Ятаган и меч исторически роман в пет части пета част битката

– Ей, момче – командирът на еничарите повика Иван, – я ела насам!

Иван плахо пристъпи напред. Тогава командирът му поднесе зулфикр. Това оръжие като по чудо беше оцеляло след големия взрив. Някаква сила го пазеше и го бе съхранила. То като че ли беше неунищожимо, така както бяха и еничарите. Еничарският командир каза:

– Това беше ятаганът на баща ти, дръж, сега е твой! Приготви се, ще тръгнеш с нас!

Сърцето на момчето щеше да изскочи от гърдите. Не можеше да повярва на думите на непознатия, когото отначало бе помислил за баща си.

– При татко ли ще ме водите?

Еничарите наведоха глави, Марийка също, но Иван не забеляза това. Той се затича, а след това започна да придиря майка му по-бързо да му приготвя багажа.

– Не го спирай? – каза еничарският командир. – Светът е негов, не го дръж в това село! Какво може да стане от него, ако остане тук?

Марийка наведе глава и стисна зъби. За съжаление еничарът беше прав. Не искаше Иван цял живот да е аргат на Бракмови и да го трови злобата на Ляшка. Тя знаеше, че ако остане тук, или ще се примири, или ще се хванат гърло за гърло с Бракмови. Не искаше такава съдба за сина си. В този момент взе решение.

– Кога ще тръгнете?

– По-добре веднага, за да не страдаш ти и момчето!

– Къде ще го водиш?

– Първо при агата на еничарите, а после ще видим.

– Вие говорили ли сте с него?

– Да, той ме изпрати и ми каза да намеря семейството на Аскероглу и когато ви открия, ако има син, да го заведа при него.

– Как се казва този човек?

– Агата на еничарите се казва Ахмед Джесур ибн Абдаллах, но ти бъди спокойна, няма да допуснем на момчето да се случи нещо лошо! Лично аз ти го обещавам! – като каза това, мъжът се закле в името си. Жената не чу името му, но знаеше, че еничарите най-много държат на името си, така че малко се успокои.

– Може ти да идваш до Стамбул, а ако искаш, ние ще ти го водим!

Жената кимна, а на еничара му се стори, че под сухото ѝ око блесна сълза. Не можеше да бъде сълза, може би капчица пот се бе стекла по бузата ѝ. След това еничарът подаде на Иван две ками и едно дълго копие. Едната от камите беше много красива и скъпа.

– Те също бяха на баща ти.

В следващите дни Иван беше на седмото небе от щастие. Той и еничарският командир яздеха начело на цял отряд еничари. На кръста си беше препасал ятагана и беше втъкнал двете ками, макар много да му тежеше. Копието беше много дълго и тежко, затова него го носеше еничарският командир. Така целият отряд пътуваше за столицата на Империята, а Иван мечтаеше с широко отворени очи. Той беше толкова зает да си фантазира, че почти нямаше време да се сети за майка си. Освен това все още мислеше, че тези воини го водят да се види с баща си. Мисълта, че може би баща му е командир на всички тези воини го изпълваше с гордост.

В Истанбул момчето веднага беше прието от агата на еничарите Ахмед Джесур ибн Абдаллах. Беше привечер, когато въведоха смаяния Иван в двореца на агата. Момчето влезе в огромната зала. Там някъде далеч до един вход, приличащ на огромна арка, стоеше агата на еничарите. Арката всъщност беше вход към огромна открита тераса. Иван обаче не го видя, смаян той се заглеждаше по мозайките и чудните украси. Толкова големи сгради, както тук в Истанбул, никога не беше виждал. А Топкапъ сарай беше най-смайващото място в целия Истанбул. Всъщност Иван никога не беше напускал Караризово и сега всичко това му се струваше като приказка. Еничарският командир, който беше влязъл след него, го побутна да върви. Чак сега Иван видя агата. Той беше облечен с дълга мантия, която се спускаше до земята. Тя беше от най-скъпа коприна. На главата си той имаше огромен бял тюрбан, от лявата страна на който висеше златна брошка е огромен зелен камък.

Агата се обърна и погледна Иван в очите.

– Кой си ти? – преведе му човекът до него.

– Аз съм Иван Хаджипетков.

– Това ли е синът на Ата Корхан? – обърна се агата на еничарите към човека до момчето.

– Да – отговори еничарът.

След това агата се обърна към изгледа от прозореца и каза:

– Баща ти живя тук за малко, но беше един от най-достойните аги на еничарите! Той пожертва живота си, но успя не само да спаси корпуса на еничарите, да запази нашата сила и влияние, а дори да ги увеличи! Баща ти беше свят човек, отдаден на каузата на еничарите! Ела погледни!

Момчето плахо пристъпи напред, тогава пред очите му се разкри градът. Навън вече се беше смрачило и той го омагьоса със светлините си.

– Виж могъществото на града и усети големината на Империята ни! Някой ден ти ще бъдеш тук на моето място! Един ден ти ще бъдеш ага на еничарите! Ако имам късмет, аз ще ти предам тази длъжност, но преди това трябва да ти разкажа всичко, което научих от баща ти! Но за да започна да те подготвям, ще трябва да преминеш обучение в еничарския корпус.

Тази вечер беше най-тежката в живота му. Той току що беше научил, че баща му е мъртъв, но в същото време всички твърдяха, че е загинал като герой. Вече беше разбрал какво означава да си еничар. Онези воини, които го придружаваха до Истанбул, бяха еничари. Това бяха най-могъщите воини на света, а в същото време самият ага на еничарите му беше казал, че един ден той ще бъде ага на еничарите и ще командва всички еничари.

На няколко пъти сълзи напираха в очите му, но той ги спираше. Все още не осъзнаваше какви изпитания го очакват. Ахмед Джесур ага беше решил момчето да смени вярата си, както някога го бяха правили истинските еничари, събирани с девширме. Така на другия ден лично шейхюлислямът Аттауллах ефенди, който беше сменил вярата на баща му, обряза Иван, а агата на еничарите му даде еничарско име. След покръстването Иван вече се казваше Серкан Джесур Байзаде ибн Абдаллах Аскероглу. Серкан означаваше благородна, чиста кръв, явно намекваха за произхода му и че е син на Ата Корхан. В този ден Серкан научи, че баща му преди да умре е приел исляма. Джесур означаваше силен, безстрашен. Това име той наследи от агата на еничарите, който искаше да покаже, че като му дава името си, взема момчето под покровителството си. Байзаде означаваше син на бей, явно пак заради баща му. Абдаллах беше име, което всички стари капъ колу бяха получавали и то означаваше роб на Аллах. Аскер беше прякорът му, който сега му стана официално име. Той не го искаше, но еничарският командир, който го взе от Караризово, настоя.

Сюнетът и помохамеданчването на Серкан бяха направени с изключителна тържественост. Според Ахмед Джесур ага това щеше да бъде едно ново начало. Той искаше да изгради ново поколение еничари, които, макар и да не са събирани чрез кръвен данък, щяха да бъдат обучавани в традициите на старите капъ колу.

Иван премина редовно обучение. Въпреки че беше най-малък, той се справяше много добре с всички военни дисциплини, но и с теорията, и е религията. Талибите се усмихваха разбиращо, това беше нормално за сина на Ата Корхан. Тъй като за еничари вече не се приемаха момчета с девширме, всички мъже в корпуса влизаха не по-малки от 17-18 години, а Серкан беше едва на 10. Въпреки това на всички правеше впечатление как се бори той и каква голяма сила за възрастта си притежава. Но това, което истински ги впечатли, беше издръжливостта му, но не обикновената му издръжливост, а издръжливостта му към болка. Веднъж цялата орта на аджамиогланите беше наказана, защото бяха хванати да се борят, докато трябваше да спят. Един от "пехливаните" беше именно Серкан. Чорбаджията на ортата на аджамиогланите наказа момчетата, но като видя как Серкан понесе наказанието, без да помръдне и дори да издаде стон, остана силно впечатлен и повика и останалите чорбаджии да гледат. Чорбаджиите на орти бяха изненадани, но не и Серкан. Това бичуване не беше нищо особено за него, той много добре помнеше "увивачките" на баба Ляшка. В сравнение с тях това беше нищо. Така Серкан израстваше в корпуса и скоро стана редови еничар. Закле се във вярност към султана и му дадоха еничарска униформа. Ятаганът все по-добре пасваше в ръката му. Вече можеше да върти и джерида. Минаха десет години, Серкан вече беше на 20 години. Младата му кръв кипеше и копнееше за битки. Вече беше научил какво се беше случило с баща му и кой е бил той. Сега разбираше какво означава ага на еничарите. Все по-често агата на еничарите го викаше на нощни разговори: При един от тях Ахмед Джесур ибн Абдаллах каза:

– Вече знаеш много неща за исляма, трябва да научиш още нещо, което е важно за теб! Ти си син на този, когото ние наричахме Ата Корхан Аскероглу, а иначе се е казвал Атанас Аскеров. Ние сме една малка група, в която влизат няколко еничарски командири. Всички сме ученици и духовни последователи на Хъкъ ефенди и твоя баща. След като Хъкъ почина, намерих едно писмо, в което пишеше кой е бил баща ти и че той е син на същия този Ибрахим, когото смятаха за Махди, а хората наричаха Риз баба. Аз бях приятел на баща ти и той ми разказа всичко за учението на Риз баба. Смята се, че поне трима аги на еничарите са членували в тази секта: Кубилай Юндер ага, Явуз Чилик ага и Неджиб ага. Аз може би съм последният човек, знаещ всичко това, затова реших да създам отново сектата така както е била, докато Махди е бил жив. Ние сме сектата на Махди. Нашата секта е основана от този, когото всички наричат Риз баба, а преди това се е наричал Ибрахим Абдаллах Джаббар Селяхаддин. Ние сме сигурни, че той е бил Махди. Твоят баща Атанас беше негов син, така че ти си внук на Махди.

– Какво? – Атанас беше изумен, не можеше да повярва на това, което чуваше.

– Знаеш ли какво е Махди? – попита Ахмед ага.

– Не много добре – отвърна Серкан и съжали, че не беше внимавал повече, когато моллата им беше говорил. – Учителю, ще ми разкажете ли повече за Махди? Истина ли е това, което казахте, че дядо ми е бил Махди? Добре ли съм чул и разбрал?

– Да! – отвърна агата на еничарите. – Махди е последният пророк, Месията, който йехудите от толкова време чакат. Той е Христос, но не онзи разпнатият на кръста, а истинският Христос, който ще дойде сред хората и ще донесе истинското спасение на цялото човечество. Махди е Вторият Христос, Истинският, Прероденият, той ще донесе със себе си Второто пришествие, Страшния съд, Съдния ден. Той ще донесе на хората Армагедон и меч и гибел на цялото човечество. След него светът вече няма да съществува и ще се възцари Царството небесно. Дори в будизма знаят за Махди, там го наричат Амида Буда или Майтрея (Идващия Буда). В най-далечната страна на Изтока, където мъжете ходят с тежки брони и държат мечовете си с две ръце, му казват Амида Буцу. Няма религия, в която да не се говори за него, в която да не го очакват.

В Тибет го наричат Амитабха, в Алтай – Хесер хан, в Монголия – Улан батор "Червения конник".

Това е Махди!

Иван слушаше със зяпнала уста. Не можеше да повярва, че чуваше всичко това. Отначало то му се струваше светотатствено и опасно и го притесняваше, но после свикна и просто слушаше думите на агата на еничарите. Беше сигурен, че на света няма християнин, който да намери сили в себе си да произнесе толкова светотатствени думи. Бог би поразил всеки християнин, който би си позволил да твърди такова нещо. Само неверник и безбожник би могъл да стори това. Думите на агата можеха да означават, че мюсюлманите имат по-голяма сила и техният Бог е по-силен от християнския. Затова тях не ги е страх и знаят, че няма да бъдат наказани.

– Ага ефенди, това не може да е вярно! – каза Серкан.

– Защо? – попита агата.

– Защото светът още съществува и все още не е настъпил Страшният съд. Това означава, че този, когото наричат Махди, не е бил истински Махди. Той е умрял, а светът все още съществува. Ако всичко, което казахте, беше вярно, трябваше вече да няма религии, живот и светът да е престанал да съществува.

Вие, учителю, как мислите, този Ибрахим бил ли е наистина Махди? Може би е бил просто мъдрец, както и са го наричали – Риз баба.

– Да! – късо отговори агата.

– Но как така? Тогава как така ние с вас сме тук и разговаряме?

– Краят на света наистина е бил по времето, в което е живял Ибрахим, времето, в което се е появил Махди. До този момент хората са имали мисия и са били интересни на Бог. Той ги е наблюдавал и следял внимателно. Всичко това продължило до идването на Махди. Ние наистина сме живи и говорим, но нас вече ни няма. Нашият живот няма смисъл, защото Бог вече не се интересува от нас. Бог се е отвърнал от нас. Сега ние живеем във времето след времената. Това е мъртво, безсмислено време. Някой ден Бог просто ще ни изтрие от света. Ще изтрие целия свят. Той всъщност вече го е направил, но ние още не знаем това. Това, което правим днес, и нашите усилия вече нямат значение. Бог вече не ни гледа. Той вече е замахнал да ни изтрие, но ръката му още не е стигнала до нас. Това време може да продължи десет години, може сто, а може и хиляди. Неведоми са решенията Господни.

– Добре, учителю, какво учение тогава е създал Махди? Какво е донесъл на хората?

– Махди не е донесъл на хората поредното учение или религия. Той ни е завещал нещо много повече, а именно Пътя, знанието за това, че всеки един от нас е по-важен от религията, която изповядва, от собствените си идеали, принципи, каузи, повече дори от Бог. Човекът е най-важен, от него произлиза всичко и пак при него отива. Той е Алфата и Омегата! Човекът!

Ако Иса е донесъл на хората идеята за любовта, прошката и изкуплението, Мохамед – учението за джихад и мира, Махди се е опитал да покаже на хората какво е Човекът. Неговият Път е Пътят на себепознанието, а не на постигането, на отношението, на преживяването и на отричането. Това е донесъл Махди! Този Път е най-труден за формулиране и не може да бъде следван! Това е Пътят на самоосъзнаване и реализиране на себе си.

Махди донесе на човечеството учение от нов тип – личната религия. Досега всеки Учител носеше ново учение и религия на света и смяташе, че може да я наложи над останалите, но всъщност така само се създаваше противопоставяне и условия за война и светът не ставаше по-добър. Често опитът да се наложи едно учение над друго унищожаваше това, което учението проповядваше. Махди няма да донесе нова религия или учение, а това ще бъде нов вид описание на света, отношение към себе си и Бог. И с това то ще направи така, че старите религии ще престанат да съществуват и да имат значение. Това няма да стане бързо и може би няма да бъде валидно за всички, но дори да се получи само с един човек, то ще е достатъчно, защото всеки един от нас е цяла вселена и е равен на Бог.

Всички духовни водачи досега ни учеха как да живеем, какво да правим, но всеки един от тях се нуждаел от някакво сюблимно преживяване или събитие, чрез което да разкрие учението си.

Ной се нуждаел от потопа, Ибрахим (Авраам) – от счупване на истуканите и пренасяне в жертва на Исаак, Мойсей – от Червено море и от пустинята, Соломон – от храма, Исус – от кръста, Мохамед – от прогонването от Мека и войната. Всички предишни учения се нуждаели от специална ситуация и за да може човек да следва тези учения и религии, се нуждае от специална духовна нагласа. Всички те претендират за близост с Бог. Тяхното следване се стреми да предизвика духовен екстаз.

Учението или това, което ни е предал Махди, е учение от друг тип. Той не претендирал за божествено прозрение и не се нуждаел от специална нагласа, дори напротив. Всяка приповдигнатост и специалност отделя човек от същността му и му пречи. Ибрахим живял невзрачно и "невидимо". Той направил така, че не позволил на хората след него да направят от поличбите, които Бог му изпратил, религия. Махди не позволил да има последователи и така не било създадено учение от ритуали и формални обреди. Неговото учение не е валидно само за времето, в което той е живял. Така той успял да изключи себе си от това, което донесъл, а може би открил. За нас е по-важно какво се случва с човека, а не какъв е неговият личен принос за извеждане на учението. Махди извървял един свой Път, но не ни е завещал него, а само следи, но не следи, които да следваме, а само да виждаме и да знаем, че не сме сами. Той не е искал да ни води, да ни дава пример или да бъде Учител. Не се е самопровъзгласил за Пророк или Син Божи. Махди ни е показал как се постига свобода, разбиране, показал ни е това, че всеки има собствен Път и той зависи единствено и само от нас самите. Това е знанието как да живеем във времето след времената. Чрез живота си той ни е показал не само как да живеем, докато следваме целите си, а какво да правим, когато постигнем тези цели и те престанат да имат това значение на блян и мечта за нас. Как да живеем, прозирайки отвъд илюзиите и очакванията, отвъд мечтите и надеждите. Учението на Махди ни учи как да живеем в реалността и какво да правим след това. То ни учи как да продължим Пътя си, когато отидем отвъд хоризонта. И ако Пътят на Исус завършва на кръста, а на Мохамед – след създаване на исляма, Махди ни е показал как да живеем така, че Пътят ни да не свършва след определено нещо в нашия живот, след всяко постигане на цел, приемане на вяра и дори след смъртта ни, а да продължи с всяка наша следваща крачка. Затова казвам, че Махди ни научи на Път, защото неговото учение няма начало и край. То продължава във времето и представлява духовно преместване. Човекът определя Пътя и в него няма възходи, спадове и екстаз. При него важното е натискът да продължи и да няма отпускане, спиране и задоволяване. В Пътя на Махди важното е, че Пътят се определя от Пътуващия, а не обратното. Само последователите вървят по някакъв предварително определен Път. Според Махди истинският Човек върви по собствен Път, следва собствените си пориви и прозрения.

– Но, учителю, това, което казвате, е много трудно за разбиране! Как така хората живеят в безвремие и вече не са наблюдавани от Бог? С тези думи вие обезсмисляте нашия живот, въобще човешкия живот! Как да живеем, за какво да живеем, когато всичко вече няма смисъл? Как ще живеем без надежда, без богобоязън?

– Защо смяташ, че не можем да живеем така?

– Какъв живот ще е това?

– Може би трябва да промениш отношението и мнението си за живота! Да, има и такъв живот! Повечето хора са живели по този начин и преди да се появи Махди, живеят така и днес. Знаеш ли колко малко хора са истински живи и будни? Махди даде шанс на хората да се съживят и да се събудят, но той не ги разклащаше и не им даваше живот. Той е изживял живота си по този начин и нищо повече. Нито ни е обещал, че с нас ще се случи същото, нито ни е казал как да живеем. Той е оставил след себе си следи, но много ефирни и леки. Аз понякога имам чувството, че ги виждам, но понякога ги губя. Толкова леко и ефирно са оставени те в този свят. Като че ли Махди е бил ангел и съвсем леко е стъпвал по земята. Всъщност той е бил скромен и деликатен човек, който не е копнял да стане Учител или бог. Махди е бил най-обикновен човек със своите си борби, съмнения, грешки и болки. Той сякаш не е разбрал сам за себе си, че е Махди. Най-важното нещо, което ни е завещал, е това, че ние не бива да сме последователи, че неговото учение, неговите стъпки нямат нужда от следване и обожествяване. Всеки един от нас е Махди. Всеки има собствен Път и преди всичко трябва да следва собствените си стъпки. Ние не бива да постъпваме както са постъпвали учениците и последователите на различните световни учители, които от слабост, неразбиране и поради това, че били последователи, изкривявали ученията и думите на Учителите си и ги превръщали в религия. Нещо твърде различно от това, за което Пратениците говорели. Така са създадени всички религии – не от техни създатели, а от последователите им.

– Защо те са правили така, учителю?

– Защото са били слаби, ограничени, защото били в позицията на последователи, на следващи Учителя. Затова те виждали само вярата и религията в думите на Учителите си. Така са създадени и будизмът, и юдеизмът, и християнството, и ислямът. Всички религии са създадени по този начин.

Махди е направил така, че ние да не сме последователи, за да не извратим учението. Всеки един от нас има собствен Път и се интересува само от него. Ако ние си позволим да направим от учението на Махди религия, това ще означава, че сме го погубили.

Иван разбра малко от всичко, което агата му каза, и не остана убеден от това, което чу. Струваше му се, че агата на еничарите нещо греши или не може да му го обясни по-ясно. Дали агата не бъркаше желаното с реалността? Така у Иван остана смътното усещане, че няма как да е внук на Махди.

Отначало младото момче непрекъснато мислеше за майка си. Всяка вечер, когато затвореше очи, спомените му веднага го отвеждаха в Караризово. Освен за майка си се сещаше и за сестрите си Стефана и Митра, както и за братовчед си Атанас Бракмов, и за Аньо. Колко по-лесно щеше да му бъде, ако и те бяха тук с него. Сигурно всичко щяха да обърнат на игра. Отначало мислеше да се обади на майка си, но като се сетеше, че вече е мюсюлманин, изпитваше срам. Не искаше да разстройва майка си. Така всичките му желания да ѝ се обади останаха напразни и той продължаваше само да си спомня за нея. С времето обаче спомените му избледняваха и скоро като че ли съвсем забрави роднините си и родното Караризово.

През това време султанът, след като се беше освободил от вътрешните си проблеми, се беше заел с възстановяване на позициите на централната власт в провинциите. Условията в Империята непрекъснато се променяха. Султан Махмуд II беше разработил една печеливша тактика. Той разпалваше вражди между силните провинциални управници, с които нямаше сили да се справи сам. Така успяваше да хвърли един неприятел срещу друг, да парализира силите и на двамата, и след като те се изтощят, да ги покори. За кратко време Портата успя да възвърне позициите си в цяла Румелия, а след това покори и анадолските дерибеи. Еничарите също бяха уморени от анархията, борбите и постоянното противопоставяне. Тъкмо когато Махмуд II се справи със стремежа на провинциалните управители да се "отцепят" от централната власт, се появи нова опасност – националноосвободителните движения на християнските народи, участващи в Империята на султана. През периода 1812-1818 година централизаторските усилия на Махмуд II все още трудно достигаха до сирийските и иракските провинции, а северноафриканските вилаети Алжир и Траблусгарб (Либия) оставаха във владение на местните династии. В Египет властта твърдо беше в ръцете на албанеца Мехмед Али, чиито действия на практика показваха пътя, по който трябваше да върви Махмуд II.

Мехмед Али беше дошъл в Египет начело на албански отряд още през 1802 година, за да се бие в Турскомамелюкската война (1802-1804) на страната на султана. Когато разбрал, че перспективите на османската армия са нищожни, с въоръжените си хора той преминал на страната на мамелюците и през 1803 година обединените им сили превзели Кайро. Египет започнал да се управлява от триумвират, съставен от двама мамелюци и Мехмед Али. Скоро след това обаче населението на Кайро, ръководено от своите шейхове, въстанало, недоволно от старите порядки. В този момент Мехмед Али направил своя решителен политически ход, като преминал на страната на гражданите на Кайро. Благодарение на силния му албански отряд въстаниците прогонили мамелюците в Горен Египет, а той се провъзгласил за заместник-управител на Египет. Валията на Египет, който бил изпратен от султана, нямал никакъв достъп до властта и така на практика Мехмед Али управлявал еднолично. По време на Рускотурската война от 1806-1812 година Мехмед Али на два пъти разбил англичаните, които се опитвали да овладеят крайбрежието. И докато в Истанбул се разигравали кървавите събития на трите преврата, египетският управител взел цялото управление в свои ръце и смело пристъпил към реформи за централизиране на цялата власт на Египет в ръцете си. На 1 март 1811 година Мехмед Али по време на военен парад устроил поголовно клане на египетските "еничари" – мамелюците, след което затворил вратите на Кайро и започнал преследване на останалите. Така той избил всички мамелюци. Веднага след унищожаването на мамелюкския корпус той започнал да събира египетски младежи за създадената още през 1808 година редовна египетска армия. Мехмед Али (Мехмед Али – наричан още и с арабския вариант на името си – Мухаммад Али), който бил неграмотен човек, проявил изключителен талант на държавник. За кратко време от изостаналата османска провинция той създал нещо съвсем различно. Заповедите на новия управител се изпълнявали строго и точно. Започнал с военни реформи, по-късно Мехмед Али се насочил към обновяване на данъчната, финансовата и административната сфера. Египет добил стройна администрация, със строг контрол и синхрон, обезпечаваща контрол над всички звена в държавата. Били направени реформи и в селското стопанство, и в занаятчийството. Така в Египет всичко вървяло добре. Всички тези неща бяха сведени до Серкан в последно време. Като слушаше, сърцето му се свиваше от вълнение. Беше сигурен, че скоро ще му поставят задача, така че внимателно слушаше хората, които му говореха.

Султанът следеше е интерес действията на Мехмед Али в Египет. Той хем се притесняваше от действията на египетския управител, които бяха насочени към пълно отделяне на Египет от влиянието на султана и Империята, хем гледаше как Мехмед Али се справя с мамелюците – точно копие на еничарите, и как въвежда реформите. Така Махмуд II едновременно завиждаше на Мехмед Али, възхищаваше му се и в същото време се дразнеше от силата и самостоятелността му. Все пак сега пред очите му нищо не се изправяше с такава сила както Мехмед Али. Както неведнъж беше доказал, Махмуд II имаше верен усет за това как да се справи с такива ситуации и той реши да действа по същия начин срещу твърдия албанец. Първо насочи устрема на Мехмед Али в изгодна за него посока. Падишахът възложи на египетския управител да отиде в Хиджас, където от 1806 година властваха саудитите уахабити, и да освободи свещените мюсюлмански градове Мека и Медина. Мехмед Али бе прозрял в това идеална възможност да присъедини към Египетските си владения още нови земи и то с благословията на султана. Военният поход на Мехмед Али успя да изтласка уахабитите от османските земи през 1813 година и така да стигне до столицата на уахабитската държава Дарайа (1818г.). Така той завладял целия Арабски полуостров, египетският управител настоял султанът да утвърди властта му над тези земи. Махмуд II нямаше друг избор и току що се беше съгласил.

В този момент Серкан получи първата си задача. Той взе джерида, ятагана и цялото си въоръжение и тръгна на мисия. Движеше се с прекрасен арабски кон. Първо е кораб достигна Алепо, а след това навлезе в Арабия. Задачата му беше да разузнае и отблизо да следи действията на Мехмед Али. Диванът на еничарите знаеше, че Мехмед Али паша и баща му са били приятели. Целта на Серкан беше да се сближи с египетския управител. Младият еничар предприе изтощително пътуване. Два пъти сериозно се разболява и лежа на легло, в Арабската пустиня преживя пясъчна буря, но така и не успя да открие египетския владетел. В пустинята Серкан прекара няколко години. Той се опитваше да организира арабски племена, които да подкрепят централната власт на султана. Тази му мисия също пропадна. Номадите от пустините бяха запазили свободния си и независим дух и категорично отказваха да се подчинят на падишаха, който се намираше толкова далеч. Те с лекота вземаха парите, обещаваха всичко, което Серкан поискваше, но после нищо не изпълняваха.

Докато се намираше в пустинята, далеч от Истанбул, Серкан имаше достатъчно време, за да мисли за сектата на Махди и да премисля всяка дума, казана му от Ахмед Джесур ибн Абдаллах ага. Въпреки това все още не беше съвсем сигурен дали думите му са истина. В някои дни му се струваше, че прозира в дълбочината на идеите, а в други, че това са безсмислици и такъв Път е невъзможен.

На следващата година пристигна нова нота, към която вече се беше присъединила и Франция. Трите Велики сили се готвеха да употребят сила срещу Империята. Серкан и Ибрахим готвеха отрядите си за съпротива, но Великите сили не посмяха да нападнат по суша, а предпочетоха морска битка. Обединена ескадра от френски, английски и руски кораби беше дошла на пристанището Наварин, изчаквайки отговора на Портата. Но и този път Махмуд II не прие условията. На 20 октомври 1827 година съюзената ескадра, която се състоеше само от 28 кораба, започна бой, който се превърна в истински погром за османоегипетския флот. От 66 бойни кораба, 6 брандери и 40 транспортни съда привечер над водата останаха само една фрегата и 14 малки корабчета. В момента, в който двамата с Ибрахим паша научиха лошата вест, въстанието в Гърция отново пламна, а в 1828 година Русия отново започна офанзива срещу османските владения в Европа и Азия.

Тогава изведнъж вместо да получи заповеди от агата на еничарите, от някой от пашите или в краен случай от Великия везир, Серкан получи лична заповед от султана. Вместо да бъде изпратен на някой от фронтовете срещу Русия, например на Балканския, защото 11-та орта беше много близо до него, или на Персийския, защото ортата имаше източна ориентация, на Серкан Аскероглу се заповядваше веднага заедно с ортата си да тръгне към Истанбул. Заповедта беше изпълнена мигновено. Серкан вече се беше сбогувал с Ибрахим паша, когото баща му беше отзовал обратно в Египет. Това се случи без одобрението и предупреждението на султана, което раздразни османския владетел.

Серкан се придвижваше по най-бързия начин към Истанбул. Не беше предупредил еничарските си командири и те бяха изненадани от пристигането му в столицата. Когато стигна до Чорлу, Серкан се качи на кон и избърза напред. Той искаше да влезе преди ортата си в Истанбул и когато тя навлезеше в Истанбул, да знае каква ще е следващата им задача.

Влезе в Истанбул през най-южната порта Иеди куле. От много години не беше оставал за по-дълго в Града на градовете. Сега откри, че през цялото време му беше липсвал. Докато навлизаше в града, вървеше през квартала Саматия. През цялото време трескаво мислеше. Какво ли искаше султанът от него? Най-накрая стигна до Ак сарай квартал и тръгна по широката улица, която водеше до най-големия храм на земята "Ая Софя" и Топкапъ сарай. Султанът не го прие в покоите си в Топкапъ сарай, а в една градина с удобен павилион, която се наричаше Багдатски кьошк. Той беше в самия край на двореца и беше най-закътаното място, където нямаше кой да ги притеснява. Султанът беше полегнал зад една отрупана с блюда маса. Други хора около масата нямаше, само един мъж седеше от лявата му страна, а за него се падаше дясна. Серкан веднага го позна, това беше един от най-влиятелните хора и искрено предан на султана – Хюсеин паша. Махмуд II беше красив мъж в разцвета на силите си. Трябва да беше някъде към 40-45 годишен. Въпреки големия нос, лицето му беше одухотворено, а кожата – светла, може би наследена от майка му французойката. Носът му не загрозяваше лицето му, защото не беше гърбав, както на предшествениците му, а само дълъг. Хубава, грижливо поддържана брада и мустаци обрамчваха лицето му. Той се беше излегнал, но в позата му се долавяше напрежение.

Серкан направи няколко много ниски теманета, за да изрази дълбокото си уважение, почит и вярност към султана. Той знаеше, че това едва ли ще впечатли султана, но такъв беше етикетът. Махмуд II се отличаваше е изключително ясна мисъл и силна памет. Серкан знаеше, че той едва ли е забравил чий син е и как точно е починал баща му.

– Серкан Аскероглу! Серкан Аскероглу! ... – султанът произнасяше името му бавно. Младият еничарски командир не успя да разбере защо султанът произнасяше името му и беше озадачен.

От начина, по който го гледаше Хюсеин ага, Серкан веднага разбра, че досега двамата са говорили за него.

– Серкан Аскероглу паша! – продължаваше султанът.

– Ваше величество, има някаква грешка, аз не съм паша! Та аз съм еничар и съм само на 29 години! Допускате някаква грешка!

– Грешка няма, нали Хюсеин паша? Аз никога не греша!

Серкан нищо не разбираше, но направи дълбок поклон, за да изрази, че не е искал да обиди "сянката на Аллах на земята".

– Знам кой си, Серкан Аскероглу! Ти си надеждата на еничарския корпус. Само ти можеш да спасиш еничарите! Сега животът на всички тях и това дали ще продължи да съществува тази институция, зависи от теб! Помисли си само какви еничари е имало през тези стотици години, откакто Чандарлъ Кара Халил Хайредин (Хайр уд-Дин) създал еничарите и измислил девширмето! Знам, че всички еничари днес славят баща ти като спасител на еничарите и корпуса, защото умря заедно е Мустафа Байрактар, но никой не знае, че всъщност, ако еничарите продължат да съществуват, това ще е само благодарение на теб и решението ти тази вечер!

Серкан слушаше султана, но му се струваше, че той или преувеличава, или говори за нещо, което той не знае. За пръв път разговаряше със султан, въобще за пръв път се доближаваше толкова близо до владетеля на всички владетели.

– Кой ден сме днес, Хюсеин паша? – обърна се султанът към пашата. Всяка дума, която произнасяше султанът, беше казана с особено внимание. Досега Серкан не беше чувал някой да говори толкова изискано и правилно и едва сега осъзна колко грубо и простовато говорят еничарите. Техният говор беше като лай – къс, остър и разбираем, за да могат да се разбират с най-малко думи в боя.

– Днес сме първи юни – отговори Хюсеин паша.

– Първи юни 1828 година – повтори бавно и някак внимателно султанът, а всеки звук се търкаляше в устата му сякаш за да се заобли и да не излезе груб и остър.

– Искам да поговоря с теб, Серкан паша!

Това, че султанът продължаваше да нарича Серкан "паша", много го дразнеше, султанът като че ли усещаше това и го произнасяше с ирония.

– Не се дразни, че те наричам "паша", Серкан ефенди! Не се ядосвай! Или ще приемеш това, което ти предложа, и ще станеш първо паша, а след това Велик везир, или няма как да останеш просто еничарски чорбаджия, защото въобще няма да има еничари!

Серкан все още нищо не разбираше, но слушаше внимателно.

Когато влизаше при султана, пазачите и сеймените много внимателно го огледаха, но не му взеха нито ятагана, нито двете ками, които се подаваха от силяха му. Взеха само джерида, двата пищова и пушката му. Сега Махмуд II огледа внимателно еничара все едно сега го забеляза, и каза:

– Направо от път ли идвате при мен, Серкан паша?

– Да, господарю! Заповедите ви бяха по най-бързия начин да дойда! Бързах много, спрях само да се измия на чешмата на Ахмед II, която е пред портите на Топкапъ сарай!

– Седнете при нас, паша! Подкрепете се!

Серкан поблагодари. Много по-добре щеше да се чувства, ако стоеше прав, но не можеше да откаже на султана. Той подгъна крака и седна от другата страна на софрата, точно срещу султана, така че Хюсеин паша му беше от дясната страна.

– Серкан паша, искам да създам нова армия! Какво ще кажете?

Българинът се зачуди как да отговори. Все пак се намираше пред султана, затова реши да бъде честен.

– Слугите искат да станат господари, но слугинското винаги им личи!

Султанът се намръщи и съжали, че беше попитал.

– Серкан паша, искам да говорим с вас за бъдещето на еничарите!

– Господарю, аз съм обикновен еничар! Едва ли аз съм човекът, с когото трябва да говорите за тези неща! Знам, че баща ми е говорил за тези неща, но аз не знам нищо повече! Само знам това, което по-старите еничари са ми разказвали! Знам, че той е повтарял това, което някакъв дервиш, който се наричал Риз баба, му бил разказвал!

– Да, баща ти беше известен с това, но този, когото той наричаше Риз баба, всъщност се казваше Ибрахим Джаббар Селяхаддин и беше един от последните истински еничари. Бил е взет за еничар с последното девширме през 1705 година, което моят дядо Ахмед III провел.

Серкан се учуди, че султанът знае толкова много за баща му и за този Риз баба. Той си спомни за нещата, които агата на еничарите му беше говорил за Махди, но по никакъв начин не можеше да ги свърже с разговора. Серкан не знаеше, че в момента двамата със султана правят нещо, което техните дядовци бяха правили преди стотина години. Махмуд II беше син на Абдулхамид I, който пък беше син на Ахмед III. Така че Махмуд II наистина беше внук на Ахмед III. Серкан не знаеше и собствения си произход. Той беше син на Атанас, чийто баща беше същият този Риз баба или Петко – Ибрахим Джаббар Селяхаддин. А някога преди много години султан Ахмед III и Ибрахим Джаббар Селяхаддин бяха както приятели, така и врагове. Така сега след сто години тази сцена се повтаряше, но хората вече бяха други. Може би султанът знаеше повече, защото той каза:

– Ибрахим Джаббар Селяхаддин – последният истински еничар, последният капъ колу и Серкан Аскероглу – първият истински еничар! Нали така твърдят командирите ти? Нали така те нарича агата на еничарите Ахмед Джесур ага?

Споменаването на стария мъж не се понрави на Серкан. Агата на еничарите се отнасяше с него като към син и младежът искрено го обичаше и уважаваше. Не можеше да повярва, че султанът се опитва да вбие клин между тях. Махмуд II обаче продължаваше да говори за други неща.

– Ибрахим – последният еничар и Серкан – първият. А дали е така, дали няма да стане обратното? Какво ще кажеш, Серкан паша?

Серкан не знаеше какво да отговори. Султанът все така продължаваше да го нарича паша, въпреки че много добре осъзнаваше, че го дразни. Думите му бяха като на обсебен. Българинът знаеше, че трябва да отговаря на всеки въпрос на султана, но не знаеше какво да каже. Всяка дума би го вкарала в капан, затова реши да мълчи. Султанът обаче продължаваше да говори все така, като отнесен. Серкан осъзна, че сам беше влязъл в капан като беше дошъл тук. Във всеки момент султанът можеше да го обвини в каквото си иска и да го екзекутира. Вместо това той каза:

– Серкан Аскероглу – първият капъ колу! Ти истински роб на султана ли си, Серкан паша? Ще изпълниш ли всичко, което ти заповядам? Дай! – каза султана и посочи към двете ками, чиито дръжки се подаваха от пояса му.

Серкан се учуди, но подаде двете ками. Султанът искрено се възхити на качествата им. Особено внимание обърна на скъпоценните камъни на едната.

– Изключително скъпо оръжие! – каза султанът. – Откъде го имаш?

– От баща ми. Казват, че била на същия този Риз баба.

– Всъщност тази кама е принадлежала на дядо ми. И това ли е от него? – попита Махмуд II и посочи към ятагана.

Серкан бавно извади ятагана и го подаде на султана. Той пое оръжието и внимателно огледа канията. Тя беше очукана и обгоряла. Въпреки че беше сменил наплитките отгоре, следите от взрива и пожара все още личаха. Това оръжие като по чудо беше оцеляло след страшен взрив, без въобще да се изкриви и без най-малка драскотина. Махмуд II извади острието на ятагана и внимателно го огледа.

– Дамаска стомана, най-високо качество, кована от изключителен майстор в Златния век на дамаските майстори! Вече няма живи майстори, които да изковат такова оръжие! Това е много красив ятаган! Вижте линиите! – като каза това, той посочи острието на Хюсеин паша и е пръст проследи някаква невидима нишка. – Вижте линиите, никъде не се прекъсват! Леко, тънко и много хищно острие! – при тези думи султанът пусна острието и то бавно тръгна напред като че ли някаква сила го движеше. Серкан знаеше, че Махмуд II е страстен ловец и познавач на оръжията. Султанът не обичаше грубата сила и никой не го беше виждал да се бори пехливанска борба, но всички знаеха, че е отличен стрелец както с лък, така и с пушка, а също и отличен фехтувач. Сега той грееше от удоволствие.

– Никога не съм виждал толкова добро оръжие! – султанът замахна във въздуха. Зу-л-фикр разсече въздуха и издаде звук като съскане на змия. – Чувствам прилив на сила!

– Аз също съм го усещал!

Султанът продължаваше да разглежда острието на ятагана, а отблясъците се отразяваха в лицето му. Серкан го наблюдаваше и в този момент осъзна, че ако само пожелае, Махмуд II може да го посече, без той да успее да помръдне дори.

– Хюсеин паша, повикайте прислужниците! – заповяда султанът на пашата.

Пашата плесна с ръце и отнякъде се появиха множество прислужници.

– Донесете султанския ми ятаган! – заповяда той.

След малко заповедта на султана беше изпълнена. Слугите донесоха красиво оръжие и почтително го поставиха пред султана. Той подаде ятагана на Риз баба на Серкан, а в ръцете си пое собствения си ятаган.

– Това е зу-л-фикр! – каза султанът. – Някога мечът се е предавал от емир на емир, докато не стигнал в ръцете на Орхан Гази – синът на Осман! Оттогава оръжието на Пророка е в ръцете на нашия род! Моите предци пуснали мълвата, че мечът е счупен в битка, за да запазят тайната на съществуването му! Това е легендарният зулфикр – Мечът на исляма, личното оръжие на пророка Мохамед! Оръжието създадено да надвива джинове и дори самия Шейтан!

Серкан слушаше и разбра, че султанът казва истината. Сети се, че в Топкапъ беше построен специален дворец, в който се пазеха всички свещени реликви на пророка Мохамед. Те не се съхраняваха при останалите съкровища на двореца, при подаръците и най-скъпите и ценни вещи, създавани досега от хората. В Хас одасъ се намираше и плащът на Пророка – хъркаи саадет. Така се казваше и сградата, в която се съхраняваха оцелелите вещи на Мохамед. Нормално беше там да се намира и мечът на Пророка, но султанът не знаеше, че оръжието, което току що му беше върнал, беше не по-малко свещено, това беше Вторият меч на исляма – Мечът на Махди.

– Серкан паша, ще ми направите ли честта?! – каза султанът и посочи към полянката с късо окосената трева пред тях.

Еничарът не искаше да се дуелира със султана. Как щяха да кръстосат тези свещени остриета? Моментът беше твърде напрегнат, политическата ситуация също. Цял ден беше яздил без да спира и беше уморен. По всичко си личеше, че султанът иска да се дуелират с бойни ятагани, а с ятаганите шега не бива. Те оставяха жестоки рани и убиваха. В най-добрия случай някой щеше да се лиши от крайник. Ако атакуваше султана, това щеше да се изтълкува много лошо. Еничарски командир атакува султана в Топкапъ! Недопустимо! Ако султанът искаше да го убие, по-честно беше да го екзекутира. Серкан, както държеше ятагана, се изправи. Беше намръщен и недоволен от случващото се, но нямаше избор.

Султанът стоеше и гледаше младия еничар. Той знаеше, че момчето наскоро е било ранено в дясната ръка и не може да я използва пълноценно в битката. Гледаше дълбоките рани и солта, която попиваше в тях. Гледаше пропитите с кръв еничарски дрехи и не можеше да повярва.

Всеки нормален човек, дори опитен воин отдавна да е загубил съзнание, но не и Серкан. Той все така стоеше срещу него и го гледаше. Махмуд II замахна зверски за последен удар. Нямаше да допусне еничар да му се противопостави, пък било то и пасивно. В този момент момчето също замахна с всичка сила. Еничарът беше решил как може да запази живота си и в същото време честта си. Ударът беше страшен, той прозвуча като изстрел. Дръжката на ятагана излетя от ръката на султана. Ръката на Серкан също се изметна. След сблъсъка еничарът веднага коленичи, за да изрази уважението си към господаря. Султанът стоеше като зашеметен. Той още не можеше да разбере какво се беше случило. Гледаше надолу, там беше ятаганът му пресечен на две. Не можеше да повярва. Мечът на Мохамед наистина беше пречупен. Махмуд II също падна на колене. Мечът на Мохамед лежеше пред него пречупен на две. Султанът очакваше небето да се продъни, това не можеше да се размине така. Двамата стояха на колене един срещу друг и се молеха на Аллах.

Махмуд II беше чувал легенди за това, че в миналото имало еничари, които можели да направят това, но никога не беше смятал, че това ще му се случи на него и че наистина е възможно. Че той ще участва в такова нещо. Без да разбира какво става, султанът зашеметен седна на земята. Серкан все така стоеше наведен.

– Изправете се, Серкан паша! – каза султанът. Той се държеше така все едно битка въобще не се бе състояла и мечът на Мохамед не лежеше пречупен на две на земята пред него. – Искам да продължим разговора! За това съм ви извикал при мен! Искам разговорът да си остане тук и само между нас двамата! Серкан паша, искам да ви направя предложение!

Султанът бавно стана, отиде и седна на същото място, където беше седял преди малко. Той като че ли отказваше да си припомни, че само преди малко острието на реликвата, която беше притежание на неговия род повече от 500 години, беше счупено. След като седна, султанът заговори, като през цялото време гледаше как младият еничар се изправя и бавно прибира острието на ятагана си в канията, а след това седна отново там, където седеше преди малко. Махмуд II продължаваше да гледа кокалената дръжка на еничарския ятаган.

– Хубаво оръжие! – каза той и замислено поклати глава. Беше му странно, че оръжието, предавано от поколения в някакъв си род Аскероглу, се беше оказало по-силно от оръжието въздигнало неговия род и което го беше държало начело на престола от толкова поколения. Всички правоверни го наричаха калъч алайъ. Това беше свещеният ятаган на всички султани и първата церемония, в която всеки султан, заставащ начело на Империята, участваше. Това беше церемонията по препасване на свещения ятаган. Освен това оръжието, което лежеше счупено на две на земята, беше въздигнало една религия. Как така ятаганът на Серкан беше пречупил оръжието на Мохамед, не му беше ясно. От одеве Махмуд II очакваше да се случи някакво чудо и оръжието на Пророка само да се събере отново в едно цяло. Той все още не можеше да повярва на случилото се. Какво означаваше това? Кои бяха тези Аскероглу, та оръжието им по волята на Аллах се беше изправило и победило оръжието на османските султани – владетелите на света? Не, не го беше победило, направо беше отсякло острието на зу-л-фикр. Това означаваше, че тези гяури са по-могъщи владетели от тях – Османови. Освен това как така това оръжие беше победило оръжието на Мохамед, с което той създал и утвърдил исляма? Това означаваше, че тези Аскероглу трябва да са създали религия или някакво учение, което да е по-могъщо от това на пророка Мохамед. Махмуд II не беше чувал за такова нещо. Аллах ли се беше объркал, или султанът нещо не разбираше. За да пресече хода на мислите си, Махмуд II каза:

– За да запазим еничарския корпус, трябва да го трансформираме и да го променим! Дори баща ти непрекъснато говореше за това! Искаш ли да продължиш неговото дело? Решил съм да трансформирам еничарския корпус, ще съкратя голяма част от него, а останалата ще превърна в елитна войска! Това правеше баща ти с неговата орта в Станимака, а по-късно и тук, в Истанбул. Чувам, че и ти правиш това с твоята 11-та орта. Какво ще кажеш? Ако се съгласиш, тази вечер ще си легнеш паша, а утре ще се събудиш ага на ешкинджиян. Така съм решил да нарека новите еничари – ешкинджиян. Искаш ли да поставиш едно ново начало? Корпус от модерно въоръжени и обучени по западен образец воини?

Така завърши разговорът. Серкан обеща да помисли и да не казва на никого. Той наистина мислеше и няколко вечери не мигна. Но мислеше не само върху думите на султана, а и върху всичко, което знаеше за Махди. Кой беше Ибрахим Селяхаддин? Кой беше той – Серкан Аскероглу или Иван Аскеров? Дали беше вярно всичко за учението и сектата на Махди? Какво да прави е еничарския корпус? Чувстваше отговорността, но все още не можеше да осъзнае, че нещата са толкова съдбоносни. В този момент разбра, че султан Махмуд II е обявил сбор на всички еничари. Всички орти от цялата Империя трябваше да се съберат в столицата. Такова нещо досега никога не беше правено. Серкан знаеше какво ще обяви султанът и че еничарите няма да се съгласят, а ще има бунт. В него се бореха две идеи. Едната беше да подкрепи еничарите. Това беше силата, която бе държала властта на султаните толкова столетия и беше осигурила могъщество на Империята. Баща му беше посветил и бе загубил живота си за това еничарите да бъдат силни. Но в същото време и самият Риз баба, който вече се смяташе за светец на еничарите, и баща му признаваха, че трябва да има промяна. Вярно, че те не говореха за обездушаване на еничарите чрез западния начин на мислене, а напротив. Дали нямаше да е по-добре той да застане начело на тези ешкинджиян и по този начин да въздейства на изграждането им? Властта не го поблазни нито за миг. Агата на еничарите Ахмед Джесур ага винаги беше казвал, че следващият ага на еничарите ще бъде той, Серкан Аскероглу, така че обещанието да стане ага въобще не го впечатляваше. Той мислеше и се колебаеше. Времето за сбора наближаваше. На 14 юни Серкан взе своето окончателно решение. Той отиде при султана и даде своя категоричен отказ. После се яви пред Дивана на еничарите и разказа за предложението на султана. Това предизвика светкавичен отговор на еничарите. Още на същия ден всички те се събраха на Ат мейдан, за да изразят несъгласието си с реформите. Серкан беше объркан, не можеше да разбере как така султан Махмуд II, който се славеше като един от най-мъдрите и прозорливи владетели, беше допуснал такова политическо късогледство – да събере всички еничари и да им обяви разпускане на корпуса.

На 15 юни всички еничари мирни стояха на Ат мейдан и очакваха султанът да уважи тяхното желание и да се съгласи да говори с тях. Така застинали те символизираха цяла епоха от живота на Империята. Те символизираха самата Империя на падишаха. Хора на честта, те бяха застинали неподвижни като статуи, така както ги бяха учили техните командири. Те сякаш искаха да спрат времето, но не възхода, а времето, защото самите еничари живееха извън него. Тогава изневиделица, подло и коварно, верни на султана сили ги обградиха и без предупреждение откриха огън по тях. Там в челните редици беше и Серкан Джесур Байзаде ибн Абдаллах Аскероглу, който беше първият прострелян от куршум. Младият еничарски командир падна с ятаган в ръка. Той наистина можеше да спаси еничарите, но не го направи не защото не искаше, а защото не можа да вземе решение срещу кръвта си. В този ден 15 юни 1828 година всички еничари бяха избити от тези, които ги бяха създали и които те подкрепяха в продължение на столетия. След кървавия погром на Ат мейдан, където еничарските ятагани бяха пресрещнати от щиковете и куршумите на новите "воини", еничарите, които бяха оцелели, се оттеглиха в казармите да се борят за оцеляването си, но командващият Хюсеин паша даде заповед сградите да бъдат подпалени. Много от елитните воини измряха от задушаване или изгоряха живи. Портите на Истанбул бяха залостени. Новите воини, треперещи от страх, но напушени с опиум и пияни от вино, за да възвърнат смелостта си, се осмелиха да се изправят срещу тези, които от столетие смразяваха кръвта им. Цяла вечер еничарите безпощадно бяха избивани. Новата войска минаваше и смачкваше черепите на падналите на Ат мейдан простреляни еничари. Те скачаха по главите им и ги разбиваха с прикладите на пушките си. Те вършеха това, защото се страхуваха от лицата и очите на дори мъртвите вече еничари. Някой сплеска главата и на Серкан. Оръжията на еничарите бяха събрани на куп, новите "воини" ги беше страх дори от оръжията на мъртвите еничари. Те смятаха, че в тях има магия и искаха да ги унищожат завинаги. Така оръжията бяха запалени и изгорени на високи клади, чиито пламъци се протягали като костеливи огнени ръце, като че ли да молят пощада от Аллах. Но Аллах беше глух към молитвите на еничарите. Този път сякаш сам Аллах бе поискал еничарите да изчезнат от лицето на земята.

Смъртта на еничарите и оджака беше смърт и за сектата на Махди. Всичко това беше наречено Вакаи Хайрийе, което буквално може да се преведе "доброто събитие".

По заповед на султана в същото това време, в което еничарите биваха избивани безпощадно, застрелвани и намушквани на щикове, мюфтията тържествено ги прокле и обяви изтребването им за богоугодно дело. До вечерта от еничарските казарми бяха останали само куп димящи развалини, пълни с трупове. Заловени бяха само около 1000 живи еничари, но те бяха предадени на военен съд, осъдени веднага и още същия ден удушени и хвърлени в морето. На следващия ден 16 юни 1828 година светът осъмна без нито един жив еничар.

Това именно беше причината за следващата слабост на Империята, за разпада и изчезването ѝ. Така цели 17 години по-късно Махмуд II повтори сценария, осъществен в Кайро от Мехмед Али паша, след мамелюците от света изчезнаха и еничарите. Тези, които бяха въздигнали султана и Империята, тези, които я бяха крепили и ѝ осигуряваха могъщество, сега бяха унищожени от същата тази Империя. Именно еничарите бяха виновниците династията на Осман завинаги да остане най-дълго управлявалата владетелска династия в цялата история на света. Именно те бяха запазили съществуването на Османската империя и когато в битката при Варна през 1444 година останалите османски войски се бяха разбягали, именно еничарите със силата на своето оръжие и вярата си бяха направили така, че обединените рицарски войски, предвождани от полския крал Владислав Ягело Варненчик и унгарския войвода Янош Хунияди, да бъдат разбити. А с това бяха направили така, че османците да владеят Източна Европа и Балканския полуостров и да няма България около петстотин години. Повечето от тези еничари бяха българи. Така станало и при ред други битки като Втората битка на Косово поле (1448), битката при Ангора (1402), когато еничарите запазили живота на своя владетел султан Баязид I Иълдъръм (Светкавицата), жертвайки своя, и така в още много други битки. Столетия наред султаните били възкачвани и сваляни от престола именно от тези еничари. Сега същите тези еничари бяха безмилостно избити.

Избиването на еничарския корпус и премахването на еничарите предизвика силен отклик в османското общество и Европа. За някои това беше край на една епоха и началото на нова. Султанът, вече без да е заплашен, смело пристъпи към формирането на една изцяло нова, организирана и обучена по западен образец армия. Но осъществяването на проекта срещаше много трудности от самото начало и вървеше по-бавно от очакванията. През пролетта на 1829 година новата армия наброяваше само 30 хиляди воини, лошо организирани, обучени и екипирани.

Към началото на новата война с Русия портата можеше да противопостави само около 80-хилядна армия. Мобилизирайки силите на пашите от различните вилаети, тя изпрати на Дунавския фронт около 70-хилядна армия, а в Казказ – около 30-хилядна, заедно е отрядите от източните провинции. През 1829 година руската армия, под командването на генерал Дибич Забалкански, щурмувала Шумен, преминала Балкана и завладяла Едирне (20 август). Заплахата русите да напреднат към Истанбул накарала Махмуд II да поиска мир. Според Одринския договор (14 септември 1829 г.) Русия получила делтата на река Дунав. Османската империя трябвало да плати тежки репарации, да даде автономия на Сърбия, Молдова, Влахия и Гърция.

Разгромът във войната и неуспешните реформи предизвикали вълнения в много провинции – Босна, Албания, Източен Анадол и Багдад. Тези движения били отчасти закъсняла реакция на консерваторите срещу правителството и реформите на султана. Въпреки неуспехите си срещу външните неприятели, новата армия била ефективен инструмент за поддръжка на вътрешния ред и благодарение на нея Високата порта успяла да се справи с размирниците.

През 1830 година французите окупирали Алжир. Трайното им установяване в страната продължило дълго, но султанът не можел да отдели сили за тази отдалечена провинция. Обтегнати били отношенията и с Мехмед Али паша, поради отказ на последния да участва във войната с Русия, а по-късно и в изплащане на репарации по Одринския мир. Изправен пред равносметката от експедицията в Гърция – 30 хиляди убити, пълна загуба на флота и никакви териториални придобивки, Мехмед Али заявил на султана, че няма да му даде нищо. Напротив, за пролятата кръв в Пелопонес и за всички претърпени загуби египетският владетел искал контрол над управлението на Сирия и Палестина. Махмуд II отказал и му предложил остров Крит. В отговор на това Мехмед Али изпратил войска начело със сина си Ибрахим паша, която разбила армията на централната власт и окупирала Сирия и Палестина. Победата на Кайро над Истанбул имала международен отзвук. Руският посланик пред Портата официално предложил въоръжена помощ на Махмуд II. На азиатския бряг на Босфора бил разположен 12-хиляден руски корпус. Англия и Франция с паническа бързина се намесили в конфликта. С тяхно посредничество между султана и Мехмед Али паша бил сключен Кютахийският мир (4 май 1833 г.). Египетският господар запазил подчиненото си положение. Той бил утвърден за "владетел на Египет, Арабистан, Сирия, Палестина и Киликия". Изтегляйки флота си от Босфора, Николай I подписал със султана договор, който потвърждавал Одринския договор и задължавал Портата да затваря Дарданелите за чужди военни кораби винаги когато Русия поискала това. Русия от своя страна трябвало да изпраща войска, когато Османската империя пожелаела. Споразумението предизвикало остри възражения от страна на Англия и Франция, които се опасявали от засилващото се руско влияние.

Независимо от военните и политически неуспехи, Махмуд II продължавал реформите. Неговата главна цел била да изведе Империята от хаоса и да стабилизира властта. През 1835 година администрацията била реформирана в три независими клона: гражданска (калемийе), религиозноюридическа (илмийе) и военна (сейфийе). Ръководителите на всеки клон, съответно Великият везир, шейхюл ислямът и сераскерът (главнокомандващият), се изравнявали по ранг и отговаряли директно пред Махмуд II. Великият везир вече не бил абсолютен представител на султана. За да се подчертае орязването на функциите му, през 1838 година титлата официално била заменена е "министър председател". От 1836 година, с цел да се дефинират по-ясно административните отговорности, представителните отдели на властта били прегрупирани в министерства. Създаден бил консултативен съвет, който наблюдавал военните и административни дела и предлагал нови закони.

И все пак най-важни били промените във военната сфера. Около 70 на сто от приходите в държавата на султана все така се насочвали към армията. Освен увеличената ѝ численост, редовната войска трябвало да отговаря на съвременните изисквания за водене на война. За тази цел през 1835 година били повикани чуждестранни военни мисии, от които най-полезна дейност развивала пруската, начело с Хелмут фон Молтке. В същото време Махмуд II отварял нови военноинженерни училища и обновявал създадените през XVIII век. През 1827 година той открил и офицерско училище.

Ентусиазмът на султана за реформи засягал и външния вид на неговите поданици. По подобие на Петър Велики в Русия, Махмуд II издал декрети, които определяли дължината на мустаците и брадите, както и цветовете на облеклото. За войниците от армията били въведени нови униформи. Старите чалми били заменени от опростените и много по-леки фесове, европейският костюм станал задължителен за държавните чиновници. Самият султан дал личен пример, като се обличал с европейски костюм, учил френски и се возил е кола. Колкото и повърхностни да изглеждат тези негови действия, те рушали консервативното мислене, преодолявали инертността и средновековната рутинност, царящи в османското общество.

Към края на управлението си Махмуд II изненадал света с блестящата си операция по въвеждане на контрол над Триполитания (Либия). Макар че не бил в състояние да се противопостави на френската окупация на Алжир, султанът си поставил за цел да премахне местните династии в другите две северноафрикански провинции – Триполитания и Тунис, и да ги върне под непосредствения контрол на Истанбул. Махмуд II трябвало да преодолее не само съпротивата на управлявалите повече от столетия местни династии, но и на Великите сили с техните открити имперски интереси. На 26 май 1835 година, след предварително тайно проучване на обстановката, султанът изпратил войска, която пътувала в търговски кораби, и пратеник, който уж носил ферман за потвърждаване на един от претендентите за управител на Триполитания (Либия). Пратеникът връчил фермана на Али Караманли II и го уверил, че разполагащите се войници на султана били предназначени за по-скорошното умиротворяване на вилаета. Този ход заблудил не само управителя, но и западноевропейските консули. До вечерта войските на султана заели всички укрепени пунктове в столицата. На следващия ден Али Караманли II бил поканен със свитата си на кораба на главнокомандващия ескадрата, който дал заповед за арестуването му. В същото време в двореца на Караманлиите пратеникът на Махмуд II прочел пред местните първенци фермана, е който се ликвидирала властта на наследствената фамилия Караманли. Така, без нито един изстрел, султанът успял да си върне Триполитания. На следващата година дошъл редът на Тунис, но тук османският флот бил посрещнат от силна френска ескадра. Под заплаха от война, Портата била принудена да отстъпи и да запази статуквото на Тунис.

През 1839 година Махмуд II решил да възстанови властта си над Сирия, мислейки, че новата армия е вече достатъчно силна, но на 24 юни египетската войска още веднъж решително разгромила силите на султана при Незиб. На 1 юли 1839 година Махмуд II починал преди да научи за неуспеха на новата си армия.