Литература съдържание Коментар и коментирано четене

1. КОМЕНТАР И КОМЕНТИРАНО ЧЕТЕНЕ

Коментарът е обяснение, поради което той винаги се основава на нещо - случка, текст, отношение. Чрез него ние се стремим да разберем, да открием, да съпоставим даденото явление или текст, но същевременно да му дадем някаква оценка. Човек така е устроен, че все е готов да направи някакъв коментар. Най-характерен в това отношение е анекдота за Хитър Петър и баща му. Тръгват на път. Петър се качва на магарето, а баща му го води. Срещат ги хора и казват: "Ама че син, той язди, а баща му ходи пеша". Сменят се - бащата яхва магарето, а Петър тръгва пеш. Срещат хора. - "Ама че баща, той язди, а малкият бъхти пеш". Качват се и двамата на магарето, тогава пък им казват: - "Вижте как мъчат магарето". Тогава решават да вървят и двамата пеш, но коментарът е: - "Глупаци, вървят пеша, а магарето тича свободно!" Каквото и да направи човек, светът своето ще каже. Естествено поради това коментарът е твърде стар жанр в човешката култура. Благодарение на него са запазени много текстове. Във Византия например са се занимавали с коментар на Омировите поеми - обяснявали са трудни думи или граматически конструкции, тълкували са постъпките на героите, търсили са етнографски и фолклорни елементи, очертавали са реалии в политическия и културния живот.

Според Цветан Тодоров някои "писания изискват разяснение, критически коментар: защото сме забравили първоначалния контекст или защото авторовата мисъл е сложна, труднодостъпна, или пък защото въпросният автор умишлено е писал неясно. Във всички тези случаи, и други, разбира се, коментарът е полезен, дори без него не може: той ни помага да разберем по-добре".(Тодоров, Цветан. Дълг и наслада. Един живот на посредник. Разговори с Катрин Портвен. С., 2003, 113-114)

Какво означава да правим коментар на художествен текст или на откъс от него за изпита. В основата си той съдържа работа върху пет неща, но така че да ни изведат в една посока или към даден проблем:

- открояване значението на думите;

- откриване на различни гледни точки към събитията, героите, явленията;

- проявление на героите;

- конструиране на композицията;

- реалии, свързани с историческия, културния и социален живот на човека и обществото.

Ако коментарът се основава само на значението на думите или на тяхната смяна в различните редакции на текста, то той се нарича текстологичен. Ако се занимава само с историческите, културните и социалните реалии, но той е историко-културен коментар. За изпита не се изисква такава специализация на коментара, тъй като е важно да се открои или да се защити даден проблем.
1. ОТКРОЯВАНЕ ЗНАЧЕНИЕТО НА ДУМИТЕ

Думите са предметното съдържание на текста и в този смисъл съблазняват най-много коментиращия. Валтер Бенямин изполва експресивно сравнение, за да обясни тази характеристика на коментара. Той го сравнява с кладата и отбелязва, че коментарът се занимава с дървата, които горят, а анализът - с огъня. Коментаторът приема ролята на химик, а критикът - на алхимик. "Докато за единия само дървата и пепелта представляват предмет на анализ, за другия единствено пламъкът крие загадка, загадката на живеца".(Бенямин, Валтер. Художествена мисъл и културно самосъзнание. С., 1989, с.32) Без коментара обаче този живец на смисъла трудно би се събудил.

Коментарът на думите се постига на следните нива:

- коментиране на различните редакции на текста, при които има замяна на дума, израз или пасаж. Така например в двете редакции на баладата "Хаджи Димитър" Ботев е изписал стиховете: Той, който падне в бой за свобода, / той не умира". По-късно първото лично местоимение е заменено с показателното "тоз", тъй като се приема, че в Ботевия оригинал има граматическа грешка. Може да бъде сменено заглавието на текста - първоначално стихотворението "Черна песен" на Димчо Дебелянов е носило заглавие "Загадка" и внушението е много различно, тъй като в първия вариант раздвоението се приема като загадката на живота, а в следващия - като трагедия. При всички автори, които влизат в програмата има такива промени в текста, но с тях трябва да се внимава, да не се прекалява с използването и коментирането им, тъй като могат да бъдат въвеждани самоцелно - желателно е, ако ученикът ги знае, да ги използва, така че да се открие даден проблем. Например Иван Вазов първоначално публикува повестта "Чичовци" с мото "Див глог питомно грозде не дава", но във второто издание на творбата, маха мотото и то след като е включил една част от чичовците в романа "Под игото" и то повечето в негативен план. Махайки мотото, той признава, че можем да вземем нещо от героите му - най-малко тяхната жизнерадост. Именно в това се корени и проблемът - какво можем да вземем от чичовците?

В поезията е много важно да усетим многозначността на думата, за да избегнем схематичността при коментирането й. Никола Вапцаров използва в стихотворението "Романтика" глагола "руква": "Аз виждам в бъдещето тези / орляци /да пръскат / дъжд / от семена. / И в песните им, / рукнали / отгоре, / да блика / труд / и свобода". В съвременния език ние използваме глагола "руква" само във връзка с течност, а той има и отношение към огъня (огъня рукна) и към човека в смисъл на спущам се, втурвам се. Сполучливо подбраният глагол позволява да се изведе по-мащабно мястото на машината в живота на човека - защото тя е част от неговата творческа мисъл, но същевременно е свързана със стихиите - водата, огъня.

Коментирането на думи по този начин естествено изисква работа с речник. За коментиращия речникът е като водата за пътник в пустиня. Когато си жаден - винаги можеш да пиеш. Убеден съм, че работата с речника и открояване значенията на отделните думи е едно от най-приятните задоволявания на жаждата. Въпросът е - да я изпитаме!
- коментиране на думи, чието значение е осмислено по игрови или комичен начин. Коментарът им може да се осъществи на следните нива:

1. Откриване скритият смисъл, който е заложен в тях. Торашко от разказа "Другоселец" на Йордан Йовков, когато е трезвен произнася: "Аз живея в Порт Артур".(Пристанище, което става известно по време на Руско-японската война - 1904-1905 г.), а когато е пиян той произнася: "Аз не ща да знам никого! Аз живея в Портартър!" Активна в словосъчетанието става втората част - "тартър", т.е. ад. Скритият смисъл е в това, че другоселецът окачва от някого помощ, а пияният Торашко чрез състоянието си му казва, че не може да очаква помощ от хора, които са в ада.

2.Характеризиране на героите, които чрез тълкуване на думите, разкриват своята "компетентност". Ето как се тълкува думата "Клеопатра" в романа "Под игото":

" - Михалаке - обърна се свахата към Алафрангата, - ами Клеопатра каква е дума? Баба Куна не може да я каже, ами вика калевра.

Михалаки се навъси, дълбокомислено промълча и продума протегнато:

- Клеопатра е елинска, сиреч греческа дума; Клеопатра значи: плаче за... плаче за...

- Плаче за доктора, кажи го просто - каза Хаджи Смион ухилен, като бръкна без нужда в джебовете на сетрето си.

Ех, та то името й турено - каза госпожа Хаджи Ровоама; - но един други... още повече ще плаче за доктора." Всеобщото невежество позволява волна игра с думите, така че да я приспособят към своето ниво на познание и да изпитат удоволствие от тази игра. Същевременно Михалаки не иска да признае, че не знае думата - държи да запази реномето си на учен човек. В крайна сметка безсмислието добива смисъл, тъй като тълкуването най-добре изразява привързаността на мечката към доктор Соколов.

" - А че не съм те карал аз да раждаш толкова деца. Сирамаси хора сте - да сте правили икономия.

- О-ох, не думай, кир Михалаке, каква кумания да правиш, като кумът - той по сиромах от нас?"

4.Свързване на думите с отделните герои. Това може да става чрез името или чрез отделни техни постъпки или черти. Ето как бея тълкува тайното писмо в романа "Под игото" на Иван Вазов:

"Когато Кириак подкачи четенето пак и дойде до думата "белладона", беят го прекъсна и изкряска весело:

- Ох, тука му е турил нокта, казал си го е право: дебела Бона - и тя е вътре!... Аз колчем я срещна тая биволица, че минува, все ми казва нещо на ума, че у тая жена има много дяволи и че мисли душманлък на царшината!

Думите на бея се касаеха до шейсет и пет годишната дебела баба Бона, която не пропущаше ни сутрин, ни вечер да не иде на черкова и минуваше все край конака.

Стефчов и Заманов се усмихнаха. Те обясниха на бея, че тука думата е за един цвят, който служи за лек."

Ние отбелязваме само най-характерните случаи за коментиране на думите в текста, но те могат да бъдат значително по-разнообразни. Важното е да се открие тяхната стилистична, характеризираща и смислова функция, но без да се прекалява, т.е. да се натоварват с допълнителни значения, които те не издържат.
II. ОТКРИВАНЕ НА РАЗЛИЧНИ ГЛЕДНИ ТОЧКИ КЪМ СЪБИТИЯТА, ГЕРОИТЕ, ЯВЛЕНИЯТА

За гледна точка в литературата се говори, когато се изяснява позицията, от която се води разказа. Приема се, че те са две - от първо и от трети лице. Предимството на аз-повествованието е, че може по-цялостно да се покаже интимният свят на героя, неговите скрити мисли и чувства, тайните кътчета на съзнанието. Той - повествованието е по-често разпространеният, тъй като реално дава възможност да се разкрият повече взаимовръзки, да се проникне в съзнанието на повече герои и както отбелязва Джон Флечър да се стигне до "всезнание". Когато читателят коментира текста тези две гледни точки не са му достатъчни, защото чрез мисленето и емоцията той може да се поставя в положението на различните герои, да вниква във възникналите ситуации и явления. Поради това е важно неговия избор на гледни точки да бъде не само изненадващ, но и по-всеобхватен. При всички случаи обаче той тръгва от възможностите, които му предлага художествения текст. А те могат да бъдат:

Особеното при този начин на коментиране е, че обикновено се проследяват в две крайни точки противопоставящите се и противоположните черти или явления. Това разбира се е необходимо, но коментарът започва от момента, в който се установява какво липсва в едната страна и след това започва съотнасянето към другата. Понеже тази мисъл, за да се види практическата й страна, има нужда от онагледяване, ще уточним как става това чрез "Моята молитва" на Христо Ботев. В текста се очертават две тези за православния бог и за бога са разума. Те са разкрити като:

нейните представители душа

създал е човека, но го е обрекъл нов порядък

на робство
власт - той е силата на "царе, защитник на угнетените,

папи, патриарси" които чрез него ще

постигнат своя празник
философия на измамата - учи възможност за постигане

човека на търпение и му вдъхва на свободата чрез

само "надежди голи" любов
идол, но само на тираните и на вдъхновение и сила на

"човешките душмани". бореца за свобода

Какво липсва в характеристиката на православния бог? - любовта, справедливостта, истината, свободата. Може ли тогава той да вдъхне вяра, надежда и любов, след като е само власт, институция и идол?

След като изясним тези моменти, уточняваме как липсващото в едната теза, се проявява в другата?

- любовта. Имаме бог на разума, но той не може да съществува вън от сърцето и душата, т.е. той не може да бъде чиста логика, а се проявява чрез емоцията и чувствата. Това се случва по време на съществени обрати и катаклизми в обществото, какъвто е бунта. За Априлското въстание Иван Вазов отбелязва, че се е случило сърцата да мислят, а умовете да чувстват ("Неотдавна");

- справедливостта. Светът е създаден от православния бог, но е устроен несправедливо. Особено интересно е разграничаването, което поетът прави, на периода на сътворяването - "който си направил / от кал мъжът и жената", от самостойния живот на човека - "а човекът си оставил / роб на бъде на земята". Обобщеното "човекът" ясно откроява позицията на Хр.Ботев - не е въпросът бог да създаде само мъжът и жената като себеподобни, за да се размножават, а да ги направи човеци с духовен, хармоничен и свободен живот. Ето защо в притовоположната теза не се поставя проблема за справедливостта, а за връщане на любовта, свободата, празника. Ако те бъдат възродени чрез борбата, тогава ще се създаде Човекът, който ще осъзнае справедливостта като необходимост. Липсата на справедливост погубва човека - превръща го в роб, но сама по себе си, ако някой иска да я утвърди в обществото, тя не може да възкреси личността, защото погубеният има нужда първо от любов, свобода и истинска вяра. Към тях пътува и за тях се бори лирическият герой на Ботев.

- истината. Поетът не отрича, че православният бог съществува. Драмата е в това, че той е обсебен от царе, папи, патриарси, от "безчестните тирани", от "човешките душмани", от "лъжците" които макар и "помазани" от него, са го превърнали в "идол", за да им служи. Бог е престанал да бъде истина, а е само опора на властта, която от негово име проповядва търпение и подхранва робът "само със надежди голи". Връщането на истината не е възможна без борба и без саможертва, ясно подчертани в противоположната теза.

- свободата. Тя е действено състояние, тъй като все още липсва като порядък. Представите за нея трябва да бъдат подбуждани: "Вдъхни всекиму, о, боже / любов жива за свобода". Човекът трябва да я усети първо в себе си като потребност и след това да се бори за нея "кой как може".

Вижда се, че Христо Ботев не гради текста като просто повтаряне на опозиции: насилие - любов; несправедливост - справедливост; лъжа - истина; свобода - робство; търпение - борба. Противопоставителните конструкции, градящи композицията на стихотворението: "Не ти" - "А ти", дори не са равностойно въведени. В първата част отрицанието "Не ти" е във всяка строфа, дори в последната е активирано два пъти, така че се повтаря общо седем пъти. Утвърждаващото "А ти" е въведено само в първа и в седма строфа и има уточняващи функции: "а ти, що си в мене, боже / мен в сърцето и душата" и "А ти, боже на разумът, / защитниче на робите". Картината на отрицанието е много по-мащабна, защото тя характеризира цялостното устройство на обществото и един установен порядък, докато утвърждаването има отношение повече към личността, към Човека, към неговата духовност и съдба. "Не ти" е картина на света, "А ти" е състояние на личността.

- красотата: "за да срещна живота по друм от цветя / в колесница от лунни лъчи";

- пролетта: "цветната майска зора";

- младостта: "поздравих младостта / и възторжен разтворих очи";

- обикновеността - "тук дойдох запленен и от сивия ден".

Юношата е в света на тази хармония, но я изгубва, преди да е познал любовта. Тя е липсващото в този порядък и би следвало да откроим дали в обратите на живота, последвали след "Но не", смисълът на битието и на борбата няма да се открои точно чрез любовта. "И тогава - залюбен в тълпите, пленен / от лъчите на нова зора... аз ще знам за какво ще умра".

Във "Ветрената мелница" на Елин Пелин създаването на мелницата се определя от една страна като "велико творение", градено с ентусиазма и вдъхновението на Лазар Дъбака и дядо Корчан. За селяните обаче тя е "ветрена работа" - явен присмех към лудите глави, роден от безверието. По време на сушата всички се примиряват с природните условия и проявяват търпението си като своя житейска философия. Единствено Лазар Дъбъка и дядо Корчан търсят ново решение. Творчеството им има смисъл дори и с това, че тяхната лудост надмогва присмеха на селяните, които се приобщават към танците и песните, за да върнат смеха в живота си. Първоначалното противоречие: творение от страна на Лазар Дъбака и дядо Корчан - присмех от страна на селяните заради ветрената им работа, в края се ознаменува с единство, тъй като всички са подвластни на жизнерадостния смях, немислим без сътворената ветрена мелница. Тя ще бъде забравена, но важното е, че чрез нея се е родило нещо хубаво и светло - любовта и смеха. В разказа двете наглед непримирими гледни точки към света в края на повествованието се сближават и то най-вече заради силата на духа на Лазар Дъбака, подкрепян от дядо Корчан.

Мъжете се настройват срещу нея от ревност. Предходната им нагласа е, че с убийството на Куцар Албена е свободна и нейния поглед, "който познаваше всеки мъж", отново може да стопли надеждата им да бъдат до нея, да се радват на хубостта й без да мислят, че тя принадлежи на друг. Когато хубавеца Нягул сяда до нея те разбират, че отново им е отнета: "Връз лицата на мъжете падна облак и макар че за Албена не казваха още нищо, като че ли не можеха да търпят и Нягула да седи до нея".

За жените постъпката на Нягул има друг смисъл - един женен мъж е увлечен по чужда жена и разбива семейството си. Това те не могат да простят на Албена: "Жените пак я застреляха с очи пълни с омраза..." Разказът непрекъснато насочва вниманието ни към съдбата на Албена, но финалът е свързан с драмата на Няголица. Там на пътя са две женски съдби - едната грешна, но хубава, другата - "преди време остаряла, повехнала", безпомощна в мъката си.

Двете гледни точки за Албена - на мъжете и жените в крайна сметка не се събират. За мъжете няма виновни, те по-скоро усещат, че нещо им е отнето. Макар че дядо Влася ще изрече: "Кучката, развали още една къща!", то думите му ще намерят отзив в душите на жените, но не и на мъжете.

4.Когато противоречието е основна същност на естетиката и на художествения текст, ясно очертан при индивидуализма на Пенчо Славейков. Смяната на гледните точки на основата на противоречието откроява идеите във философските поеми на Пенчо Славейков - "Сърце на сърцата", "Микеланджело", "Cis moll", "Фрина".

В стихосбирката "На острова на блажените" и по-специално в очерка "Иво Доля", поетът отбелязва, че противоречието е същността на творенето. "Образованите противоречат на другите, мъдрите - на себе си. Да, той е променлив и противоречив, като вихър... Това е в природата на вихъра, и мисълта му се подчинява на природата... Мнозина и мнозина пак смятат това за безхарактерност, защото са на мнение, види се, че и вихъра трябва да е като тях, безхарактерните, все един и същ и постоянен. И не им идва на ум, че не направлението, а волята е характер." (Славейков, Пенчо. На острова на блажените. С., 1994, с.94) Противоречието е спасение за твореца, защото не го оставя само в едно направление, както и не му позволява да върви по нечии други стъпки - той взема, но и отхвърля, доказва, но и опровергава.

Да проследим как се изгражда идеята за твореца в поезията на Пенчо Славейков чрез противоречието. Ще коментираме философската поема "Микеланджело".

В статията "Българската поезия" Пенчо Славейков изяснява идеите си, художествено претворени в поемата: " В стихотворението си "Микел Анжело" аз съм се опитвал да изобразя борбата и прозрението на художника - някогашен обществен борец - и неговото отречение от преките борби на денят. Не че той ще служи от сега на звездите - борбата пак е негов идеал, само че служенето на тоя идеал той разбира не както по-напред. Животът е такова бойно поле, дето трябат не само един вид борци, не само един вид оръжие. Поставени на разни позиции, в различни условия, борците имат не еднакви цели. И аз показвам, как Микел Анжело се преместя от една на друга позиция, не дето се вардалят обикновените войници, а там, дето командирите, имайки поглед над цялото бойно поле, ръководят и дават заповеди. Някога си и той е бил изпълнител на чужди заповеди. Някогаж! Сега той има своя воля, служител е на свой разум и воля, а те му шепнат, че художника, както и мислителя, няма защо да се бърка в ония борби на живота, които не са по натурата и призванието му. Не той е материал за тия борби, а те, самите борби, са материал за него..." (Славейков, Пенчо. Събрани съчинения. Т.5 ?, С., 1963, с.182-183)

Наглед Пенчо Славейков е обяснил всичко. Какво ни остава, освен да се приютим при смисъла на думите му, като изведем от тях следните идеи:

- творецът е противоречив, защото тръгва от различни позиции за обществено служене - от прякото участие в житейските борби до разбирането, че същинската му борба и служене е изкуството;

- творецът не може да бъде изпълнител на нечии заповеди, защото той трябва да има своя воля и разум;

- творецът има за идеал борбата, която първоначално той разбира като участие в живота на тълпата, а след това като посветеност на изкуството.

Ако оттук започнем коментара на текста би следвало да имаме предвид, че противоречията у скулптора възникват не в процеса на създаване на творбата - пророкът Мойсей, а след като тя вече е създадена. Той ще хваща "блезничното длето и млатът", но не за да работи върху камъка, а за да преживява по-силно мислите си. Необходими са "един-два шриха още - и ще стане / пророкът древен гневна си присъда / да изрече над нови времена". За тези един-два щриха обаче не е необходимо длетото, а мисълта. Творението преобразява твореца. Силата на изразения гняв, сякаш се стоварва върху самия скулптор, за да се запита кой е той, какво е постигнал, как служи на обществото. Съзнанието му е взривено от въпроси, на които отговорът е по-скоро болка, която отеква в душата му: