ДРЕВНИТЕ ЦЕНТРОВЕ НА ПОСВЕЩЕНИЕТО. ЧОВЕШКАТА ФОРМА КАТО СЪДЪРЖАНИЕ НА МЕДИТАЦИЯТА

Вчера ние го­во­рих­ме вър­ху пъл­на­та с тайн­с­т­ве­ност връзка, в ко­ято ми­на­ли­те със­то­яния на раз­ви­ти­ето на на­ша­та Земя сто­ят с раз­лич­ни­те све­тог­ле­ди на ре­ду­ва­щи­те се ед­на след дру­га кул­тур­ни епо­хи на сле­дат­лантско­то време. И нас ни се раз­к­ри за­бе­ле­жи­тел­ния факт, че ко­га­то ат­лан­т­с­ка­та ка­тас­т­ро­фа бе­ше из­ме­ни­ла ли­це­то на Земята, в Индия предве-

И ние видяхме, че вто­ро­то със­то­яние на Земята, ко­га­то Слънцето се бе­ше отделило, оба­че Земята и Луната още об­ра­зу­ва­ха ед­но един­но тяло, че то­ва осо­бе­но сре­щус­то­ене на два свя­та се про­яви във вто­ра­та сле­датлан­т­с­ка кул­тур­на епоха, в древно-персийската, ка­то фи­ло­соф­с­ко­-ре­ли­ги­оз­на сис­те­ма в про­ти­во­по­лож­нос­тите на прин­ци­па на Светлината в слън­че­ва­та Аура и на прин­ци­па на Тъмнината, ка­то про­ти­во­по­лож­ност на Ормузд и Ариман. Третата от го­ле­ми­те кул­тур­ни епохи, египто-вави- лоно-асирийската, е ед­но ду­хов­но от­раже­ние на това, ко­ето се разигра, ко­га­то Слънцето, Земята и Луната бя­ха ста­на­ли ве­че три от­дел­ни не­бес­ни тела. И ние мо­жах­ме съ­що да обър­нем ски­ци­ра­но вни­ма­ни­ето вър­ху това, че в тро­ич­нос­т­та Озирис, Изис /Изида/ и Хорус се от­ра­зя­ва та­зи ас­т­рал­на тро­ич­ност на тре­та­та Земна епоха, та­зи звез­д­на троичност: Слън- це, Земя и Луна. Ние обър­нах­ме ве­че съ­що вни­ма­ни­ето и вър­ху това, че то­ва раз­де­ля­не е ста­на­ло през вре­ме на Лемурийската епо­ха и че та­зи епо­ха бе пос­лед­ва­на от Атлантската, чет­вър­то­то със­то­яние на раз­ви­ти­ето на на­ша­та Земя, ко­га­то ца­ру­ва­ха от­но­ше­ния на съз­на­ни­ето съ­вър­ше­но раз­лич­ни от днешните. Тогава чрез спо­ме­на­та­та дру­га фор­ма на съз­на­ни­ето чо­ве­кът жи­ве­еше за­ед­но с Боговете, ко­ито той поз­наваше, с Бо- говете, ко­ито по­-къс­но хо­ра­та нарекоха: Вотан, Балдур, Тор, Зевс, Апо- лон и т.н. Това са ду­ховни същества, ко­ито ат­лан­т­с­ки­ят чо­век мо­же­ше да виж­да със сво­ето ясновидство. Ние има­ме пов­то­ре­ни­ето на то­ва виж­да­не на бо­жес­т­ве­но­-ду­хов­ни Същества през вре­ме на Атлантската епо­ха в спо­ме­на на на­ро­дите от Гръцко-латинската епоха, съ­що и при на­ро­ди­те в се­вер­на Европа. Това бе­ше спо­ме­нът за из­жи­вя­ва­нията на ми­на­ли със­то­яния на съзнанието. Било то­ва Вотан или Зевс, би­ло Марс, Хера, Атина, всич­ки те бя­ха един спо­мен за древ­ни­те ду­хов­ни същества, ко­ито със­тав­ля­ва­ха съ­дър­жа­ни­ето на он­зи дре­вен свят на Боговете.

Така се пред­с­та­вя 4-та сле­дат­лан­т­с­ка кул­тур­на епоха, че в ней­ни­те ре­ли­гии се явя­ват от­ра­же­ния на онова, ко­ето е ста­на­ло в Земното раз­ви­тие през вре­ме на Атлантската епоха. Сега днес тряб­ва пос­те­пен­но да се за- дъл­бо­чим мал­ко по­ве­че в ду­ши­те на древ­но­то индийско, египетско, пер­сийс­ко човечество. Ако ис­ка­ме да си със­та­вим един ис­тин­с­ки об­раз за
те­зи изживявания, за това, ко­ето жи­ве­еше ре­ли­ги­оз­но в ста­ри­те кул­турни периоди, ние тряб­ва да помислим, че как­то на­й-­важ­ни­те със­тав­ни час­ти на те­зи древ­ни народи, та­ка съ­що и прос­ве­те­ни­те лица, яс­но­вид­ци­те и пророците, всич­ки­те те бя­ха сле­дов­ни­ци на оне­зи хора, ко­ито са жи­ве­ли ве­че и в Атлантската епоха, и че не­пос­ред­с­т­ве­но след ве­ли­ка­та ка­тас­т­ро­фа съв­сем не бе­ше за­ги­нало всичко, ко­ето бе­ше древ­на ат­лан­т­с­ка култура, а онова, ко­ето жи­ве­еше в Атлантската епоха, пос­те­пен­но бе при­са­де­но в но­во­то време. И ние ще раз­бе­рем на­й-­доб­ре ду­ши­те на древ­ни­те сле­дат­лан­т­с­ки потомци, кога­то се по­то­пим в ду­ши­те на пос­лед­ни­те атлантци.

В пос­лед­но­то вре­ме на Атлантида хо­ра­та бя­ха твър­де раз­лич­ни ед­ни от други. Едни от тях бя­ха си за­па­зили още ед­на ви­со­ка сте­пен на яс­но­вид­с­ки спо­соб­нос­ти не бе­ше из­чез­на­ла съв­сем внезапно; тя съществуваше още у много хора, които взеха участие в големия поход от запад на изток, докато при други беше вече изчезнала. Имаше нап­ред­на­ли и изос­та­на­ли на­зад хо­ра и мо­же да се разбере, че спо­ред ця­ла­та фор­ма на то­га­ваш­но­то раз­ви­тие на­й-­мал­ко нап­ред­на­ли бя­ха онези, ко­ито на­й-­доб­ре мо­жеха да ясновиждат, за­що­то те бя­ха ос­та­на­ли та­ка да се ка­же на ед­но мяс­то в тях­но­то раз­ви­тие и бя­ха за­па­зи ли ста­рия ха­рак­тер на атлан- тците. Най-напредналите бя­ха тези, ко­ито бя­ха ус­во­или пър­во фи­зи­чес­ко­то възпри­ема­не на света, ко­ито бя­ха при­ели ве­че на­ша­та фор­ма на днев­но­то виждане. Това бя­ха на­й-­нап­ред­на­лите, ко­ито през нощ­та бя­ха прес­та­на­ли да виж­дат по яс­но­вид­с­ки на­чин ду­хов­ния свят, ко­ито през вре­ме на днев­на­та буд­ност виж­да­ха не­ща­та във все по­-рез­ки очертания. И имен­но она­зи мал­ка група, за ко­ято ве­че говорих, ко­ято бе­ше ръ­ко­во­де­на от един велик, от на­й-­ве­ли­кия посветен, кой­то обик­но­ве­но е на­ри­чан Ману, бе за­ве­де­на от то­зи пос­ве­тен дъл­бо­ко в Азия. От там то­зи ма­лък народ, кой­то по­-ра­но из­гу­би дар­ба­та на яс­но­вид­с­т­во­то за обик­но­ве­ни­те от­но­ше­ния на живота, оп­ло­ди дру­ги­те кул­тур­ни страни. Този на род със­тав­ля­ва­ше в оно­ва вре­ме на­й-­нап­ред­на­ли­те хора. За те­зи хо­ра днев­но­то съз­на­ние се про­яви все по-ясно: това, което ние виждаме като физически предмети с техните резки разграничения. И тех­ни­те ве­ли­ки ръ­ко­во­ди­те­ли за­ве­до­ха то­зи на­род на­й-­да­ле­че в Азия, за да мо­же да жи­вее той изолирано; иначе той би дошъл твърде много в допир с другите народи, които си бяха запазили старото ясновидство. Само бла­го­да­ре­ние на това, че за из­вес­т­но вре­ме ос­та­на от­де­лен от дру­ги­те народи, то­зи ма­лък на­род мо­жа да из­рас­не от ед­на дру­га фор­ма на чо­веш­ко­то съществуване. Във вът­реш­нос­т­та на Азия бе об­ра­зу­ва­на ед­на колония, от ко­ято тряб­ва­ше да из­хо­дят ве­ли­ки­те кул­тур­ни те­че­ния до на­й-­раз­лични­те народи.

Ние ве­че описахме, как сутрин, ко­га­то чо­ве­кът от Атлантида се по­то­пя­ва­ше в сво­ето фи­зи­чес­ко тяло, Богове­те из­чез­ва­ха от не­го­вия поглед. Той виж­да­ше фи­зи­чес­ки­те пред­ме­ти ка­то об­гър­на­ти в ед­на мъгла. Таки- ва бя­ха об­ра­зи­те на то­га­ваш­на­та днев­на будност. Обаче те­зи об­ра­зи има­ха съ­що и ед­но дру­го осо­бе­но свойство, ко­ето тряб­ва да схва­нем съв­сем точно. Да си представим, че ед­на та­ка­ва ду­ша се приб­ли­жа­ва­ше до ед­но езеро. Тази ду­ша не виж­да­ше во­да­та на езе­ро­то та­ка яс­но раз­г­ра­ни­че­на как­то днес, но ко­га­то на­сочва­ше сво­ето вни­ма­ние вър­ху нея, тя из­пит­ва­ше не­що съ­вър­ше­но раз­лич­но от това, ко­ето днес ня­кой из­питва, ко­га­то се приб­ли­жа­ва до ед­но езеро. Приближавайки се до езерото, още чрез са­мо­то виждане, чрез са­мото гле­да­не в нея въз­ник­ва­ше ед­но чувство, ка­то че из­пит­ва ня­ка­къв вкус от това, ко­ето сто­еше там фи­зи­чески пред нея, без да има нуж­да да пие от во­да­та на езерото.

Чрез са­мо­то гле­да­не ду­ша­та чувствуваше: водата е сладка или солена. Общо взе­то съв­сем не бе­ше то­га­ва така, как­то ко­га­то ние днес гле­да­ме водата. Днес ние виж­да­ме са­мо повърхността, но не про­ник­ва­ме във вътрешността. Онзи, кой­то в оне­зи времена, ко­га­то още съ­щес­т­ву­ва­ше ед­но сум­рач­но ясновидство, се приб­ли­жа­ва­ше до езерото, ня­ма­ше чув- ството, че има пред се­бе си не­що чуждо; той се чувствуваше вътре в свойствата на водата, съвсем не стоеше пред нещата така както днес; че ние заставаме пред една буца сол. Днес съв­сем не из­пит­ва­ме не­що друго, ос­вен че виж­да­ме бу­ца­та сол. Атлантецът, приб­ли­жа­вай­ки се до бу­ца­та сол, из­пит­ва­ше вку­са на солено. Днес ние тряб­ва пър­во да вкусим солта, за да разберем, че тя има со­лен вкус, а то­га­ва е би­ло дос­та­тъч­но чо­век да я ви­ди и да по­чув­с­т­ву­ва нейния вкус. Човекът бе­ше ня­как ка­то че вът­ре във всич­ко и въз­п­ри­ема­ше не­ща­та ка­то одушевени. Той въз при­ема­ше та­ка да се ка­же съществата, ко­ито нап­ри­мер при­да­ва­ха на не­ща­та со­ле­ния вкус. Така за не­го всичко се одушевяваше; възду- хът, земята, водата, огънят; всичко, всичко му издаваше, откриваше
нещо. Човекът мо­же­ше да се чув­с­т­ву­ва вът­ре в нещата; той живееше във вътрешността на тяхната същност. Това, ко­ето днес се явя­ва на съз­на­ни­ето ка­то без­ду­шен предмет, то не съ­щес­т­ву­ва­ше тогава. Ето за­що чо­ве­кът чув­с­т­ву­ва­ше съ­що всич­ко със сим­па­тия и антипатия, за­що­то виж­да­ше вът­реш­ността на нещата. Той чувствуваше, из­жи­вя­ва­ше вът­реш­на­та същ­ност на нещата.

Навсякъде все още бя­ха ос­та­на­ли спо­ме­ни­те за те­зи изживявания. Така що­то оне­зи час­ти на ин­дийс­ко­то население, ко­ито бя­ха за­ва­ре­ни от ко- лонистите, бя­ха оду­ше­ве­ни от ед­на та­ка­ва връз­ка с нещата. Те знаеха: в нещата живееха души. Те си бя­ха за­па­зи­ли спо­соб­нос­т­та да виж­дат свойс­т­ва­та на нещата. Нека си пред­с­та­вим се­га ця­ло­то то­ва от­но­ше­ние на чо­ве­ка към нещата. Тогава чо­ве­кът чувствуваше, как во­да­та има оп­ре­де­лен вкус, ко­га­то той се приб­ли­жа­ва­ше до езерото. Той виж­да­ше ед­но ду­хов­но същество, ко­ето да­ва­ше на во­да­та вкуса. Той мо­же­ше да срещ­не то­ва съ­щес­т­во през нощта, ко­га­то ля­га­ше край во­да­та и заспи- ваше. През де­ня виж­да­ше материалното; през нощта виждаше това, ко- ето прониква всичко с живот. През де­ня виж­да­ше предметите: камъни, растения, животни; чуваше вятъра да вее, водата да шуми; през нощ- та той виждаше в своята истинска форма: виждаше духовете, които живеят във всичко. Когато казваше: в минералите, в растенията, във водата, в облаците, във вятъра живеят духове, навсякъде живеят духове…, това никак не бяха за него измислици, не беше никаква фан- тазия, а беше нещо, което той можеше да възприема. Така дълбо­ко тряб­ва да се по­то­пим се­га в душите, за да разберем. Тогава ние разби- раме, че ужас­на без­с­мис­ли­ца е, ко­га­то днеш­ни­те уче­ни го­во­рят за ани- низъм, кой­то е дал по­вод на на­род­на­та фан­та­зия да оду­ше­вя­ва всичко и да го олицетворява. Такава на­род­на фан­та­зия не съществува. Който дей- с­т­ви­тел­но поз­на­ва народа, не го­во­ри за по­доб­но нещо. Много чес­то мо­жем да се на­тък­нем на стран­ния пример: именно как едно дете, което се удря в масата, започва да удря масата, защото уж считало масата за одушевена /така го­во­рят учените/; също така, казват те, първобитният човек, детския човек е одушевявал нещата в природата, дърветата и т. н. във всичко е измислил нещо. Този при­мер е пов­та­рян до умора. Няма съмнение, че тук има фантазия, оба­че фан­та­зия имат са­ми­те учени, а не народът. Те са тези, ко­ито сънуват. Онези, ко­ито пър­во­на­чал­но са въз­п­ри­ема­ли всич­ко одушевено, те не са сънували, те са пре­да­ли са­мо това, ко­ето са­мо са възприемали.

Това въз­п­ри­ятие из­п­лу­ва ка­то един ос­та­тък ка­то спомен при древ­ни­те народи. Също и де­те­то не счи­та ма­са­та за одушевена; то не чувствува още душата за себе си, а вижда самото себе си като дървен пън. Име- нно за­що­то чув­с­т­ву­ва се­бе си ка­то без душа, за­то­ва се пос­та­вя на съ­ща­та
сте­пен ка­то без­душ­на­та маса, ка­то я удря. Истинският факт е точ­но про­ти­во­по­лож­но­то на това, ко­ето се на­ми­ра на­пи­сано в кни­ги­те на уче­ни­те вър­ху него. Дали оти­ва­ме в Индия, в Персия, в Египет, в Гърция, или къ­де­то и да е другаде, нав­ся­къ­де ще на­ме­рим ос­но­ва­та на съ­щи­те предста- ви, ко­ито бя­ха оха­рак­те­ри­зи­ра­ни по-горе. И в те­зи пред­с­та­ви бе­ше вля­то това, ко­ето бе да­де­но от пос­ве­те­ни­те ка­то култура.

В древ­на Индия Ришите ръ­ко­во­де­ха културата. Но се­га ние тряб­ва съ­що да раз­бе­рем малко, кое всъщ­ност е да­ло по­вод за формата, ко­ято се е раз­ви­ла ка­то ед­на от на­й-­важ­ни­те фор­ми на ин­дийс­кия възглед. Знаем, че във всич­ки вре­ме­на е има­ло та­ка на­ре­че­ни­те шко­ли на мистериите, къ­де­то онези, ко­ито бя­ха раз­ви­ли тех­ни те ду­хов­ни способности, се на­уча­ва­ха да виж­дат по­-дъл­бо­ко във Вселената; където те събуждаха дремещите в тях способности, за да виждат духовната връзка на не- щата. От те­зи мис­те­рий­ни цен­т­ро­ве из­хож­да­ха нав­ся­къ­де ду­хов­ни­те им­пул­си на културите. И за да раз­бе­рем ос­нов­но посветените, кога­то раз­г­леж­да­ме те­зи посветени, ние ги раз­г­леж­да­ме обик­но­ве­но в сле­дат­лан­т­с­ко­то време, за­що­то там тяхна­та същ­ност е на­й-­лес­но разбираема; но и в атлансткото време ние бихме се натъкнали на посветени. За да раз­бе­рем ос­нов­но те­зи посветени, не­ка се пре­не­сем в ме­то­да на ед­на та­ка­ва древ­на ат­лантска шко­ла на посвещението.

Съвършено дру­го бе­ше по­ло­же­ни­ето при по-напредналите, при уче­ни­ци­те на мис­те­рий­ни­те центрове, при тези, ко­ито се стре­мя­ха да пос­тиг­нат пос­ве­ще­ни­ето на древ­на Атлантида. Нека се пре­не­сем с ду­ха в един та­къв ат­лан­т­с­ки цен­тър на пос­ве­ще­ни­ето и не­ка по­тър­сим онова, не­ка се опи­та­ме да си пред­с­та­вим онова, ко­ето учи­те­лят има­ше да даде. Какво бе­ше са­ми­ят то­зи учител?

Когато днес чо­век срещ­не един посветен, той съв­сем не би мо­гъл да го поз­нае по не­го­ва­та външност. Днес мно­го мал­ко хо­ра би­ха поз­на­ли един та­къв пос­ве­тен по външността; защото днес, след като физическото тяло е напреднало толкова много в неговото развитие и въпреки това посветеният трябва да живее в едно такова тяло, това тяло не се различава от телата на другите хора в неговите тънкости. Обаче в ми­на­ло­то пос­ве­те­ния е бил много, мно­го раз­ли­чен от дру­ги­те хора. Дру- гите хо­ра при­те­жа­ва­ха още по­ве­че жи­во­тин­с­ки тела, жи­во­тин­с­ки фор- ми; физическото тяло беше малко в отношение с огромните етерни тела; то образуваше повече една тромава материя и маса. Посвете- ният се раз­ли­ча­ва­ше чрез това, че в не­го­во­то фи­зи­чес­ко тя­ло той бе­ше
по­до­бен на днеш­на­та чо­веш­ка форма, че но­се­ше ед­но чо­веш­ко ли­це по­доб­но на то­ва на днеш­ния човек, че при­те­жа­ваше един пре­ден мо­зък по­до­бен на то­зи на днеш­ния сред­но­раз­вит човек. Тогава пос­ве­те­ни­те има­ха ве­че един мно­го раз­вит мозък, до­ка­то дру­ги­те хо­ра има­ха още един не­раз­вит мозък. Такива пос­ве­те­ни съ­щес­т­вува­ха и има­ха сво­ите шко­ли и в те­зи шко­ли на пос­ве­ще­ни­ето те приемаха, чрез оп­ре­де­ле­ни методи, уче­ни­ци от нор­мал­но­то човечество, до­кол­ко­то те­зи уче­ни­ци се оказ­ва­ха зре­ли и дос­та­тъч­но развити.

Ако ис­ка­ме да раз­бе­рем следващото, ние тряб­ва да взе­мем под вни­ма­ние нещо. Трябва да си изясним, че с нап­ред­ва­що­то вре­ме влас­т­та на ду­хов­ни­те чле­но­ве на чо­ве­ка вър­ху не­го­во­то фи­зи­чес­ко тя­ло е на­ма­ля­ла поч­ти напълно. Макар и днеш­ни­ят чо­век да мо­же да дви­жи сво­ите ръ­це и кра­ка и мо­же да ри­та с кра­ка вър­ху пе­да­ли­те на велосипеда, ма­кар и да мо­же да вла­дее съ­що сво­ята физиономия, нак­рат­ко казано, има из­вес­т­на сте­пен на власт над тялото, всич­ко то­ва е са­мо един беден, пос­ле­ден ос­та­тък на ста­ри­те от­но­шения на власт над фи­зи­чес­ко­то тяло, как­ви­то съ­щес­т­ву­ва­ха в древ­на Атлантида. Тогава мисълта, чув­с­т­во­то има­ше ед­но мно­го по­-го­ля­мо вли­яние вър­ху фи­зи­чес­ко­то тяло. Това, ко­ето чо­ве­кът мисли, уп­раж­ня­ва­ше тога­ва ед­но мно­го по­-го­ля­мо вли­яние вър­ху фи­зи­чес­ко­то тяло. Ако днес ня­ко­му се да­де ед­на ми­съл за сед­мици, ме­се­ци или да­же години, той са­мо в из­к­лю­чи­тел­ни слу­чаи ще мо­же да уп­раж­ни дейс­т­вие по­-на­та­тък от етер­но­то тяло. Много ряд­ко пъ­ти ме­ди­та­ци­ята ще мо­же да пов­ли­яе вър­ху фи­зи­чес­ко­то тяло. Ако чрез то­ва ня­кой ус­пее нап­ри­мер да нап­ра­ви да из­пък­не мал­ко не­го­во­то вдлъб­на­то чело, сле­до­ва­тел­но да уп­раж­ни някак­во дейс­т­вие вър­ху костите, то­ва би би­ло за днес един из­вън­ред­но го­лям успех.

Днес то­ва се случ­ва много, мно­го рядко. Днес тряб­ва да бъ­де раз­ви­та из­вън­ред­но го­ля­ма енергия, ако ми­съл та тряб­ва да дейс­т­ву­ва вър­ху фи­зи­чес­ко­то тяло. По-лесно е ве­че да се въз­дейс­т­ву­ва вър­ху кръ­во­об­ра­ще­ние то или вър­ху от­но­ше­ни­ята на дишането, но и то­ва е съ­що още трудно. Днес ми­съл­та мо­же още да дейс­т­вува вър­ху етер­но­то тя­ло и то­ва ще има за последствие, че в след­ва­що­то пре­раж­да­не етер­но­то тя­ло ще мо­же да пре­не­се те­зи дейс­т­вия вър­ху фи­зи­чес­ко­то тя­ло из­ме­няй­ки не­го­ви­те външ­ни отношения. Днес чо­век трябва да ра­бо­ти имен­но така, че да знае, че как­во той не ра­бо­ти са­мо за едно въплъщение, а за бъ­де­щи въп­лъщения. Душата е не­що вечно; тя постоянно се връща отново на Зе- мята в нови въплъщения.

Съвършено дру­го бе­ше по­ло­же­ни­ето в древ­ни­те шко­ли на посвещение- то. Там ми­съл­та има­ше власт да по вли­яе вър­ху фи­зи­чес­ко­то тя­ло за от­но­си­тел­но крат­ко време. Ученикът на мис­те­ри­ите мо­же­ше сам да уп­ражни по то­зи на­чин вли­яние вър­ху сво­ето фи­зи­чес­ка тяло, вър­ху своя

Ние ве­че обър­нах­ме вни­ма­ни­ето вър­ху пър­вич­но­то със­то­яние на Земята; цялото развитие беше вече скицирано; говорихме също за формата от светлина в първичния етерен прах: ако тогава някой би гледал по ясновидски начин атома, от него би израснал първообразът на днешния човек. Това из­рас­т­ва­ше от та­зи прашинка, от то­зи пър­ви­чен атом: не фо- рмата на човека от древните имена, не формата на атлантския човек, а от този първичен атом израстваше формата на днешния човек. А как­во пра­ве­ше ат­лан­т­с­ки­ят човек? Какво пра­ве­ше ат­лан­т­с­ки­ят посве- тен? Той пос­та­вя­ше пред ду­ша­та на сво­ите уче­ни­ци имен­но то­зи пър- вообраз, то­зи пър­во­об­раз на човека, кой­то из­рас­т­ва от пър­вич­но­то семе. Така уче­ни­кът тряб­ва­ше да ме­ди­ти­ра вър­ху то­зи първообраз. Посвете- ни­ят на Атлантида пос­та­вя­ше пред виж­да­щия пог­лед на уче­ни­ка чо­веш­ка­та фор­ма ка­то мис­ло­ва форма, с всич­ки им­пул­си и чувства, ко­ито се съ­дър­жа­ха в нея. И да­ли уче­ни­кът при­те­жа­ва­ше ти­па на лъ­ва или някой друг от че­ти­ри­те спо­ме­на­ти типа, той тряб­ва­ше да дър­жи пред пог­ле­да на ду­ша­та си мис­ло­вия образ, об­ра­за на това, ко­ето чо­ве­кът тряб­ва­ше да ста­не в сле­дат­лан­т­с­ко­то време. Той пос­то­ян­но по­лу­ча­ва­ше то­зи об­раз ка­то идеал. Ученикът тряб­ва­ше да ис­ка та­зи мисъл: моето физическо тяло трябва да стане като този образ. И чрез си­ли­те на то­зи образ, кой­то уче­ни­кът тряб­ва­ше да научи, вър­ху тя­ло­то се действу­ва­ше така, че то за­поч­ва­ше да се раз­ли­ча­ва от те­ла­та на дру­ги­те хора. Чрез си­ли­те на то­зи об­раз бя­ха преоб­ра­зу­ва­ни оп­ре­де­ле­ни час­ти и пос­те­пен­но на­й-­нап­ред­на­ли­те уче­ни­ци за­поч­ва­ха все по­ве­че да при­ли­чат на днеш­ни­те хора.

Тук ние хвър­ля­ме пог­лед вър­ху чуд­ни тай­ни в миналото, тук ние хвър­ля­ме пог­лед вър­ху тай­ни­те на Атлантска­та епоха. Също и не­що дру­го ще въз­бу­ди на­ше­то учудване. Каквито и фор­ми да има­ха хората, ед­на форма ви­се­ше ка­то об­раз пред тях­на­та душа, ко­ято съ­щес­т­ву­ва­ше ве­че ка­то ду­хо­вен образ, ко­га­то Слънцето още бе­ше съ­еди­не­но със Земята. И
то­зи об­раз все по­ве­че се явя­ва­ше ка­то сми­съл на Земята, ка­то нещо, кое то стои ду­хов­но на ос­но­ва­та на Земята. И то­зи об­раз се явя­ва­ше на хо­ра­та не в та­зи или она­зи форма, ка­то об­раз на та­зи или она­зи раса: той им се явяваше като общия идеал на човечеството.

Това е чувството, ко­ето уче­ни­кът тряб­ва­ше да раз­вие при то­зи образ: "Най-висшите духовни същества са искали този образ, този образ, чрез който на земята ще настъпи единство. Този образ е смисълът на зем- ното развитие; за да бъде осъществен този образ, Слънцето се отдели от Земята, Луната излезе от Земята. Благодарение на това човекът можеше да стане човек. Това е едното, което накрая трябва да се яви като висшия идеал на земята".

И в то­зи висш иде­ал се вли­ва­ха чувствата, ко­ито ожи­вя­ва­ха уче­ни­ка в не­го­ва­та медитация.

Така бе­ше приб­ли­зи­тел­но към сре­да­та на Атлантската епо­ха и ние ще тряб­ва да проследим, как то­зи об­раз на медитацията, кой­то сто­еше та­ка пред уче­ни­ка ка­то фор­ма на човека, как то­зи об­раз се прев­ръ­ща­ше в не що дру­го и как то­ва бе спа­се­но съ­що и след ат­лан­т­с­ка­та катастрофа. То- ва беше, ко­ето ожи­вя­ва­ше в ин­дийско­то обу­че­ние на посвещението, не- що, ко­ето мо­жем да об­х­ва­нем в прад­рев­но­то све­ще­но име: Брахм. Това, ко­ето ми­ро­во­то Божество бе­ше ис­ка­ло ка­то сми­съл на Земята, то­ва бе­ше на­й-с­ве­ще­но­то не­що на древ­ния ин­дийс­ки посветен; тогава той гово- реше за Брахма. От то­ва про­из­ле­зе по­-къс­но уче­ни­ето на Заратустра и еги­пет­с­ка­та мъдрост, за ко­ето ще го­во­рим по-късно. Как то­ва се пре­об­ра­зя­ва от Брахма в еги­пет­с­ката мъдрост, не­го ис­ка­ме да раз­г­ле­да­ме по­-на­та­тък утре.