Лекции изнесени в Дорнах от 19. до 22. 1924 г

ЦИКЪЛ от 4 лекции

изнесени в Дорнах

от 19. 4. до 22. 4. 1924 г.
превод от немски: д-р ДИМИТЪР ДИМЧЕВ


изготвил: ПЕТЪР ИВАНОВ РАЙЧЕВ – сканиран от книга

С Ъ Д Ъ Р Ж А Н И Е

СТР.

Възникването на Великденския праз­ник от мис­те­рийния принцип. Ве- ликденският праз­ник има сво­ите езичес­ки из­точ­ни­ци не в пролетните, а в есен­ни­те празници. Мистериите на Адонис. Продължението на древна­та мис­те­рий­на идея в пра­вил­но раз­б­ра­на­та Великденска идея. Антропо- софският све­тог­лед ка­то единстве­ния на­чин да бъ­де от­но­во про­бу­ден зас­па­лия ин­с­тинкт на чо­ве­ка за ис­тин­с­ко­то Възкресение. Мистерията на Голгота и но­во­то посвещение. За от­но­ше­ни­ята меж­ду Христос и Исус. Новото пос­ве­ще­ние ка­то единстве­ния на­деж­ден прин­цип на съв­ре­мен­на­та цивилизация.

2.ВТОРА ЛЕКЦИЯ, 20.04.1924…………………….........................14

Лунните и Слънчеви си­ли в из­г­раж­да­не­то на човека. Природна не­об­хо­ди­мост и за­ви­си­мост от Лунните ба­щи­ни си­ли и тех­ни­те сто­пя­ва­щи им- пулси. За съх­ра­не­ни­те след смър­т­та Сатурнови сили. Степени на древ­но­то Великденско посвещение. Възкресението на ду­хов­но­-ду­шев­ния чо­век от фи­зи­чес­ко­то тя­ло в сфе­рите на ду­хов­ния Космос.

3.ТРЕТА ЛЕКЦИЯ, 21.04.1924………………………......................29

Разглеждане на ду­хов­ни­те връз­ки в звез­д­но­то небе. Тайната на Луната. Планетарни за­ви­си­мос­ти и тех­ните въз­дейс­т­вия вър­ху етер­но­то тя­ло на чо­ве­ка в ус­ло­ви­ята на Лунната светлина. Човекът ка­то но­си­тел на Слън- чевата светлина. Лунно посвещение: сли­за­ща­та от­го­ре Мистерия на про- летта. Слънчево посвещение: след­с­мър­т­но из­ви­ся­ва­не в ду­хов­ния свят на есен­ни­те Мистерии. Празничният го­ди­шен кръговрат.

4.ЧЕТВЪРТА ЛЕКЦИЯ, 22.04.1924……………..............................40

Мистериите ка­то ес­тес­т­ве­на­та об­к­ръ­жа­ва­ща сре­да за чо­веш­ко­то съще- ство. Възраждане на древ­ния мис­тери­ен прин­цип и раз­ви­ти­ето на сво- бодата. Мистериите на Ефес. Звучащото ас­т­рал­но тя­ло на кос­ми­чес­кия човек. Изграждане на свет­лин­но­то етер­но тяло. Начало на по­ло­ва­та ди- ференциация. Сатурн ка­то на­ча­ло на ин­кар­на­ци­он­ния процес. Пожарът в Ефес и раж­да­не­то на Александър Велики. Имагинативното поз­на ние ка­то сред­с­т­во за раз­чи­тане на звез­д­ни­те тайни. Езотеричната аз­бу­ка на кос­ми­чес­ка­та писменост. Без край­ни­ят праз­ник на ан­т­ро­по­соф­с­ко­то поз- нание. Окултните пос­ле­ди­ци от опо­жа­ря­ва­не­то на Гьотеанума.

5.БЕЛЕЖКИ………………………………………….........................51

Указания от­нос­но пуб­ли­ку­ва­не­то на езо­те­рич­ни­те лек­ции от Рудолф Щайнер

За ха­рак­те­ра на те­зи час­т­ни из­да­ния Рудолф Щайнер (1861-1925) каз­ва след­но­то в сво­ята ав­то­би­ог­ра­фия "Моят жиз­нен път" (Събр. Съч. №28, гл.35):

"Съдържанието на те­зи из­да­ния бе пред­ви­де­но да се из­не­се под фор­ма­та на устни, неп­ред­наз­на­че­ни за из­да­ва­не съобщения...

Никъде и в ни на­й-­мал­ка сте­пен не е спо­ме­на­то нещо, ко­ето да не пред­с­тав­ля­ва чист ре­зул­тат от из­г­раж­да ща­та се Антропософия...Читателят мо­же на­пъл­но да ги при­еме за това, ко­ето Антропософията има да каже. Ето защо... пър­во­на­чал­но тръг­нах­ме от условието, те да бъ­дат раз­п­рос­т­ра­ня­ва­ни са­мо всред чле­но­ве­те на Антропософското Общество. Нека оба­че се има предвид, че в те­зи неп­рег­ле­да­ни от мен ръкописи, има и не­пъл­ни неща.

Право за оцен­ка на по­доб­но час­т­но из­да­ние оба­че се приз­на­ва са­мо на онзи, кой­то знае как­во е ус­ло­ви­ето за та­ка­ва оценка. А за по­ве­че­то от те­зи из­да­ния ус­ло­ви­ето се със­тои по­не в ан­т­ро­по­соф­с­ко­то поз­на­ние за чо­ве­ка и космоса, до­кол­ко­то същ­нос­т­та им е из­ло­же­на от Антропософията и в поз­на­ни­ето на това, ко­ето под фор­ма­та на "ан­т­ро­по­соф­с­ка история" се съ­дър­жа в съ­об­ще­ни­ята от ду­хов­ния свят."

ПЪРВА ЛЕКЦИЯ

Голяма част от хо­ра­та при­емат Великденския праз­ник ка­то събитие, свър­за­но от ед­на стра­на с на­й-­дъл­боки­те чув­с­т­ва и тре­пе­ти на чо­веш­ка­та душа, а от дру­га - с го­ле­ми­те и зас­т­ра­ши­тел­ни тай­ни на све­та и Кос- моса. Човек мо­же да стиг­не до та­зи връз­ка меж­ду Великденския праз­ник и кос­ми­чес­ки­те тай­ни до­ри и само по си­ла­та на обстоятелството, че Ве- ликденския праз­ник е един т.н. „подвижен" празник, кой­то еже­годно тряб­ва да се оп­ре­де­ля спо­ред съ­от­вет­на­та кон­с­те­ла­ция на звездите. Нашата за­да­ча през след­ва­щи­те дни ще бъ­де да об­съ­дим под­роб­но и то- ч­но ду­хов­на­та същ­ност на те­зи звез­д­ни констелации. Ако прос­ледим как сто­ле­тия на­ред праз­нич­ни­те оби­чаи и кул­то­ви­те све­ще­но­дейс­т­вия на Великдена трог­ват и жи­во за­ся­гат ми­ли­они и ми­ли­они хора, ние не­из­беж­но ще се ви­дим при­ну­де­ни да на­со­чим вни­ма­ни­ето си към из­к­лю­чи­тел­ни­те ду­хов­ни стойности, ко­ито не­усет­но са би­ли вло­же­ни в то­зи Ве- ликденски празник, до­ка­то чо­ве­чес­т­во­то е нап­ред­ва­ло в хо­да на сво­ята история.

Още в пър­ви­те сто­ле­тия на хрис­ти­ян­с­т­во­то - не вед­на­га след не­го­во­то основаване, а имен­но в пър­ви­те му сто­ле­тия - Великденът ста­на един от на­й-­важ­ни­те хрис­ти­ян­с­ки празници, един хрис­ти­ян­с­ки празник, свър­зан
с ос­нов­на­та мисъл, с ос­нов­на­та идея на християнството, с импулса, кой­то оза­ри на­ро­ди­те чрез фак­та на Възкресението Христово.

Великденският праз­ник е праз­ник на Възкресението. Обаче в съ­що­то вре­ме Великденският праз­ник со­чи към епохи, ко­ито са мно­го по­-д­рев­ни от християнството. Той не­удър­жи­мо ни на­соч­ва и во­ди към праз­ни- ци­те в се­зо­на на про­лет­но­то равноденствие, по­каз­ва­щи род­с­т­во­то си с хрис­ти­ян­с­кия Великден по­не що се от­на­ся до го­диш­но­то време; към праз­ни­ци­те свър­за­ни с новият, про­буж­дащ се и ек­с­п­ло­зив­но из­рас­т­ващ при­ро­ден свят.

Така ние зас­та­ва­ме в не­пос­ред­с­т­ве­на бли­зост до ос­нов­на­та те­ма на пред­ви­де­ни­те че­ти­ри ве­лик­ден­с­ки лекции: „Великденският праз­ник ка­то част от мис­те­рий­на­та ис­то­рия на човечеството".

Като хрис­ти­ян­с­ки празник, Великдена е един праз­ник на Възкресението. Съответствуващият му ези­чес­ки празник, кой­то се па­да в приб­ли­зи­тел­но съ­що­то го­диш­но време, как­то и Великдена, е един вид праз­ник на про­лет­но об­но­ве­на­та зем­на природа, праз­ник на ней­но­то про­лет­но про­буж­да­не и възкресение, след ка­то - ако мо­га та­ка да се из­ра­зя - до­се­га тя е би­ла дъл­бо­ко уне­се­на в своя дъ­лъг зи­мен сън. Обаче тук ние тряб­ва да изтъкнем, че спо­ред вът­реш­ния си сми­съл хрис­ти­ян­с­ки­ят Великден из- об­що не съв­па­да с езичес­ките праз­ни­ци на про­лет­но­то равноденствие. Като ис­тин­с­ки хрис­ти­ян­с­ки празник, прак­ти­чес­ки той е род­с­т­вен с оне­зи древ­ни праз­ни­ци на ези­чес­ки­те епохи, ко­ито про­из­ли­зат от Мистериите и ко­ито се празну­ват не в пролетните, а в есен­ни­те се­зо­ни на годината.

И на­й-­за­бе­ле­жи­тел­но­то от­нос­но да­ти­ра­не­то на Великденският праз­ник - кой­то спо­ред сво­ето съ­дър­жа­ние оче­вид­но е свър­зан с оп­ре­де­ле­ни фор­ми на древ­ни­те Мистерии - на­й-­за­бе­ле­жи­тел­но­то е точ­но това, че имен­но то­зи Великденски праз­ник ни раз­к­ри­ва как­во огромно, как­во ра­ди­ка- л­но обър­к­ва­не и не­раз­би­ра­не са се вмък­на­ли в ин­те­лек­ту­ал­ни­те по­ня­тия на днеш­но­то човечество. Защото в хо­да на пър­ви­те хрис­ти­янски сто­ле­тия ста­на не друго, а това, че Великденският праз­ник бе­ше за­ме­нен с един съв­сем друг празник, ка­то по то­зи на­чин той бе­ше из­мес­тен от мъд­рия здрач на есен­та в бли­ка­щи­те мла­ден­чес­ки си­ли на пролетта.

Този факт всъщ­ност ни от­веж­да към ед­но от на­й-­за­бе­ле­жи­тел­ни­те яв­ле­ния от ис­то­ри­ята на човечеството.

Нека са­мо се вгле­да­ме в съ­дър­жа­ни­ето на то­зи Великденски празник. Коя е не­го­ва­та от­ли­чи­тел­на черта?

Неговата от­ли­чи­тел­на чер­та е, че Съществото ко­ето стои в са­мия цен­тър на хрис­ти­ян­с­ко­то съз­на­ние - Христос Исус - ми­на през смъртта, как­то не­умо­ли­мо и стро­го ни на­пом­ня Разпетия петък. Христос Исус бе по­ло­жен в гро­ба на вре­ме­то и след из­ти­ча­не­то на тре­тия ден, Христос без­въз­в­рат­но се свър­за с Битието на Земната планета. Този от­ря­зък от вре­ме от

Но ето, че се­га пог­ле­дът ни ула­вя и да­леч­ни­те очер­та­ния на древ­ния и съ­от­ветс­т­ву­ващ ези­чес­ки празник. И то­ва ни по­ма­га да из­жи­ве­ем с на­рас­т­ва­ща вът­реш­на си­ла дъл­бо­ка­та и ис­тин­с­ка­та връз­ка меж­ду Велик- ден­с­кия праз­ник и прин­ци­път на Мистериите. На мно­го мес­та и всред мно­го народи, ние от­к­ри­ва­ме та­кива древ­ни ези­чес­ки празници, ко­ито в сво­ята външ­на организация, в струк­ту­ра­та на култа, са на­пъл­но сходни със струк­ту­ра­та на хрис­ти­ян­с­кия Великден.

Нека взе­мем древ­ния праз­ник на Адонис. Определени пред­но­ази­ат­с­ки на­ро­ди го има­ха в своя ка­лен­дар далеч пре­ди хрис­ти­ян­с­ко­то летоброене. В цен­тъ­ра на то­зи праз­ник сто­еше един об­раз и в не­го бе­ше пред­с­тавен Адонис, ду­хов­ни­ят сим­вол на всичко, ко­ето бли­ка в чо­ве­ка ка­то си­ли на младостта, ка­то ду­хо­вен символ на всичко, ко­ето се изя­вя­ва в чо­ве­ка ка­то дух на красотата.

Разбира се, в из­вес­т­но от­но­ше­ние древ­ни­те на­ро­ди сме­си­ха това, ко­ето ду­хов­но­то от­ра­же­ние съдържаше, с не­го­вия зе­мен образ. По то­зи на­чин съ­от­вет­ни­те древ­ни ре­ли­гии до го­ля­ма сте­пен при­еха ха­рак­те­ра на един фетишизъм. Защото в об­ра­за на сли­за­щия бог на кра­со­та­та и на мла­деж­ка­та сила, сим­во­ли­зи­ращ пред външ­ния свят не­по­бе­ди­ма­та и са­мо­ут­вър­ж­да­ва­ща се за­ро­диш­на мощ, мно­го хо­ра виж­да­ха това, кое то чо­век но­се­ше или би мо­гъл да но­си в се­бе си ка­то вът­реш­на стойност, ка­то вът­реш­но дос­тойн­с­т­во и величие. В съп­ро­во­да на пес­но­пе­ния и дру­ги све­ще­ни ритуали, ко­ито из­да­ва­ха на­й-­дъл­бо­ка­та чо­веш­ка мъ­ка на света, хо­ра­та спус­ка­ха то­ва бо­жес­т­ве­но изоб­ра­же­ние в мо­ре­то - ако мо­ре­то се на­ми­ра­ше наблизо, или пък в на­роч­но под­гот­ве­но из­кус­т­ве­но езе­ро до ми- с­те­рийния храм - къ­де­то то оби­та­ва­ше в про­дъл­жение на три дни. През те­зи три дни ця­ла­та чо­веш­ка общност, ко­ято из­по­вяд­ва­ше то­зи култ, се по­та­пя­ше в не­опи­су­ема се­ри­оз­ност и пъл­на тишина. След тре­тия ден хо­ра­та из­важ­да­ха бо­жес­т­ве­но­то изоб­ра­же­ние от водата. Изведнъж пре­ди- ш­ни­те ме­ло­дии се об­ръ­ща­ха в ли­ку­ва­щи песни, в химни, прос­ла­вя­щи зав­ръ­ща­нето на бо­га и пов­тор­но­то му сли­ва­не с живота.

Тази це­ре­мо­ния бе­ше външ­на и показна, но тя раз­тър­с­ва­ше ду­ши­те на мно­го хора. Всъщност та­зи це­ре­мония в своя вън­шен ри­ту­ал и във вън- ш­но­то про­ти­ча­не на своя култ, та­зи це­ре­мо­ния пос­то­ян­но за­гат­ва­ше за това, ко­ето се ра­зиг­ра­ва­ше в све­ще­ни­те Мистерии с он­зи човек, из­би­ран
и под­гот­вян от йерофантите, за да стиг­не до Посвещение. През оне­зи древ­ни епо­хи все­ки от кан­ди­да­ти­те за Посвещение тряб­ва­ше да прес­тои оп­ре­де­ле­но вре­ме в ед­на съв­сем не­оби­чай­на обстановка. Стените, по­дът и та­ва­нът на за­ла­та бя­ха черни. Цялата зала, в чи­ято сре­да се на­ми­ра­ше един­с­т­ве­но един ков­чег или по­доб­на на ков­чег клетка, беше мрач­на и тъмна. Тези, ко­ито сто­яха до ков­че­га и ръ­ко­во­де­ха Посвещението, се от­на­ся­ха към кан­ди­да­та ка­то към човек, из­п­ра­вен пред не­из­беж­на смърт. Те по­де­ма­ха тра­ур­ни пес­ни за смъртта. А на кан­ди­да­та те да­ва­ха да раз- бере, че сега, след ка­то бъ­де по­ло­жен в ковчега, той ще из­жи­вее същото, ко­ето из­жи­вя­ва все­ки чо­век в пър­ви­те три дни след сво­ята смърт. И за­ми­съ­лът бе­ше та­ка ус­пеш­но до­веж­дан до своя край, че кан­ди­да­тът за Посвещение дейс­т­ви­тел­но ми­на­ва­ше - при то­ва в ед­на зна­чи­тел­на яс­но­та на съз­на­ни­ето - през опитностите, ко­ито има все­ки чо­век в пър­ви­те три дни след смъртта.

А на тре­тия ден пред кан­ди­да­та за Посвещение йе­ро­фан­ти­те из­ди­га­ха раз­лис­тен зе­лен клон, изоб­ра­зя­ващ си­ли­те и енер­ги­ите на но­воп­ро­бу­де­ния жи­во­т.П­ре­диш­ни­те тра­ур­ни ме­ло­дии пре­рас­т­ва­ха в ли­ку­ва­щи пес ни и химни. Окултният уче­ник из­ли­за­ше от своя гроб с пре­об­ра­зе­но съзнание. Нему бе­ше по­ве­рен един нов език, един нов почерк; ези­кът на ду­хов­ни­те Същества, по­чер­кът на ду­хов­ни­те Същества. Сега ве­че той мо­же­ше да гле­да на све­та от ви­си­ни­те на Духа.

Ако срав­ним из­пи­та­ни­ята на окул­т­ния кан­ди­дат в зат­во­ре­ния мис­те­ри­ен храм с всичко, ко­ето се из­на­ся­ше на­вън ка­то кул­то­ви действия, ще от­к­ри­ем че в сво­ята ця­лос­т­на струк­ту­ра те­зи кул­то­ви дейс­т­вия бя­ха твърде сход­ни с онова, ко­ето кан­ди­да­тът за Посвещение из­жи­вя­ва­ше вът­ре в ло­но­то на Мистериите. Този култ бе­ше чес­т­ву­ван през есента, и всички, ко­ито взе­ма­ха учас­тие в него, по­тъ­ва­ха в приб­ли­зи­тел­но след­но­то наст- роение: Ето, на­вън от­но­во е есен. Земята из­губ­ва сво­ите цветя, тре­ви и ця­ла­та си зе­ле­на украса. Всичко увяхва. Вместо зе­ле­ни­ят и чу­ден взрив на про­лет­ния жи­вот ид­ва опус­то­ши­тел­на­та суша, ид­ва смра­зя­ваща­та снеж­на зима. Цялата при­ро­да умира. Обаче до­ка­то всич­ко на­око­ло по­тъ­ва в смъртта, вие тряб­ва да из­жи­ве­ете она­зи част от човека, ко­ято са­мо от­час­ти е сход­на на смъртта. Човекът съ­що умира. И за не­го ра­но или къс­но ид­ва есен. И на­пъл­но ес­тес­т­ве­но е за чо­веш­ко­то сър­це - ко­га­то се за­да­ва края на жи­во­та - да се из­пъл­ни с дъл­бо­ка тъга. И ко­га­то пред вас зас­та­не стро­гия пре­ход на ду­ша­та през из­пи­та­ни­ята на смър­т­та - с ко­ито тя не са­мо из­жи­вя­ва нея, смъртта, а пос­то­ян­но и от­но­во мо­же да я ви­ка в сво­ите спо­мени - то­га­ва с един ис­тин­с­ки есе­нен тре­пет на сърцето, вие ще ус­та­но­ви­те как тък­мо то­ва бо­жес­т­ве­но Същество, ко­ето е сим­вол на красотата, мла­дос­т­та и ве­ли­чи­ето на човека, как тък­мо то­ва бо­жес­т­ве­но Същество се­га умира, как и то пра­ви не­из­беж­на­та крачка, на ко­ято е
под­чи­нен це­лия при­ро­ден свят. Но точ­но сега, ко­га­то при­ро­да­та угас­ва в сво­ята пустота, ко­га­то в при­ро­да­та нах­лу­ва не­умо­ли­ма­та смърт, вие тря- б­ва да си спом­ни­те не­що съв­сем друго. Сега вие тряб­ва да си припом- ните, че пре­ди да ми­не през Портата на смъртта, т.е. до­ка­то е тук в сво­ето зем­но тяло, чо­ве­кът се до­кос­ва са­мо до та­ки­ва не­ща и до та­ки­ва из­жи­вявания, ко­ито са срод­ни с преходните, ми­мо­лет­ни и смър­т­ни яв­ле­ния на есента. Обаче след смъртта, щом се от­тег­ли от Земята и про­ник­не в све­тов­ния етер, там чо­ве­кът про­дъл­жа­ва да из­жи­вя­ва - ве­че са­мия се­бе си, а не света. Тогава той виж­да как ста­ва все по-голям, до­ка­то накрая, не­гов ста­ва ся­каш це­лия Космос. И в то­зи не­обя­тен Космос, чо­ве­кът въз­п­ри­ема и из­жи­вя­ва се­бе си в про­дъл­же­ние на три де­на след сво­ята смърт. И до­ка­то тук зем­но­то чо­веш­ко око е при­ко­ва­но в пре­ход­но­то и смъртното, там от­въд в ду­хов­ния свят след тре­тия ден бав­но се про­буж­да без­с­мър­т­на­та чо­веш­ка душа. Неуверено и пла­хо се по­явя­ва тя там, три дни след смър­т­та и по­де­ма своя нов жи­вот в ду­хов­ния свят.

Окултният кандидат, т.е. кан­ди­да­тът за окул­т­но обучение, или кан­ди­да­тът за Посвещение, из­пит­ва­ше с ця­ло­то си тя­ло ед­но стре­ми­тел­но вът­реш­но преобразяване. И на­й-­за­бе­ле­жи­тел­но­то впечатление, на­й-­мо­гъ- щия тла­сък вър­ху чо­веш­кия жи­вот в то­зи ре­ши­те­лен миг на древ­но­то Посвещение /ние ще по-кажем, че днес то­зи на­чин е съв­сем непригоден/, се из­ра­зя­ва­ше в това, че се про­буж­да­ха та­ки­ва ду­шев­ни сили, кои то прев­ръ­ща­ха уче­ни­ка на Мистериите в ясновидец. Тези си­ли да­ва­ха на чо­ве­ка не­пос­ред­с­т­ве­на­та си­гурност: се­га аз съм зас­та­нал не прос­то в се­тив­ния свят, се­га аз стоя в ду­хов­ния свят.

И всич­ко онова, ко­ето през да­леч­ни­те древ­ни епо­хи се да­ва­ше на окул­т­ни­те кан­ди­да­ти ка­то по­ука и нас­тавле­ния в мис­те­рий­ни­те храмове, мо­же да се обоб­щи приб­ли­зи­тел­но със след­ни­те думи.

Ръководителите на Мистериите се об­ръ­ща­ха към окул­т­ни­те кан­ди­да­ти и им казваха: Това ко­ето ста­ва в Мистериите е об­раз на това, ко­ето ста­ва в Космоса; про­це­си­те ко­ито се из­вър­ш­ват в Космоса са от­ра­жение на про- цесите, ко­ито се из­вър­ш­ват в Мистериите. За все­ки ученик, до­пус­нат до Мистериите, бе­ше на пъл­но ясно: в чис­то зем­ни­те и ма­те­ри­ал­ни проце- си, ко­ито се ра­зиг­ра­ва­ха в човека, Мистериите об­х­ва­щат и от­ра­зя­ват та­ки­ва про­це­си и събития, как­ви­то чо­ве­кът - из­ди­гай­ки се след фи­зи­чес­ка­та смърт в прос­тори­те на ас­т­рал­но­-ду­хов­ния Космос - из­жи­вя­ва в съ­вър­ше­но дру­ги фор­ми на съществувание. Разбира се, има­ше и хо­ра - а те бя­ха пре­об­ла­да­ва­що­то мно­зин­с­т­во - ко­ито по­ра­ди ед­ни или дру­ги не­дос­та­тъ­ци не бя­ха до­пус­ка­ни до Мистериите, ка­то по то­зи на­чин бя­ха ли­ша­ва­ни от въз­мож­нос­т­та да въз­п­ри­емат ду­хов­ния свят. Именно за тях бе­ше съз­да­ден и култа, т.е. изоб­ра­же­ни­ето на това, ко­ето ста­ва­ше в Мисте- риите.

С дру­ги думи, под фор­ма­та на съ­от­вет­ния есе­нен празник, древ­ни­те Мистерии по­каз­ва­ха са­ма­та тай­на на смъртта. От ед­на стра­на кул­тът съв­па­да­ше на­по­ло­ви­на с умирането, със смър­т­та на природата, от дру­га стра­на оба­че той со­че­ше към ди­амет­рал­на­та противоположност, към най-­сък­ро­ве­на­та част на чо­веш­ко­то същество. Нещата бя­ха та­ка замис- лени, че чо­ве­кът да се вгле­да в смър­т­та на при­ро­да­та и да за­бе­ле­жи как спо­ред външ­ни­те се­ти­ва той умира, но как в съ­що­то вре­ме той въз­к­ръс­ва в ду­хов­ния свят. Целият сми­съл на то­зи дре­вен и свър­зан с Мистери- ите праз­ник бе­ше да раз­бу­ли тай­на­та на смъртта.

Обаче в хо­да на чо­веш­ко­то раз­ви­тие нас­тъ­пи един за­бе­ле­жи­те­лен миг. Всичко, ко­ето кан­ди­да­тът за Посвеще­ние из­жи­вя­ва­ше в Мистериите, а имен­но смър­т­та и въз­к­ре­се­ни­ето на душата, всич­ко то­ва - ма­кар и на дру­го рав­ни­ще - се из­вър­ши от Христос Исус, вклю­чи­тел­но и до про­це­си­те в не­го­во­то фи­зи­чес­ко тяло. Защото как из­г­леж­да­ше Тайната на Голгота пред поз­на­ва­ча на Мистериите? Познавачът на Мистериите виж­да­ше как в ези­чес­ки­те епо­хи кан­ди­да­та за Посвещение бе­ше до­веж­дан - чрез смър­т­та и въз­к­ре­се­ни­ето на ду­ша­та - до ед­но по­-вис­ше съзна- ние. Душата уми­ра­ше за да въз­к­ръс­не в ед­но по­-вис­ше съзнание. И това, ко­ето още тряб­ва да се пот­вър­ди тук, е, че уми­ра­ше не тялото, а душата. Този бе­ше пъ­тя към вис­ше­то съзнание.

Всичко, ко­ето из­пит­ва­ше ду­ша­та на кан­ди­да­та за Посвещение, се из­вър­ши в Христос Исус вклю­чи­тел­но и до про­це­си­те в не­го­во­то фи­зи­чес­ко тяло, ма­кар и на ед­но съв­сем дру­го равнище. Защото Христос не бе­ше обик­но­вен зе­мен човек, а бе­ше вмък­нат ка­то Слънчево Същество в тя­ло­то на Исус от Назарет. По та­зи при­чи­на - и осо­бе­но след ка­то Христос Исус ми­на през мъ­ки­те на Голгота - древ­ния мис­те­ри­ен прин­цип на По- свещението мо­же­ше да се при­ло­жи ве­че не са­мо вър­ху из­б­ра­ни хора, а вър­ху ця­ло­то човечество.

А на­й-­съ­щес­т­ве­но бе­ше следното: тък­мо за­що­то Христос, кой­то бе­ше ед­но Слънчево Същество, зав­ла­дя тя­ло­то на Исус от Назарет, ве­че ста­на възможно, що­то всичко, ко­ето пре­ди из­пъл­ва­ше ду­ша­та на кан­ди­дата за Посвещение, да се осъ­щес­т­вя­ва се­га в тя­ло­то на човека. И то мо­же­ше да ра­бо­ти там въп­ре­ки ця­ла­та преходност, въп­ре­ки тлен­нос­т­та на то­ва тя- ло, въп­ре­ки че смър­т­та по­гъл­на тя­ло­то на Исус от Назарет; да, въп­ре­ки всичко, мо­жа да нас­тъ­пи Възкресението Христово и Христос се из­диг­на мно­го по­-ви­со­ко от ду­ши­те на кан­ди­да­ти­те за Посвещение. От дру­га страна, тя­ло­то на окул­т­ния кан­ди­дат не мо­же­ше да го пре­не­се в оне­зи дъл­би­ни на под­се­тив­ния свят, как­то то­ва пос­тиг­на Христос Исус.

Ето за­що кан­ди­да­тът за Посвещение да­леч не мо­же­ше да дос­тиг­не сте­пе­ни­те на свръх­се­тив­ния Христос. Тайните ри­ту­али на Посвещението - все по­-неп­ри­год­ни в хо­да на чо­веш­ко­то раз­ви­тие - бя­ха из­тег­ле­ни от за­па­да­щи­те мис­те­рий­ни цен­т­ро­ве и, та­ка да се каже, об­на­род­ва­ни в Съби- тието на Голгота.

В пър­ви­те сто­ле­тия на хрис­ти­ян­с­т­во­то мал­ци­на има­ха съзнанието, че в Исус от Назарет бли­зо три го­ди­ни жи­вя ед­но кос­ми­чес­ко Същество, ед­но Слънчево Същество и че се­га Земята бе­ше ка­то оп­ло­де­на имен­но чрез силите, ко­ито то­ва Същество сва­ли от Слънцето; мал­ци­на има­ха съзнанието, че в древ­ни­те епо­хи - чрез ме­то­ди­те на Посвещението - зем­ни­те хо­ра мо­же­ха да иден­ти­фи­ци­рат то­ва Същество един­с­т­ве­но под об­ли­ка на не­бес­но­то Слънце. Истинските ръ­ко­во­ди­те­ли на древ­ни­те Ми- стерии има­ха пра­во­то да заявят: Онзи Христос, до ко­го­то ние дос­тиг­нах­ме чрез из­ви­ся­ва­не­то си към Слънцето - след­вай­ки ме­то­ди­те на Посве- щението - се­га сам е сля­зъл в ед­но смър­т­но тяло, в тя­ло­то на Исус от Назарет. Той сам сле­зе до­лу на Земята.

Онези хо­ра от епо­ха­та на християнството, ко­ито под­раз­б­ра­ха не­що от Мистерията на Голгота, усетиха, че ду­ши­те им се за­ли­ват от празнично,
тър­жес­т­ве­но настроение; не­що по­ве­че - бих мо­гъл да кажа, че ду­ши­те им бя­ха об­в­зе­ти от един све­щен трепет. И всичко, ко­ето пре­ди бе­ше са­мо ед­но жи­во съ­дър­жа­ние на съз­нанието, се­га - с по­мощ­та на процеси, чи­ито опоз­на­ва­не е на­ша на­й-б­лиз­ка за­да­ча - се пре­вър­на в един на­пом­нящ праз­ник за ис­то­ри­чес­ко­то съ­би­тие на Голгота.

Обаче до­ка­то то­зи све­щен спо­мен зре­еше в чо­веш­ка­та душа, съз­на­ни­ето за Слънчевото ес­тес­т­во на Христос все по­ве­че и по­ве­че угасваше. Раз- бира се, ръ­ко­во­ди­те­ли­те на древ­ни­те Мистерии не мо­же­ха да гре­шат по от­но­ше­ние на Христовото Същество. Те доб­ре знаеха, че бла­го­да­ре­ние на пос­тиг­на­та­та не­за­ви­си­мост от фи­зи­чес­ко­то тяло, во­де­ща до пре­ход­на­та смърт на душата, ис­тин­с­ки­те пос­ве­те­ни се из­ви­ся­ва­ха до Слънче- вата сфера, къ­де­то на­ми­ра­ха Христос, и един­с­т­ве­но от него, от Христос вът­ре в Слънцето, те по­луча­ва­ха им­пул­са за въз­к­ре­се­ни­ето на душата; те зна­еха кой е Христос, за­що­то се из­ви­ся­ва­ха до него. Тези древ­ни пос­ве­те­ни мо­же­ха да раз­бе­рат Тайната на Голгота; от това, ко­ето ста­на на Голгота, те мо­же­ха да разберат, че оно­ва Същество, ко­ето по­-ра­но тряб­ва­ше да бъ­де тър­се­но в Слънцето, се­га бе­ше сляз­ло при хо­ра­та на Земя- та. Защо? Защото в хо­да на ми­ро­во­то развитие, при­ро­да­та на чо­ве­ка бе­ше ста­на­ла съв­сем дру­га и оне­зи процеси, ко­ито в древ­ни­те Мистерии из­ди­га­ха пос­ве­те­ни­те до Христос в Слънцето, ве­че не мо­же­ха да бъ­дат прилагани. Методите на древ­но­то Посвещение бя­ха ста­на­ли не­що не­въз­мож­но за чо­ве­чеството. Те не поз­во­ля­ва­ха ве­че Христос да бъ­де тър­сен в Слънцето. И то­га­ва той сам сле­зе при хората, за да пред­п­ри­еме един не­би­вал акт, спря­мо кой­то те­зи зем­ни хо­ра мо­же­ха да имат яс­но и буд­но съзнание.

И всичко, вклю­че­но в та­зи ве­ли­ка тайна, при­над­ле­жи към на­й-с­ве­ти­те истини, ко­ито мо­гат да се из­ре­кат на на­ша­та планета.

Как впро­чем из­г­леж­да­ше Мистерията на Голгота за чо­ве­ка от след­ва­щи­те столетия?

Ако тряб­ва да пред­с­та­вя не­ща­та схематично, аз бих за­поч­нал така: ако то­ва тук е Земята, в един от ней­ни те мис­те­рий­ни хра­мо­ве чо­ве­кът мо­же­ше да по­лу­чи Посвещение и да от­к­рие Христос в Слънцето. За да от­к­рие Христос, чо­ве­кът тряб­ва­ше да гле­да на­вън в прос­т­ран­с­т­во­то./рис.1/ /*1/

Искам ли да про­дъл­жа та­зи схе­ма­тич­на рисунка, поз­во­ле­те ми да от­бе­ле­жа и раз­ви­ти­ето на след­ва­щи­те епохи, с дру­ги ду­ми - на времето. Ето ед­на­та година, втората, тре­та­та /в прос­т­ран­с­т­вен сми­съл Земята е ви­на­ги тази, но по от­но­ше­ние на вре­ме­то не­ща пред­с­та­вим не­ща­та по след­ния начин/. Сега тук се ра­зигра­ва Мистерията на Голгота. Нека приемем, че един чо­век живее, да кажем, в ос­мо­то столетие. За да стигне до Христос, той не тряб­ва да при­бяг­ва до Мистериите и до из­ви­ся­ва­не­то към Слън-

цето. За да стиг­не до Христос, той тряб­ва да от­п­ра­ви пог­лед към пов­рат­ния миг на времето, към на­ча­ло­то на хрис­ти­ян­с­ко­то летоброене, или с дру­ги ду­ми към времето, ко­га­то ста­на Събитието на Голгота /рис.1 - стрелката/.

Това, ко­ето за древ­ния чо­век бе­ше възприятие, свър­за­но в пространст- вото, чрез Мистерията на Голгота се пре­вър­на във възприятие, свър­за­но с времето. Този факт е из­к­лю­чи­тел­но важен.

Ако ос­та­вим вър­ху ду­ша­та си да дейс­т­ву­ват древ­ни­те ме­то­ди на Посве- щението и всичко, ко­ето в тях бе­ше об­раз на смър­т­та и въз­к­ре­се­ни­ето на чо­ве­ка и ако от дру­га стра­на взе­мем външ­на­та струк­ту­ра на кул­то­ви те действия, нап­ри­мер в праз­ни­ка на Адонис, ко­ито съ­що бя­ха изоб­ра­же­ние на мис­те­рий­ни­те процеси, то­га­ва от ше­мет­на­та ви­со­чи­на на та­зи глед­на точка, ние ще ус­та­но­вим как и три­те яв­ле­ния - ме­то­ди­те на По- свещението, смър­т­та и въз­к­ре­се­ни­ето на човека, и праз­ни­ка на Адонис - се обе­ди­ня­ват в ис­то­ри­чес­ко­то Събитие на Голгота.

Всичко, ко­ето се из­вър­ш­ва­ше не­за­бе­ле­жи­мо и тай­но в све­ти­ли­ще­то на Мистериите, се­га бе­ше из­не­се­но на­вън в историята. Всичко, ко­ето пре­ди съ­щес­т­ву­ва­ше са­мо за посветените, се­га ста­на дос­то­яние на на­родите. И ве­че да­леч не бе­ше не­об­хо­ди­мо да се по­та­пя не­чие изоб­ра­же­ние в море- то, ка­то сим­вол на ед­но или дру­го бо­жес­т­ве­но присъствие. Решаваща ста­на мисълта, ре­ша­ващ ста­на спо­ме­нът за Голгота. Външни­ят символ, на­соч­ващ към ед­но изживяване, свър­за­но с пространството, тряб­ва­ше да бъ­де из­мес­тен от един спомен, ли­шен от вся­как­ва се­тив­на образност, от един спомен, кой­то прос­то не поз­во­ля­ва­ше на ду­ша­та да заб­ра­ви ис­то­ри­чес­ко­то Събитие от Голгота.
А се­га ние ста­ва­ме сви­де­те­ли как в след­ва­щи­те сто­ле­тия чо­ве­чес­т­во­то пос­тиг­на ед­но за­бе­ле­жи­тел­но развитие. Хората все по­-с­ла­бо про­ник­ва­ха в ду­хов­ния свят. Духовното съ­дър­жа­ние на Голгота не сти­га­ше до сър­ца­та им. Развитието нап­ред­ва­ше към из­ра­бот­ва­не­то на твър­ди и без­ком­п­ро­мис­ни ма­те­ри­алис­тич­ни светогледи. Сърдечният трепет, с кой­то чо­век разбираше: ето, точ­но сега, ко­га­то външ­на­та при­ро­да уми­ра, аз мо­га да ус­т­ре­мя пог­ле­да си към жи­вот­во­ря­щия Дух! - то­зи сър­де­чен тре­пет изчезна. По съ­щия на­чин из­чез­на и усе­ща­не­то за външ­на­та тър­жес­т­ве­ност на празниците. Човекът не мо­же­ше да си ка­же как­то преди: ето, точ­но сега, ко­га­то ид­ва есен­та с ней­на­та уми­рот­во­ря­ва­ща смърт, аз на­й-доб­ре мо­га да усе­тя как сре­щу смър­т­та на при­род­ния свят, тър­жес­т­ве­но се на­ди­га въз­к­ре­се­ни­ето в ду­хов­ния свят.

Така есен­та на­пъл­но из­гу­би въз­мож­нос­т­та си да ос­та­не го­диш­но­то вре­ме за праз­ни­ка на Възкресението.

Есента из­гу­би въз­мож­нос­т­та си пос­то­ян­но да из­в­ли­ча съз­на­ни­ето за Духа от уми­ра­щия при­ро­ден свят. Човекът за­поч­на да се при­дър­жа към материята, да вяр­ва в материята. А всъщ­ност той има­ше нуж­да да се при­дър­жа към това, ко­ето изоб­що не уми­ра в природата, към вло­же­ни­те в нея си­ли на растежа. Човекът тряб­ва­ше да гле­да на ма­те­ри­ал­ния свя­та ка­то един сим­вол на ду­хов­ния свят, тъй ка­то са­мия ма­те­ри­ален свят не бе­ше достатъчен, за да во­ди чо­ве­ка към ис­ти­ни­те на Духа. Есента ня­ма­ше ве­че та­зи сила, да мо­били­зи­ра чо­веш­ка­та ду­ша и да я вдъх­но­вя­ва така, че зад пре­ход­ния зе­мен свят, тя да от­к­ри­ва неп­ре­ход­ния свят на Духа. Ето за­що се стиг­на до там, че чо­ве­кът тряб­ва­ше да бъ­де под­к­ре­пен от външ­на­та природа, от въз­к­ре­се­ни­ето във външ­ния при­ро­ден свят. Той тряб­ва­ше да из­пи­та не­пос­ред­с­т­ве­но­то про­лет­но на­рас­т­ване на Слънце- то, свет­ли­на­та и топлината, да ви­ди с очи­те си не­удър­жи­мо­то буйс­т­во на тре­ви и цветя, на це­лия рас­ти­те­лен свят. Човекът тряб­ва­ше да по­чер­пи си­ли от въз­к­ре­се­ни­ето в при­ро­да­та и да се ус­т­ре­ми към иде­ята за Въз- кресението.

По то­зи на­чин оба­че из­чез­на оно­ва не­пос­ред­с­т­ве­но отношение, ко­ето бе­ше свър­за­но с праз­ни­ка на Адонис, оно­ва отношение, ко­ето мо­же­ше да бъ­де свър­за­но и с Мистерията на Голгота. На вре­ме­то - след земна­та смърт на все­ки ин­ди­вид - чо­веш­ка­та ду­ша знаеше: ето, се­га чо­ве­кът ми­на­ва в пъл­на се­ри­оз­ност през Портата на смър­т­та и през из­пи­та­ни­ята на три­те дни; пос­ле оба­че ду­ша­та тряб­ва да се из­пъл­ни с праз­нично и ра­дос­т­но настроение, за­що­то тя е не­по­ко­ле­би­мо уверена, че тък­мо след смъртта, тя ще се вър­не в своето ду­хов­но отечество. Но се­га то­ва дъл­бо­ко из­жи­вя­ва­не прес­та­на да въл­ну­ва чо­ве­ка и той не чер­пе­ше от не­го ни­как­ви сили.

Онази сила, ко­ято жи­ве­еше в праз­ни­ка на Адонис, умря. Затова и въп­ро­сът да се въз­ро­ди от­но­во та­зи сила, ста­на ос­но­вен въп­рос за човечест- вото. То гле­да­ше в смър­т­та на бога, в смър­т­та на красотата, ве­ли­чие то и мла­деж­кия устрем. Този бог ще бъ­де по­то­пен в морето. Всички ще по­тъ­нат в тъга, в се­ри­оз­но и мрачно настроение. Защото по от­но­ше­ние на пре­ход­ния зе­мен свят тряб­ва­ше да се из­г­ра­ди имен­но та­ко­ва настроение.

Обаче тък­мо то­ва нас­т­ро­ение тряб­ва­ше да се пре­об­ра­зи от чо­веш­ка­та ду­ша в един ра­дос­тен тре­пет при ней­но­то про­буж­да­не в свръх­се­тив­ния свят. Когато богът, съ­от­вет­но не­го­во­то изображение, бе­ше из­важдан от водата, то­га­ва ис­тин­с­ки­ят пос­ле­до­ва­тел на та­зи религия, об­ръ­щай­ки по- г­лед към чо­веш­ка­та душа, ня­кол­ко дни след смъртта, виж­да­ше ясно: то­ва ко­ето ста­ва с мър­т­вия чо­век в ду­хов­ния свят, ето, то из­раства се­га пред мо­ята ду­ша под об­ра­за на Адонис, въз­к­ръс­на­лия бог на кра­со­та­та и мла­деж­ка­та сила.

По то­зи на­чин всичко, ко­ето бе­ше тол­ко­ва дъл­бо­ко свър­за­но с чо­веш­ка­та душа, се про­буж­да­ше вся­ка есен, вся­ка есен то се про­буж­да­ше в ду­хов­ния свят на човека. В оне­зи вре­ме­на не би би­ло въз­мож­но да се раз- чи­та на външ­на­та природа. Това, ко­ето мо­же­ше да се из­жи­вее в Духа, то се пред­с­та­вя­ше от пос­ве­те­ни­те имен­но в култа, в ри­ту­али­те на свещено- действието. Но в хо­да на раз­ви­ти­ето тряб­ва­ше да се слу­чи нещо. Обра- зът, по­чи­тан в древността, тряб­ва­ше да бъ­де из­мес­тен от спо­ме­на – вът- решният, ли­шен от образ, ду­шев­но из­жи­вян спо­мен за Мистерията на Голгота.

Засега оба­че чо­ве­чес­т­во­то не раз­по­ла­га с не­об­хо­ди­ма­та сила, за да осъ­щес­т­ви то­зи преход. Засега не­ща­та са та­ка устроени, че чо­ве­кът има нуж­да да се при­дър­жа към външ­на­та природа. Обаче външ­на­та при­ро­да не ни да­ва ни­ка­къв символ, ни­ка­къв за­вър­шен сим­вол на чо­веш­ка­та съд­ба след смъртта. Идеята за смърт та, ми­съл­та за смър­т­та - са­мо тя про­дъл­жа­ва­ше да жи­вее в човека. Мисълта за Възкресението се от­да­ле­чава­ше все по­-без­на­деж­д­но от човека. И ако днес по­тър­сим Възкресението ка­то ед­но съ­дър­жа­ние на вярата, ние ще установим, че за мо­дер­но­то чо­ве­чес­т­во Възкресението не съществува.

Човечеството тряб­ва от­но­во да си вър­не Възкресението, и то мо­же да сто­ри то­ва са­мо с Антропософията.

Само ан­т­ро­по­соф­с­ки­ят въз­г­лед мо­же да про­бу­ди зас­па­лия ин­с­тинкт на чо­ве­ка за ис­тин­с­ко­то Възкресение. Само ако от ед­на стра­на - как­то то­ва бе­ше ка­за­но в съ­от­вет­на­та ми лек­ция - ан­т­ро­по­соф­с­ка­та сме­лост се влее в Михаиловата ми­съл на на­ша­та епо­ха и за­го­во­ри ка­то мо­щен кам­ба­нен звън в чо­веш­ко­то сърце, само ако ан­т­ро­по­соф­с­ка­та сме­лост от­к­рие дъл­бо­ки­те тай­ни на Рождество Христово и ук­ре­пи ми­съл­та за Рождество Христово, са­мо то­га­ва Възкресението ще ста­не един ис­тин­с­ки и тър­же-­