Конспект по литература за 11. клас за дзи христо Ботев и неговото творчество
Изтегляне 0.51 Mb.
|
Свързани:
botevata-balada-hadji-dimityr, 2013-07-24-16-12-37, dzi-po-bel-avtori, stilistika, za-maturite-ivan-vazov-hristo-botev-iiordan-iiovkov, dimcho-debelyanov-pripomnyaneto-na-zavryshtaneto, nikolaii-liliev-i-razvitieto-na-bylgarskata-poeziya, celi-na-esteticheskoto-poznanie-pishtov, poeziya-na-bylgarskiya-simvolizym-teodor-trayanov-i-dimcho-debelyanov, simvolizmyt-bylgarskite-izmereniya
- Навигация на страницата:
- Песента на човека”
| Философска поезия
„Маска” Стихотворението е писано в Нанси, Франция, през 1907 г., по време на една Яворова командировка там. Посветено е на Владимир Василев – водещ литературен критик и по-късен редактор на издания на поета. Съдържа ключова за разбирането на късната Яворова поезия фраза: „свръхземните въпроси,/ които никой век не разреши/ дълбаех ням.” В нея се преплитат три от най-важните мотиви в творчеството на поета: за тревогата от ненамерените отговори на въпросите, свързани с абсолютните истини за смисъла на човешкия живот („свръхземните въпроси”); за непостижимостта на абсолютното познание („които никой век не разреши”); за страданието, причинено от търсещата мисъл („дълбаех ням”). Те изграждат сложната конфликтност в творбата, изразяваща се в сблъсъка на различни понятия, представи, ценностни възгледи. Както е характерно за голяма част от Яворовата лирика, и това стихотворение не предоставя отговори - то само поставя въпроси от универсален философски характер. Изградено от явни и скрити антитези, стихотворението очертава лирическа ситуация на сблъсък: между чувствеността и интелектуалността, празника и тъгата, същностното и привидното, живота и смъртта. Средище на сблъсъка представляват образите на вакханката, участваща в карнавалния празник, и на самотния мислител, потънал у себе си – два образа, въплъщаващи колективното и индивидуалното като светоусещане и житейска роля. На първо равнище в творбата тези две начала са непримиримо разединени – вихрещият се празник е чужд на самотника, бродещ в града. Появата на вакханката - представител на карнавалното множество, предизвиква у него усъмняване: дали празникът, в който вакханката участва, е истински, или само маскараден; дали собствената му поза на самотен мислител, „дълбаещ ням” неразрешимите загадки на битието, не наподобява нейната игра; кое всъщност е истинското и кое привидното... Творбата проблематизира възможните заблуди относно житейските роли и внушава идеята, че пред неотменността на смъртта всички маски трябва да отпаднат. Според поантата* на стихотворението демаскирането на живота обаче се оказва невъзможно, тайните му – неподдаващи се на разгадаване, а стремежът към проникването в тях – обречен. „Песента на човека” Стихотворението е посветено на д-р Кръстев - идеолога на кръга „Мисъл”, човека, проправил път на индивидуалистичната култура у нас. Представлява философско обобщение за съдбата на човека - орисан да живее в ограничено пространство и време, но вечно да копнее да надхвърли пределите и да се докосне до безкрайността. Според смисъла на заглавието този стремеж е представен като изконен и същностен за човешката духовност. Познатите и от други Яворови творби мотиви за безграничната поривност на духа и за специфичните прегради пред абсолютното познание зазвучават в тази творба с особен драматизъм. Според нейните внушения крайната цел на съществуването е неподатлива на разгадаване, но това съвсем не означава, че човешките философски търсения могат да бъдат обезсмислени или преустановени. Метежността на духа уморява, но и покоят е невъзможен. Модерният човек е орисан да се разпъва между противоречивите си желания - да преживява трагично света, да губи посоките на съществуването си, но да не се отказва да търси нови такива. Още първият стих на творбата въвежда в специфичния темпоритъм на вселенските процеси; задава мащаби, надхвърлящи човешката мярка за нещата; определя мястото на лирическия субект като „някакъв сеизмограф от човешки нерви, който непрекъснато е в трепета, духа и пулса на цялото мироздание” (Иван Мешеков): Един и същ на битието с урагана, аз шеметно се нося, дух из океана... Лирическата ситуация в творбата няма аналог с познатия човешки свят. Вместо обичайните време-пространствени определители тук се разкрива някаква друга физическа вселена на „димните потоци звездни” и „гробно млъкналите бездни”. Сред тях и пред тях човекът изпитва метафизичен* ужас от дързостта си, да се устреми към светове, недостъпни за него, и задава своите човешки въпроси: „Къде отивам аз, терзан от знойна жажда?”;”В тъма и сам - към светлина ли, към любов?”. Вселената мълчи, нехаейки за човека. Творбата разкрива представата на поета, че мирозданието е неподреден свят, хаос, в който човекът търси разумно начало и предвечен ред. Но „тревожният” ум на лирическия субект не може да открие нито окончателни отговори, нито сигурни истини. Духът и съзнанието му са завладени единствено от съмнения – състояние, присъщо не само на Яворовия лирически човек, но и на този от модернистична поезия като цяло. Съмнението, че светът е затвор, а човекът долавя само собственото си ехо, върнато от стените на този затвор, представлява поанта* на стихотворението Лирическият Аз е завладян от фаустовската страст, да търси окончателната истина за света и човека, но нейната непостижимост му причинява духовно страдание. Това страдание се оказва мъчителната, но необходима цена на познанието. Изтегляне 0.51 Mb. Сподели с приятели:
|