Ятаган и меч исторически роман в пет части пета част битката

"Откога ли е болен талибът? – питаше се Ибрахим. – Дали гледката на изгарящите книги и горящата като факла скриптория не го беше поболяла?" Егоизмът му беше попречил да види, че приятелят му е болен и има нужда от подкрепа. А може би тази болест се е била загнездила отдавна в тялото или в душата на Али ага? Ибрахим се мяташе от самообвинение до самосъжаление. Беше толкова нещастен и опитваше да направи всичко, за да излекува по-бързо учения.

Една ранна утрин персиецът замина в отвъдното и Ибрахим се раздели с още един добър приятел. Душата му опустоша съвсем. Така почина още един човек от сектата на Махди, сега оставаха само тримата: той, Неджиб и Хъкъ. Всъщност еничарът нямаше никаква представа какво става с младия турчин в Стамбул и дали Неджиб е все още ага на еничарите.

Отново се затвори в себе си и в кесиджийската къща. Единственият човек, който го обичаше и му служеше за връзка със света, си беше заминал и то може би с голяма негова помощ. Ибрахим отново престана да спи. Не се бръснеше. Понякога се сещаше за завета на Вълчан, но сега не му беше до никакви завети. Смъртта и лудостта гледаха от очите му. Само един пръст беше останал, който да го кара да се държи за живота. Ибрахим знаеше, че ако се откаже от живота и поиска, ще умре. Сега това му се струваше толкова естествено. Той беше най-самотният човек на света. Всичките му любими хора вече бяха мъртви. Еничарът като че ли беше зла прокоба за всички, които го обичаха. Беше живял твърде много на този свят, беше видял много смърт и той самият беше убивал много пъти. Душата му беше преживяла твърде много неща само за един живот. Той копнееше за почивка. Искаше Аллах да го приеме при себе си. Защо Всемилостивият отлагаше и го подлагаше на мъки? Не искаше повече да живее, да се бори и да постига каквото и да е.

Този живот вече не можеше е нищо да го изкуши. Беше видял и опитал от всичко. Беше се наситил на всичко, беше имал слава и богатство, бяха му се случили толкова интересни неща. Беше обиколил света, беше имал прекрасни приятели и беше надживял всички. Светът отвън бе непознат за него. Тези, които обичаше и с които се чувстваше добре, вече не бяха живи. Сега светът се населяваше от непознати за него хора. Той беше сянка от миналото. Самоубийството беше забранено в исляма и в християнството, но Ибрахим все по-често се "хващаше", че си играе със зулфикр и се радва на съвършенството на неговото острие. Започваше все по-често да си говори с Втория меч на исляма.

Аргатите и хората, които работеха в конака, с времето се разбягаха, разотидоха се по родните си места. Повечето от тях никога не бяха говорили с господаря на имението. Те познаваха и се подчиняваха на Али ага, но откакто чужденецът почина, беят като че ли полудя. Той се затвори в къщата си и не излизаше, нито искаше някого да вижда.

Отначало опустя конакът. Последен го напусна старецът, който се беше грижил за Бурак, а по-късно и за Арабкан. Чак след като и той си тръгна, Ибрахим излезе от къщата. Изглеждаше страшно. Еничарът затвори портата на конака отвътре и обикаляше двора и сградите като сянка. Грижеше се за Арабкан, гледаше да има какво да хапне и той и нищо повече не го интересуваше.

Така минаха няколко години. Каазата все още принадлежеше на полуделия бей. Селяните обаче сами си бяха разделили земята и така преживяваха. Официално всички знаеха, че земята и всичко около тях принадлежи на бея, но зла болест мъчеше Ибрахим и той живееше също като дервиш. Никой не вярваше, че турчинът някога ще се оправи, а той нямаше кадъна или харем, които да се грижат за него, явно нямаше и наследници. По всичко си личеше, че беят е сам на света. Никой не знаеше какво ще стане в бъдеще и понеже техният господар не можеше да се грижи за тях, те решиха да се погрижат сами за себе си. Плащаха си данъците към султана, но към бея – не. Той и без това клетият явно не се нуждаеше от нищо на този свят. Мюсюлманите уважават лудите и явно никой нямаше да посмее да посегне приживе на имота на му.

Дните и нощите се сляха за Ибрахим. Той беше загубил чувствителност за времето. Не знаеше откога е така. Много често не знаеше къде се намира. Не помнеше коя година е, както и той самият на колко години е. Постепенно дрехите му се протриха и прокъсаха. Не се къпеше, ходеше облечен с дрипи, а и спеше в завивки, подобни на скъсан конски чул. Най-скъпото нещо, което имаше, беше Арабкан. Той го пускаше свободно да обикаля из обраслия с трева двор. Конакът малко по малко се рушеше. Ибрахим се учудваше колко бързо се руши и обрасва с храсти и трева една къща, когато в нея не живее никой. Отначало му беше странно да спи сам в опустелия и зловещ конак, но с времето свикна. Притесняваше се да не го нападнат разбойници. Слухът обаче за суровия ага, полудял и останал сам, явно ги държеше надалеч.

Една сутрин Ибрахим се събуди, излезе от кесиджийската къща, протегна се и погледна слънцето. Тази сутрин виждаше нещата по нов начин. Даде си сметка как изглежда. Беше облечен като просяк и живееше в някакви руини. Огледа конака. Всичко беше обрасло във висока трева и тръни, а конакът без къщата, в която живееше, беше порутен и разкривен. В целия обор беше останало само едно животно – Арабкан. Някаква нова сила се беше появила у еничара и пораждаше у него желание за живот. Ибрахим влезе в кесиджийската къща, но не се качи нагоре по тясната, вита, дървена стълба, а отвори вратата вдясно. После по дълъг и тесен коридор стигна до голямо помещение, което служеше за кухня. Отвори капака на щерната. Водата в нея не беше от извор, а явно се процеждаше от някоя от реките, които се намираха близо до конака. Ибрахим не знаеше точно от коя, тъй като конакът се намираше на равно разстояние от двете реки, които малко след това се сливаха и продължаваха като река Сушица, а после се вливаха и в най-голямата българска река Марица.

Ибрахим се наведе и в този момент видя отражението си в гладката мастилена повърхност на кладенеца. Лицето му изглеждаше страшно. Брадата му стигаше до средата на корема. Той се изми и се разгневи на себе си.

В този ден Ибрахим се избръсна и изкъпа. Почисти цялата къща. Изтри гърба на Арабкан със суха слама и го приготви за езда. Докато търсеше дрехи, които да облече, откри в един от сандъците джерида, пушки и пищови, както и двете ками. Пари не откри. В дъното на сандъка намери книги: Тайната книга, книгата за "Ето" и други. Като че ли паметта бавно започна да се възвръща в главата му. Всичко, което се беше случило през последните години, го караше да се ядосва на себе си. Чувстваше глад, беше изпосталял, трябваше да напълнее. Когато се обръсна, отново се огледа в повърхността на щерната. Лицето му беше страшно, бузите му бяха хлътнали, а кожата му бе увиснала и тънка като пергамент. Погледна се и не се позна. Някакъв стар измъчен мъж се оглеждаше във водната повърхност. Колкото и да се опитваше да разбере от колко време беше изолиран от живота, не можеше да си спомни. Не можеше да си спомни и на колко години е.

Трябваше да промени нещата. Искаше да се бори. Спомни си за завета на Вълчан войвода, за това, че е Махди, и много други неща. Колкото повече си спомняше, толкова повече се увеличаваше желанието му за борба и живот. Аллах не беше пожелал да го прибере, така че по някакъв начин трябваше да продължи да живее. Сети се и за още нещо. Той имаше дълг. Дълг към един човек, който беше направил много за него и когото той беше забравил. Единствен той можеше да се погрижи за спасението на душата му. Беше дошло време за изкупление на греховете му. Струваше му се, че се намира на вододел, досега беше вършил грехове, а сега трябваше да ги изкупи. Мислеше за това, че трябва да започне нов живот. Най-накрая за него беше дошъл Видов ден. За скрипторията и манастира вече нищо не можеше да направи, но му се струваше, че ако направи добри дела към други хора, ще изкупи част от вината си и ще облекчи съвестта си.

– Ти! – с треперещ глас каза еничарът. Спомените от онази нощ нахлуха в него и го разтресоха. И без това посещението на гробищата го беше изпълнило със спомени.

– Ти? – явно монахът чак след като чу гласа му се сети кой е.

– Какво правиш тук? – попита Ибрахим. – И защо не си с расо и брада?

– Ибрахим ага, какво правите тук? – почти едновременно с него попита мъжът.

Ибрахим се беше разстроил и докато се молеше пред гроба на майка си и баща си, в очите му се бяха появили сълзи. Отначало той се беше подразнил от това, че друг човек точно в този момент влиза в гробището. Той беше еничар и не беше свикнал хората да виждат чувствата и тъгата му. От момента на девширмето това беше най-важното нещо, което всеки еничар научаваше, че не бива никога да показва слабост и чувства. Еничарът трябваше да бъде като скала и никога да не се влияе от чувствата си. Всяка слабост и разколебаване се наказваха от живота. Сълзите бяха най-големите предатели. Ибрахим се учуди, той мислеше, че изворът на неговите сълзи вече е пресъхнал и вече никога не ще заплаче, но ето, че в тях се беше появила издайническа влага. А когато разбра, че това ще види и друг човек, той се настрои срещу него и в същото време се ядоса на себе си. В последно време два пъти се бяха появявали сълзи в очите му – сега и когато беше при умиращия Инокентий, и в двата пъти Йосиф ставаше свидетел на това.

Колкото и да беше странно, когато беше клекнал пред християнските кръстове, устните му бяха зашепнали християнски молитви. Той беше мюсюлманин, но тук, на Боляровото гробище, пред гробовете на предците си, не можеше да произнесе мюсюлманска молитва. Някак естествено устните му зашепнаха на български. Те мълвяха молитви, които не беше произнасял от много години. Той мислеше, че отдавна ги е забравил и беше сигурен, че на друго място едва ли щеше да си спомни думите. Но тук, пред тези гробове, думите сами идваха. Молитвата извираше от паметта му и той само я изричаше.

– Аз минавах оттук и реших да се отбия – каза беят. – Исках да видя какво е това тук.

– Чух, че сте болен, Ибрахим ага – каза мъжът, като че ли малко по-спокоен.

Ибрахим се усмихна незабелижимо. Беше гладен и много отпаднал, но човекът пред него му беше толкова интересен.

– Болен или луд? – каза той с тънка ирония.

– Всички говореха, че не сте добре с главата. Аз на няколко пъти идвах до сараите ви, но те бяха залостени отвътре и нечий глас ме прогонваше.

– Защо си ме търсил? – попита еничарът.

– Търсих помощ, Ибрахим ага! Не можех да живея с мисълта за това, което направих през онази нощ! Колкото пъти погледнех полуизгорялото крило на книжниците и руините на скрипторията, толкова пъти душата ми се раздираше от тъга и гузна съвест! Не успях да преглътна греха, който сторих, и вовеки осъдих душата си на адови мъки! Адът за мен започна от онази нощ!

Не можех да издържам повече в манастира, ага! Макар да бях проигумен и презвитер, в един ден взех една бохча, отрязах косата и брадата си и отново станах окаян светски човек! Огънах се, не беше по силите ми да продължа да бъда духовник! Душата ми се оказа слаба за греховете и изкушенията, на които я подложих! Сега пред вас стои един окаяник, без дом и подслон в тоя живот.

– А какво правиш тук, на гробищата? – попита Ибрахим.

– Единственото място, където можех да отида и което познавах освен манастира, беше тук наблизо в един хан.

– В Боляровия хан ли живееш сега? – попита еничарът.

– Да, ага, добра и благородна е ханджийката, та ме подслони. А и мъжка ръка няма в хана, та помагам по малко.

Ибрахим стоеше и се чудеше как ли изглежда в момента Ирис. Дали въобще това беше тя? Дали е вярно, че е била омъжена за Яне и има дете от него? Как ли изглеждаше ханът? Дали се беше променил много?

– А защо си тук? Стори ми се, че се криеш от някого или нещо? – пак попита Ибрахим.

Въпросът явно не се хареса на Йосиф, защото той се намръщи, после Ибрахим се сети нещо и сам прекъсна Йосиф, без да му остави време да отговори.

– Всъщност Йосиф е монашеското ти име, нали?

Мъжът кимна.

– Нали си кръстен на Йосиф Брадати? – продължи да пита беят.

Сега вече Йосиф беше изумен.

– Откъде знаете, ага? Да, наистина съм кръстен на Йосиф Брадати, един презвитер, книжник и духовен учител на моя учител игумена Инокентий.

Ибрахим беше уцелил, но реши да продължи в опита си.

– А преди теб игуменът имаше ли друг любимец?

Мъжът пред него беше вдигнал вежди от явно изумление. Той успя само да промълви:

– Да, истина е.

В клетника се затвърждаваше представата, че мъжът пред него е не само могъщ и богат владетел, но е надарен с голям ум и знае много неща, които само малцина знаеха. Откъде някакъв си турчин и то, който не го познаваше, знаеше всичко това? Тук имаше някаква мистерия.

– Името на предишния доверен човек на игумена не беше ли Пафнутий?

Стон на учудване се изтръгна от гърлото на човека. Сега той беше сигурен, че мъжът или е брат на Инокентий и е бил негов най-доверен човек, или е някакъв демон и тъмен дух. Дали не беше Дяволът? А и тази твърде странна среща тук на гробищата. Какво правеше Ибрахим ага тук, на християнски гробища? Дали Лукавият не го беше последвал до тук, където беше най-уязвим, и не беше дошъл да го изкуши?

Чак сега нещата му се изясниха. Наистина, какво можеше да прави един мюсюлманин на християнски гробища? Ако не грешеше, той беше видял агата да се моли и може би да мълви християнски молитви. Не беше ли това много странно? Не беше ли именно Ибрахим ага човекът, който го изкуши предният път и го накара да направи едно толкова мерзко и богохулно дело – да предаде манастира на огън? Йосиф беше оставил портите отворени, с което беше осъдил на смърт няколко братя книжници, а скрипторията – на пълно разрушаване. Колко сляп е бил през цялото време. Разбира се, този, който сега стоеше пред него, беше самият Луцифер, Злото, онзи, който се изправя пред Господа нашия бог Исус Христос, той беше самият Антихрист.

Ето защо мъжът знаеше толкова много. Това вече не учудваше бившия проигумен. Сега трябваше да не се издава, че е разбрал истината и да внимава да не го подлъже пак Лукавият.

Гърбът му настръхна. Среща с Дявола на гробищата. Знаеше, че Лукавият може да приема всякакъв образ и да изкушава. Беше чувал, че често приемал образа на красив мъж или жена, но явно можеше да бъде и стар човек, а какво по-естествено от това да приеме образа на друговерец. Та нали другите религии, освен православното християнство, бяха създадени именно от него, за да объркват и отклоняват душите на наивните духом.

Сега трябваше да се държи нормално и да не се издава.

– Ако името ти не е Йосиф, как те зоват сега? Как е светското ти име?

– Кръстю е рожденото ми име. Така ме наричаха преди да се покалугеря, така ме наричат и сега.

– Кръстю – повтори агата, а после пак изрече името му. – Кръстю. А що дириш тук, Кръстьо?

Кръстю много добре знаеше, че Лукавият знае и няма смисъл да лъже, затова отговори:

– Тук почиват костите на баща ми.

Ибрахим се сепна от думите на мъжа. Нима беше чул добре? Едва се удържа да не покаже учудването си. Момчето наистина беше казало, че тук почива баща му. Дали не бе чул грешно, или то лъжеше?

Можеше ли да се окаже, че Кръстю му е някакъв роднина? Ибрахим трескаво започна да пресмята. Може ли пред него да стои негов брат, който той не познава? Инокентий нищо такова не му беше споменал. Не! По скоро мъжът лъжеше, но защо?

За да го изпита и от любопитство и съчувствие, Ибрахим попита:

– В кой гроб е положен баща ти?

Ако мъжът лъжеше, сега щеше да се разбере. Той щеше да покаже грешен гроб или да се поколебае. Това обаче не се случи. Без никакво колебание мъжът отиде и застана пред гроба на Кара Тозю и каза:

– Тук са костите на баща ми.

Черна пелена се спусна пред очите на еничара. Той погледна мъжа.

Наистина, в него имаше нещо от чертите на мъжа, чиято глава беше отсякъл само с един удар. Така стояха синът, а срещу него убиецът на баща му. Тежка мъка сви сърцето на Ибрахим. Някой като че ли го хвана за гърлото и стискаше, стискаше... Устата му беше пресъхнала, опита се да вдиша, но гърлото му беше стегнато в тази хватка и само изсвистя. Коленете му се подгънаха. Той направи отчаян опит да се овладее, но не успя и под напора на емоциите и всичко, което му се случваше, поради глада и това нещо, което стискаше гърлото му, той рухна тежко на земята.

– Кръстю Каратозев – успя да промълви само еничарът.

После не си спомняше нищо. Някакви далечни гласове и шепот. Далечни разговори, отнасящи се не за него и някакво движение. Някой го носеше на ръце. Главата му отпусната се клатушкаше ту наляво, ту надясно.

Когато отвори очи, откри, че е вперил поглед в тавана. Чуваше гласове и приятния шум на шетня. Този шум му беше добре познат още от времето, когато беше дете. Нямаше сили да изправи глава и да се огледа, затова все така лежеше и слушаше шумовете. С приглушен тон някаква жена сгълча дете. То отговори нещо с неразбираемия си детски гласец, но си личеше обида. После друг човек шепнешком питаше нещо. После вратата се хлопна. Той все така лежеше и с неподвижните си широко отворени очи гледаше измазания в бяло таван. Беше толкова слаб, че нямаше сили да мисли, нито дори да затвори очи.

Скоро някаква жена със забрадка се надвеси над него. Ибрахим беше толкова отпаднал, че дори не можеше да отклони поглед и да огледа жената. Тя повдигна главата му и скоро някаква живителна течност се разля първоначално из устата му, а после почувства топлината ѝ и в корема си. Пилешка супа, не можеше да сбърка този вкус. Така както майка му и баба му я бяха готвили. Не можеше да сгреши.

– Мамо! – прошепнаха устните му.

Затвори очи и почувства хладната ръка на майка му да го милва по челото. Той вече не беше Ибрахим Селяхаддин, отново беше Петко. Животът беше толкова хубав. Може това, което смяташе, че му се е случило, да е било само лош сън. И никога не го е преследвала потеря, и не е живял в манастир и в Козбунар. Нима и това, че е бил еничар, щеше да се окаже само сън!? Всичко беше толкова странно, колко реален сън беше сънувал и колко точно си спомняше образите на Абдаллах ефенди, Явуз Чилик, Кубилай Юндер и Неджиб ага. Колко странен сън! Колко истински сън! Ако това, което беше сънувал, бе истина, то щеше да е кошмар, а това означава, че той не би харесал такъв живот. Какво облекчение. Ибрахим затвори очи и отново потъна в мрак.

Отвори очи. Лежеше в някаква стая. Полежа още малко. Леко се понадигна и огледа помещението. Не си спомняше как се беше озовал тук.

Колкото и да беше странно, тази стая поразително много приличаше на стаята от детството му. И дървената паралия зад вратата беше същата, и прозорецът, и огнището. Всичко му беше толкова познато. Дали наистина не беше отново дете и всичко, което мислеше за живота си, нямаше да се окаже един дълъг кошмар и бълнуване? Опипа лицето си. Лека брада беше набола, а лицето му беше на стар човек. Косата му беше ниско подстригана. Това не беше лице на дете. Макар да нямаше мустаци, той усети гъстата четина, която беше набола там. Седна. Беше сложен да лежи направо на пода, върху който бяха застлани шарени тъкани черги. Такива черги някога беше виждал да тъкат майка му и баба му. Сети се за оръжията си. Посегна вдясно и там до стената ги напипа. Там беше силяхът му, напипа дръжката на пищова на Яне и джерида. От силяха, освен дръжката на пищова, стърчаха и дръжките на двете ками. Ибрахим ги измъкна и внимателно ги огледа. Всичко си беше на мястото. Султанската кама блестеше в целия си блясък, с всички скъпоценни камъни по нея. Персийската кама също беше тук. Оставаше да провери и най-важното си оръжие – зу-л-фикр. Ибрахим извади и внимателно огледа ятагана. Прекара пръсти по играещото в отблясъци острие. То леко го поряза и капчица кръв се плъзна по острието надолу. Това докосване и порязването не го притесни, а вля сила в него, върна го към реалността и му помогна бавно да се изправи. Краката му все още бяха слаби, но той се стегна.

Ибрахим се наведе, взе силяха и го препаса на кръста си. Втъкна всичките си оръжия, взе в ръка джерида. Разбира се, държеше острието наведено, защото копието беше много по-високо от тавана на къщата. След това излезе през вратата. Всичко в стаята беше точно като в стаята от детството му, но когато излезе, видя, че и отвън всичко беше същото. Всъщност той се намираше в двора на Боляровия хан. Досега беше лежал в едната кирпичена стая, в които беше живял като дете, той и цялото му семейство. Застана на нещото, което приличаше на чардак, но не беше, защото бе на самата земя. Лявата му ръка инстинктивно се протегна и помилва дървената колона, която поддържаше покрива на кирпичените стаи. Тази колона беше от някакво меко благородно дърво. Дядо му твърдеше, че е направено от ливански кедър. Сега той вече знаеше къде се намира Ливан и дори беше ходил из онези земи. Беше виждал дървото, което беше иглолисто, но пък клоните му бяха на слоеве, като тънки перести облачета. Тази дървена колона беше като стълб, който поддържаше целия им род.