Ятаган и меч исторически роман в пет части пета част битката

Стоянчо започна да се кълне и да се оправдава, но Атанас все така го гледаше като че ли искаше да го погълне. После го пусна като го отхвърли назад. Момчето излетя, препъна се и падна на пода. – Ще ти отсека ръчичките! – повтори бъдещият еничар.

Сабрие – най-малката дъщеря на Хъкъ, също се грижеше за момчето и ходеше с него навсякъде. Така двамата със Сабрие, която беше пет-шест години по-голяма от него, се сприятелиха. Тя вече беше започнала да се оформя като жена и Атанас с радост гледаше закръглените ѝ форми, които се очертаваха под дрехите ѝ.

След няколко дни Хъкъ посети един от еничарските командири. Някога той самият бил еничар и всички много добре го познаваха. Така агата на еничарите разреши Атанас Хаджипетков да бъде записан в редовете на еничарския корпус. Това стана, въпреки че Атанас беше християнин, въпреки името му и че не знаеше дори турски. Какво пишеше в писмото, така и никой друг освен тези, които го бяха чели, не знаеше, но от този момент всички знаеха, че над Атанас бдят всички еничарски командири. Това усещаха и неговите приятели, и врагове в корпуса. Атанас се сбогува с Хъкъ, Сабрие и Махидевран. Тези хора се бяха отнесли толкова добре е него, че той не можеше да изрази уважението и благодарността си. Когато отиде да се сбогува и със Стоянчо, момчето се вкопчи в ръката му и не искаше да го пусне. Хъкъ видя всичко това. Той беше обещал да се погрижи за момчето като за свой син, но сега разбра, че Стоянчо иска да бъде близо до Атанас. Двамата явно бяха като братя, затова той говори с еничарските командири, плати и те се съгласиха в корпуса да влезе и Стоян.

На сбогуване Хъкъ мушна по една кесия със златни пари в ръцете на Атанас и Стоян и се уговориха семейството на Хъкъ да бъде и тяхно. Всеки път, когато са свободни, те обещаха да посещават кесиджийската къща. Така Атанас Хаджипетков стана еничар. Отначало премина обучение, при което се наричаше аджамиоглан и в същото време учеше турски език. Обучението му беше тук в Истанбул и наистина при всяка възможност той посещаваше семейството на Хъкъ и то стана негово истинско семейство. Стоян смяташе, че Атанас е роднина на Хъкъ и повече не отиде до къщата. Той предпочиташе да остава в казармите.

Следващите години Атанас се превърна в истински еничар, открои се като един от най-добрите бойци и воюваше като че ли това бе в кръвта му. Стоян по нищо не му отстъпваше. Той ядеше много и стана наистина силен, но въпреки това беше с много фино тяло. Атанас го учеше на борба и на всичко, което знаеше за оръжията. Двамата четяха и разработваха техниките, описани в трактатите, които Атанас носеше със себе си. С времето Стоян се разви като много силен, справедлив и изключително обаятелен водач на еничарите. Понеже беше много добър воин и превъзхождаше всички еничари, макар и много по-големи от него, и заради големите си способности на боец, и тънкия му кръст, започнаха да го наричан Индже, което на турски означаваше "тънък".

Командирите и хората, които покровителстваха Атанас, бяха доволни от него. Скоро той стана командир на малка група и така започна да се издига в йерархията. Желанието му се изпълняваше, мечтите му се сбъдваха. Времето беше интересно и бурно, не липсваха сблъсъци, бойни походи и войни.

Стремежът на Русия да си осигури излаз към топлите морета предопределяше конфликтите с Османската империя. През 1768 година между Русия и Империята избухна война, формален повод за която беше граничен инцидент в Украйна. По това време Аскероглу, както го наричаха братята йолдаши от корпуса, беше в Истанбул и беше един от първите, които прехвърлиха в Бесарабия и Украйна. Въпреки голямото желание на Стоян да последва този, когото наричаше свой по-голям брат, той беше все още твърде млад, за да може да участва в бойни походи или битки. Така пътищата на двамата се разделиха. Когато тръгваше, Атанас забеляза сълза в окото на Стоян, който вече беше започнал да се оформя като голям бъдещ воин.

– Иолдаш Аскероглу, винаги ще си останеш мой по-голям брат! Ти за мен си повече от баща, защото ме спаси и ме измъкна от Бакаджиците! Ти ме учеше как да се боря и направи така, че да ме приемат в оджака на еничарите! Нека Господ бог те пази, братко!

Така двамата се разделиха.

Още в самото начало руските войски бяха успели да си осигурят предимство. През 1769 година те успяха да завземат Кабарда в Кавказ и Яш в Молдовия. Тук, където преди толкова години Ибрахим беше преживял първата си битка, на Атанас се случи същото. Само че битката не завърши добре за турските войски. През 1770 година османците претърпяха нови поражения и отстъпиха на юг, като предадоха във властта на руските войски цяла Бесарабия. В този период се случи, и голямо нещастие за Атанас. В едно от сраженията той беше ранен, не успя да се оттегли с приятелите си и попадна в руски плен. Когато разказа на русите, че е българин и християнин, те се отнесоха добре с него. Опитаха се да го вербуват за свой шпионин и го назначиха да воюва на страната на Русия. Следващите години бяха безрадостни за Атанас. Той воюваше, но без плам, знаеше, че отсреща са неговите приятели и се стремеше да не убива никого. Някои от командирите, при които служеше, бяха големи пълководци и истински воини. Научи руски и често го използваха за преводач при разпит на пленници и при писане на кореспонденция между двете страни. Бързият ум и чистата мисъл веднага направиха впечатление на руските му командири и той все по-често беше около тях. Така дори за известно време служи като адютант на един граф, който във войската беше с ранг на генерал. Графът беше дребнав човек, свикнал да командва и да му се подчиняват. Той беше страхлив и нерешителен. Беше станал генерал, защото бе благородник, а не защото беше израснал във военната йерархия. Войската на графа винаги стоеше в резерв и никой не разчиташе на нея. Графът издевателстваше над войниците си, по-голяма част от които бяха бивши крепостни селяни и особено след дни на жестоки запои и бездействие, той започваше да дава безсмислени команди. Атанас скоро се разочарова от реда и дисциплината в руската армия или поне от частта, в която бе зачислен. Научи се да пие водка. Това беше нещо като ракия, но казваха, че я правели от картофи. Атанас не искаше да повярва, но се научи да пие и да се напива. Това го спасяваше от безсмислието и жестокостта, които виждаше около себе си. Не издържа дълго и помоли графа да го премести на фронта. Бездействието и това, че се намираше далеч от битките, го изнервяше и го караше все по-често да мисли за глупости. Графът също не се чувстваше добре пред проницателните очи на Атанас. Отначало беше поискал чужденеца за адютант, за да се хвали с него пред останалите генерали и да може да слуша разказите на младия мъж. Скоро обаче това му омръзна и с радост се раздели с него. Щеше да си вземе за адютант някой послушен руски мужик, научен на покорство и примирение или млад кадет, изпънат като струна, която ще зазвънява при всяко негово желание.

Нещо друго обаче измъчваше Атанас през цялото това време. Откакто негов дом бе станал домът на Хъкъ в Истанбул, той все повече се бе сближил със Сабрие. Тя имаше най-красивите очи на света. Ту тъжни и красиви като на животно, ту весели, усмихнати и присмехулни. Двамата се познаваха вече от няколко години и беше ясно, че и тя го харесва. За да се сближи още повече със семейството на Хъкъ, той беше решил след като се върне от война, да поиска Сабрие за жена. Сега обаче, откакто беше в плен, вече от няколко години нямаше вест от любимата си. Това също го терзаеше. Така взе решение да избяга от руската армия и отново да се върне сред другарите си, а оттам и в Истанбул, където да се ожени за тази, която всяка вечер сънуваше. Понякога сънуваше и Стоян – Индже. Какво ли правеше той, как ли изглеждаше?

През 1770 година, след като бяха превзели Бесарабия, Молдавия и Влахия, руските войски излязоха на Дунава. Атанас се добра до река Дунава и нае лодка на влашки рибари, които го прехвърлиха от другата страна на реката. Така отново се оказа в Империята на падишаха. За по-голяма сигурност рибарите го прехвърлиха на безлюден бряг. Атанас тръгна надолу по течението реката. Знаеше, че най-гъсто са разположени селата по поречието ѝ, а и тук беше най-нормално да има еничарски гарнизони и аскер, разположени по фронта. Повървя известно време и попадна на отряд. Чак по-късно позна какви са хората. Това бяха капсъзи от хората на Исмаил Тръстениклията, който властваше в Русчук. Така един ден в Русчук Атанас гостува на Исмаил. Тук отново се срещна е Мустафа. От последната им среща бяха минали около десет години. Малкото петгодишно момче сега се бе превърнало в красив и смел 15-16 годишен младеж. Поради смелостта и безскрупулността му, макар че беше все още толкова млад, той бе избран да носи байрака на пашата, което означаваше, че е втори човек и заместник на Исмаил. Затова на Мустафа всички казваха Мустафа Байрактар. Още като попадна в сарая на Исмаил, Мустафа се взря в Атанас и каза:

– Кой си ти? Откъде те познавам?

Атанас издържа на погледа му и макар много добре да се досещаше откъде се познават двамата, му отвърна:

– Аз съм еничар, не знам откъде може да се познаваме!

– Еничар! – каза Мустафа и зъл пламък блесна в окото му. – Еничар!

Явно това, че Атанас беше еничар, влезе като трън в петата на Мустафа. Така скоро той намери начин и предизвика българина. Двамата се биха със саби. Атанас беше по-голям с десет и повече години и с лекота го победи. Опита се да направи това без да го унижава, но твърдостта и неотстъпчивостта на Мустафа, който непрекъснато искаше да продължат битката, направиха това невъзможно. Така, когато битката приключи, всички капсъзи, които ги наблюдаваха, се подиграваха на Мустафа и неговото упорство.

После момчето настоя двамата да се борят на пехливанска борба.

– Еничарите не сте добри пехливани! Ще те победя!

Мустафа се втурна към Атанас. Момчето наистина беше силно за годините си, но то явно се надценяваше. Атанас цял живот се беше борил.

Засили се и се сблъска с Байрактар. После използва мига, в който Мустафа бе зашеметен от изненадата и удара, и бръкна под мишницата му. Със силно движение от краката "изкорени" момчето. След това го вдигна и с всичка сила, преди още момчето да се окопити, го трътна в земята. Ударът беше много силен. Мустафа Байрактар лежеше и не можеше да се изправи на крака. Унижението за него беше пълно.

Така Атанас си спечели един истински враг, враг и на всички еничари. След битката Атанас беше принуден да напусне по най-бързия начин Русчук. Исмаил го изпрати и дори му даде кон. Той не искаше излишно изостряне на отношенията с еничарите. Скоро Атанас отново беше сред своите.

Все по-често Ибрахим излизаше навън и като някой чалнат се разхождаше по баирите. Целият този баир, пресечен от долини и оврази, получени от порои, беше обрасъл с ниски храсталаци. Те тук-там бяха образували полянки, а на места – непроходими лабиринти. Скоро Ибрахим се научи да се провира между трънките и шипките и запомни всички "стаи и коридори", които те образуваха. Цялата тази местност му приличаше на сарай, но без стени и покрив. Тук сенките на трънките задържаха влагата, а тревата избуяваше зелена и сочна, напичана от слънцето и щадена от вятъра. Мястото беше прекрасно за огромните стада от дебели вакли овце. Това беше така, защото тези хълмове бяха първият подстъп към планината, тук валяха много дъждове, а дори и в най-топлия ден не ставаше толкова горещо както в огнената пещ там долу в Тракия.

Ибрахим обичаше да сяда на някоя поляна. Така прикрит от трънките и храстите, можеше да остане насаме със себе си и мислите си. Обичаше да седи тук, защото баирът беше така наклонен, че се извисяваше над цялата Тракийска равнина и гладкото като тепсия поле се разкриваше пред очите му. Равнината беше "украсена" във всички цветове, оформена в правилни геометрични форми. Жълто с цветовете на узрелите жита, бяло от цветовете на цъфналите вишни и череши, освен лавандулата, която се открояваше с лилавия си цвят, там още се отглеждаха фъстъци, копър, анасон, мента. Зеленият цвят в различни нюанси бе преобладаващ. Ибрахим седеше и наблюдаваше равнината. Почти можеше да види Козбунар, там някъде беше Избеглий, а там трябваше да е и Боляровия хан, долу в ниското към Ходжиново беше конакът построен от него. Колко много свят беше пребродил и колко чужди земи бе видял! Колко много неща беше съградил! ... И колко много беше разрушил! И ето тук в този квадрат, на тази педя земя между Козбунар, Боляровия хан, конака и Бачкьой беше неговият свят. Дори когато се опитваше да избяга, не можеше да отиде много далеч от него. Където и да бе ходил, каквото и да бе правил, една част от него винаги беше оставала тук. Тази част може би се нарича душа, а може би корен. Именно тук се беше върнал. Тук доживяваше живота си и чакаше своя край. Тук щеше да се срещне отново със Създателя, независимо как го нарича – Бог или Аллах.

Един ден Ибрахим разбра, че в Светата атонска обител "Хилендар" се е появил някой си монах Паисий, който в 1762 година написал история за славата на българския народ и за това, че той е имал владетели и патриарси. Ибрахим чу това от българите в селото и видя как някак си те се промениха, като че ли пораснаха. Той знаеше много повече от това, което пишеше в малката книжчица, но сега това нямаше значение. В този момент се сети за стария си приятел Инокентий. Това всъщност беше една от неговите мечти. Това беше мечта и на Йосиф Брадати, която сега се беше сбъднала. Българите също вече имаха написана история. Всичко това много го зарадва.

Беше пролетта на 1772 година, Ибрахим трябва да беше на около 81 години. В този хубав слънчев ден той беше излязъл навън и беше седнал направо върху тревата. Беше ранна пролет и слънцето все още само затопляше, но не прежуряше. Наоколо миришеше на зелена, свежа трева и пръст, а гледката пред очите му беше от най-красивите, защото и тук, както и в низината, през пролетта природата беше най-красива.

В този ден Ибрахим беше настроен към размисъл. Пролетта и събуждането на живота в цялата природа като че ли разсънваше и него, и най-вече мислите му. Той седеше, а мислите му препускаха назад към миналото му.

Мислеше си за онези далечни дни, когато беше в оджака в Едирне и току що бе станал аджамиоглан. Тогава Абдаллах ефенди им беше разказал за различните секти в исляма. Сега Ибрахим се върна назад и разбра нещо за себе си. Отначало, докато беше еничар, той беше бекташ. По-късно във Филибе беше станал последовател на мавлявия. Така смятаха еничарите, че е редно и че любовта, проповядвана от мавлянитите, може да изчисти кървавото еничарско сърце. Но за пръв път Ибрахим беше усетил това още там, в Диарбекир, когато се бяха въртели двамата е Бурчин. По-късно в Персия беше станал последовател на ислямитите и беше избран да бъде Махди. В Истанбул беше разбрал какво е да си маламатия и да живееш "халват дар анджумен" (да бъдеш в самота, намирайки се в обществото), изведено от създателя на сектата ал-Мухасиби. По-късно като Риз баба създаде своя секта, която не знаеше как да нарече и дали въобще беше секта. Така през целия си живот беше преминал през всичките ислямски секти. Освен това разбра, че в определени периоди от живота си беше спазвал и постулатите на други по-малки и малко известни секти. Това ли беше животът му? Дали това е била една от идеите на Махди, да събере в себе си всички ислямски учения? Дали това го доближаваше до седемдесет и третата секта?

После мислите му продължиха да се "хлъзгат" в друга посока.

Истанбул, колко далеч му се струваше сега Градът на градовете. За него той не беше територията, а време. Неговият Истанбул беше останал там някъде далеч в миналото. Този Истанбул беше изчезнал, беше разрушен, беше престанал да съществува в момента, в който се върна във Филибе.

Спомни си лицата на хората в града на Босфора, миризмите, вятъра, очарованието. Дали имаше хора, които още да го помнят? Сигурно всички отдавна го бяха забравили, а тези, които го помнеха, навярно го мислеха за отдавна умрял. Може би смятаха, че се е затрил нейде по света и костите му са погребани някъде в безименен гроб. Колко ли щяха да се учудят, ако разберяха, че е жив?

Понякога Ибрахим се будеше нощем и целият беше облян в пот. Страхуваше се да не загуби паметта си. Без памет щеше да бъде само една дрипа, сянка на онзи Ибрахим Джаббар, нямаше да бъде Махди, щеше да остане без своя Истанбул.

Докато седеше така, дочу песента. Отначало не разбра, че е песен. Чу само гайдата. Протяжната мелодия се носеше над облите баири, провираше се между храстите и се издигаше към върховете на планината. После започна да различава думите. Беше тежък, мъжки, твърд, родопски глас. Този глас толкова добре отговаряше на планината – могъща, древна и непоклатима, такъв беше и гласът – глас на корав планинец.

Ибрахим се заслуша в песента. Тя беше с български думи. Пееше се за някакъв хайдутин. Такива бяха родопските песни, в тях винаги се пееше за хайдути и докато в Тракия се пееше за робския труд, ангарията, за любов и мъка, тук песните бяха за битки, юнаци и хайдути.

Слушаше гласа на човека и постепенно започна да разбира смисъла на песента. Той някак успяваше да вникне отвъд думите. Музиката и думите за него станаха едно цяло и той не просто слушаше, а вникваше в дълбочина в смисъла.

И ако отначало всичко това му се струваше някаква далечна история или легенда, разказана просто ей така, колкото повече слушаше, толкова повече разбираше, че в тази история има нещо близко, нещо разказано за него... но не съвсем.

Омагьосан, той слушаше песента, а тя беше бавна и много дълга. В нея се говореше за живота на някакъв човек. Историята бавно се разгръщаше пред Ибрахим. Той затвори очи и си представяше картини от живота на този човек. Това не беше просто един от родопските хайдути.

Отначало се пееше за тежкия му живот, за ралото, за хомота и болката, за изнурителния труд от сутрин до вечер. Момчето порасло, като бор расло. Голяма сянка хвърляло и висок бил, всички го виждали и му завиждали. В силата и красотата било неговото нещастие. После в песента се разказваше как момчето е един само шамар повалил най-големия изедник сред турците, повалило го и побягнало. Но изедникът като змей разперил криле и като летяща хала го последвал, а с него били и акраните му (приятели). Сборили се двамата и момчето, макар да било още малко и слабо, преборило змея. Съборило го на земята и аха да го прободе в сърцето, но юнак се появил отнякъде и го спасил да не извърши грях. Не ми бил юнак, а ми била черна сянка.

Отначало Ибрахим реши, че слуша поредната песен за Крали Марко, но с времето разбираше, че не е така. Гласът протяжно продължаваше да реди думите на песента. Тази песен беше създадена от народа, за да може вечер, когато всички седнат край огнището, дълго да се развива историята.

Сега Ибрахим не бързаше за никъде. Отпусна гръб върху зелената трева. Земята все още бе студена и гърбът му беше обзет от хлад, предната част на тялото му обаче бе топла, защото я напичаше слънцето. Заслуша се отново в песента.

Момчето расло и ставало все по-силно и смело, а "сянката" го учила. После попаднало в манастир.

Сега вече Ибрахим беше сигурен, че не става въпрос за Крали Марко. Много пъти беше слушал историята на Кралевичи и я знаеше цялата наизуст.

В манастира момчето се борило е мечка, за да заякне, и я надборвало. Отгледало мечето, защото преди това било убило майка му, която раздрала гърдите му.

После момчето станало хайдутин и убило някой си Али Бабаджан.

Само по името Ибрахим се сети, че това е някой пехливанин.

После момчето се борило с много хора, надборило всички Бимбелови, победило и Маринчо Бимбеля – Страшния.

Ибрахим като че ли се разсъни. Тази фамилия му беше позната и го извади от унеса му. Бимбелови! Това име му беше познато! Бимбелови!

Но разказът продължаваше. След това той отишъл в Едирне и станал башпехливан на пехливаните. Отишъл на гърба на магаре, победил самия Кая, после спасил султана от смърт. Мъжът беше наричан "султан на бедните". Но злият, неблагодарен султан му завидял и го изпратил на заточение. Две години го задържал в кауш, в една стая само, но той бил твърд и силен и станал още по-корав. После избягал, бил в Йерусалим и Арабия, станал хаджия, но не престанал да преследва изедниците. Върнал се в планината и станал войвода на всички воеводи. С една пръчка само победил бандитите на Дели Узун.

Чак сега Ибрахим чу името на човека, за когото се пееше в песента.

Певецът изброяваше геройствата му, а името му беше Яне. Ибрахим подскочи, изправи се и седна. Скоро певецът потвърди това, което мислеше Ибрахим. Човекът, за когото се пееше и се разказваше в песента, беше брат му Яне.

"Яне Боляров башпехливан на пехливаните и башхайдут на хайдутите."

После още дълго певецът разказва за геройствата му, за това как закрилял бедните и пазил християните. Колко съкровища натрупал, как момите примирали по него, но той бил "крило за народа", "змей и хала в едно".

Ибрахим беше твърде развълнуван да слуша. Той искаше да види кой пее тази песен и да го попита откъде я знае. Седеше и слушаше, но скоро се възмути.

В един от последните куплети, след като толкова дълго беше слушал, Ибрахим разбра, че Яне войвода бил убит от "църен арап, църна чума, църно зло". Поганец сложил край на живота на храбрия войвода. Погубил го с предателство и черна измама.

Сърцето на Ибрахим трепна от възмущение. Това беше лъжа! Той много добре знаеше как се случи всичко. Това беше лъжа! Той не беше поганец, а българин и брат на Яне и не го беше победил с черна измама. Замисли се какво да прави, за да се защити, не себе си, а истината. Дори мъртъв Яне го беше победил. Ибрахим осъзна, че е безсилен. Нищо не можеше да направи.

Чобанът с гайдата сигурно беше намерил голяма поляна е хубава трева, защото не бързаше да отведе стадото. Той продължаваше да реди думите за това как дори след смъртта си Яне бил срещан от хората и все още закрилял българите.

Хайдутинът оставил два сокола, които за бдят над цялата българска земя...

Ибрахим вече не слушаше, мислите му се бяха насочили в друга посока.

Той винаги беше мислил, че е изключителен и специален, че има мисия и е Махди. Слушаше песента и се замисли дали всъщност не можеше да се окаже, че Махди не е той, а брат му Яне. Дали Кубилай Юндер не се беше объркал? Дали Яне не е бил Посоченият? Ибрахим вече беше сигурен, че името на брат му ще остане във вечността, за него ще се разказват легенди и ще се пеят песни, а той, Ибрахим, ще си остане непознат и неизвестен, преживял целия си живот зад самоличността на друг човек. Петко изживял живота си като Ибрахим. Той беше човекът е многото имена. Отдавна вече той не живееше, стоеше тук и чакаше дните му да изтекат и Аллах да го повика при себе си. Разбра, че след като беше убил брат си, той самият не беше по-жив от него. Той, сегашният Ибрахим, беше само сянка на онзи Ибрахим Джаббар и Ибрахим Селяхаддин. Беден и жалък, той ли беше Махди? Всички хора в селото го смятаха за смахнат. Никой нямаше да повярва, че беднякът Ибрахим, когото те познаваха, е бил всичко това.

Яне го беше победил. Яне беше закрилникът, героят, а той беше наричан "зло" и "поганец". На душата му стана мрачно. Не можеше да се зарадва заради брат си. Колко ли щастливи щяха да бъдат майка му и баща му, баба му и дядо му, ако чуеха песента за Яне? Дали не беше сгрешил там долу до аязмото "Свети Георги", когато го бе положил мъртъв? Дали, ако той беше загинал, сега нямаше да се пеят песни за него?

Всъщност за какво му бяха тези песни? Той не искаше за него да се пеят песни. Колкото и да пееха, хората не знаеха истината. Всеки един от тях пееше за някакъв си свой, измислен Яне, който нямаше нищо общо с истинския. Ибрахим знаеше това. Един ден измисленият Яне щеше да унищожи истинския и той нямаше да има нищо общо нито с брат му, нито с истината. Ибрахим не искаше името му да бъде покрито с лъжа и скоро разбра, че всъщност да си Махди означава точно обратното на това, което се случваше е Яне. А противоположността на Яне беше точно той. Той беше преживял живота си смислено, с дълбочина и навлизане в религията, в бойните умения и философията. Бе живял скромно, бе живял за себе си и бе извел личната си религия. Беше изминал и формулирал личния си Път. Той беше истински Махди, а Яне беше живял заради хората и сега те пееха песни за него, но не го познаваха. В онази битка между двамата Аллах беше отредил на него, Ибрахим, да е победител. Аллах беше избирал него между двамата братя. Както Бог беше избрал между Каин и Авел. Тогава Бог беше избрал братоубиеца Каин. И той ли беше като него? Тези мисли накараха Ибрахим да се замисли. Все пак той, Ибрахим, беше избран, за да живее. Него Аллах беше посочил с пръст и така освен че му беше дарил живот, бе доказал и неговата правота. Неговият живот беше по ценен за Аллах от този на Яне. Той беше Махди! Това беше Махди!