия нямаше да им помогне. Ханджийката с тревога наблюдаваше как силите на агата се възвръщаха. Отначало се притесняваше, че той ще потърси Кръстю, за да му отмъсти, но турчинът се държеше така сякаш не си спомняше нищо от това, което беше станало на хармана. Изглеждаше така все едно не бърза за никъде и е щастлив да остане тук. По цял ден обикаляше и като че ли се наслаждаваше на престоя си в хана. Поведението на Ибрахим все повече озадачаваше Зеница. Един ден тя му показа черквата на Болярови и от този момент той всеки ден вземаше ключа и я посещаваше. Това също много я озадачи. Не беше нормално мюсюлманин да посещава християнски храм.