Лекуване на емоциите (събуждане на безстрашния аз)

(събуждане на безстрашния АЗ)

Крис Грискъм

Тази книга е замислена като холографски опит, който ви подтиква да я четете и възприемете с цялото си същество, интелигентност, сърце и душа. Много­бройните нишки са уловени и преплетени, за да раз­ширят панорамата на нашето познание, така че оглеж­дайки се в емоционалните дилеми, ние виждаме и от­ражението на светлината, което ни освобождава да продължим изследването. Приключение и удивление са великолепната награда за усилията на освободения от страха Аз.

Крис Грискъм

Галистео, Ню Мексико,

август 1989 г.
Глава първа

ТРАВМАТА ОТ РАЗДЯЛАТА

Сбогуването

Животът ни е изпълнен с раздели, сривове, сбогувания. Ние напускаме някого, скъсваме приятелства, сблъскваме се със смъртта. Развеждаме се. Децата напускат дома си. Бебето престава да суче от майчината гръд. Още при раждането ние се откъс­ваме - или биваме отделяни от закрилящата утроба на майката. А още по-назад, в миналото, в някакъв момент нашият дух, нашата божествена искра се е отделила от Бог и ние сме възникнали от безфор­меното. Душата е взела решение да се въплъти. Така сме сътворили тялото - нашия нов дом за същест­вуване. То е „младо", което означава, че е външна изява на оня изконен първичен източник, който ни движи към нашето проявление. Посредством мъжката „ян" енергия ние се изтласкваме извън творението и внезапно се откриваме в тяло и в нова среда. Вратата зад нас постепенно се затваря, връзката ни с творчес­кия източник, с нашата божествена същност става по-неясна, докато съзнанието ни се ограничава в софрата на физическото. Недопусната в света на 4юрмата, бо­жествената същност се оттегля в света на безформеното, с което започва и нашият страх.

Всъщност ние искаме да придобием 4рорма вслед­ствие решението на душите ни. Със своите собствени творчески сили ние изпълняваме съзнателния акт на превъплъщението. Но след осъществяването му се по­раждат съмненията, а заедно с това страхът и гневът. Нашата памет за съзнателното ни решение да се преро­дим изчезва и тялото, за да оцелее, е принудено за първи път да се ориентира във външния свят. По този начин то започва да изживява страх, гняв и болка от отделянето. Дълбоко отпечатан остава споменът за универсалната цялост и единство на живота.

Всяка раздяла усилва желанието ни да си възвър­нем изгубената връзка със същността, която не пом­ним съзнателно. С всяка нова раздяла ние преживява­ме различни аспекти на тази дилема: че сме откъснати, изолирани, разделени от един общ, всеобх­ватен жизнен контекст, че сме затворени в ограниче­ното си съзнание. Всяко конкретно откъсване на съз­нанието пази импулса за възвръщане към изгубената цялост, независимо колко често сме се отделяли, за да постигнем индивидуализация.

Две основни архетипни емоции - страх и гняв -характеризират цикличните процеси на отделянето. Те са двете различни изяви на единствена реакция от страна на емоционалното тяло. Това са двете главни емоции, които изразяват травмата от раздялата - не­зависимо дали това е първичното отделяне от Бога, или раждането, или пък някоя от всекидневните раздели.

Като разглеждаме холограмата, тоталността на целия ни опит, виждаме как раждането или други дълбинни процеси на раздяла задвижват определени енергии. В течение на бъдещите ни опитности това енергийно движение ни води назад по кръгов път към изходната точка на цикъла. Раздялата или изолаци­ята не са в състояние напълно да изличат спомена за онова, което е реално. Ограниченията и пречките, ко­ито изживяваме в „новата си идентичност" като обо­собени същества, провокират страх и гняв, въпреки че същевременно имаме нови възможности и предизви­кателства.

В тази книга ще изследваме фундаменталните аспекти на страха и гнева, както и начините и средст­вата за превъзмогването им. Страхът е „женският", „ин" израз на преживяната болка от отделянето. Страхът е „ин" енергия, която често се проявява като защита, отричане и съпротива спрямо някого или нещо. Страхът е форма на енергия, която буквално изчерпва жизнените сили и е далеч по-опасна от гне­ва. Докато гневът поддържа организма в движение и му придава жизнени сили (макар и деструктивни в много случаи), тревогата и страхът го поглъщат и разяждат.

Гневът е „мъжкият", „ян" израз на болката ни при смяната на измеренията. Ние сме многоизмерни човешки същества и притежаваме многоаспектно съзнание. В крайна сметка, ние сме съзнание! Дълбоко в нас лежи скрито богатство от знания, любов, щастие, сила и живот! Като приемаме ограни­ченията на тялото, откъсвайки се от това почти ма­гично всемогъщество и всезнание, като добиваме „чо­вешка" перспектива чрез земно превъплъщение, пре­раждайки се в стандартните измерения на време и пространство, ние напускаме главната, основна част на своето холографско, многоизмерно съзнание. Като отделни и обособени същества, като индивиди, ние се откъсваме от прякото, непосредствено изживяване на всепроникващата цялост.

Първоначално след раждането ние все още сме отворени за психически и духовни изживявания. С течение на времето обаче забравяме да общуваме с феи, ангели, елфи и други форми на съзнание. Във все по-голяма степен започваме да се подчиняваме на света на възрастните с неговия аналогичен, лине­ен начин на мислене. И все по-осезаемо страхът и гневът стават наши спътници. Страхуваме се дали ще сме в състояние да се справим с живота. Боим се от змии, паяци, плъхове, страх ни е да летим. При­тесняваме се от родители, близки и приятели. Боим се от наказание или насилие. Безпокоим се, че може да нямаме достатъчно храна, страх ни е да слезем в тъм­ното мазе, да не се загубим в гората; че този или онзи не ни обича, че ще бъдем отблъснати от него или нея. Страховете ни са безбройни и както добре знаем, те съществуват не само на нивото на будното съзнание, но и в подсъзнанието ни. Често сънищата ни отразя­ват по-лоши страхове от преживяното през деня.

Тъй като не съзнаваме корените на този страх, който ни преследва, поне в началните десетилетия на живота ни, често сме свидетели как самите ние или другите се гневим без видима причина. Познати са ни внезапно избухналата ярост при децата, при мла­дите и дори при възрастните с техния стремеж да на­ложат на всяка цена своята воля над останалите. Способни сме да плачем просто от яд. Гневим се на „живота" и на „света", на „другите" поради това, че не се съобразяват с нашата представа за тях или когато не изпълняват желанията ни.

Може да се каже, че причината за страха е на­шата неспособност да се гмурнем в живота, да го при­емем и отворим обятията си за него. От друга страна, гневът се появява, когато се чувстваме неспособни да изразим и изживеем всичко онова, което сме в действителност.

Ние, хората, сме вместили божествената си енер­гия в специфична, ограничена форма. В действител­ност сме я затворили като в клетка и сега като че ли не можем да се освободим от тази форма, която сами сме избра ли. „ В резултат на отделянето ни от универ­салното съзнание с раждането, страхът и гневът ста­ват мощни импулси, които ни подтикват отново и от­ново да постигнем нашата истинска, холографска същност посредством стремежа да се завърнем към онази небесна утроба, която усещаме, че е нашата Майка, нашият източник.

Трудностите при приемане на тяло (въплъщение във физическа 4юрма) са свързани с това, че сме под­ложени на съвършено различна система от енергий­ни закони, които управляват съзнанието. В сферата на безформеното няма филтър, който да пречи на безкрайния поток чисто съзнание. Обратно, нашият физически свят налага на съзнанието филтъра на възприятията, където познавателната способност описва, претегля и измерва всяка частица на позна­нието по такъв начин, че необятната, преплитаща се решетъчна конструкция на холографската реалност се изгубва. Реалността на нашите възприятия и сети­ва е свързана с биохимията на физиологичната ни система, от която произлиза емоционалното тяло.
Емоционално тяло

Ние не сме само конкретен физически органи­зъм. Ние представляваме жива, динамична тъкан от няколко взаимно преплетени тела по такъв начин, че да се улеснява интегрирането на сложни дедуктивни, сетивни и основани на опита реалности. Тези тела са физическото, умственото, духовното и емоционалното.

Емоционалното тяло заема първостепенно място сред останалите поради определящото му влияние върху възгледа ни за света и мястото ни в него. То е буквално като съзнателно същество, което в по-голя­мата си част води обсебващо, деструктивно, все още скрито съществуване в неизследваните бездни на подсъзнанието. Изкривеното/изместеното емоционал­но тяло е един вид образ на нашето откъсване от всичко онова, което е божествено, от универсалния Бог. И все пак ние трябва да се погледнем в огледало­то на емоционалното тяло, за да узнаем истината за нашите илюзии, да се освободим от натрупаната мъ­тилка и утайки и да си възвърнем изгубения блясък и чистата, струяща светлина на истинското ни Аз.

Емоционалното тяло представлява един наш аспект, неподвластен на времето и пространството. Когато напуснем физическото си тяло, нашето емоци­онално тяло се запазва непокътнато и се стреми да се свърже с генетичен код, с ДНК на ново тяло в нов живот, където да обитава и посредством което то ще може да продължи да действа. „Старото" емоционал­но тяло внася в „новото" си физическо тяло всички онези възприятия, опит, начин на действие и предс­тави за действителността, които е придобило в други превъплъщения, в други времена. По този начин то е неподвластно на едноизмерната илюзия за времето и пространството на един-единствен живот.

За съжаление обаче репертоарът на емоционал­ното тяло е белязан от отпечатъци, които са предимно плътни и бавни по природа. Това са честотите на гнева, страха, угризенията, негативизма. Всъщност no-висшите, по-бързи вибрации, които изразяват въз­торжените емоции като любов, блаженство и опиянение, са твърде променливи и изплъзващи се, за да бъдат записани в полето на астралните енергии, свързани с формата. Ние се идентифицираме с наши­те емоции, които са само външната обвивка на истин­ското емоционално тяло, което храни физическото тя­ло с емпиричния си емоционален репертоар.

Емоционалното тяло контролира съществуването ни на тази планета на всички нива на" съзнанието. Въпреки че мисълта е в състояние да променя и дори трансформира физическото тяло, ефектът й върху мощното емоционално тяло е почти повърхностен. Така ние можем мислено да нареждаме на емоци­оналното тяло: „Не искам повече да се ядосвам", но в същото време да изживяваме коварния гняв вътрешно. Очевидно е възможно да прикрием гнева с помощта на заучени модели на поведение, така че външният свят да не го забележи. Винаги обаче кога­то използваме подобни механизми да потискаме гнева, той ще изригне друг път, на друго място, по някакъв друг начин. Един такъв начин е под формата на болест.

Болката от отделянето от нашия източник, от Бога, напускането на утробата, раздялата с любим партньор винаги означава - ако не сме изчистили емоционалното тяло, - че тези форми на енергия, каквито са страхът и гневът, са кристализирали в нас и трайно са завладели емоционалните ни тела. Тези втвърдени натрупани енергии продължават да при­чиняват реактивни състояния, психическа или физи­ческа потиснатост, чувство за лична неадекватност и нещастие.

Яростта, гневът и ядът са експлозивни видове енергия, „ян" енергия, която изисква да бъде изразена външно. Сам по себе си гневът е защитен механизъм, техника за оцеляване. В същото време ние го усещаме като витална енергия, изразено с популяр­ния израз: „Ядосвам се, значи съм жив." Когато енер­гията на гнева се натрупа в нас, ние се чувстваме принудени да я изразим, тъй като усещаме, че в противен случай тя би ни задушила... Гневът обаче може да бъде много полезен, защото ни движи, тласка ни към действие. Ние можем да използваме неговата сила като импулс да напредваме в духовния си път. Можем също да използваме енергията на гнева на емоционално ниво на изява и даже на физическо пиво. Ако можехме да осъзнаем дълбоко в себе си, че източникът на целия ни гняв идва от илюзията за отделянето ни от духовното начало, завинаги бихме го освободили от него.

Ако вникнем внимателно, ще забележим, че първоначално гневът прикрива страха. Страх е първото чувство, което изживяваме след болезнена раз­дяла и едва по-късно се появява гневът като реакция на дълбокия страх. Обзема ни страх да останем сами след смъртта на родителите ни или след като партньорът ни напусне. Гневим се на онези, които според нас са ни изоставили. Ако съзнателно проследим нат­рупването на гнева, после избухването му и накрая, след като димът се разсее, проясняването на картина­та, ще можем да видим причината на този гняв и неизменно ще открием едно изплашено човешко същество, разтреперано дете, обезпокоено и ограниче­но съзнание, вкопчено в някакъв спомен на емоци­оналното тяло.

Инстинктът за оцеляване изразява позитивна енергия, която поставя цел - да се борим, да се спра­вяме с неблагоприятните обстоятелства в живота. Буйният гняв може да служи като мощен стимулатор за промяна именно на тези обстоятелства. От казано­то дотук изглежда, че гневът е конструктивна трансформация на страха. Но докато оставаме сграбчени и парализирани от страха, ние рушим жизнената си сила, често така постепенно и бавно, че нето забеляз­ваме.

С всяка раздяла, с всяка изолация или откъсва­не от по-голяма общност ние страдаме от ограничава­не на съзнанието, „забравяме" своя божествен произ­ход. „Забравяме" всеобхватната свобода, способността ни да оцеляваме при всички обстоятелства. „Забравяме", че непрекъснато и доброволно влизаме в нови поучителни ситуации посредством физическо прераждане, за да достигнем единствената цел: да затворим отново кръга, да се завърнем отново при из­ходната точка на нашето пътешествие през вселена­та, да придобием нови измерения на съзнанието и форми на живот с все по-голяма степен на осъзнава­не. Божествената сила расте и се разширява чрез нас.

Ние „забравяме" своето съвършенство, всеобхват­ната си същност. Това е една фантастична космичес­ка шега. Ние отделяме част от съзнанието си от цялото, вкарваме духовната искра в триизмерно одеяние, плъзваме се и незабелязано навлизаме в илюзията на времето, изградена от нас, като отрича­ме грандиозното си божествено начало и цялата съ­пътстваща сила на проявлението.

Доброволното отделяне и въплъщаване във физическо тяло от страна на нашето съзнание съдейства на растежа на душите ни, за реализиране проявата ни божественото в жизнени форми. Ние напускаме едно измерение, за да навлезем в друго, вследствие на което отначало изпитваме самота, несигурност, празнота и тъга. Докато сме подвластни на тези чувства, няма да сме способни да се свържем с друг човек до такава степен, че да възникне симбиозна връзка. Копнежът ни към пълно съединяване с друго същество, породен от самота, почти винаги създава енергиен поток само от единия към другия партнъор, а не пълноценен взаимен обмен на съвместими енергии.

Докато вярваме, че се нуждаем от друг човек (или нещо друго, кауза, организация, мисия или задача), за да станем цялостни, ние неизменно ще попадаме сред призрачния свят на чувства, мисли и проекции. И ще се осланяме на външния свят, на други сили, освен своите собствени, на авторитети и възможности извън нас, които да ни помогнат да оцелеем, да растем и да се осъществим. С това ние се отричаме от себе си - и оставаме с празни ръце.

Докато не приемем, че вселената е в самите нас, че сме свързани завинаги с всичко съществуващо, с проявената и непроявена действителност, няма да можем да се присъединим към космическата игра и да постигнем мир в живота си. Нашият страх от самотата, последица от навлизането във физическия живот, е довел до драматично недоразумение - че сме длъжни да се борим, за да оцелеем. Ако успеем само да пробудим универсалното си съзнание, ще разберем недвусмислено, че оцеляването се съдържа в божествения план на космоса; че енергия никога не се губи, тя само се видоизменя и добива нова форма, съдействайки по този начин на величествения танц на еволюцията. И ние самите сме звездите на тази еволюция!

Време е да разкрием сияйния, непроявен, но вез­десъщ извор на съзнание. По някакъв загадъчен на­чин той ни изпълва с животворни сили, с любов към самите себе си и към всички форми на жизнена енергия, които ни заобикалят. Подобно опънат до краен предел ластик, който всеки момент може със страхотна сила да се върне обратно, напрежението на енергията може да достигне такава критична точка, от която да се завърне към своето начало.
Безпокойството: узурпатор на енергия

Безпокойството е по-опасно за нас от гнева, тъй като причинява разпиляване и загуба на енергия; в пристъп на гняв ние буквално излизаме от себе си, от вътрешния си център, а при безпокойството този цен­тър изчезва и не можем да го открием. Още повече, че много рядко знаем първоначалната причина на безпокойството.

Съществува осезаема разлика между страха и безпокойството. Безпокойството е доста разсеяно, не­определено чувство, докато страхът се отнася повече към конкретна ситуация или обект. Познаваме стра­ха от смъртта, страха от раздяла. Те са неща или обс­тоятелства извън нас, докато безпокойството се спо­тайва и промъква в скритите ъгълчета на ума ни, в нервната ни система, укрито в дезориентираната ни същност. В депресивни състояния особено сравнител­но конкретните страхови проблеми се сливат в едно общо безпокойство. То разстройва способността да отк­рием себе си или своя център и следователно способ­ност да постигаме знание. Във физическото тяло обикновено носим безпокойството в гърдите си. Това е причината за дихателните проблеми на много хора, също и за навика им да пушат. Всичко, което частич­но или изцяло блокира дишането ни, като пушенето, причинява или усилва безпокойството. Сигурен признак на това е усещането за напрегнатост в раменете, направлявана от делтоидния мускул. Нагледно без­покойството проличава, когато скръстим ръце на гър­дите си или на слънчевия сплит. По този начин пра­вим опит да се защитим емоционално от някаква заплаха. Това започва още в ранна детска възраст, когато възприемаме вибрации от заобикалящата ни среда през слънчевия сплит.

Когато заобикалящите ни вибрации са негатив­ни, в резултат на яд, безпокойство или обида, като деца ние автоматично се напрягаме в областта на мократа на слънчевия сплит, тъй като през този център външните вибрации се запечатват в емоционал­ното тяло. Напрежението е резултат от факта, че тези миграции не съответстват на естествените по-висши вибрации на детето. Онова, което обикновено пораж­да реакцията „борба-или-бягство", е потиснато - с други думи, не се възприема съзнателно с течение на времето. Въпреки това ние продължаваме да регист­рираме заобикалящите ни вибрации чрез емоци­оналното си тяло. В резултат се опитваме да защитим слънчевия сплит, като го прикриваме с ръце. Жестът, който би трябвало да ни даде закрила, има обаче противоположен ефект. Центърът в слънчевия сплит се атрофира, тъй като не му позволяваме да действа по естествения си начин, т. е. да излъчва собствена енергия.

Щом като се озарим от вечната бяла светлина на Висшия ни Аз, цялото ни безпокойство изчезва. Ние не можем да лекуваме емоциите си, ако виним за всичко партньора си и твърдим, че правото е на наша страна. Лечение е възможно само ако работим върху себе си, ако емоционално и духовно се насочим към Висшия Аз, към божествената вътрешна енергия. Това би трябвало да ни научи как да включим енер­гията си в универсалния обмен.

В действителност на този свят нищо не ни принадлежи, независимо дали сме богати или бедни, големи или малки, черни или бели, болни или здрави. Принадлежи ни единствено възможността да сме цялостни и обединени, да живеем като съзнател­ни същества, способни на доброволни и обмислени ре­шения съгласно ръководството на вътрешната си светлина. По този начин достигаме възторжени и многоизмерни състояния на съзнанието, което ни прави независими от реакциите на околния свят... Нашият потенциал е духовен. От нас зависи дали ще направим от живота си нещо красиво и хармонично, едно чудесно произведение на изкуството, или не.

Целта на нашия живот, на въплъщенията ни в човешко тяло е пътуването обратно към източника. Първата стъпка днес, след като векове наред е доми­нирала ян-енергията (патриархалното общество), е да се отворим за многоизмерността на нашата същност, да се свържем с безформената ин-енергия. Какво означава това в живота ни, изпълнен с работа, семейство, задължения, желания и надежди? Да разширим съзнанието си. Нужно е да определим живота си на всички нива - чувства, мисъл, действие. Ние трябва и можем да си възвърнем увереността, че сме част от божествената енергия, че усещаме в себе си потока на нейната сила и познание. Това е същината на работата в нашия институт. В школата Низони ние отделяме специално внимание на тази енергия в процеса на обучение на младите хора. Първата стъпка винаги е контактът с Висшия Аз.

Посредством изявата си Висшият Аз ни дава средство да изживеем активна връзка с неуловимата, непроявена душа. В действителност нашата душа е "идивидуирана, чиста енергия на универсалния божествен източник: истина, която интелектът ни не може да схване. Тя е целостта на творението. Висшият Аз служи като мегафон на душата, който ни съпровожда в тялото и ни позволява да общуваме с божественото ръководство, когато работим съзнателно с тези енергии. Трябва да си кажем: „Да, аз искам да направя контакт. Ще рискувам да се отворя за Висшия Аз, за божествената сила вътре в мен". Наистина, иска се кураж да допуснем дори на експериментално ниво, че съществува божествена сила и че това би имало някакво влияние върху нас. Всичко е въпрос на собстве­ното ни съзнание, на нашия начин на мислене. Хиляди, дори стотици хиляди хора по света са имали преживяването, че са проникнати от светлина, че получават отговорите отвътре, като ехо на търсенията си относно Висшия Аз.

В този опит да се присъединим към космическите сили нашият Висш Аз може да ни помогне да се приближим до непроявеното. Постепенно от безформеното ще се появят форми, които нашето съзнание може да възприеме, за да схване и осъзнае холограф­ската си същност. Това много наподобява затворен цикъл. Дори ограниченото его може да бъде използ­вано като средство да преодолеем себе си и да се отк­рием за неограничената божествена енергия. Раждане и смърт се повтарят отново и отново в еднак­ви или сходни цикли, като посредством проявите си в живота душата непрестанно се преопределя и усъвършенства.

Отварянето ни за духовното първоначално може да предизвика съпротива във физическото тяло. При моите първи опити в медитативна практика трябва­ше най-напред да се уверя, че четирите ми деца са заети с нещо, за да бъда в състояние да затворя вра­тата зад себе си и да се върна към познатото ми от детството чувство на блаженство. Понякога, в моменти на дълбока медитация, децата някак си усещаха енергията, която ме изпълваше, и това ги привличаше към мен. Въпреки предупрежденията ми да не ме безпокоят те идваха. В такива случаи често реагирах несдържано и им крещях. Колкото повече ме завладяваше чувството на дълбока, любяща, изпълнена със светлина енергия, толкова по-невъздържани бяха реакциите ми, когато ме смущаваха. Забелязах също така, че след медитация често се чувствах потисната. Не исках да напусна тази енергия. Не исках да се върна към триизмерния свят.

Днес гледам на тези сцени на сблъсък между тяло и дух с много снизхождение. Изпитвам съчувствие към упоритите си опити да постигна нещо, което сега мога да направя без усилие. Моят любящ Висш Аз беше с мен през цялото време!

Обичайно е да бъдем смущавани от други вибрации, когато сме отворени за вътрешна, no-висша форма на енергия. Това обяснява защо хора с духовни наклонности предпочитат уединението пред делнич­ни свят. Днес обаче голямото предизвикателство за нас да внесем духовни реалности във всекидневния живот и да живеем като божествени същества - в тяло, хармония с мирозданието. Ако имаме по-висши, вътрешни многоизмерни опитности като позитивен контраст на всекидневието, тогава земното съществуване може да стане не само поносимо, но и нещо много повече.

Задачата ни в института е да се освободи енергията на емоционалното тяло по такъв начин, че от една страна, да се изчистят старите схеми и остатъци, от друга, да се приложи на практика творческата сила на Висшия Аз във всекидневния живот.

Ние, „двуногите", както американските индиан­ци понякога наричат хората, сме придали на Бога мъжки образ. Тази ян, мъжка форма, обичайно носи негативни асоциации за сила, воля, господство, наказание. „Аз, вашият Бог, съм разгневен Бог" е една от известните фрази, изразяваща такава гледна точка Тази ян енергия ще поражда гняв, понеже гневът и яростта са форми на същата енергия. Докато преобладава ян - идеята за мъжкия Бог, хората ще продължа ват да се считат като отчуждени, определяни от външ­ното същества. Войната, физическа или психическа, ще продължава да бъде смятана като средство за преодоляване на разделението посредством власт и надмощие, докато ин енергията носи хармонията на единението. Персонификацията на Бога е била полезна при пасивния живот на хората. Днешната действителност прави възможно всяко човешко същество на планетата да има достъп до божествената енергия и да я използва за благото на цялото. Ян гледната точ­ка представлява твърде ограничен поглед към света и творческата природа на вселената. Отдалеченият, суров Бог достатъчно дълго е бил увековечавай.

Допълващата енергия на ян-Бога е другият ас­пект на божествената сила, който се изразява като ин енергия. Най-голямата революция на нашето време с широко разпространеното търсене на женската страна на Бога, скрита досега в света на безформеното.

Като разширяваме личния си репертоар, ние за­почваме да откриваме Бога по много различни начини, което включва no-висши степени на чистя енергия вместо самата форма.

Известно е, че думата религия означава възста­новена връзка. В нейната сърцевина лежи опитът да заличим отделянето на индивидуалното съзнание от всеобхватното, безкрайно съзнание. За да превъзмогнем първоначалната раздяла, трябва да разширим представите и възгледите си за Бога, за неговите образи и божествените сили, за да стигнем до същността му, която е източник на енергия за всички проявле­ния.

За много хора животът е като безкраен калейдоскоп. Те или са преследвани от мисълта за раздялата си от конкретния мъжки Бог, твърде отдалечен от тях, или се считат водени от някаква абстрактна идея за Бога, чиито характеристики са напълно лишени от форма, и това причинява безпокойство, заплашващо да изчерпи жизнената им сила.

В тъмнината на неоформената, неосезаема женска мощ ние ще изживеем съкровена близост, може би не разбирайки непосредствено какво означава това. Фактът, че не сме в състояние да идентифицираме точно тази сила, че не можем да я свържем с конкретна форма, предизвиква тревога у нас. Трябва да помним, че сме родени от духа и че ще се завърнем накрая към него.

Божествените субстанции проникват свободно във всички реалности, без да са спирани или ограничавани в дадено измерение. Тази подвижна духовна субстанция е неуловимата ин енергия. Тя е непроявената празнота, вместилище на творческата мъдрост. Това е познанието, от което извира всяка цел и всяка форма. Творческите й процеси протичат едновременно и са взаимно преплетени.

Бъдещето ни нашепва чрез женската същност. Посредством женската енергия формата произлиза от безформеното. Нежната женска енергия позволява на елементите да намерят пътя си към естествен, хармоничен живот и растеж. Но все пак, за се породи физическа проява, ин енергията трябва да се слее с ян енергията, за да създаде тласъка, който движи и оформя космическия прилив.
Страхът от другия

Онова, което е истина за отделния индивид, се отнася и за колектива. Помислете само с колко войни е свързана политиката в нашия свят. Толкова често хората биват въвличани в измамно отъждествяване с егото си. Така непосилно е страданието им вследствие отделянето от общия източник, че са готови да се уби­ват взаимно в името даже и на такива неща като религията. Объркването и вътрешната празнота са нараснали до такава степен, че повечето хора не раз­бират или не знаят кои са, как могат да оцелеят и защо съществуват. Липсата на разбиране относно ес­теството на човешкия живот е така голяма, че ни ка­ра да търсим външни етикети като раса, религия, по­литически партии, социален статус, език и т. н. Вътрешната си празнота ние се опитваме да запъл­ним с външни идентификации, които да ни придадат значимост пред околния свят. Свикваме с тези щам­пи и се чувстваме длъжни да ги защитаваме, за да не бъдем разобличени. Тогава сме избраници - христи­яни, католици, протестанти, евреи, мюсюлмани, сунити, шиити, хуманисти, атеисти, агностици - и останалите, които сме етикирали другояче, естествено са заблудените и по-нисшите и могат да бъдат отх­върляни и потискани.

Ние израстваме в условия на самодоволство и предубеждения. Все повече се отделяме от нашето об­що начало, от Бога, от извора. Надеждата ни за уни­версално съзнание става все по-отдалечена - докато може би една глобална катастрофа би ни накарала да дойдем на себе си.

Обичайният начин, по който чувстваме, мислим и говорим, е: „Тъй като си различен, ти си нещо отделно от мен (или аз от теб). След като сме отделени един от друг, ти представляваш заплаха за мен." Идеологическите или религиозните войни са кървав пример за това, че сме пленници на три измерните си тела, че по най-абсурдни начини непрекъснато се отделяме и откъсваме от другите живи същества, че потъваме в по-нисши степени на чувство, мисъл и действие. Емоционалното тяло лесно разбира тази нисша октава: „Ти си различен от мен. Ти си заплаха за мен. Имам основание да се боя от теб. Ще овладея страха, като мобилизирам силата на гнева. Ти си врагът."

На социално ниво такива реакции на страх са общо взето неприкрити. Повечето хора, способни да разсъждават, признават, че това е абсурд. Но то, разбира се, не означава, че основните страхове, които пораждат подобни стереотипи, определят стереотипното ни действие. Те го правят по най-коварни начини.

Една от най-разрушителните идеи е тази, че една човешка раса е фундаментално различна от друга. Това е тревожен пример за вътрешната ни зависимост от външната прилика, което определя чувството ни за сигурност. Страхът от онова, което е различно, е всъщност една социална лъжа. Ако човечеството трябва да оцелее на тази земя, ние ще трябва да сменим посоката на социалните процеси, да сведем до минимум поддържания контрол, който провокира страха от „другия" още в ранното детство. Ние внушаваме страх от бащата, от учителя, от Църквата, от закона, от партньора и съблюдаваме модели на поведение, които в основата си подронват устоите на човечеството. Хора, които не са в състояние да се уповават на собствения си авторитет, на собствената си мъдрост, ще се превърнат в опасно бреме за всички нас. Този и други страхове, като например страха да не бъдем изоставени от партньора си, страха дали ще оцелеем, страха от смъртта и много други, са само външен израз на вътрешно объркване и страх.

Абстрактната и несъзнателна ярост от това, че сме се родили в ограничена 4юрма, се изявява по раз­лични начини, за да преодолее болката от раздялата. По-просто и по-очевидно ни се струва да опитваме да приспособим обстоятелствата към собствените си представи, отколкото да приемем многото лица на живота. Експлозивният ни гняв (оказал се в крайна сметка безсилен) всъщност прикрива изначалния ни страх... Едва когато почувстваме, изпитаме и се изявим като безгранично извечно съзнание, можем да преодолеем този страх.

Днес, както никога досега в нашата история, на масово ниво са достъпни много практически средства за такова самопознание и самоосъществяване. Меди­тацията е едно такова средство. Съзнателното свърз­ване и осъществяването на канал посредством Вис­шия Аз е най-благотворно за нас.

Тук, в книгата, съм включила цяла глава с уп­ражнения за съзнанието; но онова, което ще ни по­могне повече от методи и техники, .е желанието да проникнем до дълбокия смисъл на нашия живот; да съзнаем, че човечеството представлява едно семейст­во и не разделени, а обединени от общата ни съдба да си помагаме един на друг, да се пробудим за нашето духовно рождено право.
Копнежът към сливане

Ние можем да усещаме какво не достига за собственото ни съвършенство. Познаваме своите, физически, емоционални, умствени и духовни еле­менти, които е нужно да развием в себе си, така че мозаечната холограма на живота ни да блесне в ця­лата си красота и необятност. През живота си ние продължаваме да приемаме нови елементи, които от­начало „плуват край нас", докато накрая намерят местата си в специфичния контекст на хармонията с цялото. Един страничен поглед винаги изяснява предназначението на опитностите, които нашата ду­ша избира, за да ни помогне да растем.

Постигнем ли равновесие между вътрешните си импулси, способности и качества, ние пристъпваме към сливане - обширна дъга, където се променяме и еволюираме, съчетавайки се с други енергии. Цялост­ното ни сливане обаче с други форми на съзнание, с други 4юрми на живот, с партньори или с групи е възможно само когато жизнената сила така ни изпълва, че я излъчваме.

Докато все още нещо ни липсва, докато все още има празнота в енергийната ни спирала - било поради това, че не сме още емоционално цялостни или пък че духът ни все още се отклонява навън, за да търси утвърждение от другаде, - няма да сме в състояние да постигнем истинско сливане. Защото или бихме проектирали въпросните енергии върху другия чрез това нарушено равновесие, или бихме погълна­ли енергиите на другия.

За да разберем начина на осъществяване на отношения, важно е да осъзнаем как се постига или поддържа енергийният баланс между двама души.

Ние имаме всички доказателства за случаи - или са­ми сме ги преживели, когато единият отдава цялата си енергия, докато другият само взема. Истината от гледна точка на енергийното равновесие е, че когато настойчиво отправяме енергията си към друг, той ня­ма да е в състояние да я върне и ще се отдръпва просто защото го потискаме и задушаваме енергетично. И ето ви отново космическият фокусник - ако се стремите към отношения с някого, засилвате своята собствена лъчиста енергия, която в същото време привлича останалите свободно да се стремят към вас.

Самопознанието, разбирането, че сме свободни духовни същества, е най-добрата среда за създаване на градивно отношение, което ще позволи поне час­тично сливане. Изчистването на емоционалното тяло от старите навици, предубеждения, злопаметност и негативни емоционални енергийни модели е предпос­тавка за самопостигане на такова самопознание не само на интелектуално ниво, но и във всяка фибра на съществото. С други думи, трябва да преживеем това знание духовно и емоционално, а не само умствено. На нашата планета все още не сме в състояние да преживеем този вид цялостно сливане. По целия свят обаче нараства и се разпространява схващането, че най-напред е необходимо да се върнем към собствена­та си индивидуална цялост, за да решим да се подчи­ним на новата енергия на сливането.