Да блокираме икономиката, но да премерим нашата мощ на блокада

В края на юни 2006 г. в цялата държава Оаксака, окупацията на общините се засилваше, въстанниците окупирваха административните сгради. В някои общини те прогониха кметовете и реквизираха колите. Месец по.късно, редица хотели и туристически комплекси бяха блокирани. Министърът по туризма заговори за “катастрофа, сравнима с урагана “Вилма”. Няколко години по-рано блокадите бяха станали една от основните форми на движението на аржентинските бунтовници; различни местни групи си помагаха взаимно при блокирането на една или друга ос на движение, заплашвайки непрекъснато със своите съвместни акции да парализират цялата страна, ако тяхните искания не бъдат удовлетворени. Една подобна заплаха дълго време беше мощен лост в ръцете на работещите от железниците, автотранспорта и снабдяването с газ и електричество. Движението против СРЕ не се поколеба да блокира гарите, околовръстните пътища, автострадите, фабриките, супермаркетите и дори летищата. В Руан стигнаха само триста души, за да блокират в течение на няколко часа съобщителните линии и да предизвикат образуването на 40-километрови задръствания.

Да се блокира всичко, отсега-нататък е първият рефлекс на всеки, който ще се изправи срещу днешния ред. Блокадата на една делокализирана икономика, където предприятията функционират непрекъснато и ритмично, където преимуществата се дължат на свързването им в мрежа и където автострадите са връзките във веригата на помощните филиали и на фабриката за монтаж на частите означава блокиране на производството, което от своя страна води до блокиране на снабдяването.

Но, не трябва да блокираме повече от това, което е необходимо и позволява да се поддържа капацитета за снабдяване, комуникациите между въстанниците и ефикасното самоорганизиране на различните комуни. Как ще се хранят, ако всичко е парализирано? Експроприирането на търговски обекти се извършваше в Аржентина в определени граници; Колкото и необятни да са “храмовете на консумацията”, те не са безкрайни складове на продукти. Нужно е да се изработи възможност и навици за едно по-продължително поддържане на елементарното съществувание на милиони човешки същества. Това налага да се завоюват и средствата за производство на необходимите продукти и услуги. В този пункт изглежда, е повече от ненужно да се чака дълго. Не може да се остави, както е днес, 2 % от населението да се грижат за производството на храни за всички останали. Това е една историческа и стратегическа глупост....

“Тази афера ни показа, че ние нямаме работа с младежи, които рекламират/искат повече социални завоевания и права, а с индивиди, които са декларирали война на Републиката” – каза един прозорлив полицай по повод скорошните засади срещу негови патрулиращи колеги. Офанзивата, целяща освобождението на територията от полицейската окупация вече е започнала и може да разчита на неизчерпаемите резерви на негодувание срещу окупационните сили. Постепенно самите “социални движения” са спечелени за бунта, като “гуляйджиите” в Рен, които всеки четвъртък-вечер нападаха жандармите или тези от Барцелона, които наскоро, по време на разпивка, опустошиха една от търговските артерии на града. Движението против СРЕ се върна към редовната употреба на “коктейлите молотов” (виж “Уйкипедия” - касае се за бутилки с различни запалителни смеси, употребявани от финландците срещу танковете на “червената армия” по време на рускофинландската война през 1939-1940 год.). Но в това отношение определени предградия си остават ненадминати. Включително в техниката, която от дълго време се практикува там – капаните. Като, този от 13 октомври 2006 г. в Епине: екипи на силите на реда, обикаляли града към 23 часа, вследствие едно фалшиво телефонно повикване, сигнализирало обир на един керван от коли. “Един от екипите е бил блокиран от две коли, препречили пътя му напред и за отстъпление и нападнат от трийсетина индивиди, въоръжени с железни пръти и боксове, които хвърляли камъни върху колата им и използвали сълзлив газ срещу полицаите.” В по-малки мащаби, това се повтаря срещу кварталните полицейски участъци, които стават обект на атаки след работното им време с трошене на остъкляването им и палежи на колите.

Едно от завоеванията на последните движения бяха “дивите”, недекларирани и нетърсещи разрешение от префектурите манифестации. Имайки избора на терена, те могат, като Черния блок в Генуа, да заобикалят червените зони, да избягват директния сблъсък и, определяйки маршрута си, да изпързалят жандармите, вместо да бъдат измамени от полицаите (в това число синдикалните и пацифистките). Чрез тях се видя, че хиляда човека, решени (и тренирани) могат да накарат автобусите с карабинери да отстъпят и накрая да бъдат подпалени. Разбра се, че важното е не да бъдеш по-добре въоръжен, а да имаш инициативата. Статичният кураж е нищо, вярата в собствения ни кураж е всичко. За това допринася инициативността. Опитът е накарал бунтовниците да разглеждат директните конфронтации със силите на реда, като точки за фиксиране на противниковите сили, позволяващи забавянето и атакуването им на друго место, макар и съвсем наблизо. Което, разбира се, не може да попречи да се търсят и други начини за диверсия, вместо прякия сблъсък. Още по-важна от самите акции е тяхната координация. Затормозването на полицията навсякъде, я прави неефикасна никъде. Всеки акт на затормозяването й напомня за една истина, обявена още в 1842 г.: “Животът на полицая е ужасен; неговата позиция сред обществото е също толкова унизителна и презрителна, като самото престъплевие... Срамът и позорът го обграждат отвсякъде и обществото го прогонва от утробата си, изолира го като прокажен и изхрачва своето презрение върху заплатата му без разкаяние, без съжаление и без милост... Полицейската карта, която той носи в джоба си, е един сертификат за безчестие.”

На 21 ноември 2006 г., по време на своята манифестация, пожарникарите атакуваха жандармереята с чуковете си и раниха петнадесетина. Това те сториха, за да напомнят, че “да имаш призванието да помагаш”, никога не може да бъде валидно извинение за тези, които се интегрират в полицията.

Мирно въстание няма. Оръжието е необходимо. Едно въстание е преди всичко хващане за оръжието, то е по-скоро едно “постоянно въоръжение”, отколкото преминаване към въоръжена борба. Ние имаме всичкия интерес да различаваме въоръжението от употребата на оръжието. Оръжията са една революционна константна необходимост, макар че тяхната употреба е по-редка или по-малко решаваща в голямите исторически моменти на събаряне на властта: 10 август 1792, 18 март 1871, октомври 1917 г., октомври 1956 в Унгария. Когато властта е в канавката е достатъчно да я стъпчем.

От дистанцията, която ни дели, оръжията придобиха този двойствен характер на очарование и на отвръщение от това, че само тяхното владеене позволява да се преодолее силата на противника. Истинският пацифизъм не е в отказа от оръжията, а само на тяхната употреба. Да бъдеш пацифист, без да си въоръжен, за да можеш да откриеш огън, ако това стане неизбежно, е само едно теоретизиране върху безсилието. Такъв пацифизъм a priori, кореспондира на едно, своего рода, превантивно разоръжаване. Такова е равностойно на една чисто полицейска операция. В действителност, въпросът за пацифизма се поставя сериозно само за този, който има възможността да открие огън. И в този случай, това ще бъде признак на мощ, защото само от позицията на неоспорима сила, ние сме освободени от необходимостта да стреляме.

От стратегическа гледна точка, непряката асиметрична акция, изглежда по-печеливша, по адаптирана към епохата: С нея ние не атакуваме фронтално една окупационна армия. Но перспективата на една градска гериля по украйнски, която затъва без възможност за офанзива, е по-скоро за избягване, отколкото да я желаем. Милитаризацията на гражданската война е равносилна на неуспеха на въстанието! Червените могат да триумфират за 1921 г. (срещу Махновщината и Кронщад), но Руската революция беше погубена.

Трябва да се разгледат два типа държавни реакции. Едната е открито враждебна, другата, демократичната е по-лукава. Първата, апелира към смазване на въстанието, без фразеология, докато втората изразява една по-проницателна, но не по-малко безпощадна враждебност. Тя чака само момента, за да ни “опакова”. Можем да претърпим поражение от диктатурата, но също и поради факта, че са ни довели до там да се противопоставяме само на диктатурата. Поражението се състои колкото в това да изгубим една война, толкова и да изгубим избора на войната, която ще водим. И двете поражения са възможни, както го доказа опитът на Испания от 1936 г.: революционерите претърпяха двойно поражение – от фашизма и от републиката.

Щом нещата станат сериозни, армията е тази, която окупира терена. Нейното влизане в акция срещу въстанието не е толкова очевидно. За това е нужна една държава, която е решена да започне кланницата, нещо, което става актуално само в случай, че тя се почувства застрашена, иначе войската трябва да изиграе “сдържаща роля”, нещо като заплахата с употреба на ядреното оръжие от половин век. Въпреки това, отдавна раненото държавно чудовище е опасно. Срещу армията е необходима една огромна тълпа, навлизаща в редовете й и побратимяваща се с войниците. Нужен е 18 март 1871 г. Излизането на армията по улиците известява една въстанническа ситуация. Влизането й в акция ускорява изхода от нея. Всеки се вижда принуден да вземе позиция, ДА ИЗБЕРЕ МЕЖДУ АНАРХИЯТА И СТРАХЪТ ОТ АНАРХИЯТА. Едно въстание може да триумфира най-вече като идейна сила, докато политическите маневри на въстанниците могат да позволят на армията да спечели.

За едно въстание е от изключителна важност то да стане необратимо. Необратимостта е достигната когато е победена нуждата от власт у властниците, в същото време собствеността е изгубила вкусът си да присвоява и желанието за хегемония е напуснало всяка хегемония. Ето защо, процесът на въстанието съдържа в себе си формата на своята победа или тази на своя неуспех. В действителност, разрушението само по себе си, никога не е било достатъчно за необратимостта му. Всичко зависи от подхода. Има начини на разрушение, които предизвикват неизбежно връщането на това, което сме разрушили. Който се нахвърля върху трупа на един ред, предизвиква възкръсването на желание и на призвание той да бъде отмъстен. Също всякога, когато икономиката е блокирана или полицията неутрализирана, е важно да се влага възможно най-малък патос и триумф при отстраняването на властите. Те трябва да бъдат уволнявани с една непринуденост и с една... скрупульозна усмивка.

На децентрализацията на властта в тази епоха, отговаря краят на централното положение на революционерите. И днес има още “Зимни дворци”, но те са предоставени по-скоро на атаката на туристите, отколкото на въстанниците. В наши дни може да се завземе Париж или Рим, или Буенос Айрес, без да се спечели решителния бой. Завземането на Рюнжис (най-голямият пазар в света за пресни хранителни продукти с които се снабдяват 18 милиона консуматори) определено би имало по-голям ефект отколкото превземането на Елисейския дворец. Властта вече не е концентрирана в една точка на света, тя се е превърнала в самия свят с неговите потоци и авенюта, с неговите хора и норми, неговите кодове и технологии. Властта е също и организацията на мегаполиса. Тя е завършената цялост на света на стоките във всяка негова точки. Ето защо, това, което го разрушава локално, предизвиква чрез мрежите му една планетарна шокова вълна. Атакуващите в Клиши-су-Боа зарадваха не едно американско семейство, докато въстанниците в Оаксака намериха съучастници в сърцето на Париж. За Франция изгубването на центъра на властта означава край на парижкия революционен център. Всяко ново стачно движение от 1995 г. го потвърждава. Вече най-смелите и съществени навдигания не избухват в столицата. За да приключим, Париж се отличава все още като обикновена цел на нахълтвания за грабеж, като терен за плячкосване и разоряване. Това са кратки и брутални нашествия на “банди”, дошли от другаде, които атакуват в точката на максимална гъстота на потоците на мегаполиса. Това са побесняли крадци, които пресичат пустинята на това привидно изобилие и изчезват. Наближава денят в който ще бъде разрушено и не ще бъде простено на отвратителното натрупване на власт в столицата, но това ще бъде и края на един процес, който е изпреварил навсякъде това, което става тук.

НЕВИДИМИЯТ КОМИТЕТ (Следва)

В метрото повече не може да се намери и следа от екраните на видеокамерите, които обикновено сковаваха мислите и жестовете на пасажерите. Непознатите си говорят, без да се оглеждат. Една група провежда събрание на ъгъла на една улица. По-голями струпвания на хора по булевардите дискутират сериозно. Атаките намират отзвук от град в град, от ден на ден. Една нова казарма е плячкосана и след това изгорена. Експулсираните обитатели на едно общежитие са престанали да преговарят с кметството: те го обитават. В изблик на прозорливост един мениджър, по време на събранието им, охлажда ентусиазма на купчината свои колеги. Файлове, съдържащи личните адреси на всички полицаи и жандарми, както и персоналът на затворите са изчезнали, повличайки след себе си една безпрецедентна вълна на принудителни изнасяния и настанявания в жилищата. В бившата бакалница-бар на селото донасят излишъците от производството и си вземат това от което се нуждаят. Събират се също, за да разискват общото положение в страната и за набавяне на необходимите им материали за механичната работилница. Радиото информира въстанниците за отстъплението на правителствените сили. Една ракета пробива корпуса на затвора в Клерво. Не е възможно да се каже дали, откакто “събитията” започнаха, са изтекли месец или години. Министър-председателят изглежда твърде самотен със своите апели за спокойствие.

*

* *
НЕКА НЕ ЗАБЯГВАМЕ НАПРЕД… ЗА СЕГА!

С единодушие, вестниците излагат причините за внезапното безпокойство. Има криза, разбира се, с нейната експлозивна безработица, с нейните печалби на единия полюс и с безнадеждността за изхвърлените на улицата на другия, със социалните планове и със скандалите Мадоф или Жером Кервиел (френски борсов дилър и мошеник). Налице е и фалитът на учебната система, която не успява повече да произведе необходимите работни ръце и мозъци за системата, нито да “калиброва бъдещите граждани”; дори и сред децата на “средната класа”. Казват, че младежта била “болна” и че никоя политическа партия не кореспондира на стремежите й, че тя била годна само да се нахвърля с колите-“овни” върху безплатните велосипеди на които властта иска да я качи.

Всички тези сюжети за безпокойство не би трябвало да изглеждат непреодолими в една епоха, в която модната задача на всяка власт е точно “управлението на кризисните ситуации”. Освен, ако приемем, че това с което правителството се сблъсква не е още една криза в повече, нито последствие от натрупани нерешени хронични проблеми, а е повече или по-малко очакван резултат от “преустройството на капитализма”. Над сегашният обществен ред е надвиснала една изключителна опасност: Манифестира се една форма на конфликт и на позиции в него, които именно са неуправляеми.

*

* *

Гръцките бунтовници имат работа с една слаба държава, разполагайки в същото време с изключителна популярност сред населението. Не трябва да се забравя, че против диктатурата на полковниците, демокрацията се въстанови преди 30 години, практикувайки политическото насилие. Това насилие, споменът за което не е така отдалечен, изглежда, като нещо подразбиращо се от само себе си за повечето гърци. Дори бонзите на местната социалистическа партия са хвърляли коктейли-молотов в своята младост. Затова класическата политика там познава варианти, които се приспособяват към тези практики и тя знае да разпространява своите идеологически нелепости чак в средите на бунта. Ако гръцката битка не се реши и не приключи на улицата – полицията очевидно е залята от бунта – неговото неутрализиране ще се разиграе другаде (в съгласие с официалните синдикати, компартията и останалите гошистки групички). В действителност, няма нищо по-изтощаващо, нищо по-фатално от тази класическа политика с нейните мумифицирани ритуали, с нейната мисъл, която не мисли и с нейния малък затворен свят.

Във Франция и най-екзалтираните от нашите социалистически бюрократи никога не са били нещо повече от строги апаратчици и отговорни хладнокръвни пикльовци. Тук всички съдействат за унищожението и на най-слабите форми на социални вълнения. Което позволява почти винаги противопоставянето на гражданина на трошача на витрини. И да се черпят от един бездънен резервоар всички изкуствени противоречия: на пътниците срещу стачкуващите, на добрите граждани срещу “утайката на обществото”, на противниците на блокадите срещу вземащите заложници и т.н. Една полулингвистична операция, която върви ръка за ръка с едни полумилитаристични мерки. Бунтовете през ноември 2005-а и, в един различен контекст, социалните движения от есента на 2007-а, дадоха няколко примери на процедурата. Образът на дългокосите студенти от Нантер, аплодиращи с викове: “Напред сините!”, когато полицията експулсираше тяхните колеги от окупирания университет, дава само слаба представа за това какво бъдеще ни е резервирано.

Привързаността на французите към държавата – гарант на универсалните ценности и последна защита срещу катастрофата – е една патология, лекуването на която е комплицирано. Това е една фикция, която става все по-нетрайна. Самите наши управници я считат с всеки изминал ден, като едно безполезно препятствие, защото те вече третират конфликта по военному. Те нямат повече никакви комплекси да изпратят елитните антитерористически части, за да матират бунтовете в предградията, както и за да “освободят” една поща, окупирана от нейните служащи. В зависимост от степента на пропукване на “социалната” държава, сe появяват бруталните сблъсъци между тези, които желаят Реда и тези, които го отхвърлят. Всичко, което досега френската политика успяваше да дезактивира, е на път да разкъса веригите на илюзиите си. След всичко, което тя смаза, възкресение повече няма да има. Може да се разчита, че движението, което идва, ще намери в нивото на напредналото разложение на обществото, необходимото нихилистично вдъхновение. Което не ще му спести всички други ограничения, които неговите “доброжелатели” ще се опитат да му наложат.

Едно революционно движение не се разпространява чрез зараза, а чрез отзвука, който среща. Нещо, което се е организирало тук, влиза в съзвучие с шоковата вълна, излъчена от нещо друго, което се образува там. Тялото, което резонира го прави по свой собствен начин. Едно въстание не е като разпространението на една чума или на един горски пожар, което е линеен процес, напредващ стъпка по стъпка, започвайки от една начална искра. То е по-скоро нещо, което е в процес на оформяне, като една музика, и от което огнищата, макар и разпръснати във времето и пространството, съумяват да наложат ритъма на собствената си вибрация, ставаща все по-плътна. До степен, че всяко връщане към нормалното не може да бъде желано или дори възможно.

Когато говорим за Империя, с това понятие ние именуваме структурите на властта, които превантивно, хирургически, задържат всички развития на революционната ситуация. В това, Империята не е един враг, който е застанал срещу нас. Тя е един ритъм, който се налага, един начин да протекат и преминат събитията в реалната история. Следователно, Империята е по-малко един световен ред, отколкото неговия тъжен, тежък и милитаристичен поток.

Това, което ние разбираме под партия на въстанниците, е началото на една съвсем друга композиция от една съвършено различна страна на реалността, която търси своите акорди в събитията - от Гърция до френските предградия...
*

* *
От този момент стана публично достояние, че кризисните ситуации са също случаи, предложени на господството да се реструктурира. Така Саркози може, без да прилича на лъжец, да обяви едновременно, че финансовата криза кореспондира на “края на света” и че 2009-а година ще види Франция да навлиза в една нова ера. Тази мистификация с икономическата криза щяла od бъде началото на нова “хубава епоха”, в която всички заедно ще се борим с неравенствата и в същото веме с климатичното затопляне, обещания, които за нашата генерация, родена в криза – социална, икономическа, финансова, екологическа – е относитилно трудно да ги приеме. Вече не ще могат да ни излъжат с тяхните “ще тръгнем от нулата” и “ще е достатъчно да затегнем коланите си за известно време”. Ще кажем, че обявата на катастрофалните цифри за безработицата вече не провокира при нас някакви чувства. Кризата е начин да ни управляват, когато този свят се държи в реанимацията само чрез безкрайното управление на собственото си поражение. Властниците и “деловите кръгове” биха искали да ни видят зад държавата и капитала, мобилизирани и солидарни с един невероятен кърпеж на обществото. Само че ние отдавна вече изпитваме такова отвращение от участието ни в подобна мобилизация и солидарност, че по-скоро бихме се решили да ги срутим окончателно.

Това с което са във война са непреклонните и непримиримите, идеите им за щастие и тяхните светове. Властта го знае, ние също. Шепата останали активисти, които ни виждат – все по-многобройни и все по-малко идентифицируеми – си скубят косите и се опитват безуспешно да ни вкарат в тесните клетки на тяхните малки мозъци. И въпреки това, протягат ръцете си, за да могат по-добре да ни задушат с тяхните неуспехи, с тяхния паралич, с тяхните идиотски проблематики. От избори към “преходи”, те не са нищо друго, освен същите тези, които всеки път ни отдалечават малко повече от