ЗАЛОЖБА, ДАРБА И ВЪЗПИТАНИЕ НА ЧОВЕКА

ЗАЛОЖБА, ДАРБА И ВЪЗПИТАНИЕ НА ЧОВЕКА

Когато на­со­чим пог­лед вър­ху това, ко­ето пре­ми­на­ва ка­то един вид лайт­мо­тив през до­се­гаш­ни­те сказ­ки на ци­къ­ла от нас­то­яща­та зима, ко­га­то се вгле­да­ме в она­зи жи­ва същ­ност в човека, ко­ято наб­лю­да­ва­ме не са­мо вед­нъж меж­ду раж­да­не­то и смъртта, но ко­ято предполагаме, че съ­щес­т­ву­ва в пов­та­ря­щи­те се животи, то­га­ва въп­ро­сът за това, ко­ето стои на ос­но­ва­та на раз­ви­ти­ето на един чо­век в не­го­вия един живот, в не­го­во­то ед­но зем­но въплъщение, ще ни се яви ка­то един твър­де ва­жен въпрос, осо­бе­но в на­ше­то съвремие. Защото съв­ре­мен­ни­ят чо­век е из­п­ра­вен със сво­ето пи­та­не и из­с­лед­ва­не пред това, ко­ето се про­явя­ва ка­то заложба, дар­ба и въз­пи­та­ние на човека. Но по­не­же той е мал­ко скло­нен да от­вър­не пог­лед от това, ко­ето ни се явя­ва ка­то офор­мя­ва­що се в един живот, и да на­со­чи то­зи пог­лед вър­ху съ­щин­с­кия строител, вър­ху съ­щин­с­кия тво­рец в човека, то въп­ро­си­те на то­зи съв­ре­ме­нен чо­век лес­но ще но­сят ха­рак­те­ра на половинчатост, на неопределеност. Ако пред­по­ло­жим имен- но, че в чо­веш­ка­та при­ро­да съ­щес­т­ву­ва нещо, ко­ето пре­ми­на­ва през мно­го жи­во­ти ка­то ис­тин­с­ка вът­реш­на ожи­вя­ва­ща същност, ед­ва то­га­ва пред нас ще зас­та­не пъл­на­та загадъчност, онова, ко­ето е ис­тин­с­ки дос­той­но до пи­та­ме за не­го в чо­веш­ко­то същество. И то­га­ва ние ще по­ис­ка­ме да раз­г­леж­да­ме въп­ро­си­те за заложбите, за дар­ба­та и въз­пи­та­ни­ето в съ­вър­ше­но дру­га светлина, раз­лич­на от тази, в ко­ято те мо­гат да бъ­дат разгледани, ко­га­то има­ме пред­вид са­мо това, ко­ето на­ше­то съв­ре­мие та­ка чес­то повтаря: наследството, нас­ле­де­ни­те от пра­де­ди­те качества. Не

Когато нап­ри­мер сто­им ка­то въз­пи­та­тел със за­да­чи пред ед­на чо­веш­ка душа, ко­ято нав­ли­за в съществуването, ко­ято от час на час, от сед­ми­ца на сед­ми­ца все по­ве­че из­ра­зя­ва от сво­ите вът­реш­ни способности, ко­га­то сто­им пред един под­рас­т­ващ чо­век ка­то пред ед­на све­ще­на загадка, ко­ято тряб­ва да разрешим, ко­ято е дош­ла при нас от безкрайността, за да и да­дем въз­мож­ност да се разгърне, да се развие, то­га­ва за всичко, ко­ето е чо­веш­ки от­но­ше­ния в съществуването, ще се по­лу­чат цял сбор от но­ви задачи, от но­ви възгледи, от но­ви въз­мож­нос­ти въобще. Следователно ние виждаме, как един чо­век нав­ли­за в съ­щес­т­ву­ва­не­то и предполагаме, че той до­на­ся по оп­ре­де­лен на­чин яд­ка­та на сво­ето съ­щес­т­во чрез раж­да­не­то в съществуването. Също и офи­ци­ал­на­та на­ука ни показва, ко­га­то не гле­да­ме на мод­ни­те ду­ми и на теориите, а на фактите, как та­зи ду­хов­но­-ду­шев­на яд­ка на чо­веш­ко­то съ­щес­т­во ра­бо­ти над де­те­то още след раждането, как това, ко­ето стои пред нас ка­то те­ле­сен организъм, се изменя, офор­мя­ва се плас­тич­но под вли­яни­ето на духовно-душевното. И офи­ци­ал­на­та на­ука мо­же нап­ри­мер да ни покаже, как това, ко­ето пър­во тряб­ва да счи­та­ме ка­то ин­с­т­ру­мент за външ­ни­те дейности, как мо­зъ­кът у чо­ве­ка е още ед­на неопределена, по­да­ва­ща се на­пъл­но на плас­тич­на об­ра­бот­ка материя, ко­га­то той нав­ли­за в съществуването, и как пос­ле това, ко­ето той се ста­рае да при­еме от ду­хов­но­то сък­ро­ви­ще на за­оби­ка­ля­щия го свят, про­ник­ва в плас­тич­на­та ма­са на на­шия мо­зък и я обра- ботва, ка­то я офор­мя и съг­раж­да ка­то един художник. Когато пред­по­ло­жим - нещо, ко­ето е факт и бе чес­то спо­ме­на­ва­но при дру­ги слу­чаи -, че човекът, ко­га­то след раж­да­не­то би бил изос­та­вен без­по­мо­щен на един изо­ли­ран остров, не мо­же да до­бие спо­соб­нос­т­та да говори, ние тряб­ва да кажем: ду­хов­но­-ду­шев­но­то съдържание, ко­ето ние от раж­да­не­то при­

Това ни показва, че по от­но­ше­ние на не­го­во­то ця­ло раз­ви­тие ние тряб­ва да раз­ли­ча­ва­ме у чо­ве­ка всичко, ко­ето той из­жи­вя­ва в сво­ите мисли, пред­с­та­ви и усе­ща­ния - съ­що и в не­го­ви­те во­ле­ви им­пул­си и чувства, ко­ето ос­та­ва та­ка да се ка­же са­мо ед­но вът­реш­но из­жи­вя­ва­не -, от не­що друго, ко­ето ос­та­ва вът­реш­но из­жи­вя­ва­не така, че про­ник­ва във външ­ния фи­зи­чес­ки организъм, офор­мя­ва го плас­тич­но и го прев­ръ­ща в ин­с­т­ру­мент за бъ­де­щи ду­хов­ни спо­соб­нос­ти или за бъ­дещ ду­хов­но­-ду­ше­вен живот. Това ние мо­жем на­й-­доб­ре да ви­дим съв­сем нагледно, ко­га­то прос­ле­дя­ва­ме ед­на спо­соб­ност на чо­ве­ка през не­го­вия живот, ко­ято по­каз­ва съв­сем раз­лич­ни страни, въп­ре­ки че те­зи раз­лич­ни стра­ни са раз­бър­ка­ни мно­гок­рат­но от офи­ци­ал­на­та на­ука за ду­ша­та /психология/: ко­га­то прос­ле­дим на­ша­та памет.

Когато ус­во­им не­що чрез паметта, ко­га­то запаметяваме, ние ус­во­ява­ме то­ва чрез средствата, от ко­ито ед­но от глав­ни­те е повторението. Тогава ние сме го нап­ра­ви­ли на­ша собственост, мо­жем да го да­дем от нас. Сега все­ки поз­на­ва ед­но неп­ри­ят­но нещо: забравата. Защото не­ща­та се заб­ра­вят отново, та­ка из­чез­ват от на­ша­та памет, че по­-къс­но не сме в със­то­яние да ги въз­п­ро­из­ве­дем отново. Или не мо­же­те ли да си спомните, кол­ко мно­го не­ща тряб­ва да на­учи­те на­изуст през ва­ша­та мла­дост и да ги казвате, и кол­ко мно­го от всич­ко то­ва се­га не мо­же­те да ка­же­те на- изуст? Но ни­ма дейс­т­ви­тел­но из­чез­ва това, всич­ко това, ко­ето сме при­ели по памет?

Сега ис­ка­ме да раз­г­ле­да­ме са­мо това, за ко­ето чо­век каз­ва по-късно: заб­ра­вих го, - ко­ето сле­до­ва­тел­но той не мо­же да из­в­ле­че от сво­ята памет, та­ка че да го възпроизведе. Нима то не съ­щес­т­ву­ва ве­че в него? То съ­щес­т­ву­ва в не­го по един по­до­бен начин, как­то това, ко­ето ве­че споме-

От всичко, ко­ето раз­г­ле­дах­ме до се­га и ще раз­г­ле­да­ме и по­-на­та­тък мо­же да следва, че онова, ко­ето ка­то ду­хов­но­-ду­шев­но из­жи­вя­ва­не по­тъ­ва в по­-дъл­бо­ки­те пластове, то по­тъ­ва след то­ва още по-дълбоко, ко­га­то чо­век ми­на­ва през вра­та­та на смъртта. Защото все­ки път, ко­га­то чрез това, ко­ето приема, чо­век ис­ка да уп­раж­ня­ва ед­но фор­ми­ра­що действие: в жи­во­та вър­ху своя вън­шен фи­зи­чес­ки организъм, той на­ми­ра в то­зи жи­вот ве­че оп­ре­де­ле­на ор­га­ни­за­ция на сво­ето тяло. Тази ор­га­ни­за­ция е със­та­ве­на та­ка или така, той ид­ва в жи­во­та с те­зи или оне­зи заложби. Срещу то­ва тряб­ва да щур­му­ва онова, ко­ето е тво­ря­що в на­ша­та душа. Да предположим, че чрез това, ко­ето при­ема­ме в нас, би мог­ло да бъ­де съз­да­де­но ед­но ка­чес­т­во на смелост, на храброст. Обаче ко­га­то има­ме един организъм, кой­то е скло­нен по­ве­че към зай­чи страх от­кол­ко­то към един смел човек, ние тряб­ва да щур­му­ва­ме по­ве­че или по­-мал­ко сре­щу нещо, ко­ето сме по­лу­чи­ли в жи­во­та от на­шия организъм. И ко­га­то ми­на­ва­ме през пе­ри­ода меж­ду смър­т­та и ед­но но­во раждане, съ­щес­т­ве­но­то в то­ва чо­веш­ко раз­ви­тие се със­тои в това, че ние пред­ва­ри­тел­но си из­ра­бот­ва­ме първообраза, пър­вич­на­та фор­ма на на­шия нов фи­зи­чес­ки зе­мен организъм, на на­ше­то но­во фи­зи­чес­ко тяло. Там ние не сре­ща­ме ни­как­ви по­доб­ни ог­ра­ни­че­ния и съпротивления, как­ви­то се пред­с­та­вят на на­шия ор­га­ни­зъм в жи­во­та меж­ду раж­да­не­то и смъртта, там ние стро­им плас­тич­но с това, ко­ето сме до­би­ли в живота, основата, ос­нов­ни­те си­ли за ед­но но­во тя­ло в рам­ки­те на ши­ро­ки граници, по­-ши­ро­ки от тези, ко­ито има­ме меж­ду раж­да­не­то и смъртта. Ето за­що мо­жем да кажем: Това, ко­ето ка­то заб­ра­ве­ни пред­с­та­ви през вре­ме на жи­во­та меж­ду раж­да­не­то и смър­т­та ра­бо­ти са­мо вър­ху на­ша­та душа, ко­га­то ми­нем през вра­та­та на смър­т­та то ра­бо­ти до вре­ме­то на но­во­то въп­лъ­ще­ние вър­ху из­г­раж­да­не­то на на­шия бъ­дещ зе­мен организъм, то се вра­бот­ва в това, ко­ето е свър­за­но с на­шия нов те­ле­сен организъм; та­ка що­то чрез раж­да­не­то ние нав­ли­за­ме в но­во­то съ­щес­т­ву­ва­не с та­ки­ва заложби, ко­ито сли­зат в още по­-дъл­бо­ки сло­еве на на­ше­то съ­щес­т­во от­кол­ко­то заб­ра­ве­ни­те пред­с­та­ви в жи­во­та меж­ду раж­да­не­то и смъртта.

От всич­ко то­ва ще бъ­де понятно, че по­не­же е по­чер­пил при­чи­ни­те за ор­га­ни­за­ци­ята на ед­но но­во тя­ло от живота, от не­пос­ред­с­т­ве­ния ок­ръ­жа­ващ свят, чо­ве­кът се нуж­дае фак­ти­чес­ки в из­вес­т­но от­но­ше­ние от­но­во от съ­щи­те условия. Не та­ка е при животното, което, как­то ви­дях­ме от сказ­ки­те "Човешка ду­ша и ду­ша на животното" и "Човешки дух и дух на животното", има своя ор­га­ни­зъм оп­ре­де­лен в ли­ни­ята на наследстве- ността. Животното се явя­ва със съв­сем оп­ре­де­ле­ни тенденции, ко­ито ис­кат да се офор­мят пластично, за­що­то тен­ден­ци­ите не са взе­ти от за­оби­- ка­ля­ща­та го среда. Нека помислим, кол­ко мал­ко ус­во­ява жи­вот­но­то от външ­ния свят чрез възпитание, чрез дресиране, кол­ко мал­ко се нуж­дае то по­ра­ди то­ва от ед­на арена, ко­ято да се на­ми­ра във външ­ния свят, за да про­из­ве­де от­но­во това, ко­ето е би­ло при­ето вът­ре ка­то фор­ми­ра­щи принципи. Обаче чо­ве­кът се нуж­дае от ед­на та­ка­ва арена. Ето за­що той нав­ли­за нес­ръ­чен в света, нав­ли­за та­ка в света, че и тук ние тряб­ва да сло­жим пос­лед­на ръ­ка в тън­ко­то офор­мя­ва­не на не­го­вия организъм. От тук и жи­во­тът и тъ­ка­не­то на ин­ди­ви­ду­ал­нос­т­та на човека, на не­го­ва­та съ­щин­с­ка ос­нов­на същност, в пър­ви­те го­ди­ни на не­го­во­то съществува- не! Ето за­що ор­га­нът на не­го­вия дух, мозъкът, вли­за в жи­во­та така, че той мо­же да бъ­де определен, да бъ­де фор­ми­ран плас­тич­но и по­ра­ди то­ва би­ва снаб­ден всъщ­ност ед­ва след раж­да­не­то с пос­лед­ни­те ре­ша­ва­щи пътища, ли­нии и направления, как тряб­ва да се про­явят заложбите.

От то­ва ние виждаме, че глав­но­то в раз­ви­ти­ето е нещо, ко­ето тряб­ва да считаме, че то ид­ва от ми­на­ли съществувания, от ми­на­ли сте­пе­ни на съ­щес­т­ву­ва­не­то и че за­то­ва ще бъ­де по­-мал­ко важ­но да има­ме определени, сво­ен­рав­ни прин­ци­пи за възпитанието, за­що­то вся­ко от­дел­но чо­веш­ко същество, вся­ка ин­ди­ви­ду­ал­ност тряб­ва да се счи­та ка­то ед­на проблема, ка­то ед­на све­ще­на загадка, ко­ято тряб­ва да бъ­де раз­ре­ше­на и че от нас за­ви­си да съз­да­дем условията, по­во­ди­те та­зи за­гад­ка да мо­же да бъ­де ре­ше­на по въз­мож­но на­й-­доб­рия начин. Неудобно е ед­но та­ко­ва въз- питание, ко­ето въ­об­ще не мо­же да пос­та­ви ни­как­ви твър­ди принципи, но ко­ето тряб­ва да апе­ли­ра у въз­пи­та­те­ля към един прин­цип род­с­т­вен с художественото, за да наблюдава, как­во се про­явя­ва от същ­нос­т­та на човека. Такова въз­пи­та­ние е по­-не­удоб­но от­кол­ко­то ко­га­то се каз­ва регламентирано: те­зи или оне­зи спо­соб­нос­ти тряб­ва да бъ­дат зас­та­ве­ни да се про­явят та­ка или така. Обаче ние зас­та­ва­ме с ед­но пра­вил­но раз­би­ра­не пред под­рас­т­ва­щия чо­век са­мо тогава, ко­га­то във все­ки от­де­лен слу­чай го раз­г­леж­да­ме ка­то ед­на индивидуалност, ка­то не­що осо­бе­но за се­бе си. Но ко­га­то ис­ка­ме да взе­мем не­ща­та съв­сем три­ви­ал­но - ня­кои хо­ра имат ве­че та­зи дар­ба да взе­мат всич­ко три­ви­ал­но -, ние мо­жем да кажем: Индивидуалност на­ми­ра­ме не са­мо у човека, но и във вся­ко животно. Без съм­не­ние та­ка­ва ин­ди­ви­ду­ал­ност се показва. Това не ще

Тъй ка­то имен­но чрез ед­но та­ко­ва раз­г­леж­да­не на не­ща­та се по­каз­ва начинът, по кой­то чо­век фор­ми­ра плас­тич­но своя вън­шен организъм, фор­ми­рай­ки и об­ра­зу­вай­ки сво­ето ис­тин­с­ко съ­щес­т­во и в то­ва той про­явя­ва сво­ята ис­тин­с­ка същност, ние от­но­во мо­жем да ви­дим от та­зи проява, как тя ста­ва през пър­ви­те го­ди­ни и се пре­об­ра­зя­ва с раз­ви­ти­ето на човека, прев­ръ­щай­ки и из­пол­зу­вай­ки това, ко­ето мо­же да при­еме от окол­на­та среда. От тук следва, че през пър­ви­те го­ди­ни на не­го­вия жи­вот е от осо­бе­но го­ля­мо зна­че­ние за чо­ве­ка да за­па­зим та­ка да се ка­же не­го­ви­те способности, за да мо­гат те да ра­бо­тят плас­тич­но фор­ми­ра­що в не­го­вия те­ле­сен и те­лес­но ду­ше­вен ор­га­ни­зъм и да не му зат­ва­ря­ме въз­мож­нос­т­та да ра­бо­ти пластично. Ние на­й-м­но­го зат­ва­ря­ме та­зи въз­мож­ност на човека, ко­га­то преж­дев­ре­мен­но го тъп­чем с по­ня­тия и идеи, ко­ито се от­на­сят са­мо към не­що външ­но се­тив­но и ко­ито имат на­й-с­т­ро­ги очертания, или ко­га­то го при­ко­ва­ва­ме стро­го към ед­на дейност, ко­ято те­оре­ти­чес­ки е ог­ра­ни­че­на в съ­вър­ше­но оп­ре­де­ле­ни форми. Тук ня­ма ни­как­ва изменчивост, ни­как­во изменение, съ­що и ни­как­ва въз­мож­ност да бъ­дат раз­ви­ти ду­хов­но­-ду­шев­ни­те способности, как­то ду­ша­та раз­ви­ва сво­ята дейност от ден на ден, от час на час. Да предположим, че един ба­ща е ужас­но сво­ен­ра­вен човек, кой­то е при­ел за свой принцип: Моят син тряб­ва да ста­не такъв, ка­къв­то аз бях! През це­лия си жи­вот аз пра­вих обу­ща­та за мо­ите кли­ен­ти така, и та­ка тряб­ва да пра­ви сво­ите обу­ща и мо­ят син! Както аз мисля, та­ка тряб­ва да мис­ли и мо­ят син! Тогава око­ло то­зи син се съз­да­ва ед­на та­ка­ва ду­хов­но­-ду­шев­на обстановка, ко­ято та­ка ра­бо­ти над не­го­вия ду­хов­но­-ду­ше­вен организъм, как­то е би­ло ра­бо­те­но над ба­ща­та и чрез то­ва си­нът е при­ну­ден да жи­вее в съ­вър­ше­но оп­ре­де­ле­ни форми, до­ка­то би тряб­ва­ло да бъ­де пър­во про­уче­на индивидуалността, ко­ято нав­ли­за в живота, и след то­ва от до­би­то­то поз­на­ние да фор­ми­ра­ме ду­хов­но­-ду­шев­ния организъм.

Тук пред­с­тав­ля­ва на­й-­ви­сок ин­те­рес да на­со­чим пог­ле­да вър­ху начина, как ду­хов­но­-ду­шев­на­та яд­ка на чо­веш­ко­то съ­щес­т­во из­пол­зу­ва по съ­вър­ше­но раз­ли­чен на­чин признаците, качествата, доб­ро­де­те­ли­те и т.н. от ба­ща­та и майката, от ба­щи­ни­те и май­чи­ни­те прадеди, за да из­г­ра­ди не­що ново. И действително: ба­щи­ни­те и май­чи­ни­те ка­чес­т­ва не се из­пол­зу­ват по съ­щия на­чин от ин­ди­ви­ду­ал­на­та яд­ка на чо­веш­ко­то съще- ство, а ос­но­ва­та на то­ва из­пол­зу­ва­не ле­жи един на­пъл­но оп­ре­де­лен закон. Ако се опи­та­ме да схва­нем то­зи про­цес в не­го­ва­та пълнота, за да

За ця­ла­та осо­бе­ност на интереса, с ко­ято тряб­ва да си пред­с­та­вим свър­зан и начинът, как се офор­мя­ват же­ла­ни­ята на чо­ве­ка и уп­рав­ля­ва­не­то на це­лия живот, как чо­ве­кът се раз­ви­ва сръч­но или несръчно, це­лия на­чин на ду­шев­ния живот, кой­то е свър­зан с на­ша­та об­хо­да с външ­ния свят, е на­шия по­-го­лям или по­-ма­лък ин­те­рес към външ­ния свят - за всич­ко то­ва чо­ве­кът взе­ма на­й-­важ­ни­те еле­мен­ти в нас­лед­с­т­ве­нос­т­та от бащата. Така що­то ин­те­ре­си­те и оно­ва от интересите, ко­ето ни пра­ви сръчни, спо­соб­ни да упот­ре­бя­ва­ме на­ши­те органи, ця­ло­то на­ше чо­веш­ко съ­щес­т­во­то по пра­ви­ло нас­лед­с­т­ве­но бла­го от бащата. Следователно ду­ша­та взе­ма от ба­ща­та съ­от­вет­ни­те елементи, за да мо­же да раз­вие оне­зи качества. Напротив това, ко­ето е ин­те­лек­ту­ал­на подвижност, с ко­ето след то­ва е свър­за­на съ­що дейнос­т­та на фантазията, об­раз­но­то мислене, изоб­ре­та­тел­на­та дарба, на­ша­та индивидуалност, ко­ято вли­за в съ­щес­т­ву­ва­не­то чрез раждането, го взе­ма ка­то нас­лед­с­т­ве­ност от май­чи­ни­те качества. Можете да на­ме­ри­те още у Шопенхауер спо­ме­на­та по осо­бен на­чин та­зи из­вън­ред­но ин­те­рес­на глава; той има­ше пред­чув­с­т­вие за това, но не бе­ше в със­то­яние да по­со­чи по­-дъл­бо­ки­те неща.

Обаче от дру­га стра­на мо­жем да ка­жем и не­що друго. Това, ко­ето жи­вее ка­то спо­соб в бащата, как той се от­на­ся към нещата, как­ви интереси, как­ви же­ла­ния про­явя­ва той към нещата, как той желае, иска, да­ли той е човек, кой­то сме­ло се на­мес­ва в от­но­ше­ни­ята на жи­во­та или отс­тъп­ва с малодушие, да­ли е пе­дан­ти­чен или великодушен, сле­до­ва­тел­но качест- вата, ко­ито са свър­за­ни с во­ле­ви­те импулси, всич­ко то­ва се пре­да­ва по
нас­лед­с­т­во от бащата. Напротив всичко, ко­ето е под­виж­ност на душата, на интелектуалността, то се пре­да­ва по нас­лед­с­т­во от майката. Но има ед­на ин­те­рес­на разлика, ко­ято са­мо тряб­ва да бъ­де наблюдавана, ко­ято мо­же да бъ­де наблюдавана, ко­га­то раз­г­леж­да­ме це­лия об­сег на живота. Тогава ще на­ме­ри­те нав­ся­къ­де до­ка­за­тел­с­т­ва за това. А имен­но по от­но­ше­ние на по­ла се по­каз­ва при то­ва ед­на ог­ром­на разлика. Можем да кажем: Общо взе­то за един син от­но­ше­ни­ето към ба­ща­та и май­ка­та е опи­са­но по един чу­де­сен на­чин в ду­ми­те на Гьоте: "От ба­ща си имам те­- лос­ло­же­ни­ето и се­ри­оз­но­то по­ве­де­ние в живота", т.е. всичко, ко­ето се от­на­ся за об­ще­ни­ето на чо­ве­ка с външ­ния свят - "От май­ка ми ве­се­ла­та на­ту­ра и по­етич­на­та дарба", т.е. ця­ла­та осо­бе­ност на ду­хов­ния живот. Но ако раз­г­ле­да­ме се­га дъщерята, кон­с­та­ти­ра­ме по един стра­нен начин, че при дъ­ще­ря­та ка­чес­т­ва­та на ба­ща­та се явя­ват така, че се­га те са пов­диг­на­ти с ед­на сте­пен от при­ро­да­та на во­ле­ви­те импулси, от природата, ко­ято се из­ра­зя­ва по­ве­че в об­ще­ни­ето със за­оби­ка­ля­щия свят - в душевното. Ето за­що от един ба­ща - то­ва ва­жи ес­тес­т­ве­но са­мо при ед­нак­ви об­с­то­ятел­с­т­ва -, кой­то нав­ся­къ­де дейс­т­ву­ва смело, кой­то про­явя­ва жив ин­те­рес към то­ва или оно­ва и с то­ва в сво­ето об­ще­ние с ок­ръ­жа­ва­щия свят про­явя­ва из­вес­т­на сериозност, дъ­ще­ря­та взе­ма те­зи ка­чес­т­ва така, че те са пов­диг­на­ти в об­лас­т­та на душевното. Такава дъ­ще­ря про­явя­ва се­ри­озен ду­ше­вен живот, пре­вър­на­ла е ха­рак­тер­ни­те чер­ти на ба­ща­та в ду­шев­ни прояви, тя пра­ви по­-под­виж­но това, ко­ето у ба­ща­та е по-сковано. Така що­то на­й-­важ­ни­те качества, ко­ито при ба­ща­та се явя­ват по­ве­че външно, при дъ­ще­ря­та те се по­каз­ват по­ве­че овътрешнени.

Ето за­що мо­жем да кажем: Качествата на ха­рак­те­ра на ба­ща­та про­дъл­жа­ват да жи­ве­ят по­-на­та­тък в ду­шев­на­та част на дъщерята, ду­шев­ни­те ка­чес­т­ва на майката, под­виж­нос­т­та на ду­ха как­то и та­лан­ти­те и способ- ностите, ко­ито чо­век мо­же да развие, жи­ве­ят по­-на­та­тък в сина. Майка- та на Гьоте, ста­ра­та гос­по­жа РАТ, бе­ше жена, ко­ято мо­же­ше да съ­чи­ня­ва стихове, у ко­ято фан­та­зи­ята фун­к­ци­они­ра­ше по на­й-­чу­де­сен начин. Това пре­ми­на в сина, оба­че в не­го то сле­зе с ед­на сте­пен по-долу, пре­вър­на се в заложба, организация. Така що­то си­нът Гьоте има­ше спо­соб­нос­т­та да да­де на чо­ве­чес­т­во­то това, ко­ето жи­ве­еше в майката. Така ние виждаме, как май­чи­ни­те ка­чес­т­ва са сне­ти у си­на с ед­на сте­пен по-долу, ка­то се прев­ръ­щат в ор­га­ни­зи­ра­щи способности, в спо­соб­нос­ти съз­да­ва­щи органи, до­ка­то ба­щи­ни­те ка­чес­т­ва са из­ве­де­ни от дъ­ще­ри­те с ед­на сте­пен по-нагоре, ка­то у дъ­ще­ря­та те се явя­ват овътрешнени, пре­вър­на­ти в ду­шев­ни качества. Във връз­ка с то­ва ня­ма ни­що по­-ха­рак­тер­но от кра­си­ва­та про­ти­во­по­лож­ност меж­ду Гьоте и не­го­ва­та сес­т­ра Корнелия, ко­ято бе­ше из­ця­ло ста­ри­ят гос­по­дин РАТ, ней­ни­ят баща, ко­ято вътреш- но, ду­шев­но бе­ше ед­на тиха, се­ри­оз­на на­ту­ра и по­ра­ди то­ва мо­жа да бъ­

Сега нап­ра­ве­те с ме­не ед­на раз­ход­ка през ис­то­ри­ята и ще видите, как вся­ка стъп­ка пот­вър­ж­да­ва ка­за­но­то и как нав­ся­къ­де там, къ­де­то има­ме показания, бих­ме мог­ли да да­дем ис­то­ри­чес­ки ед­но пот­вър­ж­де­ние на ед­но та­ко­ва със­то­яние на нещата. Най-хубавото пот­вър­ж­де­ние в то­ва от­но­ше­ние има­ме от май­ка­та на Макавеите, ко­ято с ед­но ге­ро­ич­но ве­ли­чие ос­та­вя сво­ите си­но­ве да оти­дат на смърт за това, ко­ето тя вяр­ва и в ко­ето ней­ни­те от­ци са вярвали. При то­ва тя про­из­на­ся след­ни­те велики, прек­рас­ни думи: "Аз ви да­дох външ­но­то тяло; оба­че Онзи, кой­то е съз­дал све­та и човека, ви да­де това, ко­ето аз не мо­жех да ви дам и Той ще се пог­ри­жи от­но­во да по­лу­чи­те това, щом вие го из­губ­ва­те за­ра­ди ва­ша­та вяра!" Колко чес­то в ис­то­ри­ята ние се на­тък­ва­ме на май­чи­ния еле- мент: от май­ка­та на Александър Велики и май­ка­та на Гракхите до на­ше­то време, ко­га­то виждаме, как в чо­ве­ка се явя­ват качества, бла­го­да­ре­ние на ко­ито то­зи чо­век е спо­со­бен да дейс­т­ву­ва вър­ху ок­ръ­жа­ва­щия свят, бла­го­да­ре­ние на ко­ито той при­те­жа­ва си­ли­те и талантите, а съ­що и под­хо­дя­щия те­лес­но­-ду­ше­вен организъм. В то­ва от­но­ше­ние бих­ме мог­ли нав­ся­къ­де - къ­де­то и да по­ис­ка­ме - да раз­т­во­рим ис­то­ри­ята на зна­ме­ни­ти мъже: нав­ся­къ­де ние ще на­ме­рим май­чи­ни­те ка­чес­т­ва пре­ве­де­ни така, че те са слез­ли по­-на­дъл­бо­ко с ед­на степен, че са се пре­вър­на­ли в способности, ко­ито са пос­та­ве­ни в живота. Нека взе­мем при­ме­ра с май­ка­та на БЮРГЕР и с не­го­вия баща, от кой­то той е нас­ле­дил съ­що и во­ле­во­то ка­чес­т­во /Готфрид Август Бюргер, 1747-1794 г. поет/. Всъщност с ба­ща­та той има­ше мал­ко не­що общо; ба­ща­та се радваше, ко­га­то ня­ма­ше нуж­да да се гри­жи за раз­ви­ти­ето на мал­ко­то момче; оба­че май­ка­та има­ше един чу­дес­но под­ви­жен дух, тя бе­ше тази, ко­ято гра­ма­ти­чес­ки и сти­лис­тич­но при­те­жа­ва­ше пра­вил­ния израз. А то­ва бе­ше не­об­хо­ди­мо за поета; той прие те­зи ка­чес­т­ва от май­ка­та и те му се по­да­до­ха имен­но за­що­то той при­над­ле­же­ше на след­ва­що­то поколение. Или не­ка по­мис­лим за ХЕБЕЛ, в как­во от­но­ше­ние сто­еше той към своя баща. Който поз­на­ва по­-точ­но по­ета ХЕБЕЛ, той ще по­чув­с­т­ву­ва в ця­ла­та су­ро­ва осо­бе­ност и сво­ен­рав­но на ин­те­ре­си­те един от­з­вук и от ба­щи­но­то наследство. Ста- рият майс­тор зи­дар Хебел бе­ше пре­дал ве­че мно­го от то­ва на своя син.

Тези при­ме­ри би­ха мог­ли да бъ­дат ум­но­же­ни до безкрайност. Обаче от това, ко­ето вяр­ва­ме че наб­лю­да­ва­ме в жи­во­та и ко­ето тук или там из­г­- леж­да да ни по­каз­ва не­що друго, не тряб­ва да ва­дим заключението, че из­не­се­ни­те тук не­ща са погрешни. Положението би би­ло същото, как­то ня­кой би казал: Физиците ни до­каз­ват за­ко­на на па­да­не­то на телата; но се­га аз ще им докажа, ка­то ус­т­роя не­ща­та по съ­от­ве­тен начин, че за­ко­нът на па­да­не­то на те­ла­та мо­же да бъ­де възпрепятствуван! Но за­ко­ни­те не съ­щес­т­ву­ват за това, да взе­мем под вни­ма­ние вся­ко ед­но обстоятел- ство, а да има­ме пред пог­ле­да си това, за ко­ето се касае. Така тряб­ва да пос­тъп­ва­ме в ес­тес­т­ве­на­та наука, та­ка тряб­ва да пос­тъп­ва­ме и в Духов- ната наука. Само че днес Духовната на­ука не е стиг­на­ла дос­та­тъч­но да- лече, за да пос­тъп­ва по съ­щия начин. Когато се взе­ме пред­вид това, то­га­ва нав­ся­къ­де ще мо­же да се на­ме­ри пот­вър­ж­де­ние на го­ре­по­со­че­ния за­кон за нас­лед­с­т­ве­ни­те ка­чес­т­ва по­лу­че­ни от май­ка­та и от бащата. Но ко­га­то об­гър­нем с пог­лед це­лия човек, тряб­ва да бъ­дем наясно, че това, ко­ето на­ри­ча­ме чо­веш­ка ду­ша и ко­ето се про­явя­ва в ця­ла­та ор­га­ни­за­ция на човека, съ­що и в телесно-душевната, съв­сем не е не­що просто. И тук ня­кой тряб­ва да бъ­де не­удър­жи­мо скло­нен към тривиалност, за да каже: Защо вие ан­т­ро­по­со­фи­те има­те при­уми­ца­та да раз­ли­ча­ва­те в ду­ша­та три ду­шев­ни чле­на и да­же мно­го чле­но­ве в чо­веш­ка­та природа? Вие го­во­ри­те за ед­на Сетивна душа, за ед­на Разсъдъчна ду­ша и за ед­на Съзнателна душа. Обаче мно­го по­-п­рос­то би би­ло да се го­во­ри за ду­ша­та ка­то ед­на един­на същност, в ко­ято чо­ве­кът мисли, усе­ща и про­явя­ва воля. Без съм­не­ние то­ва е по-просто, по­-­удоб­но - но съ­що и тривиално. Но то­ва е и съ­щев­ре­мен­но нещо, ко­ето не мо­же да под­по­мог­не дейс­т­ви­тел­но на­уч­но­то раз­г­леж­да­не на човека. Защото де­ле­ни­ето на чо­веш­ка­та ду­ша на Сетивна душа, Разсъдъчна ду­ша и Съзнателна ду­ша не про­из­ти­ча от же­ла­ни­ето да де­лим не­ща­та и да упот­ре­бя­ва­ме мно­го думи. Защото Сетив- ната ду­ша е она­зи част на душата, ко­ято вли­за пър­во във връз­ка с ок­ръ­жа­ва­щия свят и при­ема от вън въз­п­ри­яти­ята и усещанията, в ко­ято съ­що се раз­ви­ват же­ла­ни­ята и ин­с­тин­к­ти­те и ко­ято тряб­ва след то­ва да раз­ли­ча­ва­ме от она­зи част на душата, в ко­ято ве­че в из­вес­т­но от­но­ше­ние по­лу­че­но­то от вън се преработва. Ние пос­та­вя­ме в дейност на­ша­та Сетив- на душа, ка­то зас­та­ва­ме сре­щу външ­ния свят, при­ема­ме от не­го впе­чат­ле­ния на цве­то­ве и звуци, но ос­та­вя­ме съ­що да се по­яви това, ко­ето ка­то обик­но­ве­ни хо­ра не владеем: на­ши­те инстинкти, же­ла­ния и страсти.

В мо­ите кни­ги "Тайната наука" или "Теософия" ще видите, че три­те чле­на на ду­ша­та имат още мно­го по­ве­че от­но­ше­ния - по друг на­чин - с това, ко­ето се на­ми­ра във външ­ния свят, не за­що­то ние из­пит­ва­ме удо­вол­с­т­вие да де­лим душата, а за­що­то това, ко­ето на­ри­ча­ме Сетивна ду- ша, е пос­та­ве­но в съ­вър­ше­но дру­ги от­но­ше­ния с Космоса от­кол­ко­то това, ко­ето на­ри­ча­ме Съзнателна душа.

От тук ние виждаме, как дар­ба­та на човека, се раз­ви­ва в оп­ре­де­лен ред. Ние виж­да­ме да се явя­ва пър­во това, ко­ето жи­вее в на­й-­мал­ко изолира- ния, в на­й-­мал­ко от­де­ле­ния еле­мент на човека, в Сетивната или Инстин- ктивна душа. Затова пък то има на­й-­го­ля­ма­та си­ла да про­явя­ва сво­ето дейс­т­вие в чо­веш­кия организъм. Ето за­що мо­жем да видим, че на­й-­мал­ко мо­жем да се доб­ли­жим до детето, да му въз­дейс­т­ву­ва­ме с мнения, теории, идеи, ко­га­то та­зи Сетивна ду­ша ис­ка на­й-­сил­но да гра­ди от вът­

По-голяма част от хо­ра­та ще запитат, как тряб­ва да се дър­жи детето, а се­га ид­ва Духовната на­ука с ней­ни­те изисквания: Хората тряб­ва да на­учат от детето, как тряб­ва да се от­на­сят в не­го­ва­та окол­ност - ка­то вни­ма­ват за това, как­ви ду­ми произнасят, как­ви раз­би­ра­ния и как­ви мис­ли имат. Защото в сво­ята ду­ша де­те­то е мно­го по­-въз­п­ри­ем­чи­во от­кол­ко­то обик­но­ве­но се вярва, то е пре­ди всич­ко по­-въз­п­ри­ем­чи­во от­кол­ко­то въз­рас­т­ния човек. Съществуват та­ки­ва хо­ра с оп­ре­де­ле­на чувствителност, ко­ито вед­на­га забелязват, ко­га­то при тях вли­за един човек, кой­то раз­ва­ля доб­ро­то настроение. При де­те­то та­зи спо­соб­ност съ­щес­т­ву­ва в не­из­ме­ри­мо по­-го­лям размер, въп­ре­ки че то­ва мал­ко се съблюдава.

И тук мно­го по­-важ­но­то не е това, как­во пред­п­ри­ема от­дел­ни­ят човек, а това, как­во един чо­век се ста­рае да бъ­де за другия, как­ви мис­ли и пред­с­та­ви хра­ни той. Не е дос­та­тъч­но да пре­мъл­ча­ва­ме пред де­ца­та и да си поз­во­ля­ва­ме мисли, ко­ито не би тряб­ва­ло да бъ­дат за детето, а на­ши­те мис­ли тряб­ва да бъ­дат из­жи­вя­ва­ни така, че да има­ме чувството: Това мо­же да жи­вее по­-на­та­тък в де­те­то и тряб­ва да живее. Това е неудобно, но въп­ре­ки то­ва то е правилно!

След това, ко­га­то нас­тъп­ва смя­на­та на зъбите, важното, ко­ето тряб­ва да се съб­лю­да­ва­ме това, ко­ето мо­жем да наречем: Градене вър­ху то­ва - се­га не това, ко­ето чо­век върши, а това, ко­ето той крие в се­бе си ка­то лич­ност -, градеж върху авторитета. Това е най-важното, през пър­ви­те годи­ни на не­го­вия жи­вот де­те­то да жи­вее съ­об­раз­но това, ко­ето гово- рим, вър­шим и мислим, а през вто­рия пе­ри­од да чув­с­т­ву­ва в нас един човек, вър­ху кой­то то мо­же да гради, та­ка че да мо­же да каже: Добро е това, ко­ето той върши! - От 7-та до 14-та, 16-та го­ди­на не тряб­ва да да­

Едва с нас­тъп­ва­не­то на 14-та, 16-та го­ди­на за­поч­ва възможността, чо­век да мо­же да гра­ди вър­ху на­й-­изо­ли­ра­на­та част на не­го­во­то същество, вър­ху Съзнателната душа, т.е. вър­ху това, ко­ето се об­ра­зу­ва в Съзнател- ната душа: вър­ху мненията, по­ня­ти­ята и идеите. Обаче те­зи пос­лед­ни­те тряб­ва да имат пър­во ед­на здра­ва ос­но­ва и почва, а та­зи ос­но­ва тряб­ва да бъ­де създадена. Ако не я създадем, ка­то да­дем по­вод за то­ва чрез възпитанието, как­во­то ин­ди­ви­ду­ал­нос­т­та ни разкрива, чрез то­ва ние не съз­да­ва­ме сво­бо­ден път за развитието, то­га­ва чо­ве­кът е об­х­ва­нат от един друг елемент: от твърдостта, от ско­ва­нос­т­та на при­ро­да­та на не­го­ви­те об­вив­ки /тела/. Тогава той се опошлява, ста­ва повърхностен; то­га­ва не дейс­т­ву­ва не­го­ва­та индивидуалност, ко­ято пре­ми­на­ва от един жи­вот в друг, а той ста­ва роб на своя те­ле­сен организъм, кой­то под­чи­ня­ва чо­ве­ка от вън. Човек по­каз­ва то­ва чрез факта, че не е гос­по­дар в сво­ята ду­хов­но­-ду­шев­на част, а е из­ця­ло за­ви­сим от своя те­лес­но­-ду­ше­вен орга- низъм, по­каз­ва ско­ва­ни качества, ко­ито са неизменяеми. Напротив един човек, при ко­го­то сме обър­на­ли внимание, що­то не­го­ви­те за­лож­би да се про­явя­ват кол­ко­то е въз­мож­но повече, той за­паз­ва през це­лия си жи­вот оп­ре­де­ле­на подвижност, той мо­же да се спра­ви и в по­-къс­ния жи­вот с но­ви­те положения. При дру­гия обратно, ор­га­низ­мът се опошлява, по­лу­ча­ва ско­ва­ни фор­ми и чо­ве­кът за­паз­ва те­зи фор­ми през це­лия си живот. Ние жи­ве­ем в ед­на епоха, в ко­ято ин­ди­ви­ду­ал­нос­т­та на чо­ве­ка мал­ко се це­ни и в ко­ято по­ра­ди то­ва има мал­ко слу­чаи да се убедим, че по­-къс­но в жи­во­та ин­ди­ви­ду­ал­нос­т­та е под­виж­на и мо­же да се ори­ен­ти­ра при но­ви по­ло­же­ния и истини. Тук ние сти­га­ме до ед­на глава, къ­де­то мо­жем да разберем, как ня­кои хо­ра тряб­ва да за­емат ед­но прос­то по­ло­же­ние спря­мо живота.

Този е начинът, по кой­то ние тряб­ва да зас­та­нем във ве­ли­ки­те за­да­чи на съв­ре­ми­ето или на бъдещето. Само ко­га­то познаем, как ця­ла­та лич­ност на чо­ве­ка се отнася, как­во мо­же да при­еме чо­век в се­бе си пос­те­пен­но в те­че­ние на сво­ето раз­ви­тие и въз­пи­та­ние ка­то истини, ка­то но­ви истини, ка­то та­ки­ва неща, ко­ито се­га тряб­ва дейс­т­ви­тел­но да се съ­еди­нят с не­го­ва­та личност, - ко­га­то сме разбрали, как всъщ­ност ду­хов­но­-ду­шев­но­то е фор­ми­ра­ща­та сила, скулпторът, ху­дож­ни­кът за това, ко­ето е телесно-душевно, то­га­ва съ­що ние ще от­да­ва­ме го­ля­мо зна­че­ние на това, та­ка да нап­рав­ля­ва­ме раз­ви­ти­ето на ду­хов­но­-ду­шев­но­то у човека, че той да по­еме мощ­но в ръ­це­те си спо­со­ба да дейс­т­ву­ва вър­ху телесно-душевното. Това ва­жи осо­бе­но за годините, ко­га­то той е дос­тъ­пен за възпитанието. Трябва да бъ­дем наясно, че в то­ва от­но­ше­ние се гре­ши твър­де много. От на­ше­то из­ло­же­ние виждаме, че пред­ва­ри­тел­на­та склон­ност на чо­ве­ка и т.н. доп­ри­на­ся мно­го по­ве­че за фор­ми­ра­не­то на възгледите, от­кол­ко­то чис­та­та логика. Ние бих­ме мог­ли да ос­та­вим да го­во­ри са­мо чис­та­та ло­ги­ка ед­ва тогава, ко­га­то же­ла­ни­ята и ин­с­тин­к­ти­те за­мъл­ча­ват напълно. Преди то­ва тряб­ва да бъ­дем наясно, ко­га­то вярваме, че ня­къ­де в ня­коя осо­бе­на об­ласт сме фор­ми­ра­ли ед­нос­т­ран­чи­во за­лож­би­те на един човек, тряб­ва да ни бъ­де ясно, че то­га­ва по един стра­нен на­чин се про­явя­ва онова, на ко­ето не сме обър­на­ли внимание.

Да предположим, че въз­пи­та­ва­ме един чо­век така, че до­веж­да­ме до из­раз са­мо от­в­ле­че­ни­те заложби, как­то то­ва чес­то пъ­ти се вър­ши в учи- лище. Тогава чис­ти­те по­ня­тия и от­в­ле­че­ни­те идеи не мо­гат да дейс­т­ву­ват в це­лия сър­де­чен и чув­с­т­вен живот. Този жи­вот ос­та­ва то­га­ва не- развит, не­фор­ми­ран и изпъква, про­явя­ва се по­-къс­но във всич­ки въз­мож­ни три­ви­ал­ни по­ве­де­ния в живота. Тогава чес­то пъ­ти по­-къс­но в жи­во­та са ви­ди­ми две природи. Даже у хора, ко­ито сто­ят високо, пред­ва­ри­тел­на­та склонност, симпатията, ко­ято ле­жи по-дълбоко, се про­явя­ва по друг начин, ако те не са мог­ли да раз­ви­ят в се­бе си това, ко­ето ле­жи в глъ­би­ни­те на личността. Кой учащ се не е из­пит­вал при по­ла­га­не на изпит, ко­га­то стои пред един кол­ко­то и да е умен екзаминатор, кой­то мо­же да об­х­ва­не мно­го не­ща в сво­ята наука, как та­зи ед­нос­т­ран­чи­вост се про­явя­ва чрез това, че из­пит­ва­щи­ят има пред­ва­ри­тел­но предпочита- ние, как ис­ка да чуе отговорите, ко­ито се да­ват на не­го­ви­те въпроси! И

гор­ко на он­зи из­пит­ван учащ се, ко­га­то не знае да об­ле­че това, ко­ето тряб­ва да каже, в думи, как­то из­пит­ва­щи­ят ис­ка да ги има!

В ед­на кни­га вър­ху пси­хо­ло­ги­ята от Мориц Бенедикт се каз­ват ня­кои мно­го пра­вил­ни не­ща вър­ху греш­ки­те на чо­веш­ко­то въз­пи­та­ние в то­ва направление. Също и това, ко­ето е ед­на истина: че вед­нъж са би­ли из­пи­та­ни два­ма уча­щи се от два­ма учители, и се установява, че еди­ни­ят учи­тел А по­лу­ча­ва от еди­ния от из­пит­ва­ни­те от­го­во­ри­те така, ка­то че въп­- ро­си­те би­ха би­ли за­да­де­ни от учи­те­ля Б. Ако би мо­гъл да да­де от­го­во­ри­те на то­зи последния, той би ми­нал блес­тя­що своя изпит. А дру­ги­ят от кан­ди­да­ти­те се на­ми­рал в об­рат­но­то положение. И два­ма­та про- паднали!

Това мо­же да ни покаже, как това, ко­ето е неоспоримо, мо­же да бъ­де мно­го доб­ре об­ле­че­но в ло­ги­чес­ки форми. Обаче щом не сме в със­то­яние да по­то­пим на­ши­те по­ня­тия във въз­пи­та­ни­ето на мис­ли­те през вре­ме на възпитанието, не мо­же да се на­ме­ри ни­как­во под­хо­дя­що по­ле да ра­бо­тим от тук фор­ми­ра­що вър­ху човека. Как тряб­ва да се дър­жим сле­до­ва­тел­но то­га­ва към човека? Трябва да се дър­жим така, че през времето, ко­га­то то­зи чо­век тряб­ва да бъ­де фор­ми­ран плас­тич­но и ко­га­то от­в­ле­че­ни­те по­ня­тия и идеи дейс­т­ву­ват най-малко, ние тряб­ва да прис­тъп­ва­ме към него, да се об­ръ­ща­ме към не­го кол­ко­то е въз­мож­но по­-мал­ко с от­в­ле­че­ни по­ня­тия и идеи, а да му пред­ла­га­ме та­ки­ва идеи, ко­ито да бъ­дат кол­ко­то е въз­мож­но образни. Ето за­що аз та­ка изтъкнах, че образното, нагледното, ко­ето се от­да­ле­ча­ва кол­ко­то е въз­мож­но по­-мал­ко от това, ко­ето е образ, ко­ето има форма, очертания, се при­ема в поня- тията. Защото това, ко­ето се при­ема та­ка ка­то образ, ка­то фор­ма или ка­то фор­ма но фантазията, има го­ля­ма си­ла да дейс­т­ву­ва в на­шия те­ле­сен организъм. Че образното, ко­ето ни се явя­ва ка­то форма, дейс­т­ву­ва в те­лес­на­та организация, мо­же­те да раз­бе­ре­те от това, ка­то видите, кол­ко мал­ко помага, ко­га­то при­дум­ва­те един болен, кой­то се на­ми­ра в оп­ре­де­ле­но положение: Ти тряб­ва да нап­ра­виш това, ти ще тряб­ва да пра­виш това. Това по­ма­га твър­де малко. Обаче ко­га­то пос­та­ви­те един апарат, кой­то е по­до­бен на ед­на елек­т­ри­зи­ра­ща машина, та­ка що­то бол­ни­ят мо­же да си със­та­ви то­зи образ, да­де­те му в ръ­це­те две дръжки, но без да пус­ка­те ни­ка­къв ток,- ко­га­то той има са­мо образа, то­га­ва той чув­с­т­ву­ва то­ка и то­га­ва то­ва помага! Обаче навсякъде, къ­де­то кра­си­во се деклами- ра, че си­ла­та на въ­об­ра­же­ни­ето иг­рае го­ля­ма роля, тряб­ва да бъ­дем наясно, че то­га­ва се ка­сае не за как­ва да е си­ла на въображението, а за образната.

Ние жи­ве­ем в ед­на епоха, в ко­ято пос­те­пен­но е ста­на­ло на­вик да не се съб­лю­да­ва прин­ци­па на Духовната наука: че ед­ва меж­ду 14-та, 16-та го­ди­на и 21-та, 22-та го­ди­на чо­ве­кът ста­ва спо­со­бен да об­ра­зу­ва по­ня­тия и
идеи, че той при­ема понятия, ко­ито тряб­ва да бъ­дат об­ра­зу­ва­ни ед­ва по-късно. Напротив днес още пре­ди из­ти­ча­не­то на та­зи въз­раст се счита, че чо­ве­кът е уз­рял да пи­ше фей­ле­то­ни и ста­тии във вестника, ко­ито се пе­ча­тат и се при­емат пос­ле от хората. При то­ва по­ло­же­ние труд­но е да се дър­жат нас­т­ра­на от­в­ле­че­ни­те по­ня­тия до по­со­че­на­та въз­раст и да при­веж­да­ме пред очи­те на чо­ве­ка образното, нагледното. Защото об­раз­но­то има си­ла­та да дейс­т­ву­ва в те­лес­но­-ду­шев­ния организъм.

Това, ко­ето каз­вам сега, мо­же­те да го на­ме­ри­те ви­на­ги потвърдено, са­мо че на не­го не се об­ръ­ща ви­на­ги внимание. Мориц Бенедикт се оп­лак­ва например, че чес­то пъ­ти мно­го гим­на­зис­ти са твър­де нес­ръч­ни в по­-къс­на възраст. От къ­де иде това? То иде от там, че ця­ло­то въз­пи­та­ние е та­ка ненагледно, че то е из­г­ра­де­но твър­де мал­ко вър­ху наг­лед­но­то и хо­ра­та се при­дър­жат са­мо към от­в­ле­че­ни­те понятия, да­же и при изу­ча­ва­не­то на езиците. Напротив ние мо­жем да по­чув­с­т­ву­ва­ме да­же в ръ­ка­та си образното, ко­ето срещаме, по­не­же са­ми­те пред­ме­ти зас­та­ват сре­щу нас в образи. Тогава бих­ме мог­ли да кажем: Когато ис­каш да си пред­с­та­виш един предмет, тряб­ва да се дви­жиш така, че да чув­с­т­ву­ваш с ръ­ка­та в кръг или в елип­са сли­ва­не­то с пред­ме­та в образи. Не прос­то под­ра­жа­ни­ето в сръчността, а чув­с­т­во­то и обич­та към не­ща­та ни показва, как образното, наг­лед­но­то мис­ле­не пот­реп­ва в край­ни­ци­те ни, пра­ви край­ни­ци­те ни по­-гъв­ка­ви и по-подвижни. Днес мо­жем да на­ме­рим мно­го хора, които, ко­га­то им се скъ­са ня­кое копче, не мо­гат да си за­ши­ят на мяс­то­то му ново. Това е го­лям недостатък. Важното е, с всичко, ко­ето имаме, да мо­же да дейс­т­ву­ва­ме във външ­ния свят. Естествено ние не мо­жем да на­учим всичко. Но мо­жем да на­учим това, как ду­хов­но­-ду­шев­но­то сли­за от ду­хов­на­та об­ласт в те­лес­но­-се­тив­но­то и пра­ви на­ши­те край­ни­ци гъвкави. И никой, ко­го­то в мла­дос­т­та сме на­со­чи­ли да чув­с­т­ву­ва това, ко­ето е вън от него, не ще бъ­де по­-къс­но в жи­во­та един нес­ръ­чен човек. Защото това, ко­ето ле­жи ве­че под пра­га на на­ше­то съз- нание, мо­же на­й-­съ­щес­т­ве­но да ра­бо­ти вър­ху на­шия организъм. Това ва­жи съ­що и по от­но­ше­ние на езика, на говора. Един език се на­уча­ва на­й-­доб­ре в периода, ко­га­то чо­ве­кът още съв­сем не е в със­то­яние да раз­би­ра гра­ма­ти­чес­ки то­зи език, за­що­то то­га­ва той изу­ча­ва с она­зи част на сво­ята ду­шев­на същност, ко­ято при­над­ле­жи на по­-дъл­бо­ки­те слоеве.

Така се е раз­ви­ло чо­ве­чес­т­во­то - та­ка тряб­ва да се раз­ви­ва от­дел­ни­ят чо- век. Аз ве­че по­со­чих на дру­го място, как в ед­но рек­то­рат­с­ко сло­во Лауренц Мюлнер обър­на вни­ма­ни­ето вър­ху цър­к­ва­та св.Пе­тър в Рим: как та­зи цър­к­ва се из­ди­га величествено, как в нея са вло­же­ни за­ко­ни­те на прос­т­ран­с­т­во­то в ме­ха­ни­ка­та на из­г­раж­да­не­то на купола, та­ка що­то в це­лия стро­еж се виж­да из­ра­зе­на по- на­й-­чуд­ния на­чин ме­ха­ни­ка­та на пространството. Но той обър­на вни­ма­ни­ето вър­ху това, че законите, ко­-
ито Микеланджело е из­ра­зил в стро­ежа на църквата, са би­ли от­к­ри­ти след то­ва от Галилей с не­го­вия пъ­лен с по­лет дух и с то­ва той ни е дал ме­ха­ни­чес­ка­та наука. Аз обър­нах съ­що вни­ма­ни­ето вър­ху това, че де­нят на смър­т­та на Микеланджело поч­ти съв­па­да с де­ня на раж­да­не­то на Галилей, та­ка що­то от­в­ле­че­ни­те за­ко­ни на ме­ха­ни­ка­та - това, ко­ето жи­вее в Съзнателната ду­ша на чо­ве­ка - са се яви­ли по­-къс­но от това, ко­ето Микеланджело е вгра­дил в прос­т­ран­с­т­во­то от по­-дъл­бо­ки­те чле­но­ве на душата. Както по­-вис­ши­те чле­но­ве на ду­ша­та се раз­ви­ват на ос­но­ва­та на по-нисшите, как­то на ос­но­ва­та на за­лож­би­те тряб­ва да се об­ра­зу­ват на­ши­те членове, за да на­со­чим след то­ва пог­лед към тях и да до­би­ем ед­но по­ня­тие за тях, та­ка е и с от­дел­ния живот. И в от­дел­ния жи­вот чо­ве­кът тряб­ва да бъ­де за­оби­ко­лен от чо­веш­ко­то общество, тряб­ва да зас­та­не в това, ко­ето го по­то­пя­ва ка­то в ед­на атмосфера, в ду­шев­но­-ду­хов­но­то на за­оби­ка­ля­щия ни свят. Тогава това, ко­ето чо­ве­кът до­на­ся със се­бе си в съществуването, би­ва офор­ме­но и развито. Но чо­ве­кът не вна­ся в съ­щес­т­ву­ва­не­то са­мо това, ко­ето му е да­де­но от ли­ни­ята на наследстве- ността, а нас­лед­с­т­ве­ни­те ка­чес­т­ва би­ват оп­ре­де­ле­ни чрез не­що трето, чрез веч­на­та ин­ди­ви­ду­ал­ност на човека. Тази ин­ди­ви­ду­ал­ност на чо­ве­ка се нуж­дае от нас­ле­де­ни­те качества, тряб­ва да ги ус­вои и да ги развие. Това е съ­що не­що по­-вис­ше от онова, ко­ето нав­ли­за в съ­щес­т­ву­ва­не­то с на­ша­та индивидуалност. Ние вли­за­ме в съ­щес­т­ву­ва­не­то с раждането: там, къ­де­то ние още не мо­жем да об­ра­зу­ва­ме понятия, ед­на творяща, про­из­во­ди­тел­на ду­хов­ност ус­во­ява плас­тич­но­то ве­щес­т­во от нас­лед­с­т­ве­на­та линия. Едва по­-къс­но се при­ба­вя Съзнателната душа. Така ние виж­да­ме в чо­веш­ка­та при­ро­да не­що индивидуално, ко­ето фор­ми­ра пла- с­тич­но спо­соб­нос­ти­те и талантите. Когато ста­нем възпитатели, на­ша за­да­ча е да раз­ре­шим от­но­во това, ко­ето раз­г­леж­да­ме ка­то ед­на ду­хов­на за­гад­ка у все­ки един човек.

Всичко то­ва ни да­ва на­со­ка към ед­но настроение. Когато при раз­ра­вя­не­то на кос­ти­те на Шилер Гьоте на­ме­ри не­го­вия че­реп и видя, как в не­го са изразени, от­пе­ча­та­ни формите, как чо­веш­ка­та ин­ди­ви­ду­ал­ност е ра­бо­ти­ли вър­ху те­зи форми, ко­га­то видя: В та­зи фор­ма тряб­ва­ше да се из­вая теч­ни­ят дух на Шилер, за да мо­же да ста­не това, ко­ето е ста­нал - Гьоте мо­жа да из­ра­зи то­ва с мислите:

Освен в при­ро­да Бог се не­му да разкрие,

Как твър­до­то тя пра­ви в дух да се стопява,

И как съз­да­де­но­то от ду­ха втвър­де­но съхранява!

Ние тряб­ва да раз­бе­рем ед­но та­ко­ва из­каз­ва­не на Гьоте от са­мо­то положение. Който го взема, без да има пред­вид това, ко­ето ка­то про­из­ве­де­но от ду­ха се от­пе­чат­ва във формата, той ще го раз­бе­ре погрешно. Но не ще го раз­бе­ре и онзи, кой­то не знае, ка­къв дъл­бок пог­лед е имал Гьоте са веч­но­то тъ­ка­не на индивидуалността, ко­ято ми­на­ва от ед­но раж­да­не в дру­го и от­но­во и от­но­во се пре­раж­да и е съ­щин­с­ки­ят ар­хи­тект на човека. Как от ду­ха сме по­лу­чи­ли органите, ко­ито са от­но­во ор-­ га­ни на духа, то­ва мо­же да се ка­же по един прост на­чин чрез ед­но дет­с­ко сравнение: Часовникът ни по­каз­ва времето, но ние не мо­жем да го използуваме, ако пър­во не го из­ра­бо­ти чо­веш­ки­ят дух. Ние из­пол­зу­ва­ме на­шия мо­зък за мис­ле­не във фи­зи­чес­кия свят, но ние не бих­ме мог­ли да го из­пол­зу­ва­ме за мислене, ако ми­ро­ви­ят дух не би го формирал. И ние не бих­ме го офор­ми­ли с ед­на та­ка­ва индивидуалност, ако са­ма­та на­ша ин­ди­ви­ду­ал­ност не би се из­ля­ла ка­то ед­но про­из­ве­де­ние на ду­ха в на­шия мозък, об­ра­зу­ван та­ка от мо­зъ­ка при­същ на чо­веш­кия вид. Тук ние раз­би­ра­ме по­-дъл­бо­ко това, ко­ето мо­жах­ме да из­не­сем днес и ко­ето Гьоте е разбирал, ко­га­то е ука­зал на оно­ва в човека, ко­ето в чо­веш­ко­то съ­щес­т­во е оп­ре­де­ля­що за всич­ки не­го­ви та­лан­ти и способности, ка­то че са­ми­те звез­ди би­ха би­ли схва­ща­ни ка­то ня­кое по­ло­же­ние на света, и как това, ко­ето се изя­вя­ва във вът­реш­нос­т­та на чо­ве­ка ка­то не­що вечно, ми­на­ва през вра­та­та на смър­т­та са­мо за­ра­ди това, за да пре­ми­не към но­ви фор­ми на развитието. Накратко казано, ние мо­жем да ре­зю­ми­ра­ме това, ко­ето раз­г­ле­дах­ме днес, в нас­т­ро­ени­ето на Гьотевите мисли, ко­ито той из­каз­ва в "Орфическите праслова":

Стоеше Слънцето за поз­д­рав на планетите,

Ти не­за­бав­но раз­цъф­тя се все повече,

Според закона, как в све­та ти влезе.

Така да бъ­деш трябва, ти не мо­жеш се­бе си избяга,

Сибили и про­ро­ци каз­ва­ха го вече;

И ни­то време, ни­то си­ла ня­коя сдро­бя­ва

Впечататената форма, що раз­ви­ва се живуща!