Докато Империята се тресеше от борбата между еничари и реформатори, в дълбоката провинция в Караризово съвсем други неща вълнуваха хората. Тежък беше животът в селото. Още преди години някой беше взел решение и сега всички трябваше да се съобразяват с него. В цялото Караризово не можеше да има никакъв друг поминък освен отглеждането на ориз. Цялата земя беше превърната в чалтик. Оризът е такава култура, че изисква големи площи да бъдат превърнати в оризища. Трябваше да се прокопават канали и оризищата, за да бъдат ефективни и за да си заслужава построяването им, трябваше да се държат най-малко двеста години. Освен това, колкото по-дълго време се гледаше ориз, толкова по-добър ставаше той, защото за добър ориз реката трябваше да донесе наноси и почвата в оризището да бъде много плодородна. В цялото село нямаше земя за нищо друго, нямаше нито мера за отглеждане на добитък или за други реколти. След като едно землище се направеше на оризище, не беше изгодно после в него да се гледа друга реколта. Най-добре беше цялото землище да бъде оризище.
Това, че земята на цялото село беше чалтик, беше като прокоба, според някои добра, а според други лоша. Това определяше участта на всички хора. Освен това кметът и чорбаджията на селото държаха селяните под контрол и за да напусне селото, всеки трябваше да поиска разрешение. На селяните на Караризово беше забранено да разказват за това, че в селото се отглежда чалтик. Хората бяха принудени да влизат още през май боси в ледената вода, за да сеят ориза. Те живееха малко, а краката и ръцете им се измятаха от ревматизма. Селяните на тридесет години бяха с толкова уголемени стави и изметнати кости, че носеха големи цървули, в които краката им да могат да влизат. Освен това тук непрекъснато дебнеше маларията и всякакви други болести, които се чувстваха прекрасно в зловонните блата, в които се превръщаха чалтиците. През лятото рояци огромни комари нападаха хората и дори за миг не им даваха мира. Оризищата бяха пълни с пиявици, които нападаха животните и хората, които работеха във водата. Може би затова в селото освен биволите, чиято кожа не можеше да бъде пробита от кръвопиещите гадини, нямаше други животни. Единствено те можеха да работят в оризищата.
Това, че единствената култура, която се отглежда в селото, беше оризът, даваше отражение и на това, с което селяните се хранеха. А това беше предимно и само ориз. Три пъти на ден се ядеше ориз: пилаф, пиле с ориз, ориз с домати, сутляш, рибник. Тук това, което наричаха рибник, се правеше от ориз с маслини, но без риба. За караризовци оризът беше издигнат в култ и всичко тук се изчисляваше в арпа. Арпата беше разплащателното средство в селото. Да готвиш ориз беше нещо като свещенодействие за караризовки. Тук той се готвеше твърд, трябваше да стои цял, ако някоя жена не умееше да готви ориз и го разкашкваше, тя не беше смятана за човек. Да свари ориз беше изпитанието, на което свекървите подлагаха снахите си. Ако тя разкашкаше ориза, това можеше да се сметне за достатъчен повод сватбата да се отмени.
Бракмови бяха чорбаджиите в Караризово. Най-старият Бракма беше мухтар (кмет) и управляваше цялото селото. В последно време тъмни облаци се бяха скупчили над селото. То се беше спотаило, но това беше като затишие пред буря. Атанас Хаджиянев – Бракмов и Стефана Хаджипеткова – Аскерова се бяха залюбили. Всички от двата рода въстанаха срещу тази любов, защото това беше забранена любов. Макар да бяха комшии и да се знаеше, че някога двата рода са били роднински, днес това беше забравено и вражда беше залегнала между тях. Всички знаеха, че враждата между двата рода е стара и никой не бива да застава между тях.
Бракмови живееха в голяма къща, която се извисяваше над къщата на Аскерови. Спорът между двата рода беше именно за тази къща и за двора. Старите хора твърдяха, че тя някога е била хан.
Като комшии Стефана и Атанас (Начо) се познаваха още от деца. Бащите им бяха братя, но неистински, тоест бяха от една майка, но с различни бащи, така че двамата бяха първи братовчеди. Стефана имаше един по-голям брат и още една сестра. Брат ѝ Иван Хаджипетков и Атанас още от деца бяха приятели. Познаваха се и се бореха откакто се помнеха. Почти всеки ден Иван беше у тях. С времето Начо също започна да ходи на гости у Аскерови. Майката на Стефана беше сляпа, но много по-добра от майка му Желязка. Двете непрекъснато се караха. Налагаше му се да ходи у Аскерови тайно, ако майка му или брат му научеха, че пак е ходил у комшиите, започваха да го гълчат.
От малък той беше забелязал момиченцето с руса косичка, сплетена на две плитки и сините като небето очи. И всеки път търсеше повод да я види. Когато двамата пораснаха и той все повече заприличваше на мъж, сърцето му започна да се свива всеки път щом я видеше. Иван отдавна вече не беше в Караризово. Говореше се, че аскери дошли и го отвели при баща му нейде в Едирне или Стамбул. От тогава бяха минали десет години. Отначало Атанас Бракмов чакаше Иван да си дойде, но е времето все по-рядко се сещаше за него. Все пак му беше трудно да свари Стефана насаме, защото тя винаги и навсякъде ходеше с по-малката си сестра Димитрина (Митра). Времето минаваше, а Атанас все по-често поглеждаше Стефана и погледът му се задържаше все по-дълго върху нежните овали, които се оформяха под сукмана ѝ. Все по-хубава ставаше тя и все по-често момците в селото се заглеждаха по нея.
Понеже Марийка – майката на Стефана, беше сляпа, при нея и дъщерите ѝ живееше семейство – мъж и жена, което им помагаше с домакинството. По-късно обаче мъжът почина. Говореше се, че жестоко се скарал с Георги Бракмата, като се опитал да защити Марийка от него. Така или иначе една сутрин го намериха удавен в чалтика. Хората говореха, че се удавил след като пил до късно в кръчмата. Други пък – че Георги го бастисал, защото бил единственият мъж, който бранел Аскерови. Погребаха го и така в къщата на Аскерови останаха четири жени. Баба Петра се грижеше за момичетата, докато бяха по-малки. Атанас все по-често ходеше у Аскерови, тъй като в двора и къщата винаги имаше нужда от силна мъжка ръка.
Петра виждаше какво кара момчето на Бракмови да идва у тях и знаеше, че това ще донесе само нещастие на Аскерови и Стефана. Един ден, когато той пак дойде, тя го извика при себе си.
– Начо, Начоо! Яла тука, бре!
Въпреки жегата, тя вареше лютеница в един голям калайдисан казан. Бавно въртеше голямото дървено гребло, а огънят така я напичаше, че от нея течаха вади пот.
– Баба Петро, къде е Стефана?
Жената като че ли не го чу. Тя все така продължаваше да бърка гъстата клокочеща лютеница.
– Стевана ли? – попита старата хитра жена, като се престори, че не го е чула добре. От опит Атанас знаеше, че тя чува и вижда много добре, но се прави на сляпа и глуха или чува и вижда само това, което ѝ оттърва. Сега той беше сигурен, че старата жена много добре е чула всичко.
– За к'во ти е Стевана бре, Начо?
– Трябва да ѝ кажа нещо – Атанас отговаряше високо и разчиташе, ако момичето е в двора, само да излезе и да му се обади. Вчера двамата е племенника си Аньо се бяха борили и брат му Георги, който беше баща на Аньо, беше решил да ги пусне да се борят на Четиридесетте извора. Там ставаше събор и ежегодни преборвания. До събора оставаха няколко дни и той искаше да предупреди Стефана, че следващите дни може да не се видят. Изчака още малко, но Стефана не се показа. Вместо това старата жена, усмихвайки се, продължи да говори:
– Начо, т'ва дето си ришил няма да донеси нищо убаво!
– Нищо не съм ришил, ба' а Петро! (ба'а – диалектно "баба")
Жената не каза нищо, но многозначително се усмихна.
– Начо, я, Начоо, на колко години стана, бре?
Годината беше 1818, Атанас беше роден през 1792, това означаваше, че е на 26.
– На 26 съм, ба'а Петро – отговори Атанас. Той веднага изчисли, че Стефана е на 18 години. Хубава възраст за женене. Атанас беше издържал на напъните на майка си да го ожени и вече беше взел решение.
– Къде е Стефана? – пак попита той.
– Не бързай, нека ти кажа нещо! Не прави това що си намислил! Преди това питай майка си! Знаеш каква е Ляшка! Не скарвай още повече родовете!
– Нищо няма да стане! – каза е убеденост Атанас.
В този момент от другата страна на двора, от Бракмови, се чу силният глас на Ангел. Той викаше силно баба си.
– Бабооу! Бабооу!
Ангел беше пет години по-малък от него. Лицето му беше бяло, а косата му – ситнокъдрава като на арап. Атанас много добре знаеше как ще завърши това. Скоро от другата страна на оградата се чуха силни викове, явно старата му майка не беше успяла да бодне Аньо в задника и сега го кълнеше. Тя викаше толкова силно, че Петра и Атанас не можеха да говорят.
– Чумата да тъ тръшне дано! Карам да тъ изде! Да пукнеш дано и ти, и майка ти дето те е пръкнала на тоя свят! Да се заперпелиш и да не станеш дано! Да ти опустее дано и намярта! Пъпа ти да изсъхне и да се развие, червата ти да изтекат и бял свят да не видиш! С та'а голяма уста, път да не видиш дано! К'во искаш, бре? К'во искаш?
Гласът на Аньо повече не се чу, но скоро старата пак започна да го кълне и така можеше да продължи с дни. Тя кълнеше без да притихва, без да прекъсва и да се повтори. Това беше Ляшка. Тя беше стара вече, но и Марийка не беше много по-млада. Атанас знаеше, че скоро тя ще започне да кълне всички Аскерови и най-много Марийка. На младия мъж му стана неудобно и понечи да си тръгва.
– Помисли преди да задяваш Стевана! И питай майка си!
– Аз ще тръгвам – каза сконфузен Атанас. Той знаеше, че майка му след малко ще спомене и Петра, а тя със сигурност ще ѝ отговори и така всичко това щеше да прерасне в ужасна кавга. Петра също осъзнаваше това, затова каза:
– Изпратих Стевана до Долната чешма да донесе менците с вода. Водата оттам е най-убава. Взе и кобилицата. Ако я търсиш, там е.
На Атанас му пораснаха криле. Преди да изскочи през портата той видя Митра, това означаваше, че Стефана е сама на Долната чешма до Старата черква. Щеше да има време да я види. Той побягна и след себе си чу гласа на Петра, който се извиси към небето.
– Да не кълнеш мааа! Да не кълнеш, че както ми е накипяло от тая жега и както ми е премаляло, ще дойда, ще дойда и ще ти оскубя косите...
Ляшка не остана длъжна на Петра и така скоро двете жени извиха гласове чак до бога. Цялата Гроб махала чуваше това, което двете си казваха. Петра кълнеше Ляшка, а тя ѝ отговаряше и така Марийка оставаше в сянка. Сляпата жена обаче не беше щастлива, цялата тая вражда я караше да се топи и да се чувства все по-зле. Тя беше останала без мъж, синът ѝ също беше заминал за Истанбул и повече не се обади. Аскерови бяха слаби и скоро щяха да изчезнат, техните роднини обаче от Бракмови бяха силни, богати и явно бъдещето щеше да бъде тяхно.
Атанас Бракмата се затича надолу към баира и скоро стигна до ръба му. Вече беше съвсем близо и долу видя черквата. Чешмата беше малко вдясно и оттук не се виждаше. Краката му препускаха лудо сякаш не бяха част от него. Водеше го любовта. В този момент обаче се случи нещастието. Не успя да се спре, подхлъзна се и тежко падна. Около чешмата беше натекла вода и беше разлигавила тревата и земята. Атанас твърде късно се беше опитал да спре. Краката му се бяха подхлъзнали и той, падайки в локвата, продължи да се хлъзга. Ударът беше страшен. Докато се хлъзгаше в локвата, вдигна голяма вълна от пръски. За миг пред очите му причерня. Ръбът на тежкото каменно корито, в което изтичаше водата от чешмата, го удари в ребрата. Тъй като ударът беше в острия ръб на коритото, болката беше много силна. Атанас лежеше в краката на Стефана и не можеше да вдиша. Той гледаше красивото ѝ лице, тя цялата беше мокра, а това още по-добре подчертаваше ханша и облите ѝ красиви рамене. Въпреки болката и това, че не можеше да вдиша, Атанас видя златистите плитки, които се подаваха под шарената кесирия на Стефана.
Чак сега Атанас видя, че тя се беше нацупила. Той опита да се изправи, но болката беше ужасна. Трябваше да мине време преди Стефана да разбере, че той не се шегува. Тя много добре знаеше, че Атанас е много силен, беше най-високият и строен млад мъж в цялото село. Можеше ли най-страховитият пехливан в селото да се удари така глупаво? Стефана отначало се мръщеше, защото цялата беше вир вода, но когато видя безпомощния мъж, легнал в калната локва, целият покрит с жабуняк, започна да се киска. Тя все по-кръшно се смееше, а звънливият ѝ гласец се извиси над Старата черква. Присмехът на момичето вече не го дразнеше, сега той мислеше за това, че само след два дни са борбите на Четиридесетте извора. Какво щеше да прави? Как щеше да се бори, като беше така лошо ударен?
Малко по малко започна да вдишва, но все още не можеше да се изправи. Седеше в локвата и опипваше голямата подутина, която веднага се беше появила на удареното място. След като Стефана спря да се смее, тя му помогна да се поизправи.
– Какво правиш тук? За къде бързаше толкова? – попита тя най-накрая. Момичето се опита да му помогне да се премести на по-сухо място. До черквата растеше бъз, който беше пораснал колкото малко дърво, именно там Стефана искаше да подпре Атанас, но той беше толкова тежък, че тя не успя да направи нищо. Вместо това, в опита си да му помогне да се изправи, гладките подметки на цървулите ѝ се подхлъзнаха и тя падна върху Атанас, който нежно я подхвана със силните си ръце. Стефана прималя, лекото ѝ моминско сърце запърха като на птичка. Атанас се наведе бързо и много леко я докосна с устните си по челото. Така тук до Старата черква той я целуна за пръв път.
– Бате Танасе, какво правиш?
Той внимателно, въпреки болката в ребрата, постави леката като пеперудка жена до себе си. През сукмана той виждаше повдигащите ѝ се гърдички. Желанието му нарасна още повече и той каза:
– Исках да говоря с теб!
Тя не каза нищо, но по сведения ѝ поглед си личеше, че знае какво е искал да говори младият мъж с нея.
Болката в ребрата беше непоносима, затова от устата му излезе провлачен стон. Добре че беше свикнал да издържа на болка. Иглата и "увивачките" на майка му бяха свършили своята работа. Ако имаше нещо, с което да са известни децата на Ляшка, беше това, че издържаха на болка. Само така можеха да устоят. да търпи на навикване и болка, това беше задължително за всеки, който живееше в тяхната къща. Сега именно това му помогна да се задържи на крака. Излезе от локвата. Стефана се втурна и го подхвана, тя го водеше към бъза, но той отказа да седне. Каза, че ако седне, после нямало да може да се изправи. Стефана продължи да го подпира, а телата им все така се докосваха. Колко много искаше Атанас в този момент да не го болеше и да можеше по-силно да се притисне до снажната снага на момата. Докато ходеха така, Атанас започна да говори на Стефана.
– Стефано, след два-три дни ще ходя да се боря на Четиридесетте извора до Станимъка!
– Къде ще се бориш, бате Танасе, та ти едва ходиш!
На Атанас му прималя. Той усещаше как разговорът не отива в посоката, в която искаше. Той стисна зъби и продължи:
– Искам да ме чакаш! – той изрече думите с мрачна решителност.
– Как да те чакам? – тя или не разбираше какво искаше да ѝ каже, или се правеше, но това само го ядоса.
– След като се прибера от борбата, искам да се вземем!
Още не беше завършил думите си и тя се усмихна.
- Малка съм още, бате Танасе! Майка няма да ме даде за булка!
– Ще те даде! – той беше сигурен, че Марийка не би имала нищо против тях двамата, за разлика от майка му тя беше добра жена.
– А ти попита ли майка си? Тя дали ще е съгласна?
Тези думи жегнаха сърцето на едрия и силен мъж.
– Какво да я питам, няма тя да се жени! Аз ще се женя! Аз съм вече голям!
Той отговори остро и се ядоса, но сам осъзнаваше колко е права и тя, и Петра. Двамата вървяха нагоре по баира. Болката беше много силна и добре че Стефана го подкрепяше, иначе сам нямаше да може да се изкатери по тази стръмна пътека. Най-накрая двамата се изкачиха. Атанас все така увещаваше Стефана да го чака и двамата да се вземат.
– Аз ще спечеля! Ще си дойда с ягне и ще се вземем!
– Аййй, бате Танасе, забравих менците и кобилицата долу на чешмата – Стефана го пусна и се обърна, затичвайки се притеснена надолу. Трябваше да мине доста време преди Атанас да я види да се задава с кобилицата с менците, пълни догоре с вода. Той я гледаше като омагьосан. Бузите ѝ бяха зачервени отдето беше бързала, баирът беше стръмен, а менците с вода тежки. Той гледаше тази красота и хармония. Красивата мома, тежките менци и кобилицата, грациозната, полюшваща се, гъвкава снага и това колко внимателно, и с каква вещина момата балансираше тежестта върху рамото си.
Двамата продължиха нагоре към Боляровия хан. В този момент брат му, който беше много по-голям от него, се зададе по пътя. Той ходеше видимо ядосан.
– Какво правиш тук? – разкрещя се той. – Какво говориш с тази тук? Бързо се прибирай!
Кръвта на Атанас кипна. Той чувстваше, че трябва да отговори, но не искаше да се кара с брат си. Въпреки това не изпълни заръката му. Отказа да се подчини, вече беше голям мъж, нямаше да допусне майка му и брат му да му се месят. Брат му чакаше Атанас да припне пред него, но Атанас все така ходеше бавно, а Стефана бавно вървеше, като се опитваше да не разлее нито капчица от водата.
– Бате Гочо, ти се прибирай, аз ей сега ида!
Той беше сигурен, че брат му е бил изпратен и подучен от майка му.
– Няма ли да тръгнеш с мен? – учуди се брат му.
– Не! – твърдо каза Атанас.
В този момент на Георги му прикипя, той се приближи до Атанас и го подхвана под мишницата.
– Тръгвай с мен веднага! В яда си майка ни е мушнала Аньо в корема с остен! Хайде, идвай си, че трябва да го лекуваме, сигурно няма да може да се бори, а може и да умре!
Георги опита да поведе Атанас, но той извика от болка, със сила се отскубна от брат си и го тласна в рамото.
– Да ме оставиш, че...
Георги някога наистина беше добър пехливан, но никога не се беше борил по сборове, но въпреки това много хора смятаха, че някога е бил един от най-добрите пехливани в България. Сега обаче той беше на 46 години и едва ли можеше да се мери по сила и бързина с 20 години по-младия си брат.
– Какво е станало? Кой те е ударил? – развика се Георги. – Сигурен съм, че тя е виновна...
– Изчезвай! – просъска Атанас.
Георги тръгна, но както онези малки страхливи кучета, които не хапят, продължи да "лае".
– Аз ви готвя за борбите, а вие правите каквото си искате! Единият решил да ядосва баба си, а другият тръгнал по моми! Сега намерихте...
Когато брат му отмина, Атанас даде воля на болката и яда си, замахна силно с крак и ритна един бодил, главата на тръна излетя високо и падна далеч от тях. От замаха ребрата отново го заболяха и той, изохквайки, се присви. Стефана само го гледаше. Атанас очакваше някакъв отговор от момата, тя обаче каза:
– Много ми тежи, бате Танасе, аз ще тръгвам!
Така Стефана, без нищо повече да каже, се обърна и потегли. Той гледаше как внимателно тръгна тя. Тръгването, когато си с кобилица и на края ѝ имаш закачени пълни менци, е най-важно, после е по-лесно, само трябва да синхронизираш стъпките си с поклащането на водата в менците. Атанас гледаше след нея и се възхищаваше на полюшващия ѝ се ханш. Когато тя се отдалечи, той реши да не се прибира, а да отиде до кръчмата.
В селото имаше само една кръчма, която се намираше на мегдана. Атанас седна на една свободна маса и си поръча няколко павурчета с люта ракия. В кръчмата беше задимено, димът от тютюна и алкохолните изпарения го стиснаха за гушата. Той взе първото шишенце и го навдигна, тялото му се затопли от леещата се като огън в корема му течност. Изпоти се, от челото му непрекъснато капеше пот. След като изпи две от малките шишенца с тесни дълги гърла, той си поръча още едно. Всичко познаваха Начо Бракмата, но за пръв път го виждаха в кръчмата. Всички знаеха, че Бракмите са пехливани и не пият нито вино, нито ракия. Сега обаче младият мъж явно искаше да се напие. Той стоеше мрачен сам на една маса и пиеше, без да замезва и да говори с някого от другите посетители. Всички го гледаха и се подсмихваха. Те много добре знаеха какво ще стане след малко. Човек, на когото му е за пръв път и който пие толкова много и бързо, не можеше да се размине с това. След малко със сигурност щеше да падне под масата. Селяните гледаха със злорадство младия мъж. Досега той не беше ходил в кръчма и с това като че ли беше показвал, че е над тях. Той сякаш ги презираше, но след като се напиеше, вече щеше да стане един от тях и нямаше да има право да вири нос. Ако имаше нещо, в което те да са по-добри от него, това беше пиенето на ракия и това да носят на пиене. Времето минаваше, Начо изпи още две павурчета. Той удари с тежкия си юмрук по дебелия плот на дървената маса и изфъфли нещо неразбираемо. Опитният кръчмар, който много добре познаваше всички белези на настъпващия срив, се приближи до Атанас и се опита да му каже нещо. Той обаче не носеше в ръката си следващото павурче. Кръчмарят се казваше Трифон Хънито и беше от Гроб махала. Той много добре знаеше, че ако Начо се прибере пиян в къщи, той, Хънито, ще си има работа с майка му Ляшка. Проклета жена беше бабата и Трифон не искаше да си има разправия с нея. Целият живот в Караризово зависеше от тази, подобна на смъртта жена. Кой знае какво можеше да измисли тя, ако реши, че той е виновен за това, че Атанас се е напил. Освен това синът ѝ Гочо беше чорбаджията, от когото зависеше работата му. Трифон знаеше, че има кръчма в Караризово само благодарение на тяхното съгласие, ако те не искаха, той нямаше да има кръчма и тя щеше да бъде дадена на някой друг по-сигурен човек. За да запази работата, а и живота си, Трифон реши да не дава повече ракия на младия левент, който сега го гледаше под намръщените си вежди с кръвясалите си очи.
– Каквооо! – Атанас не разбираше и не чуваше добре какво точно му говореше Трифон, но разбираше, че той отказваше да му донесе още ракия. Това го разгневи. – Ти знаеш ли кой съм аз, бее?! – извика с вече пиянския си глас Атанас. После хвана краищата на елека на кръчмаря и го бутна назад. Сигурно ракията му беше дала толкова голяма сила, защото Трифон изхвърча назад и тежко падна на пода, поваляйки една маса барабар с насядалите около нея хора. – Искам ракия! Искам да ми донесеш ракия! – продължаваше да крещи гигантът. – Ще ви избия! Ще ви избия до един! К'во се хилиш, беее! – като каза това, мъжът се втурна да изпълни заплахите си. Тези, които цяла вечер очакваха да видят сеир, сега съжаляваха, че не са си тръгнали по-рано. Те бяха сигурни, че Начо Бракмата ще се компрометира, но това можеше да стане и за тяхна сметка. Атанас се нахвърляше и се сбори с всички в кръчмата. Всеки, който се изправеше срещу него, изпита силата на гнева му. Той не само ги хвърляше, но и силно ги удряше в земята. Освен това се стремеше да удари жестоко всеки, когото хвърляше, но скоро в действие вкара и огромните си тежки юмруци. Не след дълго носовете на всички в кръчмата бяха разкървавени. Мъжете не бяха толкова пияни, Начо Бракмата наистина беше много по-силен от всеки един от тях, но те решиха, че не може да се пребори едновременно с всички. Няколко от по-младите и силни мъже се опитаха да скочат и да хванат ръцете и тялото на пехливана. Той обаче беше не само силен, а също много бърз и пъргав, въпреки изпитата ракия. Мъжът така рязко се извъртя, че избегна едновременната атака на мъжете. Първият, който успя да попадне в ръцете му, жестоко щеше да съжалява, Начо го удари в носа с всичка сила. Струйка кръв рукна от носа му, а мъжът, псувайки, изплю няколко зъба в дланта си сред кървавите лиги. Когато другите видяха какво се случи с приятеля им, отстъпиха назад. Мъжете, които се намираха по-близо до вратата, побягнаха навън и повечето от тях веднага тръгнаха да се прибират по къщите си. Всички знаеха, че развилнелият се е от Бракмови. Никой не смееше да вдигне ръка срещу тях, защото, ако някой го стореше, ръката му щеше да бъде отсечена. Караризово им принадлежеше, то беше техен дом, беше създадено от тях и само заради тях съществуваше. Затова сега всички мъже се опитваха да избягат. Това беше причината и битката да не премине в бой с ножове или оръжия. Хората се страхуваха да ударят Начо, а камо ли да му извадят нож. Брат му Георги беше най-богатият мъж и негова беше цялата кааза. Именно Гочо Бракмата притежаваше цялата земя и всички чалтици. Той търгуваше с ориз и продаваше "бялото злато" на цяла Европа, но и на Сирия, и Ливан. Чорбаджията беше приятел с фамилията Аргирияди от Филибе, които му бяха адвокати и търговски представители. Бракмови "колеха и бесеха" не само в Караризово, но и в цялата кааза. Те може би бяха най-богатите християни в цяла България. Легенди се разказваха за това как старец срещнал двама братя и ги научил как да станат най-богатите хора в България. Казал им да управляват в мир и братство. По-големият обаче прогонил по-малкия. Това беше легенда, която всички разказваха за двата рода – Бракмови и Аскерови. Всички бяха чували този разказ и бяха сигурни, че той е истина. Имаше още един човек, с когото никой не искаше да си има работа и това беше старата чорбаджийка Ляшка. Всички знаеха как тя кълне Аскерови, явно вещицата искаше да им вземе и последното.
Атанас продължаваше да се вихри в кръчмата. Той вече беше изпотрошил по-голямата част от нея. И докато другите мъже можеха да избягат, Хънито беше длъжен да остане и да гледа как пияният гигант унищожава годините труд, които той беше вложил в кръчмата. Тъй като беше ударен лошо, дори да искаше, той не можеше да се движи и да избяга. Прякорът си Трифон беше получил още като дете. Една вечер и той се беше напил, но не така опустошително като този луд. Неговото пиянство беше тихо. Всъщност той досега все беше виждал и чувал за тежки пиянства, но такова за пръв път виждаше. Човек не може да си представи такова чудо. Всичко в кръчмата вече беше на парчета. Не беше останала една здрава пейка или маса. Изпочупени бяха джамовете. Дори тезгяхът и лавиците, където стояха наредени дамаджаните с вино и ракия, бяха разбити. Вратата след миг отнесе един шут и изхвърча от касата барабар с пантите. Атанас Бракмов беше полудял. Той като че ли беше обсебен от някакъв демон на злото. Отдавна вече в кръчмата не беше останало нищо стъклено, което да е здраво. В такова състояние Атанас сигурно можеше да убие човек.
– Искам ракия! – продължаваше да крещи младият мъж. – Вие знаете ли кой съм аз? Аз съм пехливан! Аз съм башпехливан! Аз съм змей! Аз съм Начо Бракмата!
Изведнъж кръчмарят скочи към него, хвана го за краищата на коженото чохлено елече, с което беше облечен, и го изведе навън. Трифон разчиташе хладният въздух да отрезви младежа. Това обаче не стана. През селото минаваше пере (пере – малък канал), което захранваше чалтиците. То беше пълно с вода през цялото време на годината. Сега от него се беше разляла малко вода и беше образувала малък плитък гьол. Той беше достатъчен, колкото да разлигави земята и това беше станало точно на мегдана, пред вратата на кръчмата. В този момент Атанас се подхлъзна и двамата паднаха в калта. Младият мъж така изрева от болка, че сигурно цялото село го чу и се събуди.
– Ще ме удряш, а!? Ще ме биеш!? – крещеше като обезумял Начо. На Трифон му ставаше все по-ясно, че тази вечер няма да се размине току така. След тази вечер животът му щеше да се промени. Каквото и да станеше, всички видяха и чуха какво вика Начо. Както и да се оправдаеше, майка му щеше да повярва на него, нищо че нямаше да е прав. Сигурно щеше да му се наложи да напусне Караризово. Той се опита да се откопчи от силния мъж, който все така стоеше седнал в локвата и продължаваше да крещи. Добре че вече нищо не му се разбираше.
Трифон стоеше и гледаше овъргаляния като прасе мъж. За една вечер целият му живот се беше променил. За миг видя разрушен труда на целия си живот. Той беше толкова ядосан, че ако имаше поне малко злоба в него, щеше да скочи срещу пияния, но нямаше. Прякорът си Хънито беше получил, когато неговите приятели го отвели в къщи пред майка му и той влачел краката си, тя тъжно го беше погледнала и му беше казала:
– Трифоне, Трифоне, и ти ще станеш като баща си! Пил ли си?
Тогава, за да се оправдае малкият още Трифон, и понеже хем не искаше да огорчи майка си, хем не искаше да я лъже, беше показал с двата си пръста и защото не можеше да говори добре, а завалваше думите, беше казал: "Майко, аз пийнах само хънинко!", като искал да каже "тунинко".
От това "хънинко" му беше останал прякорът. Майка му винаги го беше коряла, че няма никаква злоба у него, а бе добряк.
– Как ще станеш кръчмар като си добряк и честен?! Такива като нас никога не стават богати и ти няма да станеш кръчмар!
Той обаче напук на думите на майка си беше станал и всички го уважаваха. Селяните се чувстваха спокойни, че Хънито няма да ги излъже и го харесваха. Всичко това беше продължило до тази вечер. Но ето, че нещастието го достигна, точно така, както беше казала майка му. Тя се беше оказала права. Въпреки това той не можеше да удари седналия в локвата мъж. Няколко мъже, които бяха останали, съчувстващи на Трифон, наобиколиха локвата. В този момент обаче седящият в нея започна да ги пръска с мръсната вода и да ги обижда. Трифон все повече изпадаше в безизходица. Той знаеше, че скоро хората ще се разотидат, а не искаше да остава сам с този луд. Той видя един от селяните, който живееше в Гроб махала, и му извика:
– Ходи викай Георги чорбаджи! Бягай го викай, че ще станем за резил!
Селянинът нахлупи шапката си и като се затича, изчезна по пътя за Гроб махала.
Мъжът скоро се върна и каза:
– Аньо берял душа и Гочо каза сами да се оправяме!
Трифон погледна младия мъж. Пияният усети погледа му и се развика, приканвайки го двамата да се бият. Разгневен, Хънито се обърна и си тръгна. Нямаше смисъл да остава повече тук.
Атанас се събуди с тежко главоболие. Главата го болеше и му се виеше свят. Опита се да се изправи, но за малко щеше да падне от леглото. Неговата стая се намираше на втория кат на огромната къща на Бракмови. Одаята му беше в самия край на коридора, единият джам на стаята му гледаше към двора на Аскерови, а другият – към пътя, който свързваше Станимака с Цариградския път. Всяка сутрин след като станеше, Атанас отиваше до джама и търсеше да види шарената кесирия на Стефана. Тази сутрин не направи това. Чувстваше се много зле. Някъде отдалеч чу нечий женски рев. Това беше спотаено ридание. Макар главата да го "цепеше", той тръгна да види кой плаче. Излезе на широкия чардак. Ревът се чуваше от огромната одая, която служеше за жилище на брат му Георги. Почука на вратата и за миг плачът секна. На вратата се показа Георги, лицето му беше напрегнато, но с нищо не издаваше, че нещо лошо се случва.
– Какво става? Какъв е този рев? – попита Атанас все още сънлив и махмурлия.
– Да се махаш от тука, че... – като каза това, Георги замахна с опакото на ръката си, но си личеше, че не иска да удря брат си, а само го заплашва.
Атанас излезе. Огледа огромния двор, после тръгна да се спуска по стълбата. Когато погледна долу, точно там, където свършваше стълбата, видя един огромен дънер заедно с коренището. В този момент брат му отзад извика:
– И да махнеш тоя гиндул от тук! (гиндул – основата на стеблото на голямо дърво заедно е коренището)
– Какво прави той тук?
– Снощи го домъкна отнякъде! А после отиди да видиш какво си направил в кръчмата, че Трифон Хънито пет пъти идва от зарана!
Атанас гледаше гиндула и той му се струваше някак познат. Наведе се и опита да го подхване, но силна болка го прободе в ребрата, не успя дори да го помръдне. Не си спомняше снощи да е ходил до кръчмата, за какво говореше тогава брат му. Ратаите се втурнаха да помогнат на младия господар. Трябваха повече от пет човека, за да успеят да вдигнат огромния тежък гиндул. Когато го преместиха малко, всички започнаха да се дивят на това каква сила трябва да има Начо чорбаджи, защото Трифон беше казал, че сам го е донесъл от кръчмата до тук. Снощи всички бяха чули как се бе прибрал Начо. Той беше хвърлил с пъшкане гиндула. След това, тъй като си беше запушил пътя до стълбата, за по-тихо и бързо беше решил, че ще се качи по една греда до втория кат на къщата. Как го беше направил, не знаеха, но по някое време чуха силен шум от падане. Повечето мъже бяха поискали да станат да видят какво става, но жените им ги бяха задържали в леглата. Сутринта Трифон, а и всички, които ги видеха, разказваха какво е направил снощи Атанас чорбаджи. Нещо страшно било.
Атанас опипваше подутите си натъртени ребра и само наблюдаваше как пъшкащите аргати преместваха китука. Изведнъж те го пуснаха и се разотидоха. Пръснаха се като пилци. Атанас се огледа, за да разбере какво става. Тогава я видя, майка му си изглеждаше все такава, откакто я познаваше, сурова и вироглава жена беше Желязка. Синовете ѝ бяха силни и сурови мъже, но се прекланяха пред нея. Атанас почти не помнеше баща си Иван, от брат си обаче беше научил, че той бил единственият човек, когото майка им слушала и му се подчинявала. Баща им бил много силен и зъл и всички се страхували от него. Но най-зъл от всички бил дядо му Яне, този, на чието име беше кръстена фамилията им. Майка му прекъсна мислите му и просъска:
– Повечу да не съм чула, че се видиш с тия! Ногата ти повечу да не стъпува тамка!
Атанас все още не се чувстваше добре и реши да не се кара с майка си, затова се бърна и тръгна ла излиза. Вместо да тръгне към мегдана, пое в противоположна посока и скоро похлопа на вратницата на Аскерови. Петра отвори.
– Не е хубаво това дето прайш, Начо! – каза Петра и не пусна младия мъж като препречи пътя му.
– Искам да видя Стефана! – каза Атанас.
– Чорбаджийката забрани да те пускам! Казаха и снощи какво си прайл в кръчмата!
Атанас се върна обратно. След два дни тръгнаха с биволска каруца за местността Четиридесетте извора, дотогава не видя Стефана. Като чуха, че на събора ще участва пехливанин от рода на Бракмовите, всички се дръпнаха, но все пак се бориха. Въпреки острата болка в ребрата, Атанас успя да ги победи. Най-тежко му беше с едно яко турче от Молдава, но Атанас и него победи. Най-старият от организаторите на събора му връчи едно вакло агне. Атанас го метна на раменете си, така както преди малко беше мятал противниците си.
След това, без да се прибират, двамата братя тръгнаха към Пашакьой. Скоро там в околностите щяха да се провеждат така наречените Къркпанарски борби. Начо се бори добре. Брат му направи всичко възможно болката в ребрата му да изчезне. Той побеждаваше през целия ден и най-накрая трябваше да се бори с най-добрия пехливанин от рода на Бимбелови. Спорът между двата рода беше от векове. Аньо много липсваше на Атанас. Ако бяха двамата, сигурно щеше да му бъде много по-леко. Майка му обаче се беше ядосала на внук си и в яда си го беше мушнала с един остен в корема. Сега Аньо лежеше в Караризово и береше душа. Ако раната се възпалеше, синът на Георги щеше да умре. Брат му беше притеснен, но се опитваше да не го показва.
Атанас се изправи срещу противника. През целия ден той беше наблюдавал борбите на Сотир. Да, най-добрият пехливан от рода на Бимбелови се казваше Сотир. Той беше син на Узун Никола от известния Хасекейски род и бяха от клона на Бимбелови, които живееха в село Ичме. Този Сотир беше наистина добър борец. Той побеждаваше със силата си. Атанас се опита да го победи с хвърляне на Бракмови, опита и да го вдигне, но не успя. И точно когато се сети за една хватка, която беше създадена от Яне и описана в неговата книга за борба, се случи нещо лошо. Със силния си хват Сотир го стисна за ребрата и го повали. От болка краката на Атанас се подкосиха и той спусна едното си коляно. Така загуби борбата. Вярно, стана втори, но това въобще не го радваше. Когато се прибираха с биволската каруца, Георги заговори:
– Двамата с Ачо сте много добри пехливани! Ако тренираш много и се бориш, догодина ти ще бъдеш башпехливан на цялата Османска империя! Сигурен съм, че двамата догодина ще побеждавате и ще сломите всички Бимбалови, дори Сотир!
Георги знаеше, че безценните китаби по борба, написани от дядо му Яне, се намираха в един сандък в къщата на Марийка, но не можеха да се доберат до тях. Бракмови смятаха, че тези китаби им принадлежат и не можеха да си простят, че са у Аскерови.
Докато го слушаше, младият брат видя сълзата, която се търкулна по сухата брадясала буза на брат му. Той разбра, че Гочо го боли, той се притесняваше за Анго.
През целия път на връщане Атанас мислеше. Още първата вечер, щом се прибраха в Караризово, се изправи на общата софра. Аньо се беше оправил. Раната в корема още стоеше, но не се беше възпалила, защото майка му непрекъснато го беше мила и налагала с лапа от смрадлика, лайка, невен и маточина. Сега къдравата коса на племенника му беше сплъстена и той беше доста отслабнал, но иначе беше добре. Атанас се радваше на оздравяването на братовчед си, стана и каза:
– Реших да се оженя!
– Какво? – майка му щеше да падне на земята от изненада.
– Да, майко, ще се оженя за Стефана Аскерова!
Ляшка стана и излезе от софата. Брат му в началото на вечерта беше радостен, защото синът му вече беше много по-добре, но сега той също се ядоса и притесни. Не каза нищо, но тежко закима с глава. Той беше сигурен, че това няма да доведе до добро.
Атанас не искаше да остава в мрачната стая, затова стана и излезе. На чардака черната сянка на майка му го стресна.
– Защо никога не ме слушаш? С какво съм заслужила това? През целия си живот всичко, което съм правила, е било заради теб! Жертвах всичко за теб и ето ми благодарност! Нека ми, заслужила съм си го, защото ви обичам! Още помня как те родих, колко болка, колко мъка ми причини! Четири часа те раждах, да бях пометнала по-добре! На стари години да те раждам, да те обичам най-много и ти така да ми се отблагодариш! Нека ми! Сама съм си го заслужила! И това доживях! ...
На Атанас не му се слушаше повече. Тези думи той беше чувал хиляди пъти. Това беше едно от оръжията на Ляшка да ги накара да се чувстват виновни, но той вече много добре знаеше това и нито за миг не се "върза". Такива думи предизвикваха у него по-скоро насмешка.
– Ще се оженя за Стефана каквото и да кажеш!
– Ами ако съм против, ще прекрачиш ли майчината дума?
– Ще прекрача!
Атанас каза това и отмина. Ляшка се хвана за сърцето и се просна на дървения под. Вече беше тъмно, но той видя много ясно този театрален жест. Нямаше да допусне да го спрат. Слезе по дървената стълба и излезе на пътя. Сега трябваше да продължи. Отзад чуваше вайкането на майка си, но това вече не го интересуваше, вече беше взел решение.
Похлопа на портата на Аскерови. Петра извика отвътре:
– Кой'ее? Кой'ее?
– Ба'а Петро, аз съм Начо Бракмата!
Тя отвори вратата, а той, като я избута внимателно, влезе вътре.
– Трябва да говоря с леля Марийка!
– Ха, влез тогава!
Атанас влезе и се поклони. Четирите жени тъкмо ядяха и бяха насядали около масата.
– Добре си ни дошел, Танасе! Ха, седни! – каза Марийка и посочи към масата. В този момент Петра постави едно трикрако столче и Атанас седна на ниската кръгла маса – паралия, около която бяха седели поколения Болярови, а по-късно и Аскерови. Атанас погледна слепите очи на жената и изпита неудобство. Откакто синът ѝ Иван беше заминал и нямаха никаква вест от него, Марийка като че ли се беше състарила.
Той се поизправи, трябваше да действа, всяко забавяне можеше да го спре. Знаеше, че беше прието първо домакините да го заговорят и едва след това той можеше да каже по каква работа е дошъл, но сега реши да не чака. Изправи се на крака, някак страшно щръкна над софрата и хранещите се. Потърси погледа на Стефана за подкрепа и продължи, въпреки че тя сведе очи.
– Чорбаджийке Марийке, искам да взема ръката на Стефана!
Всички реагираха така все едно, че се гръмна в стаята. Само Митра
– По-малката сестра на Стефана, се усмихна.
– И защо не дойде с майка ти да ѝ искаш ръката, както се полага?
Марийка много добре знаеше, че Ляшка не е съгласна с това, което Атанас искаше. Младият мъж стана и излезе от стаята. В следващите дни Ляшка беше като полудяла. Марийка също беше против. Тя смяташе, че Ляшка чрез сина си се опитва да си върне Боляровия хан и той е подучен от майка си. Така на Атанас му беше забранено да посещава дома на Аскерови. Постепенно с времето той отказа да говори и да слуша майка си, с брат си също не разговаряше. Скоро нямаше къде да ходи и започна всеки ден да пие. Пиеше сам като купуваше ракия от различни хора, тъй като в кръчмата вече никой не го пускаше. Беше нещастен и когато пийнеше, в главата му започваха да се въртят всякакви мисли.
Цялото село от години очакваше голям сблъсък в рода на Бракмови. Гочо вече беше стар, кой щеше да бъде следващият чорбаджия на Караризово и цялата кааза – Начо или Аньо? На кого щеше да предаде имотите Гочо – на брат си или на сина си? А може би земята щеше да се подели между двамата. Начо вече беше на 26 години, скоро щеше да поиска своя дял или всичко. Какво щеше да направи Ляшка? Всички тези въпроси скоро щяха да намерят отговори. Гочо твърдо подкрепи старата и една вечер, когато Атанас за пореден път "избухна" срещу майка си, тя го изгони. Начо си тръгна, а Гочо не направи нищо да го спре. От този ден двамата братя престанаха да са близки и Начо загуби правото на наследство над имотите на Бракмови.
Той купи единствената свободна земя в Караризово – последното място останало до гробищата. Там построи къща от камък само с една голяма стая. Събра хора и изкопаха бунар. Така заживя отделно. Къщата му беше много близо до баира, така че Долната чешма и Старата черква също бяха наблизо. Параклисът "Свети Георги" и текето на Риз баба също бяха много близо. Начо постоянно дебнеше дали няма да види Стефана сама.
Един ден я издебна. Двамата се уговориха тя да му пристане и да избяга при него. Когато това стана, Начо беше най-щастливият човек. Още същата нощ баба Петра дойде да види дали Стефана е добре и да пита по собствена воля ли е при Атанас. На другия ден той отиде до Араповския манастир да уговори поп за венчавката. Отначало всичко беше наред и игуменът се съгласи да изпрати поп, но когато на другия ден го чакаха, той не се появи. Явно игуменът беше разбрал и не искаше да се кара нито с Бракмови, нито с Аскерови. Така Атанас се метна на гърба на един бивол и запраши към Станимака. Още същата вечер намери един пиян поп, даде му голяма дамаджана ракия и той ги венча в Старата черква. Така двамата станаха мъж и жена на метри от мястото, където пристанаха един на друг и се целунаха за пръв път. Докато вървеше църковната служба, от Гроб махала се чу страшен вой. Десетки жени виеха и оплакваха като на умряло. Отначало младоженците помислиха, че някой е умрял. Скоро обаче се разчу истината. В Караризово имаше няколко стари жени, които ходеха по погребения и срещу нагостяване оплакваха мъртвия. Това бяха професионални оплаквачки, те виеха и нареждаха с часове. Сега Ляшка беше наела тези жени и те виеха откъм Гроб махала. На сватбата нямаше хора, всички бяха предупредени и никой не отиде. Само Петра и Митра помогнаха малко. Черна сватба, това беше черна сватба! Никой освен младите не искаше тази сватба. Воят на оплаквачките като че им напомни, че и предците на родовете плачат като виждат тази сватба. От този ден Бракмови и Аскерови бяха сродени. Атанас Иванов Хаджиянев и Стефана Атанасова Хаджипеткова вече бяха мъж и жена. Вече никой не помнеше, че двата рода са роднински и братски и че произлизат от един род. На другия ден двамата облякоха най-хубавите си дрехи и отидоха до Станимака да им направят портрет. Той като млад юнак се беше изпъчил седнал на стол, я тя – дребна и лека като пеперуда, стоеше до него права, с шарената си кесирия и двете руси плитки, подаващи се изпод нея. Годината беше 1819.
Двамата живееха така прокудени в последната къща на Гроб махала. Никой не идваше при тях, нито тях ги канеха някъде. Хората ги отбягваха дори когато ги срещнеха в селото. Всеки знаеше, че ако ги заговори, ще си навлече гнева на старата Ляшка. Тъй като нямаха земя и никакъв поминък, двамата живееха в мизерия. Атанас събираше трева и сухи храсти и така изкарваха зимата. Той вече беше решил на другата пролет да ходи на гурбет или да се хване като аргат или чобан на някой богат чорбаджия. Искаше да чува някое стадо в Родопите, знаеше, че ще се справи, но трябваше да търси работа извън каазата.
Стефана беше непразна с рожба и точно тогава Митра я взеха в едно близко село Кочачово (днес Кочово). Един момък си я беше харесал. Сватбата беше съвсем наскоро, но Атанас и Стефана не бяха поканени. В селото все по-настойчиво се носеха слухове, че в подземието на текето има съкровище. Тъй като бяха гладни и отчаяни, една вечер Атанас отиде до текето. Не знаеше кой е този Риз баба, сигурно е бил някой богат турчин. Не знаеше защо е погребан тук, в българско село, но и не го интересуваше. Той разби желязната врата и се опита да премести каменния саркофаг, но не успя. Събра всички сили и отново натегна саркофага, и в този момент той се измести, но така се подхлъзна, че затисна глезена на Атанас. Така мъжът остана затиснат няколко дни и нощи в текето на турския светец.
Колко време остана така Атанас, никой не знаеше. Какво е видял през онези нощи, как е успял да се измъкне, пак никой не разбра, но когато се освободи, премести обратно саркофага, излезе и никога повече не се върна в Риз баба теке. Когато се прибра, Стефана не му говори един месец. Тя го беше търсила навсякъде, където можеше да се сети. Беше изплакала очите си. Из селото все по-настойчиво се носеха слухове, че Атанас се е чалнал и че странни неща ставали в къщата до гробищата. Стефана също не беше съгласна всяка вечер да остава сама в къщата. Младата жена се страхуваше от това да не я нападнат зли хора или караконджули и въпри, които биха излезли от гробищата. Така тя се скара с Атанас. Всичко това продължи две години. Атанас и Стефана вече имаха дете. Един пролетен ден на 1821 година сестрата на Начо – Клавира, се появи в къщата им. Тя беше все така нещо болнава.
– Майка ни умира! – извика тя.
– Нека мре! – отвърна студено Атанас. Не минаваше ден, в който да не разбере какво е говорила майка му за него. Той я винеше за мизерията, за това, че беше останал без пари и земя.
– Няма ли да дойдеш да я видиш?
Кира беше много добра и се разплака като чу как брат ѝ говори за майка им.
– Няма да дойда! Да не би тя да те е изпратила?
Той знаеше, че майка му няма да се пречупи и няма да прати да го повикат дори на смъртния си одър. Сега питаше по-скоро, за да покаже, че знае това.
– Не, Гочо ме прати да те повикам!
– Няма да дойда! – отсече Атанас.
– Отиди, Начо! Поне в последния ѝ час отиди! – каза Стефана.
– Ти знаеш защо не отивам! Не е човек тя! – инатеше се Начо.
– Отиди, поне ти се покажи по-добър от нея! – настояваше Стефана. Може би тя имаше някаква тайна надежда, че могат да получат нещо от завещанието на Бракмови.
Мина дълго време в увещания преди двамата да тръгнат. Той облече най-хубавите си дрехи. С вълнение прекрачи прага на къщата. Спомени нахлуха в главата му. Майка му лежеше в стаята си. Тя беше малка, тясна и тъмна. Навън вече ставаше тъмно. В стаята светеше една свещ, от нея или от отпечатъка на скорошната смърт лицето на майка му изглеждаше восъчно. В първия момент в носа го удари застоялият въздух и миризмата на стар човек и смърт. Той погледна изпружената тънка фигура и му се стори, че майка му вече е умряла.
– Мале, Начо е дошел да те види – прошепна Кира на главата на майка си, но тя не реагира по никакъв начин.
– Що е тук, не съм го викала? – тихо прошепна Желязка, но така че Атанас да чуе. Той се чудеше дали да не се обърне и да си тръгне, когато старата протегна ръка към двамата си сина и дъщеря.
– Георге – каза тихо тя, – приближи се!
Георги пристъпи напред. Тогава Ляшка със сухата си костелива ръка много леко замахна и хвърли една шепа златни пари по него. Те се разпръснаха по пода пред краката на чорбаджията.
Атанас гледаше цялата тази церемония. Така в Караризово се завещаваха всички имоти и пари. Оризищата не биваше да се делят и трябваше да се наследят от един от синовете, обикновено първородния. Сега Ляшка предаваше всичко на Георги. Атанас не беше изненадан, той вече знаеше това, но от уважение пред умиращата му майка остана в стаята. Георги не биваше да се навежда и да събира парите от пода. Един мъж не биваше да се навежда пък било то и заради пари. Така Георги остана прав, с което искаше да покаже, че честта и достойнството са много по-важни за него от златото и парите. Той искаше да покаже, че осъзнава, че парите са нищо. Те са тленност и суета. Наследникът на Бракмови трябваше да е много над тези неща. Но сестра им се втурна, наведе се и внимателно събра всички пари. Както си беше клекнала, тя ги мушна в ръката на Георги, после я целуна, след което каза:
– Ела, Танасе, целуни ръка на чорбаджията!
Кръвта на Атанас се качи в главата му. Ушите му забучаха. Той се обърна и излезе. Георги го гледаше и беше готов да скочи върху него, и никой не беше забелязал как блясъкът от очите на Ляшка си беше отишъл и сега мътните ѝ очи втренчено "гледаха" тавана.
През 1823 година един ден Кира, плачейки, се втурна в къщата на Атанас.
– Ще ме убие! Гочо иска да ме убие!
– Атанасе, да я вземем да живее при нас – предложи Стефана.
– Не можем да се намесваме, тя е от друга къща! – каза Начо. Той беше свикнал да не се меси в работите на други къщи.
– Танасе, Танасе, не ме изоставяй, той е лош и иска да ме убие! – продължаваше да плаче Кира.
– Танасе, да остане само за тази нощ – помоли го Стефана.
– Знаеш, че брат ми не е такъв човек – каза Атанас. – Кира е странна. Сигурно си измисля нещо.
Кира си тръгна като се обръщаше и го гледаше е големите си, уплашени, тъжни очи, сякаш наистина търсеше помощ. Атанас обаче сега имаше собствено семейство, не можеше да мисли и за нея. Не мина и половин час и жената на Георги дотича, ревейки:
– Ка'к Кира се уби! – викаше тя. (ка'к – диалектно кака)
– Какво? – Атанас подскочи.
– Ка'к Кира, ка'к Кира се убеси!
Атанас стоеше прав в двора. Не знаеше какво да мисли. От очите му течаха сълзи. Той обаче не отиде да види какво беше станало със сестра му. Знаеше, че е нежелан. Не знаеше дали Кира сама се е обесила, или го е направил Гочо. Брат му не пусна и Петра в къщата. После, без да викат хекимин и кадия, почти същия ден погребаха Кира. Погребаха я без поп и опело. Така нито Атанас, нито другите селяни разбраха какво се беше случило с Кира. Подозренията на Атанас останаха завинаги, завинаги остана и осъдителният поглед на Стефана към него.
През 1825 година баба Петра почина. Погребаха я в караризовските гробища. Марийка остана сама в Боляровия хан, може би от мъка по Иван или от слепотата изглеждаше много стара. Тъй като не можеше сама да се справя, Атанас и Стефана я взеха да живее при тях. Марийка беше много тиха и спокойна и с нищо не им пречеше. Децата много обичаха да си играят с нея. Те бяха чували за лошата баба Ляшка и сега Марийка им се струваше много добра. Тя като че ли беше забравила и простила на Стефана, а и след толкова време какво значение имаше. Когато старата жена отиде да живее в последната къща на гробищата, Гочо постепенно "превзе" хана. Той събори част от стената между двата имота. Отначало пускаше в двора на Аскерови животните си да пасат. Постепенно от двора изчезна всичко по-ценно и полезно. С времето дворът и ханът запустяха.
Една сутрин намериха Гочо обесен на греда в хана. Аньо се кълнеше, че някой е убил баща му и че той ще намери и отмъсти на убиеца. Чу се слух, че Начо Бракмата – собственият му брат, го е обесил. Не се знаеше дали е заради хана, или заради Кира, никой не разбра каква е истината. Сега Аньо Бракмата беше чорбаджията на Караризово. Първото нещо, което той направи, беше да възстанови оградата между Боляровия хан и имота на Бракмови. От него Атанас поиска само меча на Яне, двете ками и китабите. Без спорове Аньо му даде меча, но камите разделиха. Той даде на Начо тази, върху острието, на която пишеше: "Който нож вади, от нож умира!", може би като предупреждение. Аньо искаше да запази три от китабите, най-важният за него беше този, по който се отглеждаше ориз и на корицата, на който беше написано "Рисалат кара риз". Другите трактати, които го интересуваха, бяха тези за пехливанските техники на Болярови. Тайната книга и "Каук китаб" вече никой не ги разглеждаше, никой никога не беше посмял да чете и това, на което пишеше "Кесиджи китаб". В началото този китаб започваше с такива предупреждения и заплахи, че който се осмеляваше да започне да го чете, скоро се отказваше, без нищо да е разбрал. Атанас беше твърдо решен да притежава китабите, затова въпреки възраженията на Аньо, той взе насила всичките. Остави му само "Рисалат кара риз", за да продължи съществуването на чалтика и село Караризово.
Синът на Атанас и Стефана растеше силно и здраво момче. То беше наследило ръста и силата както на Бракмите, така и на Аскеровите. От най-ранно детство баща му го учеше да се бори. Като поотрасна му показа Бракмовия начин на борене, разказа му за Яне и за първата Бракма
– Дядо му Иван Бракмата. Учеше го и на начините за борба от двете книги за пехливанлък, които беше задържал при себе си. Разказът за това как баща му се борил с Димитър Узунов Бимбалов от Ичме и как за малко не го победил беше чувал стотици пъти. Стефана пък му разправяше за баща си Атанас. Така момчето растеше и ставаше все по-силно. То беше още съвсем малко, а вече преборваше и много по-големите от него. Аньо, който не беше успял да се бори на събори, се радваше на първия си братовчед. Затова, когато Атанас му поиска меча на Яне, той веднага му го даде. От удара с остена или от нещо друго Аньо беше останал без деца. Беше сменил няколко жени и ги беше напъждал, но все тая. Ръката на детето все още не беше укрепнала, но то вече въртеше меча на прадядо си.
През един летен ден на портата на Атанас се похлопа. Той отвори вратницата и дъхът му секна. На прага стоеше войник, облечен в шарени дрехи. Той каза на турски:
– Добър ден, търся къщата на... – и той погледна един лист. – Търся къщата на Иван Атанасов Хаджипетков Аскера.
– Да, това е къщата!
– Това!? – войникът явно беше разочарован.
– Вие роднина ли сте му? – попита все така колебливо войникът.
– Не, аз съм му приятел, но сестра му ми е жена, а и майка му живее тук.
В този момент, тъй като бяха чули гълчавата на вратницата, Стефана и Марийка бавно бяха тръгнали натам, за да видят какво ставаше. Това, някой да стои на вратата, толкова рядко се случваше в тази къща.
– Какво има? – със свито сърце попита Марийка. През това време Стефана се опитваше да усмири малкото момченце, което беснееше в ръцете ѝ. То искаше да отиде да види по-отблизо войника в униформа.
Войникът погледна треперещата стара жена и каза:
– Идвам да ви съобщя, че Иван Атанасов Хаджипетков Аскера почина.
Майката тъжно проплака, а Атанас попита:
– Как е умрял?
– В битка! – беше краткият отговор на войника. После той подаде ятагана на Атанас. – Ето ятагана му! Камите и джерида на Иван не бяха открити. Добре че Хюсеин паша познал ятагана и решил да го даде лично на султан Махмуд И. Така лично султанът ме изпраща да върна оръжието му, като знак на уважение за това, че вашият син беше велик и доблестен воин! Той каза да поздравя роднините му и да им кажа, че са имали достоен син и роднина!
Всъщност след като Хюсеин паша беше видял един от новите войници да носи красивото оръжие, той си беше спомнил как именно този ятаган беше пресякъл оръжието на Пророка и на Османите. Не, Хюсеин паша не можеше да сгреши, това беше ятаганът на Серкан Аскероглу. Той не можеше да обърка или да забрави това оръжие. Веднага беше заповядал на войника да му предаде ятагана. Това можеше да означава само едно, че Серкан е мъртъв. В това имаше някакъв символ и пашата реши да се възползва. Когато отиде да докладва на султана, че всички еничари са мъртви, като доказателство за това той постави ятагана на Серкан в нозете на "сянката на Аллах на Земята". Махмуд II беше впечатлен и трогнат. Оръжието, което беше пресякло меча на Пророка, ятаганът, който съвсем скоро го беше унизил, сега лежеше на земята пред него и като че ли му се покланяше, а с него пречупени пред краката му лежаха и всички еничари. Султанът остана така известно време, той се наслаждаваше на момента и се опиваше от славата си. За да отмъсти на еничарите и да покаже, че той е наследник на техния дух, в следващите дни той носеше ятагана на силяха си, точно така, както след лов носеше убити пъдпъдъци на колана си. С това искаше да каже, че еничарите и оръжието, което ги представяше, бяха негови трофеи и той е техният победител и унищожител. Този ятаган беше изключително оръжие. Той беше успял да пречупи меча на Пророка, който се смяташе за неунищожим. Каква ли сила крепеше това острие? Какъв ли дух беше вложен в него? След като беше успяло да счупи най-здравото оръжие, което беше създадено да властва над всички светове и да побеждава демоните, то беше достойно за султана. Нямаше по-достойно от това оръжие за него. Махмуд II беше решил това да бъде новото оръжие на султаните и това да продължи, докато някое друго не го победеше.
Скоро обаче мрачни мисли налегнаха султана. Той чувстваше, че това е свързано с оръжието на кръста му. Тежка прокоба беше легнала над оръжието и то като че ли се опитваше да му отмъсти за това, което беше направил не само със Серкан, но и с всички еничари. Кошмарите с времето се засилваха, а слабостта му растеше. Тогава той усети – оръжието изсмукваше силите му. Искаше да го запази, но не можеше. На няколко пъти заповядваше да отделят ятагана от него и болестта веднага си отиваше. А и колкото пъти извадеше ятагана от ножницата, толкова пъти той го порязваше. Хищното острие като че ли му отмъщаваше и всеки път ставаше така, че султанът бе порязан. Той внимаваше много, но оръжието неизменно всеки път го "захапваше". Така най-накрая, след дълга вътрешна борба, султанът реши окончателно да се раздели с него. Нямаше как да го унищожи, а и се страхуваше от отмъщението на оръжието. Явно зъл дух властваше над това оръжие или това беше гузната съвест на султана. Затова той реши да го върне там, откъдето беше дошло и заповяда да го предадат на близките на Серкан. Имаше някаква мрачна прокоба около този ятаган и Махмуд II не искаше да се изправя пред такава могъща духовна сила.
След това войникът направи дълбок поздрав към къщата, към майката и сестрата на Иван, обърна се и си тръгна. Атанас остана със зулфикр в ръце. По канията още личеше засъхналата еничарска кръв. Той се прибра и закачи ятагана до меча. Двете оръжия увиснаха на пирона и се кръстосаха.
Атанас смяташе със Стефана, децата и Марийка да се върнат обратно в Боляровия хан, но старата жена, след вестта за смъртта на единствения ѝ син, се поболя, легна и скоро почина. Положиха я до празния гроб на мъжа ѝ.
Сега вече, като имаха и ятаган, и меч, синът му започна да върти и двете оръжия. Понякога Атанас се притесняваше малкият да не се закълца. "Юнак без рани не може!" – обичаше да казва Ляшка, така че той оставяше детето да се упражнява с истински бойни остриета.
Няколко месеца след като Марийка си отиде, Атанас и Стефана, заедно с детето, отново се върнаха в Боляровия хан. Първото нещо, което направи Атанас, беше да закове на стената двете оръжия и така те висяха кръстосани като че застинали във вечна битка. Атанас не смееше да върти оръжията и само синът им се упражняваше с тях и се грижеше да не потънат в прах и да не станат само за украса. Момчето растеше все по-силно. Атанас обаче искаше то да напусне Караризово, защото за него тук живот не можеше да има. Нека ходи и опита късмета си по широкия свят. Такава възможност се откри съвсем скоро. Един четвъртък тримата ходеха и оглеждаха пазара в Станимака. Там срещнаха някакъв смешен човек, който каза, че иска малкия за прислужник. След дълго мислене и увещаване на Стефана, тя се съгласи. Така синът им отиде във Филибе, защото френският граф живееше там. Един ден момчето поиска и взе и двете оръжия със себе си, за да се пази и да се упражнява. На Атанас му беше трудно да се раздели с оръжията, които от векове бяха стояли втъкнати в бойните колани на предците на Бракмови и Аскерови, но знаеше, че бъдещето е в момчето.
През края на XVIII и началото на XIX век в Западна Европа се появила нова мода. Богатите скучаещи благородници от големите френски и западни дворове предприемали пътешествия, обикновено към Ориента или към екзотични места по света. Когато се прибирали, те бивали особено ценени и канени на всеки бал, а младите неомъжени кокетки се тълпели около тях, всяка желаела да се докосне до "човека, бил в Ориента", видял танцуващите одалиски на султана, въртящите се дервиши или "човекът, видял истински човекоядци". Разбира се, това в повечето случаи не било така. Интересът на тези хора бил нездрав. Те не били учени, а ловци на сензации. В повечето случаи твърде страхливи и изнежени, те си избирали безопасни маршрути, а когато в приключенията им липсвали по-пикантни преживявания, щедро ги добавяли. Най-важното нещо било да впечатлят някоя богата неомъжена дама, а може и омъжена.
Такъв човек беше граф дьо Боненвалд. Той идваше от богатите френски среди. Макар в последните години благородниците да криеха произхода си, той с гордост се наричаше граф извън страната си и вярваше, че след воаяжа си из Ориента ще се завърне в една богата роялистка Франция, а неговите истории ще го направят известен и желан гост на всеки бал. С времето Боненвалд си беше внушил, че "изследванията" му имат огромна научна стойност. Постепенно той започна да смята, че е учен и наистина сред тези туземци дори неговото малко образование беше много. Отначало това беше като игра на въображението, но с времето той така се вживя, че сам започна да вярва в това. Графът си въобразяваше, че е попаднал в част от Изтока, непозната за Европа, и искаше като се прибере във Франция да запознае невежите си съграждани с участта и бита на този покорен народ. Той дори беше готов да търпи несгоди и лишения, заради тази си своя мисия. Разбира се, това графът само си го въобразяваше, защото той не се намираше нито в пустинята или в джунглите на Черна Африка, нито при людоедски племена в Самоа, нито в чукарите на Афганистан. През няколко месеца той получаваше щедра издръжка от баща си, който беше щастлив, че синът му – лентяй и безделник, поне веднъж в живота си беше проявил интерес към нещо. Той беше заминал далеч и така поне нямаше непрекъснато да го петни и да занимава общественото мнение на Париж. Освен това щеше да се запознае с чужди страни, щеше да научи редки езици, а това, както знаеше бащата, винаги беше от полза. Така граф Боненвалд получаваше издръжката си, с която в тази "забита" провинция на Османската империя живееше предоволно и охолно и провеждаше "научните си проучвания". Турските власти отначало се притесняваха да не би графът да е шпионин, но имайки предвид добрите отношения е Франция и това, че младият мъж съвсем очевидно не беше добре с главата, те го оставиха на мира и вече никой не го следеше.
Той се беше настанил да живее в една малка самостоятелна къща във Филибе – най-големият град на Румелия. Къщата съвсем не беше малка и графът изпитваше трудност сам да я поддържа чиста и готова за посещения. Тъй като скучаеше, младият граф се беше сприятелил с няколко богаташки фелибелийски фамилии, които на драго сърце запознаваха дъщерите си с него и ръчкаха синовете си да учат францушки от него. Той обаче смяташе за себе си, че е неразбран и живееше в самота. Тукашните моми, с техните ограничени интереси, не допадаха на изискания, свикнал с френския живот младеж. Отначало, когато пристигна във Филибе, му беше интересно и много любопитно, но това продължи до края на първия месец. След това му се стори, че светът се срива. Действителността – груба и жестока, му се озъби и той видя кривото лице на ежедневието. Колкото повече желаеше да остане в самота, толкова по-агресивни ставаха момите и особено техните майки, за които, да омъжат щерка си за граф и то францушки, беше страхотен шанс.
Графът все по-често се хващаше как чете любовни романи и мечтае за приключения, мислейки за себе си като за птиче, държано в златен кафез. Кафезът не беше златен, но той определено се чувстваше пленник. Така той все по-често прибягваше до двете си утехи – четенето на романи и "проучванията си". Вниманието на богатите турски и български фамилии вече не го радваше.
Отначало той концентрираше проучванията си само във Филибе, но скоро преследванията и досажданията на майките и момите станаха нетърпими и един ден той замина за Станимака – друг голям град близо до Филибе. В този град живееха много българи, но имаше също така и гърци, турци и цигани. В миналото градът бил разрушаван от карджалии, през 1814-1816 година беше преживял чумна епидемия, която местните наричаха "Голямото чумаво". След това от Гърция бяха дошли преселници, които султанът изселил от там. Всички те били жени и деца – роднини на избити бунтовници в Голямото гръцко въстание. Тази група гърци се заселила в почти обезлюдения град и така тук смесицата от култури беше добила интересни форми. Боненвалд беше открил Станимака наскоро, тя му беше много удобна, защото тук никой не го познаваше, можеше да седне в някоя кръчма и цял ден да се отдава на размисъл и съзерцание, а привечер спокойно да се прибере във Филибе.
За по-голяма представителност графът винаги носеше листове за писане, удобна скъпа кожена папка и дивит. Така всички, които не го познаваха, веднага разбираха, че е начетен човек и учен.
В този приятен летен ден графът беше поканен от свои познати да гледа един обичай, който се твърдеше, че в България го има само тук – в Станимака. Той се наричаше "Каленица". От всяка къща малките момиченца се обличаха с красиви бели рокли, после се събираха на групички и обикаляха махалата. След това в черквата, в едно менче с мълчана вода пускаха сребърните си пръстенчета. После те наричаха някакви неща. Българският на Боненвалд не беше много добър и той не можа добре да разбере какво казваха момиченцата. Добре че неговите приятелите му превеждаха. Доколкото успя да разбере, това имаше някаква връзка с плодородието на годината и предстоящите сватби. Макар да не разбра всичко, той се направи, че записва, въпреки че на листа изписа само няколко завъртулки. После отегчен поиска да разгледа пазара. На всеки празник в Станимака ставаше голям пазар и той помоли приятелите си да отидат до там. Тук съдбата го срещна с мъж и жена, които водеха със себе си едно 10-12 годишно момче. То му се стори здраво и будно. Графът увеща двамата родители да му го дадат за прислужник. Каза им къде живее, че ще пуска малкия веднъж месечно за по два дни да се прибира на село да ги види. Хората, явно много бедни и нещастни, се съгласиха и така граф Боненвалд се сдоби с прислужник. Ето последните редове от неговите записки:
"Тук е Турция. Тук времето и животът нямат тази стойност както във Франция и Европа. Тук времето като че ли тече по-бавно и нищо не е чак толкова важно. Тук животът няма стойност. Златото и парите не са толкова важни. И турците, и арабите живеят като че ли част от тях е отвъд тази реалност. Те сякаш са поверили живота си в ръцете на своя бог – Аллах. Ако нещо трябва да се случи, то ще се случи, с техните усилия или без тях. Затова те казват: "Иншаллах!" (Ако е рекъл Аллах!) Когато сключват сделка, те винаги казват "Иншаллах!", което означава, че колкото и да се напрягаш, то ще се случи точно тогава, когато Аллах го е предвидил, затова никой няма намерение да се напряга и да се противопоставя на Бог. Така те оправдаваха леността си и като че ли се гордееха с нея...
...Момчето, проявява нехарактерни за тукашното население черти. Този народ се нарича от турците рая, а те се самонаричат българи, но мисля, че и те не знаят какви са. Мисля, че винаги са били роби, които някога са били владени от Византия, а днес са наследени от султана. Мисля, че те никога няма да могат да станат цивилизован народ и да се доближат до западните народи, защото са просто рая. Маса от робски, покорен народ.
Вчера записах една пословица на местната рая, която ме потресе и сега вече по-добре разбирам къде съм попаднал. "Покорна главица, сабя не я сече!" Ето най-изкристализиралата формула на робството. Бях потресен...
...Реших да разуча местните хора чрез прислужника, когото взех да ми помага. Защото къщата, в която се настаних, е на два ката и когато се прибера, искам да имам топла вода и някой да е почистил и измил. Взех момчето, защото имах нужда от силна ръка, а то ми се стори яко, но сигурно скоро ще трябва да си взема и прислужница, защото не мога да го науча да се справя с домакинските задължения. Въпреки силата си, момчето явно е ограничено.
За да проуча по-добре момчето, започнах да го питам някои неща. То ми дава много интересни отговори. Горкото смята, че е наследник на славни предци. Макар изостанало, то има странното самочувствие, че например може да ме победи на борба. Тези диваци тук едва ли са виждали борба. То твърди, че откакто се помни се бори по начин, който нарича пехливанска борба. Бях учуден, че диво момче като него въобще знае за съществуването на борбата, която е толкова модерно занимание сред френските аристократи. То твърди, че може и да се дуелира. Освен с ятаган – това диво и зверско оръжие, разпространено сред тукашните диваци, можело и с права сабя, на която казва меч. То явно е чувало отнякъде за фехтовката, защото каза, че може с меч и нож едновременно
– Начин толкова популярен преди стотина години в Европа. То дори нарече това "а ла франга", което означава "по френски". Учуден съм от самочувствието и твърденията на момчето. То твърди, че някакъв негов дядо бил измислил този начин на работа с оръжие. Изсмях му се в лицето. Каква наглост, какво безочие да твърди такова нещо! Бях толкова възмутен от тези твърдения. Някога само благородниците и то майстори на оръжието са си позволявали да създадат стил във фехтовката. Ако не беше абсурдно, бих зашлевил хлапето с ръкавицата си, а след това бих го промушил със сабята си. Хлапето тази сутрин дори ми заяви, че ако искам, може да се дуелираме. То говореше с твърдата убеденост, че наистина някога е държало оръжие в ръка. Добре че аз – най-добрият ученик в школата на нашия велик учител льо Комб, създал нашия стил на фехтуване преди повече от столетие, се стърпях, иначе сега трябваше да си търся нов прислужник. За да се успокоя и да науча прислужника си, извадих сабята си и я развъртях в дворчето на къщата. То не е много широко, но е много удобно за упражняване и фехтуване. Застлано е с големи каменни плочки, а тревата е ниско подстригана. Тук-там има и чемшир. Въртях сабята пред него, за да го сплаша и да не се налага да го убивам. След малко се почувствах много по-спокоен и уравновесен. Тогава се сетих за една местна поговорка: "Бия самара, за да се сеща магарето!" Сетих се, че в момента правех именно това. Реших, че когато свърша със заниманията си, ще трябва да запиша тази поговорка, която знам отдавна, но чак сега разбрах какво означава. Когато се поуморих, поставих сабята в специалната държанка и плеснах на моя помощник да ми донесе кърпа. Когато дойде, предизвикателно го попитах какво смята за уменията ми със сабя. Наглото хлапе ме погледна и каза, че съвсем не е впечатлено. Каза, че то искало някой ден да създаде собствена школа по фехтовка, защото бил наследник на два рода – единият се казвал Аскерови, нещо като Войникови на френски, а другият все още не мога да разбера как да го преведа, но на български звучи Бракмови. И двата му рода имали традиции в борбата и фехтовката. Това вече ме изведе от равновесие. Нашата школа, създадена от барон льо Комб, съществува от столетия. Ние наистина имаме традиции, как смее някакво момче да се сравнява с нас и какво е това самочувствие у тези селяни! Кръвта ми кипна и предизвиках младежа на двубой. Нямам намерение да го убивам, разбира се, искам само да го унижа! Длъжен съм да направя това пред лицето и в името на цялата западна цивилизация! Момчето извади две оръжия, едното ятаган, а другото прав тънък меч. Така след малко моята сабя и неговият меч ще се срещнат. Или може би ятаган срещу сабя. Дивото, варварското срещу светлината и цивилизацията! Грубата сила срещу финеса и майсторството! Самозванецът срещу истинската традиция! Всички знаят, че стил във фехтовката, освен във Франция, Испания и Италия, не може да се измисли нито в Англия, нито в Германия, нито в Австрия или Русия, а какво да говорим за Османската империя и то не за турчин, а за някакъв роб. Щях да покажа на това селянче къде му е мястото, а след това ще му забраня да държи оръжие в къщата ми. От одеве го следя, но то не проявява и най-малки следи от страх и притеснение. Дали да не се откажа?! Все пак това е неравна битка, аз съм много по-възрастен, благородник и ученик в най-престижната школа по фехтовка във Франция, а той е само едно селянче с прокъсани гащи. От одеве го следя. След малко ще довърша писането си и след това ще опиша как е преминала битката. Сигурен съм, че един ден това ще бъде най-интересното четиво в някой провинциален танцов салон. Ставам! Ятаган срещу сабя!!!"
Годината беше 1880, старият мухтар (кмет) на Караризово стоеше подпрял гръб на мекия и топъл кирпич пред къщата си. А той живееше там, където преди е било хан. Сега беше седнал на пейката и беше опрял гръб в кирпичената ограда на двете стаички, които се намираха до хана. Именно в тях бяха живели предците му. Той беше прилепил плътно гръб о стената, защото, когато застанеш с гръб към една стена, започваш да научаваш нейната история, историята се научава с гърба, а не с лицето, защото тя е минало. Така, като прилепи по-силно гръб о дувара, почувства по-силно топлия кирпич. Слънцето напече лицето му и го накара да се отпусне и усмихне. И той си спомни целия си живот. Мисълта му хвърчеше като лястовица и се луташе наляво-надясно, извиквайки различни образи с невероятна яснота. И в този момент проумя мисията, с която го беше натоварил Бог. А неговата мисия беше да съчетае Изтока и Запада, да съчетае Аскерови и Бракмови, да съчетае Ятагана с Меча.
Целият живот на неговия род беше битка, една непрекъсната борба със себе си, с трудностите и враговете. Отстояване и борба! Една непрекъсната битка, която неговите предци бяха водили през цялото си съществуване. Битка след битка – това беше и неговият живот. Ако трябваше само с една дума да опише живота си и този на родовете, от които произлизаше, това щеше да бъде "Битка". Ако някой ден, някой напишеше книга за него и за тях, трябваше да я нарече "Битката". Битката беше тяхното същностно състояние. Битка беше тяхното име.
Много от родовете имаха различни предопределения. Някои бяха попове, други раждаха търговци или чорбаджии. За най-голяма част от родовете трудът беше основното нещо, а за техния род най-точната дума, с която можеха да се определят, беше Битката. Дали така щеше да бъде и занапред? Досега нямаше деца и както вървеше, щеше да бъде последният човек и да сложи точка на толкова могъщи родове като Шейтанови, Болярови, Аскерови и Бракмови. Или да постави ново начало. Дали да не създаде нов род, чиято съдба да бъде Битката? Дали няма да създаде нови нещастни хора, които ще страдат и ще участват в Битката, без да са правили този избор. Не знаеше.
Беше чувал, че техният род и предците му са били прокълнати до десето коляно. Това се разказваше за рода на дядо му – Бракмови. Някой от предците му с нещо беше заслужил да бъде прокълнат. Като слух се носеше, че това проклятие още тегне над предците му, роднините му, а може би и над него. Десет поколения? Дали проклятието вече не беше отминало и той не беше първият, за когото то нямаше да важи?
Той знаеше, че историята се усеща е гърба, но животът не е само история и минало, животът е и бъдеще. Най-накрая реши. Почувства повика на кръвта. Той отдавна се беше освободил от един от най-безмилостните тирани на всички времена – плътта, но сега почувства една по-могъща сила – тази на кръвта. Утре щеше да облече чисти дрехи и да си потърси булка. Вече беше на 60 години и не искаше да прави това, но трябваше. Сигурно нямаше да види детето си пораснало, но трябваше да го направи, пак заради тях, заради всички Шейтанови, Болярови, Аскерови и Бракмови.
Погледна назад и там, на варосаната стена на къщата си, която някога е била хан, ги видя. На стената закачени на пирони висяха кръстосани ятаган и меч. Това бяха оръжията на неговите предци. Те бяха кръстосани като за битка, но всъщност това не беше битка, а връзка, защото двете оръжия бяха свързани по този начин. Те вече не воюваха, а мирно съществуваха едно до друго. Вече не воюваха турци с българи, Аскерови с Бракмови, Болярови с Бимбелови, а мирно съществуваха едни до други. Той беше връзката между тези две оръжия. Той беше рожба на ятагана и меча.
Огромната глава на любимото му куче се отърка о крака му. Тази глава беше по-голяма от неговата собствена. Кучето беше наистина огромно. То беше тежко, силно и високо, беше достоен наследник на своите предци... Легендата разказваше, че един от предците му, някой си Яне, имал куче Буря, после неговите наследници бяха имали много кучета и всички те били кръщавани на вятъра. Такива били Ураган, Вихрушка, Фурия, Вятър, Вихър, бяха имали и кучета Бриз, Щорм, Фъртуна... Неговото куче се казваше Буран и също беше кръстено на вятър. Това бил някакъв студен сибирски вятър, който убивал наред и всички се страхували от него. Такъв беше и Буран. Затова той беше решил така да нарече кучето си.
Седеше така, нахлупил настрани високата си кожена шапка, която пазеше още от времето, когато беше опълченец в Рускотурската война. С тази шапка беше и на Шипка. Сега я беше килнал настрани, защото слънцето го бе напекло и главата му бе цялата потна. Ако не беше кмет на селото, би я свалил, но бива ли кмет да стои гологлав? Мустаците му бяха побелели и той ги носеше настрани, така както някога ги беше носил Филип Тотя. Той добре познаваше и него, и Стефан Димов – Караджата. Родът на Стефан беше отколешен враг на неговия род, а ето, двамата бяха станали другари. Въпреки това неведнъж бяха мерили сили в пехливанска борба. Затова може би и Филип Тотю, и Стефан Караджа го бяха избрали в дружината си, него – Първан.
Стефан Караджа беше от един голям странджански род. За него се говореше, че произлиза от рода на Момчил войвода и всички негови наследници се наричаха Белени, но понеже били буйни ги нарекли Бимбелови (Хиляда бели) и така останали. От техния род беше и прославеният кърджалийски главатар, когото наричаха Индже войвода. От този род произлизаше и патриарх Евтимий Търновски, който иначе бил от Странджа, но нарекли Търновски, защото само той останал да защитава Търнов от турците. Иначе Стефан беше от клона на рода, който произлизаше от село Ичме. Негов дядо беше прославеният бунтар и родолюбец Узун Никола, а прадядо му – Стоян Моллата, за когото се говореше, че бил брат на самия Вълчан войвода. Предците на Първан и Бимбелови от години имаха вражда. Те спореха за това кои са най-добрите пехливани в България. Според Първан досега винаги неговите предци бяха побеждавали. Вярно, тогава те се бяха наричали Бракмови. След години разбра, че тези, които Бракмови винаги бяха наричали Бимбалови, всъщност се казвали Бимбелови, но той все така продължаваше да ги нарича по начина, по който ги бяха наричали предците му.
Първан познаваше не само тия двамата. След едно произшествие с един францушки благородник във Филибе, той беше избягал във Влашко и там се беше запознал с всички воеводи и хъшове. И с Васила Кумчева се беше запознал – този, когото по-късно наричаха Левски. Той му беше дал съвет и при всичките си обиколки Васил беше отсядал в Караризово, и беше спал в Старата черква. Познаваше и Раковски, и Каравелова, и беше част от Легията в Белград, където именно се беше запознал с Караджата и Хаджи Димитра.
Сега той стоеше така напечен от слънцето и си мислеше за Стефан, защото наскоро беше ходил до Пашакьой. След освобождението от Турско, селяните от Караризово искаха да сменят турското име на селото си с българско. Биваше ли в свободна вече България, която сега чудно защо се зовеше Източна Румелия, да има чисто българско село с турско име? Селяните вече не искаха селото да се нарича Караризово. Всички вкупом бяха решили да го нарекат Болярово. Тогава обаче се чу, че старото Пашакьой – родното село на всички Бимбелови, вече са ги изпреварили и са се нарекли така. Пашакьой вече беше Болярово. Първан беше отишъл в Пашакьой да разговаря с тамошния кмет, да се разберат. Той се беше оказал от Бимбелови и макар да го посрещна добре, категорично отказа да смени името от Болярово на някакво друго. Скоро между двамата прехвръкнаха искри и старата вражда като че ли отново се събуди. Бимбелови отказаха да сменят името на селото си, защото и те, както караризовци, помнели, че предците им идели от Търнов и били стари боляри. Там той видя кучета, които много приличаха на неговото, но те не носеха имена свързани с вятъра, а е бурята. Така имената на кучетата в Пашакьой бяха: Пожар, Гръм, Градушка... Първан седеше на пейката и мислеше. Той беше сигурен, че караризовци няма да искат да нарекат селото си като това на отколешните си врагове, но все пак и те трябваше да запазят спомена за това, че предците им са били боляри. Той мисли, мисли и изведнъж името като че ли само дойде при него – Болярци. Още тази вечер щеше да свика всички на мегдана и да предложи името на селото да бъде Болярци. Той, Първан, първо беше сменил собствената си фамилия, а сега щеше да смени и името на селото. Дано не сгреши, защото името е важно за всяко нещо, наречи го неправилно и чакай да стане нещо голямо от него! Майка му и баща му бяха от най-големите караризовски родове – Бракмови и Аскерови, но те не бяха разрешили сватбата им. Всички те – и Хаджияневи (Бракмови), и Хаджипеткови (Аскерови), се бяха изправили срещу това него да го има. Той също не желаеше да се нарича нито Аскеров, нито Бракмов, не искаше да се казва и Янев или Петков, нито Иванов или Атанасов на дядовците си, нито дори Пехливанов или Балабанов (пехливан – балабан), както му предлагаха приятелите. Не можеше да носи и само едната фамилия, защото това щеше да означава да пренебрегне един от родовете си. И понеже името му бе Първан – "първи", той реши да създаде нов род и да носи нова фамилия. И понеже не беше ни рак, ни щука, а беше "манджа с грозде", "цвете с каша", напук на всички избра за себе си фамилията Цветкашки, нещо като събрани в едно Ятаган и Меч. Така щяха да се наричат и неговите наследници. Избра тази фамилия, за да не могат Бимбалови по никакъв начин да я свържат с Болярови, Аскерови или Бракмови и да проследят него и ако имаше някой ден наследници. Така той искаше да прекъсне връзката си с Аскерови, избили стотици хора, както и с Бракмови, също разплакали много майки. Това беше името му – Първан Цветкашки. Така го знаеха всички.
Обърна се и погледна назад, а там на стената кръстосани висяха оръжията на предците му. Историята наистина се научава с гърба и като гръб тя те подпира непрекъснато отзад, и ти дава устои и фундамент. Това беше неговата история – Ятаган и Меч! Ятаган и Меч! Ятаган и Меч!!!
Сподели с приятели: |
